Айрис Йохансен
Моя прекрасна лейди

Първа глава

— Това твое малко откритие не може да е чак толкоз гениално — каза Джейсън Хейс сухо. — Защото ако бе такава, сега щеше да е я в Ню Йорк, я в Лондон, а не в Женева, в Швейцария.

— Но тя е страхотна.

Ерик се облегна на стола си и погледът му обходи театъра. Той бе малък, но препълнен до последния стол.

— Нали виждаш как винаги е претъпкано заради нея.

— Претъпкано е заради „Клетниците“. Музиката ги омагьосва.

— Не, заради нея е, казвам ти — запротестира Ерик. — Щях ли да настоявам да те доведа чак от Ню Йорк, ако мислех, че няма да я харесаш? Гласът й е драматичен. Ако ти не настояваше да има преценка на разпределението на ролите, щях да се опитам да я ангажирам за Дездемона още когато я чух миналата седмица. Тя е най-доброто сопрано, което някога съм…

— Престани. — Джейсън вдигна ръка. — Всичко това вече съм го слушал.

Ерик го погледна изпитателно.

— Господи, какъв циничен тип си само. Ето това ти е проблемът. Ти си галеник на съдбата, за когото няма нищо, което да не е чул или видял. Нима в теб няма радост от живота?

Джейсън се ухили:

— Е, затова пък в теб я има и за двама ни.

— Да, и ще си я пазя и подхранвам, докато не ме заровят на шест фута под земята.

Четвъртитото момчешко лице на Ерик се озари от дяволита усмивка.

— Намирам живота твърде забавен, за да се изкушавам да се превърна в мрачен Рочестър^[1] като теб.

Джейсън се усмихна с крива усмивка.

— Сравнението ти несъмнено е много сполучливо.

— Дявол да го вземе! — измърмори Ерик. — Е, добре де, извинявай. Нали знаеш колко съм цапнат в устата.

— Не се засягам.

Джейсън хвърли поглед към програмата.

— Значи името й е Дейзи Джъстин?

— Да — каза Ерик, разсеяно втренчил поглед в Джейсън. — Но ти изглеждаш адски изморен.

— Ще се оправя. Сега вече мога да си почина. Завърших промените в партитурата на последното действие точно преди да се кача на самолета.

— Но партитурата нямаше нужда от никакви промени.

— О, една партитура винаги може да се усъвършенства.

— Както казва максималистът. Преуморяваш се от работа. Ние с Пег не сме те виждали от осем месеца.

Джейсън не отместваше поглед от програмата.

— Знаеш защо.

— Да.

Ерик се намръщи, изпълнен с безпокойство.

— Но на това трябва да се сложи край. Не можеш да продължаваш така.

— Защо не? — Джейсън прелисти програмата. — Нали каза, че съм галеник на съдбата.

— Пошегувах се. — Ерик помълча и после каза: — Трябва да направиш нещо по оня въпрос.

Джейсън знаеше, че сега той не говореше повече за почивка.

— Вече опитах.

— Знам, но трябва да има някакъв начин да му се сложи край. Не можеш да закриляш целия свят.

— Не закрилям целия свят — усмихна се Джейсън. — Само моето ъгълче от света.

— Не ми харесва да те виждам такъв. Спомням си, когато…

— Няма смисъл да си припомняме миналото — каза Джейсън тихо. — Сега животът ми е добър. Имам всичко, каквото пожелая — пари, жени, успех. Престани да мислиш за мен като за някаква трагична фигура.

Ерик поклати глава:

— Това не е достатъчно.

Да, не бе достатъчно, и на него трябваше да му бъде ясно, че Ерик, който най-добре го познаваше, няма да се хване на неговите логически разсъждения.

— Имам работата си.

Ерик кимна:

— Е, да, ако нямаше работата, досега да си откачил. Твоята музика е единственото нещо, за което би дал пет пари.

— Не съвсем. Привързан съм мъничко и към теб.

— Престани с шегите. Ти си най-големият композитор, когото театърът е виждал през този век, но трябва да има…

— Андрю Лойд Уебър не би се съгласил с теб.

— Но публиката и критиците са съгласни. Стига си ми противоречил.

Джейсън се усмихна:

— Нямам ни най-малко намерение. Моето его не би допуснало такова нещо.

— Но ти си станал, кажи-речи, пълен отшелник. Човек не може да живее само за работата си.

— Кой ти каза? Я ме виж.

Ерик въздъхна.

— Дявол да го вземе, голям инат си.

Джейсън му се усмихна нежно.

— Ти си тоя, дето непрекъснато се заяжда, доброто ми куче. — Усмивката му изчезна. — Да оставим това, Ерик.

Ерик се вгледа в изражението му и сетне кимна неохотно:

— Окей.

Той сниши гласа си, когато светлините започнаха да гаснат и оркестърът засвири увертюрата.

— Ако не мога да те спася от теб самия, поне мога да подхраня страстта ти, като ти сервирам Дейзи Джъстин.

Джейсън се изкикоти:

— Говориш като сводник. Не съм тръгнал по света да си търся нова любовница.

— Не говоря за твоите плътски желания. Ти сменяш жените си като носни кърпички. — Ерик направи гримаса: — И това не е страст, а чисто и просто похот.

— Е, и каква е моята страст, о, ясновидецо?

— Песните — каза Ерик просто. — И гласовете, които ги изпълняват.

Завесата вече бе започнала да се разтваря, когато той добави с удовлетворение:

— Тя ще ти вземе акъла.

Джейсън сви рамене.

— Ще видим.

Искаше му се да може да изрази по-силно въодушевление. Дявол да го вземе, Ерик май бе прав, че беше преситен от живота. Може би жената бе талантлива, но не бе възможно да е чак толкова фантастична, колкото я представяше Ерик. Въпреки своя силен нюх на бизнесмен, който го правеше продуцент от най-висока класа, той бе склонен към отделни груби грешки в преценките си, когато ставаше дума за таланти. Е, най-малкото щеше да й даде възможност.

Той се облегна назад в стола си, докато мюзикълът се развиваше пред очите му. Бе слязъл от самолета, идващ от Ню Йорк, само преди три часа и с мъка успяваше да стои буден, камо ли да се концентрира. Както бе казал, музиката беше фантастична, но бе гледал представлението твърде много пъти, за да поддържа интереса си свеж. Като за местна продукция декорите бяха изненадващо добри, актьорите също, но в първата сцена не чак дотам, че да заслужават някакво специално внимание.

— Ето я.

Ерик сграбчи ръката му, щом започна фабричната сцена, кимвайки с глава към една стройна златокоса жена, облечена в селска рокля с цвят на синя метличина.

На нея наистина би й подхождала ролята на Дездемона, помисли Джейсън обективно. Дейзи Джъстин притежаваше сценично присъствие, приковаващо вниманието, и бе истински изящна. Малко над среден ръст, тя се движеше с изключителна грация. Гърдите й бяха щедро оформени, а цветът на кожата й бе като розов каймак. Дългата й коса с цвят на бяло злато и деликатните черти на лицето й придаваха вид на сияен ангел. Да, това бе думата. Тя сияеше, сякаш от нея се излъчваше светлина.

— Виждаш ли?

— Единственото нещо, което виждам засега, Ерик, е, че тя прилича на Дездемона.

И че не можеше да отрече несъмнената физическа реакция, появила се у него, докато я гледаше, с удивление осъзна Джейсън. Бе уморен до смърт, страдаше поради смяната на часовата зона след полета, никога преди не бе чувствал влечение към тоя тип ефирни създания и все пак усещаше безпогрешни признаци на раздвижване в слабините си, докато гледаше тази жена.

Ерик измърмори нещо със затаен дъх.

Сетне започна сцената с Фантин, съсипана от отчаяние, коленичила сама на сцената, за да изпее голямата си солова партия „Имах един блян“.

Джейсън застина и дочу ниското ликуващо кикотене на Ерик.

Ясни златни тонове, изпълнени с красота и страст, се извисиха в театъра. Тя преживяваше песента, оставяше се да бъде обладана от нея, сливаше се с нея.

— Господи! — прошепна Джейсън. Той изпитваше свирепа радост, подобна на болка. Бе загубен, отнесен и през останалото време, докато тя бе на сцената, седя неподвижен, сякаш бе прикован, а погледът му не се отмести нито за миг от сияйната фигура на Дейзи Джъстин.

Когато запалиха светлините в края на първото действие, Ерик се обърна към него:

— Е?

Джейсън се насили да пусне страничните облегалки на стола, които бе сграбчил, и стана на крака.

— Да се омитаме оттук.

— Сега? А не искаш ли да изчакаме и да отидем зад кулисите, за да…

Ерик млъкна, като видя, че Джейсън тръгна през тълпата по пътеката между столовете. Той стана бързо и го настигна във фоайето.

— Но какво, по дяволите, те прихваща? Бас държа, че ти хареса.

— Да.

Гласът на Джейсън прозвуча неясно, докато си пробиваше път през тълпата.

— Тогава хайде да отидем да й се обадим. Тя ще излезе отново чак в последната сцена.

— Ще изчакаме, докато представлението свърши. Да идем някъде да пием кафе.

Джейсън посрещна с благодарност студения въздух върху лицето си, когато тръгна надолу по улицата към кафенето на ъгъла. Бог му бе свидетел, че имаше нужда от нещо, за да проясни ума си. Чувстваше се замаян като от удар по главата.

— Какво знаеш за нея?

— Че пее като ангел и че отгоре на това може и да играе.

— Какво друго?

Ерик влезе в крак с него.

— Говорих с директора, Ханс Келър, който ми каза, че тя имала добро сърце, никога не закъснявала и била пълна професионалистка. Учила със стипендия в Милано при Столони. На двайсет и четири години е, майка й е починала, живее с баща си в една виличка в някаква артистична колония в покрайнините на Женева. Той бил художник.

— Добър ли е?

Ерик вдигна рамене.

— Средна хубост. — Той изгледа Джейсън с любопитство. — Какво значение има? Ние наемаме жената, а не баща й.

Джейсън отбягна отговора.

— Защо играе в двуактова продукция, когато би трябвало да е на Бродуей?

— Откъде да знам? — попита Ерик, леко раздразнен. — Виж какво, одобряваш ли я като наш първи избор за Дездемона или не?

— Одобрявам я.

Джейсън отвори вратата на кафенето и едно звънче звънна весело, известявайки тяхното пристигане. Когато облеченият с фрак келнер тръгна бързо към тях през стаята, Джейсън измърмори:

— Да не ме смяташ за идиот? Та тя направо ме хипнотизира.

Ерик се усмихна тържествуващо, тръгвайки след брат си.

— А така. Значи подписваме договор с нея тази вечер.

Джейсън гледаше с невиждащ поглед спретнатите розови покривки, докато следваше келнера към масата. Ерик бе прав, той се държеше адски странно и, изглежда, не можеше да се контролира. Неговата реакция при вида на Дейзи Джъстин бе невероятно емоционална, повече, отколкото Ерик би могъл да предположи.

Сигурно бе от музиката, успокояваше се той. Откога чакаше такъв глас? Реакцията му бе предизвикана от музиката, не от жената.

Но по някакъв необясним начин жената и музиката се бяха слели, бяха станали едно цяло в ума му.

И това „цяло“ го бе завладяло напълно и бе станало негово.

Бе седял в салона на театъра, измъчван от яростна ревност, която го заливаше на талази, докато публиката я аплодираше. Не искаше да споделя тези мигове. Не искаше да дели нея с другите.

Той седна на една маса, пое подаденото му от келнера меню, погледна го и му го подаде обратно.

— Кафе.

Никога не се бе държал като собственик, затова реакцията му изглеждаше налудничава. Но нима не изглеждаше налудничава всяка емоция, която бе изпитал, откакто видя Дейзи Джъстин за първи път? Господи, та неговото отношение към нея бе напълно ирационално. Ерик вероятно бе прав. Напоследък се преуморяваше с работа.

Дейзи Джъстин беше Дездемона — а глас като нейния не се срещаше всеки ден под път и над път. Веднъж да възвърнеше душевното си равновесие, щеше да бъде удовлетворен до немай-къде, успееше ли да я накара да пее неговите песни.

Ерик го гледаше недоумяващ.

— Изглеждаш така, сякаш на плещите ти тежат съдбините на света. Кажи ми какво смяташ да правиш.

— Естествено тази вечер ще сключим договор — каза Джейсън нетърпеливо. — Засега не мога да приема никой друг за Дездемона.

Ерик въздъхна с облекчение, след което внезапно се изкикоти:

— Дявол да го вземе, тя май наистина те впечатли, а? Умирам от нетърпение да видя как ще реагираш, когато запее твоите песни. Никога не съм те виждал такъв.

В момента на Джейсън не му бе до това да си представя как Дейзи Джъстин пее неговите песни. Реакцията му бе прекалено силна, напълно несъответствуваща на ситуацията. А колко ли по-силно би реагирал, ако чуеше този изящен глас да пее неговата музика?

Глупости! Когато се запознаеше с нея, тя вероятно щеше да се окаже банална и празноглава като восъчна кукла и тогава нямаше да има проблеми да отдели жената от песента. Някакво странно опасение го прободе. По някаква необяснима причина той не искаше да се запознава с Дейзи Джъстин и чувстваше, че е опасно да се среща с нея.

— Просто съм уморен.

Той отбягна погледа на Ерик, докато келнерът поставяше пред него чаша димящо кафе.

— Виж какво, иди ти в нейната гримьорна и оправи формалностите по предложението. Аз ще те чакам зад кулисите.

 

 

— Съжалявам, но не мога.

Дейзи почувства как гърлото й се свива, докато произнасяше тези думи. Господи, толкова трудно бе да откаже на Ерик Хейс, когато самият факт, че изобщо й бе направил това предложение, изглеждаше цяло чудо.

Ерик я изгледа с учудване.

— Парите ли ви се струват недостатъчни? Бихме могли да се споразумеем.

— Парите са съвсем достатъчни. Бих изпълнила тази роля и без пари, стига само да можех да играя в мюзикъл на Джейсън Хейс.

— Значи сте чували за него?

— Това е Швейцария, а не Тимбукту. Кой не познава Джейсън Хейс тук?

Това не бе съвсем точно. Разбира се, всички познаваха неговите произведения, но нищо повече. Той бе напълно мистериозна личност, избягваше известността, бе ексцентричен отшелник. Говореше се, че веднъж дори пропуснал една своя собствена премиера. Дейзи се извърна към огледалото и започна да почиства с крем грима от лицето си.

— Притежавам албуми с изпълнителите на всяко представление, което е поставял. Неговата музика… — Тя не се доизказа и преглътна, за да се освободи от буцата, заседнала в гърлото й. — Той е чудесен.

— „Нощна песен“ е най-хубавото нещо, което е създал. Тя е адаптация от Шекспировия „Отело“. Още от дете мечтата на Джейсън бе да постави тази пиеса. — Гласът на Ерик се сниши примамващо: — А вие ще играете Дездемона. Такава роля се пада само веднъж в живота.

На нея й се искаше той просто да млъкне и да си отиде. Не искаше да слуша повече. Как можеше да устои да не играе ролята в тази дивна пиеса: затаената натрапчива ревност на мавърския воин, която обрича на смърт любовта му с неговата нежна невяста.

— Не мога да приема.

— Но защо не? Това би ви направило известна.

Тя се усмихна пресилено.

— Бих била доста слаба личност, ако позволявах на ролите си да ме правят известна или без известна. Не е това, просто не мога да напусна Женева.

— Предпочитате да живеете тук, вместо да станете звезда с международна известност?

— Славата не ме блазни много. — Тя се обърна с лице към него и каза тихо: — Благодаря ви за предложението, но наистина не мога да го приема. А сега, извинете ме, но трябва да се обличам. Много съм уморена.

Ерик се изправи неохотно.

— Ще ми се още да си помислите. Джейсън ще ме удуши.

— Няма какво да мисля повече. Желая ви успех в търсенето на Дездемона.

Ерик поклати глава и тръгна към вратата.

— Мисля, че Джейсън няма да…

Той млъкна и след миг вратата се затвори след него.

Дейзи се извърна пак към огледалото и погледна отражението си с невиждащ поглед. И преди бе получавала прекрасни предложения, но никога тъй съблазнителни и от такава величина. Да играе в мюзикъл на Джейсън Хейс бе мечтата на всеки певец. Той пишеше музика, която затрогваше сърцето и извисяваше духа. Божичко, колко много й се искаше да вземе тази роля!

Е, добре, не можеше да я има и трябваше да приеме този факт хладнокръвно.

Лесно бе да си го каже, ала думите не премахваха болезненото разочарование, което се надигаше в нея.

Мюзикъл на Джейсън Хейс…

 

 

— Тя ни отказа.

Джейсън се отмести от сценичната врата, върху която се бе облегнал, когато Ерик тръгна към него.

— Какво?

— Добре ме чу. Тя отказа да приеме предложението.

— Предложи й още пари.

— Тя каза, че въпросът не бил в парите. Не иска да напусне Женева.

Джейсън измърмори едно сподавено проклятие.

— Но това е абсурдно.

Ерик вдигна рамене.

— Тя изглеждаше твърдо решена.

— Може би само се опитва да си вдигне цената.

— Не мисля — намръщи се Ерик. — Доста е пряма. Тя ми харесва, Джейсън. И на сцената, и в живота тя изглежда все същата. В нея има някаква простота, но… и излъчване.

— Значи тя ни трябва за Дездемона.

— Не вярвам, че ще можем да я наемем.

— Как така, по дяволите! — каза Джейсън рязко. Той отново почувства този прилив на свирепо чувство за собственост, което го бе обзело в театъра. Дявол да го вземе, нямаше да й позволи да си отиде. — Трябва да има някакъв начин. — Той тръгна надолу по мъждиво осветения коридор. — Почакай ме. Връщам се след минутка.

— Отиваш да говориш с нея?

— Не — каза Джейсън мрачно. — Да я завербувам.

 

 

— Госпожице Джъстин, аз съм Джейсън Хейс.

Дейзи несъзнателно се стегна и отстъпи от вратата. Ерик Хейс очевидно бе изпратил важната клечка.

— Приятно ми е, господин Хейс. Аз съм голяма ваша почитателка.

— Но види се, не чак толкова голяма, че да се оставите да ви убедя да играете главната роля в моята пиеса — отсече той, влизайки в гримьорната и затваряйки вратата.

Много важна клечка. Джейсън Хейс изобщо не приличаше на брат си нито по външен вид, нито по характер и Дейзи мигновено се почувства застрашена. Той бе тъй далеко от типичния образ на чувствителния музикант, колкото човек би могъл да си представи. Не само че бе тъмнокос, докато Ерик бе рус, но освен това Джейсън бе висок над шест фута и имаше телосложение на професионален боксьор. Кожата му имаше бронзов загар, а чертите на лицето му не бяха банално красиви. Скулите, му бяха прекалено широки, веждите — като черна мазка над проницателните му синьо-зелени очи, а добре оформената му уста бе твърде чувствена. Като Отело, хрумна й внезапно и сетне тя се усмихна, защото й стана забавно от причудливата й приумица. Вероятно той изобщо не приличаше на Шекспировия мрачен и ревнив воин.

— Не съм искала да ви обидя — каза тя тихо. — Влюбена съм в музиката ви.

— А аз — в гласа ви.

Внезапна усмивка озари и заля мургавото му лице и нейната топлина стопи мрачния му вид.

— Искам го и имам намерение да го получа.

— Обясних на вашия брат, че не ми е възможно…

— Какво искате? — попита той безцеремонно. — Кажете и аз ще ви го дам.

Тя искаше да играе в неговата пиеса и да пее песните му, но той не можеше да й даде това.

— Невъзможно е.

— Защо?

— Поради лични причини.

Погледът му се фокусира върху лицето й.

— Любовник?

Тя усети някакво внезапно напрягане у него, което я озадачи.

— Предпочитам да не говорим за това.

— Значи имате намерение да прахосате такава възможност заради някаква любовна връзка? — попита той грубо.

— Не съм казала… — Тя млъкна, сетне добави тихо: — Хората са по-важни от кариерата. Любовта е по-важна.

— Толкова сладникаво звучи, госпожице Джъстин. Не може да… — Той млъкна, вглеждайки се в лицето й. — Да ме вземат мътните! Но вие наистина вярвате в това.

Тя кимна.

— Разбира се, че вярвам. Не говоря неща, в които не вярвам.

— Колко невероятно.

Сияйна усмивка озари лицето й.

— Може би в Ню Йорк, но не и тук.

— Бас държа, че това е рядкост и от тази страна на Атлантика.

Той се усмихна любопитно.

— Струва ми се, че трябва да изследвам това явление.

— Аз не бих си направила труда. Това би било прахосване на таланта ви. По-добре ще бъде да се съсредоточите върху вашата чудесна музика. Съжалявам, но наистина не мога да работя с вас, господин Хейс, и аз…

— Джейсън.

Тя не обърна внимание на прекъсването и понечи да се обърне.

— Както казах на брат ви, въпросът не подлежи на обсъж…

Тя млъкна, защото неговата ръка я сграбчи за китката.

Електричество. Топлина. Вибриращ магнетизъм.

Тя погледна нагоре стреснато и видя шокираното изражение на лицето му, което вероятно бе отражение на нейното собствено. Почувства, че неочаквано остава без дъх и внезапно осъзна колко близо бе той до нея, усети топлината, която се излъчваше от огромното му тяло, аромата на сапун и лимонов одеколон.

Ръката му отпусна хватката върху нейната китка.

— Съжалявам, нямах намерение да ви докосвам. — Тонът му внезапно стана свиреп. — Но вие искахте да избягате от мен, по дяволите!

Тя облиза долната си устна.

— Само защото реших, че нашата дискусия е свършила. Вие ми направихте предложение, а аз отказах да го приема.

— Не е свършила. Току-що започва. — Той отстъпи крачка назад и направи явен опит да смекчи свирепите нотки в гласа си. — Позволете ми да ви поканя на вечеря и ще поговорим още.

Тя поклати глава.

— Ще бъде безполезно. Няма да променя решението си.

Той я изгледа втренчено за момент, неговите синьо-зелени очи бяха фиксирани изпитателно върху лицето й. Сетне отново се, усмихна, но не подигравателно или цинично, а топло.

— Е, тогава, струва ми се, аз ще трябва да ви го променя. Няма да се откажа от вас.

Във формулировката на неговите фрази имаше нещо странно и частнособственическо и тя отново усети как се изпълва с опасения.

— Не можете да се откажете от нещо, което не притежавате.

— Грешка на езика — в очите му блеснаха весели пламъчета. — Естествено онова, което исках да кажа, е, че няма да се откажа от моята Дездемона.

— Естествено. — Тя се отпусна. Разбира се, че е искал да каже това. — А сега извинете ме, но искам да си вървя вкъщи, за да си легна. Живея извън Женева и пътят дотам е дълъг.

— Аз ще ви откарам.

— Не — каза тя твърдо.

Усмивката му не слизаше от лицето, но тя усети как мускулите му незабележимо се стегнаха.

— Не се предавам. Вие сте родена, за да пеете партията на Дездемона.

Тя каза с престорено безгрижие:

— Може би някой ден ще ми позволите да играя в трупата ви при някое турне тук, в Европа.

Той поклати глава.

— Аз искам вие да създадете ролята. Искам ви на Бродуей. — Обърна се и отвори вратата. — Лека нощ, Дейзи.

Бе я нарекъл с първото й име и по някаква необяснима причина внезапното пренебрегване на условностите увеличи нейното безпокойство.

— Лека нощ, господин Хейс.

Той хвърли поглед през рамо и отново я поправи:

— Джейсън.

Преди тя да има възможност да отговори, той бе затворил вратата след себе си.

 

 

— Е, и какво ще правим сега? — запита Ерик Джейсън, докато излизаше от таксито при хотел „Хилтън“. — Не можем насила да я вземем с нас.

— Не можем.

Джейсън плати на шофьора на таксито, обърна се и закрачи към централния вход на хотела.

— Но можем да намерим някакъв лост и да го използваме.

— Какъв лост?

— Какъвто и да е.

Джейсън влезе във фоайето.

— Засега няма нужда и на двамата да ни мръзнат краката тук. Хвани утре самолета за Лондон и виж какво можеш да направиш, за да сключиш договор с Колин Бартлин за ролята на Яго. Аз ще се оправя с всичко тук.

— Сигурен ли си?

Джейсън кимна.

— Може да ти трябва време да го склониш. Чух, че Бартлин имал дългосрочен договор с „Фантом“. Защо не се обадиш на Пег да я накараш да те посрещне там?

— Може и така да направя.

Той се развесели и влезе в крак с Джейсън, докато пресичаха фоайето към асансьорите.

— Тя никога не е ходила в Лондон, освен това й трябва почивка. Напоследък децата ще я подлудят.

Той натисна бутона за повикване на асансьора.

— Само ако си сигурен, че нямаш нищо против да се заемеш с преговорите по наемането на Джъстин.

Вече съм се заел, помисли си Джейсън мрачно. И за това не бе виновна единствено музиката. Само я бе докоснал, а тялото му още чувстваше възбуда и копнеж. Тя също бе усетила флуидите, въпреки предаността й към оня проклет любовник, който, изглежда, я бе омагьосал.

Той усети как го обзема ален гняв при тази мисъл. Но това бе само секс. Не бе рядко явление някой мъж да изпитва натрапчиво сексуално влечение и да го контролира. За нея нямаше да има опасност. Той щеше да я накара да подпише договор. Можеше и да прекарат няколко нощи заедно, за да се освободят от страстта, която чувстваха един към друг, и сетне щеше да се върне в Ню Йорк.

Вратите се плъзнаха настрани и той влезе в асансьора.

— Не се тревожи. И без това сега нямам друга работа. Не предвиждам никакви проблеми да убедя Дейзи Джъстин да сключи договор с нас.

 

 

Макар и да преваляше полунощ, баща й още не бе си легнал, когато Дейзи се прибра в къщурката. Но тя и не очакваше, че той ще е заспал. Напоследък бе съвсем погълнат от работата си. Бе си създал навика да става при изгрев-слънце и да рисува чак до късно след полунощ.

Тя затвори вратата.

— Здравей, Чарли.

— Здравей — каза той разсеяно.

Тя поклати глава примирено, гледайки неговата висока непохватна фигура, наведена пред статива, сложен по средата на стаята, в която живееха и използваха за ателие. Силната светлина осветяваше и изваждаше на показ сивите нишки в разчорлената кестенява коса на Чарли и петната от маслена боя върху любимата му ленена работна риза на квадрати.

— Минава полунощ. Време е да си лягаш.

— Минутка само. Искам да получа точния нюанс на тая купа… — Погледът му се фокусира върху платното. — Как мина тая вечер?

— Доста добре. Публиката бе доволна.

Тя отиде до платното и сложи ръка върху неговата, докато той се вглеждаше внимателно в картината.

— Харесва ми. Тоя банан изглежда толкова реален, че можеш да го изядеш.

Той направи гримаса.

— Както веднъж ми каза един художествен критик, имам страшно чувство за предаване на тъканта, но никакво за духа.

— Което само показва какъв идиот е бил. Как може бананът да има дух?

Той се засмя.

— И аз така си помислих навремето. Помня колко бях вбесен… — Той не се доизказа, защото рисуването отново го погълна.

— Вечерял ли си?

— Какво?

Погледна я отвисоко.

— Да, струва ми се. Месо с чушки или нещо подобно.

— Но това беше вчера.

Тя го погледна угрижено. Открай време си бе висок и строен, но сега дългата му мършава фигура отслабваше с всеки изминал ден, забеляза тя тревожно. Трескавата енергия, която инжектираше в творбите си, започваше да му се отразява неблагоприятно.

— Нима? — Той добави малко сиво към кобалтовото на фруктиерата с плодовете. — Бях сигурен, че съм хапнал нещо.

— Ще направя малко супа. — Тя хвърли чантичката си на дивана и отиде в малката кухничка на отсрещната страна. — А после си лягаме.

— След като свърша. — Той се поколеба. — Мислех си, че може би ако не си много уморена, ще ми позираш малко. В портрета има нещо — наистина става хубав.

— Тогава защо не ми го покажеш?

— Ще бъде изненада.

— Аз не съм уморена, но ти трябва да си починеш. Нали помниш какво каза докторът за…

Тя млъкна. Той се бе обърнал и я гледаше, усмихвайки се нежно, бавно клатейки глава. И двамата знаеха, че е само въпрос на време, но той я бе накарал да обещае да не казва никому, за да може да изживее всеки момент съвсем пълноценно. Тя нямаше право да го поучава как да прекара последните си дни само защото искаше да го запази при себе си малко по-дълго. Почувства как очите й се наляха със сълзи и бързо се извърна, за да не ги види той.

— Ще поговорим за това по-късно. Ще приготвя супата.

 

 

Чарли работи върху портрета чак до след три часа сутринта и след това престана само защото тя твърдо го изпрати да спи, под предлог, че е много уморена, за да продължава да му позира. Той грижливо уви портрета в платно, преди да излезе от стаята. След като вратата на спалнята му се затвори след него, тя стана и отиде при платното с натюрморта, върху който баща й бе работил първоначално.

Не представляваше нищо особено. Просто един натюрморт като десетки други, които художниците от колонията излагаха с надеждата да продадат. Не бе справедливо, дявол да го вземе! Чарли винаги бе искал да създаде нещо чудесно. През целия си живот бе работил упорито за постигането на тази цел. Защо не искаше музата да го възнагради с една-единствена творба, с която да може основателно да се гордее, преди да умре?

Тя уморено се обърна и угаси светлините, преди да отиде в своята малка спалня. Животът невинаги бе справедлив, но човек трябваше да се справя, доколкото може. През последните няколко месеца бяха живели заедно и може би утре Чарли щеше да нарисува своя шедьовър.

Тя съблече небесносинята рокля от осемнайсети век, с която Чарли бе настоявал да я рисува, и внимателно я окачи в гардероба. Когато я бе видял в ролята на Фантин за първи път, той бе казал, че е родена да носи старовремско облекло и когато бе решил да нарисува портрета й, нищо не можа да го накара да миряса, докато тя не си закупи тази рокля от компанията.

Тя облече нощницата си, приближи се до прозореца и го отвори. Нямаше смисъл да си ляга и да се мъчи да заспи, докато първо не се успокоеше малко. Тази нощ се бяха случили толкова много неща, че адреналинът още не я оставяше на мира. Алпите изглеждаха сурови и неприветливи под лунната светлина и тя потръпна, докато ги съзерцаваше. Предпочиташе да ги гледа огрени от слънце, когато се виждаше буйната трева, растяща по предпланините. Това винаги й напомняше за онази чудесна сцена в „Звукът на музиката“. Но сега всякаква приветливост бе изчезнала и планините сякаш излъчваха само сурова скалиста мощ.

Също като Джейсън Хейс, хрумна й внезапно. В неговия вид имаше същата смела, необуздана мощ, както в планините. И все пак у този човек нямаше никаква студенина. Тя бе усетила вулканична жар, лежаща под тази сурова и груба външност.

„Нощна песен“.

Гърлото й се сви болезнено и тя преглътна с мъка. Не биваше да мисли за Джейсън Хейс или за неговата пиеса. През последните няколко години тя бе отказвала и други предложения. Болката щеше да мине с времето. Важна бе радостта от пеенето, а не кариерата.

Но, божичко, как би й се искало тя да бъде първата изпълнителка на неговите песни на Дездемона.

Втора глава

В два и трийсет на следващия ден на външната врата на виличката се потропа.

— Аз ще отворя.

Дейзи стана от огромния, подобен на трон стол, скочи от подиума и тръгна бързо през стаята към вратата.

— Продължавай да ме обезсмъртяваш. Искам да изглеждам поне толкова апетитна, колкото твоят банан. Мисля, че заслужавам това за…

Когато разтвори вратата, тя млъкна.

На прага стоеше Джейсън Хейс. Той плъзна поглед върху нея, върху синята й рокля с дълбоко деколте и се усмихна леко.

— Май играете ролята си и в реалния живот, а? Много добре. Може ли да вляза?

Тя изпадна в паника.

— Не.

Веждите му се вдигнаха.

— Моля?

Тя хвърли бърз поглед назад през рамото си. Чарли се бе съсредоточил върху портрета пред себе си, но не се знаеше кога щеше да погледне нагоре.

— Вървете си. Сега не мога да говоря с вас.

— Нима вашият любовник е толкова ревнив? — Устните му се свиха. — Мислех, че живеете с баща си.

— С него живея.

Тя пристъпи по-наблизо и притвори вратата, за да попречи на Чарли да види Джейсън Хейс.

— Вървете си! — сопна се тя. — Казах ви, че аз…

— Нямам намерение да си ходя. — Той млъкна. — Докато не получа онова, което искам.

— Нямам намерение да…

Тя млъкна, когато забеляза решителното му изражение. Той не се канеше да се предава.

— Не мога да ви поканя да влезете. Ще се преоблека и ще дойда след час в кафенето „Зайдер“, по-надолу по улицата.

Затвори вратата в лицето му и се извърна точно когато Чарли вдигна въпросителен поглед.

Тя сви рамене, небрежно, докато се връщаше обратно към подиума.

— Един човек събираше пари за благотворителни цели. Нищо особено.

 

 

Джейсън Хейс стоеше пред кафенето и изражението на лицето му ясно говореше за това колко бе недоволен, докато наблюдаваше как Дейзи идва към него. Едва ли бих могла да го виня за това, помисли си тя със съжаление. Беше се забавила почти два часа вместо един, докато бе сполучила да се измъкне, без да събуди подозрение у Чарли. Половината музикален свят се кланяше до земята пред Джейсън Хейс, затова нейната нелюбезност бе, меко казано, обезпокоителна.

— Най-сетне — каза той язвително. — Вече се страхувах да не ме арестуват местните жандарми за скитничество.

— Защо не влязохте вътре да изпиете чашка кафе?

— Не ми се пиеше кафе.

Той хвана ръката й и я поведе надолу по улицата с магазини от двете страни.

— Хайде да повървим. Кръвното ми е малко високо и трябва да го поуспокоя.

— Нямате право да се сърдите. Не съм ви канила тук.

Лекият допир до ръката й изпращаше същите електрически импулси през нея, каквито бе усетила предишната вечер. Тя непринудено се освободи и леко се отдръпна от него.

— Всъщност мислех, че достатъчно ясно съм ви показала какви са чувствата ми.

— Не очаквах, че ще ми затръшнете вратата под носа.

— Това беше нелюбезно… — Тя не поглеждаше към него. Не исках баща ми да разбере за вашето предложение.

— Защо?

— То щеше да го направи нещастен. Щеше да се чувства така, сякаш ми е попречил да се възползвам от една благоприятна възможност.

— А попречил ли ви е?

— Може би. — Погледът й се стрелна тревожно към него. — Но той не бива да узнае това.

Той спря.

— Значи баща ви е онзи, който ви задържа тук? Мисля казахте, че любовникът ви…

— Това го казахте вие. — Тя поклати глава. — Как бих могла да имам време за любовна връзка? Когато не съм в театъра, аз съм тук.

— Добре — каза той с удовлетворение. — С един баща ще се справя много по-лесно, отколкото с един любовник. Поне ще липсва елементът ревност.

— Не е задължително взаимоотношенията между един мъж и една жена да съдържат ревност.

— Не е, но често е така.

Той се усмихна с крива усмивка.

— Както това е било добре известно на Шекспир.

Тя потрепери.

— Ревността е ужасно чувство. Аз не го разбирам.

— Аз самият имах някои проблеми с нея, докато пишех „Нощна песен“. — Той погледна встрани от нея. — Сега започвам да я проумявам малко по-добре. — Промени темата: — Би трябвало баща ви да ви мисли доброто. Що за егоист е той да ви отнема такъв шанс?

Тя се врътна към него.

— Той не е егоист — каза тя яростно. — Чарли никога не би ми попречил да правя каквото пожелая. Той е добросърдечен и щедър, и…

— Успокойте се. — Той вдигна ръка, за да прекрати словесния поток. — Съжалявам. Сигурен съм, че той има всички тези качества.

Тя пое дълбоко въздух.

— Изборът е мой. Не мога да го напусна.

— Толкова ли сте привързана към него?

Тя поклати глава утвърдително.

— Към Чарли?

— Той всъщност ми е втори баща. Мама почина, когато бях на пет години, и оттогава нито аз, нито той сме имали други близки.

Очите й хвърляха искри.

— И той съвсем не е егоист. За мен е правил всичко. Няма нищо на света, което да обича повече от работата си, но заряза дори и живописта за пет години и се хвана на редовна работа, за да може да ми осигури обучението при Столони, при когото учих пеене.

Джейсън нападна неочаквано:

— Тогава той не би искал да пожертвате този шанс. Нали сам е подготвил почвата за него?

— Не, разбира се. — Тя гледаше право пред себе си. — Ето защо той няма да узнае за него.

Погледът му се бе втренчил върху лицето й.

— Струва ми се, че май ще трябва да поговоря с баща ви.

— Не! — Ръцете й се свиха в юмруци край тялото й. — Нима не ме слушахте досега? Никога няма да ви простя, ако му кажете, че сте ми направили такова предложение.

— Но бих получил онова, което искам — каза той студено. — Ако вашият баща е толкова неегоистичен, колкото твърдите, той може да ви принуди да приемете предложението.

Тя го гледаше поразена.

— Вие няма да сторите това.

— Искам ви за Дездемона.

— И не ви интересува какво искам аз?

— И вие искате същото. — Тонът му се сниши и придоби някаква страстна интензивност: — Вие сте създадена за тази роля. Аз ще ви накарам да я желаете така силно, както и аз я желая.

Тя го гледаше като омагьосана, хваната в мрежата, която той плетеше. В този момент почти вярваше, че той може да я накара да направи всичко, каквото пожелае.

Разсмя се конвулсивно.

— Боже мой, винаги ли сте толкова решителен?

— Когато нещо е важно за мен.

Поведението му се промени, сякаш бе хвърлил плащ върху тази страстна интензивност, и той направи гримаса на съжаление.

— Ерик казва, че съм преуморен.

— Вярвам го. Вие сте много… твърд.

— А вие сте много мека. — Той се вгледа в чертите на лицето й. — Идеализъм и саможертва. В този свят вие сте анахронизъм. Струва ми се, че се нуждаете от някой, който да ви спаси от самата вас.

— Като разруши душевния мир на баща ми ли?

— Може би ще постигнем компромис. — Джейсън се усмихна едва забележимо. — Хайде да се уговорим така. Дайте ми две седмици.

Тя го гледаше объркана.

— Позволете ми да идвам тук всеки ден и да ви говоря за „Нощна песен“ и за моите планове за нея. В замяна ще ви обещая, че няма да споменавам на баща ви нищо за моето предложение.

— Това е губене на време. Няма да успеете да ме убедите.

— Времето е мое. — Той сви рамене. — Аз мога да бъда доста убедителен.

Тя не се съмняваше в това. Вече й се струваше, че не може да устоява на силата на неговата личност.

— И какво ще стане, ако все пак аз кажа „не“ в края на този период?

— Тогава ще започнем отначало. Няма да си кривя душата. Нямам намерение да се отказвам, но две седмици отсрочка ще ви дам.

А две седмици може би щяха да са достатъчни, за да го убеди, че е била сериозна в онова, което му бе казала. Сериозен човек като Джейсън Хейс сигурно имаше много ангажименти. Може би щеше да се отегчи или да стане нетърпелив далече, преди да бяха изтекли двете седмици и да отлети обратно за Ню Йорк да си търси друга Дездемона.

Внезапното бодване, което усети при тази мисъл, не бе болка, а облекчение, успокояваше се тя.

— Нима не мога да ви убедя в безполезността на вашата настойчивост?

Той поклати глава.

— Добре — съгласи се тя рязко. — Две седмици.

Срещна погледа му.

— Но няма да казвате на баща ми нито името си, нито кой сте. Ще ви представя като приятел, с когото съм се запознала в Италия. Ще му кажем, че сте свързан по някакъв начин с пиесата. Дайте ми дума, че той няма да заподозре нищо.

Изражението му замръзна.

— И вие ще се доверите на думата ми?

— Да — каза тя просто. — Вие сте мъчен човек, но не вярвам да ме излъжете.

— Виж ти. — Той задържа погледа й за момент. — Значи и доверие. Определен анахронизъм. Струва ми се, ще трябва да ви наема телохранител, когато ви заведа в Ню Йорк.

— Аз няма да…

Той я прекъсна, махвайки с ръка:

— По-късно можем да изясним това. Утре сутринта в десет часа ще дойда у вас, за да… — Спря и се навъси: — Всъщност, като си помисля пак, ще ви взема тази вечер след представлението. Не ми харесва идеята да карате по този дълъг път сама.

— Не забравяйте, че го правя, откакто върви представлението — напомни му тя сухо.

— Но тези две седмици са мои. Ще правим каквото кажа аз.

Той я поведе бързо обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Ще ви заведа до вашата къщурка да си почивате. Ролята на Фантин е мъчна и сигурно ви изтощава.

— Не физически.

— Емоционалните роли са още по-уморителни. — Той я погледна загрижено. — А вие очевидно сте жена, която дава всичко от себе си, щом се захване с нещо.

В тона му нямаше и намек за сексуална инсинуация и все пак тя почувства как през нея премина на вълнички някакво внезапно трептящо усещане. Може би правеше грешка, че се съгласяваше да се среща с него през следващите две седмици. Досега никога не бе реагирала към някой мъж по този начин и това я правеше уязвима.

— Май ви вълнуват някакви задни мисли.

Той се вгледа изпитателно в лицето й.

— Може би ще ви помогна, ако ви кажа, че никога не нарушавам обещанията си.

Съзнанието, че той бе прочел мислите й без никакво усилие, само увеличи безпокойството й.

— Дайте ми възможност. — Думите му прозвучаха някак странно непохватно. — Това означава адски много за мен.

Тя усети прилив на топлота към него, като го погледна. Ясно й бе, че не беше свикнал да моли за нищо, а изражението на лицето му бе момчешки симпатично. На кого би му минало през ум, че тя можеше да почувства тази смахната майчина нежност към мъж като Джейсън Хейс?

Отмести погледа си от него и ускори крачка.

— Казах ви, че ще го сторя, нали?

Той въздъхна с облекчение и удължи крачката си, за да не изостава от нея. Когато заговори, тонът му бе грижливо безгрижен:

— Е, да, казахте. Просто исках да се уверя.

 

 

Телефонът звънеше, когато два часа по-късно Джейсън отвори вратата на своя апартамент.

— Къде, по дяволите, се губиш? — попита Ерик. — Аз…

Джейсън го прекъсна:

— Какво не е в ред? Не можа ли да се свържеш с Бартлин?

— Още не ми се е удала възможност да се срещнем. Но утре ще обядвам с него. — Ерик млъкна. — Мислех си, че знаеш, че Синтия е тук.

Джейсън се вцепени.

— В Лондон?

— Отседнала е в „Клариджис“.

— Откъде знаеш?

— Ходих в театъра да проверя касата за английската версия на „Невинните“ и Джесъп ми каза, че се отбила и питала за теб.

— Знае ли къде се намирам?

— Не още. — Ерик се поколеба. — Преди Джесъп да спомене, че тя е тук, аз му казах, че си в Женева. — Той добави припряно: — Но го накарах да обещае да не казва на никого.

Голяма полза щеше да има от това, ако Синтия спипаше Джесъп, помисли си Джейсън уморено. Господи, колко бе изморен от всичко това.

— Дръж връзка с Джесъп. Когато той й каже, искам да знам.

— Но може би тя няма да разбере, Джейсън.

Ала той бе гърмян заек. Синтия винаги научаваше каквото искаше.

— Искам да ме уведомиш.

Ерик измърмори едно сподавено проклятие.

— По дяволите, това не е честно.

— Забрави го — каза Джейсън отсечено. — Кога пристига при теб Пег?

— Утре вечер. — Ерик попита: — Успя ли да наемеш Дейзи Джъстин?

— Работя по въпроса. Утре ще говорим с теб, Ерик. Поздрави Пег.

Той затвори телефона и се втренчи в апарата с невиждащ поглед. Времето изтичаше. Той усещаше как го изгаря чувство на безсилие. Беше си мислил, че се е примирил с това положение, но този път бе по-лошо от всякога.

Той започна да разкопчава ризата си на път към банята. Имаше нужда да вземе душ и да пийне нещо, преди да се облече за театъра, където щеше да види Дейзи.

Пусна крана и нагласи душа, преди да се съблече. Стъпи под душа и остави топлата вода да облива тялото му. Мускулите му бяха толкова напрегнати, че не реагираха на успокояващия поток. Може би трябваше да опита студен душ. Най-малко студът щеше да го отърве от възбудата, която усещаше, откак бе видял Дейзи. А страстта бе само част от останалото. Какво, по дяволите, правеше тя с него?

Той затвори очи, а в него се надигаше нежност като някакъв мъчителен прилив, когато си спомняше как изглеждаше тя, докато стоеше, огряна от слънцето, и го гледаше с онова учудено изражение, толкова сияйно, че самата сякаш бе част от слънчевата светлина. Бе му се приискало да я прегърне, да я закриля и…

Той се присегна рязко и спря водата. Това не бе нежност, а натрапчиво сексуално привличане. Тя бе различен тип и нейната съпротива бе възпламенила сексуалното му желание. Не, не беше нежност.

Той не можеше да си позволи лукса да изпитва нежност.

 

 

Тази вечер Джейсън чакаше в тесния пасаж към вратата на сцената, когато Дейзи слезе надолу по бетонните стъпала. Сърцето й подскочи и тя се опита да скрие от него внезапното щастие, което почувства, когато го видя.

— Нали ви казах, че не е необходимо. Аз имам кола и тя ще ми трябва, за да дойда в театъра утре.

— Не, няма да ви трябва. — Той я хвана за ръка и я поведе надолу по пасажа към улицата. — Няма проблеми. Отсега нататък аз ще ви карам вкъщи и в театъра всеки ден.

Той отвори задната врата на тъмносиния мерцедес, паркиран до бордюра.

— Ще накарам някого от хотела да закара колата ви у вас.

Влизайки в колата, тя му хвърли гневен поглед.

Той направи гримаса:

— Май пак ви ядосах.

— Свикнала съм сама да си върша работата.

Той заобиколи колата и се намести зад волана.

— На мен… ми харесва да върша работата вместо вас.

Отново тя усети у него онази неприсъща непохватност и отново започна да се разтапя.

— Струва ми се, ще бъде необходимо да проведем няколко дискусии върху принципите на движението за еманципация на жената.

— Обикновено не съм шовинист, който смята, че мъжете превъзхождат жените.

Той гледаше право напред, докато включваше колата на скорост и се отделяше от бордюра.

— Това е нещо различно. Аз искам да ви закрилям. Аз имам нужда да ви закрилям.

Тя го погледна озадачена.

Той не се впусна в подробности, а смени темата:

— Не мислех, че това е възможно, ала тази вечер бяхте дори по-добра, отколкото снощи.

— И вие ли бяхте сред публиката?

Той кимна.

— Да, но не смятам повече да ходя.

Тя се усмихна с разбиране.

— Предполагам, гледали сте пиесата толкова пъти, че вече сигурно ви отегчава до смърт.

— Музиката никога не ме отегчава. — Ръцете му сграбчиха по-здраво волана. — Няма да ходя заради вас.

— Какво?

Той се засмя дрезгаво.

— Аз съм ревнив. Първата вечер си помислих, че просто съм изморен, но същото се случи и тази вечер. — Той поклати глава. — Смахната работа.

— Но аз не разбирам за какво говорите.

Той хвърли кос поглед с бледи очи, блещукащи от светлините на пулта за управление.

— Не исках да ви деля с публиката. Исках удоволствието да бъде само мое.

Тя бе шокирана, останала без дъх.

— Сега пък ви изплаших. — Той промърмори някакво проклятие. — Сега сигурно си мислите, че съм някакъв откачен. Дявол да го вземе, може и да съм.

Тя каза внимателно:

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана.

— Но въпреки това си мислите, че съм откачен. — Той направи физиономия. — Е, няма значение. То и аз си мислех същото за себе си. Такова нещо преди не ми се беше случвало. Мъча се да се убедя, че се дължи само на гласа ви.

Тя впери очи в лицето му.

— Естествено, че на гласа ми.

Той поклати глава и погледът му отново се извърна към улицата.

— Само до известна степен. — Той млъкна. — Причината е в секса.

Чу как тя шумно си пое дъх и погледът, който й хвърли, я прободе като синьо-зелено копие.

— Това не би трябвало да ви изненадва. И вие го знаете.

Да, тя го знаеше. Химията на секса присъстваше между тях от първия миг, когато го бе видяла.

— Има някакво… привличане.

— Това е повече от привличане. То е почти кинетична енергия, дявол да го вземе.

Тя преглътна.

— Не искам да се забърквам в любовна авантюра с вас.

— Значи ставаме двама, които не го искат. Е, тогава какво да правим?

— Да не му обръщаме внимание.

Ръцете й се вкопчиха в дръжката на преметнатата й през рамо чантичка.

— Бихте могли да се върнете в Ню Йорк.

— Няма начин. — Той се усмихна криво. — Освен това грешите, защото аз не мога да не му обръщам внимание. Знаете ли какво си мисля, откак се качихте в колата?

Тя поклати глава.

— Не искам и да знам.

— Мисля си за това колко много ми се иска да разкопчаете тази копринена блузка и да ми позволите да погледна гърдите ви.

— Престанете. — Гласът й трепереше и тя се помъчи той да прозвучи по-твърдо: — Да не сме тийнейджъри?

— Никога не съм се чувствал така, когато бях тийнейджър — рече той натъртено. — Казах ви, че това е нещо ново за мен. — Той застави погледа си да се плъзне отново по улицата. — Искате ли да дойдете с мен в хотела?

— Не.

Той изруга тихо:

— По дяволите, искате!

— Не съм от тези, които стават само за една нощ.

— Само по този начин можем да се отървем от това усещане. Няма да е авантюра. Никакви ангажименти. Просто ми позволете…

— Не! — Тя се стараеше гласът й да не трепери: — Аз не съм животно. Освен това всичко ще се усложни. Не мога да се занимавам сега с тези неща.

— Да не мислите, че аз мога?

Той спря отстрани на шосето и угаси мотора. Седеше прегърбен над волана, а кокалчетата на ръцете му побеляха, докато стискаше гладката пластмаса.

— Вижте, това трябва да се случи. Вие трябва да играете Дездемона и аз не мога да продължавам да изпитвам такова… — Той млъкна, опитвайки се да намери подходяща дума. — Чувство за притежание. Може би ако ние…

— О, разбирам.

Значи те говореха за похот, а не за някакви по-фини чувства и тя не трябваше да се засяга толкова. Но все пак гласът й прозвуча несигурен дори и за самата нея:

— Мислите, че ако се хвърлим в леглото, ще можете да ме гледате в по-далечна перспектива. Чудесен начин да се изразите. Струва ми се, предпочитам вашата музика пред текстовете на песните ви.

— Опитвам се да бъда откровен. Да не мислите, че ми е лесно? — Той гледаше право напред. — Елате с мен. Аз не съм особено ексцентричен в любовта. Обещавам, че ще ви бъде добре.

— Струва ми се, по-добре ще бъде да ме откарате вкъщи.

Той избълва някакво проклятие с приглушен глас и завъртя стартера.

Остатъкът от пътя изминаха в мълчание, но атмосферата в колата бе така нажежена от емоции, че Дейзи дишаше с мъка.

Светлините във виличката светеха ярко, когато Джейсън спря колата до бордюра.

— Баща ви винаги ли чака да се приберете?

— Той стои до късно. Вероятно още работи. — Тя посегна към дръжката на вратата. — Лека нощ.

— Почакайте.

Сложи ръка върху нейната и устните му се изкривиха в усмивка, примесена с горчивина, когато я чу да ахва при докосването му.

— Ето, виждате ли? Само да ви докосна и двамата избухваме в пламъци.

Знаеше, че трябва да развали магията, като се измъкне от колата, но сякаш бе загубила способност да се движи. Той каза тихо:

— Това ще се случи, Дейзи.

— Не! — Тя отвори вратата и се измъкна от колата. — Не, за бога. Нашето споразумение нямаше нищо общо със секса.

— Но между нас двамата всичко е свързано със секса. Ако бяхте дошли с мен, може би в крайна сметка щяхме да видим кое е важното, без да се губим в подробности.

Тя стоеше на тротоара и го гледаше.

— Моля ви — прошепна, — не искам да играя във вашата пиеса. Не искам повече да ви виждам.

— Не се безпокойте. Няма да избързвам. И аз зная, че е твърде рано, но времето ми изтича.

— Времето ви изтича?

— Не обръщайте внимание. — Той запали колата. — До утре.

— Не.

Той се намръщи.

— Няма от какво да се страхувате. Не съм изнасилвач. Ще изчакам, докато вие дойдете при мен.

Тя не се страхуваше, че той може да прибегне до сила. Не се страхуваше толкова от него, колкото от магнетизма, който ги тласкаше един към друг.

— Не ми харесва тази идея. Имам си достатъчно проблеми и без…

— Тогава позволете ми да ги реша.

— И в замяна да полудуваме в сеното?

Той се дръпна, сякаш тя го бе ударила.

— Не съм чак такъв негодник. Казах ви, че искам да ви помогна.

— Да си проправя път, за да играя вашата Дездемона?

— Не, нещо повече от това.

— Не ви вярвам.

— Знам, че не ми вярвате.

Той вдигна рамене уморено.

— Утре по обяд ще бъда тук.

Тя го изгледа продължително с безпомощен поглед, преди да се врътне на токчетата си и да тръгне към виличката. Миг след това вратата на къщурката се затръшна зад гърба й.

Чарли стоеше до статива сред стаята и не вдигна поглед.

— Радвам се, че се върна. Този проклет натюрморт ми извади душата. Прекалено уморена ли си, за да ми позираш?

Божичко, как не й се искаше да позира тази вечер. Тя бе пламнала, гореше, копнееше… Искаше само да се затвори в стаята си и да си легне, отпускайки се в благословените обятия на съня, който щеше да изтрие онези мигове в колата с Джейсън.

Чарли не вдигаше очи от статива.

— Дейзи?

Тя не бе някаква подрастваща девойка, побъркана на тема секс. Трябваше да си изясни магнетизма, който се излъчваше от Джейсън. Не можеше да крие от себе си какво чувства и нямаше право да се занимава със собствената си персона, когато на плещите й тежеше такава тежка отговорност за Чарли.

— Не съм уморена. — Тя му се усмихна нежно. — Чакай само да се преоблека и да среша косата си и идвам веднага при теб.

 

 

На следващата сутрин Дейзи чакаше на прага, когато колата на Джейсън спря до бордюра. Тя инстинктивно се напрегна, докато го наблюдаваше как излиза от автомобила и идва към нея. Бе облечен с избелели дънки, кафяви кожени мокасини, нефритенозелен памучен пуловер и изглеждаше напълно различен от елегантния мъж, който я бе оставил предишната нощ. Би могъл да мине за някой от непретенциозните млади художници, които живееха в Сен Женев. Не грешеше. Когато той се доближи, тя почувства неговата спотаена сила, която небрежността на облеклото му никога не би могла да намали.

Той повдигна черните си вежди.

— Вратата ли пазите?

— Снощи, след като си легнах, мислих за онова, което казахте. Всъщност не е логично аз да ви привличам. Не съм от оня тип жени, към които мъжете развиват фикс идеи. — Тя добави припряно: — Затова реших, че е виновна Дездемона.

Той я гледаше с безизразен поглед.

— Нима не виждате? В ума си вие ме бъркате с Дездемона.

— Така ли?

Тя кимна.

— Вие сте чувствителен, творческа личност, и за вас е естествено да се отъждествявате с образите в една пиеса, върху която сте работили толкова дълго.

— Чувствителен? — Думата имаше кисел вкус върху езика му. — Господи, как мразя тая дума. Израснал съм в престъпен квартал в Бронкс и знаете ли колко носове съм разбил като дете, за да докажа, че не съм „чувствителен“?

Тя си даде сметка, че изобщо не знаеше много неща за него. Внезапно видя как Джейсън, напълно погълнат от музиката си, все пак се бори за нормално детство със своите връстници. Тя почувства прилив на симпатия.

— Божичко, това трябва да е било ужасно за вас.

— Е, оцелях. — Той се вгледа в нейното съчувствено изражение и навлажнени очи и поклати глава с учудване: — Само се погледнете: Аз ви разказвам една нещастна история и вие веднага се размеквате. Господи, колко сте лесна. Никога не бихте оцелели и пет минути в Бронкс.

Тя се наежи.

— Да изпитваш съчувствие не значи да си мекушав. Може би ако сте опитали да се споразумеете с ония хлапета, вместо да им разбивате носовете, нещата са щели да бъдат по-лесни за вас.

Той се усмихна:

— Щом вие казвате. — Направи пауза. — Значи мислите, че искам да спя с вас, защото сте Дездемона? Но вие защо искате да спите с мен? Като Отело ли ме виждате?

— Не говорех за себе си — каза тя припряно.

— Разбира се, че говорехте. — Той свъси вежди. — Да видим: аз разбирам Отело, но ние не си приличаме много. Прекалено съм егоистичен, за да убия жената, която обичам.

Усмивката му бе лъчезарна и свирепа като на тигър.

— Щях да убия любовника й и да намеря друг начин да я накажа.

— Изслушайте ме. — Тя губеше контрол върху разговора. — Приемете ли веднъж, че няма да играя Дездемона, вероятно повече няма да мислите, че съм привлекателна.

Той се усмихна, изпълнен с любопитство.

— Продължавайте.

— Мислех, че можем да се поразходим сред хълмовете. Ще можете да ми разкажете за пиесата.

— Разбирам. — Той щракна с пръсти. — Аз се опитвам да ви убедя да вземете ролята. Вие ми отказвате. Тогава аз моментално се освобождавам от моята фикс идея и си хващам пътя. Това ли е сценарият?

Той поклати глава и за миг лицето му се озари от нежност.

— Съжалявам, скъпа. Това е опростяване на нещата. Не точно това очаквах от вас.

Тя се изчерви.

— Аз не съм проста.

— Напротив — каза той спокойно. — Отличавате се с очарователна сияйна душевна простота, каквато никога преди не бях срещал.

Той вдигна ръката си, когато тя отвори уста и понечи да каже нещо.

— Аз не ви обиждам. Никога не съм поставял знак за равенство между простотата и глупостта. Вие сте очевидно интелигентна, макар и понятията ви да са малко объркани.

Тя не можеше да откъсне очи от него. Нежност, веселост, тъга — всички тези чувства бяха изписани на лицето му. Тя виждаше непознати измерения в Джейсън Хейс, чието съществуване не бе подозирала, и изпитваше някакво непреодолимо желание да види още, да надникне по-дълбоко. Слезе от малката веранда пред виличката и тръгна по алеята към портата.

— Да тръгваме ли?

— Не.

Тя погледна към него изненадана.

— Снощи и аз постоях буден и взех няколко решения — усмихна се той. — Макар и да не мога да твърдя, че съм сторил това, понеже съм разглеждал нашия случай с клинична педантичност. — Той се обърна назад към виличката. — И реших да не ви улеснявам да се отървете от мен.

Той посегна към дръжката на вратата.

— Не!

Тя се втурна назад по алеята, но той вече бе отворил вратата и влизаше вътре.

— Господин Джъстин? — Джейсън тръгна през стаята към Чарли. — Аз съм Джейсън Линк. Може би Дейзи ви е говорила за мен?

Тя изпита огромно облекчение. Линк, не Хейс. Той нямаше да наруши обещанието, което й бе дал.

Чарли вдигна поглед, намръщен озадачено.

— Не мисля тя да ми е споменавала нещо за вас, господин Линк. — Той хвърли към Дейзи въпросителен поглед. — Не знаех, че очакваш гости, Дейзи. Мислех, че сама ще излизаш на разходка.

— Струва ми се, забравих да ти кажа за Джейсън.

— Направо съм покрусен — каза небрежно Джейсън, подавайки ръка на Чарли. — Много съм слушал за вас, господин Джъстин. Трябва да сте много благороден човек, за да завоювате преданост като тази на Дейзи.

Чарли стисна ръката на Джейсън.

— Аз съм късметлия — каза той просто. — Къде се запознахте с Дейзи, господин Линк?

— Наричайте ме Джейсън. Запознахме се в Милано, а аз постъпих на работа в компанията преди две седмици.

— Певец ли сте?

Джейсън направи гримаса.

— Не бихте ми задали този въпрос, ако ме бяхте чували как си тананикам под душа. Пианист в оркестъра съм.

Рижавите вежди на Чарли се повдигнаха от изненада.

— Мислех, че вече си имат пианист.

— Засега съм на временна работа. Замествам по време на отпуски и през уикендите.

— Разбирам.

Погледът на Чарли се премести върху Дейзи.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Линк. Дейзи рядко води някого вкъщи. Боя се, че поради моя егоизъм съм я пазил доста за себе си през изминалите година-две.

— Нищо подобно — каза Дейзи, влизайки в стаята и затваряйки вратата. — Ако някой е бил егоистичен, това съм аз.

— Тази стая ми харесва.

Погледът на Джейсън обходи бързо избелялата бежово — кремава тапицерия от крепон върху дивана в унисон с тази на креслото и шарените килими, постлани без ред върху пода от борови дъски, сетне се плъзна по барчето за закуска, което отделяше основното помещение на всекидневната от съседната кухничка.

— Уютно е.

Чарли се усмихна накриво:

— Евфемизъм за „малко“.

— Не.

Джейсън срещна погледа на Чарли.

— Казвам това, което наистина мисля. Това е истински дом. — Той отиде при старинното пиано до стената. — Навремето и аз имах такова в апартамента ми в Куийнс.

— Нюйоркчанин ли сте?

Джейсън кимна.

— Кореняк.

Той се приближи и заразглежда картината, върху която Чарли работеше.

— Това е Дейзи.

Той наклони глава.

— Струва ми се, че сте я уловили.

Очите на Чарли светнаха от радост.

— Това е най-доброто, което някога съм правил.

— Не е честно — запротестира Дейзи, — та той дори не ми дава да я зърна.

Джейсън се усмихна незабележимо, продължавайки да гледа платното.

— Виждам защо. — Той погледна към Чарли. — Няма да ви прекъсвам.

— Сега работех само върху фона. За да работя върху фигурата, ми е необходимо Дейзи да позира.

Погледът му тъжно се плъзна върху картината.

— Може би когато се върнете от разходка…

— А защо не сега? — Джейсън направи жест към Дейзи да се качи на подиума. — Днес не се чувствам във форма за екскурзия в планината. Вие двамата правете всичко както обикновено, а аз ще се разходя из къщата и ще погледам. Никога не съм виждал как рисува художник.

Чарли се намръщи недоверчиво.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. — Усмивката на Джейсън бе изненадващо нежна, докато гледаше по-възрастния мъж. — Рисувайте я. Очевидно тя е модел, който може адски да вдъхновява.

Той се обърна и се отправи към кухничката.

— Нали нямате нищо против, ако се чувствам като у дома си? Ще направя кафе за нас, докато геният се разгори, а сетне мога да ви посвиря малко за настроение.

— Може, стига само да не е „хеви метъл“.

— Аз ще направя кафето — каза Дейзи.

Той й хвърли поглед през рамо.

— И да загубите от времето за рисуване на баща си? Ще трябва да тръгваме за театъра след няколко часа. — Той отиде в кухничката и започна да отваря шкафовете. — Нека аз направя кафето.

Дейзи го гледаше колебливо. Джейсън се бе вмъкнал в къщата, бе очаровал Чарли и се бе прокрадвал в домакинството им само за няколко минути.

— Ако предпочитате да не… — каза Чарли неуверено. — Знам, че това не е влизало в плановете ви.

— О, не, всичко е наред.

Тя се качи на подиума и седна на стола, а погледът й не се откъсваше от Джейсън, който тършуваше из кухничката.

— Нямам нищо против.

Поведението на Джейсън през следващите няколко часа удиви Дейзи. По някакъв начин той съумя да прикрие тази магнетична аура, която се излъчваше от него, и се превърна в симпатичен и непретенциозен човек. Направи кафе и им го сервира, седна на пианото и им свири избрани пиеси от Шопен. Сетне седна на пода с кръстосани крака пред подиума и наблюдаваше мълчаливо, докато часовете се изнизваха. Едва когато Чарли спря да работи, той започна да бъбри с тях за това-онова, докато не стана време тя да се облича, за да вървят в театъра.

— Харесва ми — прошепна Чарли на Дейзи, преди тя да излезе. — Пак го доведи.

— Ще видим.

Тя го целуна леко по бузата и последва Джейсън до мерцедеса, спрян край бордюра.

— Но вие сте начумерена. — Джейсън й отвори задната врата. — Мисля, че се държах доста добре.

— Не обичам да мамя Чарли.

— Идеята беше ваша.

— Зная. Но вие не трябваше…

— Вижте какво. — Той я погледна право в очите. — Вашият баща ми харесва. Единствената шмекерия, която направих, бе историята, която вие пожелахте да му разкажа. Всичко друго си беше честно и почтено.

— Наистина ли?

Той се усмихна и кимна.

— Той ми напомни за първия ми учител по пиано. Малко по-мекушав може би. Мисля, че не би ме цапардосал по кокалчетата с линия, ако натисна погрешен клавиш.

— Не, Чарли не би причинил болка на никого.

— Нито пък вие. — Лицето му се смекчи и той примирено поклати глава. — Каква двойка сте.

Тя почувства в душата си странна внезапна топлина, докато го гледаше как заобикаля колата и сяда на шофьорското място.

— Не мисля, че сте толкова циничен, колкото ви се иска да ме накарате да повярвам.

Той вдигна рамене.

— Може би това е заразно. Уверявам ви, че не съм такъв с никого другиго. — Той запали колата и се отдалечи встрани от бордюра. — Но след като очевидно мислите, че аз не съм съвършено непоправим, може би ще се поотпуснете следващия път, когато се намираме в една стая с Чарли. Бяхте на тръни през цялото време, докато бяхме заедно. Веднъж ми казахте, че можете да ми се доверите. Не мисля, че днес съм сторил нещо да променя мнението ви, нали?

Тя го изгледа мълчаливо за момент и отново почувства оная странна сладостна топлина да я облива.

— Не — каза тя тихо. — Днес не сте направили нищо, за да промените това.

Трета глава

— Това е любимото ми място.

Дейзи въздъхна с доволство, сядайки на тревата и поглеждайки към заснежените върхове на планините, а сетне към селцето в долината долу.

— Не е ли живописна гледката?

— Почакайте да си поема дъх и ще ви кажа. — Джейсън се строполи до нея и се облегна на скалата. — Защо не ме предупредихте на тръгване, че ще трябва да изкачвам цяла планина, за да се насладя на тази гледка?

— Нищо и никаква планина. Почти хълм.

Тя погледна към него с тревога, но се успокои, като забеляза, че той дори не се бе задъхал.

— Значи се шегувате?

Той се усмихна леко, без да сваля поглед от лицето й.

— Много сте проницателна.

— Но нима не си струваше да се изкачим? — Тя посочи напред с широк жест: — Не е ли чудесно?

— Лъчезарно. — Погледът му все още бе прикован върху лицето й. Сетне той погледна към долината под краката им. — И гледката е красива.

Тя се изчерви, за момент се почувства неловко. За първи път през изминалата седмица Джейсън бе казал нещо, което би могло да се назове интимно. През цялото време тя бе усещала скрития ток на сексуалността, но той приличаше на далечна музика, от която само от време на време долавяше по някой акорд.

— Не се отдръпвайте от мен. — Той продължаваше да гледа към долината. — Сметнах, че сме достатъчно добри приятели, за да не следя всяка дума, която казвам.

Тя се държеше глупаво. Та те бяха приятели. Тя никога не би повярвала, че би могла да се сприятели с Джейсън Хейс след тяхното бурно запознанство, но по някакъв начин това се бе случило. През последните дни бе открила, че той е забавен и умен и имаше някакво чувство за кисел хумор, често насочен към самия себе си. Той практически се бе преселил в тяхната виличка и двамата с Чарли се сближаваха все повече с всеки изминал ден. Няколко вечери дори се бе връщал с колата си до къщичката им, за да прекара вечерта с баща й, след като я бе оставял в театъра.

— Съжалявам. — Тя се усмихна и се отпусна. — Внезапно си спомних първата вечер, когато дойдохте зад кулисите. Тогава ме изплашихте.

— Но не и сега, надявам се?

Тя поклати глава.

— Тогава вие не бяхте истинският. Всъщност вие сте много мил.

Той повдигна вежди.

— Не зная дали да се чувствам поласкан или оскърбен. Предпочитам да плаша хората.

Тя се разсмя.

— Е, вие сам се разобличихте.

Усмивката му изчезна и синьо-зелените му очи блеснаха, когато попита тихо:

— Това предизвикателство ли е?

На нея внезапно й стана горещо и в нервните й окончания се появи някакво пърхащо усещане.

— Не.

— Все още чувството си е тук — каза той тихо. — Все така силно, все тъй свирепо. Само че за известно време съм го опаковал яко. — Направи пауза. — Само ви предупреждавам — като между приятели.

Внезапно тя остро почувства физическото присъствие на мъжа, седящ до нея. Вятъра, развяващ черния перчем над лицето му, слънцето върху загорялата кожа, начина, по който избелелите дънки се впиваха в силните мускули на бедрата му, мощта на неговите яки ръце.

Тя преглътна и бързо погледна отново към долината. Отчаяно затърси начин да смени темата на разговора.

— Брат ви ми харесва. Двамата не си приличате много.

Той остана безмълвен за момент, сякаш се двоумеше дали да приеме тази смяна на разговора, и накрая каза:

— Знам. Ерик казва, че имам атавистични белези, останали от някой прадядо апах. Брат ми е обрал всичкия чар и бизнесменския дух, а за мен е останала само музата, която ми шепне на ухото и ми вади душата.

— Но не бихте се разменили с него, нали?

— Не, моята музика е всичко за мен.

За миг в гласа му се прокрадна горчивина:

— Така трябва да бъде.

— Какво искате да кажете?

— Точно това, което казах.

Той смени темата:

— Не е чудно, че вашето изпълнение е толкова добро, че гласът ви така добре изпълва театъра. От това катерене сте развили силни бели дробове.

— То помага, а освен това тези упражнения ме предпазват от стрес. — Тя сбърчи нос. — Фантин никога не ми се е струвала лесна роля.

— Защо?

— Защото съм толкова щастлива — каза тя просто. — Фантин страда от разочарования, любовникът й я изоставя, разделят я с детето й, загубва всичко, заради което си заслужава да живее. За мен е трудно да се отъждествя с нея.

Тя откъсна стръкче трева и го задъвка замислено.

— Бог ме е дарил с глас, което е истинска радост, и сетне за капак ми е дал и любящи родители. Не съм страдала достатъчно, за да изпълнявам добре ролята на Фантин.

— Но вие сте загубили майка си.

— Така е, но Чарли веднага я замести, за да ме подкрепя и да ми помага. — И добави нежно: — И да ме обича.

Загледа се разсеяно надолу към долината.

— Знаете ли този стих от песента на Фантин: „Но тигрите дойдоха през нощта“?

— Да.

— Е, добре, тигрите никога не са идвали при мен — засмя се тя на пресекулки.

— Все още.

Тя го изгледа с любопитство.

— А при вас идвали ли са, Джейсън?

— О, да. — Той сви колене нагоре и ги обгърна с ръце. — И нощем, и денем.

— Съжалявам.

Той кимна.

— Знам, че съжалявате. — Вдигна поглед към лицето й. — Ще ми се да ви кажа, че никога няма да дойдат при вас, но в крайна сметка те отиват при всички.

— Не съм толкова наивна, че да не осъзнавам това.

Тя затвори очи и потрепери, докато шепнеше:

— Господи, понякога съм толкова уплашена.

Той застина.

— Какво не е наред, Дейзи?

За момент тя почувства страшно изкушение да му каже. В много отношения се бяха сближили през последните няколко дни, а понякога се чувстваше тъй самотна в своето очакване, че й се струваше голяма утеха да можеше да се довери на някого. Но не можеше да поеме по лесния път. Бе обещала на Чарли и това може би щеше да бъде последното обещание, което той я бе накарал да даде. Очите й се отвориха и тя се усмихна с усилие.

— Нищо. Просто ви казвах защо Фантин е трудна за мен.

Погледът му се съсредоточи върху лицето й.

— Не, има и нещо друго.

Тя скочи на крака.

— Време е да се връщаме вкъщи. Тъй като тази вечер нямам представление, обещах на Чарли да прекарам цялата вечер в позиране.

Тя изтупа седалището на дънките си и тръгна надолу по пътеката.

— Не се безпокойте. Слизането е много по-лесно.

— Защо не искате да ми говорите?

— Аз бих могла да ви попитам същото. — Тя срещна погледа му директно. — Вие никога не говорите действително за себе си. Жълтата преса има право. Вие сте най-мистериозният човек.

Неговото изражение стана предпазливо.

— Няма много за разказване.

— Не може да очаквате хората да споделят тайните си с вас, ако не им отвръщате със същото.

Той се усмихна накриво:

— И какво ще стане, ако разкрия пред вас изтерзаната си душа?

Тя се поколеба, но не отмести очи от лицето му. Той бе един от най-сложните и интересни мъже, които някога бе срещала, и тя внезапно си даде сметка, че отчаяно искаше да узнае какви обстоятелства бяха формирали мъжа Джейсън Хейс.

Но не ако в замяна трябваше да наруши обещанието си към Чарли.

Той прочете отговора й в нейното изражение.

— Не знаех, че имате намерение да се пазарите.

Джейсън сви рамене.

— Добре, това е справедливо. Ще сметнем, че е пропуск. Няма да задавам въпроси.

Тя понечи да продължи напред.

— Дейзи!

Обърна се и го видя да седи все още там, където го бе оставила.

— Кажете ми, когато вашите тигри дойдат, и аз ще ви помогна да се преборите с тях.

Тя поклати глава.

— Когато дойдат, ще трябва сама да се боря с тях — усмихна се. — Също като вас.

Той се изправи на крака.

— Все пак ми кажете.

— Може би — някаква празнина отекна в нея, когато си спомни, че времето им заедно бе към своя край. — Ако сте наблизо.

— Ще бъда набли… — прекъсна се той и остана безмълвен в продължение на един дълъг момент. — Ще намеря начин да дойда.

Той тръгна надолу по пътеката след нея.

— Само ме повикайте.

 

 

— Нищо не става! — Чарли захвърли четката и се извърна от статива. — Не знам защо изобщо се захващам. Не ще и не ще.

Дейзи се изправи и скочи долу от подиума.

— Какво не е наред? Толкова доволен беше.

— Защото съм глупак. — Лицето на Чарли бе измъчено. — И защото се самозаблуждавам.

— На мен ми харесва, Чарли — каза Джейсън, ставайки от пианото, на което свиреше тихо от един час насам. — А не смятам, че съм глупак.

— На вас ви харесва, защото портретът е на Дейзи — каза Чарли дрезгаво. — Нима мислите, че не знам това? Толкова съм уморен от вашите преструвки, колкото и от своите.

Той прекоси стаята и затръшна вратата след себе си.

— Да отида ли след него? — попита Джейсън.

— Не, остави го на мира. Когато е в такова настроение, не обича ничия компания.

Дейзи скръсти ръце на гърдите си, за да успокои треперенето им. Тя се чувстваше така уязвена и сломена, сякаш мъките на Чарли бяха нейни собствени.

— От време на време избухва. Това е от артистичния му темперамент. Ще направи една дълга разходка, ще влезе в някой бар да изпие няколко питиета и после ще се върне вкъщи. Когато се прибере, вече ще му е минало. Сега преживява тежък период.

— Мога ли да помогна?

Тя поклати глава.

— Кажете ми, добър ли е портретът, който рисува?

Джейсън се поколеба.

— Не съм художествен критик.

Дейзи въздъхна.

— Значи не е хубав.

— Не съм казал такова нещо. Не съм компетентен за техническите подробности, но е много емоционален, пълен е с… любов.

Дейзи усети как сълзите опариха очите й.

— Да, той е много добър, щом става дума за любов.

Очите й светеха като брилянти, които го гледаха от другия край на стаята.

— Не е справедливо, разбирате ли. През целия си живот е искал само едно — да създаде нещо наистина красиво, да направи нещо изключително. Човек си мисли, че това би трябвало да му се даде… — Гласът й секна. — Той е толкова добър, Джейсън.

— Знам — каза той нежно. — Чарли е страшен симпатяга. Много ми харесва.

Внезапно силите й се изчерпаха. Чакането бе продължило прекалено дълго и светът й се струваше пълен с мъка и несправедливост. Трябваше да избяга от него, преди той да я е смазал.

— Елате. — Тя грабна шала с ресните и се отправи към вратата. — Не можем да останем тук да го чакаме. Това само ще го накара да се почувства виновен, когато се върне.

— Къде отиваме?

— Да се поразходим с колата… не, пеша. Имам нужда от движение. Чувствам се така, сякаш ще експлодирам. В планината. Мисля, че трябва да отидем в планината.

— Навън е тъмно.

— Това не пречи. Аз познавам пътеката.

— За бога, поне си сложете други дрехи. Подметките на тези пантофки ще се плъзгат…

— Не ме е грижа. Имам нужда да изляза сега. — Тя се извърна пред вратата, за да го погледне, като се опитваше да поддържа гласа си равен: — Знам, че се държа като ненормална. Не сте длъжен да идвате с мен.

— Не ставайте глупава — каза той грубо. — Разбира се, че ще дойда с вас.

 

 

Тя поведе нагоре в планината с бърза крачка, опитвайки се да не мисли за нищо, а просто слагайки единия си крак пред другия, за да изчерпи издръжливостта си до крайност, така че да забрави за измъченото изражение на Чарли, когато бе излязъл от виличката.

Докато стигна до върха, кръвта пулсираше мощно във вените й, главата й се маеше, а белите дробове я боляха при всяко поемане на дъх.

Застана на върха и погледна надолу към светлините на къщите в долината. Чарли вероятно сега бе в бара и говореше тихо с бармана, отпивайки от бирата си, чувствайки се обезкуражен и…

Но точно сега тя не можеше да мисли за Чарли. Това й причиняваше твърде голяма болка.

Обърна се към Джейсън, който изкачваше последните няколко ярда.

— Погледнете лунната светлина над езерото — каза тя. — Не я обичам колкото слънчевата, но не мога да отрека, че е ефектна. Какво ли толкоз има в светлината, отразена от водната повърхност? Поетите я възпяват. Балетни постановки превъзнасят нейната красота с хореографията си. Човек би помислил, че…

— Млъкнете. — Дъхът на Джейсън звучеше хрипкаво, но думите бяха произнесени точно. — Брътвежът ви е като ромон, а това не е привично за вас.

— „Ромон“, това е също водна дума.

Дори и на самата нея тонът й се струваше трескав, а думите извираха и се разливаха в нощта.

— Много ви бива в думите. Често съм си мислила, че текстовете на песните ви засягат по една струна у всички нас.

Той сграбчи раменете й и я разтърси.

— Какво, по дяволите, ви прихваща? Знам, че сте разтревожена за Чарли, но това вече е свръхреакция.

— Така ли? — Тя се обърна, за да погледне над планинската верига, и обзета от паника, отново усети празнотата да се надига в нея. — Вероятно сте прав, но има моменти, когато е…

Тя неочаквано зарови лице на гърдите му.

— Ще ме любите ли, Джейсън?

Тя усети как тялото му се стегна.

— Какво?

Самата тя бе изненадана от въпроса си точно толкова, колкото него. Той бе изникнал ненадейно, роден от нейната тъга и отчаяние. Все пак, въпреки шока й и надигащия се трепетен страх, който го последва, тя не съжаляваше за тези думи. Джейсън можеше да й помогне, Джейсън можеше да облекчи болката и да не позволи на приближаващия мрак да я обгърне.

— Точно това искам да кажа. Искам да почувствам, че живея. Искам да забравя.

Гласът й секна и тя вдигна глава, за да погледне нагоре към него.

— Вие казахте, че… е, добре, може би вече не ме искате. Разбирам ви, ако не искате да го сторите.

— О, разбира се, че искам да го сторя — каза той сухо. — Но не знам дали ще мога.

— Защо? Нали казах, че искам да го направя.

— Откривам, че все още са ми останали някои скрупули.

Изражението му бе мрачно под лунната светлина.

— По някаква причина вие сте практически като зашеметена от бомбардировка.

Тя се притисна по-плътно и зарови лицето си в неговия мек черен пуловер от кашмирска вълна. Чуваше вибрациите на сърцето му под ухото си и чувстваше как топлината се излъчва на вълни от неговото огромно тяло. Живот. Защита срещу заплахата от тигрите.

— Чувствам се прекрасно.

— Адски добре сте — каза той с прегракнал глас.

— Аз имам нужда от теб.

Пулсът му се учести.

— Вярвам, че е така. — Той направи пауза. — Тук ли?

Сърцето й подскочи лудо и тя не отлепи бузата си, притисната до гърдите му.

— Да. Точно тук, точно сега. Ще го направите ли?

— Ако бях възпитано момче като Ерик, щях да кажа не. — Той я отблъсна и й се усмихна с безразсъдна усмивка. — Но какво, по дяволите! Аз не съм ангел и винаги съм се възползвал от момента. Бог ми е свидетел, че може само това да ни остане.

Той измъкна пуловера през главата си и го пусна на земята до тях.

— Искам те прекалено силно, за да бъда придирчив. — Той разкопча ризата си, съблече я и я пусна върху пуловера. — Съблечи си роклята.

Нейната агресивност се изпари и тя внезапно усети свян. Стоеше и го гледаше с пламнали страни.

— Аз ли да я сваля?

Той не изчака за отговор, а пристъпи крачка напред, и започна да разкопчава малките копченца надолу по корсажа й.

— Странно как една такава старовремска рокля кара мъжа да се чувства.

— Как се… — Тя ахна, когато кокалчетата на ръцете му докоснаха вътрешната извивка на гърдите й, а пръстите му сръчно се справяха с копчетата.

— Като разбойник от друга епоха — каза той нежно. — През цялото време, докато седях у вас и наблюдавах как баща ти те рисува, си мислех колко ми се иска да направя точно това.

Той разкопча последното копче, вперил поглед в гърдите й, които изскочиха от разхлабения корсаж.

— Да смъкна роклята ти и да седна на оня голям стол на подиума с теб в скута си. Нали ще ми позволиш? — промърмори той. — Кажи ми.

Тя не можеше да разбере думите му, бе изгубена във възбуда и чувственост.

— Кажи ми.

— Да…

Неговите ръце галеха косата й, заемайки се с шнолите, които придържаха прическата й. Косата й се разпиля около нея и пръстите му се заплетоха в меката й гъстота.

— Косата ти… толкова пъти съм искал да сторя това — искам да я увия около себе си, да се удавя в нея.

Той я разсъблече чевръсто и трескаво я принуди да легне долу на земята. Тревата бе студена върху голото й тяло, тя потъна сред мириса на пръст и растителност.

Живот, отново. Нощта преливаше и гореше от трептящ живот и тя искаше да се включи в него, да го вземе всичкия, преди да й се бе изплъзнал.

— Искаш ли ме? — попита той с дрезгав глас. — Ако не ме искаш, кажи сега. Станеш ли веднъж моя, връщане назад няма. По дяволите, не мисля, че ще мога да се овладея, щом започна.

Станеш ли моя! За момент тя почувства как я побиват тръпки на опасение при тази собственическа фраза. Отело. Това не бе ироничният интелигентен мъж, с когото се бе сприятелила през миналата седмица. Под лъчите на лунната светлина той бе свиреп, похотлив воин.

— Искаш ли ме?

Тя бе пламнала, замаяна, и цялата предпазливост бе отстъпила пред безразсъдството й.

— Да. О, да.

Той я притисна здраво.

Тя извика и гръбначният й стълб се изметна нагоре. Пълнота. Плътност. Топлина.

— Джейсън!

Той замръзна.

— Господи, защо не ми каза? Причиних ли ти болка? Ама че съм глупав. Разбира се, че те е заболяло.

— Не, просто… — Тя стискаше тревата с ръце. — Аз съм… О, моля те, продължавай.

Неговото изражение бе изтерзано.

— Вече е късно. Ще се опитам да бъда внимателен — каза той натъртено. — Просто трябваше да стана част от теб.

Главата й се замята назад-напред по тревата, когато ръцете му я обгърнаха.

Освобождаването бе тъй земетръсно, както и онова, което бе довело до него. Той нададе вик и я сграбчи така плътно, че почти й причини болка в силната си прегръдка.

Измина един момент, преди той да се раздвижи, и когато вдигна глава, я очакваше друг шок. Страстта бе отминала и неговото изражение…

Нежност, учудване, уязвимост. Той вдигна ръка и погали разрешената й коса, откривайки лицето й с най-изящна нежност.

— Окей ли си?

Тя кимна, без да отмества поглед от лицето му. Ето сега тук беше един по-чувствителен, по-нежен Джейсън Хейс, един мъж, чието присъствие тя бе подозирала зад суровата фасада, но когото никога не бе виждала. Тя се почувства странно — топла, сияеща, изпълнена с радост… и нещо друго. Какво? Каквото и да бе това чувство, то просто бе недостижимо, загубено в мъглата и негата на задоволената страст, която ги обгръщаше.

Той взе косата й и я разпиля върху раменете и гърдите й. Сетне постави буза на тази копринена възглавница и започна бавно да се плъзга напред-назад.

— Още една фантазия — промълви той. — Господи, каква хубава коса имаш. Дейзи, любов моя, може да приличаш на ангел, но определено имаш инстинктите на сластолюбка.

Любов моя. Поради някаква необяснима причина изречените с лекота думи я засегнаха.

— Няма ли да се дръпнеш от мен?

— Но това е губене на време. Освен това тук ми харесва.

На нея също й харесваше. Неговата тежест бе тъй удивително приятна върху тялото й.

— Трябва да се връщаме. Чарли…

Усмивката му се стопи.

— А, да, светът отново се намесва. — Той се отстрани от нея. — Сега ще ми кажеш ли каква е цялата тази работа? Не очаквах да бъда прелъстен от девственица.

Устните му се изкривиха.

— Дявол да го вземе, въобще не съм очаквал, че си девица. За бога, та ти си на двайсет и четири години.

Тя се почувства самотна без него. Искаше го обратно.

— Имам кариера. Вечно съм заета. Но нали това не ти попречи?

Той впери в нея собственически поглед.

— Не, по дяволите! Напротив… хареса ми.

Той посегна да погали косата й, сетне спря и ръката му се отпусна встрани.

— Но аз не се лаская от мисълта, че съм причината за твоето внезапно решение да излезеш от състоянието си на девственица. Дори не се и опитах да те възбудя.

Човек с мъжествеността на Джейсън нямаше нужда да опитва, помисли си тя унило. Трябваше просто да бъде сам себе си.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Мисля, че разбираш. — Изражението му вече не бе уязвимо, а отново бе станало предпазливо. — Тази вечер не аз те свалих на земята, а нещо друго, което го стори много по-сигурно.

Тя застина, изтърколи се настрани от него и седна на земята.

— Това е съвсем очевидно, нали? — попита тя безгрижно. — Самият ти каза, че сме заредени с кинетична енергия. Ти си много привлекателен мъж. Просто съм изненадана как съм могла да ти устоя толкова дълго време.

— Глупости. — Отговорът му бе грубо лаконичен. — Дявол да го вземе, тук имаше нещо гнило.

Тя се изправи и започна да се облича.

— Разбира се, че имаше нещо гнило. Бях толкова разтревожена за Чарли.

— Защо? — Неговият поглед претърсваше лицето й. — Нали ти самата каза, че ще се оправи, докато се върне вкъщи.

— Да, ще се оправи.

Тя навлече роклята и бързо закопча корсажа си, преди да обуе черните балетни пантофки. Огледа земята наоколо, но не можа да намери шнолите, които Джейсън бе свалил от косите й, затова прекара пръсти през косата си да я оправи.

— Но време е да се връщаме при него.

— Не още. — Той продължаваше да седи на същото място на тревата. — Говори ми.

— Казах ти… — Тя млъкна и посегна надолу да вдигне шала си от тревата. — Защо ме подлагаш на разпит? Самият ти ми каза, че сексът ще бъде просто форма на лечение. Как го рече? „Да полудуваме в сеното, за да го изхвърлим от организма си. Никакви ангажименти и…“

— По дяволите, това бяха твоите думи и много добре знаеш, че сега вече не е така. — Гласът му бе прегракнал от раздразнение. — Аз държа на теб. Искам да ти помогна. Защо не искаш да говориш с мен?

— Нямам нищо за казване.

В усмивката му се появи горчивина.

— Би могла да ми кажеш защо ме използва.

Тази дума я шокира.

— Не съм те използвала.

Щом изрече тези думи, тя разбра, че те не бяха верни. Беше го използвала, за да потисне болката, но не бе го направила съзнателно.

— Може би те използвах. Но не повече, отколкото ти мен.

Той се изправи и започна да се облича.

— Нима се чувстваш използвана, Дейзи?

Тя си спомни мига, когато бе докоснал бузата й с изящна нежност, и радостта и чудото, които това докосване бе предизвикало. Тя се бе почувствала отнесена, лелеяна, притежавана. Използвана? Никога.

— Не.

Нощният хлад започваше да я достига сега, когато той не я докосваше вече. Тя отстъпи крачка назад и се загърна в шала с ресни, увивайки го плътно около себе си.

— Сега можем ли да се връщаме?

За миг й се стори, че видя в изражението му болка, след което болката изчезна.

— Разбира се. — Той навлече бързо своя пуловер и го оправи надолу по бедрата си. — Защо не? — Посочи пътеката с подигравателен жест: — След вас, моля.

Тя отвори уста, за да каже нещо, сетне я затвори и тръгна надолу по пътеката. Тихите му думи я догониха:

— Но трябва да знаеш, че за последен път те оставям да водиш. Отсега нататък инициативата е моя.

Тя му хвърли предпазлив поглед през рамо.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна криво.

— Искам да кажа, че само веднъж не е достатъчно. И за двама ни. Ще трябва повече от веднъж, за да се оправи работата. — Той направи пауза. — Искам да кажа, че при първия удобен случай ще те грабна и ще повторим това преживяване отново, и отново, и отново.

Тя усети, че остава без дъх.

— Но аз не мисля…

— Не се безпокой, нямам намерение да се намесвам генерално в живота ти. Ще взема онова, което мога. Сега. От теб искам само да идваш в моята стая в хотела всяка вечер след представлението. Можем да прекарваме по няколко часа в удоволствия и сетне ще те откарвам вкъщи. — Той повдигна вежди шеговито. — Надявам се, че си съгласна?

Тя го гледаше несигурно, а между бедрата си усещаше никакво напомнящо изтръпване. Така неудържимо се бяха любили, че тя още потръпваше и нямаше никакво съмнение, че го желаеше отново. А какво ли щеше да бъде, когато опознаеха телата си и се научеха да си доставят удоволствие един другиму? Вероятно щеше да е глупаво да тръгне по пътя на чувственото пристрастяване. Божичко, но тя не бе сигурна дали вече не бе поела по този път.

Въпреки всичко тя се нуждаеше от него. Когато бе в обятията му, бе забравила всичко, освен удоволствието, което той й доставяше. Нуждаеше се от това освобождаване, ако искаше да се справи през идните седмици. Той бе подчертал ясно, че не му трябва постоянен ангажимент, но нямаше причина тя да не приеме утехата, която можеше да й даде.

— Аз… не знам. Трябва да си помисля.

Тя отново тръгна надолу по осеяната със скални късове пътека.

— Още нещо. — Той все така се усмихваше, но тя усещаше в него онази суровост, която не бе виждала от първите дни на тяхното запознанство. — Дездемона — каза той. — Нямам намерение да те заблуждавам. Аз не съм се отказал от намерението си да те завербувам за ролята на Дездемона.

Благодатният антракт бе свършил, предизвикателството бе хвърлено.

Тя мълчаливо поклати глава, обърна се и закрачи надолу по планинския склон.

 

 

Чарли седеше в своето любимо кресло срещу пианото с печална физиономия, когато Дейзи влезе в къщурката.

— Направих се на глупак, нали?

— Не, знам колко ти е трудно. — Тя затвори вратата и свали шала си. — Всички големи художници ги прихваща. Спомням си за Ван Гог. Той си отрязал ухото. — Тя наклони глава: — Твоите май и двете са си на място.

— Бих дал едното си ухо да имах неговия талант. — Той протегна нозе пред себе си. — Дявол да го вземе, бих дал една ръка или крак. Но къде е Джейсън? Да не съм го подплашил?

— Не. — Тя избягваше да го погледне, докато окачваше шала си на облегалката на стола до кухненската маса. — Ходихме на разходка и после той се прибра в хотела си.

— Държах се грубо с него.

— Той те разбира.

Чарли кимна бавно.

— Той е човек със сложна душевност, но ми се струва, че разбира много неща. — Погледът му се съсредоточи върху нея. — Той е човекът, нали?

Тя замръзна.

— Човекът?

— Човекът, който ще ти донесе онази радост, която познах, с майка ти. — Той се усмихна нежно. — Радвам се, че той се появи сега, Дейзи. Не се страхувай да протегнеш ръка и да грабнеш годежния пръстен просто затова, защото на мен песента ми е почти изпята. Няма нещо, което да желая повече от това ти да си щастлива и осигурена.

— Не е така — каза тя, заеквайки. — Ние сме само приятели, Чарли.

Той поклати глава.

— Не се заблуждавай. Ти си влюбена в него. Животът е твърде кратък, за да прахосваш дори и минутка от него в самозаблуда.

— Не, аз… ти не си прав. Аз не…

Очите й се разшириха от шока, когато мистериозното познание, което й бе убягвало, докато Джейсън я бе гледал под себе си, не изплува внезапно от мъглата като някакво лъчисто сияние. Радост и нежност, желание да откриеш и да задържиш. Любов.

— Как разбра? — промълви тя.

Чарли се усмихна и се изправи.

— Винаги съм имал набито око на художник. — Усмивката му изчезна. — Жалко, че нямам и съответния талант.

Той тръгна към спалнята си, но спря пред вратата, за да погледне назад към нея. Изражението му бе любящо, когато тихо повтори:

— Не изпускай годежния пръстен, Дейзи.

Миг след това вратата на спалнята се затвори зад гърба му.

Дейзи угаси лампата и тръгна отривисто към своята спалня. Как се бе случило? Не бе имала никакво намерение да се влюбва в Джейсън Хейс. Не би могла дори да посочи момента, когато предпазливостта й се бе превърнала в желание, симпатия и възхищение, нито момента, когато приятелството се бе превърнало в любов. Все пак бе имало достатъчно признаци. Инак защо се бе обърнала тази вечер към него и го бе помолила да я люби? Тази агресивност бе в пълен дисонанс с характера й. Не беше ли избухването на Чарли само нарочен повод, с който да й даде възможност да вземе онова, което тя искаше? Дори и тази вечер, когато бе дошла толкова близо до отговора, тя бе започнала да се самозаблуждава. Нищо чудно, че се бе опитала да убеди себе си, че чувствата й не са дълбоки и ангажирани. Един бог само знаеше, че връзката й с Джейсън не можеше да има бъдеще. Той искаше две неща — да я има в леглото си и да притежава нейния глас за своята музика.

Не, това не бе истина. Той я харесваше.

Ала какви бяха гаранциите, че харесването щеше да прерасне в любов? Щеше да постъпи глупаво, ако се изложеше на мъките на несподелената любов, когато и без това вече бе затънала емоционално до немай-къде. Би постъпила много по-умно, ако се измъкнеше от по-нататъшни ангажименти с Джейсън.

Не изпускай годежния пръстен, бе казал Чарли.

Ала дръзнеше ли да отиде твърде далеч, можеше съвсем да изпадне от въртележката.

Тя отиде до прозореца и въздъхна уморено, облягайки пламналото си чело в студеното стъкло. Инстинктите винаги й бяха диктували да бъде отворена към света и оптимистична, да се осланя на шанса си, че ще спечели, но болката и очакването бяха продължили твърде дълго. Не знаеше дали ще може да свали гарда си и да рискува да бъде отново наранена. Божичко, повече просто не знаеше кое бе най-доброто.

Четвърта глава

— Здравей, Чарли.

Джейсън влезе във виличката на следващата сутрин, без да чука, както обикновено напоследък, и погледът му незабавно се насочи към подиума, на който Дейзи позираше в големия, подобен на трон стол. Той кимна учтиво.

— Дейзи!

Тя усети как се изчервява и притисна с ръка шала по-близо до себе си. Това бе мъжът, който я бе любил необуздано, а сега се държеше така, сякаш просто си бяха разменили ръкостискания. Е, а какво бе очаквала тя? Това й се случваше за първи път и несъмнено за нея означаваше повече, отколкото за него.

— Здравей, Джейсън.

Погледът му се отмести от нея и се насочи към кухничката.

— Кафе?

Чарли му хвърли разсеян поглед.

— Не сега.

— Така или иначе ще го направя, за да е готово. — Той се усмихна широко. — Обърнах се на кухненска прислужница. И това причинява сериозни телесни повреди на ръцете ми, за които моят учител по пиано казваше, че щели да разтърсят музикалния свят.

— Не е лесно да се разтърси светът — каза Чарли с поглед, прикован към платното. — Но вие ще успеете. — Той млъкна, преди да добави неловко: — Съжалявам, че избухнах снощи.

— Няма проблеми — каза Джейсън, включвайки кафеварката. — Всички експлодираме от време на време.

Той заобиколи кухненския бар и седна на пода с кръстосани крака на любимото си място пред подиума.

— Прав ли съм, Дейзи?

Експлозията, за която той говореше, бе напълно чувствена по своето естество.

Тя гледаше право пред себе си, облизвайки устни с език.

— Вече казах на Чарли, че го разбирам.

Тя остро съзнаваше, че изпитателният поглед на Джейсън е вперен в нея. Пулсът й се ускори, когато си спомни снощните му думи, описващи неговите фантазии, докато я гледа да позира. Тя внезапно си представи как и двамата седят голи в този масивен испански стол.

Погледът й се насочи безпомощно, неудържимо към Джейсън и веднага след това й се прииска да бе продължавала да отбягва очите му. Когато срещна погледа й, лицето му бе леко зачервено и изразяваше крещяща чувственост. Тя разбра, че той си припомня какво бе почувствал, когато я бе обладал.

— Мръдни глава малко наляво, Дейзи — помоли я Чарли.

Тя откъсна поглед от лицето на Джейсън и послушно наклони глава наляво. Божичко, как й се искаше Джейсън да си отиде. Усещаше как гърдите й набъбват под корсажа и я обливат горещи вълни.

Сякаш в отговор на мълчаливата си молба тя чу изшумоляване и Джейсън се изправи. Но вместо да си тръгне, той отиде до пианото, седна и засвири тихо.

Тоновете на вълшебната мелодия, чиито сребърни звуци се разнесоха из стаята, започнаха да изплитат във въздуха незабравими мотиви от красота.

Ръката на Дейзи сграбчи шала по-плътно около тялото й, а погледът й се закова върху чернокосата глава на Джейсън, наведена над клавишите. Тя бе възвисена от сферата на желанието до едно по-високо емоционално ниво, което бе не по-малко интензивно. Почувства как сълзите напират в очите й и една буца заседна на гърлото й. Божичко, музиката му бе прекрасна.

Дори Чарли бе изваден от своята концентрация.

— Това ми харесва. Струва ми се, че не съм го слушал преди.

— Не е чудно. — Очите на Джейсън срещнаха тези на Дейзи от другия край на стаята. — То е от един нов бродуейски мюзикъл. Още не е издадена плочата.

— А как се нарича?

— „Последна любов“ — отговори Джейсън. — Изпълнява го водещото сопрано. — Джейсън се усмихна на Дейзи, продължавайки да свири. — Струва ми се, че и текстът ще ви хареса.

Тя го гледаше безпомощно, обладана от музиката.

— Красиво — измърмори Чарли и отново се вглъби в рисуването.

Не красиво. Хипнотично, музика, от която сърцето замира, пленително, мислеше си Дейзи.

— Харесва ли ти? — попита я Джейсън тихо.

На него му бе пределно ясно, че тя умира за тази музика.

— Да.

Стараеше се гласът й да не трепери.

— Може би ще мога да ти намеря нотите.

Тя не отговори.

— Искаш ли?

— Не. Страшно съм заета с ролята на Фантин.

— Е, добре, ако промениш решението си, кажи ми. — Той отново се обърна към клавиатурата. — Винаги съм готов да ти услужа.

Така както Луцифер е бил готов да услужи на Ева с ябълката на познанието, помисли си тя горчиво.

Джейсън продължи и не спря да свири тихо през следващия час. Той не се ограничи само с „Последна любов“, но винаги се връщаше към нея.

Най-сетне Дейзи не издържа. Тя се усмихна пресилено, скочи от стола и слезе от подиума.

— Съжалявам, Чарли, но днес трябва да изляза рано и да отида на фризьор. Защото косата ми е заприличала на грива.

Тя се обърна към Джейсън:

— Ти няма нужда да ме придружаваш. Ще карам колата сама.

— И дума да не става. — Джейсън не преставаше да гледа в клавиатурата, докато пръстите му бягаха по клавишите. — Нямам никаква друга работа.

Дейзи му хвърли измъчен поглед, преди да тръгне към спалнята и да затвори вратата. Докато се преобличаше забързано, от другата стая до нея долиташе „Последна любов“.

Веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не може Чарли да ги чуе, на път към колата тя избухна:

— Това не беше честно.

Той й отвори задната врата.

— Представлението не ти ли достави удоволствие?

— Ти… но това не беше честно, дявол да го вземе.

— Знам. — Устните му се стегнаха. — Но ти не ми остави никакъв избор. Още щом дойдох днес, ми стана ясно, че се опитваш да ме изгониш.

Тя го изчака да седне зад волана и да запали колата и каза:

— Прав си. Исках да ти кажа, че съзнавам каква грешка направих снощи. Бях разстроена и…

— Сега искаш отново да си станем просто приятелчета — завърши вместо нея той. И поклати глава: — Няма начин.

— Така ще бъде най-добре.

Тя гледаше право напред.

— Точна сега не ми е до такива неща.

— Тогава не трябваше да започваш.

— Давам си сметка, че грешката е преди всичко моя.

Тя се стараеше да говори бавно и разумно:

— Аз обмислих всичко и реших, че не можем да продължаваме.

Погледът му се спря върху лицето й.

— Няма да споря с теб.

— Няма за какво да спорим. Вече взех решение.

— Решенията се взимат, за да се променят. — Той подкара колата и като се отдели от бордюра, каза с прегракнал глас: — Не мога да ти позволя да ми отнемеш това, Дейзи. Особено след като вече видях какво би могло да бъде.

Това бе странен начин на изразяване.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти току-що обяви война. — Устните му се свиха мрачно. — И че аз не вземам военнопленници. — Той си пое дълбоко дъх. — Виж какво, не искам нещата да се развиват така. Ще се споразумеем с теб. За известно време ще забравя за Дездемона. Но трябва да имам нещо. Адски добре знам, че мога да ти доставям удоволствие. Ела в стаята ми в хотела след представлението и ми позволи да ти покажа.

Тя не отговори.

— Ще си помислиш ли?

Тя поклати глава утвърдително. На всичко бе съгласна, за да прекрати тази сцена, която ставаше все по-болезнена и непоносима с всеки изминал момент.

— Ще си помисля.

 

 

След първото действие тази вечер Джейсън потропа проформа на вратата на гримьорната, преди да я отвори.

Дейзи се напрегна и се завъртя на високия стол, за да се обърне с лице към него.

— Не очаквах да те видя. Беше ли в салона?

Той поклати глава.

— Казах, че повече няма да те гледам на сцената.

Ако не бе тъй изнервена, тя щеше незабавно да забележи, че той не бе облечен като за театър. В прилепналите си дънки и бяла ленена риза изглеждаше як, мъжествен и тъй привлекателен, че тя усети как решителността й се изпарява още докато го гледаше. Това е само химия, казваше си тя отчаяно. Ако ставаше дума за любов, тя нямаше избор — но сладострастието бе нещо различно. Ако бе твърдо решена, тя можеше да се бори с него.

Но, божичко, колко силна бе химията!

Тя се обърна към огледалото и оправи късата руса къдрава перука на главата си. Образът, който видя, не я успокои. В широката бяла памучна нощница без деколте, която бе носила в последната сцена, тя изглеждаше уязвима като малко дете.

— О, да. Бях забравила. Макар че не мога да разбера защо чувстваш…

Тя млъкна, когато чу, че някой се опитва да отвори. Гръбнакът й се втвърди, виждайки в огледалото отражението на Джейсън.

— Предполагам, че имаш някаква причина да заключваш?

— Много добра причина. Не искам да ме безпокоят.

Той тръгна към нея.

— Имаше ли намерение да дойдеш в хотела тази вечер?

— Не виждам… — Тя спря и уморено поклати глава: — Не.

— И аз така си мислех. Днес следобед определено се колебаеше. — Той спря зад нея и погледът му срещна нейния в огледалото. — Съгласи се с мен. Защо не? Та ти искаш да дойдеш.

Тя навлажни устните си с език.

— Най-добре ще бъде да… Ти си твърде безжалостен с мен.

— Защото повдигнах залога, когато изсвирих „Нощна песен“ днес следобед, затова ли? Онова нямаше нищо общо с тази работа.

Той клекна до тапицирания й стол.

— То е на съвсем различно ниво. — Неговите топли устни погалиха леко врата й. — Отвратителна перука. Махни я, за да мога да видя косата ти.

През нея мина гореща тръпка и тя почувства внезапна слабост.

— Много мъчно се сваля. Забодена е с фиби и…

Тя рязко си пое въздух, когато неговите ръце се плъзнаха около нея и шепите му хванаха гърдите й през хлабавия бял памучен плат на нощницата.

— Не — каза тя. — Пиесата…

— Излизаш отново чак в последната сцена. Има почти цял час.

Пръстите му бързо разкопчаха корсажа и се шмугнаха под него, за да докоснат гърдите й. Тя се наведе напред под влияние на шока, който изпита от съприкосновението на твърдите му топли длани с меката й кожа.

— Снощи бяхме в планината не повече от четиридесет минути.

Едната му ръка я остави и започна да сваля фибите, придържащи перуката, докато другата продължаваше да я стиска и да си играе с нея.

— Бихме могли да използваме дивана…

— Не, вече ти казах…

Той смъкна перуката от главата й и дългата й коса се разпиля надолу.

— Ето, така е по-добре. — Вдигна един дълъг копринен кичур и започна да го трие нежно по устните си. — Толкова мека… Колко си красива!

Тя затвори очи, но думите му звучаха в ушите й.

— Виждам, че се опитваш да ме хипнотизираш.

И при това успешно, помисли си тя, изпаднала отново в пълно отчаяние. Той се разсмя:

— Това се нарича прелъстяване. — Усмивката изчезна от лицето му. — Макар че и „хипноза“ не звучи лошо в момента. Признавам, че ми се иска да те хипнотизирам, за да правиш всичко, каквото пожелая.

Устните му отново се докоснаха леко до врата й.

— Всичко, каквото и да е то. Искаш ли да ти кажа как бих започнал?

Очите й се отвориха мудно, но тя все още не помръдваше.

— Не.

— Защо не се отпуснеш? — Устните му подръпваха лекичко едно кичурче на врата й. — Това бе твоят избор. Ти поде инициативата и аз отговорих.

Но това бе, преди да си бе дала сметка колко много го обича, колко безпомощна бе да му се съпротивлява.

— Вече изоставих всякаква инициатива, казах ти…

— Че беше грешка — завърши той изречението и устните му се свиха сурово. — Твърде късно е. Снощи имаше шанс да се оттеглиш. Може би, би било по-добре и за двама ни, ако го беше сторила. Сега ще трябва да изиграем всичко докрай.

Тя се разсмя задавено.

— Това звучи като заплаха. Знам, че няма да употребиш сила, Джейсън.

— Не, но всичко останало. Чувствам се безразсъден.

Той се изправи, с ръка все още в косата й.

— Няма да се откажа, Дейзи. Не дойдеш ли при мен тази нощ, аз ще бъда тук утре. Боя се, че съм се научил да посягам и да грабвам онова, което искам.

Той се усмихна криво.

— Преди да ми го отнемат.

Грабни годежния пръстен.

Той бръкна в джоба си, измъкна хотелския ключ и го постави върху тоалетната масичка.

— Ще те чакам.

Тя се загледа в металния ключ с невиждащ поглед, докато той отиваше към вратата.

— Няма от какво да се боиш, Дейзи. — Той спря до вратата. — С мен ще преживееш само мигове на удоволствие. Ще дойдеш ли?

Тя не отговори и миг след това вратата се затвори зад него.

Божичко, тялото я болеше от желание и тя трепереше неудържимо. Не можеше да понесе това. Тя се наведе напред и зарови в ръце пламналото си лице. Знаеше, че Джейсън никога няма да се откаже, докато тя не отстъпеше пред него. Да се преструват с Чарли всеки ден, че всичко е наред, вече бе истинска битка и тя не би могла да понесе нови сблъсъци на друг фронт. Какво значение имаше, ако тя пострадаше? Поне можеше сега да си позволи малко щастие и забрава.

Грабни годежния пръстен.

 

 

Джейсън лежеше, подпрян на горния край на леглото, покрил голите си бедра само с чаршафа, когато Дейзи влезе в неговата стая в хотела.

Стаята бе потънала в мрак, с изключение на лампата, светеща върху нощната масичка, и тя се надяваше, че той няма да забележи колко бе напрегната. Чувстваше се достатъчно уязвима и не й трябваше сценичен прожектор, който да разкрива нервното й състояние.

Напрегнатите мускули на Джейсън видимо се отпуснаха, когато я видя на прага.

— Адски много се забави.

— Изобщо не бях сигурна, че ще дойда. Не мога да остана за дълго. Трябва да се прибирам при Чарли. — Тя облиза устните си. — Трябва да ме разбереш. За мен най-важен е Чарли. Няколко часа след представлението не са от такова голямо значение, но това е всичко.

— О, разбирам. — По устните му се плъзна крива усмивка. — Сега, след като съм предупреден надлежно за моята маловажност в общия ред на нещата, мислиш ли, че вече ще можеш да влезеш и да затвориш вратата?

Тя затвори и с трепет си пое дълбоко дъх.

— Чувствам се много странно. Никога не съм правила нещо подобно досега.

— Тогава по-добре да те убедя, че си заслужава да останеш.

Той отметна настрани чаршафа и стана от леглото. Тя зърна силните му бедра, масивния гръден кош и необузданата му възбуда, когато грабна една тъмносиня роба от стола до леглото и тръгна към нея. Взе чантичката й, хвърли я върху скрина край вратата и й подаде робата:

— Банята.

Той я потупа небрежно по задните части и я подбутна към една врата, през която се излизаше от спалнята.

— Един горещ душ да те отпусне и ще бъдеш във форма.

Тя го погледна колебливо, а той й се ухили окуражително и й намигна.

Колко е странно да ти намига гол мъж, помисли си тя зашеметена, тръгвайки към банята. След очарователното прелъстяване, на което бе подложена в гримьорната си, лекото поведение на Джейсън я извади от равновесие. Тя изчезна в банята и пусна душа.

Джейсън се бе излъгал: душът не можа да я накарала се отпусне. Тя прекалено добре съзнаваше, че той я очаква гол само зад една врата. След като се изтри, тя навлече тъмносинята плюшена роба, свали шапката за душ и остави косите си да се разпилеят надолу по гърба. Вдигна ръка и неуверено докосна една къдрица, която опираше в рамото й. Гърдите й се повдигнаха срещу мекия плат на робата, щом си спомни как Джейсън бе търкал тези къдрици напред-назад по устните си. Сърцето й изведнъж се заблъска, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите й. Тя бе казала полу на шега, че той я хипнотизира, но не можеше да отрече физическия магнетизъм, който упражняваше върху нея. Божичко, как само го желаеше!

Тя си пое дъх дълбоко, обърна се и отвори вратата. Той седеше в креслото в далечния край на стаята, единият му крак бе преметнат върху страничната облегалка така естествено и непринудено, сякаш бе напълно облечен. Тя отчаяно искаше да може да бъде спокойна като него.

Погледът му се плъзна по лицето й и очите му се разшириха.

— Да ме вземат мътните! Струва ми се, че се страхуваш от мен.

— Не — каза тя. — Да. — Ръката й се засуети нервно около колана на кръста й. — Казах ти, че не съм свикнала на такива неща.

Той бавно се изправи на крака и тръгна към нея.

— Трябваше да бъдеш под мен в това легло две минути след като беше влязла в стаята. Тогава нямаше да имаш време да мислиш за…

Той спря пред нея и нежно докосна лявата й буза с показалеца си.

— Исках да ти покажа колко търпелив и благовъзпитан мога да бъда. Сам попаднах в клопката си.

Ръката му остави бузата й и той отстъпи назад.

— Е, ще трябва да ремонтирам укрепленията си, а?

— Какво искаш да кажеш?

Тя гледаше объркана как той прекосява стаята, как вдига тежкото кресло, в което се бе излежавал, и го отнася насред стаята.

— Но какво, за бога, правиш?

— Подготвям сцената. Жалко, че нямаме подиум.

Той й хвърли безразсъдна усмивка, сетне нагласи креслото под малкия полилей от кехлибар и кристал в центъра на спалнята.

— Ще ми позираш.

Тя примигна.

— Какво?

— Добре ме чу.

Той я избута лекичко назад в голямото кресло, преди да отиде до стената при вратата и да запали светлината отгоре.

— Искам да съм абсолютно сигурен, че ме искаш толкова много, колкото те искам и аз. — Той се върна обратно към нея. — Че ме искаш толкова много, колкото онзи следобед във виличката, когато позираше на баща ти.

Пръстите му докоснаха леко гърлото й и тя потръпна.

— Но всъщност тогава не позираше на Чарли, нали? А на мен. Спомняше си, че ти бях казал предишната вечер какви фантазии имах за теб, когато позираш. Когато ме погледна, разбрах, че се чудиш дали още мисля за нас двамата в креслото.

Той се настани на пода, на няколко ярда от нея, и кръстоса крака като онзи следобед в къщичката.

— И двамата знаехме, че мислех за това. — Той се усмихна придумващо. — Позирай за мен, Дейзи.

Страните й пламнаха в гореща червенина.

— Аз… не бих могла. Чувствам се така глупава.

— Но и възбудена?

Тя с изненада откри, че нервното й напрежение изчезва, потиснато от чисто еротичната странност на положението.

— Да — промълви тя.

— Искаш ли да знаеш за какво си мисля сега?

Замаяният й поглед срещна неговия през стаята. Лицето му бе изопнато, светлите му зелени очи проблясваха, а устните му бяха пълни и чувствени.

— Да.

— Мисля за това колко руса изглежда косата ти на фона на тъмносинята роба.

Гласът му се снижи.

— Мисля си и за това колко много ми се иска да свалиш тази роба. Ще го направиш ли за мен, Дейзи?

Тонът му беше подмамващ, но тя отново имаше чувството, че той я хипнотизира със силата на волята си.

— Направи го — повтори той тихо. — Снощи не ми се удаде възможност да ти се насладя. Искам да те погледам.

Пръстите й започнаха механично да се суетят около колана на кръста, докато думите му я заливаха.

— Този тъмен плат те прави да изглеждаш крехка като венецианско стъкло. На неговия фон кожата ти сияе, а косата ти…

Погледът му се спусна надолу към босите й нозе, които едва се подаваха под ръба на робата.

— Странно колко уязвима изглеждаш така босонога.

Коланът й бе развързан, но тя се колебаеше, срамежлива и неуверена.

— Свали го — каза той натъртено, като не откъсваше поглед от нозете й.

Тя пое дълбоко въздух, измъкна ръце от робата и я остави да се свлече върху възглавниците на креслото зад себе си.

Бавно и мъчително за нея погледът на Джейсън тръгна от глезените на краката й до прасците, сетне до бедрата, заковавайки се за момент върху къдрите, които покриваха нейната женственост, преди да продължи нагоре по корема и към гърдите й.

— Каква приятна изненада. Останалата част от теб е толкова фина, конструкцията ти е тъй деликатна и изведнъж да видиш тази красива заобленост…

— Кажи ми за какво си мислиш.

— Чувствам се като робиня, която седи пред султан — каза тя с разтреперан глас.

— Но в това няма смисъл, след като ти си на трона, а аз съм този, дето седи в краката ти.

Погледът му се вдигна към лицето й.

— Ти си само проява на моята фантазия и позираш за мен.

Тя вече не бе сигурна чия точно бе тази фантазия. Чувстваше как възбудата в нея се усилва все повече и повече всеки момент. Божичко, очите му…

— Застани на колене в креслото.

Гласът му бе дрезгав.

— И си спусни косата върху раменете, за да скрие гърдите ти.

Тя се раздвижи отпуснато, като насън, за да изпълни повелята му.

— Точно така. Сега просто остани там и ме остави да те погледам.

Атмосферата в стаята се бе сгъстила, сякаш бе заредена с електрически ток. Занизаха се безкрайни мигове. Той не се и помръдваше.

— Но ти трепериш — каза той с хриплив глас.

Малко беше да се каже, че трепери. Тя се тресеше като лист в буря.

— А и аз треперя.

Той внезапно скочи на крака и тръгна към нея през стаята. С едно движение я обгърна, вдигна я нагоре, завъртя се с нея и се тръшна в креслото.

Когато освобождението настъпи, то бе също тъй необуздано и експлозивно, както и самото препускане към него, и Дейзи не можеше да прави нищо друго, освен да се притиска плътно към Джейсън, докато я разтърсваха една след друга безброй чувствени спазми.

Тя се отпусна върху него с коса, разпиляна върху гърдите му, и от устата й излизаха кратки задъхани ридания. Бе така замаяна, че почти не усещаше ръката на Джейсън, която нежно галеше косата й.

— Ето, виждаш ли — каза той с пресипнал глас, — на нас ни е нужно това. — Устните му докоснаха леко слепоочието й. — Независимо за колко кратко време. Но на нас то ни е нужно.

Страст, не любов. Никакви ангажименти… Обзе я някаква мъчителна и сладка тъга.

Неговите устни се раздвижиха и погалиха ухото й:

— Ще дойдеш ли пак?

Страстта не бе достатъчна, но в този момент тя не можеше да си позволи да се откаже от нея. Нуждаеше се от всичко, което той можеше да й даде, колкото и малко да бе то, за да може да посрещне идните дни.

— Ще дойда.

Ръката, която милваше косата й, прекъсна своето движение.

— Всяка нощ ли?

Как би могла да не идва? Връзката между тях ставаше все по-здрава и по-интимна при всяка тяхна среща. Тя зарови лице в тъмните меки косми на гръдния му кош.

— Всяка нощ.

 

 

— Какво правиш?

Дейзи се повдигна на лакът, а очите й се впиха в тъмнината и различиха големия силует на Джейсън, обрисуван на лунната светлина, влизаща през отсрещния прозорец на стаята.

— Лошо ли ти е? Какво има?

— Не, нищо.

Раменете му направиха такова движение, сякаш се отърсваха от някакъв товар.

— Просто размишлявах. Съжалявам, че те събудих.

— Нямах намерение да заспивам. Скоро трябва, да си тръгвам.

Тя седна в леглото и отметна с ръка от лицето си своите гъсти златни коси. Той не казваше истината. В момента, в който се бе събудила, тя бе почувствала тъга и болезнена самота.

— За какво размишляваш?

— За теб.

Той направи жест с ръка, сякаш обхващаше ситуацията, в която се намираха.

— И за всичко това. Знаеш ли, ние сме страшна двойка.

В нея се възроди надеждата.

— Наистина ли?

Това бе първият признак, че той е взел присърце тяхната връзка. Не бяха отдавали голямо значение на разговорите през изминалите две седмици, които бяха като някакъв еротичен сън. Винаги когато прекарваха времето си в къщурката с Чарли, Джейсън поддържаше все същата непринудена и дружелюбна веселост, но тя неизменно усещаше някакво скрито напрежение у него. Той едва дочакваше тя да прекрачи прага на хотелската му стая, за да започне да се люби с нея, а след това единствените думи, които си разменяха, бяха трескавите сладострастни стенания на неистова нужда. Те не можеха да се наситят един на друг и тя бе също тъй необуздана като него, когато се любеха. Сега тя го желаеше през цялото време. Руменина заля страните й, когато си спомни как снощи го бе накарала да спре колата встрани от шосето на път за вкъщи. Нейната нетърпеливост го бе влудила и той я бе обладал с… Тя пропъди тази мисъл и каза сухо:

— Не зная дали сме страшна двойка, но все пак ентусиазъм не ни липсва.

— Не, има нещо повече от това. — Той млъкна, загледан навън в мрака надолу към улицата, преди да добави колебливо: — Прилича на песен.

Тя се уви с чаршафа и се облегна в леглото.

— На песен?

Той кимна.

— Така обикновено ми хрумва някоя песен. От мрака, съвсем неочаквана, и изведнъж — ето я, започва да звучи. — Той се обърна и тръгна към нея. — Зазвучава неспирно в главата ми, докато не я напиша на хартия и не я извадя наяве, преди да изчезне.

Той застана над нея и посегна, хващайки лицето й в разтрепераните си ръце. Сетне прошепна:

— Ти си като песен. Трябва да те свиря отново и отново.

— За да изчезна ли?

— Не.

Пръстите му се заровиха в косите й, както обикновено, и той дръпна главата й назад, за да погледне в очите й.

— Тебе колкото и пъти да те свиря, пак няма да изчезнеш — той наведе глава и я целуна с изящна нежност. — Веднага щом свърша, започвам отново да те чувам.

Задавиха я сълзи и за да не им позволи да потекат, тя трябваше да се пошегува:

— Темата на Дейзи?

Той кимна.

— Може да се каже, че това е името й. — Той я накара да легне отново на леглото. — Темата на Дейзи. — Нежна, сияйна и честна. Лежа до теб и я чувам. Когато си отидеш, тя продължава да звучи.

— Джейсън, трябва да си вървя. Останах тук твърде…

— След малко — промърмори той. — Не искам да те пусна да си ходиш. Нека още веднъж. Трябва да те изсвиря отново… Остани до утре.

Дейзи погледна през рамо към Джейсън, който лежеше гол в леглото, докато тя навличаше блузата си. Почувства как я побиват горещи тръпки, докато погледът й се плъзгаше върху него. Той се състоеше от яки мускули и арогантна мъжка сила. Тази нощ се бяха любили на два пъти и въпреки това тя внезапно го пожела отново.

— Знаеш, че не мога. Трябва да се прибирам вкъщи.

— Едно набързо и после вкъщи при папа? — Той видя как обидата помрачи лицето й и измърмори едно проклятие. — Извинявай. — Отмятайки завивките, той скочи от леглото. — Ще дойда след минута.

Тя мушна крак в сандала си без токче.

— Може би ще е по-добре отсега нататък да си вземам моята кола. Няма смисъл да ставаш от леглото всяка нощ, за да ме откарваш.

— Вече се извиних — прекъсна я той грубо, изчезвайки в банята. — Ясно ми е, че никога няма да останеш. Казах го неволно.

Тя чу шум от течаща вода в мивката.

Сетне обу и другия си сандал, седна на леглото да го чака и смръщи угрижено вежди. Джейсън бе в дяволски лошо настроение, откакто, събуждайки се преди две нощи, тя го бе видяла да стои до прозореца. Не че се цупеше, но просто бе напрегнат и от време на време на нея й се струваше, че забелязва в него някакво отчаяние.

— Знам, че за теб е неудобно да…

— Глупости. — Той влезе в спалнята и започна да се облича. — Нямам нищо против да покарам колата. — Натъпка си ризата в панталона и намъкна мокасините си. — Предполагам, че това се дължи на Отелото в мен.

Тя го погледна озадачена.

— Ревнувам те.

Той вдигна сакото си от стола, където го бе захвърлил, усмихвайки се сардонично, докато го навличаше.

— Веднъж ти казах, че упражняваш такова смахнато влияние върху мен.

— Ревнуваш ме от Чарли?

— По-голям съперник от него нямам. — Той взе от масата портфейла и ключовете и ги натъпка в джобовете си. — Или такъв, с когото да е по-трудно да се боря. — Прекоси стаята и я вдигна на крака. — Хайде да тръгваме.

Тя се вгледа в него, озадачена, докато вървеше към вратата.

— Но нали Чарли ти харесва?

— Ето защо е още по-трудно да се боря с него. — Ръката му стисна лакътя й. — Той знае ли за нас?

— Да. — Тя го изгледа сериозно. — Но не защото аз съм му казала. Той не е нито сляп, нито глупав. Преди му позирах всяка нощ след представление.

Единият ъгъл на устата му се повдигна в крива усмивка, в която се промъкна сянка на горчивина.

— Освен това предполагам, че на Чарли съм му съвсем ясен. Напоследък не мога дори да те погледна, без да се възбудя.

Неговата безцеремонна прямота я изненада.

— Всъщност аз съм онази, която му е ясна. Чарли винаги е бил в състояние да чете мислите ми. — Ръката й нервно стисна чантата. — Никога не съм искала да го мамя.

— Той ти желае доброто. — Със сподавена ярост Джейсън удари бутона на асансьора. — Адски добре ми е известно, че той би се преместил да живее в Ню Йорк, ако ти започнеш да играеш в „Нощна песен“.

Тя не отговори.

— И ти същото знаеш. Защо, по дяволите, не…

— Той е живял тук през последните петнайсет години. Тук е щастлив.

— А ти?

— И аз съм щастлива. Не ми е необходима твоята „Нощна песен“.

— Но я искаш — каза той тихо. — Видях желанието, изписано на лицето ти, докато свирех „Последна любов“.

— Беше прекрасна. Аз съм певица и естествено…

— Ти я искаш.

Тя срещна погледа му, без да трепне.

— Да, но не ще получа каквото искам. Забрави за това, Джейсън.

— Как не!

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани и той влезе в кабината.

— Господи, ти ме подлудяваш. Приличаш на най-нежния ангел тук, на земята, а си инат като магаре.

— Държа се съвършено разумно.

— Разумните хора не пропускат шансове като „Нощна песен“.

— Моля те. Не ми говори повече за това.

Той видя напрегнатото й изражение и се смили.

— Окей, да го забравим засега. — Устата му се нацупи. — Но няма да се откажа.

Тя знаеше, че той никога не би се отказал от нещо, което иска. Бе открила, че волята му е колкото твърда, толкова и неумолима. Тя въздъхна с примирение.

— Знам, че няма да се откажеш, Джейсън.

Пета глава

— Ще влезеш ли да видиш Чарли? — попита Дейзи, посягайки към вратата на колата.

— Всъщност защо не? — Джейсън излезе от автомобила и заобикаляйки го, застана до него на улицата. — Не съм го виждал от вчера.

Той й хвърли кос поглед, в който проблясваше безразсъдство, и тръгна по пътеката към виличката.

— Може да му изсвиря още нещо от „Нощна песен“.

— Недей!

Той я погледна с престорена невинност.

— Защо пък не? На него му хареса. — Сетне добави тихо: — А и на теб.

— Мислех, че няма да говорим за това.

Тя го погледна отстрани и видя изписано на лицето му същото мрачно настроение, което бе забелязала преди, и попита тихо:

— Защо искаш да ми причиняваш болка?

— Не искам да ти причинявам болка. — Той вдигна рамене уморено. — А може би искам. За отмъщение.

— Но аз не ти причинявам болка.

— Така ли? Тогава защо ли се чувствам така наранен?

Той отвори вратата и й направи път да мине първа.

— Няма значение. Това е спорен въпрос, щом аз…

— Чарли!

Чарли лежеше с разперени крайници в любимото си кресло и едната му ръка висеше, безжизнено отпусната, от страничната облегалка. В полумрака лицето му бе неподвижно, сякаш изваяно от мрамор.

— О, господи!

Дейзи изблъска Джейсън, втурна се през стаята и падна на колене до креслото. Тя усещаше как нещо топло и мокро се стича надолу по бузите й.

— Недей, Чарли!

— Дейзи… — промълви Чарли, отваряйки очи.

Тя изпита огромно облекчение и се отпусна назад върху петите си.

— Ти просто си заспал. — С разтреперана ръка тя оправи косите си и се разсмя конвулсивно. — Страдаш от такава работомания, че никога не съм очаквала да те видя да работиш седнал. Божичко, как ме изплаши.

— Нима?

Чарли протегна ръка и докосна мократа й буза.

— Дойде ми до гуша от тоя тъп плод и го зарязах.

— Не е тъп.

Тя му се усмихна със сияйната си усмивка.

— Но сега съм си вкъщи. Почакай да се преоблека и ще можеш да поработиш върху портрета.

— Това е добре. — Сините му очи примигнаха. — Тонът на твоята кожа е много по-голямо предизвикателство, отколкото този идиотски банан.

Той погледна над рамото й и се усмихна на Джейсън:

— Ще останеш ли да погледаш, Джейсън? Ще те впрегнем на работа да ни правиш кафе, за да не заспим.

Погледът на Джейсън бе все още прикован към Дейзи. Той се насили да погледне към Чарли и поклати глава.

— Отказвам да ме използвате като момче за всичко в два часа сутринта. Отбих се само за малко да се видим. Сега ще бягам обратно.

Той вдигна ръка за довиждане.

— Може би ще дойда да си побъбрим утре вечер, докато Дейзи играе в театъра, Чарли.

— Непременно.

Чарли сбръчка нос.

— Предпочитам всичко друго, но не и да се изправя срещу този ужасен банан.

— Благодаря — каза Джейсън сухо и тръгна към вратата. — Ще те взема в три часа утре, Дейзи. Лека нощ.

— Лека нощ.

Дейзи едва го чу. Тя вече бе на път за спалнята си, за да се преоблече, а цялото й същество бе изпълнено с дълбока благодарност.

Не още. Имаше време, преди това да се случи.

 

 

— Какво му е на него? — попита Джейсън на следващия ден следобед, щом Дейзи се качи в колата.

Тя замръзна.

— Моля?

— Чу ме добре. Престани да се отнасяш с мен като със слабоумен.

Джейсън включи мерцедеса на скорост и се отдели от бордюра.

— Снощи всекиму веднага би станало ясно, че Чарли е заспал, но теб това те хвърли в паника.

— Направих грешка — каза тя уклончиво. — Чарли никога не заспива толкова рано и аз…

— Дрън-дрън — каза Джейсън лаконично. — Снощи всичко ми стана ясно. Отдавна трябваше да заподозра нещо, но той няма вид на болен.

— Не съм казала, че…

Тя млъкна, когато той я погледна право в очите. Нямаше смисъл да го заблуждава повече.

— Е, добре, той е болен.

— Колко тежко?

— По-зле не може да бъде. — Тя не поглеждаше към него. — Болест на кръвта, при която се образуват кръвни съсиреци. Много рядка болест. — Направи пауза. — И фатална. Болен е от пет години и състоянието му непрекъснато се влошава. Досега вече е прекарал един инфаркт. Докторът каза, че следващият ще го погуби.

— Сигурна ли си? Всеки ден се правят най-различни открития.

Тя се усмихна тъжно.

— Сигурна съм. Нима мислиш, че не сме проверили всички възможности? Това е толкова рядка болест, че не си заслужава каквото и да било радикално усилие, за да се изнамери лекарство.

— Колко време му остава?

— Може да се случи всеки момент. Няколко седмици, месец. Най-много година. Така че виждаш колко невъзможно би било за мен дори да си помисля за заминаване.

Ръцете му бяха сграбчили волана.

— Мога ли да попитам защо не ми каза досега?

— Бях обещала на Чарли. Той не искаше никой да знае. Иска да живее напълно нормален живот до края.

— Значи така, оставяш ме да те тероризирам и тормозя, без да кажеш гък. А знаеш ли как се чувствам сега?

— Обещах на Чарли — повтори тя. — Аз не нарушавам обещанията си, Джейсън.

Той млъкна за момент.

— Е, да, не ги нарушаваш.

— И сега разбираш защо не мога да играя Дездемона, нали?

— Да. — Кракът му натисна газта. — Разбирам защо не можеш да го напуснеш.

Погледна го озадачена. Мрачното изражение на лицето му я смрази и тя каза, заеквайки:

— Съжалявам, но не можех да ти кажа. Зная, чувстваш, че си загубил времето си, опитвайки се да ме убедиш да играя Дездемона.

— Не ставай смешна. Изобщо не чувствам това.

— А какво чувстваш?

— Тъга за теб и Чарли. Безсилие, задето не мога да махна с вълшебна пръчица и да оправя нещата.

Обзе я облекчение. Той не бе сърдит.

— Престани с тази печална физиономия. — Тонът му бе груб. — Нима си мислила, че мога да бъда такъв негодник, та да гледам себе си и проклетата пиеса, когато всичко това е било на главата ти.

— Не знаех какво… пиесата е толкова важна за теб.

— Ти също.

Тя застина.

— Наистина ли?

— Твърде важна, дявол да го вземе.

Той спря колата пред театъра и се наведе към нея, за да й отвори задната врата.

— Ще се видим довечера.

Тя кимна и излезе от колата с очи, грейнали от радост. Той бе казал, че тя е важна за него. Значи имаше минимален шанс да е искал да каже, че я обича.

— До довечера.

Тя затръшна вратата и бързо влезе в театъра.

 

 

— Тя знае — каза Ерик веднага щом Джейсън вдигна слушалката. — Господи, колко съжалявам! Хем го предупредих. Бях сигурен, че Джесъп няма…

— Кога? — попита Джейсън рязко. — Кога й е казал Джесъп?

— Снощи.

— Значи сега вече може да е тръгнала за насам.

— Не още. Подкупих чиновника на рецепцията в хотел „Клариджис“ да ми телефонира, щом тя се отпише от хотела. Ще те предупредя.

— Благодаря ти, Ерик.

— Наех Бартлин за ролята на Яго.

— Какво? Е, това е страшно хубаво.

— А какво става с Джъстин?

— Не, с нея няма да стане.

— Глупости. — Гласът на Ерик прозвуча весело. — Но щом е така, може би Синтия за първи път е избрала подходящ момент. Няма да ти се бърка в преговорите.

— Не, няма.

— Джейсън? — поколеба се Ерик. — Какво не е наред? Гласът ти звучи… странно.

— Така ли? Че защо?

— Виж какво, ако ти трябва още време, може би ще успея да й попреча. Бих могъл да й се обадя и…

— Не! Не се доближавай до нея. — С усилие Джейсън успя да възстанови спокойствието на гласа си. — Всичко ще бъде наред. Просто трябва да довърша някои подробности тук. Уведоми ме, когато тя се отпише от хотела.

— Окей. — Ерик направи пауза. — Какво ще правиш после? Ще дойдеш ли в Лондон?

— Не, ще взема самолет за Ню Йорк, ще уредя някои работи и сетне ще замина за Игълсмаунт.

— Обратно в твоята отшелническа обител? — попита Ерик кисело. — Можем ли да разчитаме, че ще дойдеш за премиерата?

— Ще видим. Когато намериш някоя свястна Дездемона, обади ми се и аз ще я наема.

Но той знаеше, че никога няма да намери такава Дездемона като Дейзи.

— Виж какво, трябва да тръгвам. Имам да свърша някои неща.

— Добре. Ще държа връзка.

Затваряйки телефона, Джейсън притвори очи, а същевременно усещаше как го заливат една след друга вълни на болка и отчаяние. Господи, той не искаше това да свършва. Проклятие, не можеше да му се случи в по-неподходящо време. Защо не можеше да има още седмица-две, преди да падне завесата? Дейзи щеше да има нужда от него, а той нямаше да е при нея.

Тигрите никога не са идвали при мен.

Е, сега тигрите се приближаваха към Дейзи все по-близо с всеки изминал миг, а той нямаше да бъде наоколо, за да я защити или да й помогне да излекува раните си.

Дори и да трябваше да я спасява от най-свирепия тигър.

Той се отпусна върху стола до бюрото и се помъчи да проясни ума си, като пропъди болката и гнева. Не можеше да има каквото искаше, но сега поне имаше малко време да опита да помогне там, където бе възможно, за да улесни пътя на хората, които бе започнал да обича.

— Така че престани да се самосъжаляваш — промърмори той. — Размърдай си задника и се залавяй за работа.

Той посегна към телефона на бюрото. Най-напред трябваше да се обади на директора на театъра, сетне да отиде до къщичката и да види Чарли.

Не можеше да попречи на тигрите да дойдат, но може би щеше да добави целебен мехлем, за да успокои малко болката от раните, които те щяха да нанесат.

 

 

— Здравей, Чарли! Имаш ли време да се отбия на чашка кафе? — Джейсън влезе във виличката и тръгна към малката кухня. — Знам, не ми казвай. Сам ще го направя. Ти си прекалено зает.

— Ти никога ли не работиш? — Чарли вдигна очи от статива. — Май не си даваш много зор, за да те назначат от временна на постоянна работа.

— Всъщност тази вечер в града ми се обадиха по телефона. Ще трябва да се върна в Ню Йорк за известно време, затова си намерих заместник за няколко седмици.

— Лоши новини ли?

— Зависи от гледната точка. — Джейсън включи кафеварката в контакта. — Ще се оправя.

— Няма нещо, с което да не можеш да се оправиш, нали, Джейсън?

— И аз като всички си имам своите проблеми. — Джейсън излезе от кухничката и тръгна към статива. — Какво работиш сега?

— Портретът на Дейзи. Трябва да го свърша нощеска.

— Ще й го покажеш ли?

Чарли поклати глава.

— Не още. Ще го запазя.

— За какво?

— Искам тя да узнае какво чувствам към нея след… — Чарли млъкна за момент, сетне се обърна и погледна Джейсън. — Тя ти е казала, нали?

Джейсън поклати глава.

— Аз се досетих, а тя само го потвърди. Никога не би нарушила своето обещание към теб. — Той млъкна. — Надявам се, че не се сърдиш.

— Не се сърдя. Вие на практика сте станали вече семейство.

Погледът на Чарли се устреми към портрета.

— Ще се погрижиш ли за нея?

— Обещавам, че тя ще има всичко, което някога е пожелавала.

— Това е добре.

Чарли разкърши рамене, сякаш от тях бе паднал тежък товар.

— Преди да се появиш ти, аз се безпокоях за нея. Прекалено нежна е и това може да й навреди, но ти си достатъчно силен, за да я предпазваш от беди.

— Да, аз съм достатъчно силен.

Джейсън преглътна, за да отстрани буцата, която внезапно заседна в гърлото му, и бързо погледна обратно към платното.

— Хубав е, Чарли.

— Това е най-хубавото нещо, което някога съм създавал. Но все пак не е шедьовър — направи гримаса Чарли. — Предполагам, че не ми е съдено да стана безсмъртен.

— Това ли искаш?

Чарли кимна.

— Предполагам, че е основен инстинкт да искаш да създадеш нещо красиво, което да остане да живее след теб.

— Но ти вече си го направил.

Чарли го погледна изненадан. Джейсън кимна към портрета:

— Дейзи.

— Казах ти, че не съм…

— Не говоря за портрета. Не съм компетентен да ти кажа дали портретът е ценен. Говорех за самата Дейзи. Няма спор за това, че Дейзи е много ценно творение.

Изражението на Чарли омекна.

— Никакъв спор няма, но тя не е мое творение. Аз съм само неин втори баща. Гласът си не е наследила от мен.

— Бог я е дарил с тоя глас — каза Джейсън тихо. — Но ти си му помогнал да се школува. Ти си я напътствал и си създал нейната ценностна система. Тя сияе. А ти си я шлифовал и си й дал това излъчване.

Чарли поклати глава.

— Послушай ме, това е самата истина. — Гласът на Джейсън вибрираше от откровеност. — Ти си създал нещо много по-трайно от картина. Всеки, с когото Дейзи влезе в контакт, се чувства малко по-добър, по-топъл. Всеки път, когато пее, тя дарява публиката, а ти си онзи, който ни е дарил с нея. — Той го тупна по рамото. — Това не е ли почти толкова хубаво, колкото да си Рембранд, ако не и по-хубаво?

— Не.

Очите на Чарли запримигваха.

— Но почти толкова. Не е толкова зле да бъдеш Свенгали^[2].

— Да бъдеш Свенгали е адски хубаво.

Джейсън се върна обратно в кухничката.

— Сега ще ти донеса чаша кафе и можеш отново да се залавяш за работа. Знаеш ли какво, напоследък си мисля следното. Познавам някои хора от аристократичните кръгове на Ню Йорк, на които може да им се прииска да хвърлят един поглед на портрета. В края на краищата може и да успеем да ти инжектираме малко безсмъртие. Ще ми дадеш ли картината за няколко седмици да опитам?

— За да се успокоя ли?

Джейсън поклати глава.

— Аз не съм някакъв наивен фантазьор. Просто ми хрумна, че ти не гледаш на своя талант в подходяща светлина. Ти си един от най-сполучилите хора, които познавам. — Той погледна назад през рамо. — И си златен човек.

Чарли кимна в знак на благодарност, последвайки Джейсън до барчето за закуска.

— Връщам ти комплимента. Дейзи има отличен вкус.

Джейсън наля кафе в две пръстени чаши.

— Дейзи оправдава всички поради липса на доказателства. Тя не може да различи златото от боклука.

— Да не искаш да кажеш, че си боклук?

Джейсън подаде чашата на Чарли.

— С малко злато тук-таме.

Чарли се вгледа в него замислено.

— Вярвам, че грешиш.

Джейсън вдигна рамене.

— Е, добре, но съм прав за Дейзи, а също и за теб, Чарли. — Той вдигна чашата си, имитирайки тост: — За здравето на Дейзи!

Чарли вдигна своята пръстена чаша и лицето му се озари от нежна усмивка.

— За здравето на Дейзи!

 

 

Джейсън се строполи върху нея, гръдният му кош се повдигаше и спускаше, цялото му тяло се тресеше.

Дъхът на Дейзи излизаше на пресекулки и й трябваха няколко секунди, за да го успокои, преди да попита:

— Нещо не е наред ли?

Тя почувства как мускулите на Джейсън се втвърдиха срещу тялото й.

— Защо ми задаваш този въпрос? Да не съм ти причинил болка?

— Не.

Той бе внимавал да не й причинява болка, но темпото на тяхното любене бе по-необуздано от всякога, почти брутално по своята интензивност и докато му бе принадлежала, тя бе усетила огромна безнадеждност у Джейсън.

— Не, но аз…

Тя спря, защото почувства устните на Джейсън да подръпват меката част на ухото й, и неговата несъмнена възбуда срещу бедрото си.

— Пак ли? — прошепна тя. — Толкова скоро?

— Пак.

 

 

Джейсън определено се държи много странно тази нощ, помисли си Дейзи с безпокойство. Той бе взел душ с нея, бе й помогнал да се облече и сега стоеше, облегнат на страничната дъска на касата на вратата към банята, наблюдавайки я как разресва косите си пред огледалото, сякаш не можеше да понася мисълта да я изгуби от поглед. Тя го погледна, тревожно намръщена.

— Джейсън, сигурен ли си, че…

— Обичам косата ти — каза той натъртено. — Господи, колко си красива!

Той бе влюбен в косата й. В тялото й. Тя почувства болезнено бодване, осъзнавайки, че той винаги говореше за физиката, никога за цялостната личност.

— Наистина трябва да я отрежа. Ужасно се заплита.

— Недей! — Тя го погледна изненадана и той й се усмихна пресилено, като каза не така буйно: — Трябва да постъпваш както сметнеш за добре, разбира се, но това ще бъде грешка. — Погледът му се отмести от нея. — Никога не ще забравя как изглеждаше косата ти, разпиляна върху тази възглавница.

Ръката й спря във въздуха и я побиха ледени тръпки.

— Не ще забравиш ли?

— Трябва да се връщам в Ню Йорк.

Тя бързо сведе мигли, за да прикрие очите си.

— Трябва ли?

Той кимна неколкократно, все още гледайки встрани.

— „Нощна песен“.

— Ще се върнеш ли?

— Няма такава вероятност.

— Разбира се.

Тя постави гребена долу върху мраморната тоалетна масичка много внимателно.

— Разбирам. Наистина нямаш причина да останеш тук сега, когато знаеш, че не мога да играя Дездемона.

— Не е това…

Гласът му пресекна и за миг й се стори, че забеляза как лицето му потръпна мъчително. Сигурно се бе излъгала, защото в следващия миг то отново стана безстрастно.

— Трябва да замина от Женева.

— Кога?

— Тази сутрин. Имам полет в шест сутринта. След като те оставя у вас, ще хвърля куфарите си в колата и ще бягам направо на летището.

Не биваше да му позволява да забележи болката, която изпитваше. Тя трябваше да очаква това. Той бе честен с нея. Беше й казал, че за него музиката е всичко.

— Не е необходимо да ме изпращаш до вкъщи. Мога да взема такси.

Устните на Джейсън се свиха.

— Ще те изпратя.

— Струва ми се, че предпочитам да не го правиш. — Тя се мъчеше гласът й да не трепери. — Изглежда, не мога да се владея. Не ме бива в сбогуването.

— Дейзи, не искам… — Гласът му секна и той каза дрезгаво: — Съжалявам, че трябваше да стане така.

— Аз ли усложнявам положението ти? — Устните й се разтегнаха в ледена усмивка: — Нямам никакви претенции към теб. Никога не си ми обещавал нищо.

Тя го избута, минавайки покрай него, грабна жакета си от стола и тръгна към вратата за коридора.

— Сбогом, Джейсън. Успех с „Нощна песен“.

— По дяволите „Нощна песен“!

Той я настигна с три крачки и я дръпна така, че тя се оказа лице в лице с него.

— По дяволите, нищо не мога да направя.

— Ти си знаеш кое е най-важно за теб. — Гласът й бе крехък, но поне не трепереше вече. — Казах ти, че не те виня, но нали знаеш, че не съм много изтънчена. Не мога да приема това по нормалния цивилизован начин.

Тя се мъчеше да се освободи от него. Бе невероятно, че дори и във всепоглъщащата болка, която изпитваше, все още желаеше той да я докосва, да я държи.

— Просто ме пусни да си ходя. Трябва да се прибера при Чарли. — Тя се отскубна от него и тръгна към вратата, а думите й се ронеха трескаво от устата: — Ти ще му липсваш. Защо не му пратиш една картичка от Ню Йорк?

— Вече се сбогувах с Чарли.

— Така ли? Това е добре. — Тя отвори вратата отривисто. — Наистина трябва да си вървя. — Тя почти изтича по коридора към асансьора, говорейки: — Чарли…

— Дейзи!

Тя не му обърна внимание, миг след това вратите се затвориха след нея и асансьорът започна да се спуска плавно към фоайето. Не трябваше да плаче. Разплачеше ли се, очите й щяха да се зачервят и подпухнат и Чарли щеше да разбере. Той си имаше достатъчно мъки, липсваше му само да седне да я утешава. В края на краищата тя бе разбрала, че това щеше да се случи рано или късно. Никакви ангажименти, бе казал той. Колко глупава бе да си мисли, че Джейсън би могъл да се научи да изпитва същата любов към нея, каквато изпитваше тя към него.

О, господи, как я болеше от това!

Ала не трябваше да плаче. Чарли не биваше да узнае.

 

 

Тя спря на прага на къщурката и конвулсивно пое дълбоко въздух, стараейки се да измисли някакъв план за действие.

Нямаше да й се удаде да измами Чарли и той да повярва, че заминаването на Джейсън не я засяга, но можеше да се преструва, че между тях всичко е наред и че Джейсън е заминал само за малко. Така щеше да има извинение, че е разстроена, но не с разбито сърце. Да, това бе най-правилният начин на действие.

Тя преглътна, разтегна лицето си във весела усмивка и влезе в къщурката. Стаята бе осветена от лампата върху масата до вратата така, че извън светлото петно се виждаха само смътни сенки. Поради това че бе толкова разстроена, не бе забелязала, че в къщата липсваше ярката светлина, под която Чарли обикновено рисуваше.

— Чарли? Предполагам, Джейсън ти е казал, че…

Гласът й секна и я обзе ужасно чувство за „вече преживяно“.

Да, така беше. Но това не бе реално. То бе просто спомен от онази, другата нощ, когато бе допуснала страховитата грешка.

Ала сега бе действителност.

Чарли не спеше върху креслото. Той лежеше грохнал на пода пред статива.

— Чарли? — изхлипа тя. — О, боже, не!

И тигрите идват нощем…

 

 

Дейзи не очакваше, че на погребението ще има толкова много хора. Тя не си бе давала сметка колко много приятели имаше Чарли в колонията. Художниците бяха, общо взето, самотни люде и рядко се събираха да общуват помежду си. И все пак, ето ги на, бяха дошли — трезви, непохватни, леко притеснени, за да кажат последно сбогом на Чарли. Тя примигна, за да прогони сълзите от очите си, и се извърна настрани от гроба.

— Позволете да поговоря с вас за момент, госпожице Джъстин.

Дейзи се обърна и видя до себе си Ерик Хейс. Братът на Джейсън, а не той лично, помисли си тя с внезапна болка, последвана от пристъп на ярост и гняв. Не й трябваше тук Ерик с учтивото му бръщолевене или състрадание. През последните няколко дни твърде много й бе минало през главата, за да й напомнят сега за наивността й и за болката, която бе изстрадала заради нея.

— Каква изненада да ви видя — каза тя хладно. — Но се боя, че никак не се чувствам в настроение за разговори, господин Хейс.

— Ерик.

Руменина покри неговите приятни черти и за момент тя почувства известно угризение. Какво бе виновен Ерик, че ликът му възобнови цялата й болка от последната вечер с Джейсън.

— Знам, че това е най-неподходящото време — промълви Ерик. — И не бих ви обезпокоил, ако не бях обещал на Джейсън.

— Моля?

— Джейсън ме изпраща да ви помогна. Самият той не е в състояние да дойде.

Е, да, разбира се, той не е в състояние да дойде на погребението на Чарли. Нали е зает с „Нощна песен“. Освен това би се ужасил, ако тя по погрешка вземеше състраданието му за някакво по-дълбоко чувство. Тези два факта тя приемаше, ала това не й пречеше да изпитва затаено негодувание срещу него. Нея може да я бе отписал от списъка на най-добрите си познати, но дявол да го вземе, Чарли бе негов приятел и бе редно да е тук, за да се сбогува с него.

— Нямам нужда от помощ.

— Моля ви. — Ерик сложи ръка върху нейната. — Джейсън не ме моли често за услуги. Ще ви бъда много задължен, ако ми позволите да изпълня онова, което желае.

— Не разбирам… — Гласът й секна, когато видя умолителното му изражение. Защо пък не? Какво значение имаше.

— Е, добре, можем да поговорим, докато ме изпращате до колата.

Ерик въздъхна с облекчение и влезе в крак с нея.

— С какво мога да ви помогна? Съжалявам, че е трябвало да се справяте с всички подробности около погребението. Управителят на хотела известил Джейсън за смъртта на баща ви едва завчера.

Очите й се разшириха.

— Защо е било необходимо да известява Джейсън?

— Преди да напусне Женева, Джейсън му се обадил и го помолил да му съобщи, ако вие… — Той млъкна, преди да добави неловко: — Ако имате някакви проблеми.

— Разбирам. Много мило.

Тя се опитваше да скрие горчивината в тона си. Джейсън бе човек със собственическо чувство и не бе извън границите на възможното да е почувствал някаква отговорност, след като й бе отнел девствеността. Може би по някакъв свой начин той дори наистина съжаляваше за смъртта на Чарли.

— Съжалявам, че е трябвало да си правите труда. Преди да почине Чарли, не знаех как ще го преживея. Но го преживях.

Тя срещна погледа му.

— Открих, че ако човек се задълбочи достатъчно, оттам нататък може да се справи с всичко. Нямам нужда от никаква помощ.

— Вижте какво, защо не се възползувате от услугите ми? — попита той придумващо. — Мен много ме бива да се оправям със застрахователни компании, носачи и покъщнина.

— Какви носачи?

— Как какви, нали няма да останете да живеете повече в онази къщурка. — Той добави прозаично: — Спомените са ужасно нещо. — Сетне се поколеба. — Освен това ние доста се надяваме, че сега вече ще дойдете в Ню Йорк.

Зашеметена, тя се обърна и го изгледа.

— Дездемона. Сега наистина няма никаква причина да откажете ролята — каза Ерик. — Трябва да сте луда да не я вземете. Тя ще ви издигне на върха на кариерата ви.

— Страхувам се, че сте дошли напразно. Аз все още не искам да участвувам в пиесата на брат ви.

Ерик млъкна за момент.

— Това е заради Джейсън, нали? Той ми каза, че може да сте му обидена.

Изглеждаше леко смутен, когато продължи:

— Не знам какво има между вас двамата и това не ми влиза в работата. Аз просто играя ролята на куриер. Затова позволете ми да си върша работата. Окей?

Неговото момчешко поведение бе затрогващо и тя установи, че омеква към него.

— Съжалявам, всичко случило се не е по ваша вина. Какво имате да ми съобщите?

— Джейсън поръча да ви предам, че ако вземете ролята на Дездемона, няма да го видите чак до премиерата, освен ако не се случи нещо непредвидено. — Той направи гримаса. — Може би дори и тогава няма да го видите. Известно е, че понякога е пропускал премиерите си.

Тя се вглеждаше в него несигурно.

— Той няма ли да е в Ню Йорк?

Ерик поклати глава.

— Той никога не напуска своето имение в Кънектикът, освен ако не стане някакъв гаф в работата.

— Това изглежда странно.

— Това са направо щуротии — каза Ерик с равен тон. Той направи нетърпелив жест. — Но това е без значение. Джейсън няма да ви се натрапва.

Прониза я краткотрайна болка, която заглъхна и се превърна в тягостна горчилка.

— Джейсън каза, че музиката му ви харесва.

— Онова, което съм чувала от нея.

— Цялата е супер. — Ерик се усмихна ласкателно. — Знам, че Джейсън има труден характер, но защо да се отказвате от една работа, която ще ви издигне до положението, което заслужавате, напук на него. Джейсън спазва обещанията си.

— Зная, че ги спазва.

— Тогава какво ви спира? Струва ми се, че това е лекарството, от което се нуждаете при сегашните обстоятелства.

Бяха стигнали до колата и той й отвори предната врата.

— Трябва да запълвате времето си. — Той се усмихна широко. — А пък аз познавам един постановчик, който гарантирано ще ви смъкне кожата от работа.

Работа. Мисълта за нея я изпълни с копнеж. Да има възможност да работи тъй усилено, че нощем да се строполява върху леглото и да не лежи будна, мислейки за Джейсън или Чарли. И не само работа, а също и получаваната даром очарователна, хипнотизираща музика.

— Виждам, че се изкушавате. — Гласът на Ерик прозвуча весело. — Защо не дадете на себе си онова, което ви се иска, от което имате нужда?

Тя влезе в колата и седна, загледана в портите на гробището, направени от ковано желязо.

— Защото точно сега не съм сигурна от какво имам нужда.

— Ще намина по-късно довечера. — Той се намръщи загрижено. — Ще бъдете ли добре? Жена ми, Пег, ме чака в хотела. Да я доведа ли с мен?

Тя поклати глава.

— Без непознати. Не съм в състояние да ги понасям.

— Пег не е непозната. — Той се усмихна широко. — Когато се запознаете с нея, ще разберете какво искам да кажа. — Усмивката му изчезна. — Но аз ще дойда сам. В осем?

— Щом така искате — каза тя уморено. Бог й бе свидетел, че не искаше да остава сама тази нощ. Достатъчно трудно щеше да й бъде, докато преглеждаше вещите на Чарли, за да реши какво би искала да запази и какво да даде на други.

— Осем часа.

Тя намери бележката в средното чекмедже на бюрото.

Небрежно надраскана с почерк, който веднага разпозна като този на Чарли, тя лежеше най-отгоре върху снопче сметки и квитанции. Предположи, че бе някакво завещание. Чарли никога не бе имал желание да мисли за смъртта и на нея й подействува като шок фактът, че той бе направил този опит да уреди нещата, както подобава:

На моята дъщеря Дейзи завещавам цялата си любов и всичкото си имущество, с изключение на портрета й. Него оставям на моя приятел Джейсън Линк — който е по-малко боклук, отколкото злато, противно на онова, което си мисли.

Шок след шок. Вероятно бе написал тази бележка през последните си дни, може би през онзи последен ден.

Тя бавно се изправи и се приближи до покритата картина на статива. Не можеше да понася да докосва картините на Чарли след неговата кончина. Толкова много любов и усилия бе вложил в тях, че те бяха много по-интимни, отколкото дрехите му или други негови неща.

Тя свали покривалото и погледна портрета.

Стоя така дълго време, втренчила поглед в платното, с очи, замъглени от сълзи, докато най-сетне следобедът отиде към свечеряване.

Любов. Джейсън бе казал, че портретът е пълен с любов и бе казал истината. Тя знаеше, че никога няма да може да погледне тази картина, без да си спомни за Чарли и техния съвместен живот. Това бе наследство, много по-ценно от светските блага, за които Чарли бе споменал в това жалко парченце хартия.

Бележката. Тази картина принадлежеше на Джейсън! По дяволите, тя не искаше да му я отстъпи.

И всъщност няма защо да му я отстъпвам, мислеше си тя гневно. Тази бележка, разбира се, нямаше никаква юридическа сила. Дори името в завещанието бе погрешно. Ако Чарли бе знаел какви бяха обстоятелствата, той би…

Но откъде бе сигурна какво би направил Чарли? Тя бавно загърна картината с покривалото и уморено се извърна настрани. Даваше си сметка, че не може да пренебрегне последните желания на Чарли. Картината трябваше да се опакова и да се изпрати на Джейсън.

Тя се огледа наоколо в стаята и почувства как в нея се надига болка. Не можеше да остане тук. Имаше твърде много спомени и тази част от живота й бе приключила. Тя трябваше да върви напред. А защо да не тръгнеше по път, който би й донесъл най-голямо удовлетворение? Джейсън не бе позволил на чувствата си да попречат на музиката му, тогава защо трябваше тя да се подчинява на своите? Тя вече не бе същата нежна потръпваща птичка, хипнотизирана от погледа на орела. Тя се бе срещнала с тигрите, бе издържала на техните ухапвания и бе оцеляла. Бе достатъчно твърда, за да се изправи спокойно лице с лице срещу Джейсън дори и да го срещнеше случайно в Ню Йорк.

Грабни годежния пръстен.

Фразата, която Чарли бе употребил, отново изплува в ума й. Той не бе говорил за нейната работа, а за любов и всеотдайност. Е, добре, любовта си бе отишла, но все още й оставаше пеенето и в този свят можеше да се завладее не един годежен пръстен.

Тя тръгна бързо през стаята към телефона на бюрото.

 

 

— Дейзи Джъстин току-що се обади да каже, че ще подпише договор за Дездемона — каза Ерик веднага щом Джейсън вдигна слушалката. — Заминаваме за Ню Йорк вдругиден.

— Това е добре.

— Добре? Мислех си, че ще умреш от радост.

— Как е тя?

— Потресена е. Много страда.

Ръката на Джейсън сграбчи по-здраво слушалката. Господи, как искаше да бъде с нея.

— Накарай я да напусне онази виличка.

— Двамата с Пег отиваме тази вечер да й помогнем, да опакова багажа. — Ерик направи пауза. — Тя се е променила и вече не е каквато беше, когато я видях за първи път. По-силна е, отколкото мислех, и се проявява като адски смело момиче.

— Стойте при нея. Не я оставяйте без работа. Не й давайте възможност да мисли.

— Добре. — Ерик млъкна. — Може би все пак ще ми кажеш какво става между вас двамата.

— Не.

— Така и предполагах. Аз я харесвам, Джейсън. Тя е… тя е специална.

— Да.

— Много си общителен, няма що — каза Ерик саркастично. — Как само използваш думите! Помниш ли онзи критик, дето каза, че ако Шекспир пишеше песни, щеше да бъде Джейсън Хейс?

— Грижи се за нея, Ерик.

Тонът на Ерик се смекчи.

— Ще се грижа. А ти се грижи за себе си.

Той затвори телефона.

Джейсън постави слушалката върху вилката и се изправи с поглед, втренчен в телефона. Да даде ролята на Дейзи бе риск, но не голям. Той бе напуснал действието, преди да се свърже с нея, и сега щеше насила да се въздържа да не ходи на репетициите. Прониза го болка, като си помисли, че никога нямаше да види как Дейзи пее неговите думи на сцената, че никога повече нямаше да я види…

Но той бе обещал на Чарли, че тя ще има всичко, каквото пожелае, и знаеше, че това бе единственият начин да й го даде така, че тя да го приеме.

Междувременно, слава богу, той имаше да върши работа. Работата бе забрава. Работата бе спасение.

Той се обърна, излезе от кабинета и прекосявайки коридора, се отправи към стаята за музика.

Шеста глава

— Нищо не става — каза Джоъл Рикърт, изкачвайки се отривисто по стъпалата към сцената. — Дявол да го вземе, Дейзи, какво те е прихванало? Чувам, че си играла Фантин две години и въпреки това тази сцена я изпълняваш, сякаш никога преди не си умирала.

Дейзи дочу кикотенето на Ерик от стола на четвъртия ред, но на нея не й бе до смях. Бе прекалено уморена и обезсърчена и си даваше сметка, че режисьорът е прав. Тя проваляше сцената, която бе кулминационната точка на пиесата, и не успяваше да се мобилизира.

— Сцената със смъртта на Фантин бе различна. Смъртта й бе…

Гласът й секна, защото тя изпита отвращение към себе си, съзнавайки, че се кани да направи едно неубедително извинение. Колко ли много професионализъм й липсваше?

— Прав си, Джоъл. Направо се излагам в тази сцена.

— Добре казано.

Джоъл Рикърт неохотно се обърна към Кевин Билингс, който играеше Отело.

— Ти играеш добре, Кевин. — Той погледна Дейзи смръщено. — Покрай него и ти изглеждаш почти добре.

Дейзи се сви като ужилена.

— Ще се постарая да бъда по-добра.

— Ще се постараеш? — попита Джоъл саркастично. — Остават две седмици до премиерата, а ти ще се постараеш? Не мислиш ли, че е време да направиш нещо повече от това да се постараеш?

— По-спокойно, Джоъл — каза Кевин примирително. — Ще се получи. В останалата част на пиесата тя е просто фантастична.

— Я не се бъркай, Кевин! — сопна му се Джоъл. — И не ставай проклет глупак. Ако тя се издъни в тази сцена, издънва цялата пиеса.

Дейзи почувства пристъп на негодувание към Джоъл, когато забеляза как кожата на Кевин поруменя над брадата. Кевин просто се опитваше да помогне и нямаше нужда Джоъл да изкарва на него яда си от своето безсилие. През последните шест седмици, изпълнени с репетиции, тя много се бе привързала към Кевин Билингс. Въпреки че притежаваше актьорското майсторство, могъщата физика и великолепния глас, необходими за ролята на Отело, когато не бе на сцената, тя бе открила, че той бе дружелюбен и скромен като кученце и му липсваше обичайният егоцентризъм на звездите от сцената и екрана.

— Остави го на мира, Джоъл. Не нападай Кевин, когато грешката е моя.

— Адски си права, че грешката е твоя — каза Джоъл мрачно. — А пък ако вложиш малко чувство в тази сцена, няма да има нужда никого да нападам.

Той вдигна ръце нагоре.

— Да не мислиш, че много ми харесва да бъда злодей?

Може би не му харесваше ролята на гадняр, но бе абсолютно безмилостен, когато чувстваше, че това бе необходимо. Важно качество на добрата режисура. А Джоъл Рикърт бе много добър режисьор.

— Не знам защо не ми се удава. Ще поработя върху ролята.

— Да, трябва.

Джоъл сви устни мрачно, обърна се на токове и хукна надолу по стълбите към своето място на четвъртия ред, където седеше и гледаше Ерик Хейс.

— И ще се справиш, ако ще да седим тук цяла нощ.

Той не се шегуваше. Дейзи бе научила през последните шест седмици на репетиции, че Джоъл винаги казваше това, което му бе в ума. Щом нейното изпълнение не го удовлетворяваше, те щяха да играят същата сцена, докато се строполяха от изтощение.

Кевин стисна рамото й утешително.

— Следващия път ще го направиш.

Тя се усмихна пресилено.

— Всеки път, когато направя издънка, ми казваш това. Имаш ангелско търпение.

— Струва си малко да потърпя, щом знам, че създаваме нещо изключително — каза Кевин сериозно. — Музиката… ти и аз… не го ли чувстваш?

Тя наистина го чувстваше. Ето защо се бе примирила с крясъците и беснеенето на Джоъл и с неговия френетичен стил на работа. „Нощна песен“ притежаваше всички качества да стане супер шедьовър, който щеше да се играе цяло десетилетие. Обаче по-важно бе двойното предизвикателство да се създаде незабравим образ и да се изпълнява музиката.

— Да, чувствам го. „Нощна песен“ е страхотна. — Тя му се усмихна. — И ти си прав, струва си да изтърпим тези кавги.

Той кимна.

— Какво ще кажеш да отидем да вечеряме заедно, след като изтърпим всичко това? Знам едно страшно място, а хубавото хапване винаги отпуска нервите ми.

— Разбира се, защо не? — Тя направи физиономия. — Ако успеем да го изтърпим.

— Хайде пак — рече Джоъл. — От начало.

Дейзи отпи последната глътка от горещия чай, който си бе поръчала, за да успокои гърлото си, и подаде празната чаша на сценичния прислужник. Божичко, колко бе уморена!

— Не можеш ли да освободиш останалите актьори да си ходят вкъщи? Вече е почти полунощ и те…

— Е как ще стане тази работа — прекъсна я Джоъл язвително, — след като изобщо не можеш да се оправиш без тях?

— Не се притеснявай — прошепна й Кевин. — На мен не ми пука. Този път ще успееш.

Дейзи се усмихна изтощено.

— Чувствам се като Илайза Дулитъл от „Моя прекрасна лейди“.

— А пък аз винаги съм искал да играя ролята на Хенри Хигинс. — Той зае поза и направи малка клоунада: — Небеса, тя успя! — Усмивката му се стопи, когато се вгледа в бледото й лице. — И ти ще успееш.

Тя му се усмихна.

— Ще бъдеш по-добър Отело, отколкото Хенри Хигинс.

Пианистът засвири „Последна любов“.

Бедничкият, помисли си тя, той сигурно бе също толкова уморен, колкото всички тях. Капнала, тя тръгна към оголеното легло, което бе единственият театрален реквизит в центъра на сцената. Коленичи на леглото и се заслуша в своята увертюра.

— Стой!

Тя се вкамени и погледът й се втренчи право напред в първото копче на ризата на Кевин. О, не, само това й липсваше!

— Кой, по дяволите, беше това?

— Джейсън — прошепна Дейзи, без дори да си дава сметка, че е произнесла името му. — Това е Джейсън.

— Хейс? — попита Кевин заинтригуван, напрягайки зрение, за да различи неясната фигура, приближаваща се по пътеката между редовете. — Никога не съм го виждал. Той е нещо като отшелник, нали?

— Да.

Устните й бяха пресъхнали и тя ги навлажни с езика си. Беше си казала, че няма да почувства нищо, когато видеше Джейсън Хейс отново, че онова, което се бе случило между тях, се дължеше на нейната уязвимост поради близката смърт на Чарли. И все пак в момента, когато го чу, тя се бе разтреперила.

— Така съм чувала.

— Ти позна гласа му. Нима познаваш великия мистериозен мъж?

— Запознавала съм се с него.

Тя се застави да погледне през рамо и видя как Джейсън спря до реда, на който седяха Ерик и Джоъл. Тя го обхвана с поглед, докато той говореше на Джоъл с нисък глас. Бе обут в черни джинси и носеше черна риза с дълги ръкави, които правеха огромното му мускулесто тяло да изглежда по-елегантно, отколкото си го спомняше тя, но предпазливото му изражение бе същото, както и въздействието на приковаващото му вниманието присъствие.

— Но не мисля, че някога съм го познавала истински.

— Музиката му е фантастична. — Кевин се намръщи. — Господи, ами ако не му хареса как изпълнявам Отело?

Дори и безгрижният Кевин бе леко уплашен.

— Какво значи да не го хареса? Та ти си чудесен. — Тя говореше, без да мисли, без да откъсва очи от Джейсън. — Аз съм проблемното дете.

Но тя не бе вече дете, най-малкото не бе наивното дете, което се бе поддало на магията на Джейсън през онези отминали седмици. Божичко, молеше се тя, дано не съм още такова дете.

— Добре ли си? — попита Кевин внимателно, като се вглеждаше в лицето й.

Тя е усилие откъсна погледа си от Джейсън и се усмихна пресилено.

— Очевидно Ерик е повикал великия човек и му е казал, че аз застрашавам скъпоценната му пиеса.

— Така ли мислиш?

— Че какво друго би го накарало да дойде тук в полунощ? — Тя се изправи с усилие на волята. — Дошъл е на помощ.

— Е, не може да е по-лош от Джоъл.

— Не разчитай на това.

Тя бе научила от собствен опит колко безжалостно целенасочен можеше да бъде Джейсън, щом се касаеше за неговата музика. Е, достатъчно бе чакала като жертва, докато нейните палачи обсъждат кой сатър да използуват. Тя пристъпи напред към авансцената и се провикна надолу в мрака:

— Здравей, Джейсън. Сигурно съм се представила много зле, щом е трябвало да те повикат за подкрепление.

Джейсън се обърна да я погледне и тя ахна, когато почувства пълната сила на неговия синьо-зелен поглед.

— Отвратително — каза той сбито. — През последния час те наблюдавах от галерията и не вярвах на очите си.

Може би съм успяла да го заблудя, мислеше си тя отчаяна. Имаше време, когато така остро съзнаваше присъствието му, че той не можеше да влезе в стаята, без тя да го усети.

— Няма да успееш да се скараш с мен.

— Не искам караница. Искам изпълнение. — Той се усмихна мрачно. — И ще го получа. — Обърна се към Джоъл. — Мисля, че разбрах какъв е проблемът. Угаси светлините и изгони всички от сцената.

— Чухте го какво каза.

Джоъл махна на техника по осветлението в кабинката и внезапно театърът потъна в мрак.

— Прожектор върху Дездемона — извика Джейсън.

— Името ми е Дейзи — каза тя с нотка на предизвикателство, когато бе прикована в кръг ярка светлина.

— Имаш грешка. Сега си Дездемона. Върви зад кулисите, Билингс.

Кевин се намръщи колебливо.

— Няма ли да е по-добре, ако остана да помагам? Мога да й предложа нещо, на което да реагира и…

— Не, няма — прекъсна го Джейсън рязко. — Вие също сте част от проблема.

Дейзи се наежи.

— Що за глупости са това? Никой не ме е подкрепял повече от Кевин. Не е справедливо да обвиняваш него заради моето некадърно изпълнение.

— Заминавайте зад кулисите! — каза Джейсън, тръгвайки нагоре по стълбите към сцената. — Да свършваме с това.

Кевин вдигна рамене и в следващия миг се стопи в мрака, оставяйки Дейзи на сцената сама с Джейсън.

— Коленичи на леглото — каза Джейсън. — Ти очакваш любовника си.

„Позирай ми. Коленичи на стола.“

Не, миналото нямаше нищо общо с настоящето.

Тя коленичи на леглото и кимна на пианиста да започне с музиката.

— Никакъв акомпанимент — каза Джейсън бързо. — Нямаш нужда от него. Ти знаеш музиката. Тя е част от теб, част от Дездемона.

Тя го погледна с изненада.

Той стъпи на осветената от прожектора площ и тя веднага осъзна тяхната изолация от наблюдаващите актьори и персонала зад кулисите.

— Той е твой любовник, но ти се страхуваш от него. Знаеш, че те подозира в изневяра, а той е отчаян човек, който не се спира пред насилието. Ти си се съблякла и си сложила нощницата си.

Той пристъпи по-наблизо, присегна се и започна бавно да сваля фибите от кока, в който бе събрана косата й, хвърляйки ги една по една върху леглото с жест на мъчителна интимност.

Не биваше да си спомня колко много пъти преди той бе правил това, колко пъти бе разстилал косите й върху голите й гърди или бе галил тялото си с тяхната мекота. Божичко, но аз си спомням, осъзна тя безпомощно. Въздухът сякаш се сгъсти, като да се зареди с електричество, и гърдите й се повдигаха и триеха в памучния плат на блузата.

Той разреса косата й с пръсти, докато тя не се спусна по раменете й.

— Ти си разпуснала косите си. Старателно си казала молитвите си, защото знаеш, че може да не доживееш до сутринта.

— Необходимо ли е всичко това? — попита тя, заеквайки.

— Да, настроението е всичко. Ето какво не е наред в сцената. — Той погледна надолу към нея с очи, които проблясваха на тъмното му лице. Гласът му се сниши до шепот — Билингс е добър актьор, но не ти дава онова, от което имаш нужда.

Той подреди косата й върху гърдите, както бе правил толкова пъти преди. Тя прогони мисълта, но бе твърде късно. Сърцето й вече бе започнало да се блъска в гърдите.

— А от какво имам нужда?

— От страх. Несигурност.

Устните на Джейсън се свиха в сурова гримаса.

— Ясно е, че сте добри приятелчета с Билингс. Знаеш, че той никога няма да ти причини болка и това се отразява на изпълнението ти. Дездемона обича Отело, но също така се и страхува от него. Тя е светлина пред мрака на Отело. Ти имаш нужда да почувстваш страха, за да можеш да го използваш, когато ти потрябва.

Тя вдигна вежди в леко подигравателна гримаса.

— И ти ще ме снабдиш с необходимия мрак?

— О, да — усмихна се той горчиво. — За теб винаги съм бил Отело, Дейзи.

Очите й се разшириха, когато си даде сметка, че той говореше истината. Дори и в най-хубавите им моменти заедно тя бе усещала мрака, някаква таяща се опасност в него, която правеше връзката им по-вълнуваща, точно така, както я бе плашила.

Той кимна бавно, прочитайки изражението й.

— Не си ли бе давала сметка за това? На мен винаги ми е било ясно.

Той излезе от осветеното петно на прожектора и мина в тъмнината.

— От самото начало. Изпей „Последна любов“, Дейзи.

Сега бе само един тъмен огромен силует в сянката извън осветената площ, който бе застанал в очакване.

Обхвана я внезапна паника.

Отново чу неговата повеля — тиха, прелъстителна, неустоима:

— Пей за мен, Дейзи.

Тя започна да пее с глас, който отначало бе нестабилен и тръпнещ в мрака. Сетне внезапно сцената изчезна, всичко отстрани се стопи и тя се превърна в нежната обречена Дездемона. Отело, нейният любовник, бе там и чакаше — мрачен, напрегнат. Толкова насилие. Толкова болка. Тя искаше да протегне ръка и да го успокои, да премахне болката му, но бе тъй уплашена. Нима той не виждаше, че никога нямаше да му бъде невярна. Нима не виждаше колко много го обича?

Той се раздвижи и тя зърна блясъка на светлите му очи в мрака като очите на пантера. Дъхът й секна. Сега? Сега ли щеше да я удуши? Тя едва успя да изпее насила последния ред на песента, гледайки тази любима, застрашителна сянка, таяща се в мрака.

Последният ред се отрони като сребърен звън в нощта, подобно на неистова предсмъртна пулсация на сърцето, и тя зачака той да отиде при нея. Наведе глава безропотно, подчинявайки се на съдбата си.

Аплодисменти.

Нямаше нужда от спонтанните аплодисменти на участниците зад кулисите, за да разбере, че бе извършила прехода. През тези кратки мигове наистина се бе превъплътила в Дездемона.

Тя вдигна глава замаяна, когато Джейсън отново се озова в осветения кръг с устни, изкривени в усмивка.

— Май наистина те плаша до смърт, а?

— Не. — Тя се изправи и го погледна право в очите. — Отело плаши Дездемона. Ти не плашиш Дейзи.

Лека изненада пробяга по лицето му и сетне той кимна бавно.

— Виждам, че е така, Ерик каза, че си се променила. — Той млъкна. — Но винаги ще помниш как се чувства Дездемона, когато пееш тази песен, нали?

— Да.

Тя потърси и намери фибите, които той бе свалил, след което бързо вдигна косата си отново нагоре.

— Да, ще помня. Благодаря ти за това.

Тя се изправи с лице срещу него.

— Макар и да знам, че го направи за пиесата си, а не заради мен.

— Така ли? — Той се усмихна с любопитство. — Колко добре ме познаваш. — Изражението му отново стана мрачно. — Но може би не съвсем добре. Не съм напълно като Отело.

— Браво, Дейзи, чудесно. — Джоъл тръгна към тях иззад кулисите. — Хайде сега да опитаме пак с Кевин.

— Не. — Джейсън се извърна и тръгна към кулисите. — Тя е капнала от умора. Прати я да си ходи вкъщи, Джоъл.

Джоъл се намръщи.

— Виж какво, ами ако не може пак да го направи? Трябва да го огладим, да изпипаме нюансите…

— Ще се справи. Пусни я да си ходи.

— Господи, ти успя — ухили се Кевин, приближавайки към нея с широка крачка. — Казах ти, че ще го направиш. — Той я вдигна и я завъртя в шеметен кръг. — А сега можем ли да вечеряме?

Джейсън се спря и се извърна, за да ги погледне. Лицето му бе безизразно, но тя внезапно изпита същото чувство, което бе изпитала, когато той се спотайваше в опасния мрак — страстен, заплашителен и властен.

Тя раздвижи рамене притеснено, но сетне вирна брадичка с непокорен вид. Тя бе Дейзи, а не Дездемона. Искаше ли да изгради нов живот без него, трябваше да се научи да игнорира черната магия, която той упражняваше върху нея.

Извърна се умишлено настрани от Джейсън и се усмихна радушно на Кевин.

— Естествено. Умирам от глад. Дай ми двайсет минути да взема душ и да се преоблека и ще се срещнем при вратата към сцената.

 

 

Дейзи забави крачките си, докато вървеше надолу по мъждиво осветения коридор.

Джейсън стоеше, облегнат на стената до вратата към сцената, и по устните му заигра лека усмивка, когато забеляза нейното леко колебание.

— Точно навреме. Не се безпокой. Билингс не ти е вързал тенекия. Аз го пратих да те почака долу в уличката.

— Защо си направил това? — Тя ускори крачките си по коридора към него. — Мислех, че си си отишъл.

— Не съм. — Той се отблъсна от стената. — Исках да поговоря с теб.

— Така ли? — Тя се усмихна лъчезарно. — За още някое психологическо прозрение в душата на Дездемона? Не си прави труда. Само последната сцена ме затрудняваше.

— Знам. Ерик казва, че ще бъдеш фантастична в тази роля.

— Много мило.

— Как живееш? Ерик ми каза, че ти е намерил апартамент в Гринидж Вилидж. Удобно ли си настанена?

— Да, Ерик и Пег са много добри към мен.

— Не е трудно човек да е добър към теб.

— Наистина ли? — Тя срещна погледа му. — За теб, изглежда, не бе толкова лесно.

Той застина.

— Бях толкова добър, колкото можех при дадените обстоятелства.

— Адски добър беше, няма що. Веднъж ме обвини, че съм те използвала, но струва ми се, в това отношение ти вземаш първа награда. В сравнение с теб съм била невинна като младенец.

Тя вдигна ръка, когато той понечи да каже нещо.

— О, разбира се, ти ме предупреди надлежно. Всъщност отначало аз обвинявах себе си, че съм била тъй глупава да не се вслушам в твоето предупреждение.

Погледна го право в очите.

— Но после си дадох сметка, че ти знаеше, че няма да обърна никакво внимание на предупрежденията ти, Джейсън. Ти ме познаваше. Ти си интелигентен мъж и си знаел, че е съвършено безопасно да вземеш каквото пожелаеш и пак да се чувстваш лицемерно праведен след това.

— Надявам се, че никога не съм бил лицемерно праведен.

— Но признаваш, че си знаел, — че не съм от твоята категория.

— Напротив, беше много над моята категория.

Тя поклати глава.

— Аз бях тесто в ръцете ти. Ти ме хипнотизираше.

— Говориш в минало време. — Гласът му бе насмешлив. — Да не искаш да кажеш, че си се възстановила от моите тъй наречени маньоври на Распутин?

Тя кимна.

— Когато Чарли почина, аз се събудих.

Усмивката му изчезна.

— Исках да бъда с теб, но…

— Не лъжи. — Гласът й трепереше и тя се опита да го направи твърд: — Ако бе искал да си там, щеше да отидеш. Знаеш какво направи с мен онази нощ, а след това аз се върнах вкъщи и намерих Чарли… — Тя се принуди да млъкне, защото спомените нахлуха в главата й. — Аз кървях отвътре, а ти ме остави да се оправям сама. — Тя го погледна дръзко. — Е, добре, сблъсках се с живота и се научих.

— Че съм негодник ли?

— Не — каза тя тихо. — Че съм глупачка, понеже си мислех, че наистина можеш да ме обичаш.

Той я погледна така, сякаш тя го бе ударила.

— Не си глупачка.

Тя почувства как сълзите парят на очите й, но не им позволяваше да рукнат.

— Заслепена глупачка.

Примигна, за да прогони сълзите, и му се усмихна горчиво.

— Дори през ум не ми минаваше, че ти, Джейсън, си един от тигрите.

— Не съм, по дяволите. — Устните му се изкривиха сякаш от болка. — Винаги съм искал да ти помагам.

— О, да, нали искаш да ме направиш звезда. — Тя сви рамене. — Е, точно това и правиш, нали? И същевременно взимаш онова, което искаш. Хитро, Джейсън. — Преглътна мъчително, за да прочисти дрезгавостта от гласа си: — Обаче се радвам, че ме изчака. Исках да ти говоря.

— Струва ми се, че ми наговори достатъчно. Още се гърча под ударите на бича.

— А получи ли портрета, който ти изпратих?

Той се стегна и застана нащрек.

— Да.

— Искам да си го купя обратно от теб.

— Не се продава.

Ръцете й се свиха в юмруци отстрани до тялото й.

— Вероятно завещанието на Чарли дори не беше и законно. Не трябваше да ти изпращам картината.

— Но ти си жена, която държи на честта, а Чарли искаше аз да притежавам портрета.

Тя направи нетърпелив жест.

— Било е чисто импулсивно. Той едва те познаваше. Знам, че той искаше портретът да е за мен.

— Мисля, че имаше причина да го даде на мен.

Тя се изсмя с треперещ глас.

— Той ти го даде, защото мислеше, че съм влюбена в теб. Не е ли глупаво?

— Много глупаво. — Гласът му бе дрезгав. — Но въпреки това няма да ти дам портрета. Имам планове за него.

— Но дявол да го вземе, той означава нещо за мен.

— Той и за Чарли означаваше нещо.

— Не ми е лесно. — Тя притвори очи и прошепна: — Моля те, нека го купя от теб. Той е всичко, което ми остана от него.

— Дейзи, нима не знаеш, че аз искам… — Гласът му секна и после той продължи: — Не мога да сторя това.

Клепките й се повдигнаха и тя го погледна с очи, блеснали от сълзи.

— Божичко, та ти си бил жесток.

Лицето му бе бледо, когато кимна бавно.

— Да.

От нея се изтръгна нисък стон и тя понечи да мине покрай него.

— Сега, когато установихме този факт, ще трябва да ме извиниш. Кевин ме чака и аз…

— Нека си чака. — Гласът му внезапно освирепя: — Какво, по дяволите, е Кевин за теб?

— Всичко, каквото пожелая да бъде. — Тя отвори сценичната врата. — И това не ти влиза в работата.

— Точно това си казвах.

Той сграбчи лакътя й, за да й помогне да слезе по стълбите надолу към бетонната площадка. При неговото докосване тя бе обзета от еротична възбуда. Погледът й срещна неговия.

Той се усмихна с безумно удовлетворение.

— Виждаш ли, а? А оня само ще те отегчи. Вие сте прекалено еднакви. Цялата тази благовъзпитаност и лъчезарност ще те докара до лошо храносмилане.

— А може би обичам благовъзпитаните и лъчезарни хора? В това няма нищо лошо, нали?

Свирепото му изражение отстъпи място на неизразима умора.

— Не, в това няма нищо лошо. Това е нормално, полезно и безопасно. Придържай се към него, Дейзи, и не позволявай никому да те убеждава да правиш нещо друго.

Неговото рязко завъртане на сто и осемдесет градуса я завари неподготвена.

— Дори и на теб ли?

— Особено на мен. Вече се разбрахме какъв егоистичен негодник съм аз. Защо трябва да ме правиш… По дяволите!

Ослепителна светкавица блесна в тъмнината и пред очите на Дейзи затанцуваха светещи точки.

Стисвайки силно клепачите си за момент, тя чу нисък тържествуващ смях и тропот от стъпки по бетона на алеята.

— Дяволите да го вземат!

Джейсън пусна ръката й и хукна по стълбите, за да настигне призрачната фигура, която се юрна към улицата.

— За какво е побеснял толкова? — Кевин излезе от сянката в основата на стълбището.

— Заради някаква си снимка. Той ме щракна и мен. — Фотоапарат със светкавица, помисли си Дейзи с облекчение. Просто някакъв почитател, който прави снимки. — Ама че упорит досадник фотограф. Вече е един часът сутринта.

Кевин вдигна рамене.

— Тук това е обичайна практика. Ако успеят да направят достатъчно добра снимка, понякога я продават на жълтата преса за тлъста сумичка. Снимка на нас двамата няма да докара много плячка, но снимка на Хейс може да докара цяла пачка.

Замислен, той се загледа след тичащата фигура на Джейсън.

— Той наистина беше побеснял. Не бих искал да съм на мястото на тоя тип, когато Хейс го догони.

— Няма да му стори нищо — каза Дейзи бързо.

— Откъде знаеш? — Погледът на Кевин се плъзна по лицето й. — Струва ми се каза, че не го познаваш.

— Познавам го достатъчно добре, за да бъда сигурна, че няма да причини зло на човек, който не може да се защитава.

Кевин продължаваше да я наблюдава с любопитство и тя припряно смени темата.

— Къде ще ходим за тази прословута вечеря?

— При „Сам от Акапулко“. Да изчакаме ли да видим дали Хейс ще хване аматьора — фотограф?

— Не, той не очаква да го чакам. Ние бяхме свършили разговора си.

— Добре. Хайде тогава да вървим на чили. — Той взе ръката й и нежно я побутна към улицата. — Гарантирам, че адски ще ти изгори езика и ще те запрати на седмото небе.

— Няма ли нещо по-човешко? До гуша ми е дошло от екзотични ястия.

— Нима?

Изразът на лицето на Кевин застина, а погледът му се насочи към дъното на уличката, където бе изчезнал Джейсън.

— Тогава ще трябва да ти намерим нещо, което да не е чак толкова стимулиращо, става ли?

Седма глава

Двайсетина минути по-късно Джейсън нахлу с трясък в кабинета си на най-горния етаж на театъра, където Ерик се бе навел и преглеждаше сметките за костюмите.

— Някакъв тип ме фотографира с Дейзи в уличката тази вечер.

— По дяволите!

Ерик седна изправен в стола си.

— Успя ли да вземеш филма?

— Не можах да те пипна. Негодникът бягаше като олимпийски рекордьор.

Джейсън направи пауза.

— Ще трябва да унищожим снимката.

Ерик поклати глава.

— Как, по дяволите, да сторя това? Ти дори не знаеш на кой жълт вестник ще бъде продадена.

— Телефонирай из редакциите на жълтата преса и им предложи двойна цена за снимката, ако се появи.

— За тях разпространението на вестниците обикновено е по-важно от нашите пари.

Джейсън се хвърли в креслото за посетители до бюрото.

— Трябва да докопам тази снимка, дявол да го вземе.

— Спокойно. Може да е бил само някой прекалено запален почитател.

— В един часа сутринта?

— Да, но ние не знаем дали…

— Не мога да рискувам. — Джейсън уморено подпря глава на ръката си. — Не трябваше да идвам. Излязох глупак, задето рискувах. До каква степен може човек да дава воля на собствените си желания?

— Аз съм този, дето изстреля червената сигнална ракета.

— Това е само моя грешка, на никого другиго. Не трябваше да те послушам. Знаех какви са опасностите. Не трябваше да идвам.

Ерик го гледаше с любопитство.

— А защо дойде? Аз не мислех, че наистина ще дойдеш тук тази вечер, независимо от това колко бяхме загазили с онази сцена.

Джейсън остана безмълвен за момент.

— Не можех да стоя настрани.

— Какво?

— Това бе просто претекст. Исках да я чуя как пее в моя мюзикъл.

Ерик кимна с разбиране.

— Творческият демон надига проклетата си глава.

— Не. — Джейсън се изправи на крака, олюлявайки се, и тръгна към вратата. — Дейзи.

— Не разбирам ка… — Ерик млъкна, подсвирна тихо и бавно кимна: — Струва ми се, че точно от това се страхувах. Всички признаци бяха налице. Аз просто се правех, че не ги виждам.

— И аз също. — В смеха на Джейсън се прокрадваше някакво отчаяние. — Намери тази снимка, Ерик.

Миг след това вратата се захлопна след него.

 

 

Три дни по-късно телефонът иззвъня шест пъти, преди Дейзи да се бе събудила напълно, и още два пъти, преди да успее да стане от леглото и да отиде, залитайки, до барчето в кухнята от другата страна на апартамента — ателие, върху което бе поставен той.

— Ало — изграчи тя.

— Дейзи? — Тонът на Ерик бе преднамерено непосредствен. — Всичко наред ли е?

— Не — промърмори Дейзи със сънен глас. — Определено не съм окей. Будна съм, когато трябва да спя. Легнах си чак в три часа тази сутрин и моят идиотски продуцент ми се обажда по телефона посред нощ.

— Сега е осем сутринта. Предупредих те, че Джейсън е ужасен.

— Не се оплаквам. Прекалено съм уморена, за да се оплаквам. Какво искаш, Ерик?

— Кога тръгваш за театъра?

— В единайсет. Защо? Джоъл да не е сменил времето за репетиция?

— Не. — Ерик направи пауза. — Имах малко работа във вашия квартал и си помислих, че мога да те взема и да те закарам до театъра. Ще бъда там в десет и четиридесет и пет.

— Окей. Сега мога ли да си лягам отново?

— Разбира се. — Ерик се поколеба. — Вратата ти заключена ли е?

— Ерик…

— Просто проверявам. Ню Йорк не е Женева.

— Двамата с Пег ми изнесохте една лекция още първия ден, когато пристигнах в огромния град на порока.

— Наистина може да е порочен, Дейзи — каза Ерик сериозно, — никога не се съмнявай в това. До скоро виждане.

Дейзи окачи слушалката и залитайки през стаята, отново отиде до леглото. Целият разговор с Ерик бе озадачаващ и напълно необичаен, но тя бе твърде уморена, за да го анализира сега. Имаше най-малко един скъпоценен час сън, преди да стане и да се изправи пред необходимостта да се приготвя за още един изтощителен ден с репетиции.

Тя отиде в леглото и вдигна завесите около себе си, чудейки се сънено каква ли работа можеше да има Ерик в тази част на града.

 

 

— Струва ми се, трябва да видиш този боклук.

Ерик небрежно подхвърли един вестник върху масичката за кафе.

— Но не му обръщай внимание. Това е жълта преса чиста проба.

Дейзи вдигна и разтвори сензационния вестник, който често бе виждала на щанда при изхода на супермаркета близо до нейното апартаментче. От първата страница й се хилеше в очите Джейсън и собственото й лице. На снимката те се гледаха втренчено един друг с еднакво изражение, което изразяваше такава чувствена интимност, че тя се стресна. Божичко, нима наистина бе позволила на Джейсън да види този поглед, изпълнен с желание и пълно преклонение, върху лицето й? Тя внезапно се почувства разсъблечена, разголена пред света. Нов шок я разтърси, когато видя заглавието над снимката:

„Хейс и една нова звезда правят сладка музика.“

— Каква гадна игра на думи — каза тя унило. — Кевин каза, че снимката може да бъде продадена на сензационната преса.

— Опитах се да я открия и да я спра — вдигна рамене Ерик. — Но нищо не излезе.

— Изглежда доста безвредна. — Дейзи прочете набързо статията. — Поне не пише, че споделяме заедно някоя уютна мансарда.

— Жълтите вестници ги съдят толкова често, че те се стараят да отбягват явните клевети. — Той направи пауза. — Но са успели да научат, че и двамата сте били в Женева по едно и също време.

Дейзи вдигна поглед от вестника.

— Ти наистина се притесняваш за това, нали? Да не би да се отрази неблагоприятно върху продажбата на билетите?

Ерик поклати глава.

— Вече всичко е продадено за осем месеца напред. Един малък скандал ще вдигне продажбите до небето.

Дейзи презрително хвърли вестника обратно на масичката за кафе.

— Тогава защо трябва да се притеснявам от това? И без този боклук Джоъл ми създава достатъчно главоболия.

— Много разумно — каза Ерик с облекчение. — Просто си мислех, че би искала да научиш. — Той я хвана за лакътя и я побутна към вратата. — Да забравим за това. — Отвори вратата, без да я погледне. — Между впрочем Пег иска да ни дойдеш на гости за няколко дни.

Тя го погледна изненадана.

— Но защо?

— Защо пък не? Мислех си, че Пег ти харесва.

— Знаеш, че ми харесва. — Тя поклати глава. — Но с това разписание на репетициите не мога да пътувам постоянно от Лонг Айлънд до Манхатън.

— Разбира се, че можеш. Ще ти предоставим на разположение една лимузина — ухили се той. — Всяка звезда трябва да си има лимузина.

— Не съм звезда.

— След две седмици ще бъдеш. — Ерик затвори и заключи вратата, преди да й подаде ключа. — Да живее ролята!

— Може би когато получа удостоверението и титлата — поклати Дейзи глава. — Кажи на Пег, че съм й задължена за предложението, но че наистина тук ще ми бъде по-удобно до премиерата.

— Дейзи, струва ми се, че ти трябва… — Той млъкна и устните му се изкривиха в гримаса на съжаление. — Не мислех, че ще успея да те убедя, но реших да опитам.

Той я хвана за лакътя и тръгна надолу по стълбата.

— Ала тъй като те преследват ония типове от жълтата преса, поне ми позволи да се навъртам наоколо и да ги разгонвам с тояга.

Тя го погледна изненадана.

— Затова ли е цялата ти загриженост и поканата? Не придаваш ли твърде голямо значение на тази история?

— Може би. — Той се усмихна непринудено. — Но ще се чувствам по-спокоен, ако ми позволиш да играя ролята на рицаря Галахад. На типове като мен това не им се случва много често.

— Но аз не се нуждая от… — Тя видя разочарованието, изписало се на лицето му, и се усмихна меко. — Сигурна съм, че Пег те вижда като сър Галахад.

— Да — кимна той. — Да, разбира се. — В очите му проблеснаха весели пламъчета. — Но това е, защото тя е дама с много остро зрение, а аз чувствам нуждай от по-широка публика.

Изражението му стана сериозно.

— Затова позволи ми да те взема и заведа вкъщи, докато тази шумотевица в пресата затихне. Окей?

Тя се поколеба и после кимна.

— Окей, но това наистина не е необходимо, Ерик.

— Аз мисля, че е. — Той млъкна за малко. — И Джейсън мисли така.

Той усети как мускулите на ръката й се стегнаха под неговата хватка и погледна към нея.

— Той иска да ти помогне, Дейзи. Не го изключвай от играта.

— Значи той пак те е изпратил да го заместваш? — Устните й се изкривиха в горчива гримаса. — Също както направи, когато почина Чарли.

Тя тръгна напред пред него, отвори входната врата и излезе на улицата.

— Не е нужно да го изключвам, Ерик. Той самият прави това.

Той измърмори нещо нечуто и забърза след нея.

— Ерик, почакай!

Дейзи се обърна и видя някаква чернокоса жена в червен костюм да бърза по улицата към тях. Имаше вид на около трийсет и пет годишна, с раздалечени тъмни очи, синкавочерна коса, вчесана на пригладен кок, и с изящно лице на мадона, което странно контрастираше с пищното й тяло. Тя напомни на Дейзи за някакво огненочервено тропическо цвете: шеметно, екзотично, напълно ослепително.

Чу как Ерик изруга тихо.

Жената спря пред тях и се усмихна чаровно.

— Ерик, така се радвам, че те виждам. Вече никак не се срещаме.

— Движим се в различни кръгове.

Жената кимна тъжно.

— Но само защото двамата с Джейсън ме пренебрегвате. — Тя въздъхна. — Как ми липсва доброто старо време.

— Ние бързаме, Синтия.

— Не бъди нелюбезен — укори го жената, а великолепните й черни очи се отклониха и спряха върху Дейзи. — Запознай ме с твоята приятелка.

— Струва ми се, че знаеш коя е тя.

Очите й се разшириха невинно.

— Но какво искаш да кажеш с това?

— Няма значение — каза Ерик. — Дейзи Джъстин, това е снаха ми Синтия Хейс.

Очите на Дейзи се уголемиха от изненада.

— Приятно ми е.

— И на мен. Винаги се опитвам поне — каза Синтия с брилянтна усмивка. — Ужасно се радвам да се запозная с вас. — Тя сбърчи нос. — Макар че трябва да призная, че Ерик е прав. Наистина видях онази ужасна статия в „Джърнъл“ и трябваше да дойда да се запозная с вас.

— Не трябваше да си правите труда. Статията представлява един куп лъжи — каза Дейзи.

Усмивката на Синтия стана още по-широка.

— О, но все пак във всяка лъжа има зрънце истина. — Гласът й се сниши и стана меденосладък: — А вие сте такава хубавелка. Четох, че сте отраснали в Европа?

— В Швейцария.

— Ходила съм на ски в Сен Мориц. — Тя направи пауза. — Веднъж за малко щях да отида и в Женева, но открих, че не бе необходимо.

— Хайде, Дейзи, ще закъснеем.

Ерик подбутна Дейзи към колата, спряна до бордюра.

— Сбогом, Синтия.

— Довиждане.

Синтия стоеше и ги гледаше.

— Бих искала да кажеш на оня досадник на вратата на театъра да ме пуска да гледам репетициите. Ще умра от удоволствие да видя как играе тая сладурана.

Ерик замръзна.

— Репетициите се правят при затворени врати.

Усмивката не напусна лицето на Синтия.

— Особено за мен те са винаги затворени, нали? Джейсън никога не си дава сметка каква болка ми причинява, като прави така.

Ерик не отговори, а бързо отвори задната врата за Дейзи.

— Радвам се, че се запознахме, госпожице Хейс — каза Дейзи, механично влизайки в колата.

— Наричайте ме Синтия. Сигурна съм, че имаме твърде много общи неща, за да се държим официално една към друга. — Усмивката на брюнетката се наелектризира още повече: — Освен това съм госпожа Хейс. Не знаехте ли? Аз съм съпругата на Джейсън.

Дейзи не бе в състояние да говори, докато Ерик не подкара колата от бордюра и не бяха изминали две преки.

— Нима той е… женен? — попита тя, заеквайки, като гледаше право напред. Ама че глупаво бе да чувства тази болка, да се чувства предадена, когато Джейсън и нейната връзка вече бяха минало.

— Не — каза Ерик. — Вече не е. Отдавна. Джейсън се ожени за Синтия, когато бе на деветнайсет години, а тя бе само на седемнайсет. След две години се разведоха.

— Тя, изглежда, не си спомня това.

— Синтия винаги е вярвала само онова, което й се иска да вярва.

— Тогава тя вероятно все още не е безразлична към него.

— Дотолкова, доколкото може да не е безразлична към когото и да било.

Тя преглътна, за да се освободи от болезнената буца, заседнала в гърлото й. Синтия Хейс се бе показала много приятна, но бе ясно, че Ерик не бе в добри отношения с нея. И все пак, ако тази жена обичаше Джейсън, щеше да бъде жестоко да я оставят да страда.

— Тогава може би няма да е зле да я посетя и да я уверя, че между нас с Джейсън наистина няма нищо. Къде живее тя?

— Не! — Тя го погледна, изненадана от грубостта на гласа му, и той смекчи тона: — На Джейсън не би му се искало да се намесваш. Тяхната връзка е… сложна. Пази се от нея.

— Добре.

Бог й бе свидетел, че нямаше никакво желание да се намесва между Джейсън и бившата му жена. Все още се чувстваше твърде наранена и контузена от шока, който бе изпитала при срещата със Синтия Хейс — не само наранена, а горещо, страстно негодуваща, даде си сметка тя. Ревност. Божичко, тя никога не бе изпитвала ревност през живота си, но сега го ревнуваше от тази жена.

— Просто ми хрумна. Ще сторя онова, което според теб е най-добро.

Ерик въздъхна с облекчение.

— Добре. Моля те да я отбягваш. А ако тя поиска да те види, обещай ми, че ще й откажеш.

— Но защо тя…

— Просто ми обещай. Окей?

— Щом така искаш. Така или иначе ще бъда твърде заета, за да имам светски ангажименти. — Тя направи пауза. — Мисля, че никога не съм виждала по-хубава жена. Тя е зашеметяваща.

— Полицейската палка също — каза Ерик мрачно. — Затова е най-добре и двете да се избягват.

Тя наистина се чувстваше като ударена с палка, но това ще мине, уверяваше се тя отчаяно. През последните два дни почти не се бе сещала за Джейсън. Щеше да работи така упорито, че да няма време да мисли нито за Джейсън, нито за красивата, подобна на екзотично цвете жена, която очевидно все още съставляваше голяма част от неговия живот.

 

 

Господи, колко уморена се чувстваше.

Дейзи тръгна бързо към сценичната врата, ужасно радостна, че бе отстъпила пред увещанията на Ерик и сега не се налагаше да пътува до вкъщи с метрото. Днес Джоъл бе по-взискателен от всякога, но тя едва ли имаше основание да го вини. Не можеше да се концентрира добре и си заслужаваше всичките парливи критики. Той вероятно щеше да се радва да се отърве от нея, когато тези…

Джейсън.

Тя се закова на стълбището, когато го видя, застанал до предния калник на дълга тъмносиня лимузина.

— Не се инати. — Той се изправи в цял ръст. — Просто се качвай в колата.

— Ерик ще ме откара вкъщи.

— Ерик трябваше да те откара вкъщи. — Той отвори задната врата. — Ситуацията се промени. Нямам намерение да го превръщам в мишена.

— В мишена? Не реагираш ли твърде неадекватно? Вестниците се интересуват от теб, не от Ерик.

— Моля те, качи се в колата. — Ръцете му се свиха в юмруци край тялото му. — Виж какво, нямам намерение да те отвличам. Единствената ми цел е да те откарам вкъщи здрава и читава.

Той кимна на шофьора зад волана, който едва можеше да се види през оцветените прозорци.

— Имаме дори и придружител.

— Казах на Ерик, че това не е необходимо. Няма нужда никой от двама ви да ме води до вкъщи.

— Или се качвай в колата, или ще тръгна след теб. — Той се усмихна криво. — Ако искаш да си пестиш времето и се обезпокоиш за нас двамата, то нека те закарам до вкъщи и с това да се свърши.

Тя се поколеба, сетне заслиза по стълбите и тръгна през алеята към колата.

— Но това е абсурдно.

Той отвори задната врата и я последва вътре.

— И животът е такъв.

Затръшна вратата. Натисна един бутон и стъклото между пътническото отделение и това на шофьора се плъзна надолу със свистене.

— Сам Брокнър, това е Дейзи Джъстин.

Шофьорът обърна глава и за първи път тя успя да го разгледа добре. Външният му вид бе така далеч от този на достопочтените униформени шофьори, колкото човек би могъл да си представи. Червенокос, с лунички по лицето, с искрящи очи с цвят на шери, той бе почти тийнейджър. Хавайската му риза на тюркоазни и бели цветя караше косата му да изглежда още по-червена поради контраста, а широката му усмивка озаряваше лицето му и му придаваше момчешка топлота.

— Здравейте, радвам се да се запознаем. — Той подкара лимузината и тя се плъзна надолу по алеята към улицата. — Просто се облегнете назад и се отпуснете. Джейсън ми е дал адреса ви и аз ще ви откарам вкъщи за нула време.

— Благодаря, Сам. И аз се радвам да се запозная с вас.

Джейсън натисна бутона и стъклото се плъзна нагоре, изолирайки ги отново. Тя седеше напрегната, скръстила стиснати ръце върху скута си, и гледаше право напред.

— За бога, отпусни се — каза Джейсън грубо.

— Но аз съм се отпуснала.

— Толкова си чуплива, че ще се разбиеш на хиляди парченца, ако те докосна.

— Признавам, че не се чувствам удобно при създалата се ситуация.

Тя продължаваше да избягва да го гледа. Искаше й се той да се отмести настрани. Между тях нямаше физически контакт, но той бе достатъчно близо, за да усеща топлината на тялото му и да долавя познатия аромат на неговия замайващ одеколон.

— И тъй като и дума не може да става да ме докосваш, няма опасност това да се случи.

— Точно така.

Между тях се възцари мълчание — тежко, наелектризирано, от което нервите се късаха.

Тя безумно търсеше начин да го наруши.

— Никога не ми е хрумвало, че можеш да имаш шофьор и лимузина. Ерик сам кара колата си.

— Неговият темперамент е по-пригоден да се справя с нюйоркските таксиметрови шофьори. Освен това лимузината ми осигурява известно уединение.

И още една стена, с която да се обгради.

Отново настъпи напрегнато мълчание.

— Днес се запознах с жена ти.

Божичко, въобще нямаше намерение да изтърси това.

— Ерик ми каза. Тя не ми е жена.

— Но тя май не забелязва разликата. Много е красива.

— И аз мислех така навремето.

Последва ново мълчание.

— Ерик каза, че си се оженил много млад.

Защо настояваше да говори за тази жена, когато всяка дума бе като сол върху раната.

— Да.

Тя се усмихна чаровно.

— Казват, че първата любов е най-хубава. Сигурна съм, че…

— Това не беше любов — прекъсна я той свирепо. — Нито първа, нито никаква.

— Значи секс. Понякога е трудно да се направи разлика.

— И това не беше. — Той се обърна с лице към нея. — Какво, по дяволите, очакваш да ти кажа? Направих грешка и заплатих за нея. Още плащам.

— Всъщност това не ми влиза в работата.

— Груба грешка. Дали ти харесва на теб или на мен, това ужасно много ти влиза в работата. Бог ми е свидетел, че направих достатъчно усилия да не те намесвам.

Челото й се набръчка.

— Говориш неразбрано.

— Знам. — Изведнъж той доби уморен вид. — Сега това няма значение. Моля те само да ме оставиш да бдя над теб.

Унилият му глас проби стената на нейното негодувание, която бе издигнала срещу него, трогна я и я покърти.

— Веднъж ти бях казала, че съм свикнала сама да се грижа за себе си.

— Но все пак ме остави да се грижа за теб и нищо лошо не ти се случи.

— Не се ли случи?

Той трепна.

— Нека се изразя по друг начин. Не си страдала от липса на грижи.

— Тогава бях друга.

Той поклати глава.

— Просто така ти се струва. Страданието не ни променя, то просто премахва всичко излишно и разкрива нашата същност. — Той я погледна в очите. — Ти все още си обичлива и доверчива и сияеща от живот. Твърде обичлива. Даваш прекалено много и това може да ти навреди. Виж само от какво искаше да се откажеш заради Чарли. От първия момент на нашето запознанство винаги съм знаел, че мястото ти е там, където дори и ангелите се страхуват да ходят.

Тя не можеше да откъсне поглед от него. Изпитваше странното чувство, че в тези думи имаше нещо важно, нещо, в което имаше някакъв скрит за нея смисъл. Тя внезапно си припомни един момент, след като се бяха любили, когато се бе почувствала близо до нещо тайнствено и обгърнато в блясък и великолепие.

Не, това не бива да се случва отново, мислеше си тя отчаяно. Тя не биваше да го обича. Тя не трябваше отново да попада в капана на надеждата. Той не я обичаше истински и вероятно никога не бе я обичал.

Господи, но тук имаше нещо. Нещо, което тя трябваше да узнае. Тя не бе сляпа, въпреки че започваше да си мисли, че сигурно е била такава в миналото.

— Не се ли опитваш да ми кажеш нещо?

Той отвори устни и сетне пак ги затвори. Погледна встрани от нея.

— Не.

Надеждата й угасна, но тя упорстваше.

— Мисля, че се опитваш. Говори ми, Джейсън.

— Нямам нищо за казване.

Отново стени.

Тя го погледна отчаяно, докато лимузината се приближаваше до бордюра пред къщата с фасада от кафеникав камък, в която тя живееше, а Сам се измъкна иззад волана и заобиколи колата, за да й отвори вратата.

Устните на Джейсън се изкривиха.

— Знам, че сигурно вече ти е писнало от моята компания тази вечер. Сам ще те изпрати до вратата.

— Това не е необ…

Тя млъкна и излезе от колата. Бе твърде уморена и тъжна, за да спори с него. Обърна се и тръгна през улицата към външното стълбище.

— Лека нощ.

— Дейзи!

Тя спря и погледна назад към него през рамото си.

— Отсега нататък Сам ще те взима и довежда вкъщи. След тази вечер повече няма да ти натрапвам присъствието си.

Тя каза лекомислено:

— Интересно защо не се страхуваш, че господата от пресата могат да нападнат и него.

— Той може да се пази. Сам е бил в специалните служби във Виетнам. — Погледът на Джейсън се премести върху Сам. — Провери апартамента й, ако обичаш.

— Слушам.

Сам тръгна по стълбите към входната врата.

— Няма проблеми. Всичко ще бъде наред с нея.

Дейзи поклати глава.

— Съмнявам се дали ще открие някой да дебне в коридора или под леглото ми.

— Това е Ню Йорк — каза Джейсън. — Дебненето е обичайна практика в някои райони.

— Не и в този.

— Отърваваш се от мен, но ще трябва да изтърпиш Сам. Това е сделка. Приеми я и бъди доволна.

Той не изчака за отговор, а се качи обратно в лимузината и затвори вратата.

Отново се изолираше от нея, но не по-пълно, отколкото в онзи момент, преди да пристигнат до къщата с фасада от кафяв камък. Защо не можеше да приеме думите му за чиста монета? Съвсем необясними бяха тези сълзи, които пареха в очите й. Тя тръгна невиждаща към вратата, която Сам й бе отворил.

— Всичко ще бъде наред. — Кафявите очи на Сам излъчваха състрадание върху луничавото му лице. — Честна дума. Всичко ще бъде тип-топ.

— Наистина ли? — Тя му се усмихна през сълзи и изправи рамене. — Разбира се. Хайде, Сам, сигурна съм, че искате да свършите работата си и да се приберете вкъщи да спите.

— Не бързам. Аз съм истинска нощна птица.

— Също като баща ми.

— Чарли? Да. Знам. Джейсън ми разказа всичко за него.

Очите й се разшириха от изненада.

— Разказал ви е всичко?

— Ами да, сигурно е бил златен човек.

— Да, такъв беше. — Тя направи пауза. — Но не съм очаквала, че Джейсън ще тръгне да го хвали пред всеки срещнат.

Той се закикоти.

— Будалкате ме, нали? Дявол да го вземе, та Джейсън иска целият свят да научи какъв златен човек е бил той.

Тя го гледаше озадачено.

— Но какво ли съм се раздрънкал, вместо да ви оставя да си ходите да спите — Сам я хвана за лакътя и я подбутна напред към стълбите. — Дайте ми пет минути да поогледам и после се измитам оттук.

Осма глава

— Тая вечер генералната репетиция мина много добре, струва ми се. — Ерик седеше на тапицираното с дамаска на цветя кресло в гримьорната. — Като се има предвид всичко.

Дейзи направи физиономия, седнала на тоалетното столче, докато намъкваше обувки без ток.

— Имайки предвид, че всичко, което можеше да стане не както трябва, стана точно както не трябва. Престани да ме успокояваш, Ерик. Пак си беше обикновеният хаос преди премиера и ти го знаеш.

— Не изглеждаш притеснена.

Тя се усмихна ведро.

— Не съм. Аз съм готова, дори и техническият персонал да не е. Имам чувството, че премиерата утре вечер ще бъде динамит.

— И аз имам същото чувство. — Той бръкна в джоба на сакото си и измъкна малък плик. — Сам се отби при мен, докато ти се сражаваше на репетицията, и ме помоли да ти предам това.

— Защо не е изчакал, докато ме вземе да ме откара тази вечер? — Тя се изправи и взе плика. — Не ми казвай, че ще ме остави да си ходя вкъщи сама. Сам фактически се бе превърнал в моя сянка след онази вестникарска дандания.

Ерик поклати глава.

— Той ще те чака отвън, както обикновено. Досажда ли ти?

— Не, той е като нешлифован диамант, истински чаровник.

Ерик кимна.

— И не си поплюва.

Той я наблюдаваше как разглежда плика с поглед, фиксиран върху лицето й.

Пликът бе от най-фина кремава хартия и адресът на подателя върху него сочеше една от най-престижните художествени галерии на Пето авеню.

Дейзи внимателно го разряза и извади една-единствена гравирана картичка.

Очите й се разшириха недоумяващо, докато четеше трите реда върху поканата:

Каним Ви най-учтиво да видите великолепната творба на Чарлс Л. Джъстин на 1 юли в осем часа вечерта. Официално облекло. Моля отговорете.

Вдигайки замаяно очи към Ерик, Дейзи каза:

— Нищо не разбирам. Знаеш ли каква е тази работа? Изложба на творбите на Чарли?

— Всъщност само на една творба — каза Ерик спокойно. — На твоя портрет.

Тя се засмя задавено.

— Но това е лудост. Нито една галерия не би организирала изложба само на една картина, освен ако не е на художник като Рембранд или Ван Гог. И в никакъв случай на неизвестен художник като Чарли. Защо трябва…

Тя млъкна и погледът й се впи изпитателно в лицето на Ерик.

— Джейсън?

Ерик кимна.

— Подкуп?

— Не, дявол да го вземе! Как можеш да подкупиш такава снобска галерия като тази на фон Кранц?

— Ами тогава как?

Ерик извади една касетка от джоба на сакото си и я сложи в касетофона върху тоалетната й масичка.

— С това. — Той натисна бутона. — Това е първата музика, композирана от Джейсън за последните дванайсетина години, която не е свързана с музикалния театър. Утре тя ще бъде предадена на телевизията и радиостанциите заедно със съобщението за изложбата. Нарича се „Песента на Чарли“.

Тя седеше съвършено неподвижна и слушаше незабравимо красивата музика. Сила и нежност, тържество на любовта и духа. Чарли.

Усещаше как сълзите се стичат по бузите й, но не помръдваше, за да ги изтрие. Когато заглъхна и последният акорд, продължи да гледа втренчено блестящия метал на касетофона.

Ерик се присегна и го изключи.

— Джейсън каза, че планът е двустранен. Песента трябва да създаде интерес към картината, та дори и критиците да не са много положителни за творбата на баща ти, той все пак ще има шанс да бъде запомнен в артистичния свят за много дълго време поради уникалността на представянето.

— Нещо, което ще продължи да живее и след него. Безсмъртието на Чарли — промълви тя, примигвайки, за да пропъди напиращите нови сълзи.

— Да — съгласи се Ерик. — Може и така да се каже, струва ми се.

— Но защо Джейсън не ми е казал? — попита тя с пресипнал глас. — Да постъпи тъй благородно и да не обели дума за това. Как ще му се отблагодаря?

— Той не иска благодарности.

Дейзи скочи на крака, грабна една книжна кърпичка от кутията върху тоалетната масичка и изтри мокрите си бузи.

— Е, добре, но ще ги има. Къде е той?

— В Игълсмаунт. — Ерик поклати глава. — Той не желае да те вижда, Дейзи.

— Откъде знаеш?

— Поръча ми да ти съобщя нещо. — Ерик се поколеба. — Каза ми да ти предам, че не е направил това заради теб. Той държи да знаеш, че не му дължиш нищо. Направил го е за Чарли.

— Как тогава да не е за мен? Та аз обичах Чарли.

Тя обичаше и Джейсън Хейс. Това прозрение блесна в ума й като светкавица, то прогърмя в ушите й като звън на чинели. Нейното объркване и болката й изчезнаха. Тя не го разбираше, може би никога нямаше да го разбере. Но какво значение имаше всичко това? В името на всичко свято, тя го обичаше. Тя тръгна към вратата.

— Отивам да се срещна с него.

— Недей! — Ерик поклати глава. — Казвам ти, че не иска да те вижда. — Той направи гримаса. — А освен това Игълсмаунт има служба за сигурност, по-стабилна и от тази на Форт Нокс. Няма да успееш да минеш дори през портата.

— Дявол да го вземе! — Дейзи се врътна, за да се изправи с лице срещу него. — Как очакваше той да реагирам? Искам да го видя.

Ерик се усмихна едва забележимо.

— Струва ми се, че е очаквал да реагираш точно така. Той те познава доста добре, нали?

— По-добре, отколкото аз него. — Тя вирна брадичка. — Но това ще се промени.

— Той няма намерение да променя нещо.

— Защо?

Ерик се поколеба.

Тя направи нетърпелив жест.

— Няма значение. Ти си почти толкова неразговорлив, колкото Джейсън. Кажи ми едно. Той обича ли още Синтия Хейс?

— Боже мой, не, разбира се!

Тя въздъхна с облекчение.

— От онова, което ми е казвал, и аз мислех, че е така. Значи шапка на тояга.

Ерик се намръщи.

— Не разбираш каква е ситуацията.

— А как да я разбера, след като никой нищо не ми казва? Как да разбера нещо, когато Джейсън дори не иска да ме види?

— Ако искаш да му изразиш своята благодарност, направи една фантастична Дездемона. Тази пиеса означава много за него.

— Благодарност? Но аз искам да… — тя млъкна и втренчи неподвижен поглед в него. — Добре, споразумяхме се. Кажи му, че няма да ходя в Игълсмаунт, ако той дойде на премиерата. — И добави яростно: — Но не да ми седи в задната част на салона като някакъв оперен фантом с билет от двайсет и пет цента. Искам го до теб на четвъртия ред, а след представлението да дойде зад кулисите, за да ми каже колко добре съм се представила. Ясно ли е?

— О, ясно. — Ерик сбърчи нос. — Но не съм сигурен дали Джейсън ще се съгласи.

— Ще се съгласи като поп, ако му кажеш, че в противен случай ще опъна палатка пред портала на Игълсмаунт. Той знае, че не се отказвам лесно. — Тя се усмихна трепетно. — В края на краищата грешката си е лично негова. Ако не беше композирал „Песента на Чарли“ — аз вероятно никога нямаше да успея да видя какво се крие зад неговата маска на Отело.

— Каква маска?

— Не ми обръщай внимание. — Тя тръгна към вратата. — Просто му предай моето послание. — Тя се усмихна брилянтно през рамо. — И му кажи, че утре вечер ще види една адска Дездемона.

 

 

Дейзи направи нисък реверанс със зачервени от вълнение бузи, докато театърът се тресеше под вълните на бурните аплодисменти.

Ръката на Кевин стисна нейната, бузите му бяха също зачервени, а очите му блестяха ярко.

— Не гледай сега, но ми се струва, че произведохме фурор.

Само тя чуваше ликуващото му мърморене.

— Господи, сякаш съм пораснал сто фута.

Дейзи също хвърчеше в облаците. Непрекъснати овации, дванайсет пъти вече излизаха пред завесата, а публиката не искаше да ги пусне. Тя погледна надолу към Джейсън на четвъртия ред.

Той бе прав и аплодираше, но я гледаше втренчено с безизразно лице. Беше ли му харесала? Беше ли сбъркала нещо? Не, тя нямаше да се остави да бъде сплашена от безизразния му поглед. Бе го оставила да я измами преди с неговата стена от мълчание, но нямаше да допусне пак тази грешка.

Гаменска усмивка озари лицето й и тя му кимна съзаклятнически. Засмя се вътрешно, когато видя как той се стресна. Сетне тръгна с Кевин към кулисите.

— Дейзи. Скъпа Дейзи! Ти беше чудесна — долетя от първия ред познат женски глас. Пег?

Тя претърси публиката с очи и усмивката й увехна.

Синтия Хейс бе застанала близо до сцената, облечена в пищна пауновосиня рокля, накитена с великолепна сапфирена огърлица. Тя подаваше към Дейзи букет бели рози.

Кевин също я бе забелязал.

— Твоя приятелка ли е? Аз ще ги взема.

Той бързо пристъпи напред, посегна надолу и взе цветята от Синтия с грациозен поклон. Обърна се, даде ги на Дейзи и я придружи навън от сцената.

— Разкошна жена — каза той. — Интересно дали обича чили.

Нежните рози в ръцете на Дейзи бяха изящни и очевидно скъпи, но докато ги гледаше, в нея се надигаше отвращение. Искаше да се отърве от тях. Защо ли й ги бе дала тази жена, чудеше се тя притеснена. Не можеше да разбере този жест, както не разбираше и самата Синтия Хейс.

— Съмнявам се. — Тя бързо пусна букета върху една маса зад кулисите.

— Не я ли познаваш?

— Тя е бившата жена на Джейсън Хейс.

— Хола! Тогава предполагам, че не би искала тези рози да се търкалят из гримьорната ти.

Тя го погледна.

— Защо казваш това?

— Видях снимката в „Джърнъл“. Ясно е като бял ден, че ти си Илайза Дулитъл.

Той я целуна по бузата.

— И без това не ти трябват повече цветя. Гримьорната ти вече прилича на цветна градина. Забелязах, че някой дори ти е изпратил бутилка вино.

Тя кимна.

— „Родърър Кристъл“. Пристигна точно преди да изляза на сцената. Не знам кой го е изпратил. Не успях да разчета почерка върху картичката.

— Значи трябва да е бил Ерик. Неговият почерк може да постави в недоумение дори ония типове, дето са дешифрирали камъка от Розета^[3]. Искаш ли да те заведа на партито на Ерик, след като се преоблека?

— Не, много съм уморена. Мисля малко да си почина, преди да се преоблека. Ти отивай без мен.

— Окей. — Той тръгна по коридора към своята гримьорна с радостна и еластична стъпка. — Макар че бог знае как човек може да се умори в такава вечер. Та ние направихме голям хит.

Едва забележима усмивка заигра по устните на Дейзи, когато тръгна надолу по коридора към своята гримьорна. Тя разбираше как се чувства той. И сега, когато се бе отървала от проклетите рози, нейното настроение се повишаваше и тя тръпнеше в очакване.

Тази вечер Джейсън бе сред публиката. Той бе видял и чул как тя превръща неговата мечта в реалност.

А щом е бил сред публиката, без съмнение щеше да направи първата стъпка и да дойде зад сцената.

Тя отвори вратата на гримьорната и сбърчи нос, когато я атакуваха цели талази аромат. Кевин бе прав, мирисът на цветята бе замайващ и стаята наистина приличаше на цветна градина. Все пак една романтична среща в цветна градина не бе чак толкова лоша идея. Декорите бяха готови, трябваше й само костюм.

 

 

Костюмът, който си бе избрала, представляваше бяла атлазена рокля, която излагаше като в рамка голите й рамене и обгръщаше плътно талията и бедрата й, преди да се спусне надолу на тежки блестящи гънки като рокля на танцьорка, танцуваща фламенко. Корсажът разкриваше извивките на горната част на бюста й и тя бе спуснала косата си свободно надолу по гърба, прихваната само с две шноли, украсени със скъпоценни камъни.

Костюм и декор. Но къде се губеше главният актьор?

Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да успокои пеперудите, пърхащи в стомаха й. Какво направи сега? Напълно официално облечена, а нямаше кой да я види. Джейсън ще дойде, уверяваше се тя отчаяно. На нея не й бе отнело повече от двайсет минути да се облече, а репортерите вероятно го бяха обсадили веднага след представлението.

Тя отиде до тоалетната масичка, отвори бутилката с вино и си наля малко в чашата върху подноса. Нуждаеше се от много топлина и подкрепа. Ако Джейсън не…

Откъм вратата се чу почукване и тя бързо остави чашата върху масичката. Изтича през стаята и разтвори вратата.

Джейсън — тъмен, силен, елегантен в своя черен фрак и бяла жилетка — стоеше на прага.

— Здравей.

Говори като задъхано дете, каза си тя с отвращение.

— Заповядай, влез, Джейсън.

Той не се и помръдна. Просто стоеше, втренчил поглед в нея.

— Изглеждаш… — Той млъкна, откъсвайки поглед от гладките й рамене, които се издигаха от бялото атлазено деколте на роклята й. — Изящна.

— Първата ми рокля от модна къща. — Тя затвори вратата след него. — За партито на Ерик е. Ще ходиш ли?

— Не.

— Знаех си аз, че такъв ще бъде отговорът ти.

Тя прекоси бързо стаята към тоалетната масичка.

— Вино? От фантастична реколта е. Това е един от подаръците ми за премиерата.

— Не, благодаря — каза Джейсън, заеквайки. — Аз съм тук, Дейзи. Какво искаш?

Тя искаше повече, отколкото имаше смелост да му каже засега.

— Искам да ми кажеш, че оправдах надеждите ти за твоята Дездемона.

— Това е лесно. Ти беше Дездемона. — Той отмести погледа си от нея. — Аз седях сред публиката, а ти ми поднасяше подарък след подарък, докато ме затрупа напълно. Това ли е всичко?

— Не. — Тя се покашля. — Но го направи много добре. Ето го големия въпрос: искам да ми кажеш, че съм всичко, което желаеш у една жена.

Той замръзна, а погледът му се впи в лицето й.

— Какво те накара да ми говориш за това?

— „Песента на Чарли“.

— Благодарността.

— О, да. — Лицето й се озари от сияйна усмивка. — Аз съм много благодарна.

— Добре, щом казваш. Но онова, което ти е казал Ерик, е вярно. Направих го заради Чарли, не за теб.

— Не е там работата. Важното е, че изобщо си го направил. — Лицето й гореше от нетърпение. — Нима не разбираш? Човек трябва да е нещо изключително, за да отиде дотам само за да изпълни нечие предсмъртно желание. Знаех си, че нещо не е наред, че сигурно не съм разбрала онова, което се случи между нас.

— Престани да ме гледаш така — каза той дрезгаво. — И не ме изкарвай светец. Направих само онова, което сам исках да сторя.

— Но каквото си искал да сториш е чудесно. — Тя се усмихна колебливо. — А това те прави адски чудесен и теб.

— Дрън-дрън.

Тя пое дълбоко въздух и после каза забързано:

— Искам да ми кажеш, че държиш на мен.

— Разбира се, че държа на теб. Навремето имахме връзка и винаги е трудно да се отървем от емоционалния багаж, когато тя преста…

— Не говори така. — Дейзи сви ръце в юмруци отстрани на тялото си. — Нуждая се от твоята помощ.

Нисък звук излезе от устата на Джейсън и той понечи да се обърне.

— Мисля, че няма за какво друго да говорим. Искаш ли да те оставя у Ерик на път за вкъщи?

— Не.

Тя се врътна и се загледа примряла в своето отражение в огледалото.

Лицето й изглеждаше бледо и напрегнато и тя се почувства смазана. Бе се надявала на много повече. Може би беше сгрешила. Може би интересът му към нея не бе постоянен. С невиждащ поглед тя посегна към чашата с вино, вдигна я към устните си и отпи.

— Всъщност мисля, че няма да ходя на това парти.

— Разбира се, че ще отидеш — каза той грубо. — Това е твоята нощ и трябва да я отпразнуваш.

— Да я отпразнувам?

Тя запрати чашата към пода и се врътна, изправяйки се с лице срещу него.

— А ти защо не празнуваш? Тази нощ е много повече твоя, отколкото моя. Защо, по дяволите, се връщаш обратно в Кънектикът?

— Не мога да… Но какво става, дявол да го вземе?

Обхваната от паника, тя усети, че се олюлява. Внезапно й стана ужасно студено и белите й дробове не можеха да си поемат дъх.

— Не се чувствам…

Тя започна да се свлича надолу. Какво ставаше?

— Дейзи!

Бледото лице на Джейсън изплува над нея, когато я хвана в прегръдките си и я задържа.

— Какво… Господи!

Той не гледаше нея, а към тоалетната масичка — бутилката с вино. Ръцете му сграбчиха раменете й и той се вгледа надолу в нея.

— Виното. Кой ти изпрати това проклето вино, Дейзи?

Тя не можа да отговори, гърлото й бе като замръзнало, думите й звучаха като грачене:

— Не знам… не можах да разчета… почерка…

Сетне потъна в леден мрак.

 

 

Беше й студено. Толкова студено. Тя се сви на топка, за да пропъди тоя мраз.

— Ш-ш-ш.

Ниският, изпълнен с болка глас на Джейсън.

— Не плачи. Не мога да понасям да плачеш. Кажи ми какво има. Как да ти помогна?

Тя не съзнаваше, че плаче. Отвори очи и видя Джейсън над себе си.

— Студено ми е.

Той незабавно вдигна чаршафа по-високо и я зави. Бели чаршафи, безупречна антисептична чистота. Болница. Точно така, тя беше болна…

— По-добре ли си? — попита Джейсън дрезгаво.

Клетият Джейсън. Очите му блестяха, а изражението му бе измъчено. Как й се искаше да му помогне. Той изглеждаше толкова самотен. Той беше самотен. Защо ли никога не си бе давала сметка за това колко ужасно самотен и изолиран бе той?

— Не — прошепна тя. — Прегърни ме.

Ръката му нежно погали нейните тежки коси, разпилени по възглавницата.

— Не трябва… Нуждаеш се от сън.

Тя поклати глава и протегна ръце към него.

— Прегърни ме.

Той се изправи, сетне се настани върху тясното болнично легло до нея, притискайки я плътно в обятията си. Рамото му затискаше косата й, а бузата му се притискаше до нейната. Сетне, неспособна да повярва, тя усети нещо топло и влажно върху слепоочието си.

— Не — промълви тя, прегръщайки го здраво, сякаш за да го закриля. — Не бъди тъжен. Аз ще се погрижа… за теб.

— Наистина ли? — Гласът му бе развълнуван и устните му се стегнаха. — Струва ми се, че това е моя работа, любов моя.

Устните му погалиха бузата й.

— Не се тревожи, а просто се опитай да поспиш. Ще се почувстваш отлично.

Тя искаше да му каже, че трябва да се тревожи, щом той има неприятности. Нима не знаеше, че в това бе смисълът на любовта? А може би не знаеше. Той бе тъй затворен и самотен. Поради собственото си страдание и вълнения тя не си бе давала сметка колко тъжен бе той в своята самота.

— Остани при мен — промълви тя. Сега бе твърде уморена, за да му помогне, ала щом се събудеше, щеше да се погрижи за него…

— Ще остана — каза той натъртено. — Ще остана, любов моя.

 

 

Джейсън си бе отишъл и Ерик седеше на стола край леглото й, когато тя отвори отново очи. Обхвана я разочарование.

— Всичко е наред.

Ерик бързо се наведе напред и стисна ръката й.

— Не се страхувай.

— Защо да се страхувам?

Гърлото й бе пресъхнало и чувстваше празнина в стомаха си. Иначе беше напълно добре. Сетне й дойде наум една мисъл и погледът й се устреми към лицето му.

— Джейсън е добре, нали?

Ерик кимна.

— Ти беше тази, на която трябваше да промият стомаха.

Значи това бе причината стомахът й да се чувства така странно, а гърлото — толкова болезнено. Тя вдигна ръка и потри слепоочието си, когато си спомни онези последни мигове, преди да падне в несвяст.

— Виното… то беше нещо развалено.

— Виното беше отровено.

Погледът на Дейзи се устреми отново към лицето му.

— Отровено?

Той кимна.

— Имаш късмет, че си отпила съвсем малко. Малко повече и Джейсън нямаше да може да направи нищо, за да те спаси.

— Не разбирам. — Тя облиза пресъхналите си устни. — Кевин мислеше, че ти си ми изпратил виното.

Той примигна.

— Господи, нищо подобно. Синтия ти го е изпратила. За първи път тя направи грешка. Тъй като ти си израснала в Европа, знаела е, че разбираш от вина, затова е трябвало да избере такова вино, с което на всяка цена да те изкуши. Това „Шато“ и реколтата му е доста голяма рядкост, тъй че полицията нямаше никакви трудности да го проследи и да открие купувача в нейно лице.

Тя поклати глава замаяна.

— Защо? Та аз дори не я познавам.

— За твое нещастие тя е сметнала, че й пречиш. Това е всичко, което има значение за нея.

Тя го погледна безизразно.

— Но това е налудничаво.

— Точно така — каза той просто.

— Неуравновесена ли е?

Той кимна.

— Но не е в някаква остра форма. Тя е онова, което в книгите по психология се нарича асоциален индивид. Пълна неспособност да разбира или да съчувства на страданията на другите. За нея имат значение само собствените й чувства. — Той млъкна. — Освен това няма никаква съвест.

— Та ти я изкара истинско чудовище.

— О, тя е точно това — усмихна се той горчиво. — Много интелигентно чудовище. Типичен случай на генетическо увреждане. Когато започна да си дава сметка, че не е като другите, тя се зае да изучава всички книги по психология на анормалното, за да извлече информация, която би могла да използва в своя защита. Възнамеряваше да прави каквото си иска и да се измъква невредима. Но за да стори това, трябваше да знае какво се счита за ненормално в света на нормалните. Синтия е била подлагана на безброй психологически тестове и се е измъквала чиста като пословичната „вода ненапита“. Както казах, тя е едно много интелигентно чудовище.

Той стисна ръката й в своята.

Тя седна на леглото, гледайки го объркана, докато парченцата на картинната мозайка започнаха да се подреждат в ума й.

— Вие всички сте ме лъгали. Значи не сте се страхували от това, че ще ми досаждат репортерите.

— Джейсън не искаше да те тревожи. Знаеше, че си имаш достатъчно главоболия с репетициите. — Той вдигна рамене. — Затова решихме да те закриляме без твое знание.

— И двамата сте се отнасяли към мен като към някакъв беззащитен идиот. — Тя разтърси глава. — Може би съм била идиот, сляп идиот. Не мислиш ли, че бе време да ми се каже за какво става дума?

— Джейсън ме помоли да дойда тук точно за това. Какво искаш да знаеш?

— Всичко — каза тя лаконично. — Започни отначало.

— Баща ни се ожени за майката на Синтия, когато Синтия беше на шестнайсет години…

— Недей толкова отдавна. Исках да кажа…

— Нали каза отначало. Ето откъде тръгна всичко за Джейсън.

Значи той се бе оженил за чудовището, когато е бил още почти момче. Какъв ще е бил животът му, след като е направил такава грешка?

— Прав си. Продължавай.

Ерик започна отново:

— Тогава Джейсън бе различен. — Устните му се изкривиха. — Въобще не можеш да си представиш разликата. Пак беше така погълнат от своята музика, но бе по-отворен, по-доверчив. Той навлизаше в живота. Тъкмо бе спечелил университетска стипендия и бе безумно радостен.

Той млъкна.

— Тогава на сцената се появи Синтия. По онова време тя бе дори по-хубава, отколкото сега. Беше по-млада и изглеждаше тъй уязвима.

Ерик сви устни.

— При това — адски добра актриса. Никога не бъркаше ролята си. Винаги бе крехката нежна сестричка. На мен не ми обръщаше много внимание, но се привърза към Джейсън и го следваше навсякъде.

— Не разбирам как Джейсън се е примирил с това.

— Казах ти, че тогава беше различен. — Той се намръщи. — Трябва да разбереш нещо за Джейсън: един от основните му инстинкти е този да закриля. Синтия надуши това веднага и започна да го експлоатира.

— Нима се е влюбил в нея?

Той поклати глава отрицателно.

— По онова време бе твърде влюбен в музиката си и освен това Синтия преигра и обърка всичко. Тя така много използваше неговото желание да я закриля, че докато се реши да спи с него, той вече мислеше за нея като за малката си сестричка, която не би докоснал от страх да не извърши кръвосмешение.

— Но се е оженил за нея.

— Защото тя успя да забременее от някого — каза той безцеремонно. — Дойде при Джейсън и почна да му реве за някакъв гадняр, от когото забременяла и който после я зарязал.

— Лъжа ли бе това?

— Не, не изцяло. Синтия винаги бе много потайна. Разбира се, тя беше бременна, но само един Господ знаеше кой бе бащата. Тя успя да внуши на Джейсън, че ще се самоубие, ако майка й и вторият й баща разберели, че е бременна.

Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Това бе хитър ход. Джейсън знаеше, че тази каша ще навреди не само на нея, но и на цялото семейство, затова предприе мерки да я предотврати. Той каза на всички, че бебето е негово, и Синтия му пристана.

Тя промълви:

— Какъв донкихотовски жест за съвременната епоха.

— Но можеше да се очаква от Джейсън, от онзи човек, който бе той тогава. Работеше денонощно, за да осигурява средства и за двамата и да продължава образованието си. Синтия роди момиченце и го нарече Дейна. Джейсън бе луд за детето. — Ерик млъкна. — Прекалено луд. Синтия започна да негодува срещу Дейна.

— Срещу собствената си дъщеря?

— Дейна бе само инструмент, изпълнил предназначението си, а бебетата създават неприятности и често се цапат.

Той погледна надолу към ръката на Дейзи, която все още продължаваше да държи.

— Бебето падна по стълбите и се преби, когато бе на две години.

— Не! — Очите на Дейзи се разшириха от шока. — Нима искаш да кажеш, че…

Той кимна.

— Синтия имаше вид на човек с разбито сърце, а Джейсън едва не полудя от скръб. Никой не се усъмни, че смъртта му се дължеше на нещо друго, освен на нещастен случай.

— Не мога да повярвам. — Дейзи усети, че й прилошава. — Никой не би убил едно беззащитно бебе. Може би наистина е било нещастен случай. Тя не би могла…

— Синтия си призна — прекъсна я Ерик. — Няколко месеца след смъртта на бебето бракът им се разпадна. Джейсън нямаше причина да стои и се канеше да напусне Синтия. Изпаднала в пристъп на ярост, тя му каза, че е погубила детето, понеже го ревнувала от Джейсън, който му отделял прекалено много внимание.

— И какво направи той? — прошепна Дейзи. Ерик се усмихна криво.

— Както знаем и двамата, по природа Джейсън не е от кротките. Ако тя не беше избягала от апартамента, струва ми се, че той щеше да я убие. Вместо това отиде в полицията.

Изражението му стана студено.

— Подложиха Синтия на разпит, но тя успя да убеди полицията, че Джейсън бил озлобен, понеже била в развод с него. После той се опита да я прати в лудницата, но след като я подлагаха на тестове в продължение на две седмици, накрая я изписаха с чист болничен картон.

— Не може да бъде!

— Тя знаеше всички отговори и как да реагира. Бе тъй убедителна, че преди още да я бяха изписали, вече бяха пуснали доклад до полицията, че не тя, а Джейсън бил потенциално неуравновесен и вероятно имал мания за преследване.

— Божичко! — възкликна Дейзи. — И какво направи той?

— А какво би могъл да стори? Можеше да избира — или да убие Синтия и да го съдят за убийство, или да се опита да си уреди някак живота. Не бе лесно. Тя го преследваше като куче и го молеше да не разтрогват брака си. Независимо от това колко грубо я отблъскваше той, тя не можеше да повярва, че наистина не я иска. Той се премести в Калифорния и се опита да се скрие. Но тя и там го откри.

Той млъкна.

— И след това започнаха нещастните случаи.

— Какви нещастни случаи?

— Той имаше едно куче зайчар, което обичаше. На това куче някой му даде отрова за мишки. Спирачките на колата на неговата секретарка отказаха да действат и тя падна в една пропаст. Лежа в болницата повече от година. Лодката на най-добрия му приятел се обърна и той се удави. Отначало Джейсън мислеше, че на самия него някак адски не му върви. Сближеше ли се с някого, той биваше или жестоко наранен, или умираше от насилствена смърт. После постепенно разбра каква е работата.

— А полицията?

— Нещастни случаи. Нали ти казах колко е интелигентна. Винаги когато той отиваше в полицията, изравяха оня проклет доклад, в който се казваше, че имал потенциална параноя. Тя го отряза от света, изолира го от всеки и всичко, което обичаше. Ако това бе лична атака, насочена към него, той би могъл да се справи, ала не можеше да рискува да нарани всеки, когото обичаше. Започна да се страхува да се сближава с хората.

Той докосна гърдите си.

— Дори и с мен. Накрая купи няколкостотин акра земя в Кънектикът, построи Игълсмаунт и се посвети на работата си.

— Не мога да повярвам. Той е живял в кошмар всичките тези години. Защо никой не му е помогнал? — Тя го изгледа с укор. — Защо ти не си му помогнал?

— Казах ти колко покровителствен бе той. Опитах се да го убедя, че не ме интересува рискът — изчерви се той. — Ала след това се запознах с Пег, дойдоха децата и…

— Значи си го изоставил да стои в своя затвор. Позволил си на тази жена…

— Не знаех какво друго да сторя. Не можех да допусна да се случи нещо на Пег.

— А той не е могъл да позволи да се случи нещо на теб или на останалите. Задънена улица. — Тя го гледаше и не вярваше на ушите си. — Значи вие всички сте й позволили да ви тероризира.

Той сви устни.

— Мога ли да ти припомня, че тя едва не уби и теб?

— И какво направи Джейсън?

— Отиде в полицията и този път намериха улика срещу Синтия. Виното. — Той направи пауза. — След това тръгна да търси Синтия. Тя е изчезнала, но сега я преследват и Джейсън, и полицията. Каза да ти предам да не се тревожиш. Аз ще те отведа вкъщи и ще те пазя там, докато той не я открие.

— Не!

— Какво?

— Нямам намерение да се крия от тая… тая тарантула — каза тя категорично. — Тази вечер имам представление.

— Имаш и дубльорка.

— Ролята е моя.

— Не се чувстваш достатъчно добре, за да играеш тази вечер.

— Само ме гледай. И без това Дездемона е деликатна. Състоянието ми може дори да се отрази благоприятно върху характеристиката на образа.

— Не мога да ти позволя да го сториш. Джейсън ще ме убие, ако се изложиш на опасност.

— Значи ще трябва да рискуваш. Крайно време е вече и някой друг, освен Джейсън да поеме риск. — Тя отметна настрани покривката на леглото и спусна нозе на пода. — Няма да позволя на Джейсън да ми построи друг Игълсмаунт, в който да ме скрие, нито пък ще го оставя да продължава да живее така.

— Е, и какво се каниш да направиш?

— Първото, което ще направя, е да се измъкна оттук и да отида в театъра. Там мога да си почина, докато стане време за представлението. А ти можеш да ми помогнеш или да ме оставиш да вървя сама.

— Но ти си слаба като коте.

— По-силна съм, отколкото си мислиш.

— Да. — Той я огледа замислено. — Струва ми се, че наистина си.

— Ще ми помогнеш ли?

— Имам ли избор? — попита Ерик съжалително. — Не мога да те оставя да припаднеш на път за театъра.

— Няма да припадна. — Тя сви решително уста. — Защото това би допринесло за победата на онази усойница — а тя няма да спечели друга битка.

Девета глава

Когато тази вечер представлението свърши, Джейсън, който я чакаше в нейната гримьорна, скочи на крака веднага щом тя влезе в стаята.

— Добре ли си?

— Освен дето се чувствам изстискана като парцал за миене на чинии, иначе съм добре. — Тя отиде до тоалетната масичка и седна. — И не мисля, че изпълнението ми е пострадало с нещо.

— Пет пари не давам за представлението ти — ръцете му стиснаха здраво раменете й. — Не можех да повярвам, когато Ерик ми каза, че тази вечер си на сцената. Ти си направила от себе си страхотна мишена.

— Ерик каза, че тя била интелигентна. Не мислех, че има някаква вероятност да започне да стреля от упор в мен, докато съм на сцената. Намери ли я?

— Не, но продължавам да я търся…

— Добре. — Тя започна да почиства с крем сценичния грим от лицето си. — Но ми се струва, че трябва да действаме по-агресивно. Ако тя не се остави да я намерим, тогава просто ще трябва да я подмамим да излезе, на открито. — Погледна отражението му в огледалото. — А скриете ли ме на Лонг Айлънд, няма да постигнем това.

— Така ли? — Ръцете на Джейсън я сграбчиха още по-силно за раменете. — Не ме сдържа на едно място от нетърпение да ни разкриеш твоя гениален план.

— Няма никакъв гениален план. Просто имам намерение да живея нормален живот, както обикновено, и да я накарам тя да дойде при мен.

— Примамка — каза той дрезгаво. — Проклет да съм, ако ти позволя да направиш това. Ти не я познаваш. Тя ще…

— Зная, че е чудовище и че е превърнала живота ти в ад. — Дейзи срещна погледа му в огледалото. — И възнамерявам повече да не й позволя да продължава така. Искам я зад решетките, където й е мястото, а теб те искам свободен.

— Аз водя тази битка от двайсетгодишна възраст. Няма да я вкарат в затвора без неопровержими доказателства.

— Имаме бутилката с виното.

— Което просто означава, че имаме някакъв шанс. Но се нуждаем от още доказателства.

Тя вдигна рамене:

— Тогава ще намерим още доказателства.

— Остави това на мен. Тя ще те убие. — Лицето му бе бледо. — Почти го стори снощи.

— Защото не бях нащрек.

— Няма значение. Ти не я познаваш. Тя е като… — спря, търсейки думата. — Не мога да те загубя.

— Ти не ме притежаваш. — Тя се изправи и тръгна към гардероба. — И няма да ме притежаваш, докато не се отървем от този питон, който изстисква живота ти.

— Няма да те оставя да сториш това, Дейзи.

— О, ще ме оставиш — усмихна му се обичливо през рамо, посягайки към закачалката, на която висяха блузата и панталонът й. — Защото не можеш да направиш нищо друго. Това си е моят живот и аз ще си го живея така, както намеря за добре.

Неговите ръце се свиха бавно в юмруци отстрани до тялото, преди той да се завърти на токове и да закрачи към вратата.

— Не, ако аз я намеря пръв.

— Какво можеш да направиш, ако я откриеш?

— Онова, което трябваше да направя, когато научих какво бе сторила тя на бебето.

— И самият ти да се превърнеш в убиец?

Лицето му се сгърчи от страдание.

— Няма да те оставя да умреш.

Той затръшна вратата след себе си.

Сам чакаше в коридора, когато Дейзи излезе от гримьорната десет минути по-късно. Той поклати укоризнено кестенявата си глава към нея.

— Снощи гаврътна една отрова, а тая вечер вече си на сцената и надуваш сирената, та тя да дойде и пак да се опита да те очисти. Хич не е хитро, Дейзи. Страшно си добричка, но при това положение не мога да кажа много нещо за умствените ти способности.

— Предполагам, че си получил заповед да опънеш палатка пред апартамента ми?

Той поклати глава:

— Вътре в апартамента ти.

— Имам само едно легло.

— Всичко е наред. Аз си донесох спалния чувал. Джейсън ми нареди отсега нататък да се лепна за теб като кърлеж.

Дейзи кимна.

— Нямам намерение да споря. Възнамерявам твърдо да доживея до зряла и преклонна възраст и да се радвам на всяка минута от живота си.

Тя го погледна косо, когато той тръгна надолу по коридора.

— Знаеше ли за Синтия Хейс?

— Разбира се. Джейсън ми каза за нея, когато ме наемаше на работа. Той, изглежда, мислеше, че тя може да представлява заплаха за мен, ако приемех работата — ухили се той. — Но не знаеше, че мога да се грижа за себе си и да се предпазвам от тая кучка.

— Аз ще я отстраня.

— Време му е.

— Ще ми помогнеш ли?

Той кимна сериозно:

— Джейсън е мой приятел. Само намери начин как да я размажем и аз ще ти доставя военни ботуши, за да го сторим.

— Това е хубаво да се чуе — усмихна се тя.

— И така, кога започваме?

— Не тази нощ. Още съм твърде слаба и нестабилна — тя отвори сценичната врата. — Утре след представлението ще бъде също удобно време.

 

 

Сам набра кода върху таблото и електрически задвижваните порти се плъзнаха настрани и се разтвориха.

— По-добре се възползвай сега. Може би няма да имаме друг шанс. Джейсън ще ми съдере задника от бой за това, че съм те довел тук.

Той подкара колата през портала нагоре по дългата извита алея за автомобили, водеща към Игълсмаунт.

Дейзи вдигна очи и видя голяма постройка от червени тухли, обрасла с бръшлян, със смекчени от времето цветове и форми, която й напомни за стара английска провинциална къща. Бе изненадана от красотата и свежестта на мястото, в което времето сякаш бе спряло своя ход. Хрумна й, че винаги бе мислила за Игълсмаунт като за къща мрачна и меланхолична като Къщата на Ъшър^[4].

— Сигурен ли си, че той е вкъщи?

Сам кимна:

— Той ми телефонира в театъра, докато ти беше на сцената, за да провери и се увери, че всичко е наред с теб.

— В коя част на къщата е?

— Вероятно е в стаята за музика. Той прекарва по-голямата част от времето си там. Втората врата отляво, когато влезеш във фоайето.

Сам спря пред главния вход.

— Кодът за отваряне на главния вход е четири-дванайсет-едно.

— Благодаря ти, Сам.

Дейзи се загърна по-плътно в бялата си атлазена пелерина, отвори задната врата и се измъкна от лимузината.

— Не се тревожи, всичко ще мине чудесно.

— Аз отивам в моя апартамент. Ако имаш нужда от мен, обади ми се.

Имаше предвид — в случай че Джейсън я изхвърлеше навън. Но тя не можеше да допусне такова нещо.

— Няма да имам нужда от теб.

Махна му с ръка и затвори задната врата на колата, преди да се изкачи по стълбите и да набере кода върху таблото до украсената с резба махагонова врата.

Входната врата се разтвори и тя влезе във фоайето. Посрещнаха я отново красота и елегантност, които сякаш бяха извън времето. Грациозно извито стълбище водеше нагоре от великолепно проектирания салон, в който излъсканите черни и бели плочки на пода блестяха под изящен кристален полилей. Не би трябвало да съм изненадана, помисли си тя с болка, породена от съчувствието. Синтия Хейс бе принудила Джейсън да превърне тази къща в свое пристанище и тъй като в природата му бе да създава красота, той бе превърнал Игълсмаунт в един изключителен дом.

Втората врата вляво. Тя пое въздух дълбоко и тръгна по блестящите черни и бели квадрати към стаята за музика.

Джейсън седеше пред малък роял „Стайнуей“ и правеше бележки върху листа хартия пред себе си. Черната му коса блестеше още по-силно под светлините на полилея. Облечен в сив панталон от рипсено кадифе и черна риза, той изглеждаше като някаква аномалия в тази красива европейска къща. Изглеждаше мъжествен, сексапилен и… самотен. Неговата самота събуди любов и съчувствие у Дейзи, които стопиха нейната нервност.

— Какво работиш?

Той замръзна и сетне се извърна на стола си, за да се обърне с лице към нея.

— Какво правиш тук?

— Сам ме доведе. — Тя затвори вратата след себе си и тръгна към него, а бялата атлазена пелерина шумолеше при движението й. — Това за някоя нова пиеса ли е?

— Да.

Тя се усмихна:

— Има ли в нея роля за мен?

— Не знам — намръщи се той. — Ти не трябва да си тук.

— Ти наистина си се погрижил никой да не може лесно да те посети. Каква охрана. — Тя спря по средата на стаята. — Но аз съм тук и нямам намерение да те оставя да ме изхвърлиш.

Той стана и тръгна към нея.

— Още не съм открил Синтия. Наел съм едно детективско бюро, което се опитва да открие къде се намира, но ти трябва да стоиш далеч от мен, докато аз…

— Как не, ще стоя далеч.

Тя се завъртя в кръг и бялата атлазена пелерина се накъдри на малки вълнички и заблещука под светлината на полилея.

— Не е ли това една разкошна пелерина? Подхожда на роклята, която бях облякла, когато онази усойница ми пробута отровната пиячка.

Той изглеждаше изненадан от смяната на темата.

— Красива е.

— Знаех си, че ще ти хареса. Роклята трябваше да отиде на химическо чистене, след като си я взех обратно от болницата, но пелерината е достатъчно красива, за да се носи и отделно.

Той прекъсна нетърпеливо темата за пелерината:

— Тъй като ти не пожела да отидеш в къщата на Ерик, аз наех двама юначаги да те пазят двайсет и четири часа в денонощието в апартамента ти, а Сам…

— … Е голям сладур. Той те харесва и ти се възхищава много, знаеш ли? — Тя наклони глава назад и погледна към тавана. — Тази стая е прекрасна. Фреските по тавана са чудесни.

— Слушаш ли ме, Дейзи?

— Да, слушам те.

Тя се отпусна тежко сред вихрушка от бял атлаз върху огромното широко канапе срещу пианото, тапицирано със синьо кадифе.

— Сигурна съм, че всичките ти мерки за моята сигурност са много ефикасни — усмихна му се тя с любов. — И е жалко, че си положил напразно толкова много усилия да ги измислиш. Никъде няма да ходя, Джейсън.

— Моля?

— Оставам тук, при теб. Куфарите ми са в багажника на лимузината. Сам реши да изчака с донасянето им, докато получи разрешение от теб.

— Каквото няма да има.

— Защо? Ти не мислиш логично. Тук съм в много по-голяма безопасност, отколкото в къщата на Ерик или в моя апартамент. Сам може да ме кара до театъра и да ме връща, а ние…

— Това е твърде опасно, по дяволите. Защо мислиш, че не бях в театъра снощи?

— Защото се страхуваш да си близо до мен — каза тя внимателно. — Ти не ми позволяваш да съм близо до теб, защото на хората, които обичаш, винаги им се случва нещо. Нима не виждаш, че това вече се е превърнало във фобия при теб?

— Синтия не е фобия, тя е смъртна заплаха.

— Заплаха, която аз искам да срещна.

— Мислиш ли, че не знам това? — попита той дрезгаво. — От момента, в който се запознахме, разбрах колко си великодушна. Разбрах, че ще поемеш всякакъв риск за човека, когото обичаш.

— Затова се опитваше да ме държиш на разстояние от теб — поклати глава тя. — Това не е великодушие. Просто съм егоистка. Тази пагубна зла жена се опитва да опропасти живота ми и аз нямам никакво намерение да я оставя да се измъкне безнаказано. — Тя млъкна и сетне добави: — Освен това тя е причината мъжът, когото обичам, да е живял в ад през по-голямата част от съзнателния си живот. — Тя видя как той се напрегна и се усмихна едва забележимо. — Съжалявам, ако не искаш да ти го кажа, но аз наистина те обичам, Джейсън.

— Един бог знае защо. Нали ти казах, че си великодушна.

— И ти ме обичаш.

Тя го гледаше съчувствено, защото той, бе вперил очи в нея с измъчено изражение, което разкривяваше чертите на лицето му.

— Защо не ми го кажеш, Джейсън? Този полилей горе няма да падне върху ми само защото си ми казал, че ме обичаш. Синтия, а не съдбата, е причината за всичките ти проблеми.

— Знам това.

— Но историята е продължила толкова време, че вече не вярваш. — Тя стана, присегна се и хвана ръката му. — Е, време е вече да повярваш. Седни.

— Какво?

Тя го бутна надолу в канапето, от което току-що бе станала, и отстъпи крачка назад.

— Трябва да те убедя колко добра идея е да остана тук.

— И как смяташ да сториш това?

— Имам само едно оръжие в моя арсенал, което е достатъчно силно да наклони баланса.

Ръката й се вдигна към трите закопчалки от скъпоценни камъни на пелерината.

— Но това е оръжие, което и двамата използваме с удоволствие.

Тя остави пелерината да падне на килима като сребърна локва.

Не обърна внимание на неговото рязко вдишване, когато седна в неговия скут.

— Струва ми се, че пренебрегваш моето образование. Никога не съм се любила в стая за музика.

— Ти си гола.

— Не. — Тя се присегна назад и свали чехлите си с висок ток, хвърляйки ги на пода. — Сега вече съм гола.

В очите й блещукаха весели пламъчета.

— Нали ти казах, че тази пелерина е достатъчно хубава, за да бъде носена и отделно.

— Не прави това с мен, Дейзи — каза той с пресипнал глас. — Не мога да го понеса.

— Аз мога.

Тя се наведе напред и започна да разкопчава ризата му.

— Всичко. И отново, и отново.

Сърцето му биеше неравномерно под ухото й и тя, усещаше как мускулите му се стягат. Постави буза на рамото му.

— Кажи, че ме обичаш — прошепна тя.

— Дейзи… — Името й бе произнесено хрипкаво, сякаш нещо го бе стиснало за гърлото.

— Е, добре. Не сега — притисна устни тя в трапчинката на шията му. — По-късно.

— Дръпни се… от мен!

— Защо? Искаш ме тук. Познавам те.

— Секс.

— Сексът е част от любовта.

В очите й внезапно блеснаха сълзи, когато погледна нагоре към него.

— Не виждаш ли колко ми е трудно? Но Чарли ми каза да не изпускам годежния пръстен и аз трябва да го послушам. А за мен годежният пръстен винаги си бил ти. И винаги ще бъдеш.

Тя облиза пресъхналите си устни.

— Много време мина, Джейсън. Така се нуждая от теб.

— Наистина ли?

За момент той се вгледа мълчаливо в нея и ръката му се присегна да докосне нежно светлия кичур коса, извиваш се над слепоочието й.

— Дейзи…

После той започна да се разсъблича припряно.

— Аз съм онзи, който има нужда от теб — каза той през стиснатите си зъби. — Исках това всеки път, когато те виждах, всеки път, когато те поглеждах…

Ръцете му обвиха талията й, повдигайки я и спускайки я отново надолу с могъща сила.

Притвори очи задъхан, треперещ и сетне експлодира. Тя не си даваше сметка колко време продължи тази лудост, в която бе увлечена и отнесена. Бе мислила, че е твърде интензивна да трае дълго, но по някакъв начин тя продължаваше. Никой от двамата не можеше да се насити на другия. Чувствена, еротична нега я обземаше, нюансирайки всяко дихание, оцветявайки всяко движение с червения цвят на възбудата, докато кулминацията не достигна до зенита си и не ги освободи.

Очите на Джейсън бяха все още лъснали и замъглени, когато повдигна клепки, за да погледне към нея.

— Господи! — промълви той.

Тя кимна, неспособна да говори, защото остатъчните вълни на шока все още се блъскаха в тялото й.

Смътно съзнаваше, че той се облича, но не можеше да помръдне от мястото, на което бе коленичила.

Той се изправи, сграбчи пелерината от пода и я наметна с нея.

— Благодаря — каза тя механично.

Той доби изненадан вид, а сетне едва забележима усмивка разтегна устните му.

— Мисля, че аз съм този, който трябва да изразява благодарност — усмивката му изчезна. — Но това не променя нищо. Не можеш да останеш тук.

Дейзи се загърна по-плътно в пелерината.

— Знаех си, че ще извадиш още аргументи, но поне със сигурност разчупихме леда.

За момент суровостта напусна изражението му и устните му потрепнаха:

— Не мога да отрека това.

Тя тръгна към вратата с развята зад себе си пелерина.

— Къде е кухнята? Умирам от глад. Надявам се, че нямаш никакви прислужници в къщата да ми се пречкат.

Той поклати глава отрицателно.

— Само чистачка, която идва два пъти седмично.

— Добре. — Тя отвори вратата и погледна назад към него. — Ела. Ще ти направя един омлет.

— С тая пелерина?

— О, не, ще я сваля, преди да започна да готвя. Сигурно имаш някоя престилка някъде… — Тя хвърли поглед през рамо. — Идваш ли?

— Знаеш, че идвам — каза той мрачно, тръгвайки след нея. — Нарочно ми подхвърли тази умствена картина — гола, само по престилка да ми се мандахерцаш из кухнята. Отново се опитваш да ме съблазниш, дявол да го вземе.

— Ами да! — Тя тръгна пред него във фоайето. — Никога не съм знаела, че съм способна да бъда съблазнителка, но неволята кола кара. Преди да свърши цялата тази история, може дори и да се специализирам в тази насока. — Тя му хвърли премрежен дяволит поглед. — Освен това в кухня също никога не съм се любила.

 

 

— Нали няма да ме отпратиш да си вървя? — прошепна тя, сгушвайки се по-плътно до него в голямото легло. — Няма да има никакъв смисъл. Аз просто ще се върна, а под твоята закрила съм в по-голяма безопасност, отколкото когато те гоня.

— Представяш силен аргумент. — Устните му се изкривиха. — А твоят дар да убеждаваш е направо, неустоим.

— Трябва да се сложи край на тази история, Джейсън. Обичам те твърде много, за да позволя някому да ти причини зло отсега нататък.

Той замълча за момент.

— Господи, аз се страхувам за теб.

— Недей. Няма да се оставя да падна жертва в клопката на тази лисица.

— Лесно е да се каже — каза той с неравен глас. — Ще дам живота си за теб, Дейзи, но ми се струва, че не ще понеса да ти се случи нещо. Едва не умрях, гледайки те в онова болнично легло, когато ти…

— Ш-ш-ш, забрави за това.

— Не мога да го забравя. — Той направи пауза. — От това се страхувам още от първата нощ, когато те срещнах. Ти беше топлота, красота и сияние, но аз си давах сметка, че трябва да ти обърна гръб и да си отида. — Той зарови лице в косите й. — Ала не можах да го сторя. Бях толкова изпразнен от чувства и самотен. Трябваше да взема за мен малко от това сияние. Съвсем мъничко…

— Но ти също и даде. Даде на мен и на Чарли. — Тя го целуна по бузата. — Сега заспивай, а на сутринта ще поговорим още за това. — Тя млъкна. — Освен ако не искаш да ми направиш признание.

Той пое дълбоко въздух.

Клетият Джейсън. Така се боеше да изрече думите, сякаш небето щеше да се срути.

— Няма значение. — Тя се прозина и се сгуши по-близо до него. — Не е ли вълнуващо? Ние действително ще живеем заедно. Ще закусим, сетне ще те погледам как работиш, а ти ще можеш да ми покажеш къщата…

— Много вълнуващо — каза той, нежно отмахвайки назад косата й от слепоочието.

Тя вече заспиваше, когато чу неговия тих прекъслечен шепот в ухото си. Това бе само една дума, а не двете, които искаше да чуе, но въпреки това нежността в неговия глас я успокои и стопли.

— Сияйна…

 

 

Дейзи вдигна поглед от книгата и каза небрежно:

— Утре вечер нямам представление, та си мисля да изпробвам твоята космическа кухня. Поканих Ерик и Пег на вечеря.

— Вече изпробвахме кухнята. Както и повечето стаи в къщата. — Джейсън не я поглеждаше, наведен над клавишите. — Освен това предпочитам да не свиря пред гости.

— Развратник.

Дейзи хвърли настрани книгата си, стана и тръгна през стаята за музика към пианото.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Знам точно какво искаш да кажеш. — Джейсън усмихнат й хвърли поглед през рамо. — Опитваш се да ме спасиш от самотата ми.

— Няма такова нещо. — Тя направи гримаса, сядайки до него на канапето. — Е, може и така да е. Трябва отново да влезеш в релсите.

— Искаш да кажеш отново да се държа като нормален човек. — Той поклати глава. — Обади се пак на Ерик и му кажи да не идва.

— Но струва ми се, че ти трябва…

Неговите пръсти леко докоснаха устните й, накарвайки я да замълчи.

— Не. Не, докато не се уверим, че е безопасно.

— Вече мина цяла седмица и тя не се е връщала. Може би никога няма да се върне.

Той поклати глава.

— Тя изчаква удобен момент.

— Сигурно си прав — потръпна Дейзи.

Той вдигна вежди.

— А къде е този храбър оптимизъм, с който поддържаше духа ми през последната седмица?

— Все още е тук. Просто за момент се бе скрил зад облак. Е, добре, щом не ми позволяваш да поканя гости на вечеря, има нещо друго, което можеш да ми дадеш. — Тя навлажни устни с език и каза припряно: — Реших, че вече ми омръзна да бъда прелюбодейка.

Той вдигна поглед към лицето й.

— Така ли?

Тя кимна.

— Ще се ожениш ли за мен, Джейсън?

Той се вцепени.

— Не ме ли лишаваш от моите прерогативи?

— Нямам никакъв избор. Ти не искаш да се присегнеш и да си вземеш онова, което искаш, защото се страхуваш, че всичко около теб ще се сгромоляса. Тя се облегна на рамото му. — Затова хващам бика за рогата.

— С това сравнение най-малкото правиш комплимент на половата ми издръжливост.

Тя не обърна внимание на шеговитата му заобикалка.

— Ще ме направиш ли почтена жена?

— Ти си родена почтена жена. — Устните му се докоснаха до върха на носа й. — Но за мен ще бъде голяма чест да се бракосъчетаем.

— Ще се постарая да бъда за теб също и удоволствие.

— Дейзи погледна надолу към клавиатурата на пианото. — Радвам се също, че няма да се налага да изпращам опровержение във вестниците.

Той замръзна.

— Какво опровержение?

— Изпратих до вестниците съобщение за нашия годеж. Най-напред ще излезе днес в следобедния вестник.

— Гръм и мълнии! — изруга той и после промърмори дори още по-брутално проклятие, скачайки на крака. — Та това е червена ракета и ти го знаеш. Че защо не взе направо да дадеш на Синтия кода за външната врата?

— Да бях сигурна, че ще дойде, бих занесла обявление и в „Таймс“. — Тя го гледаше сериозно. — Не можем вечно да живеем в този уединен рай. Трябва да заживеем като нормални хора.

— Значи, все едно че си изпратила писмена покана на Синтия да дойде и да те пипне.

— Точно затова ти казах за обявлението. Помислих си, че ще пожелаеш да удвоиш охраната.

Джейсън тръгна към вратата на стаята за музика.

— Много мило, че най-сетне ме включваш и мен в плановете си.

— Къде отиваш?

— Отивам да се обадя в полицията и в детективското бюро, за да им кажа каква каша си забъркала.

— Аз исках да ти кажа, но знаех…

Вратата се затръшна след него, прекъсвайки изречението й.

Дейзи остана загледана във вратата с нещастен вид. Бе се страхувала, че реакцията на Джейсън ще бъде точно такава. Това, че бе нарекла живота им през последната седмица уединен рай, бе твърде близо до действителността. Това бе вълшебно време с нощи, наситени със страст, и дни, препълнени от работа и близост. Последното нещо, което би желала да стори, бе да развали всичко това. Още от първата вечер, когато бе дошла в Игълсмаунт, Джейсън внимателно бе крил страховете си за нея, но тя винаги бе усещала, че те се таят на заден план като настъпващ мрак.

Е, добре, тя бе направила единствения ход, който според нея би могъл да прокуди мрака.

Божичко, така се надяваше да не е сбъркала.

Десета глава

Дейзи не видя повече Джейсън през остатъка от деня, но го намери да чака в лимузината, когато Сам дойде с колата да я откара в театъра тази вечер. Изражението му не бе окуражаващо. Устните му бяха стиснати и на нея й се стори, че усеща напрежение, което се излъчваше на вълни от него.

Когато Сам мина с колата през портала и тръгна надолу по извитата алея, водеща към магистралата, тя каза тихо:

— Не е нужно да ме водиш до театъра. Знам, че предпочиташ да си стоиш тук и да работиш.

— Ама че глупава забележка — каза той грубо. — Какво очакваш да правя? Да си седя вкъщи и да чакам телефонът да звънне, за да ми съобщят, че са те нападнали и убили…

Той не се доизказа и се присегна към пелерината, която тя носеше преметната на ръката си.

— Дори нямаш достатъчно здрав разум да облечеш това нещо. Нали знаеш колко студено става сред хълмовете, след залез-слънце.

Той уви раменете й с вълнената наметка в ръждивокафяв и кремав десен с нежност, която противоречеше на грубия му тон.

— Вечеря ли?

— Не бях гладна. Ще хапна нещо след представлението.

— И най-вероятно ще припаднеш на сцената. Ще ти взема един сандвич, като отидем в театъра.

— Това не е необходимо, Джейсън.

— Необходимо е — погледна я той намръщено. — По-добре е да бдя над теб, докато все още те имам.

— Да не си посмял да го кажеш — лицето й изведнъж се озари от смях. — Ей, ама ти си бил много мрачен тип.

За момент той се загледа в сияещото й лице, после се усмихна неохотно:

— Извинявай. Не можем всички да бъдем лъчезарни като теб.

— Но пък и не трябва да ми хвърляш този заплашителен поглед на Отело.

— Той вече не те замайва. Просто ме ощипи по носа и си гледай твоята работа.

— Защото е полезно понякога да те щипят?

Очите му се задържаха върху лицето й с топлота, която я изпълни с облекчение и радост. Тя мразеше да е недоволен от нея, мразеше между тях да съществува каквото и да е несъгласие.

— Ти го правиш по-често от „понякога“ — намръщи се той. — Но заслужаваш малко да ти се поцупи човек след номера, дето скрои.

— Напротив, заслужавам похвала за моята храброст и упоритост… и гениалност! — Тя му хвърли полупремрежен поглед и добави лекомислено: — А пък ако си мислиш, че скоро мога да мина в историята, струва ми се най-малкото, което можеш да сториш, е да престанеш да ми се цупиш.

— Не ти се цупя, просто ти казвам, че ти трябваше…

Тя съзнаваше, че той продължава да говори, но загуби нишката на мисълта му, когато зърна някакво неясно блещукане в огледалото за обратно виждане.

Бяло малко блещукане. Кола? Но те не бяха пресекли никакви пътища и все още се намираха на територията на имението Игълсмаунт. Ако бе кола, тя сигурно ги бе чакала на банкета на пътя, за да минат.

— Дейзи?

Тя откъсна поглед от огледалото и погледна Джейсън.

— Какво?

— Нещо не е наред ли?

Сигурно е било въображението й или заблуден слънчев лъч от залязващото слънце в огледалото, защото сега вече не се виждаше нищо.

— Не, предполагам, че съм малко изнервена.

— Време ти беше — Ръката му покри нейната. — Това е резултатът, който се надявах да постигна, откакто ти се премести в Игълсмаунт. Не само да си изнервена, а да се побъркаш от страх. Може би това ще те възпре да не поемаш смахнати рискове.

— Тогава без съмнение си постигнал своята…

Тя прекъсна изречението си, когато лимузината зави зад ъгъла и подкара през стена от огън!

Сам настъпи бясно спирачката и колата спря с писък. Цялата дясна половина на пътя беше блокирана от някакъв старомоден камион, чийто товар от сено и кабината му бяха обхванати от пламъци.

— Какво, по дяволите, става тук?

Джейсън скочи от колата едновременно със Сам.

— Стой тук, Дейзи, ще видя дали някой е оцелял.

Той хукна към пламъците.

Господи, какъв ужас! Дейзи излезе от своята страна на лимузината и се затича към камиона. Трябваше да окаже помощ, ако можеше. Изглеждаше невъзможно шофьорът да е успял да слезе преди…

— Дейзи!

Погледът й се отправи към лицето на Джейсън. Той се бе втренчил в нещо зад рамото й.

Тя хвърли поглед през рамо и замръзна по средата на пътя.

Някаква бяла спортна кола се носеше по пътя със светкавична скорост право към нея. През предното стъкло тя зърна едно усмихнато лице, обградено от бляскава черна коса. Синтия! Ужас обхвана Дейзи, изваждайки я от вцепенението й. Тя хукна към банкета на пътя.

Спортната кола бе твърде близо! Тя почти връхлиташе върху й!

Тогава Джейсън се озова до нея и сграбчвайки я за наметката, я блъсна настрани с такава сила, че тя падна на земята.

Какво се канеше да прави?

Разбра в следващия момент, когато колата профуча на косъм от нея.

Джейсън се хвърли на земята след нея и едновременно с това метна пелерината върху предното стъкло на спортната кола. Вятърът мигновено залепи плата към стъклото.

Дейзи чу пронизителен панически писък от вътрешността на колата, когато заслепената жена вдигна колата на две странични колела по магистралата, сетне извън нея и надолу по хълма.

Експлозия разлюля земята и разтърси асфалта, върху който лежеше Дейзи. Тя скочи на крака и хукна към банкета на пътя, за да види ада в долината долу. Колата на Синтия се бе блъснала в едно дърво и бе експлодирала и сега както останките, така и дървото бяха обхванати от пламъци.

Чу звука на сирените в далечината и видя как Сам внимателно се придвижва надолу по хълма към останките от колата, но знаеше, че е твърде късно и за двамата да помогнат на Синтия Хейс.

— Добре ли си? — Джейсън бе до нея и ръката му я прегръщаше. — Не те ли удари?

— Не. — Тя погледна назад към горящия камион. — Какво става с горящия камион насред пътя? Имаше ли някой в него?

— Мисля, че не. Не можах да видя никого вътре. Моето предположение е, че тя е паркирала тая таратайка насред пътя и я е взривила по радиото, когато ни е видяла да излизаме от къщата.

Тя потрепери.

— Радвам се, че никой друг не пострада.

— Тя е мъртва.

В дрезгавия глас на Джейсън прозвуча нотка на учудване, когато погледна надолу към горящата кола.

— Всичко продължи толкова дълго, че е трудно да се повярва, че вече е свършило. — Той откъсна поглед от останките на колата и погледна към нея. — Сигурна ли си, че колата не те е закачила? Ти трепериш.

— Не можа да ме удари.

Но се бе отървала на косъм. Чудеше се дали не бе загрубяла дотолкова, че да не чувства ни най-малко съжаление към жената, която бе намерила ужасната си смърт само преди няколко минути. Разбира се, всеки живот имаше стойност и потенциални възможности на тази земя. И все пак тя чувстваше само облекчение от това, че Синтия Хейс не бе повече в състояние да причинява болка и гибел на околните. Нещо повече — тя бе благодарна, защото Джейсън щеше най-сетне да бъде освободен от мрака.

— Чувствам се отлично, Джейсън — тя отиде по-близо до него. — Сега и двамата ще се чувстваме отлично.

 

 

Дълъг червен килим бе постлан под елегантния стоманеносив навес, водещ към богатите тъмни врати от тиково дърво на галерията „Фон Кранц“.

Дейзи и Джейсън пристигнаха един час преди откриването на изложбата, но дълги лимузини вече бълваха гости във вечерни облекла, а един камион от телевизията бе паркиран в една от пресечките.

Сам ги закара до главния вход на галерията, но въпреки това трябваше да си пробиват път през репортерите от вестниците и телевизията, за да достигнат до главния вход. Една дама от галерията отключи вратата, вкара ги бързо вътре и сетне заключи.

— Добре направихте, че ми се обадихте, та да бъдем нащрек за вас, господин Хейс — каза елегантната по-възрастна дама. Тя направи гримаса. — Всеки иска да погледне картината предварително. Аз съм госпожа Питърсън. Елизабет Питърсън. — Погледът й се спря на Дейзи. — Картината отговаря на вашата красота, госпожице Джъстин. Трябва много да се гордеете с баща си.

— Да, гордея се — усмихна се тя. — При това съм госпожа Хейс.

— Извинете, не знаех, че…

— Никой още не знае.

Дейзи хвана Джейсън за ръка.

— Този следобед се погрижихме за това. Признавам, че се поблазних да чуя как звучи новото ми име, но ще ви бъдем задължени, ако не казвате на никого. Не искаме да отклоняваме вниманието от изложбата. Това е нощта на Чарли.

— Разбира се — кимна госпожа Питърсън с разбиране. — Да ви донеса ли чаша шампанско?

— Не — каза Джейсън. — Но както и останалите, искаме да хвърлим един предварителен поглед на „Дейзи“.

— Разбира се, оттук, моля.

Тя ги поведе по елегантно мебелираното преддверие.

— Очакваме чудесни отзиви от критиците, господин Хейс. Това е наистина една изключителна картина.

— Наистина ли? — попита Дейзи развълнувано. — Харесва ли ви?

Госпожа Питърсън вдигна вежди изненадано.

— Та ние едва ли бихме приели картината, ако не вярвахме в нейните достойнства.

— Мислех си, че може би цялата тази публичност…

Жената вдигна брадичка.

— В галерията „Фон Кранц“ обикновено не осигуряваме охотно достъп на масмедиите. — Нейната покровителствена фасада се стопи и тя добави със съжаление: — Макар че понякога, изглежда, е необходимо публиката да се насърчава да приеме някой нов художник.

Тя бе спряла пред една картина, закрита с копринено покривало и поставена самостоятелно върху стената. С един замах на красиво маникюрираната си ръка тя отметна платното и отстъпи крачка назад.

— А сега ме извинете, но през следващите трийсет минути имам да върша хиляди неща, преди да отворим вратите.

— Няма проблеми — усмихна се Джейсън. — Обещаваме да завием отново картината, преди да пристигнат масмедиите.

Дейзи чу като в просъница тропането на четириинчовите токчета на госпожа Питърсън върху излъскания под, докато се отдалечаваше, но не можеше да свали поглед от поставената в рамка картина.

Ти успя, Чарли. Най-сетне спечели пръстена.

— Не очаквах, че е толкова внушителен — прошепна тя. — В къщурката бяхме твърде близо до картината и до него. Тя е права, портретът е изключителен.

— Ти би трябвало да очакваш това. Той е твоят портрет. Ти си изключителна.

Тя поклати глава.

— Не, този портрет няма нищо общо с мен. Той има отношение към любовта.

— Да. — Ръката на Джейсън я прегърна. — Веднъж ти каза, че Чарли е добър в изобразяването на любовта.

— Да, той е добър в това. — Бузите й бяха зачервени, очите й искряха и сияеха. — Не го ли чувстваш, Джейсън? Чарли успя! Всичко е тук. Винаги ще бъде тук за теб и за мен, и за всеки, който погледне картината.

— Да, чувствам го. — Гласът на Джейсън бе дрезгав, погледът му бе впит в картината и следващите му думи бяха произнесени със заекване: — Аз… те обичам, Дейзи Джъстин… Хейс.

Той произнасяше тези думи за първи път. Тя знаеше, че ще му трябва период на адаптация след всичките тези години, преди да може да приеме любовта между тях, без да се страхува за нея, а тя се бе опитала да бъде търпелива, за да дочака неговата окончателна съпричастност. Сега я обхвана такава шеметна радост, че трябваше да преглътне, за да премахне буцата, внезапно заседнала в гърлото й.

Разсъмване след тъмна нощ.

Безопасност след ураган.

Тя пристъпи по-близо до Джейсън и положи с любов глава върху неговото рамо, без нито за миг да сваля поглед от картината.

БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧАРЛИ.