Йордан Радичков
Баща ми

Никой не беше по-силен от него. Само с няколко удара на брадвата поваляше дървета в гората, достатъчно беше да духне на ръцете ми, за да ме стопли, достатъчно беше да каже само една дума на биволите и те се изправяха, протягайки своите опашки.

Той можеше всичко и свит в сянката му, мечтаех един ден да стана силен, безстрашен и непобедим като него.

Гледах го как сече дърветата с брадвата. Те се сгромолясваха с писък върху снега, доловете повтаряха ехото на техните викове, а аз усещах тръпки по тялото си от това, че цялата гора вика, разтреперана от брадвата на баща ми. И сега го виждам как без всякакво усилие товари насеченото върху шейната, стяга дърветата със синджира, а те се огъват, смаляват се, сякаш връзва житен сноп. После впряга двата бивола, черни и огромни като змейове от бабина приказка; но те не могат да тръгнат, защото плазовете на шейната са замръзнали. Баща ми напъва с рамо, замръзналият сняг кънти и биволите потеглят леко в пъртината.

Седя отгоре на шейната, увит в неговата стара полушуба, и го гледам как крачи тежко напред, уловил небрежно синджирите на биволите. Черните змейове вървят послушно подире му като кученца, а аз все не мога да разбера откъде е тази сила у баща ми, та покорява всичко около себе си.

Слънцето си се търкаля по небето, спокойно и сигурно. Баща ми пали цигара и води биволите по пъртината — спокойно и сигурно. Но неочаквано се подхлъзва и пада в снега, също както и аз падам на пързалката. Става ми неловко, дори ми се плаче от срам, че съм видял баща ми да падне в снега и за един миг само да се почувствува безпомощен.

И сега не вярвам, че това е било истина, макар че помня как отупваше с каскета снега от себе си и се усмихваше гузно и малко обидено. Аз също се чувствувах гузен и обиден, защото това не бе някой друг, а баща ми, който за мен бе всичко.