Иван Василев
По пътя на борбата

Когато Георги се събуди, навън бе още тъмно. Рече да се измъкне, доде никой не го е усетил, но стрина Парашкева вече шеташе в затоплената кухня. Малките спяха прегърнати, а баща му гълчеше на двора, даваше ярма на кравите.

Момчето целуна ръка на майка си. Притихна в топлата й прегръдка. След миг се отскубна и въздъхна. Сбогом, безгрижно и незабравимо детство. Сбогом, лудории. Не тръгва ли на далечен, много далечен и страшен път? И дали някога ще се завърне?

Младата жена избърса сълзите си.

— На добър час, момчето ми! И добра ти сполука. На̀! — И му подаде закуската — препечен на печката хляб и сиренце, — вързана в бяла кърпа. Георги пое вързопчето, озърна се и пъргаво изскочи на двора. Сякаш потъна до гуша в бялото руно на мъглата. Подири с очи баща си, но не го видя — и той се губеше в мъглата. Стрина Парашкева изпрати сина си до пътната врата. Устните й безмълвно прошепнаха:

— Милият печалбар на мама!

Слънцето се прокрадна, припадналата мъгла изтъня, превърна се на огнени свилени нишки. Момчето стъпваше бодро в позлатената паяжинна мрежа. Парашкева ахна и замря. Стори й се, че Георги расте на всяка крачка, достига покривите на бедните къщурки, подир туй главата му се изравнява с богаташките палати и… да вярва ли на очите си, достига бялата грива на Витоша.

— Сънувам ли? — сепна се Парашкева и мигом се озърна, сякаш някой бе прочел в сърцето й златните майчини мечти…

Знаеше ли тя, бедната българска майка, какъв син бе откърмила и дарила на света! Знаеше ли, че от този ден нейният черноок и тъмнокъдър Георги тръгва като легендарните юнаци да се бори с лютите народни врагове? Знаеше ли тя, че няма да мине много време и новото име ще прогърми по цялата българска земя, по целия свят?…