Джеф Груб
Последният пазител (2)

Едно
Каразан

Каджар стискаше запечатаното с ален восък писмо и отчаяно се опитваше да си събере ума. Беше на път от дни. В началото бе яздил с различни кервани, а впоследствие и съвсем сам. Беше прекосил гъстата и обширна Гора на Елвин, а накрая му се бе наложило да се справи и с дългото изкачване по планинския склон, което го бе извело на това тихо, пусто и уединено място. Дори въздухът тук бе някак по-особен. И ето най-накрая задъханият, уморен, раздърпан и брадясал млад мъж стоеше в двора на крепостта, вцепенен от мисълта за онова, което трябваше да стори.

Да се представи на най-могъщия магьосник в Азерот.

Това е голяма чест, бяха казали маговете от Кирин Тор. Наставниците на Каджар, всичките до един членове на този влиятелен съвет от вълшебници и чародеи, го бяха предупредили, че от години се опитват да изпратят доверен човек в Каразан. Искаха да научат повече за познанието, което най-могъщият магьосник криеше в своята библиотека, както и за изследванията, които провеждаше, ала най-много от всичко желаеха да узнаят кога този отцепник възнамерява да се заеме със завещанието си, кога великият Медив ще започне да подготвя свой наследник.

Великият Медив и съветът бяха скарани отдавна по този и по много други въпроси. Едва сега магьосникът бе решил да отстъпи на молбите им и най-после бе склонил да приеме ученик. За господарите на Каджар нямаше значение дали това се дължеше на факта, че Медив бе омекнал с годините, на проява на благоразумие, или на мисълта за приближаващия край, ала могъщият, независим и твърде мистериозен магьосник сам бе поискал да му изпратят помощник, а съветът, властващ над магическото кралство Даларан, с готовност беше откликнал на молбата му.

Ето как младият Каджар бе избран и изпратен на тази мисия заедно с хиляди указания, заповеди, искания, предложения, съвети и още куп препоръки от страна на своите наставници. Гузба му заповяда да попита Медив за битките на майка му с демоните. Да открие книга, в която е описана историята на елфите, пожела лейди Делт. Да претърси томовете с древни басни, нареди му Алонда, която бе убедена, че съществуват пет различни вида тролове, последният от които все още не е описан в нейните записки. Да бъде прям, откровен и честен, посъветва го Норлан, тъй като великият Медив ценял тези качества. Да бъде усърден и да върши онова, което се иска от него. Да не се отпуска. Винаги да изглежда заинтригуван… Но преди всичко — да си държи ушите и очите широко отворени.

Амбициите на Кирин Тор не притесняваха особено Каджар. Той бе израснал в Даларан и ранното му посвещаване като послушник твърде скоро му беше изяснило елементарния факт, че членовете на съвета проявяваха ненаситно любопитство към магията във всичките й разновидности. Събирането и класифицирането на магически методи оставяше отпечатък у младите ученици на съвета още от най-ранната им възраст и можеше да се каже, че Каджар не беше по-различен в това отношение.

Всъщност той осъзнаваше, че любопитството му бе една от причините за нерадостното положение, в което беше изпаднал. Нощните му посещения в даларанската Виолетова цитадела бяха разкрили не една и две тайни, за които съветът предпочиташе да мълчи. Привързаността на Норлан към огненото вино, например, или предпочитанията на лейди Делт към доста по-млади от нея рицари, или тайната колекция от памфлети на Кориган Библиотекаря, описващи практиките на доисторическите демонични култове по един сензационен и доста зловещ начин.

А може цялата работа да беше свързана по някакъв начин с един от най-великите мъдреци на Даларан, многоуважаемия Арексис, когото всички останали почитаха. Той беше изчезнал или бе умрял, или пък с него се беше случило нещо ужасно и магьосниците предпочитаха да не говорят за това, като дори се бяха погрижили името му да бъде заличено от списъците и никога да не се споменава. Ала Каджар се беше добрал и до тази тайна. Всъщност младежът винаги намираше начин да открие информацията, която му беше нужна. Притежаваше своеобразен талант за това, който съвсем скоро можеше да се окаже и проклятие.

Причината за настоящата му престижна (а и съдейки по всички приготовления и предупреждения — може би фатална) задача можеше да е всяко едно от тези негови открития. Вероятно наставниците му бяха решили, че младият Каджар е прекалено добър в изравянето на тайни и затова съветът го беше изпратил някъде, където любопитството му щеше допринесе за благоденствието на Кирин Тор. Най-малкото така щяха да го отдалечат от обитателите на Виолетовата цитадела и пазения им в тайна личен живот.

Всичко това Каджар бе разбрал по време на своите приключения из добре прикритите коридори на задкулисния живот в цитаделата. В крайна сметка, когато потегли на път, раницата му беше пълна с бележки, сърцето — с тайни, а главата — със строги заповеди и безполезни съвети. През последната седмица бе изслушал почти всеки член на съвета. Всички до един като че ли имаха някакви интереси, свързани с Медив. Като за магьосник, който живееше сам, обкръжен само от дървета и зловещо извисяващи се върхове, членовете на Кирин Тор проявяваха прекалено голям интерес към него.

Поемайки си дълбоко дъх (а това му напомни, че все още се намира прекалено близо до конюшнята), Каджар се насочи право към кулата. Имаше чувството, че поводът на коня му е омотан около неговите глезени.

Главният вход зееше като преддверие на пещера. Не се виждаше нито порта, нито подвижна решетка. В това имаше известен смисъл. Коя армия би проявила глупостта първо да се изправи срещу Гората на Елвин, а сетне и срещу самия Медив? През цялата история на Каразан никой не си беше позволявал лукса да подлага крепостта на обсада.

Мрачният проход пред младежа бе достатъчно висок, за да мине някой охранен слон. Отгоре беше надвиснал широк балкон, изграден от бял камък. От там човек лесно би могъл да държи под око най-високите части на околните хълмове, както и планините отвъд тях.

Каджар долови движение и вдигна поглед към балкона тъкмо навреме, за да види как някаква фигура, обвита в мантия, се скрива обратно в кулата. Дали не го наблюдаваха? Нямаше ли да го посрещнат, или очакваха от него да се настани сам в постройката?

— Ти ли си новият ученик? — произнесе тих, почти гробовен глас.

Каджар, все още вдигнал глава нагоре, едва не подскочи от уплаха. Обърна се и видя прегърбена, слаба фигура, която изплува от сенките на входа.

Съществото имаше почти човешки форми и за момент младежът се зачуди дали Медив не предизвиква изкуствени мутации в обитателите на гората, за да ги използва като свои слуги. Създанието пред него приличаше на невестулка без козина, а от двете страни на главата му се забелязваха странни черни правоъгълници.

Тъй като Каджар не бе отговорил на въпроса му, съществото невестулка излезе от сенките и го повтори:

— Ти ли си новият ученик? — Създанието произнасяше думите сами за себе си, сякаш поставяше всяка в отделна кутия. Отново пристъпи и този път се откри напълно — оказа се слаб, жилав старец с мека вълнена ливрея. Черните правоъгълници от двете страни на главата му приличаха на ушанка, но продължаваха напред и стърчаха редом със забележително дългия му нос.

Младежът осъзна, че се е втренчил в стареца.

— Каджар — представи се той и подаде на мъжа пред себе си своето препоръчително писмо. — От Даларан. Каджар от Даларан, кралство Лордерон. Изпраща ме Кирин Тор. От Виолетовата цитадела. Аз съм Каджар от Кирин Тор. От Виолетовата цитадела. Даларан. В Лордерон. — Осъзна, че е започнал да се повтаря, едва когато старецът най-сетне даде признак, че го е разбрал.

— Разбира се. Ти си Каджар. От Кирин Тор. От Виолетовата цитадела. От Даларан. В Лордерон. — Слугата взе писмото небрежно и го пъхна под жилетката си. След като по целия път дотук се беше грижил да не се случи нещо с безценния къс хартия, Каджар изведнъж почувства остра загуба. Писмото представляваше неговото бъдеще и младежът чувстваше силно безпокойство при мисълта, че би могло да изчезне:

— Съветът на Кирин Тор ме изпрати, за да стана помощник на Медив. Лорд Медив. Магьосникът Медив. Медив от Каразан. — Още веднъж осъзна, че бърбори несвързано.

— Сигурен съм, че са те изпратили — отвърна слугата, след което отново бръкна в жилетката си и извади оттам два черни правоъгълника, скрепени с тънка метална лента. — Наочници?

Каджар примигна.

— Не. Искам да кажа, не, благодаря.

— Мороуз^[1] — каза слугата.

Мислейки, че му предлагат още нещо, младежът отново поклати глава.

— Аз съм Мороуз — рече мъжът в ливреята. — Управител на Кулата. Кастелан на Медив. Наочници? — Отново му предложи правоъгълниците, същите като тези, които носеше.

— Не, благодаря… Мороуз — отвърна Каджар, чието любопитство се бе пробудило.

Слугата се обърна, давайки на младежа едва доловим знак да го последва.

Послушникът от Кирин Тор пое след него, изненадан, че се налага да крачи доста бързо, за да не изостава от стареца. Въпреки привидно крехкия си вид, икономът се движеше енергично.

— Има ли някой друг освен теб? — реши да попита Каджар, когато започнаха да изкачват извито и широко стълбище. Камъкът бе вдлъбнат в центъра, там, където бе стъпвало неизброимото множество от прислужници и посетители на замъка.

— А?

— Сам ли си? — повтори младежът, като се чудеше как трябва да се изразява, за да го разбира Мороуз. — Сам ли живееш тук?

— И магът е тук — изхриптя икономът. Гласът му звучеше също толкова глухо и фатално, колкото буците пръст, падащи върху капака на ковчег.

— Да, разбира се — съгласи се Каджар.

— Едва ли щеше да има някакъв смисъл да идваш, ако живеех сам, нали? — продължи слугата.

Младежът се зачуди дали гласът на стареца не звучи по този начин просто защото го използва твърде рядко.

— Естествено — отвърна. — А някой друг?

— Нали знаеш как е. И така работата не е малко. Не че някой се е интересувал от мнението ми.

— Значи само ти и магьосникът? — рече Каджар. Дали бяха наели (или пък създали) иконома заради присъщата му необщителност?

— И готвачката — отвърна Мороуз, — но тя не говори много. Благодаря ти, че попита все пак.

Младежът повдигна леко вежди. Надяваше се, че наочниците са попречили на иконома да види реакцията му.

Скоро достигнаха площадка, която водеше към осветен от факли коридор. Мороуз я прекоси и продължи нагоре по следващите стълби. Каджар се помая за миг, изучавайки факлите. Доближи ръка на няколко сантиметра от пламъка, ала не почувства никаква топлина. Вероятно студеният пламък бе нещо обикновено в тази кула. В Даларан използваха фосфоресциращи кристали, които даваха равномерен блясък, ала повечето хора предпочитаха да си светят с факли, натопени в смола или алкохол. Но тук пламъците просто бяха застинали.

Мороуз, който почти бе стигнал горния етаж, се обърна бавно и се покашля. Каджар го последва забързано. Очевидно правоъгълниците не ограничаваха зрението на стария иконом чак толкова много.

— За какво са ти тези наочници? — попита бъдещият ученик на Медив.

— А? — отвърна Мороуз.

Младежът докосна главата си от едната страна:

— Наочниците. Защо?

Слугата изкриви лицето си в нещо, което можеше да се приеме и за усмивка:

— Магията е силна тук. Виждаш разни… неща… наоколо. Затова трябва да внимаваш. Аз внимавам. Преди теб имаше други, които не внимаваха. И вече ги няма.

Каджар си помисли за привидението, което бе видял на балкона, и кимна.

— Готвачката си е направила лещи от розов кварц — добави Мороуз. — Кълне се, че й помагат. — Помълча и добави: — Тя не е много умна, имай го предвид.

Каджар се надяваше, че икономът ще стане по-разговорлив, ако му се дават достатъчно поводи да упражнява умението си за общуване, затова се поинтересува:

— Отдавна ли живееш тук?

— А? — отново не разбра Мороуз.

— Отдавна ли служиш на Медив? — попита послушникът, като се надяваше, че не проявява прекалена раздразнителност.

— Аха — отвърна управителят. — Достатъчно дълго. Прекалено дълго. Години. С времето тук е така. — Гласът на стареца заглъхна и двамата продължиха да се изкачват мълчаливо.

— Какво знаеш за него? — направи още един опит Каджар. — Имам предвид за магьосника?

— Въпросът е — рече Мороуз, като отвори още една врата, зад която се откри поредното стълбище — какво знаеш ти за него?

Проучванията на Каджар по въпроса бяха изненадващо безрезултатни. Въпреки възможността да ползва Голямата библиотека на Виолетовата цитадела, както и до голяма степен нелегалният му достъп до няколко частни сбирки и тайни колекции, явно информацията за великия и могъщ Медив беше съвсем оскъдна. Това бе много странно, имайки предвид, че всеки правоспособен магьосник в Даларан вероятно изпитваше страхопочитание към него и желаеше да се добере до услугите му, независимо дали ставаше дума за сведения, помощ или друго благодеяние.

Според всички източници Медив бе млад мъж, едва надхвърлил четирийсетте. Изглежда, беше прекарал много от това време в успешни маневри, изхитрявайки се да избегне откритите стълкновения и фаталните сблъсъци със заобикалящата го природа. Каджар бе изненадан. Повечето предания за отцепниците ги описваха като изключително самовлюбени и претенциозни същества, намесващи се в неща, които никой не биваше да вижда или да докосва. Обикновено, след като си бяха играли със сили извън тяхната компетентност, повечето от тях бяха мъртви, осакатени или прокълнати. Много от разказите за такива магьосници, предпочели да не свързват живота си с Даларан, приключваха по подобен начин — необуздани, далеч от всякакъв контрол и недостатъчно обучени, нещастниците винаги свършваха зле и понякога отнасяха в забвение по-голямата част от обкръжаващата ги местност.

Фактът, че Медив не бе успял да срути някой замък върху главата си или да разпръсне своите атоми в някое отвъдно измерение, или пък да призове дракон, без да знае как да го контролира, показваше, че има задръжки или притежава големи способности. От суетнята около собственото му заминаване Каджар с голяма сигурност можеше да заложи на второто.

И все пак въпреки всичките си проучвания, така и не беше успял да си отговори на въпроса „защо“. Нищо не подсказваше за някакво голямо откритие, направено от Медив, нито дори за разтърсващо постижение, което би могло да обясни очевидното страхопочитание, което членовете на Кирин Тор изпитваха към независимия магьосник. Нямаше големи воини, велики завоевания или известни сражения, спечелени от него. Бардовете го обрисуваха повърхностно, а когато станеше дума за постиженията му, инак упоритите и прилежни в своите занимания официални говорители само поклащаха глави отрицателно.

Ала все трябваше да има някаква причина — Каджар бе напълно сигурен. Нещо, което караше маговете да изпитват смесица от страх, респект и завист. Съветът рядко поддържаше онези от занаята, които пропускаха да заявят верността си към Виолетовата цитадела, но дори те се прекланяха пред него. Защо?

Младежът разполагаше със съвсем малко — откъслечни сведения за произхода на магьосника (Гузба проявяваше специален интерес към майката на Медив), хроники, споменаващи името му или някое от неговите редки идвания в Даларан. Информацията беше предимно за посещенията му през последните пет години, като Медив се беше срещал единствено с по-старите магьосници, включително и с изчезналия Арексис.

В крайна сметка Каджар не знаеше почти нищо за този предполагаемо велик магьосник, а му предстоеше да работи за него. И доколкото смяташе познанието за своите броня и меч, вече започваше да се чувства ужасно неподготвен и незащитен за предстоящия сблъсък.

Но на глас изрече:

— Не много.

— Ъ? — отвърна Мороуз и се извърна леко към него.

— Казах, че не зная много — повтори Каджар малко по-високо, отколкото му се искаше. Гласът му отекна между голите стени на стълбището, което още веднъж бе започнало да се извива по пътя си нагоре. Чудеше се дали кулата е толкова висока, колкото изглежда. Краката започваха да го болят от изкачването.

— Разбира се, че не знаеш — съгласи се прислужникът. — Младите никога не знаят много. Предполагам, че в това се състои младостта, нали така?

— Имам предвид — отговори Каджар раздразнено и спря, за да си поеме дъх, — имам предвид, че не зная много за Медив. Това беше въпросът ти.

Слугата постави крак на следващото стъпало и за момент сякаш се замисли.

— А, да — рече най-накрая.

— Що за човек е той? — поинтересува се младежът.

— Човек като всеки друг, струва ми се. Има си своите добри и лоши страни. Настроенията си. Както всеки.

— И сигурно си обува ботушите един след друг — въздъхна горчиво Каджар.

— Не. Левитира в тях — отвърна икономът. Послушникът го погледна изненадано и забеляза леката усмивка, изписана на лицето му.

Продължиха да се изкачват. Стълбището вече се извиваше под по-остър ъгъл и младежът предположи, че се намират близо до най-високата част на кулата.

Пътят им ги изведе право в неголяма кръгла стая, заобиколена от широк парапет. Както бе предположил, намираха се в най-високата точка на замъка, в нещо като голяма обсерватория. Стените и таванът бяха заети от кристални прозорци, през които надничаха звездите, обсипали нощното небе.

От самата обсерватория не се виждаше много, тъй като светлината от нетрепващите пламъци на факлите беше затулена, за да не пречи на астрономическите наблюдения.

В центъра на помещението имаше мангал, в който тлееха въглени. Покрай външните стени бяха наредени дълги извити маси, отрупани с различни чудновати устройства. Имаше сребърни инструменти за измерване на хоризонталата, няколко златни астролаба служеха като преспапиета за купчините изписани листове и разтворени книги, а върху една от масите бе захвърлен полуразглобен модел, изобразяващ движението на планетите през небесната сфера. Навсякъде бяха натрупани древни томове и пергаменти, виждаха се и още, наблъскани безразборно в кошове под масите. Върху едната стена беше окачена голяма карта, показваща южните земи на Азерот. Каджар потърси родния Лордерон върху нея, после плъзна поглед през Куел’Талас и Каз Модан, усамотените земи на елфите и джуджетата. Върху листа бе забодено неизброимо съзвездие от шарени карфици, чието предназначение бе известно единствено на Медив.

Каджар не се съмняваше, че мъжът в помещението не може да бъде друг освен самия магьосник. Беше човек на средна възраст с дълга коса, вързана на опашка — навярно гарвановочерна в младостта му, ала сега прошарена на слепоочията. В брадата му също се забелязваха бели косми. Младежът знаеше, че това се случва често при магьосниците, подложени на високоенергийни излъчвания от ползваните заклинания.

Дрехите на Медив бяха съвсем обикновени. Носеше проста роба, която не подхождаше на човек с неговото положение. Панталоните му бяха напъхани в прекалено широки ботуши. Късо наметало без никакви бродерии се спускаше от широките му рамене до кръста, а качулката висеше свободно върху гърба му.

Когато очите на младежа постепенно се нагодиха към слабата светлина, той започна да осъзнава, че първоначалното му впечатление за облеклото на магьосника е било погрешно. По дрехите му имаше фина сребърна бродерия с изискана изработка, която сякаш сама се раздвижи пред очите на Каджар и се превърна в стилизираното лице на древен демон. Младежът примигна и сребърната плетеница се трансформира в навит на кълбо дракон, а после в звездно небе.

Магьосникът продължаваше да не им обръща внимание. Стоеше край прозореца със златен астролаб в едната ръка и бележник в другата. Изглеждаше напълно погълнат от мислите си и Каджар се зачуди дали това не бе едно от „нещата“, за които го предупреди Мороуз.

Младежът се прокашля и пристъпи напред, но прислужникът вдигна ръка предупредително. Каджар замръзна на място, сякаш някой го бе вкаменил.

Икономът застана тихо от едната страна на магьосника в очакване господарят да забележи присъствието му. Измина цяла минута, после и втора. Времето се проточи, заплашвайки да се превърне в цяла вечност. Най-накрая магьосникът остави астролаба и записа нещо в бележника си. Затвори го шумно и погледна Мороуз.

Сега, когато най-после можеше да го огледа добре, Каджар си даде сметка, че Медив изглежда далеч по-стар от предполагаемите си четирийсет години. Лицето му бе уморено и набраздено от дълбоки бръчки.

Мороуз подаде на магьосника измачканото препоръчително писмо. Печатът грееше в кървавочервено, осветяван от нетрепващата светлина на факлите.

Очите на Медив бяха скрити под тежко надвиснали тъмни вежди. Каджар веднага долови силата, струяща от тях. В тези изумително зелени очи имаше нещо могъщо, неконтролируемо и опасно. Магьосникът го огледа набързо и в същата секунда Каджар разбра, че е бил преценен и в крайна сметка едва ли е предизвикал особен интерес. Може би колкото бръмбар или бълха.

След миг магьосникът отмести поглед от младежа и се зае с препоръчителното писмо, а Каджар изпита облекчение, сякаш току-що се беше разминал с гладен звяр. Ала спокойствието му не продължи дълго. Между веждите на Медив се образува едва забележима бръчка и пергаментът на писмото внезапно избухна в пламъци, които започнаха да горят в наситеносиньо.

Когато магьосникът заговори, гласът му бе дълбок и сякаш развеселен:

— И така — рече той, без да се интересува от факта, че бъдещето на Каджар гори в собствената му ръка, — младият ни шпионин най-после пристигна.