Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (13)

Глава тринадесета
Битката при Анвард

Към единадесет часа всички, яхнали конете, се насочиха на запад, към планините отляво. Корин и Шаста изостанаха зад великаните. Луси, Едмънд и Перидан, улисани да кроят планове за битката, почти ги забравиха, макар Луси веднъж да подметна:

— Къде е Негова вятърничава светлост?

Едмънд отвърна:

— Поне не е отпред, а това е достатъчно добра новина. Остави нещата сами да следват своя ход!

Шаста разказваше приключенията си на Корин и обясни, че на езда го е учил кон и всъщност не знае да борави с юздите. Корин му показа как да се справи и на свой ред разказа за тайното им отплаване от Ташбаан.

— А къде е кралица Сюзан?

— В Каир Паравел — отвърна Корин. — Не прилича много на Луси, да знаеш. Луси не отстъпва на мъжете или поне може да се каже, че е равностойна на момчетата. Кралица Сюзан е по-скоро обикновена пораснала дама. Не участва във войните, макар да е отличен стрелец.

Пътеката по хълма ставаше все по-тясна и по-тясна, а бездната отдясно — все по-дълбока. Преминаха в индийска нишка по самия край и Шаста потрепери при мисълта, че снощи е сторил същото, но без да подозира.

„Всъщност съм бил — рече си той — в пълна безопасност. Нали Лъва вървеше отляво. През цялото време е бил между пропастта и мен!“

Пътеката изви наляво и на юг от скалата. От двете страни се появиха гъсти гори. Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре към прохода. От върха би се разкрила великолепна гледка, но дървета пречеха. Само от време на време виждаха надвиснала над пътеката скала или някой орел, кръжащ високо в синьото небе.

— Надушват битка — кимна Корин към птиците. — Знаят, че ще има какво да ядат след нас.

На Шаста това съвсем не му хареса.

Прехвърлиха най-високата част на прохода и започнаха да се спускат по другия склон. От една открита местност се ширна цял Арченланд. Разстилаше се пред тях и дори, така се стори на Шаста, отвъд имаше нещо като пустиня. Но слънцето, което щеше да залезе най-малко след два часа, светеше в очите му и той не виждаше много ясно.

Армията спря, за да се разгърне в редица и да се прегрупира. Шаста не бе забелязал досега доста опасните на вид Говорещи зверове от семейство котки — леопарди, пантери и други подобни. Те съставляваха цяло отделение — пристъпяха и с ръмжене заемаха позиция отляво. Великаните получиха заповед да застанат отдясно. Преди това обаче те свалиха товара от гърбовете си. И Шаста видя какво са носили — тежки ботуши с шипове. Обуха ги — стигаха им до коленете, свалиха гигантските боздугани от раменете си и отидоха на определената им бойна позиция. Стрелците, между които беше и кралица Луси, останаха по-назад — първо пробваха еластичността на лъковете, а после — здравината на тетивите. Всички се стягаха за бой, нахлузваха шлемове, вадеха мечове, хвърляха пелерини на земята. Почти никой не говореше. Беше много сериозно и направо страшно.

„Сега вече я закъсах… Наистина я закъсах“ — мислеше си Шаста.

Дочу се силен шум и трясък. Викове на мъже и туп-туп-туп.

— Таран — прошепна Корин. — Опитват се да разбият вратата.

Дори Корин изглеждаше сериозен.

— Защо крал Едмънд не тръгва? — зачуди се принцът. — Не издържам на това чакане. А е и хладно.

Шаста кимна в знак на съгласие. Надяваше се да не изглежда толкова изплашен, колкото беше в действителност.

Най-после се чу изсвирване на тръба. Поеха — по-скоро препуснаха, а знамето се развяваше на вятъра. Прехвърлиха нисък хълм и пред тях се разкри цялата долина, а насред нея малък дворец с многобройни кули и насочени към тях порти. За жалост нямаше предпазен ров, но портите оставаха затворени. По стените се мяркаха безчет бели точки — лицата на защитниците. Долу петдесетина калормени, слезли от конете, яростно нанасяха удари с огромен ствол върху портите. Гледката бързо-бързо се промени. По-голяма част от хората на Рабадаш бяха слезли от конете в очакване да нахлуят през портата. Сега той забеляза задаващите се нарнийци. Нямаше съмнение, че калормените са великолепно обучени. На Шаста му се стори, че в един миг повечето вражески войници се озоваха по конете и извърнати, изчакваха да ги пресрещнат.

Преминаха в галоп. Разстоянието между двете армии се скъсяваше с всяка изминала секунда. Все по-бързо и по-бързо. Мечовете бяха извадени, щитовете — вдигнати, молитвите — изречени. Всички стиснаха зъби. Шаста изпитваше ужасен страх. Ала изведнъж в главата му се мярна мисълта: „Паникьосаш ли се сега, ще се паникьосваш във всяка битка до края на живота си. Сега или никога!“

Едва при сблъсъка на двете враждуващи сили той доби макар и малка представа за това какво става. Имаше ужасни схватки и смразяващи кръвта звуци. Скоро избиха сабята от ръката му, юздите се оплетоха, усети как се изхлузва от коня, а право към него летеше копие. Отмести се, за да го избегне, падна от коня, охлузи си кокалчетата в нечии доспехи и точно тогава…

Няма смисъл да ти описвам битката така, както я видя Шаста. Той не разбираше почти нищо от сражения, дори не схващаше каква е неговата роля. Най-добре ще ти опиша какво се случи, като те отведа по-надалеч, при Отшелника на южната граница, който заедно с Брий, Хуин и Аравис седеше загледан в гладката повърхност на езерото под дървото.

Желаеше ли да узнае какво става по света отвъд зелените стени на заграждението му, Отшелника поглеждаше именно езерната повърхност. Там, в това огледало, той виждаше какво се случва по улиците на градове много по на юг от Ташбаан, на кораби из Уединените острови, какви разбойници или диви зверове бродят из обширните Западни гори между световете и Телмар. През целия ден не се отдалечи от малкото езеро нито да хапне, нито да пийне, защото знаеше, че велики събития се развиват в Арченланд. Аравис и конете също не откъсваха поглед. Бързо съобразиха, че това е вълшебно езеро: вместо да отразява дървото и небето, в дълбините му се виждаха някакви цветни, постоянно движещи се форми. Но, за разлика от Отшелника, те не виждаха нещата ясно. Затова от време на време той им обясняваше какво става. Преди Шаста да се впусне в първата си битка, Отшелника каза:

— Виждам един… два… три орела да кръжат над Стормнес Хед. Единият е най-старият от всички орли. Не би се появил, ако не предстои битка. Виждам го как се рее, като наблюдава зорко ту Анвард, ту Стормнес. А, сега ми е ясно с какво са се занимавали Рабадаш и хората му цял ден. Повалили са голямо дърво и са окастрили клоните му. Сега излизат от гората и го носят като таран. Взел си е поука от снощното несполучливо нападение. Принцът щеше да постъпи по-умно, ако беше заповядал на хората си да сглобят стълби, но това отнема доста време, а той е нетърпелив. Какъв глупак е само! Трябваше да се върне в Ташбаан веднага след неуспеха на първото нападение, защото целият му план зависи единствено от бързината и изненадата. Сега нагласят тарана. Войниците на крал Лун непрекъснато ги обсипват със стрели от бойниците. Петима калормени падат, другарите им обаче вдигат щитове над главите си, за да се предпазят. Рабадаш крещи заповеди. Около него са най-приближените му благородници, свирепи таркаани от източните провинции. Виждам лицата им. Тук са Карадин от замъка Тормънт, Азрух и Чламаш, както и Илгамут с кривата уста и един висок таркаанец с червена брада…

— В името на Лъвската грива, това е старият ми господар Анрадин! — обади се Брий.

— Ш-ш-ш-т… — смъмри го Аравис.

— Ето, тръгват с тарана. Ако чувах така ясно, както и виждах, нямате представа какъв грохот щеше да долети! Удар след удар, а никоя порта не е вечна. Не, чакайте! Нещо гори на Стормнес. Подплаши птиците. Излитат на големи ята. Я пак почакайте… Не виждам още… А, сега виждам! Цялото било е потъмняло от конници. Ох, защо не се подредят в редица. Сега превалиха билото, които и да са. О, виждам вече знамето им. Нарния! Нарния! Това е червеният лъв. Сега препускат с всички сили надолу. Различавам крал Едмънд. Има една жена зад стрелците. О!…

— Какво става? — попита Хуин, останала без дъх.

— Всички котки се втурват от лявата страна на редицата.

— Котки? — изненада се Аравис.

— Големи котки… Леопарди и други такива — уточни Отшелника припряно. — А, сега разбирам… Котките затварят кръга и обкръжават конете без ездачи. Хубав удар. Конете на калормените вече са полудели от страх. Сега котките са сред тях. Но Рабадаш прегрупира редиците. Разполага със стотина конници. Готови са да посрещнат нарнийците. Между двете редици има само стотина стъпки. Петдесет… Различавам крал Едмънд, лорд Перидан. В редиците на нарнийците има и две деца. Защо ли кралят е допуснал да участват в атаката? Само десет стъпки… Ето, срещнаха се! Великаните отдясно вършат чудеса… А, един е повален… Прострелян в окото, предполагам. В центъра нищо не се вижда. По-ясна е картината вляво. Ето ги отново двете момчета. В името на Лъва! Едното е принц Корин, а другото прилича на него, сякаш са две капки вода. Това е вашият Шаста. Корин се сражава като мъж. Уби един калормен. Сега различавам малко по-ясно какво става в средата. Рабадаш и Едмънд за малко да се изправят един срещу друг, но войниците им попречиха.

— Ами Шаста? — попита Аравис.

— Олеле, какъв глупак! — простена Отшелника. — Клетото храбро глупаче! Нищо не разбира от такива неща. Въобще не използва щита си. Цялата му страна е оголена. Представа няма какво да прави със сабята. А, като че ли се сети. Размахва я диво… За малко да отреже главата на понито си, а не е сигурно дали тепърва няма да го направи, ако не внимава. Някой я изби от ръката му. Това си е истинско убийство да изпращаш дете в битка — няма да живее и пет минути. Наведи се, глупчо! О, повален е.

— Убит ли е? — обадиха се едновременно три гласа притеснено.

— Откъде да знам! — възкликна Отшелника. — Котките изпълниха задачата си. Всички коне без ездачи са или мъртви, или бягат. Калормените няма да се измъкнат без тях. Сега котките се насочват към сърцето на битката. Скачат върху мъжете с тарана. Таранът е хвърлен на земята. О, добре, добре… Портите се отварят отвътре. Защитниците ще излязат! Ето ги първите трима. В средата е крал Лун, а братята Дар и Дарин — от двете му страни. Следват ги Тран, Шар и Кол с брат си Колин. Те са десет… двадесет… вече са тридесет. Калормените се насочват срещу тях. Крал Едмънд раздава страхотни удари. Току-що отсече главата на Карадин. Много от калормените хвърлят оръжието си и хукват към гората. Останалите са обградени отвсякъде. Великаните настъпват отдясно, котките — отляво, а крал Лун — отзад. Вече остана съвсем малка група от калормени, обкръжен от всички страни: сражават се, опрели гръб в гръб. Твоят таркаанец падна, Брий. Лун и Азрух са в двубой. Кралят като че ли печели… Кралят добре се справя… Кралят победи. Азрух е повален. И крал Едмънд е повален… Не, изправя се. В схватка е с Рабадаш. Бият се до самата порта на двореца. Няколко калормени се предават. Дарин уби Илгамут. Не виждам какво стана с Рабадаш. Облегнал се е върху стената на двореца, изглежда мъртъв, но не съм сигурен. Крал Едмънд се бие с Чламаш, но иначе битката е приключила. Чламаш се предава. Битката приключи. Калормените са напълно разбити.

Падайки от коня си, Шаста реши, че с него е свършено. Но конете, дори в битка, рядко тъпчат хора. След четвърт час, който му се стори цяла вечност, Шаста си даде сметка, че около него вече няма коне и шумът (понеже все още имаше доста шум) не е от битката. Седна и се огледа. Дори той, който не разбираше особено от сражения, вече беше наясно, че войниците на Арченланд и Нарния са победили. Единствените живи калормени, които виждаше, бяха пленници. Портите на двореца стояха широко отворени, крал Лун и крал Едмънд си стискаха ръцете над захвърления таран. От кръга на заобиколилите ги благородници и войници се чуваха задъхани и възбудени, но очевидно радостни разговори. И изведнъж всичко сякаш се сля и избухна в силен смях.

Шаста се надигна — чувстваше се скован, но намери сили и хукна да разбере кое е предизвикало веселието. Очите му попаднаха на доста любопитна гледка. Нещастният Рабадаш висеше върху стената на двореца. Краката му — на две стъпки от земята — диво ритаха. Ризницата, вдигнала се нагоре, ужасно го стягаше под мишниците и покриваше лицето му наполовина. Приличаше на човек, заловен в момент, когато се мъчи да се навре в ризницата на малкия си брат. Доколкото се подразбра по-късно (бъди сигурен, че историята се разказваше дни наред), беше станало нещо такова: в началото на битката един великан посегнал да смаже Рабадаш с ботуш с шипове, но не си премерил добре крачката — не размазал Рабадаш, но шипът раздрал ризницата, както ти или аз бихме разкъсали платнена риза. Затова Рабадаш стигнал до портата с огромна дупка отзад на ризницата и когато Едмънд го притиснал по-плътно към стената, скочил на издаден камък и отвисоко започнал да замахва към противника. Скоро обаче открил, че така щръкнал над главите на останалите се превръща в лесна мишена за всяка нарнийска стрела, и решил да скочи долу на земята. Рабадаш възнамерявал да всее ужас и да изглежда величествен — за момент дори го постигнал, затова скачайки, се провикнал: „Ударът на Таш ще ви посече отвисоко!“, ала се наложило да се отмести встрани, защото нямало къде да се приземи — отдолу се били скупчили войници. И точно в този момент разкъсаната му ризница се закачила на кука в стената. (Преди доста години на тази кука висяла халка за връзване на конете.) В следващия миг изглеждал като пране, увесено да съхне, което предизвиквало смеха на тълпата.

— Пусни ме да сляза, Едмънд! — крещеше неистово Рабадаш. — Пусни ме да сляза и се бий като мъж! А ако си прекалено страхлив да го сториш, убий ме веднага!

— Разбира се — съгласи се Едмънд, но крал Лун се намеси:

— С разрешението на Ваше величество — обърна се крал Лун към Едмънд, — не го прави. — После се обърна към Рабадаш: — Ваша светлост, ако бяхте отправили това предизвикателство преди седмица, щях да ви отговоря, че няма същество — от Върховния крал до най-дребната говореща мишка — което да не му отвърне. Но с нападението ви срещу двореца в Анвард в мирно време, и то без предизвикателство, доказахте, че не сте никакъв рицар, а предател и достоен да бъдете налаган с камшик, а не да кръстосвате меч с достоен човек. Свалете го, завържете го и го отведете, докато не решим какво ще правим с него!

Силни ръце измъкнаха меча на Рабадаш и понесоха пленника към двореца, без да обръщат внимание на виковете, заплахите, клетвите и дори на плача му. Защото макар да бе готов да изтърпи мъчения, не търпеше да му се подиграват. В Ташбаан всички се отнасяха почтително към него.

— А, ето те и теб най-после! — продължи кралят строго, като вече се бе обърнал към Корин. — Участва в битката, престъпвайки моята заповед. Момче, готово да разбие сърцето на баща си. На твоята възраст е по-подходящо да си играеш още с дървени мечове, а не с истински!

Но всички, включително и Корин, знаеха, че кралят много се гордее с него.

— Не му се карайте повече, кралю! — обади се лорд Дарин. — Негова светлост не би бил ваш син, ако не е наследил темперамента ви. Ваше величество щеше да е тъжен, ако трябваше да го упреква в обратното.

— Добре, добре — мърмореше кралят. — Този път ще си затворя очите. А сега…

Последва нещо, което беше най-голямата изненада за Шаста, случвала се някога в живота му. Изведнъж се озова в мечешката прегръдка на крал Лун и получи целувки по двете бузи. После кралят го остави да стъпи на земята и обяви:

— Застанете едно до друго, момчета, и нека всички ви видят. Вдигнете глави! Господа, погледнете ги! Някой съмнява ли се все още?

Но Шаста все още не разбираше нито защо всички са вторачени в него и Корин, нито за какво е цялото това ликуване.