Джеф Груб
Последният пазител (11)

Десет
Пратеникът

След възстановяването на Медив животът в кулата се върна към нормалния си ритъм, поне доколкото съжителството с мага можеше да бъде определено като нормално.

Каджар се зае да усъвършенства своите магически умения. По време на честите си отсъствия магьосникът му оставяше подробни инструкции, включващи новите заклинания, които да упражнява, а една от първите му работи след завръщането бе да провери докъде е стигнал чиракът в тяхното усвояване.

В началото младежът имаше чувството, че магическите му способности са дрехи с два размера по-големи от онези, които би следвало да носи, но след това започна да придобива увереност в своите сили, сякаш с разширяването на собствените му възможности въпросните широки дрехи се изпълваха.

Вече умееше да подчинява огъня на волята си, не срещаше никакви трудности да призове мълния, без на небето да има нито едно облаче, и можеше да накара разни дребни предмети да танцуват по масата само като си помисли за това.

Освен това учеше и други заклинания. Знаеше как да възстанови събитията около смъртта на даден човек, ползвайки като улика някоя негова кост или дреха, умееше да предизвиква мъгла и да оставя послания по такъв начин, че само онзи, за когото са предназначени, да може да ги разчете.

Особено горд се почувства, когато успя да усвои едно сложно вълшебство, чрез което се променяше хода на времето за неодушевените предмети. С негова помощ можеше да поправи някоя стара вещ или обратното — да превърне току-що изработен предмет в прашна, чуплива и безполезна антика.

Медив изпълни обещанието си и разкри на своя чирак естеството на защитните заклинания около кулата и сега в задълженията на младежа влизаше и това да следи за тяхното правилно функциониране.

Оставаше му съвсем малко свободно време и Каджар го ползваше, за да изучава различни текстове, свързани с демоните, които бе успял да изкопае от библиотеката. Учителят му нямаше нищо против тези занимания, ала му забрани изрично да изпробва каквито и да било ритуали за призоваване. Младежът, от своя страна, нямаше никакво желание да престъпва забраната.

Медив отсъстваше често и всеки път за различно време — ту няколко дни, ту цяла седмица. А когато се връщаше, винаги изглеждаше ужасно посърнал и уморен. Понякога бе толкова изтощен, че просто махваше с ръка, когато Каджар отиваше при него, за да му демонстрира новите си умения и да го осведоми за пристигналата кореспонденция. За щастие непробудният сън не се повтори повече, което даваше на младежа основание да мисли, че сегашните дела на учителя му не са свързани с демони.

 

 

Една вечер, докато подреждаше бележките си в библиотеката, Каджар чу шум откъм конюшнята. Докато успее да намери прозорец, от който се вижда въпросната част на замъка, групата ездачи, нарушили заниманията му, вече напускаха кулата.

Младежът се намръщи. Кои бяха тези хора? Молители, прогонени от Мороуз, или вестоносци, дошли с поредните известия, които съставляваха тъмната страна от живота на учителя? Младежът реши да слезе долу и да провери.

Още докато слизаше по стълбите, Каджар забеляза светлина на етажа за гости в долната част на кулата. Успя да зърне отдалечаваща се фигура в черно наметало, която изчезна по посока на една от спалните. Пришълецът бе придружаван от Мороуз, който носеше всичко необходимо — свещ, наочници и дежурната си реч по случая. Младежът успя да чуе част от думите му:

— … имаше други, които не внимаваха. И вече ги няма.

Какъвто и да бе отговорът, той не се чу, когато Мороуз притвори вратата и се завъртя към идващия Каджар.

— Гост? — поинтересува се младежът, опитвайки да надзърне в стаята.

— Аха — отвърна Мороуз.

— Маг или търговец?

— Не зная — отговори икономът изчерпателно и тръгна по коридора. — Пратеникът не каза.

— Пратеникът… — повтори Каджар. Веднага се досети за едно от тайнствените писма, което беше пристигнало, докато магьосникът бе спал непробудно. — Сигурно става въпрос за политика?

— Не попитах. Не е моя работа. Когато стане необходимо, ще научим.

С тези думи икономът изчезна, оставяйки младежа вперил поглед в затворената врата.

През следващите дни нормалният ритъм на живот се промени внезапно. Сякаш в кулата се беше появило ново небесно тяло, което влияеше на гравитацията на всички останали. Новата планета принуди готвачката да дрънчи усърдно с тенджерите и тиганите, а Мороуз — да обикаля неуморно из сводестите коридори на Каразан, зает с бог знае какви задачи. Дори Медив започна да се държи странно. Понякога отпращаше младия си чирак с някаква глупава заръка и веднага след като започнеше да се отдалечава, Каджар чуваше как по каменните стъпала зад гърба му прошумолява черното наметало на загадъчния гост.

Магьосникът продължаваше да мълчи, затова на младежа не му оставаше нищо друго, освен да очаква търпеливо развръзката на събитията. Понякога си позволяваше да подхвърли някой въпрос, ала вместо отговор го отпращаха в библиотеката да упражнява научените заклинания.

Догадките го измъчваха. Кого представляваше пратеникът? Дали не бе шпионин на Лотар? Някой таен член на Ордена? Или пък беше информаторът от Кирин Тор, онзи с изискания почерк и жлъчните теории?

Неизвестността тормозеше Каджар, а фактът, че магът не желае да му се довери, влошаваше нещата още повече.

— Значи сме щели да научим, когато стане необходимо… — промърмори той и влезе в библиотеката. Бележките му бяха разпилени навсякъде по масите, където ги беше зарязал последния път. В общи линии те съдържаха повечето от резултатите и идеите, до които бе достигнал в опита си да подобри заклинанието за предизвикване на видения. Беше внесъл няколко съществени изменения в него и се надяваше на по-добри резултати от преди.

Огледа бележките и се усмихна, после взе комплекта от мускали с натрошени скъпоценни камъни и се спусна няколко етажа по-надолу в една от изоставените трапезарии.

Мястото беше идеално. Представляваше елипсовидно помещение с каменни огнища в двата края и един-единствен вход. Голямата маса бе изнесена отдавна, а столовете бяха подредени покрай стените. Подът бе от бял мрамор — стар и напукан, но извънредно чист благодарение на нестихващите усилия на Мороуз.

Докато очертаваше магическия кръг с аметист и розов кварц, Каджар продължаваше да се усмихва широко. Отдавна бе постигнал увереност в действията си и вече не се нуждаеше от разни бабини деветини като церемониалната си роба за късмет. Нанесе шарките за защита и противопоставяне с отмерени движения и се усмихна отново. Започна да оформя магията в съзнанието си. Призова отделните й компоненти и ги постави по местата им. Вече можеше да долови могъщата сила, застинала в очакване на заповедите му.

Младежът привърши с разчертаването и влезе в кръга. Произнесе необходимите думи, направи съответните жестове и освободи енергията от ума си. Почувства как вълшебството се свързва в съзнанието му и го призова към действие:

— Покажи ми какво се случва в кабинета на Медив!

За момент потрепери от мисълта какво би могло да се случи, ако защитите на кулата доловят намеренията му, ала се надяваше магьосникът да не ги е настроил така, че да алармират за любопитството на собствения му чирак.

Заклинанието проработи и почти веднага Каджар разбра, че се е провалил отново. Не с гръм и трясък, хвърляйки всичко наоколо в пламъците на пълния срив, но достатъчно сигурно и необратимо. Може би все пак защитите бяха сработили и бяха отклонили видението в друга посока.

А беше сигурен поради няколко причини. Първо, във видението беше ден. И второ, знаеше съвсем точно къде е попаднал, макар това да не бе лабораторията на Медив.

Естествено, никога не беше стъпвал в точно тази кула, но бе очевидно, че е в замъка Стормуинд, кацнал над ширналата се столица на Азерот. Помещението наподобяваше онова, в което преди няколко месеца двамата магьосници от Ордена бяха намерили смъртта си, обаче прозорците бяха по-широки и се отваряха към обширни бели балкони. През ефирните завеси подухваше лек ветрец. Няколко папагала примигваха сънливо, кацнали на обръчите си покрай стените на стаята.

Точно пред Каджар бе поставена малка маса, отрупана с бели порцеланови чинии със златен ръб. Ножовете и вилиците също бяха направени от ценния метал. В кристалните купи имаше най-различни плодове — съвсем пресни, без едно петънце по тях. Утринната роса все още обгръщаше нежните трапчинки на едрите ягоди. Каджар усети как стомахът му започна да протестира при вида на това изобилие.

Край масата стоеше непознат слаб мъж с тясно лице и широко чело. Имаше деликатни мустаци и козя брадичка. Беше облечен в червен кафтан, пристегнат със златен колан в кръста. Младежът предположи, че дрехата е някакъв вид церемониална роба.

Непознатият докосна една от вилиците, премести я с няколко милиметра встрани и кимна доволно. После явно долови някакъв шум, защото вдигна очи към Каджар и се усмихна.

— Събуди ли се най-сетне? — Гласът на мъжа звучеше някак познато.

За секунда младежът бе убеден, че призракът го е забелязал, но после се досети, че мъжът говореше на някого зад гърба му. Обърна се и видя Игуен — също толкова млада и красива, колкото я помнеше от предишното си видение. Носеше ефирни бели дрехи с втъкани в тях сребристи орнаменти. Вместо ботуши, на краката й имаше леки бели сандали. Русата й коса бе прихваната със сребърна диадема.

— Постарал си се… — промълви магьосницата. На лицето й бе изписано странно изражение.

— С малко магия и достатъчно желание няма нищо невъзможно — отговори мъжът и вдигна длан. Над нея разцъфтя бяла орхидея.

Игуен взе цветето и вдъхна аромата му, а после го постави върху масата.

— Нилъс…

— Нека първо закусим — предложи магьосникът. — Виж на какво е способен един придворен маг дори толкова рано сутринта. Тези ягоди са набрани преди по-малко от час…

— Нилъс…

— Сигурно предпочиташ крехка шунка, задушена в масло? — продължи магьосникът.

— Нилъс!

— Тогава може би яйца от врока, сварени направо в черупките, благодарение на едно просто заклинание, което научих още докато живеех на островите…

— Тръгвам си.

През лицето на магьосника пробяга сянка.

— Тръгваш си? Толкова скоро? Дори без да закусиш? Искам да кажа… Мислех, че поне ще ми дадеш шанс да те опозная.

— Тръгвам си — повтори Игуен. — Очакват ме безброй задължения и просто нямам време за обичайните глезотии на следващата сутрин.

Придворният магьосник изглеждаше съвсем объркан:

— Мислех, че след такава бурна нощ ще пожелаеш да останеш в Стормуинд поне за известно време…

— Няма причина да го правя — отвърна тя. — Получих онова, за което бях дошла. Безсмислено е да оставам повече.

Каджар трепна изненадано, когато най-сетне започна да разбира. Чак сега си обясни откъде му е познат гласът на магьосника.

— Но аз мислех… — заекна Нилъс, ала Пазителката поклати глава.

— Ти, Нилъс Ерън, си идиот — изрече тя с равен тон. — Вероятно си един от най-могъщите идиоти в Ордена на Тирисфал, но това не променя нещата…

Магьосникът се наежи. Сигурно му се искаше да изглежда строг, ала объркването му го правеше просто сприхав:

— Я чакай малко…

— Нали не смяташ, че си успял да ме доведеш тук само с помощта на чара си? Сигурно ти е ясно, че не съм селски говедар и не можеш да ме впечатлиш особено със службата си в двора на краля? Не си чак толкова голям идиот, надявам се…

— Не — отвърна уязвено придворният маг, опитвайки да прикрие смущението си. — Просто смятах, че като цивилизовани хора бихме могли да споделим една съвсем обикновена закуска.

Игуен се усмихна снизходително.

— Нилъс, по-стара съм от повечето кралски династии, за които си чувал. Престанах да се чувствам като момиче още преди векове.

— Но аз мислех, че… — мъжът запъна, опитвайки да намери правилните думи.

— Че единствен от Ордена си успял да покориш великата и необуздана Пазителка? — попита магьосницата подигравателно. — Че можеш да я подчиниш на волята си само с помощта на няколко салонни трика? Да впрегнеш могъществото на Тирисфал в собствената си колесница? Стига глупости, Нилъс Ерън. И бездруго си пропилял голяма част от таланта си, остави ми поне някаква надежда, че изборът ми е бил правилен.

— Но щом не съм успял да те впечатля… Щом като не ме желаеш… Защо…

Игуен отговори прямо:

— Дойдох в Стормуинд, за да си осигуря единственото, което не мога да бъда сама: достоен баща на своя наследник. Да, Нилъс Ерън, можеш да се похвалиш пред приятелите си от Ордена, че си вкарал в леглото самата Пазителка, ала не забравяй да им споменеш, че точно благодарение на теб съм се сдобила с начин, по който да ви заобиколя и да предам могъществото си на правилния човек.

Явно магьосникът бе започнал да осъзнава резултата от своите действия:

— Не би посмяла! Не си мисли, че на членовете на Ордена ще им хареса да бъдат…

— Измамени? Оставени с вързани ръце? — запита Игуен с иронична усмивка. — Да, така е. Но не се притеснявай. Едва ли ще предприемат нещо срещу теб. Не ще посмеят да навредят на човек, към когото проявявам романтичен интерес… Поне едно може да ти послужи за утеха. От всички магьосници, вещери и вълшебници, в теб открих най-голям потенциал. Семето ти ще усили моето дете и ще го превърне в достоен приемник на могъществото ми. А когато се роди и го отбия, ще ти предоставя честта да го отгледаш.

Нилъс Ерън поклати глава:

— Но аз… Но ти… — Магьосникът замълча, а когато заговори отново, в гласа му се долавяха стоманени нотки: — Сбогом, Магна Игуен.

— Сбогом, Нилъс Ерън. За мен беше… удоволствие.

С тези думи великата Пазителка се обърна и напусна стаята.

Нилъс Ерън, главен придворен магьосник на Азерот, конспиратор от Ордена на Тирисфал и баща на следващия Пазител Медив, седна край идеално подредената маса. Взе машинално една от златните вилици, повъртя я в ръце, въздъхна дълбоко и я пусна да падне на пода.

Видението избледня още преди да се чуе иззвъняването на метала върху мрамора, ала вместо него Каджар долови друг шум точно зад гърба си. Изскърцаха ботуши, тихо прошумоля пелерина… Някой го наблюдаваше!

Младежът се извъртя мигновено, но успя да види единствено гърба на онзи, който го бе шпионирал. И все пак го позна. Пратеникът! Не стига, че го отпращаха всеки път, когато Медив разговаряше с този човек — ето че сега натрапникът беше започнал да си завира носа и в личните му дела!

Каджар се втурна към изхода, но когато стигна до вратата, непознатият бе изчезнал. Чуваше се само шумът от стъпките му по посока на стаите за гости.

Младежът го последва тичешком. Надяваше се стръмното стълбище да принуди пратеника да се движи от външната страна, където стъпалата бяха по-широки и по-сигурни. От своя страна, чиракът бе минавал оттук толкова често, че сега прескачаше уверено по две-три стъпала наведнъж, придържайки се към вътрешната стена.

Когато наближи етажа за гости, вече можеше да види сянката на натрапника — спускаше се бързо, устремен към вратата на своята стая, и беше на път да се изплъзне. С един-единствен скок Каджар преодоля последните четири стъпала, хвана пратеника за ръката и го завъртя към себе си.

— Сигурен съм, че учителят ще иска да научи как… — започна той, ала занемя, когато качулката на пелерината се плъзна назад, откривайки лицето отдолу.

Пратеникът бе с черни панталони, черна копринена блуза и високи ботуши за езда. Имаше набита мускулеста фигура и зелена кожа, а качулката бе разкрила масивна зъбата челюст. От абаносовочерната коса стърчаха дълги зелени уши…

— Орк! — изкрещя Каджар. Оттам нататък реакцията му бе напълно автоматична. Вдигна ръка и промълви няколко думи, за да призове мистична мълния към врага си.

Така и не успя да довърши. Още докато си отваряше устата, пратеникът се извъртя и кракът му отхвърли ръката на младежа като камшик, а следващият ритник се стовари през лицето му и го накара да залитне.

Усети вкуса на кръв — вероятно си беше прехапал устната. Отново направи опит да атакува със заклинание и отново не сполучи. Непознатият бе много по-бърз от бронираните воини, с които се беше сблъскал в тресавището.

В следващия миг пратеникът заби тежкия си юмрук в корема му. Младият заклинател изръмжа, принуден да изостави магията за сметка на директната атака. Сграбчи врага за ръката и успя да го извади от равновесие. За момент по нефритенозеленото лице се изписа изненада, но после воинът стъпи здраво на крака, измъкна се от хватката и придърпа Каджар към себе си. Странно, ала вместо очакваната воня на леш младежът усети лек аромат на екзотични подправки. Не му остана много време да размишлява над това откритие, защото противникът изви ръката му и го преметна, използвайки собствената му инерция.

Каджар се затъркаля по коридора, после се плъзна по каменния под, и най-сетне спря в нечии крака.

Вдигна очи и срещна леко разтревожения поглед на кастелана.

— Мороуз! — извика. — Веднага извикай учителя! В кулата има орк!

Икономът не помръдна. Вместо това се втренчи в непознатия и попита:

— Добре ли сте, пратеник?

Натрапникът се усмихна със зеленикавите си устни и се уви отново в пелерината.

— Благодаря, чувствам се прекрасно. Тъкмо имах нужда да се поразкърша малко.

— Мороуз! — кресна Каджар. — Това е…

— Пратеникът. Гост на магьосника — поясни икономът. — Търсех те. Иска да се качиш.

Младежът се изправи на крака и хвърли предизвикателен поглед на непознатия:

— Не забравяй да му разкажеш как си пъхаш носа, където не му е работа!

— Иска да види теб, чирако — поправи го Мороуз.

 

 

— В кулата има орк! — почти извика Каджар.

— Всъщност полуорк — поясни Медив разсеяно, докато човъркаше нещо, приведен над работната си маса. — Сигурно произхожда от някое място, където хората и орките живеят заедно. Подай ми онзи прибор, ако обичаш.

— Но те се опитаха да ви убият! — продължи да настоява Каджар.

— Орките ли имаш предвид? Май някои от тях наистина имаха подобно желание… Но Гарона няма нищо общо с това. Тук е в качеството си на посланик на своя народ. Или поне на част от него.

„Гарона. Браво, чудовището си имало и заглавие“, помисли младежът язвително, после каза:

— Да, но те ни нападнаха! Освен това в едно от моите видения орките ни атакуваха със стотици хиляди! А докато си почивахте, през ръцете ми минаха десетки писма, в които се описваше безмерната им жестокост и склонност към насилие! И броят им се увеличава с всеки изминал ден! Това е дива и опасна раса!

— Напълно заслужена репутация… Доколкото разбирам, тя се е справила с теб съвсем лесно — подхвърли магьосникът небрежно и вдигна очи.

Каджар замръзна:

— Тя?

— Впрочем Гарона е жена. Доста млада при това.

Младежът посегна неволно с ръка, за да докосне разцепената си устна, после тръсна глава и продължи упорито:

— Дори това няма значение…

— А кое има значение?

— Тя е орк! И е опасна! А вие сте й позволили да се разхожда напълно свободно из кулата.

В гласа на Медив се прокраднаха стоманени нотки:

— Тя е полуорк. И не е по-опасна от теб, имайки предвид конкретната ситуация. Освен това, нека не забравяме, че е гост. Млади доверенико, очаквам от теб да се държиш възпитано с гостите ми, а не да се биеш с тях по коридорите на кулата.

Ала Каджар не се предаваше:

— Тя е пратеник, така ли?

— Да.

— Чий пратеник?

— На някои от клановете, обитаващи Черното блато — отвърна Медив. — Все още не съм сигурен на кои точно. Не сме разговаряли по този въпрос.

Младежът примигна от изненада:

— Допуснали сте я в кулата ни, без да знаете кой я изпраща?

Магьосникът остави работата си настрана и въздъхна уморено:

— Представи се за посланик на някои от оркските кланове, дошли напоследък. Ако искаме да разрешим проблема по начин, който не включва огън и меч, все някой трябва да се нагърби със задачата да започне преговори. Няма никакво значение дали ще ги водим тук, или на друго място. И между другото винаги съм смятал, че това е моята кула, а не нашата кула. Тук си като мой ученик, защото съм ти разрешил да останеш. И като мой ученик очаквам от теб да гледаш на нещата малко по-разкрепостено.

— И все пак кого представлява тя? Някого, никого или всички едновременно?

— За момента представлява себе си — отвърна Медив раздразнено. — Както ти е известно, не всички хора имат едни и същи идеали. Нищо не пречи подобен принцип да важи и за орките. Имайки предвид колко си любопитен, защо не се заемеш да научиш подробностите от самата нея? — Магьосникът поглади брадата си и продължи: — Чудя се и още нещо… Да не би да се съмняваш в мен? Нима мислиш, че не мога да се справя с някакъв си полуорк?

Внезапно младежът се засрами от своето непочтително поведение. Всичките му подозрения започнаха да му изглеждат съвсем безпочвени. Нима бе възможно магьосникът да действа против интересите на собствения си орден? Объркан, Каджар си припомни разказа на Лотар и мистериозната поява на Сарджерас над постелята на Медив. Струваше му се, че трябва да предупреди своя учител за нещо важно, но не беше наясно за какво.

— Понякога се притеснявам за вас — промълви чиракът след дълго мълчание.

— Аз пък се притеснявам за теб — отвърна магьосникът разсеяно. — Напоследък се събра цял куп неща, за които да се притеснявам…

Каджар реши да направи един последен опит:

— Сър, смятам, че тази Гарона е шпионин. Сигурен съм, че е тук, за да събере информация, която да бъде използвана срещу вас.

Медив се усмихна иронично:

— Ситуацията е доста странна, не мислиш ли? Крадецът вика „дръжте крадеца“… Млади доверенико, нима си забравил за списъка от задачи, които ти възложиха от Кирин Тор, преди да тръгнеш насам?

Ушите на Каджар горяха от срам, докато напускаше лабораторията.