Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (7)

Глава 5

Заседателната зала представляваше ярко осветено, тъмносиво правоъгълно помещение без прозорци. Освен големия часовник на Ай Би Ем, окачен високо на задната стена, нямаше никаква допълнителна украса — като картини например, каквито висяха в приемната и коридора. Голите стени и безукорно чистият под изпълниха Кевин с чувството, че влиза в зала за аутопсии. Не се долавяше и никакъв мирис, било то приятен, или някакъв друг. Едва доловимото бръмчене на климатична инсталация подсилваше стерилната и студена атмосфера на залата.

Господин Милтън бе заел челното място на дългата черна маса, която заедно със столовете около нея беше единствената мебелировка на залата. Дейв и Тед седяха един срещу друг на средните места, с чинно подредени пред тях папки и книжа. От двете страни между тях и господин Милтън столовете бяха празни. Карла сервираше кафета.

— Добр’утро! — приветства го господин Милтън. — Жена ти хареса ли апартамента?

— Великолепен е. Не знам дали днес ще мога да я изкарам от него.

Дейв и Тед си размениха разбиращи погледи. Явно, че и двамата бяха изживели подобни мигове с жените си. Кевин забеляза, че Джон Милтън притежава способността да задържа усмивката си около очите и създаваше впечатлението, че всяка част от лицето му имаше своя, независима от другите части реакция. Устните му останаха плътно събрани, бузите му бяха изопнати.

— О, докато не съм забравил, много ви благодаря за пръстена.

— Вече си бърникал из чекмеджетата, а? — Джон Милтън се обърна към Дейв и Тед, които бяха засмени до уши. — Нали ви казах, че това е един ентусиазиран млад адвокат. — Всички извърнаха одобрителни погледи към Кевин. — Кевин, можеш да седнеш отдясно на Дейв.

— Разбира се. — Кевин погледна към Дейв. — Добр’утро!

Дейв и Тед му отвърнаха на поздрава в един глас. Пол зае мястото отдясно на господин Милтън и сложи очила за четене, докато отваряше папката си.

— Вече можем да започваме — оповести Джон Милтън. — Радвам се, че ще присъстваш, Кевин. Това не са официални съвещания, но ги правим периодично, за да може всеки да направи отчет на работата си.

— Кафе? — предложи тихо Карла на Кевин.

— Не, благодаря. Вече пих достатъчно тази сутрин.

Тя бързо се върна на стола си зад господин Милтън, взе бележник и писалка и застина в очакване.

— Тед, да започнем с теб, а? — предложи господин Милтън.

Тед Маккарти сведе поглед към папката си.

— Добре. Мартин Кроули живее на втория етаж в един блок на ъгъла на Осемдесет и трета улица и „Йорк“. Готвач е в кръчмата „Джинджър“ на Петдесет и седма и Шейсета. Работи там вече четвърта година. Собственикът и управителят на заведението казаха само хубави неща за него: трудолюбив, с чувство за отговорност. Заклет ерген, няма семейство в Ню Йорк. Нисък и набит, с ниско подстригана коса… като Дейв — поясни той и се усмихна на колегата си. Дейв остана сериозен.

— Продължавай — подкани го господин Милтън с тих глас и затворени клепачи, сякаш думите на Тед му доставяха някакво чувствено удоволствие.

— Съседите му обаче, не Блатови, а другите, както се очакваше, не можаха да кажат кой знае колко за него. Самотник, дружелюбен, но затворен в себе си. Има хоби… да прави модели на самолети. Жилището му е буквално претъпкано с тях.

— На каква възраст е?

— А, да. Четирийсет и една годишен.

— Давай за момичето — подтикна го господин Милтън.

— Съседът му до него има две деца, момче на десет години и дъщеря на петнайсет. Една вечер дъщерята, Тина, се прибрала, плачейки истерично, и признала, че Мартин я поканил в апартамента си, за да й покаже моделите на самолети, и я изнасилил въпреки съпротивата й. Блатови повикали полиция.

— Водили ли са я на лекар?

— Да. Не открили сперма, но тя твърдяла, че той бил с презерватив. — Тед вдигна поглед. — Допълнила, че докато я изнасилвал, й казал, че се страхувал от СПИН.

— Да не се зарази, или да не зарази другиго? — попита Дейв.

— Не е уточнила.

— В такъв случай с какво друго разполагат освен с показанията на момичето? — поинтересува се господин Милтън с тон, който отново върна вниманието на всички към същността на въпроса.

— Ами открили ожулвания по раменете и ръцете й. Пликчетата й били разкъсани. При последвалия оглед на апартамента на Мартин бил намерен перлен гребен за коса, за който майката на Тина твърдяла, че е на дъщеря й.

— Дори и да е неин, това доказва само, че е била в апартамента, но не и че е била изнасилена — вметна Пол.

— Мартин каза ли нещо, което да го уличава? — попита Джон Милтън.

— Постъпил много умно, като отказал да отговаря на всякакви въпроси в отсъствието на адвокат.

— Бил ли си е вкъщи в часовете, в които дъщерята твърди, че я е нападнал?

— Да. Бил сам и каза, че работел над нов модел самолет.

— Нещо друго?

— Ами… — Тед хвърли поглед на записките си. — Преди шест години е бил обвинен в изнасилване на дванайсетгодишно момиче в Тълса, Оклахома. Но до съда не се е стигнало.

— Няма значение. Дори и да го изправят на подсъдимата скамейка, ще го питат за предишни присъди, а не за предишни обвинения.

— Не мисля, че ще се наложи да го изправяме на подсъдимата скамейка. Днес направих някои проучвания в училището на момичето. То се слави с правенето на безразборен секс. Разговарях с две момчета, които с охота се съгласиха да свидетелстват. Мога на бърза ръка да я разоблича. Смятам да разкрия това на семейството й. Може и да не стигнем до съда.

— Много добре, Тед. — Усмивката на господин Милтън се плъзна бавно от очите надолу, трепна по бузите и спря в ъглите на устата му. — Много добре — повтори той тихо и добави: — Искам обаче да прочета подробностите за случая в Тълса — и направи знак на Карла да започне да записва. — Дейв, твой ред е.

Дейв Котайн кимна и отвори папката си. После вдигна поглед, за да каже няколко думи преди изложението си.

— Изглежда, че аз ще осигуря заглавията в пресата тази седмица.

— Добре, не е лошо да привлечем общественото внимание — обади се Пол и обръщайки глава към господин Милтън, двамата си размениха одобрителни погледи.

— Делото на Дейв заслужава да стане обществено достояние, Кевин — отбеляза господин Милтън. — Може би вече си чел за случая с няколкото ученички, изнасилени и жестоко убити, телата им били насечени на парчета. Убийствата обхващат района от Бронкс, през Йонкърс, до Уестчестър. Мъжът е арестуван и подведен под отговорност.

— Да, четох. Не беше ли намерена една от жертвите миналата седмица?

— Във вторник — уточни Дейв. — На ъгъла на паркинга пред хиподрума на Йонкърс. Била увита в найлонов чувал за боклук.

— Да, спомням си. Ужасно нещо.

— Чел си само половината. — Дейв извади топче книжа и му го подаде. — Ето останалото. Протоколът на съдебния лекар представлява нещо като подробно описание на нацистка камера за мъчения, което между другото — обърна се той към господин Милтън — обвинението възнамерява да изтъкне.

— Защо? — попита Кевин, който не можа да сдържи спонтанния си интерес.

— Клиентът ми Карл Обермайстър е служил в младежкия корпус на Хитлер. Твърди, че бил малък, разбира се, и вършел това, което му се кажело. Баща му обаче си призна, че бил пазач в Аушвиц.

— Това няма значение. Пред съда тук няма да бъде изправен баща му — отбеляза господин Милтън и махна с ръка в знак, че отхвърля забележката.

— Точно така — съгласи се Дейв и сведе поглед към книжата си.

— Какво друго пише в протокола на съдебния лекар? — запита го господин Милтън. — Не е лошо и Кевин да чуе.

Кевин се обърна изненадан.

— Е, да, аз…

— Освен че са били разсечени през гърдите, във вагината на момичетата е бил напъхван горещ прът — заговори бързо Дейв.

— Толкова за спермата като доказателство — обади се Тед.

— Исусе! — възкликна Кевин.

— Всички ние трябва да имаме здрави нерви, Кевин. Във фирмата работим и върху отвратителни престъпления, не само върху престъпления, извършвани от чиновници — поясни господин Милтън. Гласът му прозвуча плътен и твърд. На Кевин му се стори, че дори съдържаше доза порицание.

— Разбира се — смотолеви той. — Извинете.

— Продължавай — нареди господин Милтън на Дейв.

— Обермайстър бил задържан тук, наблизо. Един патрулиращ полицай го заподозрял. Мъжът нямал търпение да получи акта си за превишена скорост. На другата сутрин, когато бил намерен трупът, полицаят си спомнил за Карл Обермайстър. От полицията отишли в апартамента му да го разпитат, само че единият полицай се оказал прекалено амбициозен и отишъл твърде далеч. Претърсил апартамента без заповед за обиск и намерил тел, подобна на тази, с която били връзвани жертвите. Те отвели Карл и го държали в килията пет часа, докато накрая той си признал.

— Признал си значи — промълви Кевин.

— Да — усмихна се Дейв, — но аз проучих внимателно всичко, което е ставало в полицията. Ние със сигурност ще го предпазим от явяване в съда. Ами през цялото време, докато са го държали в участъка, те не са му дали възможност да се обади на адвокат. Не е бил разпитван по установения ред и предполагаемото доказателство, намерено от следователя, е невалидно. Те всъщност не разполагат с нищо. Много скоро Карл ще бъде на свобода — допълни той и се обърна към господин Милтън, който го удостои с усмивка. Дейв приключи с изложението си и отвори широко очи, сякаш получаваше благословение.

— Много, много добре, Дейв. Хубава работа си свършил, наистина много хубава.

— Моите поздравления, Дейв — каза Пол.

— Блестящо! — присъедини се и Тед. — Направо блестящо!

Кевин огледа един по един колегите си — всички изглеждаха толкова доволни. Изведнъж се сети, че Дейв Котайн е евреин и че успешното защитаване на човек с нацистко минало би трябвало да го притесни. Но нямаше и следа от подобно нещо. Напротив, от очите на Дейв струеше гордост.

— И така да е — каза господин Милтън, — бих искал да прегледам протокола на съдебния лекар. Направи ми едно копие, Карла — поръча той, без да се обръща към нея; тя си записа в бележника. — А сега Пол ще ни представи за обсъждане библейски случай.

Тед и Дейв се усмихнаха.

— Библейски ли? — попита Кевин.

— Подобен на Каин и Авел — поясни Пол и отправи поглед към Джон Милтън.

— Точно така. Ако обичаш, Пол, опиши го.

Скоулфийлд отвори папката си и започна:

— Пат и Морис Гейлан са към петдесетгодишни. Пат е архитектка по вътрешно обзавеждане, Морис притежава и ръководи малка работилница за бутилиране. Имат осемнайсетгодишен син, Филип, но когато била на четирийсет години, Пат родила още едно момченце, Арнолд. То било плод на онези колебания: да го махна ли, да го оставя ли… По думите и на двамата, докато вземат окончателното решение, станало вече късно. Тя родила детето, но то се оказало тежко бреме за възрастта им. Пат настояла да продължи да работи и накрая намразила второто си дете.

— Тя ли си го призна? — попита господин Милтън.

— Ходила при психолог и говори открито за чувствата си, свързани с детето, защото те допринесли да се стигне дотук. Гейланови имали и семейни проблеми — продължи Пол. — Всеки смятал, че другият не полага достатъчно грижи за новороденото. Пат обвинявала Морис, че негодувал, задето ходела на работа. Накрая и двамата отишли да се съветват с адвокат. Междувременно голяма част от отговорността към Арнолд паднала върху Филип, който, като юноша, кипящ в своя личен живот, също считал малкия си брат за тежест. Това е в общи линии картината.

— Опиши престъплението — подкани го господин Милтън.

— Една вечер, както къпел братчето си, Филип си изпуснал нервите и го удавил.

— Удавил го? — възкликна Кевин, а Пол го бе изрекъл с такъв нехаен тон.

— Миел косата му. Тогава Арнолд бил… — Той погледна в преписката си — на пет години. Детето се дърпало, хленчело… Филип се ядосал, потопил главата му във водата и я задържал прекалено дълго.

— Боже мой! Къде са били родителите им?

— Там е цялата беда, Кевин. Те, както обикновено, били извън града и си гледали своя живот. Госпожа Гейлан обаче ни помоли да поемем защитата на сина им Филип. Докато съпругът й не желае да има нищо общо с него.

— Филип проявявал ли е насилие преди това? — попита Дейв.

— Нищо необичайно. Няколко сбивания в училище, но до полицейско задържане не е стигал. Иначе бил добър ученик. В общи линии се харесвал на другите. Работата е там, че не е от хората, които се разкайват.

— В какъв смисъл? — обади се Кевин. — Не съзнава ли какво е извършил?

— Съзнава, но… — Пол се обърна към Джон Милтън — не съжалява. И го показва толкова ясно, че представителите на обвинението го обвиняват в предумишлено убийство. Опитват се да създадат сценария, че никой не го е карал да къпе братчето си. Направил го само за да го убие. При разпита майката призна, че наистина не му е поръчвала да къпе Арнолд. Аз не искам да го изправям пред съда. Начинът, по който той говори за мъртвия си брат… Не знам… Ако бях съдебен заседател, също бих го обвинил.

— Възможно ли е да е замислял убийството? — поинтересува се Кевин.

— Нашата работа е да дадем да се разбере, че не го е замислял — побърза да се намеси Джон Милтън. — Ние защитаваме него, а не подпомагаме адвокатите на обвинението. Как смяташ да процедираш, Пол?

— Според мен вие бяхте прав по отношение на родителите. Ще се занимая повече с тях, ще им втълпя в главите за какво са те и ще им дам примери, сочещи на какви тежки семейни задължения са подлагали големия си син. После ще призова в съда доктор Марвин, за да потвърди неуравновесеното душевно състояние на момчето… обърканите му роли вкъщи и всичко това в момент, когато то и без това преживява трудностите на следпубертетната възраст, трудности, които доведоха самоубийствата на непълнолетните до епидемични размери.

Пол се обърна към Кевин:

— Не знам дали той е замислял това убийство, Кевин. Но както каза господин Милтън, госпожа Гейлан ме нае да го защитавам, а не да го обвинявам. Освен това, въпреки че той продължава да е здравомислещ за това, което е извършил, аз съм убеден, че е бил морално изнудван и измъчван от родителите си и от държането им. Когато те се върнали онази вечер, той спял в леглото си. Но нито един от двамата дори не надникнал в стаята на Арнолд. Едва на другата сутрин господин Гейлан видял петгодишния си син във ваната.

— Исусе!

— Като поработиш известно време при нас, Кевин — обади се господин Милтън, — ще престанеш да реагираш така. — Той забеляза, че Кевин се смути. — Не бива да те изненадва, че светът е пълен с мъки и страдания. А напоследък Исус като че ли не прави особено много, за да ги облекчи.

— Знам, но просто не проумявам как сте могли да свикнете с това.

— Ти вършиш, или поне много се стараеш да вършиш добре работата си. И вече имаш известен опит в тези неща — отвърна усмихнат господин Милтън. Забележката му беше ясен намек за начина, по който Кевин бе защитавал Лоуис Уилсън.

Кевин се изчерви и огледа другите си колеги — всички бяха вперили погледи в него. Лицата на Пол и господин Милтън останаха сериозни. Дейв изглеждаше угрижен. Тед се усмихваше.

— Мисля, че е въпрос на време… и на повече опит — рече Кевин.

— Точно така — отвърна Джон Милтън. — Трябва време и опит. Сега, след като чу с колко работа се е натоварила фирмата, можеш да се заловиш с твое самостоятелно дело.

Джон Милтън плъзна една папка към Дейв, който я подаде на Кевин. Независимо от желанието да започне да работи върху нещо вълнуващо, той почувства как по гърба го полазиха ледени тръпки. Всички погледи бяха насочени към него и той побърза да се усмихне.

— Предстои ти вълнуващо дело, Кевин. Ще получиш огнено кръщение — продължи Джон Милтън. — Всеки от присъстващите тук го е получил и ето, виж ги.

Кевин ги огледа един по един. По лицата на всички беше изписана същата онази напрегнатост, с която Ахав търси Моби Дик. Той се изпълни с чувството, че ще работи във фирма, занимаваща се с нещо повече от съдебни дела, щеше да работи в нещо като малка общност, кръвно братство от адвокати на прокълнатите. Те издигаха крепост от закони и процедури, правеха оръжие от тях. С каквото и да изберяха да се захванат, те щяха да са победителите, преуспяващите.

Най-важното беше, че те до един желаеха страстно да се харесат на Джон Милтън, който седеше облегнат назад, доволен до насита от разказите и плановете им за съдебната битка.

— На следващото съвещание, Кевин, ще изслушаме теб — каза Джон Милтън и стана от стола. Останалите също се изправиха на крака и го проследиха с поглед, докато излезе от залата, следван плътно от Карла. След като двамата изчезнаха зад вратата, Дейв, Тед и Пол се обърнаха към Кевин.

— В един момент си помислих, че господин Милтън ще се ядоса — заговори Дейв, — когато възкликна: „Исусе!“…

— Защо ще го ядосва подобно нещо?

— Ако има нещо, което той да не търпи, това е адвокат, който изпитва жал към жертвата на клиент, чиято защита е поел — поясни Пол. — Имай го предвид преди всичко друго.

— Това се отнася особено за делото на Дейв — вметна Тед.

— Защо?

— Защото клиентът на Дейв за разлика от нашите няма една стотинка, за да плати. Господин Милтън направо го обсипа с пачки пари.

— Занасяте ли ме?

— Ни най-малко — каза Дейв. — Господин Милтън видя пукнатина в системата и се възползва от нея. Такъв му е стилът на работа.

— Затова сме толкова преуспяващи — заяви Тед с гордост, дори с нотка наглост.

Кевин кимна и огледа отново колегите си. Те не бяха рицари, а това не беше „кръглата маса“ в Камелот^[1], но те щяха да добият същата слава, помисли си той. Беше сигурен в това.

Мириам имаше чувството, че лицето й ще остане вечно набръчкано от смях. Откакто Кевин излезе, тя не престана да се усмихва или залива от смях. Норма и Джийн бяха непресъхващ извор на забавни разговори. Щом едната приключеше някоя тема, другата подхващаше нова. Отначало на Мириам й мина през ума, че двете жени взимат нещо — някакво стимулиращо средство. Как беше възможно да са толкова енергични, бъбриви и възторжени часове наред, без дори да са пияни?

Философията им за живота обаче внушаваше друго. И двете бяха фанатички на тема здраве, което обясняваше защо си купуват кифлички без захар. И Мириам не можеше да не признае, че можеха да служат като отличен пример за добър начин на живот: поддържани фигури, чисти, пухкави кожи на лицето, красиви, бели зъби, ясни погледи, положителна представа за значението на собствената си личност.

Въпреки че не работеха, нито се стремяха да правят кариера, и двете създаваха впечатлението, че водят пълноценен живот. Стигаха дотам, че разпределяха и организираха дните си по часове, за да могат да вършат всичко, което пожелаеха. Чистенето и готвенето бе оставено за сутринта, след това понеделник, сряда и петък отиваха на аеробика. Вторниците бяха определени за пазаруване на храна. Четвъртъците бяха дни за музеи и художествени галерии, а в съботите и неделите, естествено, ходеха на театър и кино. Повечето от вечерите им бяха запълнени с почерпки в ресторант, посещения на концерти и редовни събирания по семейному.

На Мириам веднага й стана ясно, че Норма и Джийн заедно с Хелън Скоулфийлд, която още не бе виждала, представляват тясно свързана, самодоволна групичка. Те не говореха за други хора.

Очевидно трите двойки ходеха навсякъде заедно, дори и на почивка, когато графикът на съдебните заседания позволяваше.

Както отбеляза веднъж Кевин, тези две градски жени бяха вечно в движение, животът им бе приятен и разнообразен. Мириам не можеше да си ги представи как следобед разлистват списания или гледат сапунени опери по телевизията, колкото да убият времето, докато чакат съпрузите си да се върнат от работа, както тя правеше напоследък. Започваше да й става все по-трудно да накара някоя от приятелките й в Блайтдейл да прескочат до Ню Йорк, за да гледат някой спектакъл или да си купят някой тоалет, или за каквото и да е друго. Винаги получаваше отговор от рода на „къде ще се набутвам сред толкова коли и народ по улиците“.

Но тия двете бяха напълно глухи и слепи за всички трудности, които предлагаше големият град, и си живееха много добре, ако не и много по-добре тук, без чувството за несигурност или мисли за безопасността им, без никакви неудобства и най-важното — може би поне за човек като Мириам, която бе израснала на острова, — без мисълта, че са затворени вкъщи. И техните домове бяха просторни и светли като нейния.

Апартаментът на Норма беше обзаведен традиционно, почти като техния в Блайтдейл, само цветовете му бяха по-консервативни. Апартаментът на Джийн изглеждаше по-светъл поради бледите тонове и по-широките пространства; мебелите бяха ултрамодерни, повечето във формата на квадрат и на куб от пластмаса и стъкло. Мириам не обичаше този стил, но въпреки това го намери за интересен. И двата апартамента откриваха красив изглед, какъвто имаше и техният.

— Ние двете не спряхме да говорим — установи най-сетне Норма. Те седяха в дневната й и пиеха бяло вино в широки чаши със столче. — Не можеш да вземеш думата от нас.

— А, нищо.

— Напротив, много е нелюбезно от наша страна — добави Джийн, като се облегна назад и кръстоса крака; бяха дълги и стройни, а на левия й глезен проблясваше златна верижка с малки диаманти. Мириам успя да забележи доста от охолството, което ги заобикаляше. И в двата апартамента имаше скъпи вещи — от огромните телевизори и красиви стереоуредби до най-малките подробности в обзавеждането и украсата.

— Да ви кажа правото, седя си и се възхищавам на апартаментите ви. И двете имате толкова красиви неща.

— Ти също ще имаш — отбеляза Норма.

Тя понечи да тръсне глава, очите й се напълниха със сълзи.

— Какво има, Мириам? — веднага я попита Джийн.

— Не, нищо. Просто не мога да повярвам, че всичко стана толкова бързо. Имам чувството, че изведнъж някой ме е грабнал от един свят и ме е пренесъл в съвършено друг… не че не е толкова прекрасен… а просто… просто…

— Поразителен — подсказа й Норма, кимайки със сериозно лице. — Същото изпитах и аз.

— И аз — вметна Джийн.

— Но не се измъчвай — продължи Норма и се наведе да потупа Мириам по коляното. — Нямаш представа колко бързо ще привикнеш и колко хубаво ще ти бъде. Нали, Джийн.

— Това е самата истина — потвърди Джийн и двете прихнаха да се смеят. Мириам също не можа да не се разсмее, чувствайки как безпокойството й отново я напусна.

— Както и да е, да поговорим пак за теб. С какво се занимаваше, докато твоят красив млад съпруг вършееше из територията на съдопроизводството в… как се казваше… Блайтдейл ли?

— Да, Блайтдейл. Малко селище, но на нас ни харесва там. Може би „харесваше“ е по-точно. — Мириам замълча за миг, преди да продължи с тих глас: — Странно, като че ли сме го напуснали и живеем тук от месеци. — Тази мисъл я накара да обгърне с пръсти основата на шията си; двете жени я наблюдаваха с еднакво весели, усмихнати лица. — Няма значение. Известно време опитах да работя като манекенка, но бързо разбрах, че това не е работата, към която се стремях. Започнах да помагам на баща ми…

— Той е зъболекар, нали?

— Да. Работих като администраторка близо шест месеца и накрая реших да се посветя на Кевин и на семейния ни живот. Тази година решихме да имаме дете.

— Ние също — каза Норма.

— Моля?

— Тази година решихме да имаме дете — повтори тя и погледна към Джийн. — Всъщност…

— Двете се наговорихме да родим по едно и също време, макар че мъжете ни още не знаят. — Те се разсмяха. — Защо и ти да не се присъединиш към нас.

— Да се присъединя към вас? — Усмивката на Мириам се разшири от почуда.

— Всъщност господин Милтън намекнал за това на Джийн на един от неговите приеми. Ще видиш в какъв апартамент живее само! Тия дни пак подготвя прием, тъй като има нов колега във фирмата.

— О, той организира такива чудесни празненства с невероятни лакомства, музика, интересни хора…

— В какъв смисъл ти е намекнал господин Милтън? — обърна се Мириам към Джийн.

— Понякога той има странно чувство за хумор. Разбрал, че възнамеряваме да почнем да увеличаваме семействата си от тази година и ме дръпна настрана да ме пита дали двете с Норма ще имаме нещо против, ако заченем по едно и също време, дори в една и съща седмица. Предадох на Норма думите му и тя реши, че идеята е страхотна.

— Веднага съставих план като за някаква кампания, отбелязвах дните на календарите ни, когато трябва да започнат „атаките“ — добави Норма и двете отново избухнаха в смях. Но после Джийн изведнъж стана сериозна.

— Ще ти кажем плановете си и може би и ти ще ни последваш, освен ако ти и Кевин вече не сте…

— Не, не сме.

— Чудесно! — каза тя и се облегна назад.

Мириам разбра, че те не се шегуват.

— Казвате, че мъжете ви не знаят.

— Нито дума — отвърна Норма.

— Нали и ти не казваш всичко на мъжа си? — попита Джийн.

— Ние сме много близки, така че нещо толкова важно като това…

— Ние също сме близки — прекъсна я Норма, — но Джийн е права. Трябва да имаш някои лични, женски тайни.

— Трите трябва да се поддържаме — заяви Норма. — Мъжете са прекрасни, особено нашите, но мъжете са си мъже в крайна сметка!

— Не трите, а четирите — поправи я Джийн; Норма отвори широко очи от почуда. — Четирите трябва да се поддържаме, забрави да включиш и Хелън.

— О, да, и Хелън. Пропуснах я, защото я виждаме толкова рядко напоследък. Тя някак… много се затвори в себе си — каза Норма и театрално разпери ръце в знак на безпомощност. Двете с Джийн пак се разсмяха.

— Защо?

— Всъщност не е честно от наша страна. След смъртта на Глория Джафи Хелън получи нервно разстройство и сега взима лекарства. Подложена е и на терапия, но иначе е прекрасен, мил човек и е много хубава — поясни Норма.

— Коя е Глория Джафи?

Норма и Джийн бързо си размениха погледи.

— О, извинявай — каза Джийн. — Мислех, че знаеш за семейство Джафи. — Тя се обърна към Норма: — Май не ми държат много предните зъби, а?

— Така изглежда, драга.

— Кои са семейство Джафи? — попита Мириам.

— Не ми е ясно как така не си разбрала по-рано. Просто не исках аз да бъда тази, която да облее със студен душ въодушевлението и щастието ти тук — каза Джийн.

— Не се притеснявай. Така или иначе имам нужда от нещо, което да ме свали на земята. Наивно е да си мисля, че всичко ще бъде само смях и рози — отвърна Мириам.

— Много правилно разсъждение — обади се Норма. — Харесва ми. Крайно време беше в групата ни да дойде някой, който да има други виждания. Понякога ние с Джийн се увличаме и все гледаме, особено в тази потискаща атмосфера около Хелън, да избягваме всякакви неприятни неща.

— Кажете ми за тия Джафи — настоя Мириам.

— Ричард Джафи е адвокатът, на чието място идва твоят съпруг. Той се самоуби малко след като жена му умря при раждане — изрече на един дъх Джийн.

— Боже мой!

— Да. Те имаха всичко… за което да живеят. Бебето им се роди здраво, момченце е — намеси се Норма. — А и Ричард беше блестящ. Дейв каза, че не е срещал адвокат с по-остър ум, като се изключел господин Милтън.

— Каква трагедия! — Мириам се замисли за миг, после бързо вдигна поглед. — И са живели в нашия апартамент, така ли?

Двете жени кимнаха едновременно.

— Така си и помислих… детската стая…

— О, толкова ми е неприятно, че те разстроих — проплака Джийн.

— Не, всичко е наред. А как се е самоубил господин Джафи?

Норма се изхили глупаво и поклати глава.

— Скочил от терасата — поясни бързо Джийн. — Ето на, казахме ти всички ужасни подробности и помрачихме радостта ти. Сега Тед ще хвърли вината върху мен!

— О, не, сигурна съм, че…

— Дейв също няма да прелее от възторг от моето участие в разказа — не я изчака да довърши Норма.

— Не, наистина всичко е наред. Аз ще се справя с положението. Трябвало е Кевин да ми го каже веднага, това е!

— Той просто е искал да ти го спести — каза Норма. — Като добър съпруг. Дейв и Тед също постъпват така, нали, Джийн?

— Вярно е. Не можем да ги виним за това, Мириам.

— Но ние не сме деца! — възкликна възмутена Мириам.

Вместо да се притеснят от реакцията й, другите две пак прихнаха.

— Да, не сме — каза Норма. — Но ние сме обичани, тачени, закриляни. Още не можеш да осъзнаеш колко ценно е това, Мириам, но те уверявам… уверявам те, че не след дълго ще почувстваш колко е прекрасно подобно отношение. Ако искаш да знаеш, Джийн и аз дори вече не питаме за отвратителните подробности около делата на мъжете ни, а и те не говорят за тях пред нас.

— Нима това не е тактично? — добави Джийн.

Мириам местеше поглед от едната към другата. После се отпусна назад. Може би наистина е тактично, може би ако тя не бе толкова запозната с подробностите около случая с Лоуис Уилсън, нямаше да се разстрои до такава степен от начина, по който Кевин бе водил делото, и тя щеше да изпита повече радост от успеха му. Успех, който ги доведе тук.

— В края на краищата — продължи да й набива факта в главата Норма — момчетата работят здравата, за да ни ограждат с прекрасни неща.

— Най-малкото, което можем да направим — заключи Джийн, — е да ги улесняваме да го вършат.

Двете се засмяха едновременно и отпиха по глътка вино.

Мириам остана мълчалива известно време. После заговори:

— Кажете ми нещо за Хелън Скоулфийлд. Как е сега?

— О, подобрява се — отвърна Норма. — Терапията много й помогна. Още щом чу, че тя има проблеми, господин Милтън й препоръча една жена да се грижи за нея.

— Отново е почнала да рисува и това също много й помага — допълни Джийн.

— О, да. Добра художничка е. Сигурна съм, че с удоволствие ще ти покаже картините си.

— Даже много добра. Напомня ми на Шагал, с малко нещо от Гудфелоу. Помниш ли онзи абстрактен художник, чиито картини видяхме в галерията „Симънс“ в Сохо миналия месец — обърна се тя към Норма, която кимна.

Мириам заклати глава и им се усмихна.

— Какво има? — попита Джийн.

— Вие двете май сте… толкова космополитни — отбеляза тя, спомняйки си за думите на Кевин. — Приемате всичко спокойно, не се страхувате да вършите най-различни неща… Това е чудесно. Направо ви се възхищавам.

— Знаеш ли, мисля си, че ти всъщност си от онзи род хора, уединени в своя свят на Лонг Айланд — каза Джийн и лицето й доби по-спокоен и сериозен израз. — Права ли съм?

Мириам се замисли. Понякога действително се чувстваше така. Родителите й я бяха пратили в частно училище, когато беше дванайсетгодишна, оттам постъпи в гимназия със специален подбор на учениците, след това продължи в колеж и накрая изкара курс за манекени — навсякъде глезена, навсякъде закриляна. Кевин също се отнасяше с нея така, откакто се ожениха. Сега дори вярваше, че беше отишъл в „Бойл, Карлтън и Сеслър“ и беше предначертал живота им в Блайтдейл само за да удовлетвори желанията й. Нима му бе пречила да напредва? Могъл ли е да й предложи този свят тук по-рано? Никак не й се искаше да мисли, че е била егоистка, и все пак…

— Сигурно си права.

— Не че Норма или аз сме имали тежки моменти. Бащата на Норма е пластичен хирург на Парк авеню. Цял живот тя е живяла в скъпия район Ийст Сайд, а аз произхождам от заможно семейство от Съфолк. — Тя се облегна назад. — Баща ми е брокер, майка ми е агент на недвижими имущества и сигурно е способна да продаде и Бруклинския мост — допълни тя.

— И още как! Нали се запознах с нея — вметна Норма.

— Но ти не се тревожи — продължи Джийн. — Няма да минат и дни и ти ще станеш точно като нас, ще вършиш много от същите безумни неща, които вършим ние. Все едно дали искаш, или не — наблегна тя пророчески.

За миг настъпи пълна тишина, след което Норма се разсмя. Джийн я последва и точно както бе предвидила Джийн, Мириам също избухна в смях.