Мена Елфин
Натискайки педала на любовта

„Няма да ти позволя да ходиш по мен“, казваш ми.

И все пак знам, без да ти отговарям, че човек в живота си

обхожда два и половина пъти земното кълбо.

 

Коя ли част от теб не е попадала под стъпките ми?

Разбира се, движех се рачешката, почва под крака ми

бяха хиляда твои нерви. Не е ли нашата вселена на плътта

 

само черупка, любими, щом дланите ни са покрили тънки вододели?

Отправях се на пътешествия загадъчни наляво и надясно,

прослушвах нервни окончания, рефлекси, стави,

 

а мускулите ни — самият пулс на любовта. Да, странствах,

и да, понякога достигах до тесни ивици земя, където

кръвоносни съдове потръпваха на всеки кръстопът.

 

Има ли следа — да не остави рана в свойто бдение?

Стоя, където съм, страхувам се да скачам във нощта,

страхувам се от всяка пряспа ланшен сняг.

 

Лишена съм от твоята човешка география

и зная, като допирам палец с пръст, колко безкомпасно

е сърцето, как необята му не можеш да опитомиш.

 

И знам добре колко безъгълна е тленността.

Ето ме — начинаещата, разделила севера и юга,

пресичам острова на твоя изток, после бавно и полека запълзявам.