Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (5)

Глава 3

Бойл, Карлтън и Сеслър имаха удобни, обзаведени с вкус адвокатски кантори в Блайтдейл. Преди близо двайсет години Томас Бойл бе приспособил стаите на малка двуетажна къща за кантори за него и Санфорд. Част от очарованието на помещенията се състоеше в тяхната домашна атмосфера. Човек наистина се отпускаше в тях — дори прекалено се отпускаше, помисли си Кевин. Никога досега не бе влагал укор в подобни мисли. Винаги му е бил приятен домашният уют, който създаваха тънките и плътните пердета, килимите и мебелите. Имаше чувството, че всяка сутрин излиза от един дом и влиза в друг. Такъв беше първоначалният му начин на мислене.

Но в мига, в който влезе в „Джон Милтън и съдружници“, всичко това се промени. Слезе от асансьора на двайсет и осмия етаж, откъдето се откриваше внушителен изглед към центъра на Манхатън и река Ийст. В дъното на коридора имаше дъбова двойна врата с табела, на която пишеше: „Джон Милтън и съдружници — адвокати“. Той прекрачи прага и се озова в елегантна приемна.

Широкото пространство, дългият светлокафяв кожен диван, коженото канапе и кожените кресла говореха за благополучие. Над дивана имаше огромна абстрактна картина в ярки тонове, която приличаше на оригинал на Кадински. Така трябва да изглежда една преуспяваща адвокатска кантора, заключи Кевин наум.

Той затвори вратата след себе си и тръгна по дебел, мек светлокафяв килим с чувството, че стъпва върху пласт градински ружи. Усмихна се на сравнението и без да сваля усмивката си, се приближи до администраторката, която седеше зад тиково бюро във формата на полумесец. Тя извърна глава от компютъра, за да го поздрави, и усмивката му мигом се разшири. Вместо Майра Брокпорт с обикновеното си като на домакиня лице или сивокосата, бледолика Мери Ешърт с унил поглед, които посрещаха клиентите в канторите на Бойл, Карлтън и Сеслър, Кевин бе посрещнат от сияйна тъмна брюнетка, която спокойно можеше да се яви на пищен конкурс за „Мис Америка“. Правата й, черна като въглен коса се спускаше по раменете и стигаше почти до средата на гърба й. С издължения си римски нос и високи скули тя приличаше на италианка от типа на София Лорен. Тъмните й очи сякаш излъчваха светлина.

— Добър ден! — каза тя. — Господин Тейлър, нали?

— Да. Хубава приемна имате.

— Благодаря. Господин Скоулфийлд ви очаква с нетърпение. Ще ви заведа направо при него — допълни тя и стана от мястото си. — Искате ли нещо за пиене… чай, кафе, газирана вода „Перие“?

— Само чаша „Перие“. Благодаря ви. — Той я последва през фоайето, от което започваше коридор.

— С лимонов сок ли да бъде? — обърна се да го попита администраторката.

— Да, благодаря.

Кевин беше като хипнотизиран от движенията на тялото й, докато вървеше след нея по коридора, където след малко тя спря пред малка кухня. Младата жена беше висока най-малко метър и седемдесет и седем и носеше черна трикотажна пола и бяла блуза с дълги ръкави. Полата прилепваше тъй плътно по ханша и задните й части, че ясно изпъкваха гънките на мускулите й. Гледката направо взе дъха му. Той се усмихна вътрешно при мисълта, че Бойл, Карлтън и Сеслър не биха одобрили подобна външност.

Тя му подаде водна чаша, пълна с искряща течност и кубчета лед.

— Благодаря ви.

От погледа в очите и от сърдечната й усмивка той усети гъдел на възбуда в слабините си и се изчерви.

— Все направо оттук.

Двамата отминаха един кабинет, заседателна зала, още един кабинет и накрая спряха пред врата, на която имаше табела с името на Пол Скоулфийлд.

— Господин Тейлър, господин Скоулфийлд.

— Благодаря, Даян — каза Пол Скоулфийлд, ставайки от бюрото си, за да посрещне Кевин. Даян кимна и тръгна да излиза, но Кевин не можа веднага да откъсне поглед от нея. Скоулфийлд с разбиране го изчака.

— Кевин, радвам се да те видя.

— Прекрасни помещения имате.

Кантората на Пол Скоулфийлд беше два пъти по-голяма от тази на Санфорд Бойл. В нея имаше най-съвременна техника, мебелите бяха тапицирани с лъскава черна кожа, а полиците за книги и бюрото бяха лъскаво бели. Бюрото беше разположено до два големи прозореца, които гледаха към града и река Ийст.

— Каква гледка!

— Дъхът ти спира, нали? Всички кантори имат такъв изглед. Твоята също.

— О?

— Моля, седни. Вече уведомих господин Милтън, че си тук, и той иска да те види, след като свършим.

Кевин се настани в черното кожено кресло пред бюрото на Скоулфийлд.

— Радвам се, че реши да обърнеш сериозно внимание на нашето предложение. Буквално сме затрупани от нови дела — каза Пол Скоулфийлд със светнали очи. — Е, сегашната ти фирма предложи ли ти съдружие?

— Не. Предложиха ми да си намеря нещо друго, което да подхожда повече на същността ми — отвърна Кевин.

— Сериозно?! — Пол не преставаше да се усмихва.

— Явно, делото на Лоуис Уилсън и начинът, по който го водих, внесе смут сред тях. Законните средства, техниката, всичко това е приемливо, стига да се прилага дискретно. Нали разбираш, все едно да манипулираш някоя старица така, че да получиш от нея част от имуществото й или да намериш вратички в данъчните закони, за да напълниш джобовете на техните влиятелни клиенти — поясни с горчивина в гласа Кевин.

Пол поклати глава и се разсмя.

— Чисто късогледство! Доста провинциално и ограничено мислене. Ето защо не ти е мястото там, Кевин. Господин Милтън е прав по отношение на теб — добави той и лицето му доби сериозен израз. — Мястото ти е тук… при нас.

— Господин Милтън ли смята така?

— Ъхъ. Той беше този, който те забеляза пръв, а обикновено не греши в преценката си за хората. Този човек притежава забележителна проницателност.

— Срещал ли съм го? — попита Кевин, зачуден как е възможно човек да бъде толкова сигурен в него, след като изобщо не го познава.

— Не, но той винаги търси блестящи нови кандидати… Обича да открива адвокати, ходи на предварителни изслушвания и процеси, както бейзболните скаути ходят по училищни състезания да откриват таланти. Наблюдавал те е как се представяш в съдебната зала и ме изпрати да говоря с теб.

По същия начин нае на работа и всички нас. Още днес ще се запознаеш с колегите Дейв Котайн, Тед Маккарти и секретарките ни. Но първо ще ти покажа кантората ти и ще се видим с господин Милтън.

Кевин допи газираната си вода и стана, за да последва Скоулфийлд навън по коридора. Спряха пред врата, чиято табелка, както личеше, е била свалена наскоро.

— Който е бил тук, трябва да е получил някакво много изкусително предложение, щом е напуснал фирмата ви — отбеляза Кевин.

Очите на Скоулфийлд се смалиха, той кимна и отговори:

— Напусна я. Лична трагедия. Самоуби се скоро, след като съпругата му почина при раждане. Казваше се Ричард Джафи и беше блестящ адвокат. Докато работеше тук, нямаше нито едно загубено дело.

— О, не знаех.

— Господин Милтън все още е разстроен от случилото се, както, естествено, и всички ние. Но когато дойдеш при нас, Кевин — допълни той и сложи ръка на рамото му, — ще повдигнеш настроението ни.

— Благодаря — отвърна Кевин. — Но както изглежда, ще се наложи да запълвам голяма празнина.

— Ще можеш да го направиш. Щом господин Милтън смята, че ще можеш, значи ще можеш — отвърна Пол, кимайки.

Кевин за малко не се разсмя от пламенния израз на вяра, но видя, че Пол Скоулфийлд говореше напълно сериозно.

Скоулфийлд отвори вратата и Кевин влезе в бъдещата си нова кантора.

Колко пъти през изминалите три години бе сядал в тясната си като килер стаичка в „Бойл, Карлтън и Сеслър“ и се бе опитвал да си представи, че е известен нюйоркски адвокат с елегантна кантора с хубав изглед.

Сега пред него имаше г-образно бюро със стол с мека кожа, диван с мека кожа и друг кожен стол пред бюрото. Килимът беше пухкав като този в приемната, пердетата бяха светлобежови. Стените бяха облицовани с ламперия от лека, дървесина и придаваха на стаята свеж и чист вид.

— Всичко изглежда съвсем ново.

— Господин Милтън поръча кантората да се поднови. Надявам се, че ти харесва.

— Че ми харесва?! Та тя е повече от прекрасна! — възкликна Кевин.

Пол кимна.

За Кевин стаята беше направо главозамайваща — от усъвършенстваната позлатена телефонна система до комплекта писалка и молив от чисто злато. Върху бюрото имаше още и сребърни рамки, които чакаха да бъдат запълнени със снимки, а на стените бяха окачени рамки, които пък чакаха научните степени и награди на Кевин — същият брой рамки, които висяха в кантората му в Блайтдейл. Какво съвпадение, помисли си Кевин. Добра поличба.

Кевин се приближи до прозорците зад бюрото. Точно както му бе казал Пол, оттам се разкриваше великолепен изглед към града.

— Е? — попита Пол.

— Красота! — Кевин надникна в банята и огледа лъскавите нови аксесоари, плочките на пода и стените. Душът имаше и кабинка. — Бих се нанесъл веднага. — Кевин хвърли поглед и на библиотечния шкаф, който заемаше почти цялата лява стена. — Ами то не е нужно да нося багаж — засмя се той и отново обходи с поглед цялото помещение. — Това е… просто невероятно!

— На господин Милтън ще му стане много драго, като научи, че си доволен от това, което е направил за теб, Кевин. — Пол погледна часовника си. Време е да се срещнем с него.

— Разбира се. — На вратата Кевин се спря, за да хвърли още един поглед, и поклати глава. — Точно за такава кантора съм си мечтал. Като че ли… — той се обърна да се усмихне на Пол Скоулфийлд, — като че ли господин Милтън е отгатнал мечтите ми.

Пол почука на вратата и отстъпи настрани, за да пропусне Кевин пред себе си. Кевин се чувстваше неспокоен. Пол му бе изградил такава представа за Джон Милтън, че всъщност той не знаеше какво да очаква.

Същият килим от приемната и коридора продължаваше под вратата на кабинета на Джон Милтън и покриваше целия му под. Бюро от тъмен махагон и стол с висока облегалка, тапициран в тъмнокафява кожа, заемаха средата на стаята. Пред бюрото бяха поставени други два стола. Зад него имаше три големи прозореца, високи и широки колкото почти цялата стена, които откриваха величествен, едва ли не божествен изглед към града и небето.

Кевин бе толкова погълнат от сиянието и блясъка на стаята, че отначало не забеляза седналия на стола си Джон Милтън. Но когато пристъпи напред и го видя, изпита чувството, че мъжът се бе появил от царството на призраците.

— Добре дошъл в „Джон Милтън и съдружници“, Кевин! — каза той.

Кевин мигом долови топлота в любезния му глас и веднага си спомни за ясния, дружелюбен и успокояващ тон на преподобния Пендълтън в епископалната църква в Блайтдейл, тон, който мигом те предразполагаше. Кевин неведнъж се бе опитвал да говори по същия начин в съдебната зала, като дълбоко в себе си го наричаше своя „неделен глас“.

Джон Милтън изглеждаше в началото на шейсетте си години, а лицето му съставляваше странна смесица от черти на млад и на възрастен човек. Имаше много гъста коса, грижливо подстригана и сресана и цялата прошарена. Когато Пол затвори вратата след тях, господин Милтън се изправи с целия си ръст от сто осемдесет и шест сантиметра и по лицето му, което в първия момент изглеждаше като маска от алабастър, внезапно се появи усмивка. Беше облечен в тъмносив копринен костюм с рубиненочервена връзка и същия цвят кърпичка в малкия джоб.

Когато протегна ръка, за да се здрависа, Кевин забеляза как се надигнаха раменете му. Мъжът беше, в отлична физическа форма, която допълваше странната, но интересна смесица на младежко и възрастно излъчване. Приближавайки се, Кевин видя и аленеещите му бузи. Джон Милтън стисна силно ръката му, сякаш бе чакал с векове да се срещне с него.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Милтън.

Очите на Джон Милтън като че ли се промениха, докато двамата се гледаха — от спокойни, матовокафяви станаха блещукащо ръждиви. Той имаше прав, дълъг нос и леки бръчки, поради което на моменти възрастта на лицето му не можеше да се определи. Дори бръчките около очите като че ли бяха начертани с молив само преди минути. Тънките му устни имаха лек оранжев цвят, челюстта му беше заострена, кожата опъната, но изразът му беше бащински — лице, издаващо мъдрост.

— Надявам се Пол да ти е показал вече кантората.

— О, да. Фантастична е. Влюбих се в нея.

— Радвам се, Кевин. Заповядай, седни. — Той посочи с ръка кафявия кожен стол с висока облегалка и гладки махагонови облегалки за ръцете. Резбата по тях изобразяваше герои от гръцката митология: сатири, минотаври. — Благодаря ти, Пол — добави той.

Кевин се обърна към Пол, който тръгна да си върви.

Джон Милтън се върна на мястото си. От начина, по който държеше главата и раменете си, той излъчваше решителност и царственост. Седна на стола си като монарх, заемащ трона.

— Както знаеш, Кевин, отдавна те имаме предвид. Бихме искали да започнеш работа още следващата седмица. Срокът е кратък, знам, но вече съм предвидил едно дело за теб. — Той потупа дебела папка, лежаща до дясната му ръка върху бюрото.

— Наистина ли? — На Кевин много му се прииска да го попита откъде е толкова сигурен, че ще приеме да работи тук, но прецени, че може да прозвучи неучтиво. — От какъв характер е?

— Ще ти го дам, когато му дойде времето — отвърна твърдо Джон Милтън. На Кевин му направи впечатление лекотата, с която господин Милтън сменяше тона в гласа си — от решителен и непоколебим в сърдечен и приятелски. — Преди всичко нека да ти обясня моята философия, когато става дума за съдружниците ми. В повечето случаи те са мои колеги, дори нещо повече от колеги — те са мое семейство. Ние тук сме същински отбор, отдадени един на друг много повече, отколкото изискват професионалните ни взаимоотношения. Грижим се един за друг и за семейството на другите. Никой не работи във вакуум — домът, начинът на живот, всички проблеми се отразяват на твоята работа. Разбираш ли?

— Да, разбирам — отвърна Кевин и не спираше да се пита за мъжа, чието място щеше да запълни. Натам ли биеше господин Милтън?

— Така и предполагах — каза Джон Милтън и се облегна назад тъкмо когато един облак закри слънцето навън и лицето му помръкна. — По тази причина нека да не ти се струва странно, че ти внушавам и дори се опитвам да ти помагам в някои отношения, които привидно не са пряко свързани с работата ти тук… Например — продължи той — положително ще ти бъде от полза, ако живееш в града. По една случайност станах собственик на един доста луксозен жилищен комплекс в красив квартал на Манхатън, където разполагам с един свободен апартамент и искам да ти го предоставя без никакъв наем.

— Без никакъв наем?

— Точно така. Ето как поемам отговорност към съдружниците си и техните семейства. Освен това имам си начин да го приспадна като разход — допълни Милтън. — Но това не е толкова важно. Важното е да бъда сигурен, че ти и съпругата ти ще живеете удобно и приятно, докато сте при нас. Съзнавам, че вие двамата имате семейни връзки там, където живеете понастоящем — продължи той бързо, — но преместването ви тук няма да ви отдалечи чак толкова. — Той се наведе напред, излизайки от сянката от облака, и се усмихна. — Тук ще имате ново семейство.

Кевин кимна.

— Това звучи… прекрасно. — И побърза да добави: — Но все пак ще трябва да го обсъдя с жена си.

— Разбира се. А сега — изправи се Милтън — да поговорим за правните закони, като първо ти изложа своята философия. Законът трябва да се тълкува стриктно и да се изпълнява стриктно. Правосъдието е произтичаща от него изгода, но не то е обяснението за съдебната система. Съдебната система е предназначена да поддържа ред и да обуздава хората. — Той се обърна да погледне Кевин и отново се усмихна. — Да обуздава всички хора, както така наречените носители на доброто, така и криминално проявените елементи. Състраданието — продължи той с лекторски тон — буди възхищение в определени случаи, но то няма място в съдебната система, тъй като е субективно, несъвършено и непостоянно, докато законът може да бъде съвършен и да остане вечен и универсален. — Джон Милтън замълча и пак погледна Кевин, който бързо закима. — Струва ми се, че разбираш всичко, което ти говоря, и си съгласен с мен.

— Да — потвърди Кевин. — Може би не бих се изразил със същите думи, но съм съгласен с вас.

— Ние сме първо и преди всичко адвокати и докато не забравяме това, ще имаме успехи — продължи Джон Милтън и в очите му заблестяха пламъчета на решителност.

Кевин седеше като хипнотизиран. Когато Джон Милтън говореше, той говореше с мелодичен ритъм, на моменти толкова тихо, че Кевин имаше чувството, че чете по устните му и повтаря изреченията със своя глас. После изведнъж говорът му ставаше динамичен, гласът му — силен и вибриращ.

Сърцето на Кевин биеше учестено, по лицето му изби червенина. Спомни си, че за последен път бе чувствал подобна възбуда, когато беше в гимназиалния баскетболен отбор, включен в състезание, което щеше да определи шампиона на лигата. Треньорът им Марти Макдермот им бе изнесъл такава реч в съблекалнята, че ги прати на игрището с бушуващ в сърцата им огън, достатъчен да подпали цялата лига. Тогава изгаряше от нетърпение да пипне топката. Сега изгаряше от нетърпение да се яви отново в съдебната зала.

Джон Милтън кимна бавно.

— Ние с теб се разбираме повече, отколкото си представяш, Кевин, и още щом осъзнах това, наредих на Пол да ти направи предложение. — Той се вгледа за миг в лицето на Кевин, после се усмихна, и то някак дяволито. — Да вземем последното ти дело… — Джон Милтън седна отново зад бюрото си и зае по-отпусната поза този път.

— На Лоуис Уилсън, учителката, обвинена в сексуален тормоз на деца ли?

— Да. Твоята защита беше блестяща. Ти откри слаби места в доводите на обвинението, възползва се и се съсредоточи върху тях.

— Знаех, че директорът й има зъб, знаех и че децата лъжат…

— Да. — Джон Милтън се наведе напред и изпъна ръце върху бюрото така, сякаш му идеше да прегърне Кевин. — Но ти също така знаеше, че Барбара Стенли не лъже и че Лоуис Уилсън е виновна.

Кевин не продума, само го гледаше.

— Е, да, не си бил напълно сигурен, но в сърцето си си знаел, че, тя е тормозила Барбара Стенли, която, изплашена да се опълчи сама, сплашила приятелките си и ги принудила да я подкрепят. Онзи идиот, директорът, само това чакал — да пипне учителката…

— Не знам това със сигурност — рече бавно Кевин.

— Няма значение — усмихна се отново Джон Милтън. — Като неин адвокат ти направи това, което трябваше. — Усмивката му се прибра, по лицето му дори се изписа гняв. — Обвинението трябваше да подготви домашното си така, както го беше подготвил ти. Ти беше единственият истински адвокат в съдебната зала — допълни той. — Възхищавам ти се за това и искам да работиш с мен. Ти си адвокат, чието място е тук, Кевин.

Кевин се запита откъде Джон Милтън знае толкова много за делото на Лоуис Уилсън, но любопитството му не продължи дълго. Сега имаше толкова много други неща, които отвличаха вниманието му, толкова много прекрасни неща, за които да мисли. Двамата продължиха да говорят за заплатата му и Кевин установи, че Пол Скоулфийлд не бе преувеличил — тя щеше да е двойно по-висока от това, което изкарваше в сегашната си фирма. Джон Милтън каза още, че ако Мириам одобри апартамента, той ще уреди двамата да се преместят в него час по-скоро. След като приключиха разговора, Джон Милтън се обади на секретарката си по вътрешната уредба и я помоли да повика Пол Скоулфийлд. Пол се появи на часа, сякаш бе чакал навън пред вратата.

— Той е отново на твое разположение, Пол. Кевин, добре дошъл в нашето семейство! — каза Джон Милтън и му подаде ръка.

Кевин я пое и двамата си стиснаха твърдо ръце.

— Благодаря.

— И както ти казах, всички приготовления във връзка с преместването ви в апартамента ще приключат до края на седмицата. Можеш да доведеш жена си да го види по всяко време.

— Още веднъж ви благодаря. Нямам търпение.

Джон Милтън кимна с разбиране.

— Голям човек е, нали? — каза тихо Пол, след като излязоха от кантората.

— Изумителен е начинът, по който стига право до същността на нещата. Изглежда практичен, а не останах с впечатлението, че мисли само за работа. Беше и много сърдечен.

— О, да. Откровено казано — Пол се спря в коридора, — всички ние го обичаме. Той ни е като… баща.

— Да — кимна Кевин, — и аз така го почувствах. Все едно че седях и разговарях с баща си.

Пол се засмя, обгърна с ръка раменете на Кевин и двамата продължиха по коридора. Спряха пред кантората на Дейв Котайн. Дейв беше почти на възрастта на Кевин — трийсет и една годишен. Той също беше възпитаник на юридическия факултет на Нюйоркския университет и двамата веднага се впуснаха в спомени за общите им преподаватели. Дейв беше строен, висок метър и седемдесет и седем, със светлокестенява коса, подстригана ниско, почти по войнишки. Кевин си помисли, че Мириам ще го намери за привлекателен, защото имаше бебешкосини очи и мека усмивка и донякъде приличаше на по-малкия й брат Сет.

Независимо от крехкото си телосложение Дейв имаше дълбок, звучен глас — всеки диригент би попълнил хора си с такъв глас. Кевин си го представи как разпитва свидетел в съдебната зала, а гласът му кънти над главите на съсредоточената публика. От първата им среща Кевин остана с впечатлението, че Дейв Котайн е проницателен и високоинтелигентен човек. По-късно Пол му каза, че Дейв е завършил сред първите петима отличници от своя курс в университета, което му отваряло пътя към всяка от най-престижните адвокатски фирми в Ню Йорк или Вашингтон.

— Хайде да продължим обиколката — подкани го Пол. — Вие с Дейв ще имате достатъчно случаи да се опознаете, както и съпругите ви.

— Чудесно. Имате ли деца? — попита Кевин.

— Още не, но натам вървим — отвърна Дейв. — Норма и аз сме почти във вашето положение с Мириам — добави той.

Кевин понечи да се усмихне, но му се стори странно, че те бяха запознати и с личния му живот.

Пол предугади мислите му и се намеси:

— Ние извършваме цялостно проучване на бъдещия съдружник, затова не се изненадвай, че знаем доста за вас.

— Да бъда ли сигурен, че това не е клон на ЦРУ?

Дейв и Пол се спогледаха и се разсмяха.

— И на мен ми мина същата мисъл, когато Пол и господин Милтън се спряха на мен.

— Ще довършим разговора си с теб по-късно — каза Пол и двамата с Кевин продължиха към библиотеката за юридическа литература.

Библиотеката беше два пъти по-голяма от тази на „Бойл, Карлтън и Сеслър“ и напълно съвременно оборудвана. Имаше компютър, свързан, както поясни Пол Скоулфийлд, с полицейските досиета, дори и с федералните, и една основна система, която им изпращала сведения за предварителни дела и разследвания, за да можели да имат бърз достъп за проучване на полицейските доклади и съдебните доказателства. Една от секретарките седеше зад клавиатурата на компютър и вкарваше нови сведения, предоставени от един от техните частни следователи.

— Уенди, запознай се с Кевин Тейлър, нашия нов колега. Кевин, това е Уенди Алън.

Секретарката се обърна и Кевин още веднъж се слиса при вида на поредното красиво лице и красива фигура. Уенди Алън трябва да беше двайсет и две-три годишна. Косата й с прасковен цвят падаше меко на пластове, докато бретонът й стърчеше безразборно над челото. Светлокафявите й очи светнаха, когато се усмихна.

— Здравейте!

— Здрасти!

— Уенди ще изпълнява ролята на две секретарки, твоя и на Дейв, докато назначим още една — поясни Скоулфийлд.

Кевин се усмихна вътрешно при мисълта, че скоро ще си има лична секретарка.

— Чакам с нетърпение да започна работа с вас, господин Тейлър.

— Аз също.

— Да побързаме да хванем Тед — прошепна Пол. — Сега се сетих, че следобед му предстои да даде показания под клетва.

— О, разбира се.

Кевин последва Пол, но се обърна още веднъж да погълне усмивката, с която го съпроводи Уенди Алън.

— Как се съсредоточавате над работата си при такива красиви жени около вас? — подметна шеговито Кевин.

Пол се спря и се обърна към Кевин.

— Уенди и Даян са красиви, както и Илейн и Карла, които ще видиш, но всяка от тях е и отлична секретарка. — Пол се усмихна и отмести поглед към библиотеката. — Както казва господин Милтън, повечето мъже са склонни да смятат, че красивите жени не са интелигентни. Той дори веднъж спечели дело, защото представител на обвинението мислеше точно така. Подсети ме да го накарам някой път да ти разкаже за този случай. Между другото — сниши той глас — господин Милтън сам подбира секретарките.

Кевин кимна и те продължиха към кантората на Тед Маккарти.

Кевин оприличи в много отношения Маккарти на себе си. Той беше с две години по-възрастен от него, висок почти колкото Кевин и с подобно телосложение, само дето имаше черна коса, по-тъмна кожа и тъмнокафяви очи. Но и двамата бяха родени и израснали на Лонг Айланд. Маккарти беше живял в Нортпорт и бе завършил право в университета в Сиракюс.

И съпругата на Тед Маккарти също беше израснала на Лонг Айланд, като Мириам. Работила като администраторка на лекар в Комак. Двамата също нямаха деца, но възнамерявали скоро да имат.

Кевин забеляза, че Тед е прецизен човек. Той седеше зад огромно дъбово бюро, върху което книжата му бяха грижливо подредени до сребърна рамка с голяма снимка на жена му и още една, също в сребърна рамка, на него и жена му от деня на сватбата им. Кантората му, в сравнение с тези на Дейв Котайн и Пол Скоулфийлд, беше спартански обзаведена, но в нея цареше повече ред и спретнатост.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Кевин — каза Маккарти, като стана от стола, когато Пол ги представи един на друг. И гласът на Тед, като на Дейв и Пол, правеше веднага впечатление с отчетливата си, ясна дикция. — По начина, по който те описаха господин Милтън и Пол, веднага разбрах, че скоро ще дойдеш при нас.

— Изглежда, всички са знаели преди мен — подхвърли саркастично Кевин.

— И с мен беше същото — поясни Тед. — Работех във фирмата на баща ми и нямах никакво намерение да напускам, когато Пол ми се обади. Докато очаквах срещата с господин Милтън, вече обмислях как да съобщя новината на баща ми.

— Невероятно!

— Почти няма ден, в който да не се случи нещо вълнуващо тук. Ето че сега и ти идваш при нас…

— Горя от нетърпение — вметна Кевин.

— Успех и добре дошъл на борда! — каза Тед. — Налага се да побързам, защото отивам да дам показания под клетва във връзка с един клиент, обвинен в изнасилването на непълнолетната дъщеря на съседа си.

— Сериозно?

— Ще ти разкажа случая на вътрешното ни съвещание — допълни Тед.

Кевин кимна и последва Пол към вратата. Преди да излезе, се обърна към Тед:

— Още едно нещо ми се ще да узная, Тед — рече той, питайки се как ли ще приемат решението му Мириам, нейните и неговите родители.

— Слушам те.

— Как съобщи новината на баща си?

— Казах му, че искам да специализирам в криминалното право и че господин Милтън ми е направил силно впечатление.

— Но нали имаш семейна фирма, която един ден ще наследиш?

— О!… — Тед се усмихна и поклати глава. — Не след дълго ще разбереш, че фирмата тук също е семейна.

Кевин остана удивен от искреността на Тед.

Той се върна в бъдещата си кантора и седна зад бюрото. Облегна се назад на стола, кръстоса ръце зад тила и се извъртя към прозореца, за да се наслади на гледката. Чувстваше се на седмото небе. Не можеше да повярва на късмета си — богата фирма, луксозен апартамент в Манхатън без наем…

Обърна се отново към бюрото и започна да отваря чекмеджетата. Чисти попивателни, нови писалки, нов настолен бележник — имаше всичко необходимо. Затваряше вече долното странично чекмедже, когато нещо привлече погледа му — беше малка кутия за бижута.

Взе я и я отвори. Вътре имаше златен пръстен за малкия пръст с инициал „К“.

— Пробваш дали столът ти е по мярка ли? — попита Пол, влизайки в стаята.

— Какво? А, да. А това какво е? — Той вдигна кутийката с пръстена.

— Намери го вече, а? Просто един малък подарък от господин Милтън за добре дошъл. Всеки от нас получи такъв.

Кевин извади с вълнение пръстена и го сложи на кутрето си. Беше му съвсем по мярка. Вдигна с изненада поглед, но Пол изобщо не изглеждаше учуден.

— Това са дребни неща, за които той винаги намира подходящ момент, за да покаже колко държи на нас като хора, което е същественото тук, Кевин.

— Да, по всичко личи. — Кевин се замисли за миг, после попита: — Но откъде е сигурен, че ще приема тази работа?

Пол сви рамене.

— Нали ти казах, той е голям познавач на хора.

— Удивително! — Кевин обходи с поглед стаята. — Онзи човек… Джафи…

— Какво той?

— Никой ли не предположи намеренията му?

— Всички знаехме, че е в депресия. Всеки гледаше да помогне с нещо. Господин Милтън нае бавачка за детето. Ние правехме каквото можехме — обаждахме му се по телефона, отивахме да го навестим. Чувствахме се виновни, отговорни.

— Нямах предвид…

— О, не — прекъсна го Пол. — Всички живеем в една и съща сграда. Трябваше да го предотвратим.

— Всички живеете в една и съща сграда?

— Да, ти също ще живееш в нея. Всъщност вие ще се настаните в апартамента на Джафи.

Кевин не каза нищо. Не знаеше как Мириам ще приеме този факт.

— Как го… как го е направил?

— Скочил от терасата си. Но не се притеснявай — усмихна се бързо Пол. — Не мисля, че апартаментът е прокълнат.

— Все ми е едно. Само че ще е по-разумно да не споменавам за това пред жена си.

— О, разбира се. Поне докато не се пренесете и тя сама не се убеди, че се чувствате удобно и в безопасност. След време цяло стадо от диви слонове няма да е в състояние да я изкара оттам.