Дани Абс
Завръщане в Кардиф

„Роден град“ — мнозина си признават, че обичат някой град:

сивите улички заплетени, по тях отивах с колелото на училище,

първата цигара

в задния двор и, глупак с глупак, първата пропаднала любов.

Всички първи неща. Бледнеещи страдания и самосъжаление.

 

Пътуването към Кардиф бе не завръщане, по-скоро нахлуване

на идентичности забравени. Разбира се, мястото цялото се е смалило:

широка цяла миля, Таф сега поток е; замъкът не е като

от страховит кошмар,

ами прилична сграда, с фасада като играчка на някой шегобиец.

 

Разпилени гласове на вятъра, асоциации, следи,

ненужни вехтории, детайли доловени, както когато,

след като си тръгна докторът,

една врата отвори се и зърнах бялото лице огромно

на дядо ми, внезапно поразен от лоша новина.

 

Като не мога нищо да определя, не мога да говоря,

но все пак мястото обичам заради онова, което исках то да бъде,

както и заради това, което то безсрамно е сега

за мен — град чужд и мрачен, пълен с непознати.

 

Като не мога да общувам, лесно могат да ме предадат,

тревожно ме разсейват някакви сетивни отражения,

като онези закотвени пейзажи водни, които носят се из Таф

и се променят

час по час, щом светлината сенките преиначи.

 

Илюзия е също онова изгубено и тъмно игрище след дъжда,

шумът трамваен, изстрелите на мястото, наричано тогава

Тигров залив.

Истински е само този дъх на плодородна, влажна пръст,

когато се покаже слънцето,

смесица от остри миризми, хем прости, хем прекрасни.

 

Едва пристигнал бях и другият Кардиф изчезна,

издимя във спомена, останаха ми само тия живи прилики,

в които момчето, дето аз не бях, се срещна със мъжа,

който не съм, поколебаха се, оставиха два чифта стъпки,

после продължиха.