Стивън Найт
Краят на кея

Напрежението стихва.

— Липсата на слънцето почувствали,

към залива обърнатите магазини

на Бринимор Роуд

един след друг затварят.

Денят вече е забравен,

плодовете гният.

И прозевките избухват.

 

Морето тези непотребни вещи

плътно опакова и прибира

във пясъчната ракла

… с безкрайно постоянство

и нехайно…

сега повърхността си сменя

докато облаци започват

да пробягват по земята.

 

Пристига здрач в града,

за да опише в каталог

въжетата с пране,

провиснали под тежестта

на скръбните разплакани чаршафи,

знаците еднопосочни

и всички улици,

проучени от кучетата.

 

— Колкото и бавно да текат,

дните отминават

и всяка нощ,

търсейки изгубената топка

във високата трева —

още преди тридесет лета,

фарът — сноп от светлина

нищо друго не намира

 

покрай брега

освен морски звезди,

изхвърлени с вълните —

отказвайки се от призрака

докато са достатъчно корави,

за да мечтаят — и

след това отново кеят.

 

Джобовете ми са пълни

с пясък и монети.

Корабче-влекач, аз хващам

ръката на баща си.

И дърпам, дърпам,

защото се обръща той така

бавно в мойто бдение

и няма да го пусна.