Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (2)

Глава втора
Попътно приключение

Почти по пладне на следващия ден Шаста се събуди от нещо топло и меко, което го галеше по лицето. Отвори очи и видя дълга конска глава. Носът и устните на животното почти докосваха неговите. Сети се за вълнуващите събития през нощта и седна, но тутакси простена.

— О, Брий — едва проговори той. — Целият съм натъртен. Целият. Едва се движа.

— Добро утро, мъниче! — поздрави Брий. — Опасявах се, че ще се чувстваш малко скован. Не е от паданията. Та ти тупна не повече от десетина пъти, и то все върху прекрасен, мек, пружиниращ торф. Сигурно е истинско удоволствие да се стовариш върху такова нещо. А онзи храст прещип омекоти единственото падане, което имаше опасност да се окаже по-лошо. Цялата работа е в язденето. В началото обикновено е така. Е, ще закусваш ли? Аз вече хапнах.

— О, не искам закуска. Нищо не искам — простена Шаста. — Казвам ти, не мога да мръдна…

Но конят го побутна с глава, после с копито и в крайна сметка трябваше да стане. Тогава се огледа и забеляза къде са: зад тях имаше шубрак, а отпред торфено поле, осеяно с бели цветя, се спускаше до ръба на скала. Далече под тях се разстилаше морето, а шумът от разбиващите се в брега вълни едва се долавяше. Шаста никога не го беше виждал от такава височина, погледът му не бе обхващал толкова голяма част от него и никога не си бе представял колко разнообразни са цветовете му. На места бялата пяна обливаше камъните безшумно. Бяха много далече, за да чуват морския тътен. Над главите им прелитаха чайки, а от земята се надигаше горещина. Беше зноен ден, ала най-голямо впечатление на Шаста направи въздухът. Не се сети веднага какво липсва, но най-после си даде сметка, че не мирише на риба. Защото тази миризма го бе съпровождала през всичките му дни — било в колибата, било сред мрежите. Новият въздух ухаеше така приятно, а предишният му живот сега изглеждаше толкова далечен, че за миг забрави болките по натъртеното си тяло и в скованите мускули и подвикна:

— Ей, Брий, не спомена ли нещо за закуска?

— Точно така — отвърна Брий. — Сигурно ще намериш нещо в дисагите на дървото. Нали там ги окачи снощи, или по-скоро рано сутринта.

Провериха какво има в дисагите. Резултатите се оказаха добри: пирог с месо, шепа сушени смокини, парче сирене и малка бутилка вино, както и пари — около четиридесет жълтици. Толкова Шаста не бе виждал през живота си.

Той седна (предпазливо, защото всичко го болеше), опря гръб в дървото и започна да яде. Брий хапна още малко трева за компания.

— Не е ли кражба, ако използваме парите? — попита по едно време Шаста.

— О?! — възкликна конят с щръкнала от устата трева. — За това не бях помислил. Свободен Говорещ кон не бива да краде, разбира се, но мисля, че можем да ги харчим. Ние сме заложници и пленници във вражеска страна. Тези пари са нашата плячка. А и как без тях ще ти набавим храна? Предполагам, че и ти като другите човеци не ядеш естествена храна, каквито са тревата и овесът.

— Прав си.

— Опитвал ли си?

— Да. Не успявам да ги преглътна. На мое място и ти нямаше да можеш.

— Странни същества сте вие, хората — отбеляза Брий.

Брий изчака Шаста да свърши със закуската (най-вкусната, която бе ял досега) и заяви:

— Смятам да се овъргалям хубаво, преди отново да ми сложиш седлото. — И пристъпи към действие. — О, колко е прекрасно! Невероятно приятно! — повтаряше той, докато търкаше гърба си в торфа и риташе с четирите си крака във въздуха. — Опитай и ти! — посъветва той момчето. — Много е освежаващо.

Шаста прихна да се смее:

— Много си смешен по гръб!

— Не съм смешен — възрази Брий. Изведнъж обаче се извъртя настрана, вдигна глава и погледна Шаста втренчено. — Наистина ли изглеждам смешно? — попита той напрегнато.

— Да — отвърна Шаста. — Но какво от това?

— Ти изобщо не мислиш! — сопна се Брий. — Та това е нещо, което един Говорещ кон вероятно никога не прави! Да не би да е някой глупав шутовски номер, който съм възприел от тъпаците? Ще бъде ужасно да открия, когато се върна в Нарния, че съм придобил някои долни, лоши навици. Как мислиш, Шаста? Кажи ми честно, без да ме лъжеш! Дали истинските, свободните коне, които при това говорят, се въргалят?

— Откъде да знам? Но на твое място не бих се измъчвал. Преди всичко трябва да стигнем там. Знаеш ли пътя?

— Знам пътя до Ташбаан. Оттам нататък е пустинята. О, ще я прекосим някак, не се бой! И тогава ще видим в далечината Северните планини и… Помисли си само! Към Нарния и севера! Там вече нищо няма да ни спре. Ще бъда доволен, когато прекосим Ташбаан. И за теб и мен е по-добре да не се навъртаме из градовете.

— Има ли начин да го избегнем?

— Ако навлезем дълбоко в сушата, ще попаднем на обработваеми земи и главни пътища. А и не знам пътя оттам. Не, ще се придвижваме по брега. Тук ще срещнем само овце, зайци, чайки и някой и друг пастир. Между другото, какво ще кажеш да тръгваме?

Докато оседлаваше Брий, Шаста изпитваше ужасни болки в краката и доста трудно се качи на гърба му. Конят реши да го пощади — целия следобед вървя кротко. С настъпването на вечерния здрач се спуснаха по стръмна пътека към долината и видяха малко селище. Шаста отиде пеша дотам да купи хляб, лук и ряпа. Конят заобиколи през нивите и на смрачаване двамата се срещнаха в другия край на селището. Започнаха да правят така всяка вечер.

Славни дни преживя Шаста. И всеки следващ се оказваше по-хубав от предишния. Мускулите му укрепнаха, а вече падаше и по-рядко. Ала дори и след като се научи да се крепи добре, Брий твърдеше, че седи на гърба му като чувал е брашно. „Може да е безопасно, мъниче, но по главните пътища ще ме е срам да ме гледат как ме яздиш“, повтаряше конят. Ала независимо от грубите думи Брий се оказа търпелив учител. Никой не е в състояние така добре да те научи да яздиш, както един кон. Шаста усвои умението да препуска, да галопира, да язди в тръс и да скача, без да пада, дори когато Брий внезапно свиваше наляво или надясно (а това, обясни Брий, правиш непрекъснато в разгара на битка). И, естествено, Шаста непрестанно молеше да чуе за всички битки и войни, в които Брий е участвал с таркаанеца. Брий разказваше за форсиране на мочурища и бързотечни реки, за атаки и свирепи схватки между кавалеристи, където наравно с хората се сражават и бойни коне — свирепи жребци, обучени да хапят, ритат и в подходящ момент да се изправят на задните си крака, за да се стоварят с цялата си сила върху врага. На Брий обаче не му се разказваше толкова често за войните, колкото на Шаста му се искаше.

— Да не говорим за това — казваше той. — Това са все войни на Тисрок и аз участвах като роб и глупаво животно. За мен са сраженията на Нарния, в тях искам да участвам като свободен кон заедно с моя народ! За тези войни ще си заслужава да се приказва. Към Нарния и севера!

Шаста скоро установи, че заговори ли Брий така, следва галоп.

Пътуваха няколко седмици. Пресякоха повече заливи, носове, реки и села, отколкото Шаста бе в състояние да запомни. И настъпи чудна лунна нощ. Щяха да тръгнат на път под лунната светлина, защото спаха през целия ден. Хълмовете останаха зад гърбовете им. Сега пресичаха широка равнина, а на триста-четиристотин стъпки вляво зеленееше гора. На почти същото разстояние вдясно морето се криеше зад дюни. Пътуваха около час (ту в тръс, ту по-бавно) и Брий неочаквано спря.

— Какво има? — озадачи се Шаста.

— Ш-ш-ш-т… — Брий източи врат, а ушите му щръкнаха. — Чу ли нещо? Слушай!

— Прилича ми на друг кон… Между нас и гората — отвърна Шаста и се заслуша.

— Това е друг кон — увери го Брий — и тъкмо този факт не ми харесва.

— Може би е някой закъснял селянин — рече Шаста с прозявка.

— Не говори врели-некипели! — сряза го Брий. — Селянин не язди така! Нито пък конят му! Не различаваш ли по звука? Това е расов кон, с качества. И го язди умел ездач. Ще ти кажа какво е, Шаста. Там, в края на гората, има таркаанец. Не е на боен кон, по-скоро породиста кобила според мен.

— Е, каквото и да е, сега вече не се чува — отбеляза Шаста.

— Прав си — съгласи се Брий. — Но защо спря точно когато и ние спряхме? Шаста, момчето ми, опасявам се, че някой вече ни следи.

— Какво ще правим? — попита този път шепнешком Шаста. — Дали ни вижда и чува?

— Не и при тази светлина и особено ако не се движим — прецени Брий. — Но погледни! Задава се облак. Ще изчакаме да скрие луната, а после ще поемем надясно към брега, колкото е възможно по-тихо. В краен случай там ще се скрием между дюните.

Изчакаха облакът да скрие луната и отначало бавно, а след това в лек тръс се насочиха към брега.

Облакът се оказа по-голям и по-плътен, отколкото предполагаха, и нощта стана доста тъмна. Точно Шаста си помисли: „Вече трябва да сме стигнали дюните“, и сърцето му подскочи, защото отпред се чу смразяващ кръвта звук, някакъв рев — тъжен и съвсем див. Брий смени посоката начаса и препусна към сушата.

— Какво беше това? — едва си поемаше дъх Шаста.

— Лъвове! — отвърна Брий, без да намалява ход и да извръща глава.

Известно време се носеха в галоп. Най-после нагазиха широк плитък поток и Брий се спря от другата му страна. Шаста забеляза, че конят трепери и целият е потен.

— Водата май отклони звяра от дирята ни — задъхано проговори Брий. — Сега вече ще се движим по-бавно.

Поеха полека и Брий подхвана:

— Шаста, срамувам се от себе си. Изплашен съм като обикновен, глупав кон от Калормен. Наистина. Изобщо не се чувствам като Говорещ кон. Нямам нищо против мечове, копия или стрели, но не понасям… тези същества. Май ще мина в тръс за малко.

Но само след минута от тръс отново премина в галоп и нищо чудно — ревът пак долетя, този път отляво, откъм гората.

— Два са — почти проплака Брий.

Продължиха така няколко минути и тъй като лъвовете повече не се чуха, Шаста се обади:

— Ха! Другият кон тича почти до нас. На един хвърлей е.

— Още по-добре — задъхано отбеляза Брий. — Нали го язди таркаанец? Значи има меч, ще предпази всички ни.

— Но, Брий — простена Шаста, — по-добре да ни изядат лъвовете, отколкото да ни хване таркаанец! Или поне да хване мен. Ще ме обесят като конекрадец.

Той не се страхуваше от лъвовете колкото Брий, защото никога не ги беше виждал. А Брий беше.

В отговор Брий само изсумтя, но се измести малко надясно. Странно, другият кон сякаш се измести наляво и след малко разстоянието помежду им доста се увеличи. Но почти веднага се чу лъвски рев, по-точно два — един отдясно и един отляво — и то едновременно. Двата коня пак започнаха да се приближават. Същото очевидно направиха и лъвовете. Ревът на зверовете от двете страни прозвуча ужасно близко — хищниците изглежда не срещаха никакви затруднения да следват галопиращите коне. В този миг облакът се отмести. Луната, изненадващо ярка, освети всичко като ден. Двата коня и двамата ездачи яздеха един до друг, сякаш се състезаваха. И наистина Брий каза (по-късно), че подобно надбягване не е виждал в Калормен.

Шаста, вече отчаян, се питаше дали лъвовете убиват веднага, или си играят с теб, както котката с мишка, и колко ли боли. В същото време той видя всичко (както се случва в най-ужасяващите моменти на човек). Видя, че другият ездач е дребен и слаб, с ризница (луната се отразяваше в нея) и язди великолепно. Нямаше брада.

Нещо плоско и блестящо се проточи пред тях. Преди Шаста да осъзнае какво е то, се чу силен плясък и в устата си усети вкус на солена вода. Блестящото нещо се оказа широк морски разлив. И двата коня плуваха, а водата стигаше до коленете на Шаста. Зад гърба им се чу гневен рев. Шаста се извърна и видя огромен, ужасяващ на вид силует, клекнал до водата. Но само един. „Вероятно сме надбягали другия“ — мина му през ума.

Лъвът явно реши, че не си заслужава да се мокри заради плячката. Поне не направи опит да продължи преследването във водата. Двата коня, все още един до друг, бяха стигнали средата на разлива. Отсрещният бряг се виждаше ясно. До този момент таркаанецът не бе отронил и дума. „Но ще го стори — помисли си Шаста — веднага щом стигнем сушата. Какво ще обясня? Най-добре да започна да съчинявам някаква история!“

Изведнъж до него прозвучаха два гласа.

— О, толкова съм уморена — различи той единия.

— Млъкни, Хуин! — обади се вторият.

„Явно сънувам — реши Шаста. — Готов съм да се закълна, че и другият кон говори.“

Скоро конете вече не плуваха, а вървяха. Когато излязоха на другия бряг, се чуваше как водата се стича от телата и опашките им, а под осемте копита хрущят камъчета. Таркаанецът за изненада на Шаста не прояви никакво желание да задава въпроси. Дори не погледна към Шаста. Напротив — сякаш гореше от нетърпение да подкара коня си напред. Брий обаче ловко му препречи пътя.

— Брр-р-р… — изсумтя той. — Спри за малко! Чух те! Няма какво да се преструваш. Аз те чух. Ти си Говорещ кон, кон от Нарния, точно като мен.

— Дори да е така, какво те засяга? — попита странният ездач свирепо и хвана дръжката на сабята.

Гласът обаче, с който бяха казани последните думи, даде възможност на Шаста да разбере много неща.

— Ха, та това е само някакво момиче! — възкликна той.

— И какво те засяга теб, дори да съм някакво момиче? — сряза го гласът. — Ти пък най-вероятно си само някакво момче. Невъзпитано, обикновено момче… Сигурно роб, откраднал коня на господаря си.

— Ти пък какво знаеш? — не се въздържа Шаста.

— Той не е крадец, малка таркаанке — обади се Брий. — Ако става въпрос за кражба, може да се каже, че аз го откраднах. А дали ме засяга или не, то не бих си позволил да отмина дама от моята раса в тази непозната страна, без да поговоря с нея. Според мен е естествено.

— И според мен е естествено — обади се кобилата.

— Ох, защо не си държиш езика зад зъбите, Хуин! — възмути се момичето. — Така само ни навличаш неприятности.

— Никакви неприятности няма да ви навлечем — увери я Шаста. — Може да си поемате по пътя веднага. Няма да ви задържаме.

— И ние няма да ви задържаме! — сопна се момичето.

— Какви кавгаджии са това хората — обърна се Брий към кобилата. — Същински мулета. Хайде да се опитаме да ги вразумим! Предполагам, мадам, твоята история е същата като моята: заловена си като малка и прекарваш години в робство в Калормен.

— Съвсем точно — изцвили кобилата малко тъжно.

— А сега бягаш ли?

— Кажи му да си гледа работата, Хуин! — намеси се момичето.

— Нищо подобно няма да сторя, Аравис! — обяви кобилата и ушите й се стрелнаха назад. — Това бягство е точно толкова твое, колкото и мое. И съм сигурна, че благороден боен кон като него няма да ни предаде. Опитваме се да избягаме, да стигнем до Нарния — завърши тя.

— Ние също — увери я Брий. — Ти, естествено, си се досетила веднага. Малко момче, облечено в дрипи, да язди (или поне да се опитва да язди) боен кон посред нощ. Не може да е нищо друго освен бягство. И ако мога да добавя, благородна таркаанка, облечена в доспехите на брат си, да язди сама посред нощ, да настоява всеки да си гледа работата и да не желае никакви въпроси… Ами то си е направо подозрително.

— Признавам — намеси се отново Аравис, — отгатна. Хуин и аз бягаме. Искаме да стигнем до Нарния.

— Тогава — възкликна Брий — какво ни пречи да вървим заедно? Предполагам, мадам Хуин, ще приемеш всякаква помощ и защита, каквито мога да ти окажа по пътя.

— Защо постоянно говориш на коня ми, а не на мен? — попита момичето.

— Извинявай, таркаанке — отвърна Брий, като съвсем леко изправи уши назад, — но като теб говорят в Калормен. Ние, Хуин и аз, сме свободни нарнийци. Предполагам, щом си тръгнала за Нарния, и ти искаш да си такава. В такъв случай Хуин не е твой кон. Със същия успех може да се каже, че ти си нейната човечка!

Момичето отвори уста да възрази, но спря. Очевидно не бе разсъждавало по въпроса от тази гледна точка.

— И все пак — обади се тя след малко, — не знам дали е добре да вървим заедно. Така няма ли по-лесно да ни забележат?

— Напротив, вероятността е по-малка — отвърна Брий.

А кобилата предложи:

— Нека направим така! Ще се чувствам много по-спокойна. Та ние дори не сме съвсем сигурни къде е пътят. А положително такъв славен боен кон знае много повече от нас.

— О, хайде, Брий! — обади се Шаста. — Остави ги да си вървят. Не ни искат, не виждаш ли?

— Напротив — възрази Хуин.

— Ето какво — обади се момичето. — Нямам нищо против да вървя с теб, господин Боен кон, но какво ще правим с момчето? Откъде да знам, че не е шпионин?

— Да не си въобразяваш, че не струвам колкото теб? — възмути се Шаста.

— Млъкни, Шаста! — сряза го Брий. — Въпросът на момичето от Таркаан е напълно уместен. Аз гарантирам за момчето, таркаанке. Той ми е верен и добър приятел. И определено е или от Нарния, или от Арченланд.

— Добре. Тогава да вървим заедно — прие тя, но не каза нищо на Шаста и очевидно предпочиташе Брий пред него.

— Чудесно! — зарадва се Брий. — А сега, когато между нас и онези отвратителни зверове е водата, какво ще кажете, вие, двамата човеци, да свалите седлата ни. Да си починем заедно и да чуем историите си.

Двете деца разседлаха конете. Те хапнаха малко трева, а Аравис извади доста съблазнителни неща за ядене от дисагите си. Шаста обаче се нацупи и, благодарейки, отказа — не бил гладен. Опита се да се държи, както си въобразяваше — гордо и недостъпно, но понеже рибарската колиба не е най-подходящото място да се научат изтънчени обноски, резултатът се оказа плачевен. Донякъде и сам се досети, че няма успех, и се нацупи още повече. Междувременно двата коня се разбираха чудесно. Спомняха си едни и същи места в Нарния — поляните с трева над Бивърсдам — и откриха, че са едва ли не втори братовчеди. Двамата човеци очевидно се чувстваха все по-неловко от взаимната си компания и накрая Брий предложи:

— А сега, таркаанке, защо не ни разкажеш историята си?

Аравис не чака да я подканят. Седна и начаса подхвана с тон, доста по-различен от досегашния. Защото в Калормен те учат да разказваш истории (независимо дали са истински или измислени) точно както английските момчета и момичета ги учат да пишат есета. Има една разлика — всеки иска да чуе разказите на таркаанците, докато аз не познавам някой, който да е поискал да прочете есетата.