Джеф Груб
Последният пазител (13)

Дванадесет
Война

Отне им няколко дни, за да възстановят библиотеката. Сравнително лесно събраха и слепиха разкъсаните томове, пък и по-ценните книги така или иначе стояха на горния етаж и бяха останали непокътнати. Ала възстановяването на лавиците изискваше доста повече труд и се наложи временно да превърнат конюшнята в работилница, където да ги поправят. Дори успяха да измайсторят няколко нови рафта, с които да заменят най-тежко пострадалите.

Естествено, от демона нямаше никаква следа. Така и не можаха да премахнат драскотините от нокти по масата, а страниците на „Родословие на кралете на Азерот“ бяха разкъсани и надъвкани като от огромни челюсти. Но най-лошото бе, че не разполагаха с никакво доказателство, което да ги оневини пред Медив.

— Може би някой го е спасил — предположи Гарона.

— Беше съвсем мъртъв, когато го видях за последно — отвърна Каджар, докато се опитваше да си припомни дали епичните поеми бяха над романтичните или обратното.

— Нещо е прибрало останките му — продължи да настоява тя. — Може би тъкмо онзи, който му е помогнал да влезе в кулата.

— Хм… А защо е почистил кръвта?

— Знам ли — сви рамене тя. — Може пък да е бил демон чистофайник.

— Магическите сили не действат по този начин — отбеляза младежът.

— Откъде си сигурен, че познаваш всички видове магически сили? Щом хората са различни, какво пречи и заклинанията им да са различни? Вземи например старите шамани на орките. Те правят вълшебствата си по друг начин в сравнение с вещерите^[1]. Може би тук е замесена магия, за каквато не си чувал.

— Това е невъзможно — възрази Каджар. — Даже и след най-добрия заклинател щяха да останат някакви следи. Разсеяни мистични енергии, които щях да почувствам, дори ако не съм способен да ги идентифицирам. Освен това единствените магьосници в кулата сме аз и Медив. Лично проверих защитите. Учителят е прав, нищо не ги е докосвало. Абсолютно никой не е влизал или излизал, било по магически или по друг начин.

Гарона сви рамене:

— Обаче знаем, че тук открай време се случват странни неща, нали? Възможно е добрите стари правила просто да не работят така, както си мислиш.

Сега беше ред на Каджар да свие рамене:

— Ако случаят е такъв, значи сме в по-голяма беда, отколкото предполагаме.

 

 

От скучната работа по възстановяването на библиотеката имаше и една неочаквана полза — отношенията между младия магьосник и пратеницата се подобриха. Макар да не можеше да я нарече приятел, Каджар изпитваше някакво особено съпричастие към жената орк. А най-странното бе, че понякога, когато работеше с гръб към нея, направо забравяше, че тя не е човек. Гласът й беше съвсем нормален и дори приятен.

Но все пак Гарона си оставаше представител на своята раса и младежът не си позволи да се отпусне напълно. Старателно следеше какво чете полуорката и обмисляше внимателно отговорите на нейните въпроси. Освен това се опита да следи връзките й с външния свят, като за целта обгърна района около крилото за гости със свои собствени заклинания.

Ала тук удари на камък — тя или не общуваше с никого, или го правеше много умело. Вместо да го успокои, това откритие (или по-скоро — тази липса на открития) изнерви младежа. Дори да вадеше някакви заключения от придобитите в кулата познания, Гарона ги пазеше за себе си.

Вярна на дадената дума, младата жена започна да споделя с Каджар собствените си познания за орките. Чиракът постепенно започна да добива представа за начина, по който живееше народът, сред който бе отрасла тя; за разделението на воините както по сила и мъжество, така и посредством системата от кланове.

Гарона не пропускаше да сподели и своето мнение за техните вождове, голяма част от които според нея бяха просто шумни простаци, чиято единствена цел в живота бе поредната битка и грабежа след това.

Докато картината на оркския начин на живот лека-полека се разкриваше пред него, младежът все повече си даваше сметка, че ордата се подчинява на динамични и вечно променящи се правила.

Най-влиятелната фракция сред орките беше кланът Блийдинг Холоу — могъща група с дълга и кървава история, която напоследък бе започнала да запада поради нежеланието на нейния вожд Килрог Кървавото око да жертва безсмислено живота на воините си в битки. Доколкото можеше да схване Каджар, предпазливостта на възрастните водачи често им докарваше обвинения в страхливост и малодушие от страна на младото поколение. Килрог беше убил собственоръчно трима от своите синове и двама от внуците си, след като младежите бяха опитали да узурпират властта му.

Другият могъщ клан, който оказваше сериозно влияние при вземането на решения в ордата, беше Блекрок. Негов предводител бе Черната ръка — огромен орк, чиято власт се крепеше на грубата сила и склонността му да спуква от бой всеки потенциален претендент. Недоволните от тази тирания се бяха отцепили в самостоятелно племе (макар да не беше минало без известно количество избити зъби) и подобаващо се бяха нарекли с очарователното име Блек Туут Грин^[2].

Имаше и други големи кланове: Туайлайтс Хамър, чиято представа за забавление се изчерпваше с унищожаването на чужда собственост; Бърнинг Блейд^[3], които пък, изглежда, нямаха водач и свободолюбиво и анархистично се носеха по течението на всеобщия хаос в ордата; както и редица по-малки, като Стормрийвър, например, чийто вожд бе някакъв могъщ заклинател. Каджар започна да подозира, че Гарона е изпратена именно от него, тъй като беше пропуснала да издекламира обичайните си злословия по негов адрес.

Младежът си водеше бележки упорито, за да може по-късно да докладва на Лотар. Според последните вести, донесени от грифона, ордата беше предприела офанзива извън пределите на Черното блато. Орките, за чието съществуване допреди година се носеха само слухове, вече представляваха сериозна заплаха и Стормуинд се готвеше за решителен отпор.

При всеки сгоден случай Каджар пращаше на първия рицар цялата информация, която бе успял да изкопчи от пратеницата. Описваше в детайли числеността на клановете, техните предпочитани тактики и всякакви други значителни и незначителни подробности, чак до цветовете на знамената на различните племена.

Правеше опити да разговаря на тази тема и със своя учител, ала той не проявяваше особен интерес. Напоследък Медив бе започнал да отбягва дори Гарона, а на няколко пъти двамата откриваха, че е напуснал кулата, без да каже нито дума преди това.

В редките случаи, когато бяха заедно, магьосникът се държеше резервирано. Неведнъж Каджар заварваше учителя си да седи в обсерваторията, съзерцавайки мълчаливо звездното небе над Азерот. Постоянно беше мрачен, хокаше го за щяло и нещяло и все по-често не желаеше изобщо да говори със своя чирак.

Настроението на магьосника не оставаше незабелязано и от другите в кулата. Мороуз ходеше на пръсти и избягваше да влиза в стаята на своя господар, а готвачката се беше затворила в кухнята и не си подаваше носа оттам. Вярна на своя нрав, Гарона се правеше, че не забелязва, ала най-сетне нервите й не издържаха и тя повдигна темата пред Каджар.

Този ден двамата бяха седнали да разглеждат карти на познатия свят, рисувани в Стормуинд (което, естествено, ги правеше ужасно непълни дори по отношение на Лордерон). Младата жена изглеждаше неспокойна. В един момент тя не се сдържа и попита:

— Винаги ли е такъв?

— Магьосникът е човек на настроенията — отвърна младежът.

— Да, но когато го срещнах за първи път, изглеждаше жизнерадостен и енергичен. А сега е…

— Разсеян?

— По-скоро объркан — рече тя с присвити устни.

Каджар бе принуден да се съгласи с нея.

По-късно същата вечер младежът се качи в стаята на своя учител, за да му прочете няколко нови писма с пурпурен печат, които бяха пристигнали междувременно. Всичките без изключение го умоляваха за помощ срещу ордата.

— Орките не са демони — отсече Медив. — Те са същества от плът и кръв и следователно са грижа на воините, а не на магьосниците.

— Хората са отчаяни — позволи си да изкаже мнение Каджар. — Вече са изоставили напълно земите до Черното блато. Към Стормуинд и другите по-големи градове се стичат хиляди бежанци. Назряват проблеми с изхранването им…

— И какво очакват? Пазителят да долети на гърба на грифон и да ги избави от нещастието? Ще имат да вземат! Стига ми, че трябва постоянно да следя пролуките в стените на реалността за демони, а когато някой аматьор допусне грешка — и да ги преследвам. Какво повече искат? Да ги спасявам от нашественици? Сигурно после ще изпитат затруднения в търговските преговори с Лордерон и пак аз ще трябва да им оправям кашите… Тази страна на живота не е наш проблем, млади доверенико!

— Ами ако единствената надежда на Азерот е именно във вас? Лотар е…

— Лотар е глупак — промърмори Медив. — По цял ден кудкудяка пред краля като стара квачка над пилците си. И Лейн е същата стока. До ден-днешен не можа да проумее, че стените на двореца му не го правят неуязвим. И кой остава? Орденът? Всичките могъщи магьосници с техните вечни караници и интриги? Тези закърнели славолюбци, неспособни да преодолеят и най-дребната външна заплаха? Не, младежо, безпокойството ти е неоснователно. Дори да успеят да покорят Азерот, орките също ще се нуждаят от Пазител, който да ги защитава.

— Учителю, това е…

— Какво? Кощунство? Предателство? — Магьосникът въздъхна дълбоко и поглади брадата си. — Може би. Ала аз остарях преждевременно и отдавна съм платил цената за нежеланото си могъщество. Позволи ми да се опълча срещу всичките нещастни лигльовци, които се опитват да направляват живота ми. А сега върви… Ако съм в настроение, утре заран ще те извикам, за да ми дочетеш твоите притчи за нещастия и бедствия.

Докато затваряше вратата, Каджар чу как Медив измърморва:

— Уморих се да се тревожа за останалите. Кога най-сетне ще мога да обърна внимание на себе си?

 

 

— Орките са атакували Стормуинд — рече младежът и остави писмото на масата пред Гарона. Бяха изминали три седмици от последния му опит да разговаря с магьосника.

Полуорката се втренчи в пурпурния печат, сякаш беше отровна змия.

— Съжалявам… — рече най-накрая. — По правило не взимат пленници.

— За щастие хората на краля са ги разгромили още преди да достигнат портите на града — подсмихна се Каджар — Голяма сеч ще да е паднала него ден. Съдейки по описанията, в нападението са участвали орки от клановете Блийдинг Холоу и Туайлайтс Хамър, но явно не са се сработили добре и това им е коствало позорна загуба.

Гарона изсумтя:

— Орките от Блийдинг Холоу не се занимават с обсади. Вероятно Килрог води двойна игра и е ползвал нападението, за да намали броя на непокорните бойци в клана си.

— В известието се казва, че по време на нападението бойците от двете племена са имали противоречия помежду си — вметна Каджар. Зачуди се дали неговите собствени доклади не бяха помогнали на Лотар по някакъв начин.

Пратеницата сви рамене:

— Досущ като хората, нали? — посочи масата и струпаните върху нея книги. — Навсякъде в хрониките ви откривам доказателства за ужасни злодеяния и братоубийствени войни, геноцид, зверства и кланета в името на наследствени права и претенции за тронове. Орките поне са напълно откровени и не се опитват да прикрият жаждата си за власт. — За момент жената замълча, после добави: — Мисля, че моето присъствие тук не може да помогне с нищо.

— На кого? На орките или на Стормуинд?

— И на двете страни. Нямах представа за планираната атака срещу столицата на Азерот, ако таиш подобни съмнения, но всеки можеше да се досети, че рано или късно това предстои да се случи. От нашите разговори би трябвало да ти е станало ясно, че Ордата няма търпение да нападне в самото сърце на тези земи. Освен това сигурно разбираш, че няма да се откажат лесно. Даже и да бъдат отблъснати, орките ще се оттеглят временно, ще сменят един-двама от вождовете си, ще се прегрупират и ще се върнат дори още по-многобройни отпреди.

— Предполагам, че е така — съгласи се Каджар.

Гарона му намигна:

— И вероятно вече си изпратил писмо до първия рицар на Азерот, съдържащо тези твои размишления?

Младежът се помъчи да запази каменно изражение, ала пратеницата се усмихна широко:

— Направил си го, не ме лъжи.

Лицето му вече пламтеше от неудобство, ала чиракът реши на свой ред да се възползва от ситуацията:

— Всъщност въпросът, който ме занимава повече, е защо ти не си докладвала на своите господари?

Зеленоликата жена се облегна назад в стола си.

— Кой твърди, че не съм?

— Аз — подчерта Каджар. — Освен ако не си по-добра магьосница от мен самия. — Съвсем лекото трепване на устните й я издаде. — Не си докладвала нито думичка, нали?

В продължение на цяла минута Гарона остана мълчалива, а младежът се наслаждаваше на настъпилата тишина. Най-сетне орката се обади:

— Нека просто приемем, че имам проблеми с лоялността…

— Нали разправяше, че не си подчинена никому?

— Всъщност тогава не ти казах цялата истина. Дойдох тук по чужда заповед. Изпрати ме един вещер на име Гул’дан. Той е вожд на клана Стормрийвър и има голямо влияние сред предводителите на ордата. Освен това е силно заинтригуван от магьосниците в твоя свят.

— А както знаем, орките обичат да атакуват първо най-голямото и най-силно укрепление по пътя си… Медив.

— Гул’дан ми довери, че старецът е специален. Не зная как се е сдобил с тази информация. Заклинателите винаги намират начин да си напъхат носа, където не им е работата, ще ме прощаваш за плагиатството. На няколко пъти двамата с Медив се срещахме на открито, а после се съгласих да му гостувам. Задачата ми бе да докладвам на Гул’дан за силите и способностите на магьосника, разкривайки на свой ред възможно най-малко информация. — Гарона сведе очи, избягвайки настойчивия поглед на чирака. — В крайна сметка ти беше прав за мен още от самото начало. Дойдох тук като шпионин.

Каджар се усмихна кисело:

— Не си чак толкова уникална в това отношение. Самият аз дойдох в Каразан със същата задача. И все пак не можах да разбера защо не си докладвала?

Пратеницата помълча известно време, после рече тихо:

— Старецът… веднага прозря истината, разбира се, и все пак ми каза всичко, което исках да зная. Или поне по-голямата част.

— Разбирам те — въздъхна младежът. — И с мен се случи нещо подобно.

Гарона кимна и продължи:

— Отначало помислих, че просто се държи самодоволно; че е прекалено самоуверен, досущ като някои от вождовете, с които съм разговаряла. Едва по-късно проумях, че ми е заложил капан. Като ми разкри познанието, от което се нуждаех, старецът ми гласува доверие. Не мога да го предам току-така.

— Да, доверието… То означава много за Медив. Понякога имам чувството, че направо струи на вълни от него. Винаги изглежда толкова сигурен в действията си…

— Именно — съгласи се тя. — А орките са генетично предразположени да се подчиняват на такива лидери… По едно време дори обмислях възможността да напиша на Гул’дан, че съм опознала Медив и не мога… просто не мога…

— Да му навредиш — довърши Каджар вместо нея.

— Да. Прекалено голямо доверие ми гласува проклетият старец… — Гарона въздъхна и продължи: — Ала същото важи и за теб. На другия ден след онази занимателна случка в библиотеката аз му разказах за твоята магия за видения, която бях наблюдавала скришом. Тогава ми се струваше, че именно ти си предизвикал появата на демона. Обаче Медив отговори, че знаел с какво се занимаваш и това не го притеснявало ни най-малко. Дори напротив, твоето любопитство трябвало да бъде поощрявано, защото щяло да ти служи добре занапред. Тъкмо това изказване ме накара да се замисля по-сериозно.

— И реши, че не можеш да го предадеш?

— Да. Той събуди човешката ми половина, дремеща дълбоко в мен. Много отдавна не се бях чувствала по този начин. Според мен старецът вижда нещо повече от обикновен сблъсък между две раси в сегашните събития. Достатъчно могъщ е, за да помете орките с един замах, стига да поиска, обаче така и не го е направил досега. Мисля си, че вярва в нещо различно, нещо далеч по-добро. Ще ми се и аз да знаех какво е…

В библиотеката се възцари тишина, нарушавана единствено от тътренето на Мороуз в коридора.

— Ала напоследък взех да се чудя… — проговори Гарона най-накрая. — Държал ли се е по този начин и друг път?

Загриженият тон на пратеницата напомни на Каджар за разпита, на който го бе подложил Лотар. Поклати глава:

— Винаги е бил непредсказуем, наречи го ексцентричен, ако щеш, но никога досега не съм го виждал толкова… потиснат.

— И мрачен — добави тя. — Дори апатичен. Винаги съм смятала, че ще застане на страната на Азерот, но ето че сега нападат самия Стормуинд, а той не възнамерява да си мръдне дори малкия пръст…

— Навярно това се дължи на… особения му светоглед — рече Каджар, подбирайки думите си изключително внимателно. Не искаше да разкрива пред Гарона истината за Ордена на Тирисфал, независимо от всичките й приказки за доверие и лоялност. — Неговите действия се диктуват от дългосрочни планове. Затова понякога на нас, страничните наблюдатели, ни е трудно да ги разберем.

— Сигурно си прав. Може би това го кара да страни от нас — продума орката замислено.

 

 

Мълчанието се проточи отново. Всеки бе зает със собствените си мисли.

— Все пак не се учудвам, че Стормуинд е успял да отблъсне нападателите — обади се Гарона накрая. — Никак не е лесно да унищожиш такава голяма крепост. Първо трябва да отслабиш позициите на защитниците зад стените й.

— Радвам се, че не си главнокомандващ на вашата армия — усмихна се Каджар.

— При нас го наричат „боен вожд“ — поправи го Гарона. — Не че имам реален шанс да стана такъв някога…

— Знаеш ли, има нещо, което се каня да те питам отдавна… — започна младежът колебливо.

Тя го погледна въпросително.

— Във всички доклади нашите офицери споменават своето изумление от огромния брой орки, които срещат по пътя си. Вярно, успели са да ги отблъснат, но човек започва да се чуди как така в Черното блато могат да се скрият толкова много воини.

— Не зная нищо за разположението на войските ни — каза Гарона, — ако имаш предвид това. Нали бях тук през цялото време, за да те шпионирам.

— Да, така е — съгласи се той, — но си мислех за друго. Когато ми разказваше за вашите обичаи, пропусна да споменеш откъде идвате. Какъв е вашият роден свят? И как се озовахте тук? Някакво заклинание ли използвахте?

Върху лицето на пратеницата се изписа странно изражение. Каджар можеше да се закълне, че жената орк се двоуми дали да му отговори. Почти очакваше Гарона да смени темата и затова остана безкрайно изненадан, когато тя започна да разказва:

— Наричаме нашия свят Дренор. Той е див и негостоприемен, с непристъпни планини и безкрайни пущинаци. Растителността е рядка и уродлива, обезобразена от честите бури…

— И небето е червено — добави Каджар.

Тя го погледна изненадано.

— Нима си говорил с други орки? Не знаех, че хората вземат пленници.

— Не, имаше го в едно мое видение. Подобно на онова, на което стана свидетел при първата ни среща. Тогава видях орки за първи път. Спомням си, че ми се сториха безброй.

Гарона изсумтя:

— Явно твоите видения разкриват повече, отколкото желаеш да признаеш. Все пак си добил вярна представа. Орките са плодовити същества. Семействата с двайсетина деца са нещо съвсем обикновено. Това се дължи на факта, че мнозина умират, преди да са достигнали зрялост. Животът на Дренор е труден. Само най-силните и най-умните оцеляват…

Погледът й се зарея в миналото, после орката се сепна и продължи:

— По онова време все още принадлежах към клана Стормрийвър. Бях вечният аутсайдер, винаги мразена и винаги в периферията… Но после дойде заповедта.

— Каква заповед?

— Наредиха ни да се готвим за поход. Бойци и пеони, мъжки и женски, на всички, годни да носят оръжие или сечива, беше заповядано да приготвят личните си вещи и да се насочат към Адския полуостров. Гул’дан и още неколцина могъщи вещери бяха издигнали огромен портал на това място. Портал, свързващ световете ни през тъканта на вселената. Приличаше на чудовищна арка, иззидана от камъни, ала през отвора й не се виждаше пущинакът от другата страна… Вместо това вътре се преплитаха всички нюанси на мрака, подобно на пъстроцветни отражения от мазната повърхност на замърсено езеро.

— Хм… За пръв път чувам за такъв голям разлом в тъканта на вселената — промърмори Каджар.

— Наистина беше огромен. Не мога да ти обясня защо, но имах натрапчивото усещане, че този пробив не е дело на вещерите. Някой друг, много по-могъщ от всичко, което можех да си представя, беше създал портала, а на тях бе наредил само да се грижат прехвърлянето да протича гладко и бързо. — Гарона сви рамене. — Мнозина се страхуваха и не желаеха да влязат в дупката. Тогава вождовете започнаха да произнасят дълги речи, с които се опитваха да ни убедят, че от другата страна ни очаква свят на изобилието, обитаван от мекушави създания, готови да нахранят стоманата на мечовете ни. Ала въпреки това някои от клановете продължиха да се съпротивляват.

Пратеницата пое дълбоко дъх и продължи:

— Тогава Гул’дан побесня. Нареди да посекат непокорните за назидание, а останалите принуди да преминат с остриета, опрени в гърбовете им… Аз бях в третата вълна, заедно с група пеони. Пазачите ни изблъскаха между огромните колони на портала и тогава се озовахме сред най-гъстия мрак, който можеш да си представиш… — при тези думи орката потрепери. — Наричат го Великата празнота, но има и други имена. Имах чувството, че падам цяла вечност, а после внезапно ме обгърна светлина и се оказах в нов и объркващ свят.

Каджар се обади:

— След обещанията за рай Черното блато трябва да е било голямо разочарование за вас.

Гарона поклати глава:

— Беше шок. Помня, че се разтреперих от страх, когато очите ми съзряха враждебно-синьото небе и земята, покрита с гъста растителност, докъдето стига погледът. Някои не успяха да го понесат и просто откачиха. Други пък решиха да се присъединят към клана Бърнинг Блейд и поведоха своя собствена битка под огненооранжевото знаме. — Тя поклати глава отново. — Страхувах се, но оцелях. Сетне открих, че нечистият ми произход има своите предимства. Него ден бях част от малък отряд, който нападна Медив от засада. Магьосникът изби всички воини с едно щракване на пръстите, ала мен остави жива… И когато Гул’дан ме натовари със сегашната ми шпионска мисия, внезапно установих, че изпитвам затруднение да предам доверието на стареца.

— Значи това си имала предвид с този твой „проблем с лоялността“…

— Да. И за да предваря следващия ти въпрос — рече Гарона, — не, нямам представа колко от нашите воини са преминали през Великата празнота. Нито пък ми е известно откъде се е взел самият портал. Но ти, Каджар, можеш да откриеш всичко това.

Той примигна:

— Аз ли? Как?

— Чрез твоите видения. Изглежда ти се удава да призоваваш призраците на миналото. Предния път те наблюдавах внимателно. Тогава бяхме в Стормуинд, нали?

— Да. Сега поне разбираш ли, защо твърдях, че демонът от библиотеката не беше призрак? Видението трябва да има фон и да измества цялата реалност…

Гарона махна с ръка нетърпеливо.

— Но ти можеш да ни върнеш обратно до момента, в който е бил предизвикан разломът в пространството, нали? Така ще откриеш кой е довел орките в Азерот.

— Разбира се. — Най-сетне Каджар бе започнал да схваща. — И се обзалагам, че това е същият негодник, който пуска демоните на свобода! Сигурен съм, че двете неща са свързани! — Младежът погледна Гарона с уважение. — Знаеш ли, досега не се бях замислял над това.

— Винаги можеш да разчиташ на мен за въпросите — кимна тя доволно. — Само се постарай да откриваш отговорите.

Отново се намираха в празната трапезария. Усърдният Мороуз беше помел защитния кръг, затова на Каджар му се наложи да го изрисува още веднъж. Направи очертанието с натрошен розов кварц, а после го повтори с аметист. Гарона остави факлата в стойката на стената и се присъедини към младежа в центъра на ограденото пространство.

— Предупреждавам те — рече чиракът, — че понякога не се получава.

— Ще се справиш. Вярвам в теб.

— Може би, но не е сигурно, че ще успея да извикам правилното видение — обясни младежът.

Извърши необходимите движения с ръце и произнесе съответните думи. Искаше му се поне сега, когато Гарона го гледа, нещата да се получат. Затаи дъх, освободи мистичната енергия от клетката на съзнанието си и извика:

— Покажи ми началото на пробива между Дренор и Азерот!

Нещо във въздуха се промени, може би самото му налягане. Навън беше нощ, ала небето, което се виждаше през прозореца, бе с цвета на засъхнала кръв. Няколко самотни звезди мъждукаха едва-едва през тежкия му покров.

Двамата с Гарона се бяха озовали в нечии покои. Подът бе застлан с нещавени кожи, а в огнището, заело центъра на помещението, тлееше жарава. По каменните стени висяха окачени най-разнообразни оръжия. Ниска платформа в ъгъла служеше за легло.

Внезапно съществото в постелите се размърда и скочи уплашено, сякаш се събуждаше от кошмар. Треперливата светлина на пламъците озари дивашкото, обветрено от хиляди битки лице на възрастен орк. Беше твърде грозен дори по стандартите на собствената си раса.

Гарона възкликна задавено:

— Гул’дан!

— Не може да те види — успокои я Каджар.

„Значи това е вещерът, изпратил ордата при нас…“ — помисли си младежът. Изглеждаше наистина ужасно. Всяко благоразумно оркче би избягало с писъци при вида му.

Старият магьосник се уви в кожите си и проговори:

— Виждам те, нощно създание. Приближи се към мен, не се спотайвай!

Гарона сграбчи Каджар за рамото и младежът усети как острите й нокти се впиват в плътта му. Обаче Гул’дан не говореше на тях; в този миг от сенките изплува друг призрак.

Беше висок и широкоплещест и стърчеше с цяла глава над чирака и пратеницата. Качулката на червения му плащ бе нахлупена и скриваше чертите на неговото лице сред гъсти сенки. Фигурата му беше полупрозрачна — явно непознатият също не принадлежеше към този свят. Ала Каджар забеляза нещо друго, което му се видя далеч по-странно — макар жаравата в огнището да бе единственият източник на светлина в помещението, новодошлият хвърляше две сенки. Едната — в посока, противоположна на пламъците, а другата — малко встрани, сякаш предизвикана от друг източник.

— Гул’дан — произнесе фантомът глухо. — Искам народа ти! Искам армията ти! Искам твоето могъщество!

— Кой си ти, злокобни призрако? — промълви Гул’дан разтреперано. — Призовах духовните си закрилници, обаче те не успяха да те прогонят… Събрах край себе си вещери, но те избягаха… Даже се помолих на мистичния си господар, ала дори той не можа да се справи… Обсебил си сънищата ми… Предизвикваш кошмарите ми… А ето, че сега оскверняваш и личните ми покои. Кой си ти?

— Страхуваш се, защото не разбираш моята природа — прокънтя гласът на непознатия и Каджар почувства как настръхва, внезапно осенен от страшна догадка. — Виж моя свят и кажи сбогом на страховете си!

При тези думи фантомът оформи във въздуха кълбо, леко и чисто като сапунен мехур. Беше около метър широко и съдържаше в себе си жива картина на земя със синьо небе и зелени поля.

Призракът показваше Азерот.

Първата сфера бе последвана от втора и от трета… Огрени от слънцето златни жита. Тресавищата на Черното блато. Леденият север. Блестящите шпилове на Стормуинд. И една самотна кула, осветена от кристална лунна светлина. Каразан.

Последното кълбо се стопи по-бързо от останалите, разкривайки за миг мрачен декор на дъното на океана. Мисълта бе странна и Каджар я отхвърли бързо, ала сякаш за момент бе изпитал присъствието на нечие несравнимо могъщество. Дълбоко под морските вълни лежеше гробница, пулсираща от титанична енергия. Беше там за миг, а после изчезна.

— Събери съюзниците си — нареди непознатият. — Събери воините и селяните и ги подготви за пътуване през Великата празнота. Подготви ги добре, защото всичко това ще бъде твое, но първо трябва го заслужиш.

Гул’дан падна на колене и вдигна ръце към кървавите небеса:

— Ще сторя всичко, което ми заръча, Велики. Ала кой си ти, все пак?

Непознатият посегна към качулката, а Каджар сведе очи. Вече знаеше какво ще види. Познатото набръчкано лице. Сключените посивели вежди. Зелените очи, в които блести познание и стаена заплаха.

Застанала край него, Гарона възкликна за пореден път.

— Аз съм Пазителят — изрече Медив — и ще проправя път за теб. А после цикълът ще бъде разрушен и аз ще бъда свободен.