Джейн Фийдър
Откраднатата годеница

Предговор към трилогията „Годеницата“

Лондон, 11 май 1641

 

Фийби разтърка очи, докато търсеше кърпичката си. Не се учуди, че не можа да я намери, защото за тринадесет години беше загубила несметен брой кърпички. Като издаде енергичен смъркащ звук, който се оказа много ефективен, тя изчезна зад грижливо подрязания жив плет от лаврови дръвчета, за да се скрие от погледите на разговарящите и смеещи се гости. Шумната, весела гълчава на гостите се смесваше с дивия рев на тълпата, който долиташе на талази откъм Тауър Хил и се разбиваше в брега на Темза.

Фийби хвърли бърз поглед през рамо към дома на родителите си. От прелестната постройка, издигната на невисок хълм на южния бряг на Темза, се разкриваше чудесен изглед към Лондон и заобикалящите го земи. Прозорците блестяха под следобедното слънце, меланхолични звуци на арфа придружаваха хармонично шумната сватбена церемония.

Никой нямаше да я потърси. Пък и защо, след като тя не представляваше никакъв интерес. След онова глупаво произшествие Даяна я бе прогонила от стаята си. При спомена за случилото се Фийби потрепери. И тя не можеше да си обясни как ставаше така, че от време на време собственото й тяло отказваше да я слуша и действаше самостоятелно. А околните бяха на мнение, че малката сестра е вечно преследвана от хаос и злополуки.

Тук беше на сигурно място — е, поне за известно време. Тя ускори крачка и затича към старата лодкарска барака, която беше тайното й скривалище. След като баща й беше преместил кея на къщата на ново място, за да бъде точно срещу стълбата на Уапинг, старата барака за лодки постепенно се рушеше. Килната на една страна, с хлътнал покрив, тя се гушеше във високата тръстика и бавно, но неизбежно ставаше жертва на соления въздух и вятъра.

Това беше единственото място, където Фийби можеше необезпокоявана да си ближе раните. Не вярваше, че баща й си спомня за съществуването на старата барака, но когато наближи, видя, че вратата е леко притворена.

Първата й реакция беше гняв. Някой бе дръзнал да й оспорва единственото място, което наричаше свое. След това в душата й се промъкна страх. Светът беше пълен с чудовища, човеци и животни, а тази изоставена колиба беше чудесно място за тях. Кой можеше да знае какво я очаква вътре? Тя спря и погледна нерешително в тъмния процеп между вратата и рамката. Искаше й се вратата да се отвори и да й позволи да надникне в мрачната, обрасла с мъх стаичка. В крайна сметка гневът взе връх. Лодкарската барака беше нейна собственост и тя бе длъжна да прогони натрапниците, които и да бяха те.

Търсейки по-дебела тояга, тя навлезе в тръстиката и откри там стара дръжка на лопата, обкована с ръждясали, опасно стърчащи гвоздеи. Добре въоръжена, тя се втурна към бараката с лудо биещо сърце, но външно спокойна. Блъсна вратата с крак и слънчевата светлина нахлу в тъмната стаичка.

— Коя си ти? — попита смаяно Фийби, като откри, че натрапникът е смутено примигващо момиче, което обаче остана да си седи невъзмутимо на трикракото столче, придърпано към отворения прозорец, за да има повече светлина.

Фийби влезе и пусна оръжието си на пода.

— Аха — промърмори презрително тя. — Познавам те. Ти си дъщерята на лорд Гранвил. Какво търсиш тук? Защо не си на празненството? Мислех, че трябва да носиш булото на сестра ми.

Тъмнокосото момиче затвори внимателно книгата, като остави пръста си на страницата.

— Да, аз съм Оливия — отговори след кратка пауза то. — И н-не и-исках да стоя там. Татко каза, че щом н-не ж-желая, няма нужда да о-оставам. — В края на тази малка реч, която очевидно му беше струвала доста усилия, момичето облекчено пое дъх.

Фийби не можа да прикрие любопитството си. Оливия беше по-малка от нея, макар че на ръст бяха почти еднакви. Но най-важното бе, че Оливия беше стройна като тополка, много важна причина да й завижда, тъй като постоянно се оплакваше от своята закръгленост.

— Това е моето тайно скривалище — обясни Фийби, без да се сърди, приседна на една паднала греда и извади от джоба си нещо увито в салфетка. — Много добре разбирам защо не си пожелала да останеш на сватбата. Аз трябваше да помагам на сестра си, но първо бутнах флакончето с парфюма и го счупих, после настъпих шлейфа й и…

Тя разви пакетчето и захапа жадно джинджифиловата сладка. Предложи едно парченце на Оливия, но тя поклати глава.

— Даяна ме наруга здравата и заяви, че никога повече не иска да ме види — продължи Фийби. — Вероятно желанието й ще се изпълни, защото ще живее някъде далече в Йоркшир. Аз също няма да съжалявам, ако никога повече не я видя. — Тя вирна упорито брадичка към небето, убедена, че е предизвикала божествения гняв с тази опасна забележка.

— Т-тя не ми харесва — довери й Оливия.

— И аз не бих искала такава мащеха… Би било ужасно! О, извинявай, аз все говоря неща, които не са на място — провикна се сърдито Фийби. — Свикнала съм да говоря, каквото мисля, и това си е.

— Т-това е истината — промърмори Оливия, отвори книгата си и продължи да чете.

Фийби смръщи чело. Тази Оливия не се държеше особено любезно, въпреки че й беше несъща племенница.

— Винаги ли заекваш?

Оливия се изчерви като рак.

— Не, аз не с-съм виновна…

— Не, разбира се, че не — побърза да я успокои Фийби. — Просто съм любопитна. — Тъй като не получи отговор, тя захапа втора джинджифилова сладка и огледа сърдито разпръснатите мазни петна, които незнайно как се бяха появили по розовата й копринена рокля. Новата й одежда беше ушита специално за сватбата на Даяна, за да бъде в ефектен контраст спрямо обшитата с перли булчинска рокля с цвят на слонова кост. За съжаление, както бе отбелязала с острия си език Даяна, Фийби имаше способността да разваля всеки добре замислен ефект.

През вратата нахлу хладен въздух, но след минута тя бе затръшната отвътре и в колибата се възцари полумрак.

— Господи, каква гадна сватба! — проговори натъртено момински глас. Новодошлата се облегна на затворената врата и изтри запотеното си чело. Едва тогава погледът й падна върху другите две момичета — Нямах представа, че тази барака е толкова населена. Миналата нощ спах тук. Само така можах да се отърва от нахалните лапи на досадните местни ергени. Преди малко пак ме подгониха. Помислих, че тук ще намеря малко покой.

— Това е моето убежище — отговори сърдито Фийби и стана. — Намираш се на забранена територия.

Новото момиче съвсем не приличаше на гостенка. Косата му, водопад от яркочервени къдрици, явно не беше виждала четка от седмици. В полумрака лицето му едва се различаваше, но беше повече от ясно, че е обсипано с лунички. Роклята беше от груб лен, с разпран подгъв, воланите на ръкавите бяха изпокъсани.

— Не е вярно — възрази момичето и седна на една обърната лодка. — Получих официална покана за сватбата. Е, по-точно татко я получи — добави с усмивка то. — А където е Джак, там съм и аз.

— Знам коя си. — Оливия най-после вдигна глава от книгата. — Ти си незаконната дъщеря на н-несъщия брат н-на татко.

— Аз съм Порция — потвърди любезно момичето. — Копелето на Джак Уорт. А ти сигурно си Оливия. Джак ми е говорил за теб. — Тя се обърна към Фийби: — Щом живееш тук, ти сигурно си сестра на булката.

Фийби седна отново.

— Ти знаеш много за нас.

Порция вдигна рамене.

— Очите и ушите ми са винаги отворени. Ако не внимаваш дори половин секунда, дяволите ще те сграбчат.

— Кои са дяволите?

— Мъжете — обясни с усмивка Порция. — Като ме гледате, сигурно не ми вярвате? — Тя се изкиска весело. — Слаба съм като плашило, но мъжете вземат всичко, до което могат да се докопат.

— Мъжете са отвратителни! — Тази възбудена, но съвсем ясно произнесена забележка дойде от Оливия.

— Аз също мисля така — съгласи се Порция и продължи с превъзходството на четиринадесетте си години: — Но ти си още много малка за такива заключения, скъпа. На колко години си?

— На единадесет.

— Е, скоро ще запееш друга песен — заяви мъдро Порция.

— Никога! Аз няма да се омъжа. — Кафявите очи на Оливия изпущаха стрели под гъстите черни вежди.

— Аз също — присъедини се към нея Фийби. — След като баща ми успя да намери такава добра партия за Даяна, сигурно ще ме остави на спокойствие.

— Защо не искаш да се омъжиш? — попита с интерес Порция. — Това е съдбата на момичетата с благороден произход.

Фийби поклати глава.

— Никой няма да ме поиска. Аз съм тромава, постоянно изпускам разни неща и говоря, каквото ми дойде на ума. Даяна и татко казват, че съм надарена само с недостатъци. Нищо не върша както трябва. Затова съм решила да стана поетеса. Възнамерявам да създам велики произведения.

— Сигурна съм, че ще си намериш обожател — възрази Порция. — Ти си красива, добре сложена и женствена. Докато аз със сигурност ще остана неомъжена. Я ме погледнете! — Тя стана и се завъртя. — Плоска съм като дъска. На всичкото отгоре съм незаконородена, нямам нито пари, нито земя. Положението ми е безнадеждно. — Тя си седна и се засмя така безгрижно, сякаш изобщо нямаше причини да увесва нос.

Фийби размишляваше усилено.

— Разбирам думите ти. Наистина ще ти е трудно да си намериш мъж. Каква искаш да станеш?

— Искам да съм войник. Жалко, че не съм момче. И до днес не мога да простя на татко, че не ме е направил момче.

— Аз п-пък ще стана учен — включи се Оливия. — След година татко ще ми наеме домашен учител. Искам да живея и да следвам в Оксфорд.

— Жените не следват в университета — възрази Фийби.

— Аз обаче ще следвам — отговори твърдо Оливия.

— Божичко, един войник, една поетеса и един учен! Какво трио изродена женственост! — Порция се разтресе от смях.

Фийби също се смееше, изпълнена с неизпитвана досега вътрешна топлина. Това чувство беше толкова сладостно… Най-много й се искаше да пее и танцува с новите си приятелки. Дори Оливия се усмихна и упоритостта изчезна от погледа й.

— Трябва да сключим договор, че ще се подкрепяме, особено ако някоя от нас се изкуши да се отклони от правия път и да стане обикновена като другите. — Порция скочи. — Оливия, носиш ли ножичка в чантичката си?

Оливия развърза шнуровете на дантелената торбичка, която висеше на колана й, извади малка ножичка и я подаде на Порция. Тя отряза внимателно три червени къдрици от буйната грива, която обграждаше лицето й като ореол.

— Фийби, ти отрежи три руси къдрици, а Оливия ще се раздели с три черни. — Порция затрака с малката ножичка и се засмя от удоволствие. — Сега ще видите какво ще направя.

Под любопитните погледи на двете момичета тя изплете сръчно три пръстена от разноцветните къдрици.

— Всяка от нас ще получи по един пръстен. Моят е червен отвън, този на Фийби светъл, а на Оливия черен. — Тя им подаде пръстените. — Значи, ако някоя от нас усети, че честолюбието е на път да я изостави, трябва само да погледне пръстена и да си спомни за другите… Боже, как забравих, трябва да подпечатаме съюза си с кръв! — Зелените, косо разположени котешки очи святкаха зарадвано.

Тя одраска китката си и изстиска капчица кръв.

— Ти си наред, Фийби. — И й подаде ножичката. Фийби разтърси русата си глава.

— Не мога. Ти го направи. — Тя затвори очи и протегна ръка. Порция драсна нежната й кожа и се обърна към Оливия, която вече беше разголила китката си.

— Така. А сега да потъркаме китки, за да се смеси кръвта. Така ще скрепим клетвата си и ще знаем, че от днес нататък всяка от нас е готова да направи всичко за другите две.

Оливия съзнаваше, че за Порция това бе само игра, докато за нея беше повече от сериозно — доказваше го треперенето й при докосването. Ала строго си напомни, че един бъдещ учен не бива да се вълнува за дреболии.

— Ако някой ден една от нас попадне в затруднено положение, може да изпрати пръстена на другите две и те ще й се притекат на помощ! — извика въодушевено Фийби.

— Каква глупава романтика — промърмори презрително Оливия.

— Какво лошо има в романтиката? — попита почти сърдито Порция и Фийби я дари с лека благодарна усмивка.

— Учените не са романтични — отговори вразумително Оливия, която мръщеше чело с такова напрежение, че веждите й се събираха над дълбоките тъмни очи. Огледа се и въздъхна. — Б-боже, трябва да се връщам на п-празненството. — Тя прибра пръстена в дантелената си чантичка и сякаш за да си вдъхне смелост, притисна пръсти към китката си, където личеше тънка кървава следа.

Когато Оливия отвори вратата, през реката долетяха буйните викове на градското простолюдие и изпълниха утихналата лодкарска барака. Воят беше толкова заплашителен, че момичетата потрепериха.

— Р-разбирате ли какво викат?

— Викат: Главата падна! Главата падна! — обясни премъдро Порция. — Току-що са екзекутирали граф Страдфорд.

— И защо? — попита смаяно Фийби.

— Господи, ама ти нищичко ли не знаеш? — Порция беше повече от изненадана. — Страдфорд беше най-близкият съветник на краля. Парламентът се противопостави на негово величество и изправи Страдфорд пред съда. Осъдиха го на смърт и назначиха екзекуцията за днес.

Оливия усети как космите на тила й настръхнаха. Кръвожадният, брутален рев на триумфиращите тълпи отекваше в ясния майски въздух, а стълбовете дим от огньовете на радостта, запалени, за да отбележат жестоката смърт на един знатен, се издигаха гъсти и задушаващи над града и околностите.

— Джак казва, че предстои гражданска война — продължи Порция, която винаги наричаше баща си на малко име. — А той винаги излиза прав.

— Но това е ужасно! — извика уплашено Оливия. — Не е редно да има гражданска война!

— Ще видим — отговори равнодушно Порция.

— Най-добре е гражданската война да избухне веднага, за да не се връщам на празника — промърмори сърдито Фийби. — Идваш ли и ти, Порция?

Момичето поклати глава.

— Вие вървете — отговори тя и махна рязко с ръка. — За мен няма място там.

След кратко колебание Фийби последва Оливия, стискайки здраво пръстена от разноцветни кичури.

Порция остана сама в компанията на паяците. Тя се наведе, грабна остатъка от джинджифиловата сладка, която Фийби беше забравила, и я изяде трошичка по трошичка, за да удължи удоволствието. Сенките бързо се удължаваха, а дивите викове откъм града и веселите шумове от празненството взеха да отзвучават с настъпването на залеза.

Пролог

Ротбъри Хаус, Йоркшир, Англия, 1617

 

— Милорд, идват!

Уилям Декатур, граф Ротбъри, вдигна поглед от пергамента, който изпълваше с букви, и внимателно остави перото върху сребърната мастилница. Очите му, ослепително сини като светкавица, прорязваща лятното небе, се взряха настойчиво в пратеника.

— Далече ли са?

— На миля зад мен, милорд… и яздят бързо. — Пратеникът, който миришеше на пот и кон, изтри челото си с мръсна кърпа.

Лордът посипа пергамента с пясък, капна малко восък от горящата свещ и притисна пръстена си върху него. Без да бърза, той бутна тежкия си дъбов стол и се надигна. Позата му не издаваше вълнение.

— Колко са?

— Най-малко един батальон, сър. Кавалерия и пехота.

— Кой ги командва?

Пратеникът се поколеба.

— Кой ги командва? — Въпросът отекна като пистолетен изстрел.

— Носят знамената на Гранвил, сър.

Уилям Декатур пое рязко въздух.

Зад пратеника колебливо се отвори една врата, но жената, която влезе, не беше нито тиха, нито колеблива.

— Значи идват? — Погледът й се впи с болезнена настойчивост в лицето на лорда. — Идват, за да ни изгонят от дома ни, така ли, милорд?

— Да, Клариса, имаш право. — Погледът на съпруга й беше неразгадаем. Жената с гъста кестенява коса, притиснала до себе си момче с широко отворени очи, пристъпи бавно в стаята. Детето, което Клариса носеше под колана с голямата връзка ключове, личеше само по леката закръгленост на талията й. Едната й ръка почиваше на хълбока, другата се опираше на вече силното рамо на сина й — по този начин майката несъзнателно защитаваше роденото и нероденото си дете.

— Те ще те отведат със себе си — продължи тя, като напразно се опитваше да остане спокойна. — И какво ще стане тогава с нас, милорд?

Уилям потръпна под горчивината на укора й. Тя не можеше да разбере, че съвестта го беше принудила да принесе тази жертва, въпреки че обричаше семейството си на бедност и мъчения, въпреки че гордото им семейно име от днес нататък щеше да носи позорното петно на предателството.

Преди да е успял да отговори, през отворения прозорец се чу конски тропот. Клариса закърши ръце, а момчето, Руфъс, виконт Ротбъри, син и наследник на опозорения граф Ротбъри, се отдръпна от майка си и отиде при баща си, за да го подкрепи в трудния миг.

Лордът погледна червенокосото момче и срещна ясния, настойчив детски поглед, идващ от същите ослепително сини очи като неговите. Уилям се усмихна, изпълнен с мъка за бъдещето на сина си. Това дете щеше да бъде лишено от рожденото си право и щеше да води живота на отлъчен от обществото. Лордът сложи ръка на рамото на момчето и го привлече към себе си, после се обърна към прозореца.

Чуждите войници се построяваха в две линии пред обрулената от вятъра фасада на елизабетианската господарска къща. Бързо се смрачаваше. Въоръжени с пики и мускети, пехотинците стояха зад редицата на кавалеристите. Кралският щандарт на Джеймс Стюарт, владетел на Англия, плющеше под напора на вечерния вятър.

Погледът на лорда се помрачи, но не от вида на кралския флаг. Знамето, което се вееше редом с него, събуди гнева му. Знамето на дома Гранвил. Под него седеше върху черния си жребец Джордж, маркиз Гранвил, с гола глава, ръцете в кожени ръкавици почиваха спокойно върху седлото.

Херолдът даде сигнал, след него прозвуча заповеднически глас:

— Уилям Декатур, граф Ротбъри, в името на краля, предайте се на съда на короната!

В стаята се възцари гробна тишина. Лордът се отдалечи от прозореца и отиде до камината. Опипа с пръсти перваза й, при което един от грамадните сиви камъни се отвори и зад него зейна черна дупка. Тайното скривалище на къщата.

— Клариса, знаеш какво трябва да направиш. Вземи Руфъс и бягай. Братята ми те чакат от другата страна на гората. Аз ще задържа тази паплач, докато се озовете на сигурно място.

— Но, Уилям… — Клариса не можа да продължи. Само протегна ръка към мъжа си, но той не я пое.

— Аз ще ви последвам — поясни кратко той. — Сега трябва да направите, каквото трябва. Вървете!

Жената беше длъжна да се подчинява на мъжа си, дори в това отчаяно положение. Клариса улови ръката на сина си, но той я издърпа сърдито.

— Аз оставам с татко. — Момчето не погледна майка си. Погледът му беше втренчен в лицето на Уилям и бащата разбра, че малкият знаеше истината: граф Ротбъри нямаше да последва жена си и детето си в изгнание. Той не можеше да избяга от кралския съд, защото това означаваше да прибави съм позора на предателството и позора на страхливостта.

Уилям потупа сина си по рамото и проговори тихо:

— Руфъс, ти си закрилник на майка си. От днес нататък тя няма да има никого другиго, освен теб. Ти си длъжен да спасиш нашата чест.

Лордът се обърна към масата и посегна към пергамента, който беше изписал. Нави го грижливо и го подаде на момчето.

— Руфъс, сине мой, разчитам на теб да отмъстиш на рода Гранвил и да носиш името ни с гордост, без да обръщаш внимание на онези, които го смятат за обезчестено. С делата си ти ще превърнеш рода Ротбъри в олицетворение на истина, справедливост и чест. Даже ако си прокълнат да живееш извън закона, ти ще си изградиш собствен свят на честта и истината.

Руфъс преглътна и пое пергамента. Под тежките думи на бащата гърлото му бе пресъхнало. Той беше само осемгодишен, но опъна рамене, за да поеме цялата отговорност, с която го бе натоварила бащината заръка.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се. — Думите излязоха като чужди от устата ми и отекнаха в собствените му уши като далечен гръм.

— Тогава върви. — Бащата благослови сина си, после целуна жена си и ги побутна към тайния ход. Руфъс се огледа бързо. Косата му пламтеше под светлината на газената лампа, която държеше пратеникът. В очите му, току-що загубили детската си невинност, светеше съзнание за загубата и тежка отговорност за поетия дълг. Той се обърна рязко и последва майка си в мрака.

Пратеникът тръгна след тях, Уилям натисна тайната пружина и вратата се затвори безшумно.

Лордът излезе от кабинета си и пое по широката стълба към голямата зала, настлана с каменни плочи. Прекоси я и излезе навън в мрака. Спря на най-горното стъпало, за да огледа обвинителите си и да се взре в очите на човека, когото някога наричаше свой приятел и който сега беше дошъл да го лиши от дома, земите и семейната му чест.

Двамата мъже се гледаха втренчено и мълчанието помежду им беше зловещо. Уилям Декатур заговори пръв, с тих глас, но всяка дума имаше тежестта на оловен куршум.

— Ето как спазваш клетвата за приятелство, Гранвил.

Джордж, маркиз Гранвил, излезе пред строените конници, вдигна ръка, сякаш искаше да протестира, и отговори:

— Уилям, аз не идвам с вражда, а за да…

— Не ме обиждай, Гранвил! — прекъсна го гневно Уилям. — Знам какво мислиш за мен, затова ще ти отмъстя, на теб и на наследниците ти. Кълна се в Христовата кръв! — Той вдигна ръка и всички видяха сребърното дуло на пистолета…

Отекна изстрел, но бързо се загуби в падналия мрак. Последваха го зловещи гарвански крясъци. Уилям Декатур, граф Ротбъри, падна на стъпалата пред дома си и под главата му се образува локва кръв. Изцъклените му очи бяха обърнати към кръжащите птици и първите слаби искри на вечерницата.

Един войник излезе напред с катранена факла. Пламъците й сияеха в синьо и оранжево под напора на вятъра. Той прекрачи падналия и метна факлата в един отворен прозорец.

Джордж Гранвил седеше неподвижен на коня си. Той бе дошъл, за да изпълни кралската присъда. Но целта му беше да облекчи положението на приятеля си и да отклони най-лошото със съгласието и сътрудничеството му. За съжаление добрите му намерения се разпиляха като семенца на вятъра.

Граф Ротбъри лежеше мъртъв на стъпалата пред горящата си къща, а наследникът му, осемгодишният Руфъс, бе осъден да живее извън закона, натоварен с клетва за отмъщение, твърде тежка за младите му рамене. Джордж Гранвил обаче знаеше, че малкият Ротбъри скоро ще се изправи срещу него. Руфъс Декатур ненапразно беше син на баща си.

1.

Единбург, Шотландия, декември 1643

 

В примитивното огнище горяха големи парчета торф и изпълваха ниското помещение без прозорци с гъсти кълба дим. Старицата, която разбъркваше кашата в тенджерата, кашляше непрекъснато. Това беше единственият шум в стаята. Къщурката беше почти затрупана от снега и белият свят изглеждаше мъртъв. Едрите снежинки, които продължаваха да се стелят от мътносивото небе, правеха гледката още по-безнадеждна.

Под прояденото от молци одеяло лежеше свит на кълбо мъж, облечен в дрипи. Когато се размърда, под измършавялата му фигура прошумоля сено.

— Дай бренди, жено!

Старата хвърли поглед към безпомощната купчинка и се изплю в огъня. Слюнката изсъска заплашително.

— Момичето ще ти донесе. Само Бог знае с какво ще плати.

Мъжът простена задавено. Костеливата му ръка избута одеялото. Джак Уорт се надигна на лакът и огледа задименото помещение през полуспуснати мигли. Все същото. Той се отпусна с въздишка и съсухреното му тяло усети болезнено коравия, студен глинен под вонящия пласт слама.

Джак копнееше за смъртта, но животът упорито не искаше да го напусне. А щом не можеше да умре, трябваше да пие бренди. Порция беше отишла да му донесе. Тази мисъл беше заседнала в отслабналия му мозък и не го напускаше. Къде, по дяволите, беше момичето? Не можеше да си припомни кога бе излязла в снежната буря. Снегът заличаваше всички следи на времето. Умиращият нямаше представа дали е среднощ или вече се зазорява.

Крайниците му пареха от болка, очите горяха дълбоко в орбитите, всяка точка от тялото го болеше, а дивата жажда за бренди го изгаряше. Мъжът извика, но гласът му беше толкова слаб, че старицата дори не се извърна от огъня.

Вратата се отвори. В стаята нахлу студ и димните кълба затанцуваха. Момичето, което влезе и затвори с ритник, беше тънко и слабо, но излъчваше нервна енергия, която изведнъж съживи замрялата колиба.

— Ето ти бренди, Джак. — Тя коленичи до сламеника и извади изпод износеното си палто малка кожена бутилка. Възкиселата миризма на старо бренди и гниеща плът, която се излъчваше от мъжа и жалката му постеля, я накара да смръщи носле. Въпреки това тя мушна ръка под тила му и го повдигна, като едновременно с това измъкна тапата със зъби. Бащата трепереше толкова силно, че тя едва държеше бутилката до устата му. Зъбите му тракаха, безжизнените очи бяха втренчени в лицето й.

Мъжът отпи няколко глътки от парливата течност и когато брендито стигна до стомаха му, болките отслабнаха, треперенето престана. Костеливата му ръка стисна бутилката и той изпи брендито до последната капка.

— По дяволите, никога не е достатъчно! — изруга той. — Защо не донесе повече, момиче?

Порция огледа баща си със смесица от отвращение и съчувствие.

— Толкова можах да платя. Ако си забравил, Джак — много време мина, откакто можеше да осигуриш издръжката на семейството.

— Безсрамница! — изръмжа мъжът и затвори очи. Дълго време лежа неподвижен и Порция почти повярва, че спасителната смърт най-после бе дошла. Ала след около час очите му се отвориха. От устата му потече слюнка и намокри сплъстената сива брада. На челото изби пот и към хлътналите бузи потекоха мръсни вадички.

Порция изтри лицето му с крайчето на палтото си. Стомахът й беше толкова празен, че се присвиваше от болка и непрекъснато й се виеше свят. Тя стана и отиде до огнището.

— Пак ли поридж?

— Ами да, какво друго!

— Да, какво друго — повтори беззвучно момичето и седна на пода до гърнето. Отдавна забравила претенциите си, тя се зае с воднистата каша, сякаш беше деликатес от кралската трапеза.

Кашата беше рядка и изобщо не я засити. Пред очите й затанцуваха примамливи картини на хляб и сирене, но малкото, което печелеше в кръчмата на Райзинг Сън, като наливаше бира, отговаряше дръзко на нахалниците и се стараеше да не забелязва мръсните пръсти по тялото си, особено когато мушкаха монети в деколтето й, отиваше за бренди. Баща й беше ненаситен… Пиянството бавно, но сигурно го убиваше.

— Порция! — Джак произнесе задавено името й и тя побърза да отиде при него. — В касетката ми… има писмо… Потърси го… бързо. — Очевидно всяка дума му костваше адски мъки.

Порция донесе малката кожена кутия, единственото им притежание, освен дрипите, които носеха на гърба си, и я показа на баща си. Тъй като познаваше съдържанието й, не изпита особено любопитство, когато я отвори. Отдавна бяха продали по-ценните вещи, за да купуват бренди.

— Под… под коприната.

Порция мушна пръсти под тънката коприна и напипа твърд пергамент. Измъкна го и го подаде на баща си.

— Щом умра, трябва да го изпратиш на… — Джак се закашля дълго и мъчително, а когато пристъпът премина, не беше в състояние да каже нито дума. Едва след минути намери сили да продължи: — Изпрати писмото в Ламермур, в Гранвил Касъл. Прочети адреса.

Порция погледна нерешително подпечатания пергамент.

— Какво е това? Какво пише вътре?

— Прочети адреса!

— Гранвил Касъл, Ламермур, Йоркшир.

— Щом умра, веднага го изпрати по пощата. — Гласът му пресекна, но ръката му потърси нейната и я стисна. — Това е всичко, което мога да направя за теб, Порция — пошепна с мъка той и стисна пръстите й с неочаквана сила. Ала в следващия миг ръката му се отпусна и падна безсилна.

След час Джак Уорт, несъщ брат на Катон, маркиз Гранвил, почина, както беше живял, пиян от евтино бренди, без да остави след себе си и едно пени.

Порция затвори очите му.

— Трябва да го погреба.

— Земята е замръзнала — промърмори старицата. Устните на момичето се опънаха.

— Ще се справя.

— Нямаш пари за погребение.

— Сама ще изкопая гроб и ще го заровя.

Старата жена вдигна рамене. Джак и дъщеря му живееха при нея от около месец, тя познаваше характера на момичето и знаеше, че винаги прави, каквото си е наумило.

Порция въртеше в ръце подпечатания пергамент. Нямаше пари да го изпрати по пощата и не познаваше никой, който би могъл да й помогне. Нямаше представа, дали между Единбург и Йорк все още пътуваха пощальони, тъй като оттатък шотландската граница бушуваше война. От друга страна обаче, не можеше да пренебрегне предсмъртното желание на баща си. Той искаше това писмо да стигне до брат му и тя беше длъжна да намери начин да го изпрати.

Как щеше да живее отсега нататък? Тя огледа голата стая. Можеше да остане тук до края на зимата. Щеше да печели пари в кръчмата, а старата нямаше да я изхвърли, докато плащаше за сламеника и овесената каша. Вече не се налагаше да плаща за пиянството на Джак и щеше да сложи малко пари настрана. През пролетта щеше да продължи на юг.

Но първо трябваше да погребе баща си.

 

 

— Милорд… милорд… Простете, милорд…

Катон, маркиз Гранвил, вдигна поглед. Пъшкащият, пресекващ от умора глас беше дошъл иззад гърба му в двора на Гранвил Касъл.

— Какво има? — Той вдигна вежди и пое запечатания пергамент от ръцете на задъханото момче. Малкият кимна и побърза да мушне пръсти под палтото си, за да ги предпази от режещия януарски вятър.

Катон огледа внимателно писмото. Почеркът, разкривен и очевидно произхождащ от безсилна ръка, изглеждаше непознат.

Той обърна пергамента и пое шумно въздух, разпознал печата на брат си.

— Тази сутрин явно няма да изляза на езда, Джебедия.

— Както желаете, милорд. — Конярят хвана юздите на коня и го поведе към обора.

— Ей, момче! — Маркизът се обърна към чакащия пратеник. Лицето му беше зачервено от студа, дъхът му излизаше на тласъци. — Сигурно идваш от пощата в Йорк?

Момчето закима усърдно.

— Нямах представа, че продължават да изпращат писма.

— Пощата невинаги минава, но човекът, които донесе последния чувал, минал успешно границата и лорд Левен му дал няколко придружители.

Катон кимна сериозно и с разбиране.

— Преди да тръгнеш обратно, иди в кухнята. Там ще се погрижат да те стоплят.

Маркизът прекоси вътрешния двор на замъка и влезе в голямата кула, където бяха семейните покои. От полето оттатък рова долитаха сигнали на тромпети, следвани от гръм на барабани и строгите заповеди на обучаващите. Маршовите стъпки на отряда бяха приглушени от снега, покрил полето — някога мирна житна нива.

Маркизът влезе в кулата през тясна портичка. Напоените с катран факли, наредени в железни скоби от двете страни, осветяваха прастарите стени и масивните каменни плочи, с които беше покрит подът. Тапицериите на стените не можеха да смекчат военния, отблъскващ характер на замъка, който стотици години беше защитавал семейство Гранвил от набезите на враговете, предимно мародери и пътни разбойници, които печелеха добре на границата между Англия и Шотландия, но и уволнени и избягали войници, които от дните на норманското нашествие не преставаха да опустошават страната.

Когато маркизът напусна залата по каменната стълба, атмосферата се промени. Помещенията станаха по-пригодни за живеене и по-приятни за гледане. Прозорците бяха по-големи и остъклени, за да пропускат повече въздух и светлина, каменните плочи бяха закрити с килими, а гоблените по стените, многобройни и разкошни, осигуряваха достатъчно топлина. Маркизът мина по коридора и влезе в кабинета си — на върха на кулата.

Той захвърли тежката наметка и свали кожените ръкавици. Наведе се да стопли ръцете си на огъня, изправи се бавно и най-после счупи печата на пергамента, за да прочете писмото от несъщия си брат.

Скъпи братко,

Когато прочетеш това, можеш да бъдеш сигурен, че съм си получил заслуженото и се пържа в последния кръг на ада. Но те уверявам, че съм готов да платя цената на живота си. О, скъпи Катоне, представям си как мръщиш чело! Честна душа като твоята никога няма да проумее наслаждението от изстъпленията.

Вече знаеш, че съм готов да платя за греховете си, затова бъди добросърдечен, какъвто винаги си бил, дай воля на милосърдието, което сладко тече във вените ти, и ми направи една услуга! Дъщеря ми Порция страдаше с мен, но не искам да страда без мен. Моля те да я приемеш в дома си и да бъдеш добър с нея. Бедното ми момиче няма право да предявява претенции към теб, но аз те моля да ми окажеш това благоволение, защото си единственият човек, който може да помогне.

Завинаги твоят пропаднал брат

Джак

Катон потръпна от подигравката, с която бяха пропити последните думи, и смачка пергамента. Без съмнение брат му се пържеше в казаните на ада.

Той се наведе да хвърли писмото в пламъците, но спря насред движението. Въздъхна, приглади пергамента, остави го на дъбовата маса и отново го прочете. Кога ли беше умрял Джак? Писмото беше от миналия месец. Сигурно беше пътувало до Гранвил най-малко три седмици. Дали момичето все още живееше на улица „Свети Стефан“ в Единбург? И как да я намери, след като по границата беше неспокойно?

Още в онзи слънчев следобед на сватбения си ден преди две години и половина Катон знаеше, че гражданската война е неизбежна. Когато крал Чарлз отиде твърде далече в стремежа си към абсолютна власт, парламентът реагира с ожесточена съпротива. От две години в страната царяха размирици, брат се изправяше срещу брата, баща срещу сина. Дори след многото кървави загуби нито една от двете страни не постигна решаваща победа. Зимата сложи край на сраженията — но това беше временно примирие. Верните на краля, които до новата 1643 година се задържаха в северната част на Англия, се изправиха пред ново предизвикателство, тъй като шотландската армия начело с лорд Левен, която се биеше на страната на парламента, премина границата на Йоркшир и ги нападна.

Катон пристъпи към високия тесен прозорец, откъдето наблюдаваше обучението на собствената си войска. Той командваше милиция, която първоначално бе събрал под знамето на краля. Войниците знаеха, че са били въоръжени и обучени, за да се бият за краля под заповедите на своя лорд. Никой не подозираше, че лоялността на маркиз Гранвил отдавна е разколебана.

В началото на гражданската война Катон застана твърдо на страната на краля и роялистите просто защото беше от семейство Гранвил и всяка алтернатива беше немислима.

В името на краля той събра доста голям отряд, намери пари и опази граничната си крепост от набезите на врага. В същото време в сърцето му бавно се затвърждаваше убеждението, че делото на краля, намиращ се изцяло под влиянието на слаби, ако не и подли съветници, не може да бъде справедливо, щом застрашава живота и свободата на поданиците му. Който обичаше истински страната си, не можеше да остане лоялен към владетел, сляп за потребностите и правата на народа. Войната бушуваше вече втора година и Катон Гранвил най-сетне бе взел решение. Щеше да се обърне срещу краля и да се бие за парламента и свободата.

Тъй като тази промяна беше в пълно противоречие с основните принципи на благородния род Гранвил, той не бе споменал нито дума дори пред най-близките си хора, камо ли пък да се обяви открито на страната на парламента.

Ала моментът на откритото признание наближаваше неумолимо и той се подготвяше да обяви решението си публично.

Катон разтърси глава, обърна гръб на прозореца и отново взе писмото на Джак. Само веднъж беше виждал дъщерята на Джак — в деня на сватбата си, когато обезглавиха Страдфорд на Тауър Хил. Споменът за момичето беше неясен: мършаво, луничаво, червенокосо, с очите на Джак, зелени котешки очи, които искряха подигравателно. И поведението й беше безсрамно като на Джак, припомни си с неудоволствие той и отвратено изкриви устни.

В момента имаше премного други грижи и не можеше да мисли за незаконната дъщеря на Джак — изоставено дете без семейство и пари. Отново смачка писмото и понечи да го хвърли в огъня и отново спря. Не можеше да отхвърли с лека ръка предсмъртната молба на несъщия си брат. Последното желание на умиращия беше морално задължение. Колкото и ненавреме да бе дошло, той беше длъжен да стори нещо за момичето. Катон излезе от кабинета си и се запъти към трапезарията, където завари жена си и дъщеря си да закусват. Още с влизането си усети безпогрешно, че атмосферата е напрегната.

Даяна се изправи и се поклони учтиво. Устата й беше по-стисната от обикновено, красивите кафяви очи трепкаха, грижливо изскубаните вежди бяха вдигнати в знак на раздразнение. Ала при появата на съпруга й всяка следа от недоволство изчезна от красивото лице и чертите й станаха прелестни както винаги.

Оливия извърна поглед, бутна стола си и направи несръчен реверанс. След това отново се настани на мястото си.

— Д-добро утро, сър.

— Добро утро, Оливия. — Смръщил чело, Катон се запита каква ли беше причината за напрежението между жена му и заварената й дъщеря. Оливия се отнасяше към Даяна със скована, почти безмълвна учтивост, макар неговото впечатление да беше, че втората му съпруга е искрено загрижена за доброто на детето.

— Милорд, вие обикновено не закусвате с нас — проговори вежливо Даяна, но в тона й се усещаше известно недоволство.

Оливия често се питаше дали баща й усеща колко недоволна е Даяна от живота си в мразовития Север, затворена в средновековната крепост, далече от изисканите удоволствия на кралския двор. Той не обръщаше внимание на придружените от множество въздишки спомени, в които съпругата му възхваляваше великолепието на двора и се измъчваше от угризения на съвестта, че не може да бъде редом с кралицата в тези тежки времена. Правеше се, че не чува и отровните й забележки, в които изтъкваше, че маркиз Гранвил е много необходим на краля и съветниците му и мястото му е в Оксфорд, където дворът се бе оттеглил след началото на войната.

Баща ми не забелязва толкова много неща, каза си загрижено Оливия и за кой ли път се опита да си представи как щеше да реагира лордът, ако узнаеше за сериозните разногласия между дъщеря си и втората си съпруга.

— Имах намерение да изляза на езда, мадам, но пристигна пратеник от Единбург, който донесе вестта, че нещастният ми полубрат е починал. — Катон се настани на богато украсения стол начело на масата и посегна към канчето с бира. Отпи голяма глътка, натрупа парчета месо в чинията си и намаза филията хляб дебело с масло.

Оливия потрепери и се осмели да прекъсне обичайното си ледено мълчание с кратък въпрос:

— Т-това… т-това б-бащата на Порция ли беше?

— Скъпа Оливия, ако поемаш дълбоко въздух, със сигурност ще се освободиш от тази нещастна слабост — посъветва я с очарователна усмивка Даяна. — Момичето, което не говори ясно, няма особени изгледи да си намери мъж. — Тя потупа ръката на завареницата си.

Оливия издърпа ръката си и я скри в скута. Стисна устни и се взря с невиждащи очи в чинията си. Вече не изпитваше потребност да говори.

— Писмото на брат ми се отнасяше за Порция — поясни Катон. Оливия вдигна рязко глава. Вече не можеше да се преструва на равнодушна. Катон продължи спокойно:

— Последното желание на Джак е Порция да бъде приета в дома ми.

— Милорд, вие не можете да носите отговорност за едно незаконно дете — възрази с мека усмивка Даяна.

— Брат ми беше наясно с положението. Ала съвестта ми не позволява да изоставя едно дете. Все пак тя ми е племенница.

Оливия с болка осъзна, че Даяна ще унищожи този невероятен шанс, ако тя не предприеме нищо. Отчаянието и възбудата я накараха да заговори.

— Искам Оливия да д-дойде — произнесе през здраво стиснати зъби тя. Обикновено бледите й бузи пламтяха трескаво.

Даяна вдигна вежди към изкусната плетеница от кичури над бялото си чело.

— Скъпа Оливия, тя не може да бъде достойна компаньонка за теб. Спомни си какъв ужасен човек беше баща й. — Тя се потърси от отвращение. — Простете, милорд, че говоря така за несъщия ви брат, но знаете, че съм права.

Катон кимна мрачно.

— Разбирам какво имате предвид.

— Но аз много искам П-порция да д-дойде! — извика Оливия, която от вълнение заекваше повече от обикновено.

Даяна отвори ветрилото си.

— Скъпа, нямаш право да поставяш такива изисквания — укори я меко тя, докато очите й изпращаха отровни стрели иззад ветрилото.

Катон очевидно не чу забележката на жена си.

— Съвсем забравих, че и ти я познаваш… от деня на сватбата. Тогава ли се привърза толкова силно към нея, Оливия?

Момичето не посмя да отговори с думи и се ограничи с енергично кимване.

— Би могла да я научиш на маниери — продължи замислено Катон. Отдавна търсеше компаньонка на дъщеря си и неколкократно бе предлагал да повикат Фийби, по-малката сестра на Даяна. Ала съпругата му непрестанно измисляше възражения и Катон, който знаеше, че тя не обича Фийби, тъй като я смята за тромава и непохватна, престана да настоява.

— На колко години е детето? — Даяна усети, че е смръщила чело, и побърза да промени изражението си, като заглади бръчките с малкото си пръстче.

— Нямам представа, знам само, че е по-голяма от Оливия — отговори Катон.

— Точно така — намеси се разгорещено Оливия. Ако отстъпеше пред Даяна и престанеше да участва в разговора, Порция нямаше да дойде. Баща й щеше да отстъпи пред настояванията на съпругата си с обичайното вдигане на раменете, защото имаше да мисли за по-важни неща. Оливия имаше чувството, че баща й се интересува от всичко друго, само не и от нея.

Тя посегна скришом към сребърния медальон на шията си, където пазеше пръстена, изплетен от разноцветни къдрици. Споменът за прекрасните минути с двете верни приятелки в полуразрушената лодкарска барака й вдъхна смелост.

— Порция не е ли твърде голяма, за да се учи тепърва на маниери? — попита с коварна усмивка Даяна.

Сега беше ред на Катон да смръщи чело.

— Наистина ли сте против, мадам? Честта ми повелява да изпълня последното желание на брат си.

— Естествено — побърза да потвърди Даяна. — Никога не бих ви посъветвала да пренебрегнете повелите на честта. Ала се питам дали момичето няма да живее по-добре сред простолюдието. Може да изучи някакъв занаят или да си намери подходящ съпруг — защото вие ще й осигурите скромна зестра, нали, милорд? — Тя разпери ръце в многозначителен жест.

Оливия видя, че баща й беше склонен да се съгласи с Даяна и събра цялата си смелост.

— Моля ви, сър — проговори тя тихо, но толкова умолително, че се смая от себе си.

Катон също беше изненадан. Погледна изпитателно дъщеря си и изведнъж си припомни доверчивото, весело и будно момиченце, с което някога беше лудувал по поляните. След това дойде зимата, когато Оливия започна да заеква и се затвори в себе си. Откога не я беше чувал да изказва желания?

— Е, добре — реши той.

Даяна затвори ветрилото си с такава сила, че крехките пръчки от слонова кост едва не се изпочупиха.

Лицето на Оливия пламна, сенките в очите й изчезнаха, усмивката смекчи сериозното й изражение.

Катон се обърна към съпругата си.

— Сигурен съм, че Порция ще се приспособи към нас, Даяна. С ваша помощ.

— Както заповядате, сър. — Даяна сведе глава като покорна съпруга. — Надявам се да ни бъде полезна. Би могла да поема някои по-леки задачи в детската стая, за да покаже благодарността си. Вие сте много великодушен към това същество.

Катон бутна стола си и се надигна.

— Да, желателно е тя да играе с малките и да прави компания на Оливия. Подробностите оставям във вашите изключително способни ръце, скъпа. — Той се поклони и излезе от трапезарията.

Чаровното изражение на Даяна изчезна в миг.

— Оливия, веднага след закуска ще направиш упражненията за добра стойка. Ако продължаваш да седиш над книгите, ще станеш гърбава. Да вървим. — Тя се изправи с цялата си прелест, като държеше раменете и гърба абсолютно прави.

В крайна сметка обаче няма човек, който би могъл да твърди, че лейди Гранвил е прочела поне една книга, помисли си злорадо Оливия, отмести стола си и последва мащехата си в спалнята й, където Даяна закрепи на тесните й рамене ужасната дъска за изправяне на гърба.

Без да подозира на какви мъчения беше подложена дъщеря му, Катон излезе от замъка и забърза към полето, където се упражняваха милиционерите му. Спря отстрани и проследи последното упражнение. Джил Крамптън, сержантът, който днес водеше тренировката, беше истински майстор в умението да превърне безредната тълпа тромави, непохватни селски момци в боеспособен отряд.

Достатъчно боеспособен, за да се бие за парламента. Отрядът му щеше да бъде ценно допълнение към армията. А Джил Крамптън преследваше точно тази цел. Единствен той знаеше за промяната в убежденията на господаря си и беше напълно съгласен с намеренията му.

Сержантът предаде командването на заместника си и забърза с дълги крачки към лорд Гранвил.

— Добро утро, милорд.

Катон му даде знак да го придружи.

— Джил, имам задача за теб. Няма друг, който би могъл да я изпълни.

— Аз съм ваш човек, милорд, и вие го знаете.

— Е, новата задача вероятно няма да ти е по сърце. — Катон направи мрачно лице. — Ще се наложи да станеш бавачка, и то в най-неподходящия период, когато имам спешна нужда от теб.

Джил запази равнодушното си изражение.

— Говорете, сър.

— Трябва да доведеш племенницата ми от Единбург. — Катон обясни ситуацията и Джил го изслуша търпеливо.

— Днес ли трябва да тръгна? — попита накрая той.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. По границата все още цари спокойствие. Левен тепърва събира войските си.

— Ще се присъединим ли към него?

— Да. Веднага щом се върнеш с момичето от Шотландия, ще се обявим на страната на парламента.

Грубите черти на Джил грейнаха.

— Това ще бъде радостен ден за мен, милорд.

— Как мислиш, хората ни ще тръгнат ли след новото знаме?

— Ще се подчинят на заповедта. А онези, които имат собствени мисли, и без това са на страната на парламента.

— Много добре. — Катон извади от джоба си тежка кожена торбичка. — Надявам се да ти стигнат.

— Ами ако момичето не желае да тръгне с нас?

— Не я принуждавай. Ако има собствени планове — толкова по-добре. — Брат му сигурно нямаше да се сърди.

Джил кимна и обясни:

— Смятам да мина през мочурището. Така ще избегна опасността от срещата с някоя армия. — Той се ухили хитро.

— Да, но в мочурището можеш да се сблъскаш с престъпници — предупреди го Катон с мрачна усмивка. — Съгледвачите на Руфъс Декатур дебнат навсякъде. Сигурно ще се радва да нападне мои хора.

— Чух, че е решил да събере голям отряд за краля — отвърна Джил.

— Очаквах, че ще поиска да се включи във войната — призна мрачно Катон. — По време на война винаги има богата плячка, а анархията е стихията му.

Той се върна в замъка с грозно смръщени вежди, потънал в мисли, които будеха в душата му гняв и разочарование. От двадесет и шест години изгоненият клан Декатур обитаваше негостоприемната пуста област на Шевиот Хилс и водеше изтощителна и опустошителна война срещу живота и имуществото на всички, които следваха знамето на Гранвил.

Бандитите, които при управлението на кралица Елизабет и наследника й Джеймс бяха свикнали да смятат северните гранични области за своя територия, бяха разбити. Ала привържениците на Декатур успяха да се задържат в далечното си убежище. Като действаше сръчно от двете страни на границата с Шотландия, Руфъс предприемаше дръзки набези срещу имотите на Гранвил и се съпротивляваше ожесточено на преследването и залавянето.

Руфъс Декатур беше водач на банда престъпници. Славата му се носеше навред, името му се кичеше с безброй легенди. Макар и господар на крадци и разбойници, той беше обичан от народа. От своя страна той се отплащаше щедро на народната любов, като вземаше от бедните само онова, което му даваха доброволно, и им помагаше при нужда. Въпреки предубедеността си Катон трябваше да признае, че последната издънка на прокълнатия род Ротбъри е неочаквано добра.

За съжаление Руфъс не хранеше и капчица добро чувство към Гранвилови. По отношение на тях враждебността и злобата му не знаеха граници. Той ги преследваше и гонеше, нападаше и разрушаваше и използваше всяка възможност да засегне болезнено маркиз Гранвил.

Откакто стана възрастен мъж, Катон Гранвил водеше упорита борба срещу Руфъс Декатур. Двамата бяха връстници. Всеки бе наследил бащината титла, но докато след смъртта на баща си Катон пое всички права и задължения на могъщ благородник от граничните области, Руфъс притежаваше само гола титла, конфискувани имоти и спомена за бащата, избрал да умре от собствената си ръка, за да избегне обвинението в държавна измяна и екзекуцията или бавната, мъчителна смърт в затвора.

Катон знаеше, че според Руфъс Декатур синът е отговорен за вината на бащата. Когато ставаше въпрос за чест и съвест, баща му не знаеше милост. Когато Уилям Декатур се обяви открито срещу крал Джеймс и започна да кове заговор срещу жалките кралски съветници, Джордж Гранвил не се поколеба да прокълне стария си приятел. Като лорд маршал на граничните области той бе изпълнил задължението да залови предателя и да го предаде на правосъдието.

Катон често се питаше дали при подобни обстоятелства и той би постъпил като баща си. Тъй като проявяваше разбиране и към двете страни, той не беше корав като стария маркиз. В същото време обаче знаеше, че Руфъс Декатур хич не го е грижа дали младият Гранвил прилича на баща си. Според него Джордж Гранвил беше виновен за смъртта на Уилям Декатур и загубата на семейните имоти. Борбата му срещу сина на Джордж беше лично отмъщение и Катон бе принуден да се бие, все едно искаше ли го или не.

Ако сега Руфъс Декатур застанеше от вражеската страна в гражданската война, личната битка щеше да продължи на много по-високо ниво.

Катон очакваше възможността да се изправи лице в лице с противника си с известно задоволство. Срещата на бойното поле беше честна и почтена. В нея имаше студенина, яснота и реалност.

2.

— Къде отиваш, Руфъс? — Съненият, малко сърдит глас дойде изпод планината от завивки. Кожите се раздвижиха, жената се надигна и се подпря на лакът. Грубата й, захабена от работа ръка приглади назад гъстите тъмни кичури и разкри широко лице и кафяви очи.

— Много добре знаеш, че имам работа, Маги. — Руфъс Декатур разби с един удар на юмрука си леда в кофата и изля студената вода върху главата си, издавайки гърлени звуци, смесица от потрес и задоволството. Когато разтърси глава и на всички страни полетяха капки, Маги изруга сърдито и се скри под кожите.

Без да обръща внимание на клетвите и оплакванията й, Руфъс изсуши енергично косата си. След малко Маги седна в широкото легло, уви се в едно одеяло и загледа господаря на село Декатур с неодобрително смръщено чело.

— Още не е ден.

— А ти си една мързеланка, скъпа ми Маги — отвърна Руфъс и посегна към ризата си, окачена на таблата на леглото.

Тонът му накара жената да присвие очи и да се облегне на резбованата табла.

— Върни се в леглото.

Руфъс Декатур беше силен, красив мъж и тя никога не му отказваше. Нощите с него й доставяха много повече удоволствие, отколкото с обикновените й клиенти.

Погледът й похотливо обходи тялото му. Златночервената коса падаше в безредие по силните рамене, обрамчваше остро изсечената брадичка и растеше на гъсти кичурчета по гърдите и слабините. По ръцете и краката му блестяха светли косъмчета, които подчертаваха обрулената от вятъра кожа. По тялото му нямаше и грам излишна тлъстина. Беше толкова висок, че изпълваше ниската таванска стаичка.

— Ставай — подкани я той, без да се впечатлява от желанието й. Наведе се над нея и издърпа одеялото, в което се беше увила. — Крайно време е! Чака ме напрегнат ден.

Пронизващият поглед на сините очи моментално изкара жената от леглото, макар че трепереше и мърмореше. Нравът на Руфъс Декатур беше огнен като червената му коса. Когато не беше в настроение, той не търпеше да му противоречат.

— Пак ли ще има нападение? — Тя приседна на ръба на леглото, за да обуе вълнените си чорапи, после вдигна памучната си фуста и пъхна глава в отвора на ризата.

— Може би. — Руфъс облече кафяв кожен панталон и се наведе да разрови жарта в камината. После нахвърля съчки, за да разпали огъня.

Маги се приближи до огнището, за да се облече.

— Разправят, че си щял да вземеш страната на краля — отбеляза хитро тя. — Чух, че отрядът ти щял да се присъедини към кралската войска.

— Какво ли не разправят. — Руфъс се запъти към вратата и на минаване я потупа по задника — Парите те чакат на обичайното място. — Той й се усмихна бегло и изчезна — по разклатената стълба към партера.

Маги се задоволи с тази усмивка. Руфъс не обичаше да говори за делата си и като нищо можеше да я скастри за любопитството. Онова, което се вършеше в село Декатур, оставаше тайна. Тук не живееха жени. Маги и приятелките й идваха само когато ги повикаха, а домакинската работа се вършеше от мъжете.

Селото беше повече военен лагер, отколкото място за живеене, това се знаеше от всички. Хората предполагаха, че един Руфъс ще поведе добре обучените си войници в голямата битка, която се водеше в страната. Засега обаче никой извън границите на селото не знаеше на чия страна ще се обяви господарят на Декатур — въпрос, който будеше силен интерес и на който се придаваше голямо значение.

Руфъс беше добре осведомен за слуховете, които се носеха. Вероятно любопитната мисис Белдам, собственицата на публичния дом, който обслужваше мъжете от Декатур, беше настояла пред Маги да зададе този въпрос. Много скоро всеобщото любопитство ще бъде задоволено, каза си с мрачна усмивка той. Решението му беше взето и след няколко дни щеше да бъде оповестено публично.

Руфъс влезе в малко, просто обзаведено помещение. Догарящият огън в камината осветяваше слабо скромната обстановка. Мъжът отиде тихо до нишата в другия край на стаята, пред която беше спусната завеса, отметна я предпазливо и с учудване видя, че двете хлапета под завивките още не бяха склонни да започнат поредния богат на събития ден. Обикновено се будеха още по първи петли, дори през зимата. Баща им знаеше, че непременно ще се събудят, щом Маги излезе от къщата, затова реши да се наслади на това кратко и рядко случващо се удължаване на ранното си утринно спокойствие.

Той взе палтото си, окачено на пирон до вратата, вдигна тежкото дървено резе и отвори. Тъй като през нощта беше навалял нов сняг, трябваше да избута вратата с рамо, за да разчисти наветите преспи.

Когато излезе в леденото зимно утро, последните звезди на небето избледняваха, а луната висеше ниско над Шевиот Хилс. Каменните селски къщи, сгушени в падината между меко закръглените хълмове, се намираха в напълно недостъпна местност, към долината не водеше път. По билата на хълмовете горяха огньовете на постовете, които охраняваха тази негостоприемна ивица земя чак до шотландската граница.

Руфъс прекоси селото и отиде до реката, която течеше на идеално разстояние зад поселището му. Под ледената покривка течеше само тесен поток, но селото получаваше достатъчно вода и използваше реката като връзка с външния свят — през зимата с шейни, през лятото с лодки.

На брега се бяха събрали група млади хора. Бяха свалили палтата си и усилено трошаха леда, за да си налеят вода. Щом забелязаха Руфъс, те се изправиха и го изчакаха неподвижно. Бузите им пламтяха от студа и напрежението.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, момчета. — Руфъс кимна и размени няколко думи с тях, назовавайки ги по име. Погледите им бяха изпълнени с неприкрито възхищение, което го остави напълно равнодушен. Това бяха новаци, най-младите войници от отряда му. Повечето бяха последвали бащите, братята и чичовците си в света на отхвърлените. Някои бяха избягали от дългата ръка на закона, други бяха привлечени от възможността да изживеят вълнуващи приключения. Но всички бяха напълно предани и верни на дома Ротбъри и малката му армия.

— Вярно ли е, че ще се бием на страната на краля? — Един едър младеж, явно водач на групата, зададе този въпрос от името на всички. Десет чифта очи се впериха въпросително в лицето на Руфъс.

— Мислиш ли, че Негово величество ще приеме помощта на една разбойническа банда, Пол? — отговори с контравъпрос Руфъс, но равнодушният му тон не успя да ги заблуди. В блестящите му очи се отразяваше ледената повърхност на реката под избледняващите звезди. — Помощта на семейство, което е било отхвърлено заради държавна измяна? Ръката на отлъчен от обществото, крадец на добитък и разбойник, който е извършил безброй престъпления срещу честни и почтени граждани?

Пол издържа на погледа му.

— Според мен кралят ще поеме всяка ръка, която му се предлага — заяви той. — Лорд Левен вече напредва откъм Шотландия и кралят е в много затруднено положение.

Устните на Руфъс потръпнаха, повече от презрение, отколкото от веселие.

— Да, мисля, че си прав, момко. Но запомни едно: под знамето на лоялността се събира много скрита ярост. И човек, комуто кралят дължи благодарност, може да постигне всичко, не е ли така? — Той вдигна ръка за сбогом и се обърна да си върви. Отдалечи се с обичайната си енергична походка и палтото се развя около краката му.

„Човек, комуто кралят дължи благодарност, може да си възвърне имотите и да бъде напълно реабилитиран. Родът Ротбъри може да заеме отново мястото, което му се полага по право. Кралят, който има задължения към верния си поданик, не би му отказал нищо.“

Руфъс се изсмя горчиво. Щеше да се обяви на страната на краля само защото възнамеряваше да се възползва от конфликта в своя изгода. Чарлз беше същият глупак като баща си Джеймс. Но Руфъс нямаше да повтори грешката на своя баща. Щеше да подкрепи лудостите на краля, но само срещу съответната награда. Цената беше пълната му реабилитация.

Той изкачи близкия хълм по тясната пътека към първия сигнален огън. Когато стигна до него, звездите бяха избледнели, но огньовете наоколо продължаваха да пламтят. Щяха да горят през целия ден, за да топлят постовете, които охраняваха недостъпното село Декатур.

— Добро утро, Руфъс. — Едър, мършав мъж на около двайсет години стоеше с гръб към огъня. — Искаш ли нещо за затопляне?

— Благодаря, Уил. — Руфъс кимна на братовчед си. Младежът, чийто баща беше предпазил Руфъс от някои тежки грешки в младите му години, беше най-близкият му приятел. Уил беше син на чичото на Руфъс, заченат по времето, когато старият трябваше да си седи кротко до камината, вместо да кръстосва страната и да преследва красивите момичета като мъж в разцвета на силите си. — Спокойна ли беше нощта?

— Да. Само дето Конър съобщи за движение на войски на север. Вероятно са хората на Левен.

Руфъс пое чаша топло вино от ръцете на другия пост, въоръжен с пика и мускет.

— Веднага ще изпратя съгледвачи. Ако Феърфакс и Левен вземат страната на парламента, кралят ще изпадне в много затруднено положение, тъй като ще загуби голямата си северна армия. — Тонът му издаваше, че не се трогва особено от ставащото, ала Уил не допусна да бъде заблуден. Той знаеше много добре, че Руфъс беше взел решението си след много колебания.

— Мислиш ли, че можем да спрем напредването на Левен? — Уил отпи голяма глътка греяно вино. — Например чрез няколко изненадващи нападения?

— Точно така. — Руфъс избухна в тих смях и лицето му се разведри. — Ще окажем неофициална помощ на кралското командване. Лорд Белсис и лорд Нюкасъл ще ни бъдат много благодарни.

Уил се ухили, разбрал, че Руфъс е захвърлил мрачното си настроение и отново гледа на предстоящите сражения като на безумно дръзко приключение.

— И Гранвил е за краля — отбеляза след малко той.

Руфъс се забави с отговора, загледан в далечния хоризонт, където нощната тъма се отделяше от източните хълмове.

— Ще видим. Имам чувството, че още не е решил. Ако реши да се бие за парламента, толкова по-добре. Ще го захапем здравата.

— Разправят, че обучавал милиция за краля. — Уил едва скриваше учудването си.

— Ще видим — повтори Руфъс. Незнайно защо, но той беше сигурен, че Катон Гранвил ще се обяви на страната на парламента. Усещаше колебанието му като свое собствено. През целия си съзнателен живот беше водил борба срещу този мъж, следеше действията му, опитваше се да разгадае мислите му и нерядко имаше чувството, че мисли с неговата глава.

Той подаде канчето на мъжа с пиката и махна към близкия хълм.

— Ще тръгна с няколко души към Селкирк. Имам предчувствието, че на пътя за Единбург ни чакат няколко апетитни хапки.

— Бъди нащрек.

— Разбира се. — Руфъс заслиза по тясната пътека към селото. Много скоро обаче спря, привлечен от пронизителните крясъци, и в очите му пламнаха весели искри. Забърза, бутна ниската дървена портичка и влезе в малката кухненска градина. Десетина кокошки се бореха за житните зърна, изсипани пред вратата на кухнята, а две дребни фигурки, прилични на вързопи от дрехи, се бореха и крещяха.

Руфъс се озова с две крачки до тях и си каза, че е цяло щастие, дето снощи бяха заспали облечени. Явно се бяха измъкнали от леглата си и бяха дошли право тук. Малкият Люк беше обул ботушите си наопаки и бе забравил ръкавиците си.

Руфъс сграбчи момчетата за яките и ги раздели. Светлоруси и синеоки, със зачервени лица, те се гледаха гневно.

— Аз съм наред да събера яйцата!

— Не, аз!

Руфъс ги наблюдаваше снизходително. Две дивачета, само с една година разлика. Тъй като бяха наследили темперамента на Ротбъри, бяха склонни към необузданост и лудории, но той разпознаваше толкова много неща от себе си в синовете си, че твърде рядко се намесваше със сила в щуротиите им.

— Защо се сбихте пак? Днес е много студено, а вие се биете в снега!

— Аз ще събера яйцата, защото съм по-голям — заяви Тобиас и се опита да се отскубне от ръката, която го държеше здраво за яката.

— Ти ги събра вчера. Все ми повтаряш, че си по-голям. — Братчето му говореше през сълзи. Никога нямаше да преглътне, че е по-малкото.

— Наистина съм по-голям. — Тоби се изпъчи гордо.

— Не е честно! — изплака Люк. — Изобщо не е честно!

— Тук си прав — съгласи се с усмивка Руфъс. — Но за съжаление не можем да променим фактите. Кой събра яйцата вчера?

— Тоби! — Люк обърса носа си с ръкав. — Все той ги събира, защото бил по-голям.

— Аз се справям по-добре, защото съм по-голям — заяви самоуверено Тоби.

— Но Люк също трябва да стане добър, а не може, ако не се упражнява — отговори вразумително Руфъс и потръпна под напора на студения северен вятър, който се спускаше по хълмовете. — Яйцата ще почакат. Първо трябва да закусим.

Без да обръща внимание на виковете на момченцата, той ги подкара пред себе си към ниската постройка, където се хранеха.

Елинор, майката на момчетата, почина малко след раждането на Люк, след като пет години беше делила леглото на Руфъс. Тя не живееше в селото, но връзката им беше много повече от редовните срещи с Маги и другите момичета от заведението на мистрес Белдам. Смъртта й го засегна дълбоко и щом Люк поотрасна, той взе двете момчета в своя военен лагер. Знаеше, че това не е идеалното място за отглеждане на деца, но се беше заклел пред майката, че момчетата ще носят неговото име и той ще осигури бъдещето им.

Естествено бъдещето на децата щеше да бъде много по-добро, ако баща им вземеше правилното решение и благодарният крал му върнеше земите и богатството. Докато размишляваше така с хладен цинизъм, Руфъс отведе децата в топлата, препълнена с гладни мъже трапезария.

 

 

Порция нахлупи по-дълбоко качулката на палтото си, за да се предпази от пронизващия вятър и мокрия сняг, който се носеше по хълмовете на Ламермур. Конят й изпухтя недоволно и сведе глава срещу студените пориви на вятъра. Беше късно утро и тя се надяваше, че скоро ще спрат да обядват. За съжаление по пътя към Единбург никъде не се виждаха ханове, даващи подслон на пътниците. Придружителят на Порция, мрачният, но доброжелателно настроен Джил Крамптън, и четиримата му войници яздеха срещу режещия вятър с упоритата издръжливост на родените в Йоркшир.

Беше минала цяла седмица, откакто сержант Крамптън, както й се представи, се бе появил в Райзинг Сън. Тя наливаше ейл и се опитваше да се предпазва от нахалните ръце на гостите, когато едрият, набит йоркширец блъсна вратата и влезе в кръчмата заедно с навей сняг, което му докара гневните проклятия на седналите около димящия торфен огън.

— Мистрес Уорт?

— Аз съм. — Порция подаде пълното канче на чакащия клиент и опря лакти на тезгяха. Зелените й очи огледаха преценяващо новодошлия, регистрираха топлото, удобно облекло, тежките ботуши, грубата външност, която издаваше дълги престои на открито. Заможен селянин или занаятчия, прецени тя. И не понася да му се изпречват на пътя, ако се съдеше по големите, четириъгълни ръце с изпъкнали вени, по широките рамене и мускулестите бедра, но най-вече по безкомпромисния поглед на острите кафяви очи.

— Крамптън, сержант Крамптън. — Джил пъхна ръце в джобовете на панталона си и отметна пелерината, за да й позволи да види пъхнатите в колана пистолети с дръжки от кост и скромния, прибран в ножницата меч.

Естествено, каза си Порция. Войник. В Шотландия всички говореха за гражданската война, но засега се биеха само оттатък границата.

— Какво искате от мен, сержанте? — Тя опря брадичка на ръката си и го изгледа любопитно. — Една бира?

— Племенницата на лорд Гранвил не бива да налива бира на пияниците — отговори твърдо Джил. — Мис Уорт, трябва да обърнете гръб на това място и да дойдете с мен. Нося писмо от чичо ви. — Той извади от джоба си навит на руло пергамент и го остави върху тезгяха.

Порция усети как космите на тила й настръхнаха, и сърцето й заби по-силно. Нямаше представа какво беше писал Джак на несъщия си брат, но явно се е отнасяло за нея. Разви пергамента и пробяга с очи по краткото послание.

Джил я наблюдаваше. Слугиня в кръчма, която можеше да чете — твърде необичайна гледка, но това момиче със загрубели ръце, вехта и не съвсем чиста риза под ленената престилка, разбъркани къдрици около тясното, обсипано с лунички лице някак не се вписваше в представата му за жена от простолюдието.

Порция помнеше Катон Гранвил от онзи горещ следобед в Лондон, когато обезглавиха граф Страдфорд. Тя си припомни лодкарската барака и двете си приятелки — Фийби, сестрата на булката, и братовчедка си Оливия. Сериозно дете, което заекваше. Трите си бяха позволили една дръзка игра и бяха подпечатали съюза си с кръв, освен това си бяха разменили пръстени от кичури коса. Тя помнеше още, че бяха споделили безумните си планове да се опазят от досадните мъже и принудителния брак. Самата тя бе пожелала да стане войник и да остане свободна, като потъне в бъркотията на войната.

Порция едва не избухна в смях. Какви безумни детски идеи! Преди три години й беше лесно да си играе на дете. Сега вече не можеше.

Чичо й й предлагаше дом. Не споменаваше никакви условия, но Порция знаеше от опит, че благотворителността никога не е безплатна. Ала нима незаконната дъщеря на пропадналия полубрат на маркиза можеше да иска нещо от лорд Гранвил? Тя не можеше да разчита на добра партия и да донесе на семейството влиятелни съюзници и богати земи, тъй като никой не би взел за жена една беднячка. Лордът сигурно си имаше десетки слуги, тъй че явно не я викаше да му прислужва. Защо тогава я искаше в дома си?

— Лейди Оливия помоли да ви дам това. — Сержант Крамптън я изтръгна от тези размишления, като й подаде запечатан лист хартия.

Порция го отвори нетърпеливо и от писмото изпадна трицветен пръстен от сплетени коси. Черният кичур беше преплетен с рус и червеникав.

„Моля те, ела.“ Това бяха единствените думи в писмото.

Сега вече Порция избухна в смях. Каква детинщина! Какво общо имаше играта в порутената барака с отчаяната й борба за живот?

— Ами ако благодаря на лорд Гранвил за предложението и остана, където съм? — попита тя с високо вдигнати вежди.

— Решението е само ваше, мистрес. — Мъжът обходи задимената кръчма с многозначителен поглед. — Но ми се струва, че ако имате и една искрица разум, ще тръгнете с мен.

Порция мушна плетения пръстен в писмото и го прибра в деколтето си.

— Прав сте, сержант. Предпочитам непознатия дявол пред познатия…

И ето я сега, на три дни път от Единбург, практично, дори елегантно облечена, със здрави ботуши и дебела пелерина над рокля от тъмна вълна, под нея чисти фусти, дискретно скриващи кожените бричове, които й позволяваха да язди удобно като мъж. През зимата и по тези каменисти пътища на шотландската граница не можеше да се язди с дамско седло.

Сержант Крамптън й даде достатъчно пари, без да коментира, и Порция му беше благодарна. Тя не искаше благодеяния, но сдържаността на Крамптън й спести обясненията. А здравият човешки разум я посъветва да приеме предложението. Ако беше запазила старите си дрехи, щеше да замръзне само след една миля.

Въпреки хапещия студ и мокрия сняг, който пръскаше в лицето й, Порция беше в чудесно настроение. Отдавна не беше яздила толкова добър кон. Джак обичаше конете и беше много претенциозен. Избираше за дъщеря си само първокласни коне, докато пиянството не сложи край на ездаческите му способности, както и на сръчността му в хазарта, която дотогава ги спасяваше от пълната мизерия.

— Всичко наред ли е, мистрес? — Сержантът подкара коня си редом с нейния. Погледът му обхождаше неотстъпно пустата местност и тя усети, че придружителят й, иначе флегматичен, едва ли не сънен, проявява известна нервност.

— Не се оплаквам, сержанте — отговори с усмивка тя. — Макар че наоколо е много пусто.

— След около четири часа ще стигнем до целта си. Надявам се да издържите, защото нямам намерение да правя почивка.

— Разбира се, че ще издържа — отвърна небрежно Порция. Отдавна беше свикнала с глада. — Опасност ли ни заплашва?

— Това са земите на Декатур, проклетия разбойник. — Джил се изплю отвратено.

— А аз си мислех, че всички разбойници са прогонени от хълмовете още преди години.

— Не и бандата на Декатур, която се е окопала в Шевиот и граби безсрамно реколтата и добитъка на Гранвил. Жалка сбирщина от крадци и убийци.

Порция си спомни какво й беше разказвал Джак за враждата между родовете Ротбъри и Гранвил и потръпна. Джак беше запомнил само с лошо бащата, общ за него и Катон. Мъж с непоколебима воля и строга дисциплина, който не правеше нищо, за да спечели привързаността на синовете си. Но Джак говореше още по-лоши неща за Руфъс Декатур, граф Ротбъри, и неговата банда отлъчени от обществото. По тази точка Джак беше на едно мнение с несъщия си брат. Нищо, случило се в миналото, не можеше да оправдае жестокостта и отмъстителността на Декатур и хората му. Те бяха жива рана в тази гранична област и по нищо не се отличаваха от разбойническите банди, които армията беше разгонила и унищожила.

— И сега ли продължават да действат?

— Да, а от няколко месеца са направо непоносими. — Джил се изплю повторно. — Крадци на добитък и убийци. Онзи негодник Декатур ще използва войната за собствените си цели.

Порция потрепери. Съзнаваше, че войната дава на много хора възможност за лично отмъщение.

— Лорд Гранвил вероятно е на страната на краля?

Джил я изгледа остро.

— Защо питате?

— Интересно ми е — отвърна тя, изненадана от гневния въпрос. — Няма ли да ми отговорите?

— Да — гласеше краткият отговор. Сержантът пришпори коня си, за да настигне двамата мъже, които яздеха напред. Другите двама препускаха след тях и тя се чувстваше като приклещена. Явно несъщият брат на баща й беше наредил да я пазят — твърде необичайно преживяване за момиче като нея.

Порция пъхна ръка в джоба на жакета си под наметката. Плетеният пръстен на Оливия беше прибран грижливо в писмото, а Порция бе открила своя в малката касетка, където съхраняваше оскъдните си лични вещи: пръстена с печат на баща си, продупчена в средата сребърна монета, която уж притежаваше магически свойства, сушена теменужка, подарък от майка й, която Порция не помнеше, тъй като бе починала преди втория й рожден ден, гребен от слонова кост без няколко зъба и малка порцеланова брошка с формата на цвете, която според Джак беше принадлежала на майка й. Касетката и съдържанието й бяха единственото, което бе взела със себе си от Единбург.

Как ли изглеждаше сега Оливия? Някога беше толкова сериозно момиченце… и нещастна, както веднага бе разбрала Порция, макар да й беше непонятно как човек, непознаващ нищетата, може да бъде нещастен. Естествено онзи ден Оливия беше разтревожена, че се е сдобила с млада мащеха. Фийби, по-младата сестра на булката, говореше много лошо за Даяна. Порция се запита дали Оливия няма проблеми и ако да, дали си въобразява, че тя би могла да й помогне. Но какво можеше да й помогне тя, беднячката Порция, която влагаше всичките си сили в стремежа да оцелее и да не загуби радостта си от живота?

Порция усети как стомахът й се разбунтува и се уви по-плътно в наметката. След една седмица редовно и обилно хранене й беше много по-трудно да понася празния си стомах.

Внезапен вик, конски тропот и мускетни изстрели я накараха да забрави глада. Конят й, обзет от панически страх, изцвили и се изправи на задните си крака. Изведнъж Порция се видя обкръжена от непознати мъже. Сержант Крамптън изкрещя на хората си да затворят редиците, но те не бяха в състояние да се справят с осмяната въоръжени конници, които ги нападаха. Те обкръжиха бързо малката група и я притиснаха към близките дървета.

— Я виж ти кого сме заловили!

Порция дръпна с все сила юздите на треперещия си кон, който отметна глава, изцвили протестиращо и затропа с предните си копита. Тя вдигна глава и срещна погледа на две сини очи, които святкаха развеселено.

— А вие кой сте? — попита сърдито тя. — Защо взехте в плен придружителите ми?

Качулката й се бе смъкнала при борбата с коня и Руфъс се видя изправен срещу критичния поглед на две зелени очи, които блестяха под яркочервените къдрици. Момичето беше бледо, но не от страх. Явно беше твърде разгневено, за да се бои.

— Руфъс Декатур, лорд Ротбъри, на вашите услуги — представи се учтиво той и свали украсената си с пера шапка. Поклонът му беше недвусмислено подигравателен. — А кой язди под флага на Гранвил? Ако разрешите… — Едната му вежда се изви иронично.

Порция не даде отговор на въпроса му.

— Вероятно смятате да ни отвлечете? Или да ни убиете?

— Предлагам да не бързате с въпросите — отговори с усмивка Руфъс и хвана здраво юздата на коня й. — Най-добре е да продължим този възхитителен, макар и засега не особено информативен разговор на място, където няма да бъдем изложени на този убийствен студ.

3.

Порция реагира, без да мисли. Вдигна камшика си и го стовари с все сила върху ръката на Руфъс, така че ударът проникна през кожената му ръкавица. Той извика изненадано и пусна юздата на коня й. Порция я грабна светкавично, заби пети в хълбоците на коня и препусна напред по пътя, без да знае къде отива, пък и не я беше грижа. И всичко това, преди Руфъс да е осъзнал какво става.

Само след минута обаче тя го чу зад себе си, чу как копитата на кафявия му кон чупеха тънкия лед, покрил калта между браздите на пътя. Тя пришпори коня си, който се бе паникьосал от бъркотията и препускаше напред с високо вдигната глава и треперещи ноздри. Ако беше отпуснала юздите, животното щеше да полудее. Незнайно как, тя успя да го удържи, приведе се ниско над шията му и зачака мускетния изстрел.

Знаеше, че няма да спечели това надбягване. Конят й, красив, огнен младок, не притежаваше широката стъпка и дихателния обем на преследващия го жребец. Ако Руфъс Декатур не се откажеше от преследването, щеше да я настигне много скоро. Само след минута обаче тя забеляза, че преследвачът не я настигаше, а поддържаше равномерно разстояние. По някаква причина това озлоби Порция. Той си играеше с нея на котка и мишка, за да я накара да вярва, че може да му се изплъзне, а в същото време само чакаше подходящия миг да удари.

Порция бръкна в ботуша си и напипа дръжката на острата кама, която Джак й даде, щом забеляза, че е достатъчно зряла, за да събужда нежелано внимание. Той й говореше само за зрелостта, не и за физическите й прелести. Порция много бързо разбра, че мъжете не се интересуваха особено дали женската им плячка е дрипава, с белези от едра шарка и грозна като смъртта, когато им се искаше секс.

Порция стисна юздата още по-здраво и конят се забави. Тя се надигна бавно на седлото. Конският тропот зад гърба й се усили. Тя го изчака да приближи достатъчно, за да не може да спре изведнъж. Разумът й работеше хладно и ясно, сърцето й биеше равномерно, дъхът й излизаше спокойно. Въпреки това беше готова да извърши убийство.

Тя дръпна рязко юздите и в същото време се извъртя на седлото. Дръжката на камата почиваше между показалеца и средния пръст, а палецът я стискаше здраво.

Руфъс Декатур беше на нужното разстояние, конят му беше точно толкова бърз, колкото се беше надявала, за да го пренесе покрай нея, преди да е спрял. Тя видя уплашеното му лице точно срещу своето, вдигна камата и се прицели в сърцето му.

Острието улучи гърдите му и проби дебелата наметка. Дръжката потрепери. Порция го зяпна като замаяна, за момента неспособна да пришпори коня си. Никога не беше убивала човек.

— Исусе, Мария и Йосиф! — извика Руфъс Декатур и гласът му беше твърде силен за умиращ. Измъкна камата и я огледа смаяно. — Майко Божия! — Погледът му се впи в непознатото лице. — Щяхте да ме убиете!

Порция беше не по-малко учудена от него, макар и по други причини. По острието нямаше кръв. Веднага след това загадката бе разрешена. Жертвата й отметна пелерината и разкри ватиран елек, какъвто носеха войниците. Той защитаваше гръдта му от мечове и стрели, но не и от мускетни изстрели.

— Вие ме преследвахте — отвърна тя, без да се опитва да защитава опита си за убийство. Беше побесняла от гняв. — Отвлякохте придружителите ми и се втурнахте да ме преследвате. Естествено е, че исках да ви обезвредя.

Руфъс си помисли, че повечето млади момичета в тази ситуация щяха или да паднат веднага в несвяст, или да получат истеричен пристъп, а най-смелите да се предадат със сълзи на очи. А това раздърпано и сърдито същество се държа като истински малък войник и неволно събуди в сърцето му симпатия.

— Имате известни основания — промърмори той и премери ножа в ръката си. Огледа го с нарастващо уважение. Това не беше играчка. Вдигна глава и измери момичето с изпитателен поглед. — Трябваше веднага да се сетя, че момиче с такава коса притежава съответния темперамент.

— Случайно това не се отнася за мен — изсъска Порция и отговори на погледа му със същата острота, но без неговата доброжелателност. — Обикновено съм спокойна и добронамерена… ако не се втурват да ме преследват със зли намерения.

— Е, признавам, че аз притежавам съответния темперамент — заяви през смях Руфъс и свали шапка, за да покаже собствената си пламтящо червена коса. — За момента обаче темпераментът ми спи. Искам само да ми отговорите на няколко въпроса, след което ще ви позволя да продължите пътя си. Искам да зная коя сте и защо пътувате под закрилата на Гранвил.

— Какво ви засяга всичко това?

— Е, всичко, което е свързано с Гранвил, ме засяга отблизо — обясни Руфъс и в тона му имаше нещо като извинение. — Затова настоявам да ми отговорите.

— Какво ще стане със сержант Крамптън и хората му?

— О, нищо лошо — отговори небрежно той и размаха шапката си. — Може би ще им се наложи да постудуват малко, но нищо повече.

Порция хвърли бърз поглед през рамо към пустия път. Не видя нито сержанта и войниците, нито бандитите на Декатур.

— Защо не ме настигнахте? — Тя се обърна към похитителя си с присвити очи. — Можехте да го направите по всяко време.

— Вие поехте в правилната посока, затова не беше нужно да се надбягваме — обясни делово мъжът. — Ще продължим ли?

— Правилната посока? — повтори слисано Порция. — Ще ме похитите ли?

— Не, ще ви предложа защита от студа — поправи я все така делово той. — Ще продължите пътя си едва когато хората ми приключат със задачата си. Правилата на рицарството ми повеляват да ви дам закрила.

— Рицарство? — Порция го погледна втренчено. Неволно беше наподобила подигравателния тон на баща си, когато говореше за Декатур. — Един Декатур да се представя за рицар! Разсмивате ме!

— Повярвайте, нямах такова намерение — отговори съвсем тихо Руфъс и объркването на Порция бе заменено от луд страх. Яркосините очи святкаха демонски. Явно темпераментът му се бе събудил.

Тя усети колко сили му струваше да се овладее и й стана лошо при мисълта, че този човек очаква от нея извинение. Знаеше, че Джак ще се обърне в гроба, ако дъщеря му се извини на един Декатур. В този момент напрегнатото мълчание бе нарушено от силното къркорене на стомаха й.

Изведнъж демонът изчезна от очите на Декатур и когато заговори, тонът му беше хладен и делови.

— Явно и двамата имаме нужда от топло ядене — отбеляза той. — Нека припишем този словесен сблъсък на празните си стомаси и на факта, че още не ме познавате. Щом ме опознаете по-добре — прибави почти замислено той, — ще разберете, че трябва да бъдете по-предпазлива. — Той обърна коня си. — Хайде да си потърсим нещо за ядене.

Порция понечи да възрази, че не се интересува от задълбочаването на познанството им, но реши да се задоволи с равнодушно вдигане на раменете.

— Върнете ми камата, ако обичате.

— О, да. — Той й подаде оръжието с острието напред и проследи заинтересовано как тя го пъхна в ботуша си. — Служите си с него като опитен убиец от засада.

— Все още не съм опитвала да убия някого, но мисля, че при нужда бих могла. — Тя обърна коня си редом с неговия. — Къде ме водите?

— В една селска къща край пътя.

— Нима ще принудите бедните хорица да обслужат един престъпник? — попита хапливо тя и веднага прокле острия си език.

За нейно облекчение Руфъс избухна в смях.

— Не, не, напротив! Болтънови ще се зарадват на посещението ми. Надявам се да сте гладна, защото Ани се обижда, когато не харесват яденето й.

Порция хвърли бърз поглед през рамо. Не можеше да помогне на сержанта и хората му дори да знаеше къде са ги отвели.

— Хайде да яздим по-бързо — предложи Руфъс. — Изглеждате изтощена и премръзнала.

— Винаги изглеждам премръзнала, защото съм прекалено слаба — обясни сърдито тя. — Като плашило. — Тя подкара коня си в галоп, без да изостава нито на сантиметър от големия кафяв кон. Скоро спряха пред самотна къща, разположена край пътя зад каменна стена. От двата комина се издигаше пушек, всички капаци на прозорците бяха затворени.

Руфъс се наведе да отвори портата и й направи място да мине първа. Порция влезе колебливо в малката предна градина, където от снега стърчаха зелеви глави. Вратата се отвори с трясък и едно малко момче изскочи навън.

— Лорд Руфъс! — извика възбудено то. — Бабо, дошъл е лорд Руфъс!

— Бог да те благослови, момче. — Закръглена жена се появи на входа. — Само недей да крещиш така. — Тя излезе навън и бързо уви кърпата около главата си. — Много време мина от последното ви посещение, милорд.

— Знам, Ани. — Руфъс скочи от седлото и прегърна жената, която изчезна в широкото му палто. — И ако не ми простиш, няма да мога да спя цели две седмици.

— Глупости! — Тя избухна в смях и го удари шеговито по ръката. — Кое е момичето?

— Още не знам. — Руфъс се обърна към Порция, която още седеше на седлото. — Ала имам намерение скоро да узная. — Преди да е успяла да реагира, той я грабна и я свали на земята. — Нали няма да запазиш тайните си, момиче?

В смеха му имаше недвусмислено предизвикателство. Порция погледна в очите му и усети как цялата настръхна.

Руфъс се изсмя и я вдигна високо във въздуха. Големите му ръце обхванаха без усилие тънката й талия и тя се почувства като безпомощна кукла.

— Пуснете ме — заповяда сърдито тя и едва устоя на напора си да се защитава с юмруци и ритници.

Той я послуша веднага и заговори през рамо:

— Ани, умираме от глад. Фреди, нахрани конете, дай им вода и ги разтрий хубаво, докато изсъхнат.

— Тъй вярно, милорд. — Погледът на момчето беше пълен с обожание. Руфъс се засмя и го помилва по тъмната главичка.

— Как са вашите момчета, милорд? — осведоми се Ани и ги покани в къщата.

— Не престават да се карат за щяло и нещяло — отговори засмяно Руфъс и окачи наметката си на пирона до вратата. После протегна ръка да поеме палтото на Порция. Задържа го за миг, преди да го окачи на пирона, като през цялото време погледът му я преценяваше така неприкрито, че тя отново се почувства слаба и безпомощна.

— Сега разбирам какво имахте предвид, като се нарекохте плашило — проговори меко той. — Нямате месце по костите си. Защо момиче, което пътува под закрилата на Гранвил, изглежда като умиращо от глад? — Той посочи към огъня. — Седнете на топло. Виждам, че сте премръзнала.

— Божичко, момичето е бледо като мъртвец! — извика Ани и настани Порция на едно столче пред камината. — Но знаете ли, червенокосите често имат съвсем светла кожа. — Тя вдигна едно тумбесто гърне от лавицата над камината. — Сега ще си пийнете топло винце и кръвта ви ще се стопли.

Порция прие с благодарност освежителната напитка. Не се засегна от забележките на Ани относно външността си, тъй като беше свикнала с подобни още от детството си и не си правеше илюзии, че е красавица. Но по някаква причина възприе преценяващия поглед на Руфъс като обида, макар че мнението му отговаряше на нейното.

— Има супа с картофи и зеле и свинско печено — обяви Ани. — Само след няколко минути ще съм готова. Бихте ли нарязали хляба, милорд?

Руфъс взе големия нож и самун овесен хляб и започна да реже дебели филии. Правеше го с бързина и сръчност, които издаваха, че и друг път е изпълнявал подобни задачи.

Възхитена против волята си, Порция го наблюдаваше внимателно. Тази домакинска дейност изглеждаше неподходяща за големите ръце на червенокосия великан. Забележително добре оформени ръце, установи тя, с дълги, тънки пръсти, гладки кости и широки, грижливо изпилени нокти. Китките, полускрити под маншетите на ризата, бяха силни, покрити със златночервени косъмчета.

— Готово — каза Руфъс и подреди нарязания хляб в панерчето. — Но преди да ядем, трябва да получа отговор на въпроса си. Коя сте вие?

— Името ми е Порция Уорт — отговори кратко тя. Нямаше причини да крие идентичността си.

— Аха. — Той кимна и отпи малко вино. — Дъщерята на Джак Уорт. — В гласа му прозвуча съчувствие. — Вие сте незаконородена, нали? Всъщност, можете и да не ми отговорите.

Порция вдигна рамене.

— Джак беше негоден за съпруг.

— Да, права сте.

— Познавахте ли го? — попита учудено тя.

— Знам за него. Знам, че е приел името на майка си. — Руфъс избухна в кратък смях. — От фалшива деликатност, за да не опетни името Гранвил с лудориите си! Като че ли това славно име не е отдавна опетнено. Хайде, седнете до масата. — Той посочи столчето до себе си. Ани усърдно нареждаше дървени купички с ароматно ухаеща супа.

Порция не беше свикнала да защитава семейството на баща си, но и не понасяше да го нападат. Дори Джак в пияния си цинизъм се отнасяше към брат си Катон с известно уважение, почти граничещо с братска любов. Макар и незаконородена, тя беше наполовина Гранвил и виждаше злодеянията на отлъчения Декатур с очите на баща си. Гневът й се събуди и тя забрави предпазливостта.

— Като говорите за злодеяния, мислете първо за своите — изсъска остро тя. — Убийства, грабежи, бандитизъм…

— О, не, мис, не позволявам в дома ми да се произнасят подобни обидни думи! — Ани се извърна от огнището със зачервени от възмущение бузи. — Лорд Руфъс е почитан гост в моя дом и ако вие…

Като се имаше предвид досегашния им разговор, отговорът на Руфъс прозвуча учудващо. Той вдигна ръка и домакинята веднага млъкна.

— Стига, Ани, момичето просто защитава семейството си. Ако беше постъпило другояче, щяха да си съставя друго мнение за нея.

— Комплимент ли беше това? — попита хапливо Порция. — Хич не ме е грижа какво мнение имате за мен, лорд Ротбъри.

— Досега не бях готов с оценката си — засмя се Руфъс. — Фактът, че имате Гранвилова кръв, говори еднозначно срещу вас, но не мога да ви се сърдя за лоялността, колкото и да я смятам за неподходяща. — Той посегна към лъжицата си. — Но се пазете от необосновани обвинения. А сега седнете и изяжте тази чудесна супа. — Той посвети цялото си внимание на дървената купичка, сякаш считаше темата за приключена.

Нямаше смисъл да държи на последната дума и да умре от глад. Порция придърпа столчето с крак и седна. Много скоро и двете купички се опразниха.

— Какво ви води при Катон? — попита сериозно лордът.

— Джак умря.

Руфъс не пропусна да отбележи тъмната сянка, пробягала в очите й.

— Моите съболезнования — проговори тихо той.

— Имах само него — отвърна също така тихо Порция, опитвайки се да се овладее. Никой не биваше да знае, че нощем продължава да плаче за баща си.

— Затова ли решихте да се оставите на милостта на Гранвил?

Подигравателният тон издаваше, че полъхът от съчувствие е отлетял. Порция отново осъзна сериозността на положението си: тя беше отвлечена от Руфъс Декатур, а хората му вероятно измъчваха и унижаваха придружителите й. Това я накара да остави лъжицата.

— Нахранете се — проговори меко Руфъс. — Ани ще се сърди, ако чинията ви остане пълна.

Порция бутна купичката към средата на масата. Руфъс вдигна вежди.

— Откъде идвате? — попита с привидно безразличие той.

— От Единбург — отговори беззвучно тя.

— Катон ли изпрати да ви доведат?

— Какво ви засяга всичко това? — попита нелюбезно тя и бутна столчето си. — Какъв интерес имате?

— Всичко, което прави Катон, ме интересува — отговори спокойно той. — Седнете и се нахранете. Каква полза да гладувате?

— О, свикнала съм с глада — отговори горчиво тя и се запъти към вратата. — Не мога да седя с вас и да слушам как говорите лошо за чичо ми заради една купичка супа. — Тя отвори вратата и изскочи навън. Затръшна я силно и Руфъс едва не избухна в смях. В гнева си момичето беше забравило да си вземе палтото.

— Какво й стана? — попита Ани, която донесе на масата свинското и чиния с цвекло. — Ще яде ли или няма?

За свое учудване Руфъс установи, че му е жал за опърничавото момиче и не е в състояние да го остави да замръзне.

— Ще яде — отговори кратко той, стана и излезе навън. Порция стоеше до портата. Знаеше, че Фреди няма да й доведе коня без съгласието на Руфъс, и напрегнато търсеше решение.

Руфъс си помисли, че въпреки младостта си дъщерята на Джак Уорт е много разумна и реалистка. В нея имаше нещо, което го тревожеше и трогваше, особено както стоеше сега, изложила крехкото си тяло на наново завалелия сняг. Блестящата й коса беше покрита с дебел пласт снежинки, а когато обърна глава, чула стъпките му, лицето й беше напрегнато и отчаяно.

— Порция! — Руфъс отиде при нея и й протегна ръка. — Няма да ви питам нищо повече. Върнете се на топло.

— Предполагам, че вече знаете всичко, което ви трябва.

— Не — отговори откровено той. — Не мога да знам всичко за Катон Гранвил. Но сега искам да се върнете в къщата и да се нахраните.

— Не мога да седя и да ям, докато се гаврите с хората на чичо ми.

Руфъс загуби търпение. Беше направил, каквото можеше, опита се да я приласкае и примами — и всичко това само за да спаси една проклета Гранвил от опасността да припадне от глад.

— Както желаете. — Той се обърна рязко и се върна в къщата. Грабна палтото й от закачалката и го хвърли пред краката й. После ядно затръшна вратата.

Порция грабна палтото си, изтърси се от снега и побърза да го облече. Снежинките ставаха все по-гъсти и тежки. Тя нахлупи качулката и тръгна по следите на конете. Оборът беше отзад. Можеше да чака там, все щеше да й бъде по-топло, отколкото навън.

Оборът се оказа здрава, стабилна постройка. Четири коня, два от тях товарни, изпълваха малкото помещение с парещия си дъх и с пронизваща миризма. По стените висяха юзди, собственото й седло беше метнато на една греда.

Момчето не се виждаше никъде. Какво й пречеше да оседлае коня си и да препусне в снежната буря? Тя се огледа замислено. Толкова ли просто беше бягството? Какво можеше да загуби, ако опиташе?

— Хайде, Патчис. — Тя изведе пъстрия си кон от бокса. Усетило снега, животното извъртя глава и изцвили. — Извинявай, но трябва да вървим. — Тя вдигна седлото от гредата и го метна на гърба на коня. — Дори да не намерим сержанта и войниците, надявам се, че в това забравено от Бога място ще се намерят поне няколко къщи, в които хората са добре настроени към семейство Гранвил.

Въпреки ръкавиците, пръстите й бяха премръзнали и оседлаването трая по-дълго, отколкото възнамеряваше. Най-после се справи, метна се на седлото и изкара коня от обора.

В задния двор имаше кладенец, кокошарник и кафези със зайчета. Порция се отправи към портичката, която извеждаше в полето, предполагайки, че ще може да язди успоредно на пътя. Сърцето й биеше до пръсване. Прекалено просто. Защо Руфъс Декатур я бе отвлякъл, а сега не препятстваше бягството й?

Наистина беше прекалено просто. Тъкмо когато се наведе да отвори портичката, граф Ротбъри се появи на задната врата на къщата с канче в едната ръка и парче хляб със сирене в другата. Изглеждаше безгрижен и отпуснат, а погледът му беше изненадващо мек, сякаш изобщо не осъждаше действията й.

— Защо тръгвате толкова бързо? — попита той и вдигна канчето към устните си.

Премръзналите пръсти на Порция не можаха да се справят с резето и тя изруга.

— Извинявам се, ако гостоприемството ми не отговаря на стандарта на Гранвилови — продължи той. — Но именно братът на баща ви е виновен за тази разлика.

Руфъс не бе направил нито крачка. Може би нямаше да я спре. Порция не продумваше. Най-после вдигна резето и блъсна портичката с коляно.

— Щом стигнете в Гранвил Касъл, можете да предадете на Катон Гранвил, че Руфъс Декатур му изпраща поздрави — заключи любезно граф Ротбъри. — Освен това му предайте да върви в ада. — Вратата се затвори зад него и Порция остана сама в двора.

След кратко колебание тя излезе в полето и се отдалечи, но не преди да затвори грижливо портичката — твърде добре запозната със селските навици, за да я остави отворена, макар да бързаше.

След известни усилия тя успя да намери пътя, едва различим под снежната пелена. Конят й напредваше бавно и явно не желаеше да върви по-бързо. С прилив на страх Порция осъзна, че бе направила грешка, като напусна сигурния селски двор. Можеше да преглътне гордостта си и да се направи, че не чува подигравките на Руфъс Декатур! Вместо това излезе навън в снежната буря!

Около нея не се забелязваха никакви признаци на живот. Усещаше се загубена в усилващата се бяла вихрушка. Ала след минути чу зад себе си конски тропот и грамадният червеникав жребец изникна като сива сянка в белотата. Господарят му беше покрит със сняг. Яркосините очи бяха единственото цветно и живо сред безформения мрак.

— Велики Боже, това момиче е полудяло! — извика ядно той и се наведе да хване юздите на коня й. — Май и аз не съм по-добър. — Той проклинаше не само Порция, но и собственото си безумно желание да я спаси от своенравието й. Придърпа коня й близо до своя и продължи: — Аз ще ви водя. Аякс знае пътя и вашият кон ще го следва.

— Какво става със сержант Крамптън? — попита упорито Порция. Загрижеността за невинните войници надви страха. Тя отвори уста, глътна сняг и се закашля, но въпреки това продължи: — Не можете да ги оставите навън в това време!

— Не са навън — отговори кратко мъжът. — Не говорете и дръжте главата си наведена.

Порция изпълни нареждането, тъй като то беше единствено разумното. Очакваше да се върнат обратно в къщата, но скоро се озова на мястото на нападението. Около двамата ездачи се стелеше само безформена белота, в която не се различаваше нищо и която изглеждаше още по-призрачна поради тишината, която ги обгръщаше. Дори тропотът на конете се чуваше приглушено.

Изведнъж Порция видя пред себе си група дървета. Руфъс отклони коня си от пътеката и Патчис го последва. Влязоха в храсталака и Руфъс спря коня си. Вдигна камшика и посочи право напред.

— Вървете по следата, докато стигнете до скалата. Там е пещерата, в която са хората на Гранвил. — Преди Порция да е успяла да отговори, той плесна задницата на коня й с камшика си и животното се втурна напред.

— И не забравяйте какво трябва да предадете на Катон! — Думите му веднага се загубиха в снежния хаос. Порция обърна глава срещу вятъра. Видя сивата сянка между дърветата, но само след секунди тя изчезна. Отново беше сама. Отново я връхлетя страх.

Тъй като конят й сам намираше пътя си между дърветата, тя освободи юздите. Може би животното усещаше инстинктивно къде трябва да отиде. Самата тя не знаеше, но много скоро в страшната белота се очертаха скали и отвор на пещера.

— Стой! — Порция спря коня си и впи поглед в сивата скална стена. В този момент от вътрешността на скалата изцвили кон.

Патчис отново тръгна напред и постепенно в снежната вихрушка се оформи тъмната сянка на скалата. Порция се насочи право към нея, като постоянно подканяше Патчис да побърза. Имаше чувството, че язди през мъгла, но в следващия момент сенките се отдръпнаха и снегът изчезна. Бяха влезли в малка тъмна пещера.

Порция изтри снега от очите и лицето си. Трябваше й известно време, докато очите й привикнат с тъмнината. Още докато примигваше, тя чу познат глас:

— Виж ти, момичето е дошло!

— Да, слава на Бога! — Джил Крамптън излезе от полумрака. — Значи онзи жалък негодник ви е пуснал да си идете. — Той и помогна да слезе от седлото. — Добре ли сте? Онзи стори ли ви нещо? — Тревогата направи гласа му дрезгав. — Ако ви е посегнал с мръсните си ръце…

— Не, не, нищо не се случи! — прекъсна го сърдито Порция. — Той лично ме доведе дотук. Но какво е станало с вас? — Тя огледа смаяно петимата мъже и безпомощно се запита защо й изглеждаха така променени. Палтата им бяха отворени… защото липсваха всички копчета. Явно им ги бяха отрязали. В следващия момент й стана ясно защо й изглеждаха различни. Допреди няколко часа всички имаха бради — дълги или къси, бакенбарди, мустаци. А сега бяха гладко избръснати и лицата им розовееха.

Тя отвори уста да каже нещо, но женската деликатност я възпря. Веднага бе разбрала, че спътниците й се чувстваха лишени от един важен мъжки атрибут и унизени.

— Предполагам, че ви ограбиха? — попита тихо тя и свали ръкавиците си. Въздухът в пещерата беше леден.

— Тези свине… тези крадци и убийци! Взеха ни всички пари, всички по-ценни вещи… и оръжията ни. — Джил се извърна, за да скрие колко бе засегнат. — За щастие ни оставиха конете.

— Да, но без седла и юзди — отбеляза горчиво един от другарите му. — Елате навътре, мистрес. Успяхме да запалим малък огън. По-добре е от нищо.

Порция се запъти бързо към червеното сияние в задната част на пещерата. С няколко клони и съчки мъжете бяха успели да запалят огън, който й се стори по-прекрасен дори от дебелата коледна цепеница в камината.

— Как мислите, колко ще продължи бурята? — попита Порция и се наведе да стопли премръзналите си ръце.

Джил застана до нея и също протегна ръце към огъня.

— Вятърът е от североизток. След няколко часа ще се налудува.

— Казахте, че ни остават още четири часа до Гранвил Касъл?

— Ако яздим бързо. Но при този сняг едва ли ще напредваме с повече от две мили в час.

Мрачна перспектива. Порция потрепери и скръсти ръце.

— Какво искаше от вас онзи дявол, мис?

— Искаше да знае коя съм — обясни просто тя. Джил се намръщи още повече.

— И вие му казахте истината, така ли? А след това той ви доведе тук?

— Точно така — отговори кратко тя. По-добре да не споменава за топлата къща и прекрасната супа на Ани пред тези мъже, измъчвани, унизени и ограбени по заповед на Руфъс Декатур.

Джил усети, че тя крие нещо, изръмжа нещо неразбрано и се запъти отново към входа на пещерата.

Порция усети погледите на мъжете, които очевидно бяха стигнали до същото заключение и се държаха по-враждебно отпреди. Явно фактът, че Декатур не се беше отнесъл зле с нея, беше достатъчен да събуди недоверието им, макар че тя не можеше да разбере в какво я подозираха. Да не мислеха, че би се съюзила с един престъпник, отлъчен от обществото?

Тази представа беше толкова неприятна, че когато Джил най-после обяви, че бурята е утихнала и могат да потеглят, Порция се зарадва искрено. Мъжете, които трябваше да яздят без седла, напразно се мъчеха да държат палтата си затворени на гърдите, за да се пазят от ледения студ. Потеглиха в същия ред като преди: Порция и Джил в средата, двама мъже напред и двама отзад. Това разположение я пазеше от вятъра, но мрачното мълчание на придружителите й беше ужасно потискащо. Малката група мина през няколко тихи селца със затворени капаци на прозорците. Дори от кръчмите не проникваше светлина.

— Все още ли сме в земите на Декатур? — попита след около час Порция.

— Наполовина — отговори Джил. — По-добре е да бъдем предпазливи и да не спираме никъде, докато не навлезем навътре в земята на Гранвил.

— Времето е дяволски лошо за придвижване на войски — продължи тя, за да завърже разговор и да отклони вниманието на мъжете.

— О, в такова време армиите се крият на топло.

— Надявам се. Все едно дали са на страната на краля или на парламента, днес войниците се бият само с времето — отбеляза Порция и стегна юздите, защото Патчис потъна до хълбоците в снега. Джил изръмжа нещо и й помогна да освободи животното от снежната пряспа.

Порция продължи мълчаливо напред, отдавайки се на мислите си. Представи си свят, в който горяха буйни огньове, масите се огъваха от разнообразни яденета и кани с ейл и вино, леглата бяха меки, а завивките топли. В миналото често си представяше подобни неща, за да оцелее в тежката реалност. Беше свикнала с тези картини и сега отново усети вкуса на изисканите ястия и топлината на меките завивки.

Снегът престана, небето се изясни и звездите заблестяха. Порция бе загубила представа за времето, когато стигнаха пред Гранвил Касъл. Тя огледа изумено отблъскващата сива постройка с множество кули, тераси и тесни прозорчета. Не можеше да си представи, че в тази крепост живее семейство с деца. Неволно си припомни прекрасната шатра на брега на Темза, където Катон се беше венчал за втората си съпруга, красивата и елегантна лейди Даяна Карлтън.

Сигурно лейди Даяна беше положила огромни усилия, за да направи този стар замък уютен дом…

Когато минаха по мостчето над широкия, заледен ров, стражите вдигнаха желязната решетка, за да ги пропуснат в двора. Макар че неприятелските армии се криеха в зимните си лагери, в страната бушуваше война и замъкът на лорд Гранвил трябваше да бъде затворен за външния свят.

Дотичаха оборски ратаи, поеха конете им и заразпитваха, учудени от закъснението им. Дворът беше почистен и снегът беше натрупан около стените, по които се виждаха редици горящи факли. Сивите плочи бяха покрити със слама, за да не се плъзгат конете и хората. Порция слезе от седлото и се огледа нерешително.

Придружителите й бяха заобиколени от другарите си. Джил вървеше към високата порта, която водеше във вътрешния двор на замъка. Преди да я е достигнал, на прага застана стройна фигура, увита в широко палто. Момичето извика зарадвано и хукна право към Порция.

— Божичко, П-порция, колко се р-радвам, че те виждам! — рече Оливия и протегна ръка на приятелката си. Черните й очи блестяха щастливо. — Само да знаеш колко те чаках!

— И аз се радвам — отговори малко сковано Порция. Помнеше, че на сватбата Оливия изглеждаше висока за възрастта си. И сега беше така. На ръст почти колкото Порция, тя носеше косата си на тежки плитки, оформени като корона на главата, а лицето й беше станало още по-сериозно.

Порция пусна юздата на коня си и стисна протегнатата ръка на Оливия.

— Как си? Цели три години не сме се виждали.

Оливия отговори с плаха усмивка:

— Благодаря, добре съм.

— Добре дошла в Гранвил Касъл, Порция.

Какъв овладян глас… Порция се обърна стреснато. Несъщият брат на баща й беше едър, строен мъж с кафяви очи, доста голям нос и добре оформена уста. Тъмната му коса беше разделена на път по средата. Той свали ръкавицата си и й подаде ръка.

Порция отговори с плахо ръкостискане.

— Замръзнала си — отбеляза той и потърка пръстите й. — Времето ни изигра лоша шега. — Той кимна на Джил, който се беше върнал и чакаше да му обърнат внимание.

— Попаднахме в засада, сър.

Доброжелателното изражение на Катон се измени рязко.

— Декатур?

— Да, сър — кимна мрачно Джил. Катон пусна ръката на Порция.

— Оливия, заведи братовчедка си на топло и се погрижи за нея. Не виждаш ли, че е измръзнала? — После се обърна към Джил: — Чакам доклада ти.

Мъжете се запътиха към кулата, в която бяха подслонени войниците. Порция побърза да сложи отново ръкавицата си.

— Насам. — Оливия тръгна към високата порта, през която се влизаше във вътрешния двор и по-нататък в главното крило. Порция изпъна крехките си рамене и я последва.

4.

— Това е спалнята ти. — Оливия отвори вратата към малка стая в кулата. — Не е много уютна — продължи извинително тя. — Н-но Д-дайана каза, че ти подобава…

Порция влезе и се огледа. Голите стени бяха закрити с няколко тънки стенни килими, подът беше покрит с рогозки. В камината беше напален малък огън, в калаения свещник горяха две свещи. Намасленият пергамент, с който беше затворен високият, вкопан в дебелите стени прозорец, проскърцваше под напора на ледения вятър. Ниско, тясно легло, трикрако столче, масичка, шкафче за миене и гардероб бяха всичките мебели.

Порция обхвана обстановката с един-единствен поглед. Оскъдно обзаведеното помещение издаваше каква роля й беше отредена в новия й дом.

— Кой друг ще живее в тази стая?

— Н-никой, разбира се! — отговори шокирано Оливия.

— Тогава разполагам с истински палат — отбеляза в най-добро настроение новодошлата и свали ръкавиците си. — Много по-комфортна е от досегашните ми квартири.

По лицето на Оливия се четеше съмнение.

— Ей сега ще д-донесат багажа ти. Щом бъдеш заобиколена от собствените си неща, ще се почувстваш много по-удобно.

Порция избухна в смях.

— Какъв багаж? Имам само дрехите на гърба си. Е, и касетката, която е вързана за седлото. Тя съдържа най-ценните ми вещи. — Усмивката й угасна. — Твърде малко за едно седемдесетгодишно момиче, не мислиш ли? Но нямам нищо повече. — Касетката съдържаше всички доказателства за произхода й. Дребните, жалки спомени, означаващи толкова много за нея — всичко, което й остана от досегашния живот и от баща й.

— Нямаш ли други дрехи? — зяпна я смаяно Оливия. Порция поклати глава и отговори с обичайното си безгрижие:

— Само тези на гърба ми. И те са много по-добри от дрипите, които носех при пристигането на сержант Крамптън. — Тя отвори наметката си и я хвърли на леглото, после се наведе да разпали огъня в камината. — Дървата не са добри — отбеляза недоволно тя. — Дали ще намеря няколко сухи съчки?

Оливия се намръщи. Явно лейди Даяна беше намекнала на слугите, че не си струва да полагат големи усилия за обитателката на тази стая.

— Д-дайана каза да те з-заведа при нея.

Порция изпъна рамене. Явно перспективата да се изправи пред мащехата си караше Оливия да заеква по-силно.

— Лоша ли е? — попита съчувствено тя.

— Ужасна — отговори шепнешком Оливия.

— Аха. — Порция поклати глава. — Предполагам, че не ме иска.

Оливия кимна плахо.

— А лорд Гранвил?

Оливия се усмихна ободрено.

— О, той не знае нищо! Д-дайана не му позволява да види лошите й страни. Според него тя е д-добра и прекрасна.

— Мъжете са слепци — отбеляза примирено Порция. — И най-милите между тях не виждат какво става под носа им. Е, хайде да се изправим пред дракона.

Усмивката прогони сенките от бледото, затворено лице на Оливия, а блясъкът в черните очи я направи почти красива.

— Толкова се радвам, че си тук.

Имайки предвид какво бе узнала току-що, Порция се въздържа от преценка и само каза:

— В сравнение с улица „Свети Стефан“ Гранвил Касъл е огромно подобрение.

 

 

Даяна, която ги очакваше в салона, остави настрана гергефа си и подложи Порция на остър, безмилостен оглед.

— Предполагам, че Оливия вече ти е показала къде ще живееш?

— Да, мадам. — Порция направи реверанс като добре възпитана девойка. — Много съм ви благодарна за гостоприемството.

— Да, защото то надхвърля значително семейните задължения — установи ледено Даяна. — Очаквам да се покажеш благодарна за великодушието на съпруга ми.

Аха, каза си Порция, ето че стигнахме до същината на нещата.

— Можете да бъдете сигурна в благодарността ми, мадам — отвърна кротко тя.

— Стаята ти е непосредствено до детските покои. Можеш да чуваш малките, когато плачат нощем, и да помагаш на бавачката. Умееш ли да шиеш?

— Имам известен опит в домакинската работа, мадам.

— Добре, тогава ще се грижиш за гардероба на Оливия. Моята шивачка е твърде заета. Освен това ще кърпиш бельото. Надявам се, че ще се радваш да ни бъдеш полезна.

Порция отговори със смирен реверанс. Усещаше, че застаналата до нея Оливия гори от желание да заговори и в същото време се измъчва от мисълта, че не е в състояние да произнесе и едно свързано изречение. Затова се извърна бързо към нея и й намигна ободрително.

Вратата зад момичетата се отвори така енергично, че цепениците в камината засъскаха под напора на студеното течение. Катон влезе, изтърси снега от ботушите си и свали ръкавиците си.

— Боже, какъв студ е навън! Съжалявам, че пътуването ти е минало така драматично, Порция. — Усмивката му беше доброжелателна, но в погледа имаше въпрос.

— Драматично? — повтори с усмивка Даяна и сведе грациозно глава.

— Декатур — изръмжа сърдито съпругът й, отиде до дъбовия бюфет и си наля чаша шери. — Чаша вино за добре дошла, Порция?

— Да, благодаря ви, сър — отговори тя с учтив реверанс.

— Заповядай, скъпа. — Катон подаде чашата на съпругата си, наля малко на Оливия и се поколеба пред третата чаша… но момичето беше възрастно, три години по-голямо от дъщеря му. Напълни чашата до ръба и я подаде на Порция.

— Е, добре дошла в Гранвил Касъл, Порция. — Той протегна чашата към нея и в погледа му отново блесна въпрос. — Сигурно си изтощена след дългото пътуване. Ако се съди по разказа на Джил, преживели сте истински кошмар.

— Снежната буря ни създаде известни затруднения — отговори уморено тя. — Но хората ви бяха много по-зле от мен, сър.

— Да, чух. — Той напълни чашата си повторно, без да откъсва поглед от нея. — Джил ме увери, че не ти се е случило нищо лошо.

— Да, сър. — Простият отговор беше най-удачен. Тя усети как шерито я удари в коленете и остави чашата си.

— Велики Боже, какво се е случило? — Даяна отпи малка глътка и погледна мъжа си с разширени от ужас очи.

— Руфъс Декатур нападнал хората ми и ги ограбил — отговори Катон. — И за известно време отвлякъл Порция. — Очите му се присвиха още повече. — Какво всъщност се случи?

— Нищо, което би ви интересувало, сър — отвърна предпазливо момичето. — Той ме принуди да тръгна с него, макар че направих опит да го пронижа с камата си и…

— Какво си направила? — Катон не можа да скрие учудването си.

Чашата се изплъзна от безсилните пръсти на Даяна и кехлибарената течност се изля на килима в краката й. От устата й се отрони измъчен стон.

— О, простете, мадам. Не исках да ви уплаша — извини се загрижено Порция, отпусна се на колене и извади кърпичката си, за да избърше шерито. — Роклята ви не е пострадала.

— За Бога, момиче, остави това! — Даяна й махна да се изправи. — Ако го изтриеш, ще оставиш още по-грозно петно. Оливия, позвъни за Клейтън. — Тя отвори ветрилото си. — Май не чух добре…

— Метнах камата си срещу лорд Ротбъри, мадам, но той носеше кожена жилетка и острието не можа да го нарани — обясни спокойно Порция.

Оливия едва не се задави от смях. И тя беше слисана като Даяна, но усещаше, че Порция се забавлява за нейна сметка.

— Откъде имаш кама? — попита Катон, като с нетипично за него нетърпеливо движение даде знак на съпругата си да замълчи.

— Джак ми я даде, за да се отбранявам срещу досадниците — отговори Порция и въздействието на тези думи беше още по-страшно. — Който ме погледне, просто не може да повярва, че има мъже, които ми досаждат. — Тя се усмихна невинно на маркиза и съпругата му. — Но наистина имах някои неприятни преживявания.

За да смени темата на разговора, Катон прояви излишна рязкост:

— Така не се говори в салона на съпругата ми. Нека се върнем на Ротбъри. Той… зададе ли ти въпроси?

— Поиска да знае коя съм и защо пътувам под ваша закрила. Отведе ме в една селска къща, където ни сервираха обяд.

— Много любезно от негова страна — промърмори цинично лордът. — Сигурно е имал причина да постъпи така.

Даяна, която се бе овладяла, проговори с отвращение:

— Оливия, отведи Порция в стаята й. Ще се нахрани сама. Начинът й на изразяване издава, че е чужда на доброто общество и изисканите маниери, затова ще й спестим неизбежните в такива случаи неловки ситуации. Надявам се, че вече са качили багажа й и ще може да се заеме с разопаковането.

— Нямам багаж, мадам — отговори Порция и не можа да се въздържи да не добави: — Но си позволявам да кажа, че умирам от глад.

Оливия я погледна изненадано, тъй като приятелката й беше отговорила с типичен йоркширски диалект. Даяна смръщи носле, а Катон вдигна вежди чак до корените на косата си. Само допреди минута гостенката беше говорила като изискана млада дама. Дали беше искала да направи добро впечатление, а сега се бе върнала към обичайния си начин на изразяване?

Ала когато я погледна по-внимателно, той си припомни с особена сила как изглеждаше мъртвият му полубрат. Косите зелени очи на момичето отговориха на погледа му остро, интелигентно и с много хумор и той разбра, че въпреки младостта си дъщерята на Джак не допускаше никой да я унижава. Момичето беше реагирало по свой начин на грубото отношение на съпругата му.

Катон отмести поглед към Оливия и учудването му нарасна. Неговата сериозна, вглъбена в себе си дъщеря се беше ухилила до ушите.

Още докато Катон размишляваше как да реагира, Оливия произнесе дълга, възбудена реч.

— Ела с мен, Порция, ще хапнем заедно и ще ти разкажа всичко. Така би било най-добре, нали, сър?

Порция се усмихна и отговори отново с изискан тон:

— Да, благодаря ви сър. — Като че Катон се бе съгласил с предложението на дъщеря си. — Признавам, че съм уморена. Има ли още нещо, което бихте искали да знаете за срещата ми с лорд Ротбъри?

— Ще почака до утре — отговори той и им махна да излязат. Изпитваше странното чувство, че земята под краката му се е разлюляла.

Порция направи реверанс и се запъти към вратата. Спря на прага и проговори замислено:

— Впрочем той изпрати послание за вас. Не е особено учтиво, но настоя да ви го предам.

Катон стоеше неподвижен, положил ръка върху перваза на камината. Погледът му беше устремен в луничавото лице на племенницата му.

— Говори.

— Изпраща ви поздрави и ви пожелава да отидете в ада.

Даяна извика задавено, а в спокойните кафяви очи на лорд Гранвил блесна гняв. Порция кимна кратко и излезе от салона, следвана по петите от Оливия.

 

 

По-късно Порция лежеше будна в тясното си легло и наблюдаваше сиянието на огъня по тавана. Вятърът се удряше в намаслената хартия и тя скърцаше жално. Момичето се сгуши под дебелите завивки и се наслади на топлината. Но най-хубавото беше сигурността, която й предлагаше заключената врата. Знаеше, че не е нужно да се заключва, но беше усвоила този навик през дългите години скитнически живот с баща си, когато беше принудена да нощува в квартири, опасни за живота на всеки пътник. Там вероятността да ти прережат гърлото за няколко дребни монети беше също така голяма като шанса да прекараш спокойна нощ.

В Гранвил Касъл поне можеше да бъде сигурна, че никой не се стреми да я лиши от живот. Но ако зависеше от лейди Гранвил, вероятно я очакваха всевъзможни затруднения.

Оливия й показа спящите си сестрички. Порция нямаше много опит с бебета и не се интересуваше от тях. Ала снизходителното държание на бавачката и показа, че очакваха от нея да работи като момиче за всичко и да бъде на разположение на мис Жанет Бектън.

Порция се обърна настрана и обгърна с ръце коленете си. Беше на сухо и топло и стомахът й беше пълен — почтена замяна срещу загубата на свобода. Замъкът сред самотните възвишения на Ламермур, много далечен от големите градове, не предлагаше особени възможности за работа. През зимата военните действия бяха спрели, но не беше сигурно колко още ще трае примирието. Щом лорд Левен и шотландската армия се присъединяха към армията на парламента, командвана от лорд Феърфакс, роялистите щяха да бъдат притиснати до стената. Жена, която можеше да разчита единствено на себе си, имаше само една възможност да изкарва препитанието си в бъркотията на войната, но Порция отдавна я бе отхвърлила решително. Дори ако това беше единственият й шанс да печели хляба си и покрив над главата.

Ако беше мъж, тя щеше да се присъедини към армията и да живее безгрижно. Припомни си, че някога беше ковала подобни планове, и се усмихна на детската си глупост. Е, някога и тя вярваше в чудеса…

Порция се прозина доволно и усети как клепачите й натежаха. Умората я надви и тя потъна в дълбок сън. Утре сутринта животът щеше да изглежда много по-красив. Както винаги.

Усмивката остана на лицето й. Последната й мисъл беше за грамадния червенокос Руфъс Декатур, който режеше хляб като опитна домакиня…

Тя се събуди от силно чукане по вратата и седна в леглото, напълно будна, но неспособна да се ориентира.

— Порция! — Чукането се повтори и споменът веднага се върна.

— Момент! — Момичето скочи от леглото и се уви в одеялото. Изтича боса до вратата и завъртя ключа. — Господи, колко е часът? — попита тя и се прозина.

— Минава осем. — Оливия влезе в стаичката й. — Случи се нещо… учудващо! — извика възбудено тя, забравила заекването си.

Порция се върна в леглото и скри крака под топлата завивка.

— Какво?

— Баща ми. — Възбуденият поглед на Оливия не издаваше дали новината е добра или лоша. Порция изчака търпеливо приятелката й да подреди мислите си. — Той… той се обяви на страната на парламента! — произнесе с мъка Оливия. — Днес ще го оповести публично!

— Много интересно — промърмори замислено Порция. Гранвилови бяха най-влиятелното благородно семейство в северните области. Преминаването им на страната на парламента беше тежък удар за роялистите.

— Мащехата ми е на легло — продължи Оливия, поемайки тежко въздух. — Винаги прави така, когато иска да изрази протест. — Тя издиша и погледна триумфално Порция, сякаш беше извършила геройство.

— Значи имаме време да си отдъхнем — отбеляза Порция и Оливия се изкиска доволно. — Май трябва да ставам — продължи тя и отметна завивките.

— Джанет в-вече се ч-чуди къде си.

— Бавачката? — Порция изкриви лице и приглади ризата си. — Нещо ми подсказва, че няма да се разбирам добре с нея. — Тя се облече бързо с изстиващи пръсти. — Като начало имам нужда от дърва за огъня и вода за миене. Къде да ги намеря?

— Повикай слугинята.

Порция поклати глава.

— Не вярвам, че прислугата в Гранвил Касъл ще ме обслужва с готовност. Освен това съм в състояние сама да си набавя всичко необходимо. — Тя се наметна с палтото си и се запъти към вратата, като мърмореше недоволно: — Ще ми се да не треперя толкова силно от студа… — После забърза надолу, следвана от Оливия. — Да отидем в кухнята.

Оливия кимна и очарована последва вихрушката, която бе нахлула в живота й с фигурата на Порция и тичаше по коридора с развяващо се палто. Влязоха в кухнята и Оливия се учуди още повече, като видя колко непринудено и без задръжки Порция се запозна с готвачката и прислужниците, които работеха усилено. След минута й донесоха гореща вода и й позволиха да се измие в съседната стаичка, а когато се върна в кухнята, на масата вече чакаха яйца и студено телешко.

— Закуси ли вече, Оливия? — попита Порция и хапна с удоволствие от дебело намазания с масло хляб. — Яйцата са отлични. — Тя посочи с ножа пейката до себе си.

— Велики Боже, лейди Оливия не може да закусва в кухнята! — провикна се готвачката. — Излезте оттук, милейди. Това не е място за вас.

— Няма пък — възрази Оливия и Порция с интерес отбеляза упоритостта й. Без да бърза, младата господарка седна до приятелката си на пейката и се огледа предизвикателно.

— Господ да ни е на помощ! — прошепна ужасено едно младо слугинче. — Лейди Даяна ще получи удар.

— Как ли пък не! — отговори през смях закръглената, червенобуза майсторка на сладкиши. — Не и тя. Тя е от лед и ще вледени всички ни като жената на Лот. Да, сигурна съм, че ще го направи. — Тя удари с все сила разточеното на масата тесто и в кухнята се вдигна облак брашно.

— Я да мълчите! — скара им се сърдито готвачката и направи многозначителен жест към Оливия, макар че тя изобщо не ги слушаше. В кухнята се възцари неловко мълчание, прекъсвано само от тракането на тенджерите и тиганите. След няколко минути вратата се отвори и в кухнята влезе лорд Гранвил, следван от Джил Крамптън и облак леден въздух.

— Колко бъчви ейл имаме в запас, Гарсинг? — осведоми се в най-добро настроение Катон. Кастеланът, който се отличаваше от другите слуги по тежката връзка ключове на колана си, се поклони угоднически. — Утре ще ни трябват поне половин дузина за външния двор. Ще опечете най-хубавите говежди бутове, млади прасенца и агнета. Нали ще се погрижите, мистрес Куик? Имаме основания да празнуваме. — Той затропа с крака и духна в шепите си. Бузите му бяха зачервени от студа, очите му блестяха, цялото му тяло излъчваше енергия и жизненост.

Тогава погледът му падна върху двете момичето на масата и челото му се смръщи.

— Какво търсиш тук, Оливия?

Порция скочи веднага и отговори вместо приятелката си:

— Прави ми компания, докато закусвам, милорд.

— Защо закусваш в кухнята? — Лицето му се помрачи още повече.

— Мисля, че не ми подобава да ме обслужват, милорд.

Катон се обърна към слугите си, но видя само сведени глави.

Когато отново се обърна към дъщеря си, погледът му беше строг.

— Къде е мащехата ти? Знам, че няма да одобри присъствието ти в кухнята.

Оливия се изчерви и напразно се опита да каже няколко свързани думи. Катон чакаше нетърпеливо и удряше с ръкавиците си по края на масата. Макар и изправена, Порция скришом набучи на вилицата си последното парченце месо…

— Уважаемата ми майка е на легло, сър.

Катон отново се намръщи. Както се опасяваше, Даяна беше приела много тежко решението му да вземе страната на парламента. Е, тя беше негова жена и беше длъжна да му се подчинява. Бе решил да й даде време да свикне с новото положение и да не я притеснява.

Катон загуби интерес към присъствието на дъщеря си в кухнята и отново се обърна към търпеливо чакащия до вратата Джил.

— Кажи на хората, че утре ще празнуваме. Всеки да доведе семейството си в замъка. Отвори портите и покани хората от селото. Е, поне онези, които ще преминат заедно с господаря си на страната на парламента — добави той и тонът му издаваше, че няма да се отнесе с разбиране към евентуални възражения. — Ако не завали, ще има музика и танци. Празник за всички, които ще се бият на страната на парламента. — Той направи широк жест с ръка.

— Мъжете ще се радват. — Джил сияеше. — И без това са настроени да празнуват. Никой няма да обърне гръб на новото знаме.

— Добре. — Катон кимна доволно и се запъти към вратата, но спря и се обърна към Порция. Тя беше заела отново мястото си до масата и преспокойно закусваше.

Катон огледа бледото, обсипано с лунички лице с такава настойчивост, сякаш беше решен да прочете мислите зад ясните зелени очи. Защо имаше впечатлението, че този нов член на домакинството му е неразгадаем като таен код? Решен да я извади от равновесие, той попита рязко:

— И какво впечатление остави у теб лорд Ротбъри, племеннице?

Макар и слисана от въпроса, Порция се овладя много бързо.

— Никакво, милорд. Всъщност не го намерих особено интересен.

Катон вдигна едната си вежда. Щом племенницата му не беше харесала Руфъс Декатур, тя беше необикновен екземпляр от женската раса. Ако се вярваше на слуховете, врагът му обикаляше страната като разгонен жребец и оставяше след себе си разбити сърца и незаконни деца. Но още епизодът с камата му бе доказал, че дъщерята на Джак е много различна от другите момичета.

Той се приготви да си върви.

— Оливия, най-добре е да се погрижиш за мащехата си. Може би има нужда от помощта ти. — Катон сложи ръкавиците си и излезе от кухнята, следван по петите от Джил.

Двамата се запътиха право към площадката за обучение, където мъжете тъкмо бяха приключили с утринната проверка. Катон спря за момент и погледна към бойниците, където се вееха знамената на парламента. Беше твърде студено, за да диша дълбоко, а слънцето, което не даваше топлина, висеше бледожълто ниско над заобикалящите замъка хълмове.

Къде ли беше в този момент Руфъс Декатур? Дали се беше скрил в тайното си убежище в Шевиот? Ротбъри със сигурност беше узнал, че Катон Гранвил се е обявил на страната на парламента. Един от по-слабите спътници на Джил Крамптън не бе издържал и бе съобщил тази новина, докато разбойническият барон се занимаваше с племенницата на лорда в селската къща. Катон беше почти сигурен, че врагът му е искал да узнае именно тази новост.

Всъщност това не беше чак толкова важно, тъй като той беше обявил промяната във възгледите си публично и всички можеха да видят новите знамена на кулите и бойниците. Много по-важно беше да узнае на чия страна ще застане врагът му. Дали Руфъс беше решил да си запази всички възможности открити и да продължи да наблюдава отстрани как цялата страна пламти в пожарите на гражданската война и да се намеси едва когато е сигурен, че ще извлече най-голямата възможна изгода…

Катон беше убеден, че Руфъс се интересува единствено от собствените си интереси. Той щеше да вземе страната на този, който щеше да извоюва крайната победа, в това нямаше съмнение. Целта му беше родът Ротбъри да си възвърне някогашните позиции, богатството и влиянието си.

Ако това беше действителната му цел… Руфъс Декатур беше роден престъпник и водач на банда разбойници. Той привличаше хората, както цветовете привличат пчелите. Добри и лоши хора, които търсеха приключения или не можеха и не искаха да живеят в рамките на обществото и законите му. Нима човек като него можеше отново да се върне в цивилизования свят?

Ала преди тези въпроси да получат отговор, двамата щяха да водят война. Независимо от радостната възбуда на мъжете, които усилено се упражняваха с оръжията, и въпреки собственото си повишено настроение, Катон Гранвил не се самозаблуждаваше: войната щеше да бъде дълга и кървава.

5.

— Я виж ти! — Руфъс се усмихна в червената си брада и сините му очи засвяткаха като диаманти. Изправен гордо на коня си, той огледа меко заоблените хълмове и в крайна сметка спря поглед върху Гранвил Касъл, който се издигаше на най-високия хълм. На главната кула се развяваха цветовете на парламента.

— Като петел, качен на купчината с тор — установи презрително той. — Трябва да оповести пред всички колко е велик.

— Май празнуват — отбеляза Уил, засенчвайки очи с ръка. — Усещам миризмата на печено. — Той премлясна недоволно. Бяха тръгнали на разсъмване, а сега беше обед.

— Поканили са всички селяни от околността — допълни придружителят им.

Тримата мъже наблюдаваха мълчаливо сцената в далечината. Празнично облечени хора минаваха по спуснатия мост към вътрешния двор на крепостта. Децата подскачаха и се гонеха, барабани и гайди свиреха весели мелодии.

— Явно празнуват решението на Гранвил да се обяви на страната на парламента.

— Точно така, Джордж — съгласи се разсеяно Руфъс и удари с камшик по ботуша си, без да откъсва поглед от сцената в долината — веещи се флагове, двама кънкьори, които описваха кръгове в рова, бъчва с бира, която група весели млади хора прекараха по моста. — Точно така — повтори полугласно той.

Уил го изгледа изпитателно отстрани. Познаваше много добре този тон. А когато Руфъс го погледна със сините си очи, в сърцето му пропълзя страх. Братовчед му се усмихваше самоуверено и дръзко, а линията около устата му изпълни сърцето на Уил с лошо предчувствие.

— Какво си намислил, Руфъс? — попита тихо той. Усмивката на лорда стана още по-широка.

— Мисля си, че не е лошо да се възползваме от гостоприемството на лорд Гранвил. Мина много време, откакто закусихме, а миризмата на печено е толкова примамлива…

— Искате да влезете в замъка ли, милорд? — Тонът на Джордж издаваше по-скоро примирение, отколкото ужас. — Надявате се да не ви забележат сред множеството?

— И защо не? — Руфъс вдигна рамене и пришпори коня си. Другите двама го последваха в долината, после изкачиха половината възвишение към Гранвил Касъл.

Руфъс спря коня си в един гъст храсталак и огледа околността.

— Тук ще оставим конете.

— Ти си полудял! — извика сърдито Уил. — Гранвил ще те обеси на най-високата кула.

— Възможно е… ако ме забележи — съгласи се в добро настроение Руфъс, скочи от коня и свали одеялото от седлото. — Помогни ми, Джордж.

Джордж знаеше много добре какво се иска от него. Руфъс Декатур умееше да се предрешава и това беше само един от многобройните му таланти.

Руфъс свали палтото си и закрепи одеялото на раменете си така, че да изглежда като монашеско расо. Уил го наблюдаваше с нарастващ страх.

— Е, как изглеждам? — Руфъс преметна пелерината си през рамо, нахлупи качулката и я върза здраво. Изведнъж стана съвсем друг човек. Едрата, представителна фигура стана приведена и трепереща, едното рамо стоеше по-високо от другото, тъй като нагънатото одеяло създаваше впечатлението за изкривяване.

— Няма да те познаят — изръмжа Уил и въпреки волята си се ухили. Макар да познаваше това предрешаване, то не преставаше да го учудва. Трикът беше съвсем прост — лека промяна в чертите, в ръста и впечатляващата личност, каквато представляваше Руфъс Декатур, изчезваше. Без тези качества никой не можеше да го познае.

Джордж отряза дебела тояга от близкия храст и я окастри грижливо, след което я подаде на Руфъс. Впечатлението стана пълно. Приведен, опрян на тоягата, в ръчно тъкани селски дрехи — наметка, жакет и панталон, с дълбоко нахлупена качулка, Руфъс беше истински стар селяк.

— Ще отида сам — обяви той и махна властно, за да предотврати протестите на Уил. — Един натрапник представлява по-малък риск от трима.

— И защо е всичко това? — извика сърдито Уил. — Какво се надяваш да постигнеш?

— Мислех, че си гладен — отговори с добре изиграно учудване Руфъс. — Защото аз умирам от глад и възнамерявам да си напълня стомаха с печеното на Катон Гранвил. Какво друго?

— Да, какво друго? — промърмори Уил и проследи как Руфъс се измъкна предпазливо от храсталака. — Сигурно е намислил нещо, какво ще кажеш, Джордж?

— Вероятно — отвърна флегматично Джордж. — Но и на мен ми се иска да си хапна от печеното. Мирише дяволски добре. — Той подуши жадно примамливия аромат на печено месо, примесен с пушека от многобройните огньове.

Руфъс повървя само пет минути сам, после се смеси с множеството, което излизаше от селото. Уил едва успяваше да го следи с поглед. Опрян на тоягата си, лорд Ротбъри накуцваше умело и напредваше бавно към върха на хълма. Когато тълпата стигна до моста, Руфъс изчезна и Уил остана да го чака страхливо и да хапе ноктите си.

Руфъс погледна крадешком към рова, където лудуваха двамата кънкьори, които беше забелязал още по-рано. Внезапно прозрение го разтърси до дън душа, когато видя Порция Уорт да се носи весело по леда, свалила качулката на тъмното си палто. Мътната слънчева светлина беше запалила хиляди искри в яркочервената коса.

Нищо чудно, че я бе видял. Нали знаеше, че е пристигнала в замъка. Въпреки това усети странна възбуда. Обзе го тревожната мисъл, че бе дошъл само за да я види. Естествено това беше смешно.

Много скоро Порция изчезна под моста, а той мина под вдигнатата решетка и се озова на неприятелска територия. Отсега нататък трябваше да бъде постоянно нащрек.

В средата на външния двор бяха запалени грамадни огньове, над които се въртяха говежди бутове, овце и прасенца. До шишовете стояха млади прислужници, зачервени от горещината и от силната бира, на която се наслаждаваха с насълзени от пушека очи.

Един музикант свиреше на лютня, група танцьори, накичени със звънчета, изпълняваха номерата си под буйните одобрителни викове на тълпата. Наредените в четириъгълник маси бяха отрупани с картофи, хляб, сладкиши, сирене и огромни парчета масло. Но най-голямата блъсканица беше около бъчвите с ейл.

Руфъс се движеше безшумно сред множеството. Уил беше предположил съвсем правилно, че господарят на Декатур не беше замислил само поредната си дяволщина, а търсеше и полезна информация. Руфъс внимаваше за всяка дреболия, за всяка дочута дума. Намерението му беше да се сдобие със сведения за военната сила на Гранвил и за стратегическите му действия.

Руфъс пое с благодарствено кимване канчето с бира, което му подаде един полупиян селянин. Непознатият държеше между пръстите си печен картоф и си похапваше сладко, докато слушаше солените вицове на приятеля си, заобиколен от група младежи.

Тъй като не видя Катон, Руфъс иронично предположи, че Гранвил очевидно не бе пожелал да се смеси със селяните и войниците си. Той бе предоставил възможност на хората си да празнуват решение, което щеше да остави десетки вдовици и сираци по всички села наоколо, но той самият се държеше настрана.

Ала когато най-после го забеляза, застанал в другия край на двора, кръвта му закипя. Катон беше задълбочен в разговор с трима от най-могъщите земевладелци между Ламермур и Йорк. Това означаваше само едно: виконт Чартър, граф Феърфакс, и сър Греъм Престън бяха готови да последват примера на Гранвил и да се обявят на страната на парламента. На всяка цена трябваше да подслуша разговора им.

Руфъс се придвижи незабелязано през множеството, отпивайки по малко ейл, скри се сред гъстата навалица и успя да се приближи да разговарящите.

В това време Порция, която се пързаляше в рова, се удари в стената на замъка и спря. Засмя се и се опита да запази равновесие. Наслаждаваше се на замайващото чувство за свобода, на ледената свежест на въздуха след гадната миризма на градовете, в които беше прекарала последните години. Тъй като почти никога не беше имала възможност да се пързаля, днес беше в повишено настроение и не се плашеше дори от честите си падания.

— Трябва да ме научиш как да спирам, без да се удрям в някое препятствие — извика тя на Оливия, която направи рязък завой и спря до нея с опитността на дългогодишна кънкьорка.

Порция погледна към тълпата, която минаваше по мостчето, и присви очи.

— Какво ще кажеш да се включим в празника?

— Не сме поканени — отговори уплашено Оливия.

— И какво от това? Ти си дъщеря на господаря и можеш да се поупражняваш в ролята на домакиня. — Порция опъна ръкавиците си. С нетърпение очакваше да види как ще реагира Оливия на това неочаквано предложение.

— Никога не съм била д-домакиня — пошепна колебливо момичето. — Това е задача на Д-дайана.

— Само че Даяна отказва да излезе от спалнята си — отвърна с усмивка Порция, скръсти ръце под гърдите си и погледна развеселено приятелката си.

Момичето размишляваше усилено. Замисленият му поглед се устреми към сивите стени на замъка, които стърчаха над главите им. От външния двор долитаха музика и весели смехове.

— Хората ще кажат, че Даяна не е пожелала да изпълни задълженията си — възрази неуверено тя.

— Точно така. — Порция избухна в тих смях. — Да вървим. — Следвана от Оливия, тя се плъзна към брега и седна, за да свали кънките. — Пък и така ще се отърва за малко от Джанет Бектън.

Оливия се засмя нервно, но когато минаха по мостчето, очите й вече грееха от радостна възбуда.

Когато забеляза момичетата между гостите във външния двор, Катон се учуди безкрайно, но се зарадва, като видя, че Оливия умело направлява слугите и се грижи масите да бъдат винаги пълни. Дъщеря му се оказа отлична домакиня.

Щом разбра, че Оливия се справя и без нейната помощ, Порция се запъти към огньовете, привлечена от миризмата на печено. Години наред беше страдала от глад и сега не пропускаше възможност да си напълни стомаха.

Тя си проби път през множеството и застана пред шиша с печено прасенце. Възрастен мъж с голяма гърбица под грубото палто си отряза голямо парче месо с препечена кожичка, набоде го на ножа си и го предложи на съседа си.

— И аз искам едно парченце, добри човече — помоли Порция, свали ръкавиците си и протегна голите си ръце към огъня. Приближи се до мъжа и изведнъж бе обзета от странно чувство. Космите на тила й настръхнаха, все едно беше видяла призрак. Вцепени се, протегнатата й ръка замръзна насред движението, дъхът й спря. Невъзможно… и въпреки това беше той. Изведнъж кръвта закипя във вените й.

— Искате ли от кожичката, мистрес? — попита скърцащ старчески глас със силен йоркширски акцент. Мъжът отряза голямо парче месо и се обърна изцяло към нея. Сините му очи светнаха изпод дълбоко нахлупената качулка.

Порция зяпна смаяно Руфъс Декатур. Какво го бе довело тук? Смъртният враг на лорд Гранвил се движеше непринудено сред стените на замъка и спокойно си хапваше от печеното му. Тя се отдалечи от кръга около огъня, без да знае дали го правеше заради собствената си сигурност, или заради тази на Декатур. Руфъс също отстъпи назад, продължавайки да яде.

— Вие сте луд! — изсъска тя и се приведе към него.

Руфъс я погледна и сините му очи светнаха иронично. Явно й се надсмиваше и в същото време я предизвикваше да сподели забавлението му.

— Вие сте луд! — повтори безпомощно тя, опитвайки се да отдели поглед от очите му, които я привличаха като магнит.

— Не вярвам, мис Уорт — гласеше спокойният отговор. — Но заради собствената си сигурност ще ви помоля да не ме гледате като втрещено от ужас зайче. Това ще събуди нежелано внимание, а аз много се постарах да остана незабелязан. — Той се усмихна извинително, но очите му отново се засмяха.

Порция уплашено се огледа и Руфъс й изсъска предупредително.

— Точно това не биваше да правите — отбеляза сърдито той, раздвижи ръка и ръкавът му се развя като крило на прилеп. Без да съзнава какво прави, Порция се скри в наметката му, направлявана от властната му ръка. Когато най-после спря, тя се намираше в най-далечния ъгъл на двора, защитена от погледите на тълпата от издадена стена.

— Какво искате? — изсъска тя. Увита в палтото му, тя стоеше толкова близо до него, че усещаше топлината на тялото му, мириса на жакета му, грубата вълна на ризата и панталона. Светът се смали до това тъмно, изпълнено с миризми ъгълче, празничната шумотевица се чуваше някъде много отдалеч.

Руфъс не отговори, а й подаде месото, което беше нанизал на ножа си. Без да мисли, тя го грабна и извика уплашено, защото си бе изгорила пръстите.

— Внимавайте! — пошепна той и в гласа му имаше искрена загриженост. Отряза й едно парченце и го размаха, за да го охлади. — Ето, опитайте. — Поднесе сочното късче към лицето й и Порция отвори уста като хипнотизирана. Месото беше невероятно вкусно, кожичката хрупкава и солена. Тя му се наслади като чревоугодник, който цени всяка хапка, и в този момент на висше удоволствие забрави всичко около себе си. Не забеляза и веселото задоволство в очите на Руфъс, който неотстъпно я наблюдаваше.

— Хареса ли ви? — попита тихо той и чувството за интимност помежду им нарасна. Руфъс облиза пръстите си, после внимателно плъзна палец по блестящите от мазнина устни на Порция. Кожата беше грапава и устните й потръпнаха под докосването. Той обхвана брадичката й, макар и само за миг, и тя усети мазолите върху нежната си кожа. Тялото й се напрегна и когато той я пусна, замайването остана. Руфъс облиза палеца си, прибра камата си в калъфчето и нахлузи ръкавиците си.

Светът бавно престана да се върти и реалността взе връх.

— Какво търсите тук? — попита отново Порция.

— Ами, дошъл съм… — как го е казал великият бард? — да подслушам необмислено произнесени думички — отвърна той и кимна с глава към празнуващите.

— Шпионирате?

— Така да се каже.

— Но лорд Гранвил ще ви обеси! — Тя си представи живо как войниците на Гранвил се нахвърлят върху тях и… Руфъс беше сам и колкото и да беше силен, не можеше да се справи с десетки въоръжени мъже. Щяха да го убият, преди да… Тя беше присъствала на немалко екзекуции и знаеше как изглежда тялото на бесилката — главата под неестествен ъгъл, езикът стърчи навън, лицето е синкаво, очите изцъклени… Стана й лошо и парчето месо, което бе изяла с такова удоволствие, натежа като мазна буца в стомаха й.

— Първо трябва да ме открие. — Руфъс плъзна поглед по лицето й и се възхити на тъмните лунички, подчертани от вълнението. — Какво ви е? — попита той, видял ужаса в очите й. — Дявола ли видяхте?

— Може би — отговори тя, опитвайки се да се съвземе. — Дяволът в лицето на Руфъс Декатур. Не разбирате ли, че само ако махна на войниците, те ще се нахвърлят върху вас като вълци?

— Но вие няма да ме предадете, нали, мистрес Уорт? — Той раздвижи ръка и я привлече към себе си.

Тази странна, обезпокояваща близост събуди в душата й чувството, че е навлязла дълбоко във вражеската територия. Борейки се със себе си, тя попита:

— Защо не?

— По много причини — отвърна с едва забележима усмивка мъжът. — Първо, не вярвам, че сте в състояние хладнокръвно да пратите някого на бесилката.

— Може би съм готова да го направя, ако жертвата е от рода Декатур — произнесе задавено тя и се опита да се освободи от него. Ала бе опряла гръб в стената и тялото му стърчеше пред нея като огромен щит. Пелерината и издадената стена я изолираха от останалия свят и създаваха интимност и откъснатост.

— Забравяте, че и аз съм от рода Гранвил, лорд Ротбъри.

Мъжът поклати глава.

— Как бих могъл да го забравя? Въпреки това… — Той се усмихна и около очите му се образуваха ситни бръчици, странно бели сред бронзовата кожа. — Въпреки това ние с вас имаме нещо общо — прошепна той. — Моето място не е тук — както и вашето, скъпа.

В думите му имаше плашеща истина и Порция не можа да отговори.

Руфъс избухна в тих смях.

— Е, защо загубихте дар слово? — Той улови брадичката й, наведе се и бързо я целуна по устата. — За да подпечатаме съюза между отлъчените — промърмори той и се изправи. Отметна палтото си и отвори отново вратата към света.

Внезапната липса на изолация и възвръщането на чувството за пространство я връхлетяха така внезапно, че й се зави свят. Олюля се и залитна. Случилото се беше повече от непонятно.

Руфъс се огледа предпазливо.

— Това дъщерята на Гранвил ли е? — попита небрежно той. — Момичето със синята наметка?

Въпросът му разруши магията. Във внезапен пристъп на паника Порция осъзна кой беше този мъж. Смъртен враг, заплаха за всички Гранвилови.

— Защо искате да знаете? — попита тя и гласът й беше толкова одрезгавял, че трябваше да се изкашля.

— Интересно ми е.

— Защо се интересувате от Оливия? — Порция направи крачка назад, сякаш се опитваше да прикрие приятелката си от погледа на Руфъс Декатур, макар да знаеше, че е безсмислено.

— Момичето не ме интересува — отговори все така небрежно той. — Женските наследници на Гранвил не са важни. Виж, ако създаде син… — Той се засмя многозначително и се сбогува: — Желая ви всичко хубаво, мисис Уорт.

Руфъс се обърна рязко и се скри сред тълпата, приведен и накуцващ стар селянин с изкривени рамене. Неузнаваем.

Порция стоеше неподвижна, неспособна да се овладее. Макар и объркана, тя съзнаваше, че е била използвана. Руфъс Декатур си поигра с чувствата й, раздразни сетивата й и й се надсмя. Отнесе се към нея с безгрижната самоувереност на мъж, свикнал да си играе с жените, и тя му позволи. Имаше достатъчно опит, за да знае как постъпват в такива случаи мъжете, но допусна Руфъс Декатур да се занася с нея.

Гневна на себе си и на света, Порция се върна при Оливия. Бузите й пламтяха. В този момент беше готова да предаде Руфъс Декатур, но старецът в грубо вълнено палто беше изчезнал безследно.

 

 

Квадратното помещение на партера в къщата на Руфъс, осветено и затоплено от горящите цепеници в камината, предложи приятно убежище на тримата изморени ездачи, които бяха препускали по целия път от Гранвил Касъл до селото. Отново бе завалял сняг и мъжете приличаха на бели призраци.

— Кой пази момчетата? — попита Уил, докато изтърсваше снега от палтото си на прага.

— Днес са при Сайлас. Или поне така се надявам — отвърна Руфъс и затвори вратата зад гърба си. — Във всеки случай трябваше да бъдат там. — Той се запъти към стаичката зад кухнята, за да вземе кана медовина.

Уил се засмя и се освободи от мокрите си връхни дрехи.

— Все някой ги държи под око.

— Прав си. — Руфъс напълни две канчета с медовина и подаде едното на братовчед си. Не се тревожеше за синовете си. Със сигурност бяха някъде из лагера под надзора на мъжете. Щом огладнееха, те ядяха от най-близката маса, а щом им се доспеше, се търкулваха в най-близкото топло ъгълче. Възпитаваха ги небрежно, но Руфъс още не беше установил, че това им се отразява зле.

— Пийни медовина. Скоро ще ядем. — Руфъс вдигна канчето си и кимна на Уил. Той бе забелязал, че братовчед му е замислен и необичайно сериозен, и се приготви да узнае какви новини беше научил при „излета“ си в Гранвил Касъл.

Руфъс застана пред огъня и вдигна единия си крак върху скарата, без да забелязва калните локвички, които оставяше по чисто изметения под.

— Гранвил и съюзниците му събират войска за парламента — съобщи кратко той и отпи голяма глътка медовина.

— Къде?

— По цялата област. Чартър, Феърфакс и Престън имат голяма власт.

— И другите ли ще минат на страната на Гранвил? — попита ужасено Уил, осъзнал цялото значение на ставащото.

— Да. Ще опустошат Йорк, Нотингам, Брадфорд и Лийдс от името на парламента. Много добре знаят към кого да се обърнат и как да го привлекат на своя страна.

Руфъс напълни канчето си и покани Уил да последва примера му. Устните му бяха опънати в тънка линия и почти се губеха в пищната брада. Гласът му беше безизразен:

— Феърфакс каза нещо за олтарното сребро, което искал да заграби… свещени потири и тям подобни. Няма да се учудя, ако съберат богата плячка.

Уил усети как раменете му се опънаха в готовност за отбрана. Не му хареса как говореше Руфъс; чувството му за хумор, цялата му дяволска ирония бяха изчезнали. Лицето му беше кораво като камък. Разказваше му какво е научил с точно определено намерение и Уил усещаше, че се готви зло.

— Градските жени ще пожертват накитите си, търговците ще дадат сребърните си съдове, калая, златото, всичко, което може да се претопи или продаде. А Гранвил ще събира олово и желязо за куршуми и гюллета.

Сините очи, устремени в лицето на Уил, не издаваха нищо.

— Знаеш ли откъде Гранвил ще си набави допълнителни доходи, Уил?

Младежът преглътна нервно под безмилостния поглед на братовчед си. Руфъс очакваше отговор, но той не можеше да измисли нищо умно.

Докато чакаше, лордът барабанеше с пръсти по перваза на камината. След малко се опита да помогне:

— Гранвил ще набави част от сумата от собствените си средства.

— Възможно е — промърмори Уил, който със смръщено чело търсеше задоволителен отговор. — Създаването на собствена милиция му погълна доста парички. А има нужда и от въоръжение…

— Склонен съм да мисля, че Катон ще използва всеки източник на пари, който му се предлага — проговори с необичайна острота Руфъс.

Уил най-сетне започна да проумява и го зяпна смаяно.

— Нима мислиш, че ще посегне към имуществото на Ротбъри?

Руфъс устреми поглед в една точка над главата на Уил и в сините му очи блеснаха смъртоносни искри, които накараха младежа да потрепери.

— И защо не? — попита със същия тон лордът. — Защо пък не? — Той се върна до масата, изрита с крак едно столче, което се удари в стената и се преобърна. — Катон Гранвил управлява имотите на Ротбъри. Защо да не използва доходите от тях за собствените си цели?

Уил почти не познаваше легендарния темперамент на братовчед си, тъй като Руфъс отдавна се бе научил да се владее. Но сега усети, че Руфъс е на път да загуби самообладанието си, и се уплаши не на шега.

— Катон управлява имотите ти от името на короната — заговори предпазливо той. — Няма да може да изтегли големи суми, за да ги използва срещу законния владетел на страната.

— И защо не? — изсъска Руфъс. — Този човек е измамник, лъжец и предател. Вече наруши свещената клетва, която е дал пред краля си! Нима човек като него знае що е чест? Не бъди наивен! — Той прекоси помещението с големи крачки и Уил бе завладян от чувството, че стените се накланят към него и ще го задушат. Могъщото присъствие и гневната войнственост на Руфъс създаваха усещане за теснота, в която нямаше място за други хора.

Изведнъж Руфъс удари стената с юмрук. Лавиците със съдове се разтърсиха, чу се дрънчене на калай и глина. Уил много искаше да се измъкне незабелязано, макар да знаеше, че избухването не се отнася лично до него.

— Няма да го допусна — изръмжа Руфъс и гласът му беше тих и отровен като съскане на усойница. — Онзи негодник няма да използва парите на Ротбъри за собствените си цели. Аз имам нужда от тези пари за краля. Щом Гранвил събере съкровището си, ще му го взема. Всеки сребърен съд, всяка златна гвинея, всяка дреболийка, всеки оловен куршум и всяка стоманена пика. Всичко това ще отиде в служба на краля.

Уил не знаеше дали разгневеният мъж очаква отговор, тъй като думите му не бяха отправени към събеседник. Руфъс говореше със себе си, горчивото, злобно обещание беше пред самия него. Ала младежът не успя да се удържи и попита в настъпилата тишина:

— И как си го представяш?

Руфъс се върна до масата. Очите му блестяха трескаво. Страховитото напрежение на овладяния гняв бе отслабнало.

— Имам план, подъл и коварен като самия Катон Гранвил. — Той изпразни канчето си и донесе нова глинена стомна с медовина. — Ще имаш ли достатъчно сили да ми помогнеш, Уил? — попита шеговито той, сочейки стомната, ала Уил разбра, че въпросът не се отнася само до силната шотландска напитка, приготвена от малц и ечемик, която пращаше под масата и най-коравите мъже. Все пак той подаде канчето си и Руфъс го напълни до половината. — Трябват ти още доста годинки, докато се научиш да понасяш това питие, момко — обясни Руфъс и се настани на ръба на масата. Отпи голяма глътка от стомната и я остави до себе си. — Как мислиш, дали Катон Гранвил притежава нещо, което му е по-скъпо от всичко друго? — попита той и вдигна многозначително едната си вежда.

Уил отпи предпазливо.

— Не знам. Кой може да знае?

— Катон има дъщеря — прошепна замислено Руфъс. — Всъщност има три дъщери и красива жена. — Въпросителният му поглед отново се устреми към Уил.

Младежът усети опиянение, което не се дължеше единствено на напитката. Руфъс говореше със загадки. Затова Уил предпочете да замълчи и да остане нащрек.

Руфъс отново посегна към стомната.

— Много е просто, момче. Катон ще ми върне парите от Ротбъри срещу голямата си дъщеря. — Той отпи голяма глътка, докато Уил го зяпаше невярващо. Най-сетне бе разбрал хода на мислите му.

— Похищение… Ти ще вземеш момичето за заложник и ще го освободиш срещу откуп?

— Точно така. — Руфъс остави стомната и изтри устата си с опакото на ръката. — Като замяна срещу Ротбъри, срещу доходите от законното ми наследство. Баща му предаде моя заради тези пари, сега аз ще му отправя предложение, което той не може да не изпълни. Тези пари са мои, Уил — изскърца със зъби той. — Мои. И няма да му позволя да ги използва за користните си цели.

Уил отпи голяма глътка и се задави. Свлече се на масата, очите и носът му потекоха, в гърлото му лумна огън. Руфъс го удари няколко пъти по гърба.

— Пий на малки глътки, Уил — предупреди го той и в гласа му имаше веселие.

Уил изтри насълзените си очи и изпъшка:

— И как ще я отвлечеш?

— Още не знам, но все ще измисля нещо. Хайде, иди да ядеш. Аз трябва да размисля.

Уил остави братовчед си сам с мислите му и със стомната. Руфъс добави дърва в огъня и седна пред камината. Напитката му донесе топлина и отпускане, но не укроти бесния му гняв. Причинената на рода Ротбъри несправедливост беше страшна, но най-ужасното беше, че маркиз Гранвил беше упълномощен да управлява конфискуваните в името на короната имоти.

А сега още едно унижение. Доходите от тези имоти щяха да бъдат използвани от Гранвил и съюзниците му в гражданската война.

Руфъс пиеше постоянно и с твърдото намерение да се напие. Огънят в камината угасна, с него угасна и гневът му. На негово място дойдоха студена решителност и ясно планиране. Когато най-сетне стомната почти се изпразни и той се пъхна в самотното си легло, планът му беше почти готов. При последното си и много забавно посещение в Гранвил Касъл той бе научил много полезни факти.

6.

Облени от трепкащата светлина на фенерите, полюляващите се сенки на мъжете се сливаха с външната стена на Гранвил Касъл. Някъде дълбоко под прозореца на Порция се чуваше процвилване на мулета, в мрака трепкаха светлинки. Тя не можеше да види животното или животните, които чакаха някъде извън кръга светлина да ги освободят от товара им. Виждаше само мъжете, дълбоко приведени под тежките кошове, да изникват от мрака и да се насочват към тайната врата, вкопана в дебелата стена и видима само за онези, които знаеха местоположението й.

До тайния вход се стигаше откъм рова, от точно определено място под моста към замъка. През деня, докато разузнаваше наоколо, Порция бе установила, че вратата е малка, а тунелът е толкова нисък, че човек не може да ходи изправен.

Цареше пълна тишина. Мъжете, единственият познат между които беше Джил Крамптън, не издаваха нито звук.

Никой не знаеше, че тя се бе свила тук и дебнеше, даже Оливия, която отдавна вече спеше. Но Порция имаше неприятния навик да изследва всяка нова обстановка, в която попадаше. Това ставаше най-често нощем, когато никой не я наблюдаваше. Досега беше открила много учудващи неща — и нощната сцена в рова беше едно от тях.

„Ние с теб имаме нещо общо!“ Проклетият Ротбъри! Защо постоянно се промъкваше в мислите й? Порция изруга тихо.

Проблемът беше, че в думите му имаше истина. Тя шпионираше, както бе постъпил Руфъс Декатур. Промъкваше се нощем през крепостта и се опитваше да научи нещо за живота, в който беше попаднала случайно и който не беше нейният. Тя не беше част от това общество и можеше да разчита само на себе си — също като проклетия Руфъс Декатур. За разлика от нея той разбираше това.

Тя изруга полугласно и отново се посвети на наблюденията си.

Порция беше заела удобна позиция в една от прастарите бойници, изградени в крепостната стена, откъдето можеше да наблюдава цялата сцена. Построена преди около триста години, стената почти не се използваше, но изградената в рова шахта продължаваше да функционира. Легнала по корем, тя наблюдаваше случващото се отвисоко и онова, което виждаше, бе приковало цялото й внимание.

За трети път тази седмица наблюдаваше една и съща сцена. Товарните животни пристигаха малко след полунощ и мъжете от замъка ги разтоварваха. Работата вървеше бързо и безшумно. Когато погледна надолу, последният мъж тъкмо изчезваше с фенера си в стената. Отново се възцари мрак и нощна тишина.

Порция се надигна на пети. В малкото помещение беше влажно и миришеше на гнило. По стените беше избил мъх, между плочите на пода растеше трева, но мястото беше идеално за шпиониране. Порция беше намерила още няколко такива местенца и можеше да наблюдава много точки в околността на замъка от птичи поглед.

Какво всъщност бе видяла? Всяка нощ пристигаха някакви товари, които тайно се внасяха в замъка. Бързината и скритостта, с които работеха мъжете, позволяваха да се заключи, че никой от обитателите на замъка не биваше да знае за това. Камо ли пък граф Ротбъри. Ако се съдеше по предишните му действия, Руфъс Декатур беше отлично осведомен какво се вършеше в Гранвил Касъл.

Порция се прозя и се изправи в целия си ръст. Дали Руфъс имаше свои шпиони вътре в замъка? Може би самият той в момента наблюдаваше отнякъде. Тя се улови, че постоянно търси да го види — винаги когато докосваше с ъгълчето на окото си позната фигура, когато следеше новодошлите или се опитваше да открие възможно предрешаване. Това беше смешно и я ядосваше, но не можеше да се отърси от него. Най-лошото беше, че не можеше да различи дали изпитваше страх за него, или мисълта за безумната му смелост я възбуждаше.

Още един въпрос без отговор, затова по-добре да не си го задава. Тя се измъкна от бойницата и хукна по тесния ходник, плътно притисната до бруствера, с надеждата да остане невидима за постовете по кулите.

Достигна незабелязано тясната стълба, която водеше към свързващия мост между жилищното крило на замъка и външните крепостни стени. Използваха я рядко, но Оливия й беше доверила, че през лятото обича да се разхожда по крепостната стена, разбира се, когато успее да се измъкне от Даяна. Обикновено семейството излизаше на чист въздух в градините, които се намираха непосредствено зад жилищното крило.

Порция се добра безшумно до стаята си, разсъблече се и веднага си легна. Помещението беше много по-топло, откак се беше снабдила с голям запас от сухи дърва, но все пак мина доста време, преди да престане да трепери.

Тя лежеше, опряла глава на кръстосаните си ръце, и мислеше за онова, което бе видяла. Вероятно нощната сцена имаше нещо общо с военната активност на лорд Гранвил. Може би си струваше да провери какво се крие зад вратата, която се отваряше към рова.

 

 

На следващата сутрин Порция се събуди рано и с радост видя, че грее слънце. През намаслената хартия проникваха слаби, разпръснати жълти ивици. Хладна светлина, но все пак много по-ободряваща от монотонното сиво през последните дни.

Тя скочи от леглото, облече се и разрови жарта в огнището. После отиде в детската стая, за да изслуша нарежданията на Джанет за сутрешните си задачи.

Не след дълго Оливия надникна през полуотворената врата.

— Татко иска да знае защо не си на закуска, Порция.

Порция вдигна поглед от пелените, които подреждаше, и отговори учудено:

— Но аз закусвам винаги в кухнята.

— Да, но татко не го знае.

Порция изкриви лице.

— И вероятно лейди Даяна не му е казала, че идеята е нейна.

Тя не беше виждала лорд Гранвил от сутринта след пристигането си. Тъй като отсъстваше по цели дни и рядко се мяркаше в жилищното крило, властта на Даяна беше неограничена.

Оливия поклати глава.

— Ще дойдеш ли?

— Разбира се. — Порция връчи бебето на Джанет, улови ръката на Оливия и двете тръгнаха по коридора към трапезарията.

Оливия беше по-щастлива от всякога. Порция беше като слънчева светлина, ярък лъч, пробил сивотата на живота в Гранвил Касъл, прогонил сенките и стоплил влажната и студена крепост. Промяна се забелязваше даже у слугите. Щом Порция седнеше при тях, те започваха да се смеят и да пускат шеговити забележки. Оливия, която беше научена да гледа на слугите само като на безспирно работещи инструменти, скоро установи, че компанията на Порция й носеше много нови познания. Едва сега започна да вижда човешките лица зад равнодушните физиономии на хората, които я обслужваха. Узна, че и те имат семейства, грижи и малки радости.

Двете влязоха в трапезарията и като видя лицето на Оливия, Катон зяпна от учудване. Дъщеря му отново беше заприличала на непринуденото, щастливо дете от едно време. Сериозен както винаги, той се запита защо беше толкова необичайно да я види усмихната, дори засмяна.

Оливия направи реверанс и зае мястото си на масата. Порция също направи реверанс, промърмори „Добро утро“ и седна до приятелката си.

Даяна я наблюдаваше с едва прикривано недоволство. Момичето беше толкова безлично и даже грозно с това бледо лице, с невъзможните лунички и пронизващите сини очи. Въпреки невзрачния си външен вид Порция трептеше от енергия и целеустременост, което я правеше още по-заплашителна в очите на Даяна. Тя съзнаваше, че е смешно да се чувства заплашена от това всячески ощетено от съдбата незаконно дете, но животът в Гранвил Касъл, който и без това течеше монотонно и скучно, се обърна към лошо след пристигането на Порция. Естествено Даяна не можеше да обвини момичето, че съпругът й беше взел страната на парламента, но в моментното си потиснато настроение имаше нужда от виновник.

— Не би било зле да ни съобщиш причината за тази внезапна веселост, Оливия — изсъска отровно тя. — Връх на лошите маниери е да се забавляваш с някаква шега в присъствието на други хора. Порция вероятно не го знае, но ти си добре възпитана и си длъжна да се съобразяваш.

Веселият блясък в очите на Оливия угасна.

— Това не беше шега, м-мадам — прошепна тя.

— Е, нещо те бе развеселило — настоя Даяна. — Кажи ни какво има.

— Мадам, днес бебето се усмихна за първи път — намеси се Порция и намаза масло върху дебела филия ечемичен хляб. — Мисля, че зарази и двете ни с веселостта си.

Оливия срещна съзаклятническия поглед на приятелката си и едва се удържа да не избухне в смях. Даяна се успокои, взе си от маринованите гъби и панираните бъбречета, изпи чаша ейл и закуската продължи в по-спокойна атмосфера.

Катон, който много обичаше малките си дъщери, но в момента беше зает с други неща и нямаше време да ги види, прояви разбиране към двете момичета, отдавали особено значение на първата усмивка на едно малко същество. Той огледа доброжелателно семейството си, отряза си парче говеждо и се обърна към Порция:

— Вярвам, че животът в Гранвил Касъл ти харесва, скъпа.

— Много съм задължена на Ваше лордство за изключителното гостоприемство — отговори искрено Порция.

— Надявам се, че си намерила приятни занимания.

Порция хвърли бърз поглед към Даяна и отговори:

— Крайно приятни, благодаря, милорд.

— Много добре — заключи кратко Катон. Не беше и очаквал друго. Извади пакет писма от джоба си и ги показа на съпругата си. — Имаш писмо от баща си, мила. А сестра ти Фийби е писала на Оливия. — Той се усмихна на дъщеря си и й подаде запечатания плик. Оливия засмиваше винаги когато получаваше писмо от сестрата на Даяна.

Порция видя колко се зарадва момичето и зачака с нетърпение да узнае нещо от съдържанието на писмото. Беше запомнила Фийби като закръглена и освежаващо откровена млада дама. И сега видя пред себе си мекото, красиво лице със светлосини очи, обрамчено от гъста светлоруса коса. Много й се искаше да попита дали Фийби се е променила за тези три години.

Катон счупи печата на адресираното до него писмо и челото му се намръщи. Писмото беше от доведения му син Брайън Морз, дете на първата му съпруга Елизабет. На времето той бе сключил брак по сметка с една година по-голяма от него вдовица, която имаше десетгодишен син.

Бракът продължи не повече от половин година. Елизабет почина от тиф и момчето бе отведено при семейството на починалия си баща. Катон почти го беше забравил, но преди няколко години младият мъж се появи неочаквано в Гранвил Касъл, за да се възползва от гостоприемството на втория си баща. Причината беше, че го бяха изхвърлили от университета в Оксфорд заради големи дългове на игралната маса и семейството на баща му отказваше да го приеме.

Катон не понасяше Брайън Морз. Младият, доста приятен на вид, мъж беше любезен и забавен, добър спортист, с маниери на благородник, освен това очакваше добро наследство. Ала Катон веднага усети, че зад лъскавата повърхност се крият наглост и неискреност.

Брайън му пишеше, че е на път към северната армия на роялистите и възнамерява да посети Гранвил Касъл при първия удобен случай. Очевидно до ушите му още не беше стигнало, че вторият му баща се е обърнал срещу краля.

Катон сгъна пергамента и вдигна глава. Даяна беше побледняла и дългите й пръсти трепереха.

— Нещо лошо ли се е случило, мадам? Да не би баща ви да се е разболял?

— Не знам — отговори беззвучно Даяна.

— Ще позволите ли? — Той протегна ръка към писмото. Бе задал този въпрос от чиста учтивост, тъй като мъжът имаше пълното право да контролира кореспонденцията на жена си. Даяна му подаде писмото и той го прочете мълчаливо, тъй като веднага бе разбрал. Очевидно тъстът му също се измъчваше от съмнения в божествената справедливост на кралското дело и се питаше дали да не мине на страната на парламента. Засега се беше оттеглил от кралския двор в Оксфорд, за да размисли. Бедната Даяна! Като заклета привърженичка на двора, на крал Чарлз и кралица Хенриета Мария тя едва се бе съвзела от шока, който й причини решението на съпруга й, а сега трябваше да се примири и с промяната във възгледите на баща си.

Без да коментира, Катон върна писмото на Даяна и се обърна към дъщеря си:

— А как е Фийби, Оливия?

Оливия му връчи писмото и той го прегледа набързо.

— Трудно е за четене, но Фийби явно се радва, че е обърнала гръб на Оксфорд и кралския двор — отбеляза развеселено той.

— Сестра ми не знае що е приличие — изсъска ядно Даяна. — Няма усет към благородството, не умее да се държи възпитано, няма представа колко хубав живот води… А би трябвало да се смята за щастлива. — Даяна се изправи величествено. — Моля да ме извините, милорд, но имам работа.

Той кимна добродушно, правейки се, че не забелязва гневната червенина и злобните погледи, които съпругата му хвърляше наоколо. Даяна излезе и затръшна вратата с такава сила, че съдовете на масата зазвъняха.

Порция, която най-после можа да прочете писмото на Фийби, се забавляваше много от обърканите мисли и честите зачертавания. Накъсаният, изпълнен с ентусиазъм стил беше типичен за Фийби, каквато я беше запомнила. Изведнъж обаче тя забеляза, че Оливия се е изправила като свещ и гледа втренчено баща си с потъмнели от ужас очи.

— Надявам се, че си спомняш Брайън, Оливия — казваше тъкмо Катон. — Изглежда отново е решил да ни посети — макар да се надявам, че ще промени решението си, щом узнае, че Гранвил Касъл е минал на страната на парламента. Не знам… — Той спря и изгледа уплашено дъщеря си. — Какво ти стана, Оливия?

— Нищо, сър — отговори беззвучно момичето. Погледът му се изпразни, то стана и се поклони сковано. — М-моля да ме извините, сър.

Катон я погледна неодобрително, но й даде знак, че може да се оттегли, и отново посвети вниманието си на писмото на Брайън.

Оливия хвърли умолителен поглед към Порция и забърза навън, без да затвори вратата. Порция стана и хвърли въпросителен поглед към Катон, който след кратък размисъл промърмори недоволно:

— Върви при нея, сигурно не се чувства добре. Не мога да си обясня тази внезапна промяна в държанието й.

Порция се изнесе колкото можеше по-бързо, а Катон огледа сърдито опразнената маса за закуска и гневно се запита защо изведнъж беше останал сам.

Спалнята на Оливия беше празна. Порция се огледа търсещо, питайки се къде може да е отишла приятелката й. Палтото й висеше на куката до вратата, ръкавиците и бяха захвърлени на ниското столче до леглото, значи не беше навън. Ала когато се обърна да си върви, тя чу тих шум, наподобяващ стрелкането на мишка, от дълбините на камината.

— Оливия? — Порция пристъпи към камината. Догарящият огън беше събран в средата. От двете страни имаше пейки, вдълбани в тесните ниши в стената.

Оливия се беше свила в далечния ъгъл на едната ниша, коленете й бяха вдигнати към брадичката, лицето скрито между тях.

Порция приседна на пейката до нея. Беше горещо, тъй като камъкът съхраняваше топлината, и тя усети неволна завист. Ако и нейната камина беше изградена по същия начин, тя щеше да спи на топлата пейка и да не трепери по цяла нощ.

— Защо се стресна толкова от предстоящото идване на този Брайън, миличка? — попита нежно тя и сложи ръка на рамото на приятелката си.

— Откъде знаеш? — Оливия вдигна глава и се обърна към нея, без да напуска ъгълчето си.

— Не ми беше трудно да отгатна — отвърна Порция. — Допреди минута си хапваше с апетит, но при споменаването на мистър Морз хукна да бягаш, като че дяволът те гонеше по петите.

— Т-той е д-дяволът — пошепна с неприкрито отвращение Оливия и се разтрепери като лист.

— Какво ти е направил?

След кратък размисъл Оливия се опита да обясни:

— Не м-мога да ти к-кажа. Не мога да р-разбера.

Порция се намръщи и проговори замислено:

— Вероятно не помниш.

Оливия кимна.

— Винаги когато п-помисля за него, ме о-обзема див страх.

— Той е олицетворение на злото — обясни съчувствено Порция. — И аз съм срещала мъже, които събудиха това чувство у мен. Злобни, гадни същества.

— О, да! — Оливия се надигна, но бързо седна отново. — Точно така. Той е една съскаща змия. — Тя се сви отново на пейката и зашепна: — Н-няма да понеса п-присъствието му.

— Нали съм с теб — окуражи я Порция. — Знам как да се справям с лоши хора като него, повярвай.

Оливия направи опит да се усмихне.

— Божичко, П-порция, н-не знам как съм живяла, п-преди да д-дойдеш. Никога не съм и-имала п-приятелка.

— Вече имаш — отговори усмихнато Порция, стана от пейката и се запъти към вратата. — Да вървим да се пързаляме — предложи весело тя. — Слънцето грее ярко, а и трябва да нахраним патиците. Навън е прекалено красиво, за да си губим времето в приказки.

Оливия имаше чувството, че от гърба й се е смъкнал тежък товар. Все още потреперваше, но безименният й страх отслабна. Може би Брайън изобщо нямаше да дойде. Баща й бе споменал тази възможност. „Дано да не дойде“ — повтаряше си настойчиво тя. Много скоро тези думи изпълниха главата й и прогониха и последните следи от страха.

— Най-добре да се измъкнем б-безшумно, иначе Даяна ще осуети п-плановете ни — прошепна тя. — Мащехата ми е в т-тол-кова лошо н-настроение, че непременно ще измисли н-нещо гадно, за да развали и моето.

— Ако ми заемеш едно палто, няма да има нужда да се качвам в стаята си и няма да рискувам среща с Джанет. — Порция открехна вратата и се огледа на всички страни с такава преувеличена бдителност, че Оливия избухна в смях.

— Вземи това. — Тя свали синьото си палто от куката до вратата. — Аз ще си облека най-хубавото. — Тя го извади от гардероба и го наметна. Когато пъхна ръце в ръкавиците, пръстите й бяха напълно спокойни.

— Готови ли сме? — Порция нахлупи качулката на главата си. Оливия кимна.

Двете минаха тичешком по дългите коридори, слязоха по стълбичката към външния двор и най-после си отдъхнаха. Тук бяха достатъчно далече от Даяна и Джанет Бектън.

Във външния двор цареше оживление. Войници бързаха между оборите, оръжейната, ковачницата и площадката за обучение. Каруци бяха докарали запаси от жито, виждаха се и няколко коли с бъчви за бира и вино.

— З-защо баща ми се запасява като за гладна зима? — зачуди се Оливия.

— Може би се готви за обсада — отговори Порция и забърза към обора, за да вземе кънките и да си напълни джобовете с житни зърна за патиците в замръзналия ров. — Сега е зима и има примирие, но щом дойде пролетта, сраженията ще започнат отново. Гранвил Касъл е могъща крепост, а баща ти е събрал толкова много войници, че кралската войска вероятно ще се изкуши да започне обсада, за да изолира лорд Гранвил и армията му от военните действия.

— Аха. — Оливия размишляваше усилено. Все още не можеше да свикне с мисълта за войната и всичко, което тя щеше да донесе на семейството й. Макар и непряко, това засягаше и нея. Не й позволяваха да напуска крепостта, забраниха й да излиза на езда и на лов със соколи. Не можеше дори да посещава селото Гранвил в подножието на хълма. Тъй като времето беше много лошо, тя не усещаше ограниченията. За съжаление пролетта наближаваше и всичко щеше да се промени.

Оливия затича след Порция към подвижния мост, стиснала под мишница кънките си. Пързалянето по замръзналия ров по принуда беше станало любимото й занимание, тъй като всичко извън крепостните стени беше забранено.

Порция се спусна устремно към брега, седна на леда, за да закопчее кънките си, после бързо се изправи. Вече беше много по-сръчна.

Докато Оливия закопчаваше каишите, Порция излезе в средата на леда и се опита да направи пирует. Погледът й потърси тъмните очертания на тайната врата под моста и ги намери. Ако тази нощ не пристигнеше товар, тя щеше да се опита да изясни дали вратата се отваря отвън. Сигурно от нея започваше таен ходник. Ала шансовете й да го намери сред стените бяха нищожни. Някъде в стената сигурно имаше резе или лост — но беше твърде възможно вратата изобщо да не се отваря отвън…

 

 

— Ето ги, също като вчера! — Джордж посочи към рова. Погледите на тъмно облечените му спътници последваха показалеца му. Скрити в храстите на малкото възвишение срещу подвижния мост, те съзнаваха колко опасно беше положението им — в непосредствена близост до Гранвил Касъл в това светло, слънчево утро.

— Как ще измъкнем момичето под носа на пазачите? Наблюдателната кула е точно над рова… — прошепна дребният сивокос мъж, който беше коленичил отляво на Джордж.

— Почакай, Титус — отвърна ухилено Джордж. — Ако направят като вчера, двете хлапачки ще заобиколят рова, за да нахранят патиците на острова. Щом минат от другата страна, ще се скрият от погледите, на пазачите, макар и само за няколко минути. Тогава ще ги грабнем направо от леда.

— Нали само едното момиче?

— Да, разбира се, онова със синьото палто. Господарят ги е наблюдавал многократно, докато се пързалят. Ето ги, тръгнаха! Напред! — Джордж гореше от нетърпение. С всяка минута, която прекарваха тук, нарастваше опасността да ги заловят и обесят.

Тримата се промъкнаха приведени през храсталака и проследиха пързалящите се момичета, които вече заобикаляха насипа.

Островът от другата страна на крепостта представляваше малка, обрасла с дървета скала, която стърчеше от леда. На брега му се събираха патици, които по цял ден се взираха тъжно в ледената повърхност на рова. Когато видяха момичетата, патиците се плъзнаха по леда с шумно крякане.

Джордж и хората му се приближиха незабелязано до брега. Крякането на птиците щеше да заглуши крачките им, а Джордж беше отбелязал съвсем правилно, че на това място бяха напълно скрити от погледите на пазачите.

Двете момичета, заобиколени от патиците, стояха с гръб към брега и хвърляха зърна по леда. След минута тримата мъже, приведени и напълно безшумни, скочиха на леда.

Порция веднага усети надвисналата опасност. Обърна се рязко, но в следващия миг дебелото одеяло падна върху главата й и я уви в задушаващ мрак, не й позволи да се раздвижи и я извади от равновесие. Ако не я бяха вдигнали, за да я увият в одеялото като вързоп, щеше да се строполи на леда. Някъде много отдалеч долетя викът на Оливия, после някой я понесе на рамото си.

Порция се опита да се отбранява, но й беше невъзможно да се освободи от одеялото, в което беше увита. Когато се опита да изкрещи, нишки от тъканта попаднаха в устата й. Една ръка я сграбчи за главата и притисна лицето й към гърдите на похитителя. Устата и носът й се удариха в нещо твърдо и тя спря да диша.

Докато я носеха незнайно къде, Порция чуваше пращене на клони и скърцане на сняг. След няколко минути премина в ръцете на друг мъж. Някой свали кънките от ботушките й, вдигна я високо и я предаде на трети човек. Конят под нея препусна в галоп. Мъжките ръце я държаха здраво и тя почти не усещаше друсането.

Главата й бучеше. Тя се опитваше отчаяно да поеме въздух и да почисти с език лепкавите влакна, които изпълваха устата й. Обзе я паника. Онова, което се случваше, беше повече от непонятно. Никой нямаше причини да я похити. Извън стените на Гранвил Касъл тя нямаше нито приятели, нито врагове.

Беше много близо до припадък. Виеше й се свят, сърцето й биеше като безумно, обля я студена пот. За щастие мъжът отдели главата й от гърдите си, задушаващото одеяло беше разхлабено, към лицето й нахлу студен въздух.

Порция пое жадно ледения полъх и вдигна поглед към летящото небе, докато конят се носеше в галоп. Чу тропот и на други коне, но мъжът я държеше здраво и не можеше да обърне глава.

— Спокойно, момиче — проговори рязък глас над главата й. — Предстои ни дълга езда и ако обещаеш да се държиш прилично, ще ти позволя да седнеш.

Порция не беше съвсем сигурна дали ще спази обещание, дадено при такива условия, но кимна решително. Веднага бе възнаградена, като похитителят я настани пред себе си на седлото в полуседнало положение. Тъй като краката и ръцете й все още бяха увити в одеялото, мъжът трябваше да я държи здраво, за да не падне, но поне главата й беше свободна и можеше да вижда какво става.

Похитителят й се оказа едър червенобуз мъж с весели очи, които при тези обстоятелства бяха крайно неподходящи. Наметката му се развяваше и тя видя към какво беше притиснато лицето й. Той носеше стоманена ризница… истинско бойно снаряжение за едно просто отвличане!

Двама мъже, чиито коне също препускаха в луд галоп, яздеха от двете й страни. И те носеха ризници под дебелите си тъмни наметки и се взираха неотстъпно в пътя, без да я погледнат нито веднъж.

— Кои сте вие? — попита тя.

— Това не те засяга, момиче — отговори преспокойно водачът.

— Разбира се, че ме засяга! — възрази сърдито тя, повече учудена, отколкото възмутена от смешния отговор. — Как да не ме засяга, след като сте ме отвлекли?

— Успокой се — посъветва я все така любезно той. — Нямам право да ти давам обяснения. Ако искаш да яздиш удобно, затвори си устата и разглеждай местността.

Порция последва съвета му. Ала не издържа дълго и пак заговори:

— Ако освободите ръцете ми, бих могла да почистя устата си от проклетите власинки.

— Какво? — попита слисано мъжът.

— От мръсното ви одеяло — поясни тя и се закашля.

— Почакай. — Мъжът извади голяма носна кърпа. — Извади езика си, момиче!

— Мога и сама да се справя.

Той вдигна рамене и понечи да прибере кърпата си, но Порция бързо се примири с унижението и извади езика си. За нея беше огромно облекчение най-после да се освободи от влакната. Стана й още по-добре, когато мъжът поднесе към устата й манерка с вода.

Повече нямаше смисъл да разговарят, затова тя се престори на примирена със съдбата си и притихна, докато умът й работеше трескаво, а погледът й шареше наоколо в търсене на възможност за бягство. Но даже да можеше да се движи свободно, щеше да бъде чисто самоубийство да скочи при тази бясна скорост. Все пак трябваше да бъде нащрек и да чака удобен случай.

Наистина се случи нещо неочаквано. Конят се уплаши от един свит на кълбо таралеж и се хвърли към близкия ров, обрасъл с трева. Ездачът стегна юздите и се опита да предотврати падането. За момент хватката му се разхлаби и Порция побърза да се възползва от ситуацията. Изрита го здраво, макар че краката й бяха стегнати в одеялото като опашка на русалка, и успя да се освободи. В следващия миг се строполи с цялата си тежест на земята и едва успя да избегне конските копита.

— По дяволите! Хванете я! — изрева водачът на похитителите, които бяха спрели конете си. Порция се изправи, захвърли одеялото и се втурна надясно към гъстия храсталак, където можеше да се скрие. Ядни викове разцепиха тишината над самотните хълмове, но тя прогони мисълта за преследвачите и се съсредоточи в целта си. Кръвта забуча в ушите й, леденият въздух прониза болезнено препълнените й дробове.

Когато се хвърли в храсталака, тя осъзна веднага грешката си. Тръните се устремиха насреща й, разкъсаха палтото, раздраха лицето й. Тя се опита да се прикрие с ръцете си в дебели ръкавици и мъчително си запробива път през гъсталака, който ставаше все по-непроходим. Смелостта й угасна. Беше попаднала в капан. Ръкавиците и палтото й висяха на парцали, косата й беше разбъркана и пълна с тръни и изсъхнала шума.

Тя чу стъпките на преследвачите, които умело си пробиваха път с мечовете си. Собствената й кама, която винаги носеше в ботуша, беше твърде лека, за да й помогне, но тя я извади и я стисна здраво в десницата си. В следващия момент някой я хвана изотзад и рязко я обърна.

Мъжете я наобиколиха, опитвайки се да се освободят от коварните клони.

— Всемогъщи Боже! — извика ядно Джордж. — Я виж ти! Момичето има нож. Дай ми го веднага! — Той й протегна ръка. — Няма полза. Ние сме трима, а ти си сама и си жена.

Заседнала в тръните, обкръжена от трима мъже с ризници и мечове… Порция разбра, че няма смисъл да се бори. Приведе се и пъхна ножа в ботуша си. После кимна примирено и показа празните си ръце.

— За Бога, виж се какво си причини — укори я Джордж. — Цялата си издраскана и окървавена. Хайде да вървим. — Той пристъпи към нея, наведе се и без повече приказки я метна на рамото си.

Порция изкрещя възмутено и заудря с юмруци по гърба му. Без да й обръща внимание, той закрачи спокойно след двамата си спътници, които му пробиваха път през храсталака.

— Много глупаво постъпи, момиче — скара й се той, когато стигнаха до мирно пасящите коне. — Съжалявам, но вече не мога да ти вярвам и ще ти причиня някои неудобства.

Порция се опита да протестира, да обещае, че няма да прави повече опити за бягство, но в крайна сметка гордостта надделя и тя позволи безмълвно да я увият отново в одеялото. Този път я вързаха с ленени ивици за глезените, талията и ръцете и тя се почувства като гъска, приготвена за продан на пазара. Нахлупиха качулката на главата й, като оставиха устата и носа свободни.

Пътуването продължи безкрайно. Порция, която седеше настрани, се притискаше до коравата, набита фигура на похитителя си. Седеше дяволски неудобно, без да може да се помръдне. Не беше в състояние да промени позата си или поне да се почеше, макар че усещаше силен сърбеж.

От време на време мъжете разменяха по няколко думи, но Порция така и не можа да разбере къде отиваха и защо я бяха отвлекли. Минаваха през пуста степ, която премина в оголени хълмове. Овцете и яките планински попита бяха единствените живи същества, които срещаха по пътя си. Никъде не се виждаха човешки жилища, дори каменните къщички на арендаторите.

Накрая Порция не издържа. Мехурът й беше препълнен и можеше всеки момент да се пръсне. Друсането на коня само влошаваше положението.

— Спрете — помоли дрезгаво тя. — Трябва да се скрия в храстите.

— Скоро ще стигнем, момиче — отговори с предишната си любезност Джордж. — Виждаш ли огньовете? — И той посочи напред с камшика си.

Порция обърна глава. Вече беше късен следобед, но слънцето не беше залязло. От върха на хълма, към който препускаха, се издигаше дим.

— Там ли отиваме?

— Да.

— Не мога да чакам — изсъска сърдито тя. Мъжът погледна в побледнялото, напрегнато лице.

— Напротив, можеш. — Той пришпори коня си и въпреки умората си животното затича по-бързо, за да преодолее последния етап. Вече надушваше обора си и храната.

Порция изскърца със зъби и се принуди да мисли за нещо друго. Огледа се, търсейки да открие къде се намираше. Миризмата на дим се засили. Най-после стигнаха до върха. Тя видя дребен войник на пост с пика и мускет, който весело вдигна ръка за поздрав.

— Добре ли мина, Джордж?

— Разбира се, Тим. — Джордж отговори на жеста. Ако постът беше друг или ако до него бяха Руфъс и Уил, нямаше да минат без паролата, но посред бял ден, когато се виждаше всичко, това беше излишна предпазливост.

— Долу ли е господарят?

— Да. Не мисля, че днес ще излезе на езда.

— По-късно ще се видим в трапезарията на чаша бира, нали?

— Разбира се. След половин час смяната ми свършва. Когато заслизаха по склона, Порция не можа да види почти нищо, защото едва издържаше. Остана й неясно впечатление за къщи, построени по единния бряг на реката. Мъжете, които влизаха и излизаха, носеха кожени жакети като войници и не вървяха отпуснато, а маршируваха. Постройките не приличаха на обикновени селски къщи, а по-скоро на казарми. Тя различи ковачница, склад и голяма сграда с пейки отпред. Вероятно трапезарията. Направи й впечатление и атмосферата на спокойна деловитост.

Джордж спря в другия край на поселището пред къща, разположена настрана от другите. Слезе от коня, свали Порция и внимателно я метна на рамото си. Тя прехапа устни, защото препълненият й мехур се притисна в коравото му рамо.

Когато наближиха, вратата на къщата се отвори. Джордж влезе с товара си и го метна на пода.

— Велики Боже, Джордж, нужно ли беше да я увиваш в килим като Клеопатра?

7.

Порция познаваше този глас. През последните месеци често го беше чувала в мислите си.

— Извинете, милорд, но момичето беше малко неспокойно — обясни равнодушно Джордж и се наведе да развърже шнуровете.

— Това ме учудва — отбеляза развеселено Руфъс Декатур. — Мислех, че едно крехко момиче в кадифе и коприна няма да създава повече грижи от едно мишле.

Джордж развърза вързопа и Порция, забравила за миг естествените си потребности, се освободи енергично от одеялото. Скочи и задърпа нетърпеливо качулката, стегната под брадичката й.

— Пак ли вие? — извика тя и разтърси глава, за да свали качулката си.

— Господи! — изпъшка изумено Руфъс. — Какво, по дяволите, си ми донесъл, Джордж? — Той се втренчи неразбиращо в бледото зеленооко същество с морковеночервени коси.

— Ами, малката Гранвил — отговори с известна несигурност Джордж.

— Майко Божия! — процеди ядно Порция. — Значи сте искали Оливия. — Тя се присви и потрепери. — Трябва веднага да изляза.

Руфъс посочи безмълвно вратата зад себе си. Имаше лице на дете, открило муха върху тортата за рождения си ден. Порция хукна към клозета.

— Сгрешил ли съм? — попита смутено Джордж.

— Да, сгрешил си! — Руфъс се стараеше да овладее смайването и гнева си. — Как можа да се случи това, човече?

— Казахте, че момичето ще носи синьо палто. Другото беше с кафяво. — Джордж изглеждаше съкрушен.

— Всемогъщи Боже! — Руфъс все още не можеше да проумее случилото се. Грешката беше непростима. Като чу зад себе си стъпки, той се обърна и погледна гневно влизащата Порция. — Защо си със синьо палто?

В първия момент Порция не разбра какво я питат, но много скоро изражението й се проясни.

— На Оливия е — обясни тихо тя. — Зае ми го за тази сутрин.

— Разбирам — промърмори Руфъс. — Е, Джордж, можеш да си вървиш.

— Искрено съжалявам, милорд.

Руфъс му махна примирено.

— Откъде можеше да знаеш?

Джордж се поколеба. Хората на Декатур нямаха право да грешат. Всяка грешка се заплащаше с угризения на съвестта и самообвинения.

— Върви — повтори по-меко Руфъс. — Ти не си виновен за нищо, Джордж.

— Въпреки това ви поставих в много трудно положение, милорд.

— За съжаление си напълно прав, приятелю — отговори с кратък смях Руфъс, после се обърна към Порция и попита хапливо: — Защо сте толкова… изподрана?

— Конят ми се препъна и момичето се втурна да бяга — обясни Джордж, който не се решаваше да си отиде. — Хукна право в трънаците.

— Бягството явно ви допада като метод — установи мрачно Руфъс.

— Да, както някои други хора имат предпочитания към отвличането — отвърна веднага Порция. Искаше й се да плаче и трябваше да събере цялата си решителност, за да не се поддаде на заплашващата я слабост.

— За всички ни щеше да бъде по-добре, ако бяхте показали малко повече сръчност — заяви Руфъс и очите му светнаха развеселено. Той се обърна отново към нещастния мъж до вратата:

— Това е всичко, Джордж. Върви да се подкрепиш. Имаме хубав пресен ейл. Ако видиш Уил, изпрати го при мен.

Джордж се поклони и излезе. Руфъс се изправи срещу Порция, която стоеше до масата и се държеше за ръба.

— Какво да ви правя сега, по дяволите? — изсъска мъжът и в тона му имаше искрено отчаяние. — Не вярвам, че незаконната издънка на несъщия брат има някакво значение за Катон Гранвил.

Мъчително сдържаните сълзи нахлуха в очите на Порция и потекоха по бледите бузи. Тя ги изтри сърдито с ръкав, но не можа да ги спре.

Руфъс се смая още повече. Всичко бе очаквал, само не и сълзи. Според него Порция беше войнствено и упорито хлапе, хладна реалистка. Този пристъп на слабост беше повече от изненадващ. Направи колебливо крачка към нея и попита:

— Какво има?

— А вие какво си мислите? — изсъска вбесено тя. — Уморена до смърт, гладна, с изранено лице и разкъсани дрехи, и всичко това за нищо. Вие изобщо не ме искате. — Как можа да каже такава глупост!? Но съзнанието, че е нежелана, което беше засукала с млякото на кърмачката си, беше най-страшното в цялата тази дяволска бъркотия.

— Вярно е, не вие бяхте обект на малката ми акция — съгласи се спокойно лордът. — Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности. Но можехте да се подчините на Джордж и да не си създавате допълнителни затруднения.

— Как смеете? — Сълзите на Порция изсъхнаха като с магия. — На мое място Оливия щеше да припадне от ужас и това е напълно естествено. Тя е различна от мен. Възпитана е като лейди, през целия си живот е била закриляна. А вие наричате смъртния страх дребна неприятност!

Руфъс облекчено установи, че онази Порция Уорт, която познаваше, се е върнала.

— Джордж не е чак толкова ужасен възрази развеселено той. — Натоварих го с тази задача, защото се държи бащински.

Порция зяпна смаяно.

— Бащински ли? — извика тя. — И вие наричате това бащинско поведение!

— Той е най-уважаваният член на нашия общински съвет — опита се да се оправдае Руфъс. — Ценя извънредно високо съветите и помощта му. Той знаеше, че трябва да се отнася добре с момичето, и съм сигурен, че е изпълнил точно указанията ми.

— Нима ме убеждавате, че сте възнамерявали да се отнасяте добре с дъщерята на Катон Гранвил? — Думите й преливаха от подигравка. — Вие го мразите. Никога няма да повярвам, че не бихте позволили дъщеря му да изпита омразата ви!

Въпреки бронзовата си кожа Руфъс побледня, от очите му лумна син огън.

— Мерете си думите — проговори тихо той.

Порция сметна, че е по-умно да се въздържи, поне докато огънят в очите му угасне.

— Не можете да ми се сърдите, че мисля по този начин — защити се тихо тя.

— Напротив, мога — възрази той. — Сърдя се, защото мислите, че бих се отнесъл зле с едно невинно момиче, което няма вина за враждата ми с баща му.

— А какво сторихте с мен? Аз не съм ли невинна? Не страдам ли за нещо, което не е по моя вина?

Руфъс я погледна мълчаливо, после се усмихна разкаяно и напрежението в стаята се пръсна като кристал.

— В това има нещо вярно, момиче. Седнете. — Той сложи ръце на раменете й и я натисна върху близкото столче.

Порция устоя на натиска и го погледна пронизващо. Раменете под ръцете му бяха толкова тънки, че той усети всяка костица като клонче, готово да се строши между пръстите му.

— Седнете — повтори той. — Сигурно ще ми дадете възможност да ви обезщетя за преживените трудности. — Едната златночервена вежда се вдигна предизвикателно. — Страх ли ви е, Порция?

— Не. — Тя се отпусна на столчето. — От какво да ме е страх?

— Не знам — усмихна се той. — Но, както вече казах, аз имам непредвидим темперамент.

Той напълни канче с топла вода от гърнето над огъня и го донесе на масата. Потопи една чиста кърпичка във водата, улови Порция за брадичката и се зае да почиства драскотините по лицето й от засъхналата кръв и калта.

— Не съм особено добър като болногледачка — промърмори по едно време той. — Къде се наредихте така?

— Нямах представа, че ще попадна в такъв трънак — отговори Порция, питайки се защо й стана толкова горещо, докато големите му, силни ръце опипваха лицето й с необичайна, непривична за него мекота.

— Интересно ми е какво щяхте да направите, ако бягството ви беше успяло — продължи Руфъс, след като се убеди, че всички видими драскотини са почистени. Приседна на ръба на масата и избърса ръцете си с влажната кърпа. — Били сте на чужда територия, на мили от най-близката къща.

— Не можех да мисля толкова надалеч.

— Винаги ли сте така импулсивна?

— Досега не ми се беше налагало да се спасявам от похитители. — Косите й очи се присвиха и тя разтърси предизвикателно червената си коса. Изглеждаше толкова достойна за съчувствие, тънка, привидно крехка, обсипана с лунички, които подчертаваха бледото лице, че Руфъс се трогна.

— Това е истинско птиче гнездо — промърмори той с несъзнателна усмивка и издърпа един трън от косата и. Приглади къдриците й и извади още няколко неща, които нямаха място там.

Очите на Порция се разшириха, бледите бузи се обагриха в розово. Руфъс издърпа топче вълнени конци от един особено упорит кичур и отбеляза, като че говореше на себе си:

— Май някъде имах мехлем… — Той хвърли кърпата на масата и отиде в малката стаичка, настлана с каменни плочи, в задната част на къщата. — Аха, ето го. Вони ужасно, но прави истински чудеса — продължи той. Върна се и отвори малката кутийка. — Не мърдайте. Малко ще ви пари. — Потопи пръст в силно миришещия мехлем и започна да маже драскотините.

Порция се разтрепери. Това за паренето беше вярно. Лицето й пламна, като че бе нападнато от разярени пчели.

— Ей сега ще се охлади — пошепна утешително Руфъс и завъртя лицето й, търсейки още драскотини. — Мисля, че е достатъчно… — Той затвори кутийката. — Има ли още нещо за лекуване? А, да, гладът. Сигурно умирате от глад след тази дълга езда?

Спокойната деловитост, с която се движеше в кухнята, носеше хляб, сирене и студено месо, беше в пълно противоречие с могъщата сила на войнишкото му тяло. Всичко в този мъж напомняше за битки и въпреки това той се чувстваше съвсем естествено в тази кухня! Порция се възхити от спокойната му сръчност не по-малко, отколкото от войнишките му умения. Този безкрайно противоречив мъж беше дяволски привлекателен.

— Опитайте първо това. — Той наля гъсто мляко с каймак от медната кана в една чаша и й я подаде.

— Не съм пила мляко, откакто бях дете — възпротиви се Порция, макар че го поглъщаше с очи.

— На колко сте години?

— На седемнайсет. — Тя отпи голяма глътка.

— Толкова млада? — Момичето не изглеждаше по-възрастно, но поведението му позволяваше да се заключи за наличие на богат опит.

— Животът на скитащо копеле ме състари бързо — поясни хапливо тя.

Руфъс вдигна вежди и посегна към глинената стомна с уиски над камината.

— Е какво мислите да правите? — попита Порция, която беше натъпкала устата си с хляб и сирене.

Руфъс се замисли.

— Едната възможност е да избухна в истеричен смях, а другата да се разрева като бебе.

Порция понечи да го попита какво е щял да иска за освобождаването на Оливия, но в този момент някой почука шумно на вратата. Уил се втурна вътре, като че го гонеше глутница бесни кучета.

— По дяволите, Руфъс, Джордж каза, че са взели друго момиче! — Той се обърна пренебрежително към Порция. — Това ли е?

— Така изглежда, Уил. — Руфъс набучи парче сирене на ножа и го поднесе към устата си.

Уил влезе, без да сваля поглед от Порция.

— Какво й е на лицето?

— Драскотини и мехлем. — Руфъс надигна стомната с уиски. — Седни, момче, и пийни малко бира.

Порция попипа предпазливо парещите си бузи. Лицето й беше възпалено и разранено. Нямаше представа как изглежда, но ако се съдеше по изражението на новодошлия, сигурно беше ужасна. Може би мехлемът беше само дяволска хитрост, за да я обезобразят още повече.

— Паренето ще отслабне — проговори Руфъс, който беше разгадал правилно изражението й. — След около час ще ви мине. — Той отряза още едно парче месо и го сложи в чинията й. — Ще пийнете ли още малко мляко или предпочитате бира?

— Бира, моля. — Нямаше смисъл да отхвърля гостоприемството му. Но цялата ситуация беше толкова абсурдна, като че я преживяваше насън.

Уил, който все още стоеше до вратата, продължаваше да я зяпа невярващо.

— Коя е пък тази?

— Порция Уорт — отговори сърдито момичето. Нямаше да позволи на този идиот да я зяпа така нагло. — Защо не говорите направо с мен, щом имате въпроси към личността ми?

Уил се изчерви до корените на косите и в очите му, по-светлосини от тези на братовчед му, блесна стъписване.

— Простете, мадам, не исках да бъда неучтив.

— Неучтив ли? — извика ядно Порция. — След като ме отвлякоха и ме увиха като пашкул в онова проклето одеяло, след като ме влачиха и друсаха с часове, вие смеете да ми говорите за неучтивост?

Уил погледна безпомощно Руфъс, който стоеше до камината и често надигаше стомната.

— Ами сега? Какво ще каже Гранвил?

— Съмнявам се, че ще плати — отговори спокойно Руфъс. — Но ме интересува реакцията му. Искането за откуп замина веднага след отвличането. Вероятно ще му трябва време за размисъл.

— Ами ако изобщо не реагира?

Веселостта изчезна от блестящите сини очи и лицето на лорда помрачня.

— Тогава ще търсим друг път, Уил.

— Все още не проумявам как… искам да кажа, коя сте вие. — Уил се постара да зададе въпроса си направо на Порция, която вече се беше наситила и внимателно слушаше разговора, надявайки се да разбере какво точно искаше да получи граф Ротбъри.

— Момичето е дъщеря на Джак Уорт, полубрат на Катон Гранвил.

— Аха. — Уил не откъсваше поглед от Порция.

— Незаконна дъщеря — обясни невинно тя. — И не струвам нито пени, особено след като Джак умря.

В стаята надвисна тишина. След малко Уил изрече на глас мислите си:

— Сетих се, че бях дошъл да ти кажа нещо важно, Руфъс… За момчетата… Тичаха след мен, но сигурно нещо е отклонило вниманието им. — Той отвори вратата и извика в нощта: — Люк, Тоби… къде сте, дяволчета?

Порция потрепери от нахлулия студен въздух. В следващия миг покрай краката на Уил се изтъркаляха две дебело увити вързопчета и се приземиха в кухнята. С дебелите си жакети и шапки приличаха на кълбета прежда. Два чифта сини очи обходиха светкавично помещението.

— Върнахме се — оповести Тоби.

— Виждам — отбеляза сериозно Руфъс.

— Коя е тази? — Люк посочи Порция.

— Гостенка — отговори със същия тон баща му.

— Като Маги ли? — попита премъдро Тоби.

Уил една не се задави, а Руфъс отговори все така сериозно:

— Не съвсем. Мистрес Уорт ще остане при нас няколко дни.

— Ах, така ли? — промърмори презрително Порция. Какви бяха тези момченца? И коя беше Маги?

— Да ги отведа ли в леглата? — Уил посочи момчетата, които се бяха свили пред огъня и си търкаха очите.

— Вземи Тоби, аз ще взема Люк. — Руфъс вдигна едното момче и го понесе към завесата в ъгъла на стаята. Уил го последва с второто дете на ръце. Порция зяпаше смаяно. Този мъж не преставаше да я изненадва. Полугласен детски протест, останал без отговор, долетя иззад завесата. След няколко минути се появиха Руфъс и Уил.

— Защо не ги съблякохте? — Порция не можа да удържи хапливия въпрос.

— Бяха твърде уморени — отговори небрежно Руфъс. — Утре ще ви запозная официално.

— Ваши деца ли са?

— Незаконни синове — отговори подчертано той. — Но за мен са безценни.

Порция усети как бузите й пламнаха, посегна към канчето и го изпразни наведнъж.

— Имаш ли нужда от още нещо? — намеси се Уил, усуквайки смутено палтото си.

— Не. Не позволявай на Джордж да се натряска от срам и разкаяние. Утре пак ще му обясня, че не е виновен за случилото се.

Уил кимна и се запъти към вратата. Спря на прага и погледна замислено Порция, която се взираше в празното канче. Но Руфъс му махна заповеднически и момъкът побърза да излезе.

Порция вдигна глава.

— Къде щяхте да затворите бедната малка Оливия? Е, вероятно във всяко разбойническо свърталище има подземен затвор.

— Наистина имаме затвор — отговори със сатанинска усмивка Руфъс. — Но мисля, че ще ви е по-удобно, ако се настаните на горния етаж. Там има склад за ябълки, преустроен специално за целта.

— Знам, че Оливия щеше да оцени вниманието ви, сър.

— Надявам се — отвърна все така с усмивка той. — Надявам се, че и вие ще го оцените, мистрес Уорт.

Порция се изправи. Беше твърде уморена, за да води словесни престрелки с толкова труден противник.

— Колкото и да ценя компанията ви, лорд Ротбъри, в момента предпочитам да остана сама.

— Имате право — отговори сериозно той. — Елате, ще ви покажа къде ще спите.

Порция го последва по тясната стълбичка. Двамата влязоха в голямо, добре обзаведено помещение с величествено легло и други мебели от дъб. В камината гореше огън, чисто изметеният под беше покрит с рогозки. Обстановката не беше луксозна, но създаваше атмосфера на удобство.

— Кой спи тук?

— Аз. — Руфъс отвори вратата към малка, чиста стая. — Това е подготвено за вас.

Порция се поколеба.

— Няма да ви притеснявам — увери я кратко Руфъс.

— Опитът ми с мъже, които твърдят, че няма да ме притесняват, показва по-скоро обратното — отвърна тихо тя.

Руфъс поклати глава.

— Слушайте, момиче, ако искам жена в леглото си, имам богат избор. Бъдете уверена, че не се интересувам от жени, които се дърпат. — Той й махна да влезе в малката стая.

Порция му повярва. Пък и винаги мога да заключа вратата, каза си тя и влезе.

— Мисля, че ще намерите всичко, от което се нуждаете. Нощница, кърпа, сапун, вода в стомната, нощно гърне под леглото. — Руфъс огледа обстановката като опитна икономка. — Ако имате нужда от нещо, просто ме повикайте.

— Красив малък затвор — установи Порция, която веднага бе забелязала тесния прозорец с решетки.

Руфъс не обърна внимание на атаката.

— Лека нощ, Порция — каза тихо той, излезе и затвори вратата. Порция веднага се втурна към вратата. Не видя ключалка, нито резе. Не можеше да се заключи, но не можеха и да я заключат отвън. Следващото й задача беше да огледа стаята. Малка, но снабдена с всичко необходимо. Едната стена беше до камината на голямото помещение и тухлите бяха топли.

Порция седна на леглото и се опита да обмисли положението си. Тя беше заложница, но нито едната, нито другата страна имаха интерес да я задържат или откупят. Руфъс Декатур можеше да й пререже гърлото и да я зарови някъде сред хълмовете и никой нямаше да я потърси. Катон никога нямаше да изпрати войниците си да освободят племенницата му. В тази война за него имаше много по-важни неща от живота на нежеланата и бедна като просякиня незаконна дъщеря на омразния му брат.

А Оливия? Как ли бе реагирала на похищението? Сигурно се е уплашила до смърт. Всичко дойде толкова внезапно и вероятно й се е сторила напълно безсмислено и жестоко. Подобна сцена би вдъхнала всекиму смъртен страх. Порция знаеше, че сега Оливия се измъчва от въпроса защо не й е помогнала. И никой не е в състояние да я успокои. Баща й е твърде зает, а мащехата…

Порция нави една червена къдрица на пръста си. В момента не можеше да стори нищо за Оливия. Струваше й се повече от вероятно, че омразата на Руфъс Декатур, простираща се върху всичко, свързано със семейство Гранвил, няма да му позволи да я изпрати обратно и да признае допуснатия гаф. Като цяло положението й не предлагаше основания за особен оптимизъм.

 

 

— Няма следа… даже отпечатъци от обувки! — извика Катон, влизайки в салона на жена си. — Не мога да проумея как е изчезнала, без да остави следа. — Той приседна на красиво резбования стол пред камината и се загледа мрачно в пламъците.

Даяна се надигна грациозно и отиде до бюфета. Наля вино в метална чаша и я предложи на съпруга си.

— Откакто дойде, това момиче ни създава само ядове — промълви тя. — Още от самото начало бях против пързалянето по леда.

Катон отпи голяма глътка и погледът му помрачня още повече.

— Според мен играта им беше съвсем невинна. Виждаха се от всички наблюдателници.

— Но все пак успяха да ги нападнат — възрази Даяна и се настани на дивана.

— Станалото — станало. — Катон скочи и се запъти към другия край на помещението. — Как е Оливия? Каза ли ти какво точно се е случило?

— Нищо свързано. — Даяна остави гергефа си. — Но това се очакваше. Бедното дете изобщо не е в състояние да се изразява ясно.

— Някога не беше така. — Катон се загледа през прозореца, скръстил ръце на гърба си. Преди три часа Оливия беше дотичала в замъка с писъци, беше обяснявала нещо за Порция и някакви мъже, но не успяха да я успокоят дотам, че да научат какво точно е станало. Единственият неоспорим факт беше изчезването на Порция.

— Лекарят й даде приспивателно — обясни Даяна. — Надявам се, че щом си почине, ще й е по-леко да говори.

— Хм-м… — Катон се обърна нетърпеливо. — Ще отида да поговоря с нея.

Даяна стана веднага.

— И аз ще дойда.

Въпреки сънотворното Оливия лежеше будна в леглото си. Когато баща й и мащехата влязоха тихичко, тя затвори здраво очи и не се помръдна. Помоли се на небето двамата да си отидат по-скоро.

Катон я погледна изпитателно.

— Будна ли си, Оливия?

Момичето се бореше със себе си. Трябваше да говори с баща си, но присъствието на Даяна й пречеше. Ресниците и потръпнаха.

— Намериха ли я?

— Мила моя, трябва да ни кажеш какво стана. Не мога да предприема нищо, докато не знам какво ви се е случило.

Тонът му беше необичайно мек и успокояващ. Оливия отвори очи и си заповяда да говори съвсем бавно и без да заеква.

— Ние т-тичахме по снега, за да нахраним патиците. Тогава се п-появиха трима мъже и взеха Порция. — Тя се надигна с мъка и погледна настойчиво баща си, игнорирайки напълно присъствието на Даяна.

— Порция познаваше ли тези мъже? — попита със същия мек глас Катон.

Оливия поклати глава.

— Те метнаха одеяло на главата й и я повлякоха нанякъде.

— Казаха ли нещо?

Оливия поклати глава. Страшната сцена си оставаше неясна. Всичко стана безшумно. Порция стоеше до нея и хвърляше зърна на патиците, а в следващия момент я отвлякоха. Безсмислието на ставащото и пълната тишина бяха най-страшното. А тя, Оливия, остана бездейна. Припомни си, че бе изкрещяла, но само веднъж и напразно. Никой не им се притече на помощ.

— Опитаха ли се да отвлекат и теб?

Ново поклащане на главата.

— Не знаех как да им се противопоставя — пошепна отчаяно тя.

— Казваш, че са били трима. Не си могла да се справиш с тях. — Катон я гледаше смръщено, зает със собствените си мисли. Защо беше това отвличане? Защо бяха похитили Порция? Сети се, че това беше второто й отвличане за последните няколко седмици. Миналия път бе успяла да се измъкне, но този път положението изглеждаше сериозно. Нападението вероятно беше внимателно планирано. Похитителите са знаели към кое от двете момичета да се насочат и са действали целенасочено и с най-голяма предпазливост. Хладно пресметнатият и изпълнен така добре план го накара да потрепери. Дали възнамеряваха да убият дъщерята на Джак?

Ами ако бяха похитили Оливия? Без да осъзнава какво прави, той протегна ръка и помилва дъщеря си по челото. Когато тя го погледна смаяно с големите си тъмни очи, той проумя, че много отдавна не си беше позволявал такъв нежен жест.

— Опитай се да заспиш — пошепна той и се наведе да я целуне по челото, но усети как застаналата до него Даяна се размърда нервно и се отдръпна, за да продължи с обичайния си тон: — Щом си починеш, ще се почувстваш по-добре.

— Ще я намерите ли, сър?

— Хората ми претърсват околността — отговори лордът. — Ще направим всичко възможно да я открием.

— Дали ще й сторят зло? — попита с треперещ глас Оливия.

— Нямам представа — отговори кратко бащата.

— Да вървим, милорд. Детето се нуждае от сън. — Даяна го побутна меко към вратата. На излизане лордът хвърли последен поглед към леглото. Оливия се бе отпуснала на възглавницата със затворени очи, безжизнена като статуя под белите завивки.

— Ще направя всичко, което мога, Оливия — повтори Катон и си пожела да сдържи обещанието си. После излезе след съпругата си.

— Милорд! Милорд! — Настойчивите викове на Джил Крамптън го спряха тъкмо когато бе поел към работната си стая в кулата.

— Какво има? — попита недоволно лордът.

— Това дойде за вас. — Джил размаха навит пергамент. — Преди няколко минути.

Катон посегна към пергамента, обзет от лошо предчувствие.

— Кой го донесе?

— Едно овчарче, сър. Каза, че му го дал мъж в броня и му поръчал да го предаде в замъка след залез-слънце.

Катон цъкна с език.

— Предполагам, че не сте намерили момичето? — попита той и се обърна към вратата на кабинета си.

— Изчезнала е без следа — отвърна Джил. — Никой не е видял похитителите.

Катон вече не го чуваше, взрян в печата на пергамента. Орелът на дома Ротбъри. Лошото предчувствие не го излъга. Побиха го тръпки. Счупи печата и разви пергамента. Писмото беше кратко и делово. Дъщерята на лорд Гранвил, Оливия, е взета за заложник. Като цена за освобождаването й се изискват всички доходи от имотите на Ротбъри, както и точна сметка от деня, когато управлението на имотите е преминало в ръцете на Джордж, маркиз Гранвил.

Катон избухна в луд смях и размаха ръце. Отпусна се в едно кресло и се смя дълго, възхитен от невероятния гаф на врага си. Вместо Оливия Декатур бе взел за заложница едно безименно сираче, едно същество без значение и стойност.

Джил го наблюдаваше объркано от вратата, очевидно на мнение, че господарят му внезапно е полудял. Ала след като Катон му разясни накратко положението, и той избухна в смях.

— Много ми се ще да узная какво ще стори сега онзи негодник, сър. — В следващия миг изразът на лицето му се промени и той присви очи. — Много странна случайност, не намирате ли и вие, сър, дето онзи я отвлече за втори път?

Катон смръщи чело.

— Първият път вероятно е бил случайност, но този път е имал намерение да отвлече Оливия, не Порция.

— Възможно е. Но първия път не й направи нищо. Дали и сега ще я пусне да си дойде? — Джил се почеса по носа. — Кой може да каже дали двамата не са една стока? Може би задачата й е била да примами лейди Оливия на леда, за да я похитят, но нещо се е объркало.

Катон погледна втренчено сержанта си. Подозрителният Джил беше направил някои намеци относно първата среща между Порция и Декатур, но той не можеше да повярва, че племенницата му би допуснала да бъде въвлечена в интригите на смъртния му враг. Или все пак…?

Какво всъщност знаеха за Порция? Тя не притежаваше нито пени и зависеше изцяло от великодушието на чичо си. Може би беше попаднала под магията на Декатур. Нямаше да бъде първата жена, завладяна от онзи негодник…

След като Джил си отиде, Катон застана до прозореца и се загледа в мрака. Пред духовния му взор изникнаха веригите от хълмове и едва забележимата пътека към непристъпното убежище на Декатур — така ясно, сякаш препускаше натам посред бял ден.

Времето на окончателната разплата беше близо. Декатур срещу Гранвил. Катон стоя дълго, взрян в нощта, с мрачен и решителен поглед.

8.

Един час, след като се прибра в склада за ябълки, Порция чу как къщната врата се затвори. Все още увита в мръсното, измачкано палто, тя седеше в края на леглото. Усещаше, че паренето по лицето й е отслабнало, но някак си не беше в състояние да си легне. Сякаш скована от ужасните събития на деня, тя седеше и се взираше с празен поглед пред себе си, неспособна да сложи малко ред в мислите си.

Едва шумът на затварящата се врата я изтръгна от вцепенението. Тя скочи, изтича до вратата на стаичката и я отвори предпазливо. Абсолютна тишина. Руфъс Декатур излезе и я остави сама.

Сигурно си мисли, че след вълненията и болките на деня съм заспала като мъртва, каза си тя. Или вярва, че съм твърде уплашена, за да се възползвам от незаключената врата. Ала много се лъже.

Тя се промъкна на пръсти през голямата спалня и слезе тихичко по стълбата. Остатъците от вечерята бяха прибрани, жаравата беше покрита с пепел, на перваза на камината гореше наскоро запалена свещ. Очевидно Руфъс нямаше намерение да остане дълго навън.

Порция хвърли поглед към завесата пред нишата. Тласкана от любопитство, тя се приближи и я повдигна. Децата спяха като малки кученца под цяла планина завивки, сгушени едно в друго.

Все още са с палта и жакети, установи неодобрително Порция. Джанет Бектън би паднала в несвяст при тази гледка. Въпреки притесненото й положение, тази мисъл я накара да се усмихне. Между тази примитивна постеля в бандитското село на Руфъс Декатур и приветливата детска стая в Гранвил Касъл лежаха светове.

Тя се вгледа в спящите личица под буйните руси гриви и си припомни светлосините им очи… И двамата приличаха досущ на баща си. Сигурно имаха и майка — жена, която Руфъс не беше сметнал за нужно да направи своя съпруга.

Тя се намръщи, отстъпи назад и пусна завесата. Явно тук жените не се ценяха много.

Къде беше нейното място сред тези хора? Нежелана заложница, само момиче в далечния бандитски лагер! Все още имаше ножа си, но той нямаше да й послужи особено при едно целенасочено нападение. По гръбнака й пропълзя уплаха и космите на тила й настръхнаха. Пред Декатур твърдеше, че не знае що е страх, но привидната смелост беше изключително неподходяща като защитна броня и това й стана ясно едва сега.

Сърцето й пърхаше, сякаш вътре танцуваха цяло ято пеперуди. Тя се втурна към вратата и я открехна безшумно, за да огледа пустия път. Небето беше безоблачно както през целия ден. Звездната и лунната светлина осветяваха селото и ледената покривка на реката блестеше. От сградата с дълга пейка отпред, вероятно трапезария, долитаха гласове, смях, песни. Мъжете сигурно се наливаха с алкохол, а това беше благоприятен шанс за бягство. Тя се измъкна навън и се притисна до стената. Трябваше й кон. Не можеше да тръгне пеша в тази негостоприемна и пуста област.

В леденостудения въздух висеше тежък, утешителен пушек от горящи дърва. Тя видя златна светлина зад стъклата на прозорците, тук и там миришеше на ядене. Криейки се в тъмните сенки, бегълката затича надолу по пътя. В топлите, уютни къщички хората седяха около огъня, наслаждаваха се на вкусната си вечеря, шегуваха се помежду си и се чувстваха у дома си.

Порция беше израсла със съзнанието, че е извън обществото, че няма дом и семейство, което би определило мястото й сред хората. Имаше Джак, но той не беше семейство в обичайния смисъл. Той беше само причината за съществуването й. Тя се вкопчваше в него, отчаяно търсейки малко привързаност и подкрепа, докато порасна достатъчно, за да издържа и двамата и да заплаща пиянството му. Докато тичаше по тъмния път и си представяше какво става зад прозорците, добре познатото чувство на изолация се събуди отново с предишната сила. Тя се опитваше да избяга от едно място, към което не принадлежеше, за да отиде на друго място, което й беше също така чуждо. Обикновено тя беше в състояние да усеща ироничните елементи в най-различни ситуации и да им се наслаждава, тъй като те бяха добро средство срещу нещастието. Но този път не успя.

Порция наостри уши да чуе цвилене на коне и подуши въздуха за миризмата на обора. Не се наложи да търси дълго.

Намери не просто обор, а цяла стабилна постройка в средата на селото с чисто изметен и настлан с плочи двор пред нея. За съжаление веднага разбра, че беше изключено да отмъкне кон и да остане незабелязана. В двата края на обора горяха факли, вратата на стаичката за седлата беше отворена. Чуваха се гласове, потракване на зарове. След минута навън излезе мъж, отвори бричовете си, облекчи се до стената и се върна в обора.

Порция продължи пътя си към реката. Не знаеше защо върви натам. Просто реката беше цел, а тя не беше готова да признае поражението си и да се върне в своя затвор.

Ала когато се прилепи до студеното стъбло на едно дърво, бе обзета от внезапна възбуда. Замръзналата река се виеше през селото и се губеше в далечината като блестяща тясна лента. Щеше да я изведе далече от крепостта на Декатур.

Реките минаваха през селища, бяха пътни артерии. По бреговете на тази река със сигурност имаше обитавани къщи и населени места. Да имаше поне кънките си…

И тогава я видя. Спряла на брега шейна с грациозно извити плъзгачи. Порция се приведе и се затича към брега. Наоколо не се виждаха осветени прозорци, не се чуваха никакви шумове. Брегът на реката беше напълно пуст.

На шейната бяха натрупани кожи. Какъв късмет! Ако не намереше друг подслон, можеше да се зарови в кожите до разсъмване, докато остави зад гърба си земите на Декатур. Сърцето й подскочи от радост. Вече знаеше, че бягството й ще бъде успешно. Тази шейна с идеалния си товар бе изпратена от съдбата. Беше й предопределено да избяга.

Но как да раздвижи шейната? Дали собственикът й използваше кучета или понита? Или я теглеше сам? Не, за това трябваше кънки.

В този миг тя забеляза пръта, закрепен от другата страна на шейната. Вероятно го използваха, за да се отблъскват по леда, както беше при лодките. Колко просто. И колко удобно.

Порция се огледа нервно. Беше твърде хубаво, за да е вярно. Може би беше само капан, коварен капан, заложен от Декатур, за да я залови по време на бягство. Не можеше да му вярва, когато й казваше, че няма да й стори зло. Военнопленниците заслужаваха почтено отношение, докато не предприемаха опит за бягство. Ала бягството обезсилваше всички правила. Какво щяха да й направят, ако я хванеха? Сигурно Декатур щеше да я хвърли на хората си — безсъвестни бандити като него. Въпреки студа, на челото й изби пот. Трябваше да бяга. И не биваше да им позволи да я заловят.

Шейната беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Когато най-сетне остави зад гърба си първия завой, Порция едва дишаше. Постоянно се оглеждаше, очаквайки някой да изникне от мрака и да се втурне по петите й. Ала брегът си оставаше пуст, макар че в лунната нощ отекваха весели гласове и песни.

На леда шейната стана лека и маневрена като детска лодка. Порция я докара в средата на реката и се настани удобно в задната част, стискайки здраво дългия прът. Отблъсна се и шейната полетя с учудваща скорост към края на селото. Това беше чудо. След като веднъж потегли, прътът вече почти не й трябваше. Сети се, че пътят й се спускаше към равнината и течението на реката беше още едно предимство. Дощя й се да запее от радост. Много бързо остави зад себе си къщите и светлините на селото Декатур. Щеше да се справи.

Постът на първия завой забеляза шейната на разстояние около петдесет метра върху светлата ледена повърхност и изръмжа доволно. Имаше спешна нужда от някакво събитие, за да съживи дългите самотни часове на бдението си в клоните на един червен бук. Постът му беше един от шестте, които контролираха реката. Той разпали огнен сигнал, който бе предаден по-нататък от постовете по хълмовете и другарите му по продължение на реката, после се уви по-плътно в дебелото си кожено палто, без да изпуска от очи наближаващата шейна.

Когато шейната премина покрай дървото му, той забеляза, че фигурата, която я направляваше, си служеше сръчно с пръта и шейната фучеше с такава сила, че ледът пееше. Примитивното превозно средство принадлежеше на Бертрам, ловеца на животни с ценни кожи, който продаваше стоката си в Юфел, на около двайсет мили по-надолу по реката. Бертрам със сигурност нямаше да се зарадва, че е загубил както шейната, така и резултата от едноседмичната си работа.

Само че шейната и похитителят й нямаше да стигнат далеч. Постът на хълма вече бе дал знак с факла, че е уловил сигнала. Господарят щеше да получи съобщението само след десет минути.

След по-малко от десет минути Руфъс бе уведомен за непозволеното нощно пътуване с шейна. И моментално разбра кой беше доставил това приятно вълнение на самотните нощни постове.

Тъй като тъкмо беше седнал на масата с надеждата доброто похапване и виното да разсеят ядовете на деня, новината съвсем не подобри настроението му.

— Велики Боже, тя наистина ли е помислила, че ще стигне далеч? — изръмжа гневно той. — Сериозно ли смята, че ще се измъкне незабелязано с откраднатата шейна?

— Така изглежда — засмя се Уил. — Да я върна ли?

— Не, по дяволите, ще отида лично. — Руфъс скочи от пейката и захвърли салфетката си. — Едва успях да опитам тази хубава риба — продължи раздразнено той. — Дяволите да го вземат това дръзко момиче! Проклет да бъда, ако му позволя да ми развали вечерята! — Той се обърна отново към масата и посегна към вилицата си.

— Джед, доведи коня ми. Нека отиде до третия пост, тогава ще я спрем. Нека повярва, че ще се измъкне — изсъска той и прибави злобно: — Този път вече ще я уплаша истински.

Джед отдаде чест и отиде да оседлае Аякс.

Руфъс изяде рибата си, но Уил забеляза, че гладът му е преминал. Това събуди в сърцето му съчувствие към бедната Порция Уорт.

— Проклятие! — Руфъс бутна празната чиния и стана. — Да свършваме. — Той наметна палтото си, като размишляваше мрачно. Всъщност можеше да пусне момичето, то и без това нямаше стойност за плановете му, но мисълта, че тя ще се смята за победителка, му беше противна. Тя можеше да си тръгне оттук само с негово позволение. Засега още не беше готов да й го даде. Освен това хлапачката беше откраднала шейна с товар. Между хората на Декатур кражбата беше смъртен грях.

Джед чакаше с Аякс пред вратата. Помогна на Руфъс да го възседне и съобщи:

— Изпратих вест на постовете, милорд. Няма да я спират, преди да дадете заповед.

— Добре. — Едрият кафяв жребец препусна в нощта.

Третият пост беше на три мили от точката, от която бе потеглила Порция. Руфъс яздеше по продължение на реката, като се държеше на известно разстояние от брега. Имаше предостатъчно време. Един силен мъж имаше нужда от около час, за да измине това разстояние с шейната. Той се улови, че изпитва възхищение към несломимата смелост на това младо момиче, и се намръщи недоволно. Очевидно Порция нямаше представа колко много път й предстои, докато остави зад гърба си земите на Декатур.

Той стигна до третия пост и стегна юздите на Аякс.

— Къде е тя? — извика тихо той нагоре към дървото.

— На около четиристотин метра оттук, сър.

Руфъс отиде до брега и застина неподвижен, облян от лунната светлина, за да чака шейната.

Порция не го видя веднага, тъй като беше изцяло погълната от работата с пръта. В началото беше лесно, но сега ставаше все по-трудно. Раменете и ръцете я боляха, пръстите и бяха измръзнали и подути. Изтощена, тя вдигна глава и се запита дали се е отдалечила достатъчно, за да си позволи малка почивка. Когато внезапно забеляза грамадния кон и неподвижния ездач само на няколко метра от себе си на брега, изпита чувството, че от небето е слязъл ангелът на отмъщението.

Прилоша й. Дланите й олекнаха. Не е често, беше единствената й мисъл. Беше толкова сигурно в себе си, а ето че той седеше тук и я чакаше, за да тържествува. Искаше й се да се разплаче и в същото време беше скована от страх.

Дали можеше да мине покрай него достатъчно бързо, за да му избяга? Не, не можеше да се мери с жребеца му. Опитът би бил напразен. Напразен и недостоен, ако в тази ужасна ситуация изобщо можеше да се говори за достойнство. Парадоксално, но страхът й вдъхна нова смелост и тя взе твърдо решение да не му позволи да забележи колко е уплашена.

Порция вдигна пръта и шейната спря насред реката. Тя се отпусна върху купчината кожи и зачака.

Руфъс слезе от коня и стъпи на леда. Придвижи се предпазливо до шейната и я погледна отвисоко.

— Мистрес Уорт, какво си мислите, че правите?

— Бягам — отвърна дръзко тя. — А вие какво си помислихте?

— И аз стигнах до същото заключение — уведоми я той с измамно любезна усмивка. — За съжаление трябва повторно да установя, че не сте особено добра в тези работи.

Порция потрепери и мушна ръце под кожите. Усети как потта по тялото й изсъхва. Тъй като седеше неподвижна, студът я пронизваше като нож. Руфъс продължаваше да стои пред нея и да я наблюдава с усмивка на хищник и замислен поглед. Той беше бесен и тя усещаше това със същата сила като острите пориви на вятъра. Той й бе казал, че е човек с непредвидим темперамент, и тя беше преживяла неколкократно изблиците му. А сега я измъчваше, като я държеше в неведение. Очите му искряха сини като лунната светлина, която се отразяваше в ледената повърхност.

— Какво ще правите с мен? — попита тихо тя.

— Аз ли? — Руфъс вдигна едната си вежда. — Вие какво бихте предложили, мистрес Уорт?

Порция стисна устни.

— Да свършваме — прошепна тя, като й се искаше да не беше сядала. Трябваше да остане на крака. Защото той стърчеше пред нея, грамаден и заплашителен, и това я караше да се чувства като безпомощно птиче.

— Шейната и кожите са собственост на Бертрам — Руфъс удари едната си ръкавица в другата и шумът раздвижи нощната тишина. — Той ще иска да намери всичко там, където го е оставил. Крайно време е да се размърдате.

— Искате да се върна? — Порция го изгледа ужасено. Мъжът кимна.

— Мистрес Уорт, трябва да върнете шейната в селото. Ние не търпим кражби.

— Но това значи да бутам срещу течението на реката!

— Точно така. — Руфъс отстъпи назад. — Аз ще яздя по брега, за да ви отклонявам от нови глупави помисли. — Зъбите му блеснаха сред брадата, но в усмивката му нямаше и капчица дружелюбие.

Порция погледна ръцете си. Кожата на ръкавиците се беше напукала, дланите й пареха. Побесняла от гняв, тя стана, посегна към пръта и се отблъсна. Шейната се раздвижи едва-едва, сякаш плъзгачите се бяха изтъпили или някой ги бе обвил с кърпи. Порция прехапа устни и отново се отблъсна.

Руфъс проследи усилията й, метна се на гърба на Аякс и го подкара бавно, с темпото на шейната. Жаждата за отмъщение угасна бързо. Момичето беше близо до изтощението още преди да се впусне в тази лудост. Онова, което правеше сега, беше мъчение. В душата му отново се надигна възхищение към този несломим борчески дух. Сети се как в Гранвил Касъл й бе казал, че двамата много си приличат. Това прозрение окончателно стопи гнева му. В подобна ситуация и той щеше да постъпи като Порция Уорт.

Въпреки това се ядосваше, че бе прекарал цялата вечер в гонитба на това упорито малко същество.

— Порция, оставете шейната и елате тук! — извика гневно той. Момичето не му обърна внимание. Стиснала здраво, зъби, тя забиваше пръта в леда, отново и отново. Ако спреше сега, щеше да загуби малкото спечелена инерция. Тъй като не виждаше светлини, тя предположи, че в селото вече спят. Пред погледа й изникна тясното легло в склада за ябълки, огънят, запалените свещи… Тя побърза да прогони тази примамлива картина и се съсредоточи върху необходимостта да придвижва шейната към целта.

Руфъс се раздразни още повече.

— За Бога, момиче, не можете ли поне веднъж да направите, каквото ви казват? — Гласът му отекна над реката.

Този път Порция вдигна глава и видя, че е спрял коня си и се е изправил на стремената, свил ръце на фуния пред устата.

— Защо? — попита тя, без да отслабва усилията си. Какво своенравно същество!

— Защото аз казвам така! — изрева той. — Елате веднага!

Порция захвърли пръта и стъпи на леда. Беше й все едно какви мъчения я очакваха. Студът и изтощението и без това щяха да я довършат преди замисленото от него изтезание. Като се хлъзгаше и залиташе, тя стигна до брега и спря, опряла ръце на хълбоците.

— И какво сега? — попита тя с високо вдигнати вежди. Руфъс се наведе към нея.

— Дайте ми ръката си и вдигнете крак на ботуша ми.

Порция се поколеба. Онова, което виждаше, само засилваше подозренията й. Не беше възможно той да е размислил и да я отведе в селото на кон.

— Ако се наложи да сляза, един от нас ще съжалява горчиво, мистрес Уорт — оповести заплашително Руфъс и щракна с пръсти.

Нямаше избор. Порция се изкатери по склона, улови голямата му ръка и с последни сили успя да вдигне крак и да стъпи на ботуша му. Руфъс я издърпа и я настани пред себе си на седлото, без самата тя да е положила някакво усилие.

— Тук ли ще оставите шейната? — попита тя. — Нали казахте, че онзи… Бертрам, нали така се казваше? — очаква да я намери там, където я е оставил?

Руфъс се слиса окончателно. Нищо ли не беше в състояние да я победи? Ала в следващия миг усети треперенето й, сковаността на мършавото тяло. Тя се бе обърнала наполовина към него и лунната светлина обливаше бялото й лице. Той видя умората в косите зелени очи, усети страха й под духа на противоречието. Без да мисли, той вдигна ръка и обхвана бузите й. Очите й се разшириха и страхът отстъпи място на друго чувство, на учудване, криещо в себе си предусещане за нещо неотвратимо. И той разбра, че тя си бе припомнила как в двора на Гранвил Касъл я бе целунал в прилив на внезапна нежност. Но това не означаваше нищо за него.

Руфъс пусна лицето й, уви я бързо в дебелото си палто и пришпори Аякс в лек галоп.

Въпреки умората, Порция се стараеше да се задържи изправена. Бузата й беше още топла от милувката му, но инстинктът й подсказваше, че това е заблуда. Тигрите не галеха с лапите си. При срещата им в замъка Гранвил той си поигра с нея и сега беше същото. Очевидно му доставяше удоволствие да я задява. А тя, глупачката, бе повярвала, макар и само за малко, че е бил искрен. Сигурно и сега бе прочел чувствата в очите й.

— Облегнете се на гърдите ми. — Руфъс я привлече към себе си с нетърпеливо движение. — Не съм бодливо свинче. — Притисна я толкова здраво, че не й остана нищо друго, освен да се отпусне на широките му гърди. Усети силния ритъм на сърцето му и това я успокои. Почти бе задрямала, когато след десетина минути влязоха в заспалото село. Порция си представи колко време трябваше да мине, докато стигне до селото с шейната, и потрепери. В никакъв случай нямаше да се справи.

Руфъс спря пред къщата си, свали я от седлото и я пусна на земята.

— Идете в стаята си и се пригответе за спане. Аз ще дойда, щом отведа Аякс в обора.

Този мъж явно е свикнал да заповядва, помисли си подигравателно Порция и отново се почувства смела, тъй като видя в това знак, че духът й не се е сломил. Когато влезе в къщата, я обгърна сладостна топлина. Наведе се над догарящия огън и се опита да стопли премръзналите си ръце. Зад завесата се чу похъркване и мърморене. Тя се сепна и наостри уши, но много скоро стаята утихна. Явно едно от момчетата беше сънувало.

След пет минути Руфъс влезе тихо и я погледна мрачно.

— Нали ви казах да се приготвите за спане?

— Беше ми много студено и реших да остана тук.

— Там е достатъчно топло. Елате. — Той посочи към стълбата. — Надявам се, че днес добихте известна представа как се живее във военен лагер. Ако още не ви е ясно, знайте, че ще взема известни мерки, за да си осигуря спокойствие през остатъка от нощта. — Той сложи ръка на гърба й и енергично я бутна пред себе си. Щом влязоха в голямата спалня, продължи рязко: — Денят беше напрегнат и търпението ми се изчерпа. Знам, че сте напълно изтощена, затова ми направете услуга и си легнете без повече уморителни дискусии.

Той свали ръкавиците си и откопча палтото. Хвърли го на един стол, после махна колана си и приседна на раклата, за да се освободи от ботушите и чорапите. Порция го наблюдаваше с ужасено възхищение, особено когато започна да сваля бричовете си.

— За Бога, не стойте като истукан! — Останал само по бяла ленена риза и долни гащи, той й махна нетърпеливо. — Облечена ли ще спите? Ако не, предлагам да облечете нощницата. — След тези думи той се обърна, намокри лицето си и прокара мокрите си ръце през косата и брадата.

Порция се оттегли бързо в стаичката и тресна вратата. Нямаше ни най-малка представа какви бяха тези „известни мерки“, но поне имаше възможност най-сетне да се освободи от тези разкъсани, мръсни дрехи и да се скрие в леглото. Тази перспектива беше твърде примамлива, за да губи време с гадаене.

Когато завърза връзките на нощницата си, Руфъс почука силно на вратата и я стресна до смърт.

— Чакам ви, Порция. Готов съм.

— Какво казахте? — Тя втренчи поглед в затворената врата. Пръстите й затрепериха.

Вратата се открехна и Руфъс надникна през процепа. Дългият му пръст й махна да се приближи.

— Много съм уморен — повтори глухо той. — Елате най-после. — Тонът му не търпеше противоречие и Порция отиде до вратата като притеглена с магнит.

— Какво ще правите? — Страховете й се надигнаха с нова сила. Беше сама в спалнята на този полугол мъж. Не можеше да вика. Даже и да я чуеха, никой нямаше да се намеси, защото господарят на бандитското село беше в правото си да се забавлява.

— Ще спим — отвърна кратко той. — Тъй като съм на мнение, че този ден преживях достатъчно, ще се погрижа да останете близо до мен до утре сутринта. — Той улови китката си и я издърпа в спалнята.

Порция имаше чувството, че е загубила собствената си воля. Позволи му да увие колана си около тънката й талия и да го закопчае, после да я издърпа към себе си със свободния край. Какви перверзии бе замислил?

— За щастие сте толкова тънка, че коланът няма да ви стяга — промърмори той и отметна завивките. — Вие ще спите под пухеника, а аз отгоре, завит с одеяло, така ще запазим приличието. — Изведнъж господарят на Декатур избухна в толкова весел смях, че Порция го помисли за луд. — При нас етикецията и правилата на приличието не важат — обясни той. — Но сме готови да се съобразяваме с чуждите слабости. Ще се увиете ли в пухеника?

Порция беше неспособна да отговори.

— Хайде! — Той я вдигна и я пусна насред леглото. Зави я, легна до нея и се уви в дебело вълнено одеяло. Нави свободния край на колана около китката си и го върза на здрав възел, който според ужасената Порция беше за вечни времена.

— Вече съм сигурен, че ще се събудя, ако отново ви споходят мисли за бягство преди разсъмване — промърмори доволно Руфъс.

За безкрайно учудване на Порция лордът се прозя уморено и веднага заспа. Тя остана да лежи неподвижна, не смеейки да диша. До преди минута очакваше да бъде изнасилена, а сега лежеше тук удобно и сигурно, като че до нея беше Джак. През изминалите години тя беше делила с Джак стаи и легла, чаршафи и завивки, беше се вслушвала в хъркането му, беше чакала със затаен дъх следващото му вдишване, което се бавеше. Живо си спомняше невероятното облекчение, което я връхлиташе при поредното похъркване. Пияното му хъркане беше единствената люлчина песен, която я приспиваше.

В очите й запариха сълзи, но тя ги изтри бързо, уплашена да не събуди мъжа до себе си. Топлината на леглото завладя уморените й, леденостудени крайници и тя потъна в мекия дюшек. Усети лек, приятен натиск на кръста си и когато се обърна настрана, това стана съвсем лесно.

Руфъс изхърка тихо и клепачите й натежаха така внезапно, че тя дори не усети как заспа. Не можеше да остане будна нито минута повече, даже да беше на крака.

След няколко часа Руфъс се събуди — малко преди първи петли. Той обичаше да става рано, дори ако предишната вечер беше пирувал дълго и необуздано. Момичето спеше дълбоко на известно разстояние от него, свито на кълбо, и дишаше спокойно и равномерно. Той се подпря на лакът и огледа спящата фигурка. Почувства се като шпионин, но досегашните им срещи бяха толкова бурни, че не беше имал време да я погледа. А многото вълнуващи лица, от които се състоеше Порция Уорт, дразнеха любопитството му.

По отношение на късмета и благополучието тази незаконна издънка на рода Гранвил беше изтеглила най-лошите карти. И най-доброжелателното описание не би могло да нарече яркочервената грива, която обграждаше бледото, ъгловато лице, кестенява или медноцветна. Затворените й в момента очи бяха най-красивото у нея. Ала те нямаха особена тежест като противовес в скалата на отрицателните точки, физическите прелести на Порция Уорт не бяха в състояние да събудят мъжкия интерес. Който се изправеше срещу упорития, несломим характер, забравяше за физиката й. Сигурно е минала през сурова школа, помисли си той, и е оцеляла. Самосъжалението не беше част от качествата й, макар че беше имала сериозни основания да му се отдава поне от време на време.

Той се усмихна и помисли с лека подигравка, че реагира глупаво на темперамента на тази изпратена му от случайността заложница. Залогът в ръката му беше без всякаква стойност. Към това се прибавяше и обстоятелството, че бе получил не плахо, привикнало да се подчинява дете, а едно същество, което изобщо не помисляше да се примири с неизбежното. Това беше върхът.

Руфъс развърза колана, освободи китката си и бръкна под одеялото, за да освободи и Порция. Докосна кожа, коприненомека и гладка, толкова нежна, че не устоя на изкушението да я помилва. Нощницата й се беше вдигнала до талията и той плъзна ръка по голата закръгленост на дупето й. Разумът го посъветва веднага да напусне леглото, но пръстите му не се подчиниха.

Те продължиха сладостното проучване и прекрасната гладкост на кожата й събуди огъня в слабините му. Чувството беше много приятно и не му се искаше да го прекъсне. Изведнъж обаче Порция се размърда, промърмори нещо насън и избута ръката му като досадно насекомо. Руфъс се оттегли неохотно и се върна в реалността на студеното утро.

Той се измъкна от леглото, готов да се откаже от колана. Вдигна предпазливо завивката, вслушвайки се почти виновно в спокойното дишане на момичето. Дългите стройни крака с невероятно бяла кожа бяха вдигнати към гърдите, ръцете бяха преплетени и Руфъс се улови в мисълта, че в тези тесни, крехки очертания на задничето й има нещо безкрайно възбуждащо и изкусително.

Какво правя аз, за Бога? — запита се стреснато той и си заповяда да се вразуми. Изведнъж се почувства като мръсник. За да оправдае поведението си, той измъкна безкрайно внимателно колана си изпод Порция.

Цяло чудо, че тя продължи да спи. Руфъс я зави добре, облече се бързо и излезе на пръсти. Синовете му спяха дълбоко. Той излезе навън в сивото утро и забърза през селото към постовете. Студеният въздух проясни главата му и заглуши плътското желание. Когато стигна до първия пост, Руфъс беше почти склонен да припише целия епизод на отзвуците от някакъв еротичен сън.

9.

Нищо не напомняше за необикновените нощни събития. Достъпите до селото бяха видими за всички постове по хълмовете, а и през нощта имаше луна. Когато Руфъс се върна в селото, слънцето се изкачваше над ниските хълмове на изток. Розови и оранжево-червени пръсти опипваха сивото небе. Поредният блестящ зимен ден.

Когато влезе в трапезарията, той трябваше да се наведе под ниската рамка на вратата. Един възрастен мъж вдигна глава от печката, където бъркаше овесената каша.

— Добро утро, господарю. Ще закусите ли?

— Да, Бил. — Руфъс свали ръкавиците си, учуден, че изпитва глад. — Май съм първият тази сутрин.

— О, малките вече бяха тук. — Готвачът насипа каша в една глинена купа и я постави пред Руфъс. После му донесе кана със сметана и купа с тъмен, гъст сироп.

— Нима са станали? — Руфъс си сипа сметана и сироп и разбърка ароматната каша. — Нахраниха ли се?

— Грабнаха по едно парче хляб и хукнаха навън — отговори преспокойно Бил. — Бяха много развълнувани заради кученцата.

— Ами! Значи кучката на Тод е родила? — Руфъс въздъхна тежко. — Откакто Тод им каза за кученцата, нямат мира. Непременно искат кучета.

— Чака ви тежка битка — ухили се Бил. — Искате ли малко телешко?

Руфъс кимна, преглътна и рече:

— Джошуа ходи ли вече в къщата ми?

— Да, преди половин час. Искаше да види дали момичето има нужда от нещо. — Бил хвърли хитър поглед към господаря си, докато режеше телешкото. Тъй като в крепостта Декатур никога не беше идвала изискана дама, по-нископоставените, които не бяха особено близки с командира, разпространяваха най-безумни предположения.

— Много добре — гласеше отговорът, който съвсем не задоволи любопитството на Бил. Руфъс продължи да закусва с апетит. Тъй като очакваше за заложник едно уплашено до смърт невинно дете, той бе възложил на Джошуа, който иначе помагаше в кухнята и в отсъствието на бащата се грижеше за Тоби и Люк, да се заеме с Оливия. Джошуа беше възрастен, спокоен и добродушен и Руфъс се надяваше той да спечели доверието на младата заложница. Дали момичето, което по някаква глупава случайност попадна в ръцете му, се нуждаеше от тези особени грижи, беше съвсем друг въпрос.

Докато Руфъс свърши с яденето, трапезарията се напълни с гладни мъже. Той излезе от шумното помещение и вдъхна дълбоко свежия утринен въздух. Трябваше да потърси синовете си. Чу гласовете им още преди да стигне до плевнята на Тод. Този път развълнуваното детско бъбрене беше напълно хармонично. Когато влезе, момчетата се хвърлиха насреща му. Светлосините им очи бяха пълни с учудване.

— Ела да видиш кученцата, татко! — Те го уловиха за ръцете и го потеглиха към сламата, където лежеше родилката с кученцата си.

— Те са слепи, татко! — извика Люк и задърпа ръката на баща си. — Много са мънички и не виждат!

— И ние ли бяхме слепи? — попита любопитно Тоби, коленичи и нежно помилва главата на кучката.

— Не, малките човечета отварят очи веднага след раждането. — Руфъс клекна до сина си, за да се възхити на кученцата.

— Щом пораснат, ще получим две — извика въодушевено Люк. — Нали, татко?

Беше ранна сутрин и Руфъс не беше подготвен за бурята, но не можеше да си позволи да остави впечатление за мълчаливо съгласие.

— Още сте твърди малки, за да имате собствени кучета. — Руфъс улови ръката на Люк, за да му попречи да почеше меката кучешка козина.

— Но ние искаме! — извика сърдито Тоби. — Тод каза, че може!

— Чак когато станеш на седем — заяви енергично Руфъс и стана, като повлече децата след себе си. — Седем години са подходяща възраст. Аз получих първото си куче, когато станах на седем.

— Значи аз ще си получа кучето преди Люк! — изписка весело Тоби и затанцува от радост. — Чуваш ли, Люк, ще имам куче преди теб!

— Това е несправедливо! — изплака по-малкият. — Не може така! Все той ли ще бъде пръв?

Руфъс забеляза твърде късно в каква опасна игра се бе впуснал. Каквото и да направеше, едно от децата щеше да го приеме като несправедливо.

— Въпросът ще стане актуален едва след три години — изръмжа той и ги удостои с мрачен поглед. Хлапетата изглеждаха по-зле от всякога. Жакетите им бяха закопчани накриво, очите мътни от съня, целите бяха в трохи. Сигурно бяха изтичали навън още със събуждането — основната причина, поради която спяха облечени.

Децата ми имат само лоши навици, помисли си разкаяно Руфъс, припомнил си, че миналата вечер Порция бе изразила неодобрението си. Самият той никога не се замисляше за това, но тази сутрин момчетата му изглеждаха наистина занемарени.

— Крайно време е да ви окъпем — заяви той и стисна децата под мишниците си. Предстоящата баня ги накара да забравят кученцата и да се съюзят срещу баща си. Без да обръща внимание на протестните викове и силното ритане, Руфъс ги изнесе от плевнята и тръгна към дома си.

 

 

Порция отвори очи и примигна. Беше светъл ден и спомените от предишния ден и нощта я връхлетяха на вълни от страх и гняв. Беше сама в леглото, което беше споделяла с Руфъс Декатур. Опипа за колана, но той вече не беше на кръста й.

— Будна ли си вече, момиче? — заговори мъжки глас от другия край на стаята и Порция се надигна сънено на лакти. — Възрастен мъж стоеше до масичката за миене и пълнеше каната с гореща вода. Розовото му лице беше украсено с гъст бял мустак, редките бели коси падаха чак до раменете. Бледосинкави очи се вгледаха внимателно в Порция.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Името ми е Джошуа. Поръчано ми е да се грижа за вас. Донесох ви вода да се измиете. — Той посочи легена.

— Много мило от страна на лорд Ротбъри — отзова се хапливо Порция. — Колко е часът?

— Минава осем. — Джошуа като че не забелязваше тона й. — Не ви ли хареса леглото в складчето за ябълки?

— Явно такова е било мнението на господаря ви — отговори иронично Порция. Седна, прозя се, опъна ръце над главата и се протегна.

— Значи е искал момиче за през нощта? — Джошуа кимна мъдро.

— Не е това, което си мислите — изсъска Порция, отметна завивката и стана. — Лорд Ротбъри ме върза в леглото си от страх, че мога да избягам.

— Да, вече чух — изръмжа Джошуа. — Откраднали сте шейната на Бертрам. Мога да ви кажа, че бедният момък беше в много лошо настроение тази сутрин. Трябваше да иде да си я докара.

— Напомнете ми да му се извиня — отвърна Порция с подигравателна усмивка. — Бъдете уверен, че не съм имала намерение да причиня неприятности на един крадец и бандит.

— О, виждам, че ставате с левия крак — отбеляза съвсем спокойно Джошуа. — Надявам се, като се измиете, да се оправите. — Той доля гореща вода в каната. — Донесох ви и лавандулов сапун — добави той и се усмихна очаквателно.

— Няма да се съблека пред вас — изсъска ядно тя. — Или ви е заповядано да не ме изпускате от очи?

— Божичко, няма такова нещо, момиче. Не се притеснявайте заради мен. Виждал съм много повече, отколкото можете да ми покажете. — Той се изсмя тихо и тръгна към вратата. — Мършаво хлапе като вас…

— Напълно сте прав. — Порция развърза с треперещи от гняв пръсти връзките на нощницата си.

Къщната врата се отвори шумно и към втория етаж се понесе пронизителен протестен крясък. Ала гласът на Руфъс беше над всичко.

— Джошуа?

— Тук съм, милорд. Какъв е този шум? — Джошуа слезе бързо в кухнята, където Руфъс беше пуснал момчетата на пода, но ги държеше здраво за яките.

— Децата имат нужда от баня — обясни мрачно той. — Дръж здраво Тоби, докато сваля дрехите на Люк.

Порция занемя от учудване. Този човек или беше луд, или нямаше сърце. Застанала в горния край на стълбата, тя извика:

— За Бога, Декатур, нима се каните да ги пуснете под помпата в този леден студ?

Без да изпуска синовете си, Руфъс пристъпи към стълбището. Вдигна глава и видя чифт боси стъпала и дълги бели крака.

— Защо не сте облечена?

— Защото благодарение на вашите хора дрехите ми са неизползваеми — отговори сърдито Порция, грабна едно одеяло и се уви в него като в тога, за да може да слезе долу.

Малките замлъкнаха и я загледаха с надежда.

— Много е студено за помпата — промълви плахо Тоби. — И тя ти го каза.

— Разбира се, че е студено — повтори Порция. — Как не можахте да измислите нещо още по-жестоко и абсурдно! Сега е януари.

Руфъс се ядоса, но не можа да прикрие учудването си.

— Нямате причини да ми отправяте такива тежки обвинения — проговори сковано той.

— Наистина ли смятате, че ви обвинявам несправедливо в жестокост? — Порция го изгледа с хладно презрение. — Онова, което преживях в това разбойническо гнездо, оправдава напълно подобни обвинения. Като си помисля, че този вид гостоприемство е бил предвиден за Оливия, тръпки ме побиват. Бих могла да ви убия!

Руфъс пусна децата.

— Добре, Порция, но тук не е мястото да водим спорове. Моите хора не са били жестоки с вас, но вие имате право на собствено мнение. Само че преживяното не ви дава право да се намесвате във възпитанието на децата ми. Вие нямате представа как живеем тук. Напълно сте права, че е твърде студено, за да ги сложа под помпата. Изразих се погрешно. Работата е там, че когато ги видя в този вид, обикновено ги пъхам под помпата и ги мия, докато светнат.

В погледа му светеше предупреждение и Порция преглътна следващата остра забележка.

— Вярно е, че са ужасно мръсни — отбеляза критично тя и огледа момчетата със смръщено чело. — Нямам кой знае какъв опит с деца, но мисля, че трябва да им приготвите корито или нещо подобно.

Руфъс се намръщи още повече.

— Няма да стоят мирни нито секунда — обясни глухо той. — И ще превърнат кухнята в огромна локва.

Порция едва не избухна в смях. Каква абсурдна ситуация! Господарят на Декатур не беше в състояние да се справи с две упорити хлапета! Тя приседна на най-долното стъпало и сведе глава към коленете си.

— Трябва да ги съблечете, да ги сапунисате хубавичко и да им облечете чисти дрехи. Убедена съм, че след това ще изглеждат съвсем различно.

Руфъс я погледна замислено.

— Правя ви предложение — заговори след малко той. — Докато вие и Джошуа къпете децата, аз ще ви потърся чисти дрехи. Уговорихме ли се?

Порция погледна момчетата, които се бяха свили в далечния ъгъл на кухнята и явно се готвеха да офейкат през задната врата.

— Май си избрахте по-леката част…

— Както желаете. Ако искате да си останете увита в одеялото, аз нямам нищо против — отговори равнодушно той. — Всъщност това е много практична одежда. Одеялото ви връзва за къщата ми като окови. Оттеглям предложението си.

— Вие сте непоправим негодник — изскърца със зъби Порция. Усети, че двамата бяха стигнали в опасна близост до съгласието.

— Какъв е този тон? — Джошуа изведнъж изгуби обичайното си спокойствие. — Не е редно да говорите така на господаря!

— Мистрес Уорт не признава господари — обясни с усмивка Руфъс. — Прав ли съм? — обърна се той към нея и вдигна вежди. — Не съм ли прав? — повтори той, когато не получи отговор.

— Бих признала господар, който носи титлата си по право — изсъска тя. — Но явно няма да намеря такъв, поне не в този живот.

Когато стана да си върви, Руфъс реагира светкавично. Сграбчи я през кръста и я бутна в кухнята. Сложи ръка на рамото й и погледна с усмивка в гневното й лице.

— Стига, Порция, пошегувах се. Предлагам примирие. Помогнете на Джошуа да се справи с децата, а аз ще ви потърся чисти дрехи. Утрото е прекрасно и ако обещаете да не се караме, ще ви покажа селото.

При този обрат Порция загуби ума и дума. В сините очи на мъжа танцуваха весели искри, устата му се изви в неочаквано мила усмивка.

— Мир? — Той почука с пръст по върха на носа й. Божичко, как го мразеше! Той отново я манипулираше, прилагаше мъжката си фалшивост и надменност, за да я подчини на волята си. Откъде знаеше, че при всеки такъв поглед, при всяко нежно докосване кръвта й закипява? Под тази усмивка, издаваща дълбоко знание за света и дори за нея, съпротивата й угасваше. Той го знаеше много добре и го използваше за своите цели.

Силната му личност и близостта му определиха реакцията й. Инстинктът й подсказа, че най-разумното при тези обстоятелства беше да не се противи повече.

Руфъс пусна раменете й и тя отстъпи назад с вдигнати ръце, сякаш се отбраняваше.

— Мир — повтори тя с глас, който прозвуча чуждо в ушите й. После се обърна рязко към децата и сграбчи Люк, който моментално се развика и започна да рита и драска. Джошуа хвана Тоби, който бе потърсил убежище под масата.

Руфъс наблюдаваше сцената с мека усмивка, питайки се какво толкова привлекателно имаше в тази нежелана заложница. Макар че през цялото време се съпротивляваше и го държеше на разстояние, той успяваше да надникне зад враждебността й и онова, което виждаше, беше наистина възхитително.

Това го обезпокои. Обърна се и излезе с бързи крачки от стаята, в която цареше пълна бъркотия.

 

 

Когато се върна след половин час, синовете му бяха облечени в чисти дрехи и седяха учудващо тихо. Влажните къдрици бяха залепнали за главите им, лицата им светеха от чистота. Потръпвайки като току-що окъпани кученца, те посрещнаха баща си с обвинителни погледи.

— Замръзвам! — изграчи сърдито Тоби.

— И двамата замръзваме — добави с тракащи зъби Люк.

— Защото кожата ви не е свикнала с чист въздух и вода — обясни спокойно Порция. — Никога не бях виждала такава мръсотия. Смъкнах им по няколко пласта кожа, докато ги поизчистя.

— Е, и аз изпълних своята част от уговорката. Какво ще кажете? — Руфъс й подаде пакета, който носеше, с особен блясък в очите, който веднага събуди подозрителността й.

— Тръгвам си, господарю. — Джошуа излезе, следван от Люк и Тоби. Порция пое вързопчето предпазливо, сякаш се боеше да не я ухапе.

— Какво има вътре? — попита тя.

— Погледнете сама — ухили се Руфъс. — Изненада.

— Приятна или неприятна?

— Сама ще прецените. Не можах да намеря друго. Запасите ни от дрехи са ограничени.

Убедена, че изненадата е неприятна, Порция занесе вързопчето в стаята си. Вероятно щеше да намери вътре груба вълнена пола и ленена риза, каквито носеха селянките. Но щом нямаше нищо друго, тя щеше да се задоволи и със селската носия, стига да беше чиста.

След като разтвори вързопчето обаче, тя зяпна смаяно. Извади нещата едно по едно и ги разстла на леглото. Бричове от дивечова кожа, вълнени чорапи с ластици, риза от неизбелен лен, вълнени долни гащи, елек от тъмно платно и дебело палто. Имаше даже колан, както и чифт ръкавици в замяна на разкъсаните. Руфъс бе помислил за всичко.

Учудването й отстъпи място на лудо задоволство. Отдавна искаше да захвърли досадните женски дрехи. Това беше нейният шанс.

Водата, донесена от Джошуа, беше почти изстинала, но тя се изми основно, треперейки от студ. Изсуши се енергично и се облече с ленива наслада. Колко прекрасно беше да носи истински мъжки дрехи! Седна на леглото, за да обуе ботушите, стана бавно и плъзна ръце по хълбоците си, които тесният панталон очертаваше примамливо. Изведнъж се почувства свободна, а и установи, че мъжките дрехи осигуряваха много по-добра защита от студа. Като цяло подобрението е значително, реши Порция. За съжаление в спалнята на Руфъс нямаше огледала и тя не можеше да прецени как изглежда.

Руфъс, който стоеше с гръб към стълбата, се обърна, щом чу стъпките й.

— Е, харесват ли ви дрехите? — попита той с високо вдигнати вежди. Отпи глътка ейл и я огледа незабелязано над ръба на чашата.

— Винаги съм смятала, че е трябвало да се родя момче — отговори с усмивка Порция. — Не приличам на жена. Нямам необходимата закръгленост.

— Не бих казал това — промърмори замислено Руфъс. — Я се обърнете.

Порция се подчини.

Очите му пробягаха по стройната фигура. В панталона краката й изглеждаха още по-дълги. Елекът обхващаше хълбоците, а коланът подчертаваше тънката талия.

— Отива ви — обяви най-сетне той с одобрителен поглед. Неволната усмивка на Порция изрази такова задоволство, че Руфъс се трогна. Имаше чувството, че през живота си това момиче не беше получавало почти никакви комплименти. Сигурно доста чужди ръце бяха влизали в досег с тази прекрасна кожа. Дали някой друг бе харесал непоколебимото същество, което се отразяваше в чифт раздалечени, коси, тъмнозелени очи?

— Е, щом вече сте облечена, можем да предприемем обиколката — продължи той с обичайния си заповеднически тон и й подаде палтото. — Облечете го.

— Не виждам защо трябва да обикалям с някакъв си разбойник — отвърна Порция и пое палтото. — Може би вие сте на мнение, че това е дълг на всеки внимателен домакин, но аз бих предпочела да се откажа.

Примирието свърши. Руфъс я погледна втренчено и погледът му имаше твърдостта на диамант.

— Заблуждавате се, мистрес Уорт. Тази обиколка има за цел да ми спести бъдещи неприятности, нищо повече. Трябва да проумеете, че всеки по-нататъшен опит за бягство би бил напразен. Никога няма да се измъкнете, без да ви открият.

— И докога ще ме държите тук?

— Още не съм решил — отвърна кратко той.

— Вече знаете, че лорд Гранвил няма да плати откуп за мен.

— Решението ми не се основава единствено на действията на Катон.

Устата на Порция пресъхна.

— Ще ме убиете ли?

— Откъде ви хрумна това? — Руфъс я погледна недоволно.

— Вие сте крадец и похитител. Мразите семейство Гранвил, а аз съм от тях — отговори делово тя, опитвайки се да не забелязва огъня в сините очи и пулсирането на слепоочията му.

Настъпи напрегнато мълчание, докато Руфъс заяви със студена окончателност:

— Вашите обвинения са ми неприятни. Бъдете по-внимателна. Не знаете нищо за мен. Преди да сте ме опознали, по-добре дръжте устата си затворена. — Той улови ръката й и я изведе на улицата.

Вървеше толкова бързо, че почти я влачеше след себе си. С тон, в която звучеше трудно потискан гняв, й даде някои информации за селото, които трябваше да подсилят впечатлението за непревземаемостта на крепостта и абсолютния авторитет на господаря.

Той не спря нито веднъж, нито забави стъпките си. Отговаряше с рязко кимване на мъжете, които отдаваха чест — мъже, които се упражняваха, остреха пики или смазваха мускети. Селото беше изцяло заето с приготовления за война. Порция беше разочарована, когато установи, че след първите любопитни погледи будеше не повече внимание от кучето, което придружаваше господаря на Декатур в обиколката му. Нима никой тук не поставяше под въпрос действията му?

Тя не се опита да прекъсне потока на речта му. Много скоро започна да проумява защо хората от Декатур се отнасяха към повелителя си като към неоспорим авторитет.

Макар да беше отлъчен от обществото, водач на банда и разбойник, той разполагаше с неограничена власт и командваше военния си лагер със спокойна увереност. Порция помнеше, че винаги когато споменаваше Руфъс Декатур, Джак не пропускаше да прибави, че е достоен противник. Въпреки че презираше бандитите, баща й проявяваше неохотно уважение към човека, посветил живота си на отмъщението. Катон също уважаваше противника си. Тя бе забелязала това, когато той я разпита подробно за срещата с Декатур, желаейки да узнае всичко за врага си.

След тази принудителна обиколка на селото ще мога да разкажа на Катон някои важни подробности, помисли си внезапно тя. По гърба й отново пролазиха студени тръпки. Руфъс Декатур със сигурност не би се изказвал така открито пред човек от вражеския лагер, ако имаше намерение да я освободи скоро, нали?

— Сега ще се качим при постовете. — Резките думи на придружителя й я изтръгнаха от мрачните мисли. Той посочи към хълма, откъдето се издигаше дим. — Доведоха ви при нас през източната част на долината. До границата на възвишенията Шевиот имаме постове на всеки връх. Разположил съм стражи и по течението на реката, както имахте възможност да установите лично.

Когато Порция не го удостои с отговор, Руфъс продължи със същия тон:

— Братовчед ми Уил е началник на постовете и получава всичките им съобщения. Вчера се запознахте с него.

Когато се заизкачваха, Руфъс забеляза, че походката на Порция се е променила. Вече вървеше с поклащащи се хълбоци и широки крачки, очевидно започваше да свиква със свободата, която предлагаше панталонът. В настроението, в което се намираше в момента, това го ядоса още повече.

Когато стигнаха при Уил, той прояви към Порция много по-голям интерес в сравнение с другарите си от селото.

— Днес изглеждате съвсем различна — отбеляза одобрително той.

— Нямахме нищо друго на склад — отговори Руфъс. — След случилото се миналата нощ дрехите й не стават за нищо.

Уил кимна, като че всичко му беше ясно, а Порция се обви в ледено мълчание. Беше наясно, че и Уил, и Джошуа знаеха за унизителното й завръщане. Със сигурност всички в лагера говореха за нея.

Руфъс я улови за лакътя и я поведе със себе си.

— Огледайте се. На всеки връх има сигнален огън.

Порция скръсти ръце пред гърдите.

— Казахте ми го многократно.

— Тогава се надявам да сте разбрали — отвърна трезво той. — Ще се приберете сама. Загубих достатъчно време с вас, а ме чакат важни дела. — Той й обърна гръб и се спусна с големи крачки към селото.

Порция загуби ума и дума. Страхът й отстъпи място на луд гняв. Как си позволяваше да я пренебрегва по този обиден начин? Ще го накара да съжалява! Тя хукна след него и бързо увеличи скоростта по гладкото нанадолнище.

Когато прескочи купчинка камъни, кракът й се закачи на парче лед, тя падна, изпищя и се понесе като вихър по склона, за да се удари в краката на Руфъс. Той загуби равновесие и се строполи на земята. Крайниците му се сплетоха с тези на Порция и двамата се понесоха надолу към равнината.

Руфъс се претърколи настрана, притисна я към себе си и заби пети в леда. Главата й се намери точно под брадичката му, ръцете му я обхванаха здраво. Той усети ребрата й, ускорения ритъм на сърцето, дългите крака, които му пречеха да намери опора. Тя се опита да се освободи и го нарече дързък, тромав тип.

Зачервеното й от възмущение лице беше обърнато към неговото, толкова близо до погледа му, че бляскащите от гняв очи бяха само нещо светло, размито, пламтящо.

Хватката му се усили и той устоя на опитите й да се измъкне.

— Нарочно ли го направихте? — изръмжа той и сложи край на ругатните й.

— И какво, ако съм го направила нарочно? — изсъска тя, без да се опитва да прикрие яростта си.

Настъпи тишина. Порция видя как той присви очи, а опасните искри в тях я възбудиха. Мълчанието се проточи, обгърна ги и я пренесе в друго измерение.

След малко Руфъс пусна раменете й и взе главата й между двете си ръце. Пръстите му се заровиха в разрошената коса. Той промени позата си, краката му обхванаха нейните и ги притиснаха към земята. Тя усети всяка част на силното му тяло, усети как той остави печата си върху нея. Усети топлината, горещия му дъх.

— Мистрес Уорт, съществува нещо като обезщетение — промърмори той и завладя устата й. Този път целувката не беше лека и бегла, не беше игра. Това беше твърда заявка за притежаване. Неволно устата й се отвори под настойчивото искане на езика му и тя усети как той се зае да изследва топлата, мека кухина. Езиците им затанцуваха, тя го вкуси, очерта контурите на устата му и плъзна език по зъбите и устните му. Пред очите й падна червена пелена, кръвта й закипя от възбуда. Когато усети напора на твърдия му член, тя плъзна ръце по гърба му и го притисна към себе си. Той зарови пръсти по-дълбоко в косата й, целуна я отново и вдигна глава.

Руфъс погледна в зачервеното й лице, видя подутите устни и замъгления поглед. Притисна я нежно, без да я притеснява.

— Защо направих това? — Усмивката му издаваше учудване и известна замисленост. — Нямах такова намерение.

Порция прокара език по устните си.

— А какво беше намерението ви?

— Нещо не толкова приятно — отговори със същата усмивка той. — Но когато се отнася до теб, опърничаво рошаво врабче, не преставам да си поднасям изненади.

Той я пусна и стана, за да почисти палтото и бричовете си.

— Хайде, стани. — Той взе ръцете й и я издърпа до себе си.

Порция приглади косата си, опитвайки се да подреди немирните си къдрици и да внесе малко ред в чувствата си. Имаше усещането, че земната ос се е преместила, и едва стоеше на краката си.

В погледа на Руфъс все още се четеше смайване.

— Наистина приличаш на врабче — промърмори той. — Само крака и разрошена перушина. — Той погледна нагоре, питайки се дали някой е проследил тази луда игра, но точно в момента, когато го направи, от един хълм отекна зов на тромпети, който огласи цялата долина.

Всички мисли за игра, всички остатъци от смайването бяха забравени. Сигналът означаваше само едно: един от постовете бе видял нещо необичайно. Руфъс се приведе и хукна нагоре към върха на хълма.

Порция остана на мястото си, стараейки се да подреди чувствата си. Отново прозвуча сигнал на тромпети и тя хукна след Руфъс. Сигналът бе прозвучал така настойчиво, че тя се подчини, без да мисли.

Уил, който едва се сдържаше от вълнение, подаде на Руфъс далекогледа си.

— Войски на север, на около четири часа път.

— Гранвил? — Руфъс изтри запотеното стъкло и го поднесе към окото си. Нито един от двамата не забеляза идването на Порция.

— Не вярвам. Флагът не е на Гранвил.

Руфъс проследи движението на ездачите, които препускаха на около пет мили разстояние през пустата местност.

— Май е щандартът на Левен — промърмори той. — Кавалерия, петнадесет или двадесет души. Каква ли е целта им?

— Все едно, ние трябва да ги спрем. — Уил се ухили широко. Руфъс свали далекогледа.

— Не бъди толкова сигурен — обърна се шеговито той към братовчед си.

Уил се ухили още по-широко.

— Колко хора да събера?

— Трийсет. Пики и мускети. Нагръдници и защита на ръцете. Кажи на хората да затворят палтата си отпред. Оръжията да останат скрити, докато се изправим пред противника.

— Добре. Да ги свикам ли?

— Да, бързо. — Руфъс едва сега забеляза Порция. — Не се пречкай — заповяда рязко той, явно забравил интимния момент на пътеката. После се спусна по пътеката, без да бърза, следван от тромпетни сигнали, които накараха Порция да потрепери.

Тя го последва незабелязано на почетно разстояние. Дори да я бе забелязал, Руфъс не реагира. Той прекоси селото, в което мъжете се трупаха по улиците, закопчаваха нагръдниците си и нарамваха мускетите на път към площадчето край брега на реката.

Уил се появи като от нищото, обиколи събраните мъже, върна някои да работят, а на другите заповяда да се строят под единствената върба.

Руфъс застана пред строя и гласовете замлъкнаха. Очаквателните им погледи се устремиха към господаря. Порция, която наблюдаваше случващото се с възхищение, остана в сянката.

— Кой иска да нападнем хората на Левен? — попита едва ли не весело Руфъс. Той стоеше широко разкрачен, опрял ръце на хълбоците. Очите му искряха от енергия и Порция усети как тази сила се предаваше на мъжете, които изразиха бурно съгласието си.

— Крайно време е да ги захапем за опашката — провикна се Руфъс. — Ще тръгнем по пътеката Моурбатъл, ще ги обкръжим и ще нападнем оттатък Йетхолм. Има ли въпроси?

— Ще вземем ли пленници?

— Всички пленници ще бъдат отведени в главната квартира на роялистите в Нюкасъл — отговори спокойно Руфъс. — Още нещо?

Общо поклащане на главите.

— Е, джентълмени, да тръгваме.

Мъжете се раздвижиха и хукнаха към оборите, без да се притесняват от тежките си оръжия. Руфъс се обърна и видя Порция, полускрита зад едно далечно дърво. Махна й да се приближи и когато тя застана пред него, той вече не беше мъжът, който преди минути я бе целувал страстно на пътеката.

— Вие оставате тук. Знаете къде е трапезарията. Ще ви хранят добре. Къщата ми е ваша. — Той улови брадичката й и продължи с недвусмислено заплашителен тон: — Ако направите някоя глупост по време на отсъствието ми, ще съжалявате. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Напълно — отговори спокойно Порция, без да отделя поглед от неговия.

Той я погледна втренчено, пусна я и се запъти към дома си. Порция се затича след него.

Застанала до вратата, тя проследи как той откачи от куката на стената масивния си, скрит в кожена ножница меч. Закрепи го на широкия колан и закопча стоманения си нагръдник. Провери с пръст една опасно крива кама, пъхна я в колана си, наметна пелерината и я закопча на врата.

— Помнете думите ми. — След кратко кимване той я избута от пътя си и излезе. Изведнъж стаята остана пуста и печална.

Порция се уви по-плътно в палтото си и дълго стоя, загледана в жаравата. После с внезапно, непремислено движение нахлупи качулката дълбоко над пламтящо червената коса. Излезе от къщата, без да знае точно какво иска, ала изпълнена с усещане за безпокойство и безогледна дързост, което я тласкаше по определен път, независимо от волята й.

10.

На пръв поглед оборът представляваше хаотична гледка. Мъже и коне се разминаваха в безумна бъркотия, ратаи тичаха наоколо и пълнеха чанти с провизии от кухнята. Руфъс, който надвишаваше поне с половин глава повечето си хора, държеше юздите на Аякс и даваше последни нареждания на застаналия до него Уил.

След кратко наблюдение Порция беше наясно, че зад привидния хаос се крият система и подреденост, познати на всички. Никой не я забелязваше, а дори и да бе направила впечатление някому, той би отбелязал само дребна фигурка в бричове и палто. Сигурно щеше да я сметне за някого от младежите, които усърдно работеха в двора.

Когато се промъкна в обора, тя знаеше съвсем точно кой кон търси. Една крехка кобила на име Пени бе събудила вниманието й още по време на обиколката с Руфъс. Конят стоеше съвсем сам в далечния край на обора, а седлото и юздите висяха наблизо на една кука в стената. Порция беше веща в оседлаването и се справи за минути.

Тя изведе кобилата в двора с добре изиграна небрежност. Всички мъже бяха възседнали конете си и мълчаха.

Порция се метна на гърба на Пени и умело я вкара между ездачите. Руфъс възседна великолепния Аякс, плъзна поглед по събрания отряд и даде знак за тръгване. Младите мъже, които трябваше да останат в селото, изпратиха другарите си със завистливи погледи. Отрядът потегли по течението на реката.

Тоби и Люк, които също бяха проследили тръгването, се изкачиха на една скала и се развикаха като обезумели:

— Татко… Татко…!

Руфъс спря коня си и се наведе. Вдигна децата и ги сложи пред себе си на седлото. Макар и преживели това стотици пъти, те изразиха възхищението си с плахо поклащане на глава и се огледаха наоколо със смесица от страх и гордост, докато Аякс спокойно продължаваше пътя си начело на отряда.

Щом стигнаха върха на първия хълм, Руфъс пусна синовете си в ръцете на чакащия пост.

— Изпрати ги в селото.

— Разбира се, милорд. — Мъжът се ухили и притисна децата до гърдите си. — Желая ви късмет, сър.

Оставиха постовете зад себе си и продължиха пътя си сред възвишенията. Никой не бе забелязал, че малкият отряд на лорд Ротбъри наброяваше не трийсет, а трийсет и един души.

Порция потрепери от радост, като видя, че е успяла да напусне незабелязано селото. Беше действала без съзнателна мотивация и не вярваше, че ще успее. А ето я сега сред войниците, незабелязана от никого, най-вече от водача. Трябваше само да изчака удобен случай, за да изостане, да се скрие в някой храсталак и да изчезне. Въпреки самодоволните лекции на Руфъс за сигурността на самотната му крепост тя беше свободна и можеше да се движи безпрепятствено.

Порция се ухили зарадвано, но усмивката й бързо угасна, когато си представи как ще реагира на завръщането й Катон. Щеше да му занесе крайно интересни сведения и с това да го умилостиви. Даяна, която естествено се бе зарадвала на внезапното й изчезване, щеше да побеснее, но пък Оливия със сигурност щеше да се зарадва да я види отново.

Мъжете около нея яздеха мълчаливо. В прозвънването на шпори и оръжия се примесваха жалните викове на птиците и равномерният тропот на конете.

Беше твърде рано за бягство. Местността беше прекалено равна, постовете още се виждаха. За да остане неразпозната, тя променяше често позицията си. Отрядът не яздеше в строй, затова Порция промушваше Пени между малките групи и избягваше началото на кавалкадата, където яздеха Руфъс и Уил.

Скоро оставиха откритата местност зад гърба си и завиха по тясна скалиста пътека, която се виеше между две вериги от хълмове. Насечените склонове бяха стръмни и отвесни и Порция имаше чувството, че всеки миг ще се ударят. Виждаше се само тясна ивица бледосиньо небе. Въздухът беше студен и влажен, а поточетата, които се стичаха от скалните стени, образуваха причудливи ледени висулки.

Мъжете се наредиха един след друг и продължиха пътя си в пълно мълчание. Мрачната обстановка се отрази на настроението им. Пени се нареди внимателно между един тромав кафяв жребец и една крехка врана кобила. Очевидно беше свикнала с този път, но позицията й между двата коня не позволяваше на Порция да се отклони от тясната пътека. Трябваше да изчака, докато минат прохода.

Отрядът не беше излязъл от теснината, когато Руфъс спря коня си и даде знак за спиране. Отначало Порция не разбра какво става, после забеляза, че един от мъжете се изкатери по склона, така гъвкаво, сякаш се качваше по стълба. Щом стигна горе, той легна по корем и запълзя към една скала.

— Онези са вече близо — пошепна мъжът пред Порция и се обърна на седлото да си вземе нещо за ядене от чантата. — Господарят никога не греши.

Руфъс очевидно беше пресметнал много внимателно скоростта, с която се движеше отрядът на Левен. Но как бе успял да я установи от толкова голямо разстояние и без далекоглед?

Въпреки негостоприемната обстановка мъжете се нахраниха с апетит. Очевидно искаха да се подкрепят за битката. Порция умираше от глад, но нямаше друг избор, освен да души жадно и да имитира равнодушие.

Съгледвачът се върна и изтича при Руфъс, който преспокойно ядеше хляб и сирене. Последва бърз шепот и новината се понесе по редицата.

— Наближават входа на долината. Заемете местата си!

Прибраха яденето, извадиха мускетите. Продължиха пътя си до точката, където теснината се отваряше като разлив на река и преминаваше в малка поляна. Голи дървета и обрасли с мъх скални блокове обграждаха тази естествена граница на теснината и я превръщаха в идеално място за засада.

Хората на Декатур се събраха в групи по петима, редица след редица, и се скриха дълбоко в сенките на скалите. Порция разбра, че вече не може да остане, защото се излага на опасността да бъде открита. В групите нямаше място за още един човек. Моментът за бягство беше дошъл. Тя насочи Пени назад покрай редиците. Ако не я забележеха, можеше да изчезне зад завоя и да продължи назад, докато излезе на открито. Оттам трябваше да намери път към Гранвил Касъл.

Чудото стана и никой не се обърна. Никой не забеляза, че един самотен ездач се изтегля заднишком. Щом мина завоя, Порция обърна коня си. Не чу нищо зад себе си, дори тропот на копита или тихо цвилене, но усети как напрежението стегна гърдите й, докато малката група чакаше да се пребори с неприятеля.

Изведнъж Порция разбра, че не може просто да обърне гръб на битката. Трябваше да види какво ще се случи. В хаоса, който неизбежно идваше след боя, непременно щеше да намери случай да се измъкне незабелязано. Тя скочи от седлото, върза Пени за една скална издатина и се закатери по склона. Беше наблюдавала много внимателно съгледвача и сега откри лесно опорни точки за ръцете и краката си. Въпреки това изкачването беше мъчително и когато най-сетне се изтегли върху скалния гребен, едва дишаше.

Легнала по корем върху студения камък, тя установи, че може да вижда идеално мястото на засадата. Когато забеляза, че патрулът на лорд Левен се движи между голите дървета, сърцето й се качи в гърлото.

Нападението дойде толкова бързо и безшумно, че хората на Левен бяха обкръжени, преди да осъзнаят какво точно става. Отрядът на Декатур изскочи от клисурата, редица след редица, и заобиколи плячката си. За наблюдателката отгоре имаше момент, когато шотландците трябваше неизбежно да се предадат без борба. Изведнъж обаче странната тишина бе нарушена от пронизителен сигнал на гайда, хората на Левен нададоха диви бойни викове и се изправиха на стремената си.

Порция изобщо не бе забелязала войника с гайдата, който даде сигнал за битка. Затрещяха мускети, зазвъняха мечове, но адският шум на битката отново бе заглушен от гайдата, все по-настойчива и окуражаваща.

Порция се разтрепери. Звуците на гайдата винаги предизвикваха това въздействие у нея. Тя обичаше гайда и танцуваше с удоволствие шотландски танци, при което забравяше всичко и усещаше само пулсирането на кръвта в ушите си. Реагираше на стихийните, диви звуци, сякаш изскачаха от дълбините на съществото й.

И сега беше готова да скочи и да се включи в битката. Но как да го направи, като не знаеше на чия страна да застане? Въпреки това извади камата си от ботуша. Тялото й се подчиняваше несъзнателно. Промъкна се по-напред, докато се озова върху един скален блок точно над мястото на сражението.

Хората на Левен, изненадани и в малцинство, се биеха като дяволи и много скоро сражението се разчлени на ожесточени двубои. При тези обстоятелства мускетите станаха безполезни. Мъжете нямаха време да ги пълнят, защото ги притискаха от всички страни. Заблестяха ками и мечове, един кон изцвили тревожно, падна на предните си крака и хвърли ездача си.

Порция видя Уил да лежи на земята. Той скочи моментално с меч в ръка, докато окървавеният му кон се изправяше, олюлявайки се. Един от хората на Левен се обърна и препусна право срещу падналия ездач. Конят му се вдигна на задните крака, ездачът се наведе и замахна с меча си срещу Уил, който се озова в почти безнадеждно положение.

В този миг Порция запрати камата си. Едва когато ножът улучи десницата на нападателя и осуети удара, тя осъзна чия страна бе взела. Беше действала инстинктивно, по волята на сърцето си. Уил имаше време да се наведе и да грабне юздите на ранения си кон. В момента, когато се метна на седлото, Руфъс изскочи от нищото и вдигна меч срещу нападателя. Блестящото, острие се стовари върху ранената десница и мъжът бе окончателно обезоръжен.

Руфъс вдигна глава към скалата и затърси откъде бе дошъл ножът, който спаси Уил. Порция остана неподвижна върху скалата, макар да знаеше, че не може да остане незабелязана. Преди минута можеше да се оттегли и Руфъс нямаше да я открие. Мъжете щяха да гадаят откъде е дошъл ножът едва след края на битката. Руфъс може би щеше да го разпознае, но тогава тя щеше да е изчезнала.

Въпреки това Порция не се помръдна. Търсещият му поглед я намери, задържа нейния, после той обърна рязко коня си и отново се хвърли в битката. Останала без оръжие, Порция затърси нещо, с което да даде своя принос за победата. За да използва ефективно големите камъни и скални късове, тя имаше нужда от катапулт или прашка, но сега трябваше да се задоволи с мускулната си сила. Започна да бомбардира бойците на Левен с камъни.

Обикновено улучваше набелязаната цел съвсем точно и дъждът от камъни свърши добра работа, тъй като мъжете се стремяха да избягват идващите от нищото изстрели, вниманието им се отклоняваше и ставаха лесна плячка на мечовете. През това време гайдата продължаваше да свири и не замлъкна нито за минута.

След петнадесет минути всичко свърши, макар че според Порция времето беше спряло и сцената под нея беше едно непрестанно повторение на шум и насилие. Хората на Левен загубиха много коне и оръжие, докато накрая само полковникът и двама от войниците му останаха на седлата с мечове в ръка.

След кратък поглед наоколо полковникът даде знак на гайдаря, който веднага засвири за оттегляне. Командирът направи кратък поклон и предаде меча си на Руфъс с дръжката напред.

Руфъс поклати глава.

— Не, драги, задръжте го. Вместо това ми дайте честната си дума, че се предавате. Бихте се смело.

— Полковник Нийт от трети батальон на лорд Левен дава честната си дума и тази на хората си — отговори церемониално мъжът и в думите му се усещаше лек въпрос. По гърдите на неприятеля му не се виждаха съответните знаци и отличия.

— Декатур, лорд Ротбъри, на вашите услуги. — Руфъс също направи лек поклон и в очите му блесна злобно задоволство.

— Ах, Ротбъри? — повтори учудено полковникът и прибра меча си в ножницата. — Вашето име е добре известно и оттатък границата.

— И често проклинано, доколкото знам — допълни равнодушно Руфъс.

— По-известен сте като отлъчен от обществото разбойник — промълви замислено Нийт. — Казват обаче, че незаконната ви дейност е насочена предимно срещу маркиз Гранвил и имотите му. Немалко хора твърдят, че имате всички основания да го грабите.

Усмивката на Руфъс издаваше ирония.

— Радвам се, че срещнах разбиране, полковник. Днес обаче излязох срещу вас в качеството си на войник от армията на принц Рупърт на страната на Негово величество крал Чарлз. Ще отведем вас и хората ви в Нюкасъл веднага щом се погрижим за ранените.

— Позволявате ли да се посъветвам с хората си?

— Нямам нищо против. — Руфъс посочи към мястото, където хората му тъкмо разоръжаваха войниците на полковника. Нийт отдаде чест и се присъедини към другарите си.

Руфъс вдигна глава към скалата, където Порция продължаваше да наблюдава развоя на събитията. Тя срещна погледа му с израз, който беше едновременно разкаян и въпросителен. Лордът прибра бавно меча си и насочи коня към мястото точно под нея.

— Откъде изникна, врабчо? — попита в най-добро настроение, той, опрял ръце на седлото.

Порция седна и пусна крака през издатината.

— Тръгнах с вас от самото начало. От обора.

— Разбирам. И защо не избяга?

— Исках да видя битката. Трябваше да знам какво ще стане.

Той кимна отново.

— Много разумно. Ала начинът, по който издаде присъствието си, беше крайно неразумен.

— Аз пък си мислех, че ще ми бъдете благодарен.

— Наистина съм ти благодарен, скъпа, повярвай. А Уил ще ти бъде още по-благодарен… Само че… прощавай, но ти ме объркваш. — Една рунтава червена вежда се вдигна въпросително. — Защо застана на моя страна?

— Не знам — отговори Порция с тон, който издаваше неохота и объркване, и Руфъс избухна в смях.

— Ела при мен — покани я той и вдигна ръка. — Внимателно, за да не уплашиш Аякс!

Порция улови ръката му и се плъзна по скалата, докато се настани удобно на седлото с лице към него. Той беше толкова близо, че тя усети земната миризма на кожата му, потта, кожата на ножницата. Видя бръчиците около очите му и в ъгълчетата на устата, светлите бразди по челото, които изпъкваха на фона на загорялата кожа.

— Предполагам, че имаш и кон? — попита той и зъбите му блеснаха сред златночервената брада.

— Позволих си да взема Пени.

— Да я вземеш? — Веждите му се вдигнаха още по-високо. — На заем ли?

— Не — призна тихо тя. — Исках да я открадна. Но не го направих — и това е загадка не само за вас, но и за мен.

Руфъс я погледна замислено.

— Радвам се, че не си го направила, тъй като ние не търпим крадци. Още снощи се опитах да ти обясня това след случилото се с шейната на Бертрам. Къде е кобилата?

— В клисурата. Освен това, лорд Ротбъри, нямате право да ми изнасяте лекция за моралните си принципи, докато се намираме сред банда разбойници — отговори сърдито тя, опитвайки се да се отдалечи от силното му тяло.

Руфъс не отговори. Свали я от седлото и я пусна на земята.

— Докарай Пени. — Той обърна Аякс и се запъти към мястото, където преглеждаха ранените.

Порция доведе кобилата си, върза я наблизо и изтича при Руфъс, който разговаряше с полковник Нийт така дружелюбно, сякаш не бяха водили ожесточена битка.

— В Йетхолм има една къща с малко съмнителна слава — говореше тъкмо той. — Ала гостоприемството й е пословично. Тази вечер ще отседнем там и ще се погрижим за ранените, преди да продължим към Нюкасъл. Един от хората ви май си е счупил крака, но в Йетхолм ще му намерим лекар. А, Уил… какви са загубите?

Уил се обърна към Порция.

— Какво търси тя тук?

— Оказа се забележително полезна — отбеляза сухо Руфъс. — Дължиш й голяма благодарност. Мистрес Уорт си служи с ножа като ловък убиец.

Очите на Уил се разшириха още повече и Порция не можа да се удържи да не го изимитира. Уил веднага промени изражението си.

— Значи ножът… беше ваш?

— Да, и искам да ми го върнете — отговори сухо тя. — Извадихте ли го от ръката на нападателя?

— Решихме да го оставим, докато намерим лекар. — Заложницата на Руфъс беше загадка за Уил, но той нямаше време да я реши, защото го чакаше куп работа. — Ако го извадим, може да умре от загуба на кръв.

— Можем да му сложим затягаща превръзка. Ако искате, ще го видя — предложи тя.

Уил погледна въпросително братовчед си, който обаче повтори с видимо нетърпение:

— Какви са загубите?

— С изключение на войника, който си счупи крака, и на другия с ножа, не е чак толкова лошо. Нед загуби върха на пръста си и си го търси, защото смята, че могат да му го зашият.

— Нед винаги е имал странни идеи. — Руфъс поклати глава. — Ще направим носилка за човека със счупения крак. Кажи на хората, че тръгваме към Йетхолм.

Руфъс отиде при Порция, която тъкмо се беше навела над ранения.

— Разбираш ли от рани?

— Многократно ми се е налагало да кърпя Джак, след като се беше бил и нямахме пари за лекар — отговори тя. — Раните му често бяха много по-лоши от тази тук. — Тя извади кърпичката си, нагъна я и я притисна върху раната. После извади от чантата на седлото на Аякс ивица шарено платно и стегна превръзката.

— Тъй като сте изяли всичката храна, ще бъдете така добър да ни я заемете, нали?

— Но, разбира се. Можете да вземете всичко, което ще ви влезе в работа — отвърна любезно той. — Май чух в гласа ви нещо като завист, че съм се нахранил?

— Ами да. Никой не е помислил да вземе нещичко и за мен.

— Вероятно готвачите не са разбрали за намеренията ти — отбеляза Руфъс и се запъти към коня си с тих смях.

 

 

В Йетхолм стигнаха едва след залез-слънце. Междувременно бе станало толкова студено, че конете трепереха и потропваха, а раненият в носилката не можеше да сдържа тракането на зъбите си.

Порция, която яздеше в края на колоната, мръзнеше като никога в живота си, макар разумът да твърдеше, че това е невъзможно. Гризеше я и глад и тя не можеше да удържа треперенето си. Чувстваше се толкова зле, че отначало дори не забеляза Аякс, който изникна внезапно от мрака. Гласът на Руфъс, пресипнал от тревога, я накара да вдигне глава.

— Веднага извади крака от стремената. — Той се наведе към нея и я вдигна от седлото, за да я сложи на своя кон. После отвори пелерината си и я уви здраво, привличайки я към себе си. Въпреки нагръдника, който се удари в гърба й, тя усети топлината на тялото му. — Уил, ти ще водиш Пени за юздите.

Порция не бе забелязала, че Уил беше дошъл заедно с братовчед си. Младият мъж хвана юздите на Пени и последва Руфъс към челото на колоната.

— Как разбрахте, че измръзвам? — Зъбите й тракаха оглушително.

— Предположение, което се оказа правилно — гласеше подигравателният отговор. Острият вятър пронизваше незащитения му гръб.

Селцето Йетхолм се намираше от двете страни на пътя. В края му се издигаше двуетажна постройка със сламен покрив. От закритите с намаслена хартия прозорци проникваше светлина, капаците бяха отворени. От два комина се издигаха гъсти облаци дим. Шумни смехове и необуздани викове долитаха през процепите на вратата и рамките на прозорците.

— Слава на Бога! — промърмори Руфъс и подкара Аякс в бърз галоп, за да стигнат по-скоро до целта.

— Онзи беден дявол нямаше да издържи още дълго — отбеляза полковникът, който препускаше редом с него. Любопитният му поглед се отправи към здраво увитата фигурка, която почиваше на гърдите на лорд Ротбъри. Войниците обикновено не се гушеха в своите началници.

Макар че забеляза погледа му, Руфъс не благоволи да даде обяснение.

— Твърде е студено, за да завали сняг — отбеляза само той, — и мисля, че утре ще бъдем благодарни на студа. — Той спря пред вратата, която се отваряше направо на пътя.

Уил скочи от коня си, но още преди да е стигнал до вратата, тя се отвори с трясък.

— Кой идва при нас в тази ледена нощ? — прозвуча зарадван женски глас и излязлата вдигна фенера високо над главата си. — Божичко, ама това е лорд Руфъс! Много време мина, откакто почетохте за последен път къщата ми, Декатур.

— Знам, Фани. Водя ранени. Би ли изпратила за лекаря? — Руфъс пусна Порция на земята и скочи от седлото. Обърна се към Уил и даде няколко бързи заповеди относно подслоняването на войниците и пленниците.

— Докторът всъщност е ветеринар, но все пак е по-добре от нищо — отбеляза Фани и измери с преценяващ поглед голямата компания. — Битка ли водихте? За делото на краля?

— Точно така — отговори Руфъс и посочи Нийт, който стоеше до коня си. — Позволи ми да ти представя полковник Нийт от армията на лорд Левен. Той и хората му са пленници. Водим ги в Нюкасъл. Нужни са ни топли стаи и добра храна.

Полковник Нийт се поклони.

— Благодарни сме за всяко гостоприемство, което можете да ни предложите при тези обстоятелства, мадам.

Фани кимна доволно.

— В моята къща не се интересуваме много от политика, сър. А нощта е наистина ужасна. При този студ никой не се осмелява да излезе навън, затова сте добре дошли. Влизайте, влизайте! Тесничко ни е, но ще се чувствате удобно.

— Порция, влез веднага вътре. Някой ще се погрижи за Пени. — Руфъс я бутна към вратата и Порция се шмугна вътре, изпълнена с чувство за вина, че не може да бъде полезна.

Озова се в голямо помещение с дълги маси и пейки. От двете страни имаше камини, в които гореше буен огън. Няколко жени и мъже седяха по пейките пред чаши бира. Тясна стълба водеше към галерия, която заемаше цялата ширина на основното помещение. От гредите висяха лампи, по масите трепкаха свещи. Във въздуха се носеше миризма на дърва, а острият аромат на талк и масло заглушаваше този на разляно вино, вкиснала бира и печено месо. Но най-вече беше топло.

Порция свали палтото на Руфъс, свали и своето. Косата й блесна яркочервена.

— Виж ти, момиче в бричове! — провикна се изненадано Фани. — Пленница ли ви е, Руфъс? Или новата ви любов?

— Нито едното, нито другото — отвърна Руфъс и взе палтото си. — Дай й чаша вино, Фани, защото е замръзнала. — Той се запъти към вратата. — Ще се върна скоро. Нийт, първо трябва да внесем човека на носилката.

Двамата излязоха и Порция бе подложена на щателен оглед от страна на Фани и другите жени в помещението.

— Седни до огъня, момиче. Бледа си като призрак. — Фани я побутна по рамото. — Люси, донеси й чаша бургундско. То ще оцвети малко бузите й.

— Съмнявам се — отговори тихо Порция, но пое виното с благодарна усмивка. Чувстваше се много странно — сякаш след дълго лутане се бе върнала вкъщи. Още след първата глътка изпита прилив на носталгия. Стори й се, че чува гласа на Джак, видя го да бърника в дълбокото деколте на седналата до него жена, без да забравя седналото до него момиченце, което следеше сцената със сънено равнодушие. Порция беше прекарала твърде много нощи в подобни домове, беше спала пред огъня или под някоя маса, докато Джак се забавляваше. Беше завързала приятелства с множество проститутки и бе устояла на немалко примамливи предложения, макар че за разлика от нея момичетата в тази домове бяха добре облечени, добре хранени и като цяло живееха много по-добре.

— Много си мършава — заговори направо Фани. — Да не си роднина с Декатур?

— Не. — Порция изпи виното си. Премръзналите й пръсти се съживиха и тя направи болезнена гримаса, когато кръвта отново започна да циркулира в крайниците й.

Всички други въпроси останаха без отговор, когато вратата се отвори и влезе Руфъс, понесъл носилката с ранения. Зад него в залата се изсипаха и останалите мъже. Някои подкрепяха ранените, които можеха да ходят, други се изказваха шумно и точно за разликата между студа навън и топлината в залата.

Порция веднага забеляза колко непринудено разговаряха мъжете помежду си и разбра, че другарството стои много по-високо от политическите различия. Всички произхождаха от една класа, всички бяха оставили селата и занаятите си, за да се включат в гражданската война и да участват в дълги, изморителни походи и сражения. Утре щяха да станат отново победители и пленници, но сега бяха просто мъже, радостни, че са избягали от ледения студ. Те си поръчаха бързо вино и бира и благосклонно позволиха на жените да ги ухажват.

— Ей, Дъг, имаш нужда да освежиш гърлото си след дългата езда! — Един от хората на Нийт тикна в ръцете на гайдаря канче с пенеста бира. — Справи се чудесно, другарю.

— Прав си — отговори доволно мъжът и изпразни канчето на един дъх. — А щом похапна, пак ще ви зарадвам. Стомахът ми се е свил на топка от глад.

— Не си единственият — промърмори Порция.

— В кухнята, момичета! — Фани щракна с пръсти. — Мъжете с празни стомаси не стават за нищо.

Като се смееха и бъбреха, жените се втурнаха към кухнята, за да приготвят вечерята. В този миг влезе лекарят и с него в залата нахлу леден въздух. Раненият получи няколко глътки бренди, за да спрат тракането на зъбите му. Стоновете му престанаха и лекарят намести крака. После превърза една изкълчена китка, огледа превръзката на Порция и заяви, че ще издържи, докато стигнат при лекаря в Нюкасъл — ако, разбира се, не се появи инфекция. После получи чаша вино и се отпусна пред огъня, готов да се наслаждава на вечерта.

Порция буквално се нахвърли върху печената гъска, пържените картофи и печените ябълки. Дори в Гранвил Касъл не сервираха толкова вкусно ядене. Трапезата на Катон беше разкошна, но коравият, вечно критичен поглед на Даяна създаваше толкова напрегната атмосфера, че присъстващите не можеха да се наслаждават на храната. Порция беше убедена, че именно тези мрачни обеди и вечери бяха причината бедната малка Оливия да страда толкова често от стомашни болки.

Сега обаче тя се нахрани съсредоточено и с наслаждение и вдигаше глава от чинията си само когато отпиваше по глътка вино. Не забеляза, че Руфъс, който седеше точно срещу нея, я наблюдаваше замислено.

Руфъс също не го забелязваше. Затова пък Уил и любопитната Фани, чиито остри очи и буден ум регистрираха всичко, което ставаше в дома й, не пропуснаха нищо. Фани никога не беше виждала в погледа на Руфъс нещо толкова подобно на уплаха и беше безкрайно изненадана.

— Музика! — извика някой, когато чиниите се изпразниха и момичетата отново напълниха канчетата. — Време е за танци.

Дъг се изправи със самодоволна усмивка.

— Само се погрижете канчето ми да не остава празно и ще ви свиря цяла нощ. — Той преметна ремъка през рамо и без много да му мисли, засвири една известна танцова мелодия. С викове на възхищение двойките наскачаха и образуваха редица.

Музиката тласна Порция към танца като марионетка на конци. Трябваше й партньор и погледът й падна върху Уил, който потропваше с крак в ритъма на музиката. Без да се замисля, тя улови ръката му и го потегли към танцуващите. В първия момент момъкът се смая, но ритъмът го увлече и той заподскача и се завъртя като другите.

Руфъс преметна крака през пейката и се облегна на масата, без да изпуска канчето си. Това момиче е като факла, помисли си той, с това издължено стройно тяло, увенчано с пламтящо червена коса. И как само танцува! Когато започна рил, шотландският танц за осмица, тя и Уил бяха една от осемте двойки.

Не мина много време и Руфъс се почувства изолиран. Тъй като се смяташе за добър танцьор и като всички в граничната област познаваше отлично шотландските ритми, той остави канчето си и се включи в танца, като просто смени Уил. Братовчед му го изгледа смаяно, но бързо се оттегли с добродушна усмивка.

Порция беше в кръга и се въртеше с моментния си партньор. Направиха няколко стъпки един срещу друг, след което Руфъс се завъртя с нея, хвана я за лакътя и я повдигна във въздуха под одобрителните викове и потропвания на останалите двойки.

Беше горещо, музиката ги сгорещи още повече. Порция, която танцуваше неуморно, беше цялата в пот. Косите й лепнеха по челото. С едно-единствено грациозно движение тя захвърли елека си и Руфъс последва примера й. Тя не направи нито една грешка в стъпките, дори когато последва нов рил с много по-сложни фигури. Едва когато внезапно уморилият се Дъг даде прощален акорд, тя спря, със силно зачервено лице, засмя се, отпусна се на най-близката пейка и помоли за малко ейл.

Руфъс обърса потта от челото си, изпъшка и се отпусна до нея.

— Господи, врабченце, музиката ти е в кръвта.

— И с Джак беше така — обясни задъхано тя. — Танцуваше, докато другите изпопадат от умора. А аз съм луда по гайдите.

— Значи той е оформил вкусовете ти — установи засмяно Руфъс и посегна към канчето си.

— Да, още от раждането ми. — Тя приглади косата си назад и започна да си вее с ръка. — Но това не е краят, нали?

— Съмнявам се. — Той протегна ръка, почука я по нослето и промърмори: — О, това било само луничка. А аз си помислих, че е муха. — Не можа да отдръпне пръста си. Косите, устремени към него очи изпущаха зелен огън.

Порция, която имаше чувството, че дишането й е спряло, не смееше да откъсне поглед от неговия. Чуваше пулсирането на кръвта в слепоочията си. Сетивата й бяха изострени и тя осъзнаваше напълно интимната близост, която ги обгръщаше. Светът се смали до един малък светъл кръг, шумното множество наоколо престана да съществува. С нея ставаше нещо повече от странно и тя отново изпита обезпокояващото чувство, че не може да влияе върху собствените си реакции. Мъжът, който я гледаше втренчено, умееше да ги изтръгне дълбоко от вътрешността й.

Ала моментът бе разрушен, когато чиниите и глинените съдове бяха пометени от масата с оглушителен шум. Руфъс оттегли ръката си, очите му я освободиха.

Трима мъже избутаха масата в средата на залата.

— Хайде, дами, изберете кавалерите си с танц! — изрева едър чернокос мъж, присвоил си ролята на церемониалмайстор. — Дъг, ти ще свириш от галерията. Дамите заемат места на масата. Джентълмени, избирайте партньорките си и ако ви победят в танците, те ще имат право да назоват цената. Ако мъжът излезе победител, нощта минава безплатно. Който падне от масата, губи. Започваме ли?

Предложението бе прието с весели смехове. Жените скочиха на масата и изпълниха по няколко танцови стъпки. Мъжете показваха избраницата си с одобрителни викове. По указание на церемониалмайстора жените скочиха на пода и всяка застана до избралия я мъж. Първата двойка се качи на масата.

Когато Дъг засвири първите тактове на един известен танц, мъжът се оказа по-лош танцьор от партньорката си, макар че се стараеше, подскачаше и се въртеше и размахваше ръце. Зрителите окуражаваха двойката и пляскаха в ритъм. Мъжът отстъпи крачка назад, подхлъзна се, падна от масата и едва успя да се задържи на крака.

Жената се хвърли в протегнатите му ръце и пошепна нещо в ухото му. Той кимна с добродушна гримаса, прегърна партньорката си и я поведе по стълбата към галерията.

Двойките продължиха да танцуват, музиката ставаше все побърза. Порция се смееше и ръкопляскаше с другите, кръвта пулсираше във вените й, а възбудата, остатък от онзи фантастичен интимен момент, заплашваше да я погълне. Искаше да танцува. Трябваше да танцува. Кожата й пламтеше, незнайно дали от виното, от вътрешния бунт или от дивия танц, но това не я тревожеше. От гърлото й се изтръгна вик и тя скочи на масата. Гайдарят засвири най-бързия танц в репертоара си, но тя удържа на ритъма. Завъртя се в бясно темпо върху широката маса с веещи се коси и блеснали очи. Тялото й се стопи до тънка линия и дръзко влезе в спор с музиканта кой ще издържи по-дълго.

Порция се озова съвсем близо до ръба на масата, където стоеше Руфъс и като всички останали наблюдаваше омагьосан безумния й танц. Без да се колебае, тя се наведе с протегнати ръце, после затанцува назад и му махна да се качи. Множеството затропа с крака и нададе одобрителни викове. Завладян от магията й, Руфъс скочи на масата. Порция отметна глава, опря ръце на хълбоците си и го посрещна, без да спира да танцува, с усмивка, в която имаше толкова подканващо предизвикателство, че никой не би му устоял.

Краката му подеха дивия ритъм, той я улови през кръста, хвърли я високо във въздуха и я улови без усилие. Тя се засмя дрезгаво, нагоди се към него и съумя да предугади следващите му стъпки.

Множеството избухна в буйно ликуване и почти заглуши бързата музика. Изведнъж Руфъс скочи от масата, протегна ръце и я улови, преметна я през главата си, после бързо премести хватката и я сложи на рамото си.

Хвана с една ръка свещника, който беше наблизо, с другата грабна бутилка вино и се запъти към стълбата. Порция, все още увлечена от магията на танца, изобщо не забеляза, че господарят на Декатур носеше нея, своята плячка, към галерията, изпратен от одобрителните викове, тропането и последните замиращи звуци на гайдата.

11.

Руфъс се насочи право към стаята, която използваше при всяко свое пребиваване в къщата на Фани. Стиснал бутилката между зъбите си, той отвори вратата към помещението в края на галерията, влезе и я затвори с крак.

Остави свещника на камината, бутилката върху кръглата масичка, после със замах се освободи от трофея, който носеше на рамото си.

— Аз спечелих — проговори задъхано Порция и приглади косата си назад.

— Готов съм да оспорвам — отговори Руфъс и я улови под брадичката. Целуна я с корави и в същото време нежни устни. Тя усети брадата му като коприна върху кожата си. Беше същото като сутринта, но с добавка на ново измерение, чувство за абсолютна неизбежност и съдбовност. Порция отговори на целувката му с плам, който отговаряше на ускореното биене на сърцето й. Музика, викове, тропот долитаха от залата, а тя все още усещаше ритъма и страстта на танца в стъпалата си.

В следващия момент тя осъзна почти болезнено как силно пулсираше кръвта й, вдъхна аромата на кожата му, вкуси устата му, виното на езика му. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, тя се надигна на пръсти и уви с ръце шията му, за да се сгуши по-плътно в него.

Руфъс се засмя предизвикателно. Обхвана с една ръка главата й и я задържа, а с другата измъкна ризата от панталона си, задърпа нетърпеливо копчетата и я свали от раменете си. През цялото време я целуваше по устата, докато ръцете й се плъзгаха по гърба му и се впиваха в раменете.

Когато отстъпи назад, за да свали обувките си, тя се засмя и го последва с устни. Той също се засмя, сграбчи я за тила и привлече лицето й към своето. Езикът му нахлу устремно в устата й, затърси меките й ъгълчета и тя се отвори изцяло за него, пое езика му дълбоко и не го пусна дори когато той се освободи от панталона и трябваше да балансира на единия крак, после на другия, за да го свали.

Тя усети пръстите му да разкопчават ризата й, ръцете му се плъзнаха навътре, помилваха гърдите и ребрата, после се вдигнаха към раменете и смъкнаха ризата. Голите й гърди се отриха в неговите и връхчетата им затрептяха в ново, прекрасно усещане. Тя се отдръпна леко и му позволи да откопчее колана й и да го махне. Панталонът и долните гащи се плъзнаха по стройното й тяло и кожата й затрепери под милувките на опитните му ръце.

След едно леко докосване тя се озова по гръб на леглото. Руфъс вдигна краката й, за да изуе ботушите, и ги хвърли през рамо към перваза на камината. Чорапите, панталонът и гащите изчезнаха по същия прост, бърз начин и едва сега Порция отбеляза с крайчеца на съзнанието си какво става.

Това беше само бегъл миг. Свързана с него беше увереността, че трябваше да каже само една дума, за да сложи край на всичко това, но и знанието, че именно тя бе отправила предизвикателството и мъжът, който се готвеше да й отнеме девствеността, нямаше представа, че тя е девица.

Чувството за реалността отлетя много скоро. Ръцете му се плъзнаха по краката й, обходиха ги от петите до бедрата. Той ги раздели внимателно и започна да милва нежната кожа от вътрешната им страна. Ядрото на нейната женственост, най-тайното място на тялото й, запулсира, открито, ранимо, измъчвано от желание, което не можеше да бъде изразено с думи. Тя погледна в сините му очи, ясни и светли като лятното небе. Очи, от чиито дълбини говореше душата му, които зададоха въпрос, нежен и изискващ едновременно. Макар и неопитна, тя разбра, че той иска да види и усети реакцията й.

Инстинктът й подсказа да го докосне и тя усети как плътта му се притиска в дланта й. Той се приближи до разтворените й крака, отначало внимателно, после все по-настойчиво. Тя видя как очите му блеснаха учудено, когато усети съпротивата, с която се сблъска желанието му, но преди да е успял да реагира, тя се вкопчи в него и го притегли в себе си с властно движение. Той изръмжа нещо неразбрано и когато нахлу дълбоко в нея, тя почти не усети болка, само прекрасно отваряне дълбоко в женската си същност, което засегна всички нерви на тялото й.

Когато първите признаци на непозната досега сладост я заляха като могъщи вълни, Руфъс се изтегли от тялото й. Рухна тежко върху нея, дъхът му излизаше на тежки тласъци, кожата му беше влажна като нейната, но тя остана с чувството на обезпокояваща празнота, която настойчиво изискваше удовлетворение.

Руфъс се надигна бавно на лакът и я погледна със смръщено чело. В замъглените й очи ясно се четеше, че не е получила своето и страда от това.

— Защо не ми каза? — попита беззвучно той.

— Няма значение. Не е важно — отговори също така тихо тя, борейки се с разочарованието, което бе проникнало до последното ъгълче на тялото й. Тя се бореше със сълзите си, толкова силно беше отрезвяването и добре познатото, този път подлудяващо чувство, че го е разочаровала и самата тя е била разочарована.

— Сърдиш ли ми се? — Въпросът прозвуча едва чуто.

— Ако се сърдех, щеше веднага да го забележиш — отвърна сухо той.

— Това не е важно — повтори тя, чувствайки се все по-неловко от напиращите сълзи.

— Важно е, повярвай. — Руфъс се отпусна по гръб и сложи ръка на корема й. — Нямам навика да се занимавам с девственици. Ако знаех, нямаше да… — Той въздъхна тежко. — Но откъде можех да зная?

— Разбира се, че не можеше да знаеш. — След тази неприкрита покана беше съвсем естествено той да приеме, че тя има сексуален опит. Освен това знаеше как е живяла досега, познаваше произхода й.

Тя преглътна сълзите си и скрито извърна глава, за да изтрие очите си в крайчеца на чаршафа. Руфъс седна в леглото.

— Ако знаех, щях да постъпя другояче — обясни глухо той.

— Как по-точно? — Въпреки жалкото си положение, Порция усети любопитство. — Мислех, че има само един начин.

— Така е — потвърди той, наведе се над нея и помилва гърдите й. — Но съществуват разнообразни… варианти.

— Аха. — Тя усети как пулсът й се ускори и впи поглед в очите му. Не можеше да разгадае израза им, не знаеше за какво говореха, но незадоволеността постепенно отстъпи място на радостно очакване.

— Кажи ми какво чувстваш. — Той сложи ръка върху едната й гърда и я покри изцяло.

Порция смръщи чело и затърси подходящите думи, докато кожата й тръпнеше под милувките му, а връхчето се втвърди и щръкна.

— Нещо трябваше да се случи, но не стана.

Руфъс се засмя приглушено.

— Точно така. Бедното ми врабченце. — Той сведе глава към другата й гърда и плъзна устни по зърното. Отново осъзна колко коприненомека беше кожата й. Тя беше като най-скъпоценната тъкан, а на светлината на свещите изглеждаше невероятно бяла. Езикът му закръжи около зърното и то потръпна.

Руфъс вдигна глава и видя учудването в очите й. Безумието на танца беше угаснало, опиянението, което ги доведе тук, отлетя. Сега в очите й имаше само любопитство и бавно надигащо се желание.

Руфъс продължи да я милва и плъзгането на силната му ръка й отне дъха. Тя отметна глава, замаяна от щурма на чувствата и горещото пулсиране на кръвта. Ръката му проникна между затворените й бедра и тя разтвори крака за него, дишайки тежко от тръпнещо очакване. Тялото и настойчиво изискваше да бъде задоволено и когато пръстите му проникнаха в утробата й, тя изплака от объркване и удоволствие.

Руфъс отново завладя устата й, а опитните му пръсти я приближаваха неотстъпно към сладостния миг, от който я бе лишил първия път. Кожата й тръпнеше, мускулите се опъваха болезнено; бедрата й се сключиха около ръката му в напразен опит да забавят идващото, но и в безнадеждно желание да се изгуби във всепоглъщащата страст.

Тъкмо когато тя повярва, че се е загубила, той оттегли ръката си. Тялото й копнееше за задоволяване и болката от загубата изтръгна от устата й дълбок стон. Руфъс мушна ръка под седалището й и го повдигна, после устремно нахлу в утробата й. Влажната, крехка плът го обхвана плътно, той докосна ъгълчето на устата й с устни и зашепна успокоителни думички.

Руфъс целуна клепачите й, връхчето на носа, докато едната му ръка притискаше дупето й, а другата милваше набъбналата гръд. Кожата й пламтеше, от устните й излизаха гърлени звуци на наслада. Той проникна дълбоко и когато очите й му показаха, че е готова, увеличи темпото и усили тласъците. Тя се хвана като удавница за раменете му и го последва в лудия ритъм. Надавайки дрезгав вик, тя се понесе във вихъра на страстта.

Руфъс я задържа, когато бе обзета от конвулсивни тръпки. Държа я, докато отвори очи, дишайки тежко, и го погледна смаяно. След малко се усмихна, докосна нежно устата му с връхчето на пръста си и той се възхити на красивото същество под себе си. Страстта я бе преобразила.

Той се раздвижи внимателно и тялото й почти незабележимо се нагоди към ритъма му. Тя докосна отново устата му, после плъзна ръка надолу и го учуди с милувка, с докосване, което го доведе дотам, че изстена дрезгаво и достигна експлозивен оргазъм, който го разтърси до основи.

Тя притисна главата му към гърдите си и го държа дълго така. След минути той се отдели от нея и се отпусна тежко на матрака. Дишането му бавно се успокои и двамата лежаха дълго неподвижни, докато шумът отвън продължаваше с неотслабваща сила, а врявата и тропането ставаха все по-необуздани.

След известно време Руфъс отвори очи й се опря на лакът. Очерта с пръст високите й скули и се усмихна лениво.

— По-добре ли е сега?

— Прекрасно — отговори с чувствен смях тя.

Руфъс се ухили, стана от леглото и взе бутилката от масичката. Отпи голяма глътка и я поднесе към устните на Порция. Тя пи жадно и се отпусна доволно във възглавниците.

— Иска ми се да знам дали съм нарушила пакта — прошепна тя със самодоволно хихикане.

— Какъв пакт? — Руфъс беше възхитен от гърлените звуци.

— Някога Оливия, Фийби и аз сключихме пакт — обясни сериозно тя. — Подпечатахме го с кръв и се заклехме, че никога няма да бъдем като другите. Между другото това означаваше, че никога няма да се омъжим, но аз не съм съвсем сигурна дали сме имали предвид и отнемането на девствеността. Може би трябваше да остана завинаги девствена…

Руфъс вдигна едната си вежда, челото му се смръщи.

— Коя е Фийби?

— Малката сестра на Даяна. Срещнахме се на сватбата. — В усмивката на Порция имаше горчивина. Припомни си какво ги бе събрало и въздъхна. — Всички се чувствахме нежелани. В един слънчев следобед се състоя кратка среща на три момичета, които не бяха на мястото си сред гостите на сватбата и си измислиха собствена игра.

През последните часове Руфъс бе забравил Катон Гранвил. Беше забравил и защо това момиче влезе в живота му, както и въпроса какво би трябвало да стори с него.

— Какво има? — попита стъписано тя, като видя как погледът му се помрачи и устата му се опъна в корава линия.

Той поклати глава.

— Утре ни предстои дълъг път. Да се опитаме да заспим въпреки шума.

В стаята се спусна тъмна сянка, омаята на Порция изчезна и остави студена празнота. Явно необмислените й забележки бяха напомнили на Руфъс, че е спал с една Гранвил. Самата тя му го бе напомнила. Тя беше от семейство Гранвил и като се отдаде на Руфъс Декатур, предаде името на семейството си. Дали Джак щеше да сметне това за предателство? Вероятно не. Самият той търсеше безгрижно удоволствията си, без много да се замисля за принципи и последствия.

Ала сянката не можеше да бъде прогонена. Какво я чакаше сега? Какво се бе променило? Какво искаше тя да й се случи?

— Аз не съм уморена — извика тя, скочи от леглото и прикри мрачните мисли с лукава усмивка. — Чувам гайдата. Хайде пак да слезем долу. — Тя се приведе да събере дрехите си.

Руфъс се поколеба, но при този шум и без това не можеше да се спи.

— Ти си неуморна — промърмори той и също започна да се облича.

Едва малко преди разсъмване в къщата на Фани се възцари тишина. В залата цареше пълна бъркотия — преобърнати маси и пейки, разлени напитки, кучета, който ровеха за остатъци от храна и се движеха тихо между спящите, останали там, където бяха паднали пияни.

Руфъс беше между последните, които се оттеглиха. Намери Порция в ъгъла до камината, където я беше надвил сънят. Вдигна я внимателно, отнесе я в стаята си и я зави грижливо. Щеше да даде на хората си само два часа сън. Възрастните мъже бяха длъжни да понасят търпеливо последствията от пиянството.

 

 

Катон Гранвил вдигна глава от купчината писма, когато на вратата на кабинета му се почука.

— Влез!

Когато в стаята плахо се промъкна дъщеря му, той остана безкрайно учуден. Не помнеше Оливия да го е търсила в кабинета. Придаде на лицето си приветлив израз и зачака.

Оливия направи реверанс и известно време остана неподвижна пред него. Каква грозна рокля, помисли си неволно Катон. Мътното жълтеникавокафяво изобщо не подхождаше на тъмните коси и я правеше бледа и безлична. После му хрумна, че много отдавна не беше виждал дъщеря си в рокля, която да й отива. Реши да помоли Даяна да осигури на завареницата си по-добър гардероб.

— Загрижена с-съм за П-порция, сър — заговори най-сетне Оливия. — Кога ще се в-върне? — Черните й очи го погледнаха с болезнена настойчивост, пръстите й бяха здраво стиснати.

— Виж, детето ми, работата е сложна — отговори незаинтересовано Катон. — Не знам какво ще се случи.

— Н-но това не е ч-честно — възпротиви се Оливия, сякаш устремила поглед навътре, към мястото, където оформяше изреченията. — Всъщност т-трябваше да отвлекат мен, не П-порция. Длъжен си да я върнеш.

Катон беше колкото учуден, толкова и ядосан от това предизвикателство на иначе сдържаната си дъщеря.

— Оливия, това изобщо не те засяга — отговори остро той. — Поведението ти не ми харесва. Можеш да си вървиш.

Зачервената Оливия приклекна мълчаливо и напусна заднешком светая светих на баща си. Щом излезе навън, се облегна на затворената врата, за да се овладее. Разговорът й бе струвал много усилия, а не бе постигнала нищо, само разгневи баща си.

Часовникът на кулата удари четири и тя си припомни, че трябваше да помага на Даяна в склада. Няколко делви със сладка бяха изчезнали и Даяна бе решила да подложи слугините на строг разпит. Заварената й дъщеря, която трябваше да овладее всички тънкости на домакинството, беше задължена да присъства на разпита.

Оливия се отдели от вратата и се запъти мрачно към жилищното крило. Ала когато зави зад ъгъла, един глас я спря:

— Я виж ти, ама това било Оливия, моята сладка сестрица!

Оливия вдигна глава и стомахът й се преобърна. Брайън Морз, несъщият син на баща й, й препречи пътя. Значи все пак беше дошъл! А Порция не беше тук да й помага, въпреки че бе обещала. Какво да прави сега?

Брайън Морз, строен мъж с продълговато лице и кафяви очи, напръскани със светли точки, с ниско чело, увенчано с дълъг светлорус кичур, стоеше пред нея и я гледаше очаквателно.

Порция нямаше да се уплаши.

— Аз не съм ти с-сестра — проговори сковано момичето.

— Ау, к-какво уп-порито малко момиче — изимитира я той и протегна ръка да докосне рамото й.

Оливия отскочи назад, бледа, с широко отворени очи, пълни със страх и отвращение.

— Н-не ме д-докосвай!

Мъжът се изсмя подигравателно.

— Сменила си тона, сестричке!

— Не! — Тя се приведе и мина покрай него. За първи път в живота си пожела отчаяно Даяна да е наблизо.

Брайън Морз я проследи с поглед. На устните му се появи тънка усмивка. Оливия растеше и скоро щеше да се превърне в млада жена. Висока за възрастта си, с красиво оформен бюст. Кратката среща обаче му бе показала, че тя все още беше едно малко, достойно за съжаление същество, което не си струваше да дразни. А той предпочиташе истински предизвикателства…

От друга страна обаче… Сатанинска усмивка разкриви чертите му. Може би си струваше да разбере доколко може да се възползва от малкото момиче при това посещение. Преди четири години бе успял забележително лесно да я докара до истерия. Все едно беше лишил едно бебе от биберона му.

Той се запъти към кабинета на втория си баща, почука кратко и влезе, след като бе поканен.

Като видя посетителя си, Катон се надигна недоволно.

— Брайън, не знаех дали да те очаквам при дадените обстоятелства.

— Милорд, тази война разкъсва много семейства. — Брайън улови протегнатата ръка. — Уважавам решението ви, макар да не мога да го приема.

— Хмм. — Катон му посочи един стол и се отпусна в креслото си. Брайън винаги се изказваше в съответствие с обстоятелствата, но повърхностно. — А, прощавай… — Задълженията на домакин го накараха да се изправи отново. — Желаеш ли вино? — Наля две калаени чаши и подаде едната на госта си. — Погрижиха ли се за придружителите ти?

— Дойдох сам.

— Така ли? — Той вдигна учудено едната си вежда. — От доста време насам не е препоръчително да се пътува без свита.

— Аз съм един от тайните емисари на принц Рупърт — Брайън се усмихна самодоволно и разклати виното в чашата си.

— Запази го в тайна — посъветва го хладно Катон. — Колко време ще останеш?

Брайън побледня, но се овладя бързо.

— Ако посещението ми не е добре дошло, трябва само да ми кажете, милорд.

— Като привърженик на краля мястото ти не е тук — отвърна замислено Катон. — Но като член на семейството можеш да останеш, колкото желаеш.

— Посещението ми е от чисто светски характер, тъй като отдавна трябваше да изкажа почитанията си на лейди Даяна. Дълбоко съжалявам, че не можах да присъствам на сватбата ви.

Катон отпи глътка вино и кимна безизразно. Точно тогава завареният му син беше в парижки затвор заради неизплатени дългове. Може би дори не подозираше, че баща му е осведомен.

— Преди малко срещнах Оливия — продължи Брайън. — Станала е красива млада дама. Няма и следа от малкото момиче, което помня от последното си посещение.

— Така е — съгласи се сериозно Катон и посегна към шнура на звънеца. — След пътуването имаш нужда от почивка и освежаване… Бейли, отведи мистър Морз в една от стаите за гости и му дай слуга.

Икономът се поклони и отстъпи настрана, за да пропусне Брайън.

— Щом се освежиш, ще те представя на лейди Гранвил — добави Катон.

След като вратата се затвори зад неканения гост, Катон се отпусна в креслото си, сложи крак връз крак и се заигра с едно перо. Защо беше дошъл Брайън? Наистина ли шпионираше за принц Рупърт? Може би искаше да прецени големината и силата на войската му? Но това не беше тайна. Даже беше по-добре роялистите да знаят какво се върши в областта.

Най-важното обаче беше никой да не узнае за съкровището, скрито в подземията на Гранвил Касъл. Никой не биваше да знае, че Катон е събрал огромно богатство за парламентарната партия. Щом дойдеше моментът, щяха да изнесат скъпоценностите и тогава Брайън Морз трябваше да изчезне.

Катон посегна към чашата си и на устните му заигра усмивка. Неприятна, дори коварна усмивка. Съкровището щеше да му послужи да удари двама врагове едновременно. Руфъс Декатур беше готов да стори всичко, за да се сдобие с доходите от имотите си и да ги използва в служба на краля. Врагът му беше готов да рискува всичко, за да заграби съкровището, скрито в подземията на замъка. Това беше сладка примамка за капана, който щеше да отведе Руфъс Декатур направо на бесилката. Ако дъщерята на Джак беше само невинен залог в играта на Декатур, залавянето на похитителя й щеше да й донесе свободата.

12.

— Днес няма да стигнем до Нюкасъл — отбеляза Уил с поглед към мръсносивото небе.

— Не, ще се наложи да лагеруваме по пътя. — Руфъс хвърли бърз поглед към редицата коне зад себе си. Животните бяха по-свежи от ездачите, които след пиянската нощ дремеха на седлата и едва държаха юздите.

Порция яздеше до него с натежали клепачи и замъглен поглед. Той приписваше мълчанието й на присъствието на Уил. Младежът се червеше от смущение и не знаеше накъде да се обърне, когато Руфъс и спътницата му слязоха в залата на разсъмване. Тъй като Уил се беше утешавал с едно от момичетата на Фани, Руфъс намираше смущението му за малко преувеличено, но пък, от друга страна, братовчед му никога не беше срещал същество като Порция Уорт.

Ала мълчанието на Порция нямаше нищо общо с Уил, то се дължеше на въпроса, който бе съумяла да прогони в пламъците на нощната страст, но днес си задаваше ясно и открито: Какво ще стане сега с мен? Щастлива пленница? Жена, която с радост споделя леглото на похитителя си? Тя не изпитваше нито радост, нито примирение. Погледът й постоянно търсеше Руфъс, чието изражение не издаваше нищо. След събуждането нямаха много време за нежности. Руфъс с мъка събра замаяните, неизтрезняли мъже. Държа се с тях доста грубо, но никой от войниците не се разсърди на проклятията и заплахите на командира.

Полковник Нийт препусна към челото на колоната.

— Боже, как ми бръмчи главата… — Той хвърли угрижен поглед към небето. — Май ще завали сняг.

— Прав сте — кимна Руфъс. — Надявам се да намерите добро място за лагер. Имате ли палатки?

— Да — отговори Нийт. — Имаме всичко необходимо. Няма ли да останете с нас?

Руфъс поклати глава.

— Не. Уил и половината от хората ми ще ви придружат до Нюкасъл. Всички останали отиват в Ротбъри.

Порция наостри уши. За първи път чуваше за плана му. Но целта нямаше да окаже влияние върху нейното положение.

Пени беше свикнала да върви в редицата коне и нямаше нужда от юзди. Порция яздеше в полусън, но само до мига, когато отрядът внезапно спря. Тя се изправи и разтърка очи. Бяха стигнали до някакво кръстовище.

— Тук пътищата ни се разделят, полковник. — Руфъс се приведе и стисна ръката му. — Бих желал да се срещнем при други обстоятелства.

— Аз също. — Нийт хвана протегнатата ръка и изкриви лице. — Желая ви добър път, но не и късмет.

Руфъс засмяно вдигна ръка за поздрав.

— Бог с вас, Нийт. Дано доживеете следващата битка… Уил, очаквам те, преди да е изтекла тази седмица. Ако си решил да се позабавляваш в Нюкасъл, моля те да ме уведомиш.

— Защо да се забавлявам? — попита слисано Уил.

— В главната квартира обикновено се предлагат най-различни удоволствия — намеси се с усмивка Порция.

Уил се изчерви като рак. Конят, усетил нервността на ездача си, затропа сърдито.

— Не исках да ви поставя в неудобно положение — побърза да го утеши Порция, но извинението й само влоши нещата. Уил се изчерви още повече.

Руфъс изпита съчувствие към братовчед си.

— Знам, че ще имаш много работа и няма да ти остане време за забавления — заяви той и насочи коня си наляво. — Добър път!

— Добър път, Уил — повтори Порция, когато Пени последва Аякс по тясната пътека заедно с още петнадесет души.

Не бяха яздили дълго, когато Руфъс спря в подножието на едно възвишение и се загледа след отдалечаващите се пленници и ескорта им. След малко обърна Аякс и продължи.

Порция, която вече беше напълно будна, си припомни предишните му думи и попита:

— Наистина ли това е Ротбъри? Значи тези земи са принадлежали някога на семейството ви?

Руфъс се забави с отговора, а когато най-сетне заговори, гласът му прозвуча едва чуто:

— Да, тази земя е била наша.

Горчивината на тона му забраняваше повече въпроси. Докато препускаха, Порция усещаше как мракът го обгръща като черна мантия. Желанието и за разговор се изпари. Зад тях добре познатата фигура на Джордж яздеше начело на малката група по извитата пътека. Никой не говореше. Ритмичният тропот на конските копита и подрънкването на юздите бяха единствените шумове.

Руфъс се бореше с напиращия гняв. Знаеше какво рискува, като минава по този път, но така можеше да се върне по най-бързия начин в село Декатур. След успешното нападение над шотландците на Нийт се бе почувствал силен и несъкрушим, предпазен от бурята в сърцето си, граничеща с лудост. Ала с всяка миля, която го приближаваше към родното място, се чувстваше все по-здраво обхванат от черните лапи на лудостта.

Когато спря коня си, той разбра, че се е поддал на безумието. В името на баща си — за да почете паметта му. Нямаше право да забрави. И нямаше да забрави.

Той се обърна на седлото и рече безизразно на Джордж:

— Тук ви напускам. Продължете към Декатур, аз ще дойда по-късно.

В острия поглед на Джордж имаше съчувствие и загриженост. Той знаеше къде се намират.

— Сигурен ли сте, сър? Руфъс кимна кратко.

— Къде отиваме? — попита Порция.

— Ти оставаш с Джордж — заповяда Руфъс. Без да каже дума повече, той обърна Аякс и го насочи право към ниската ограда на ливадата.

— Потегляме, момиче. — Джордж подкара коня си към Порция. — Господарят ще дойде по-късно.

Порция го послуша и стегна юздите на Пени. Едва след десетина минути проговори равнодушно:

— Трябва да изостана малко.

Джордж кимна с готовност. Тук имаше предостатъчно място за удовлетворяване на естествените нужди.

Порция отклони коня си и остави петнадесетте мъже да се източат покрай нея. После пусна Пени в галоп обратно към оградата. Ливадата се простираше до един нисък хълм и когато го изкачи, Порция видя Руфъс от другата му страна. Изправен на седлото, той се взираше към долината. Напълно неподвижната му фигура изглеждаше толкова отблъскваща, че тя се укори, дето не беше останала при Джордж. Беше готова да обърне коня си, когато той се обърна внезапно и я видя. Очите, които се взираха в нея през разделящото ги разстояние, бяха като празни кухини. От цялото му фигура се излъчваше безумен гняв.

Тя не знаеше нищо за него. Нали така й беше казал снощи? Наистина ли беше само преди няколко часа? Едва сега осъзна значението на тези думи. Крехката интимност на нощта се натроши на парченца.

— Хайде, ела и виж, каквото искаше да видиш! — повика я с горчива подигравка той.

Порция не искаше да види нищо, но се почувства привлечена като с дяволска магия. Препусна надолу по склона и застана до Аякс, който трепереше така силно, че одеялото, което покриваше шията и хълбоците му, трептеше.

— Дошла си да видиш делото на Гранвил, нали? — продължи все така горчиво Руфъс. — Е, гледай! — Той размаха камшик.

Порция хвърли поглед към долината и видя овъглени руини. От някогашната внушителна постройка бяха останали полусрутени стени с назъбени краища, които все още очертаваха господарската къща. В двора, обрасъл с бурени, лежаха капаци на комини. Между изпочупени синьо-сиви плочки блещукаха парчета стъкло. Някога ограденият и грижливо поддържан парк сега представляваше непроходим гъсталак от свободно растящи храсти. Входната алея, настлана с чакъл, която водеше към грамадната елизабетианска порта, беше изчезнала под бурените.

Порция се взираше замаяна в това унищожително дело и мълчеше.

— В тази къща съм роден. — Руфъс говореше бавно и отчетливо, взрян в бледото лице на Порция. — Бях осемгодишен, когато Гранвилови убиха баща ми пред собствения му дом. Когато подпалиха дома ми, чиито основи са били положени преди норманското нашествие. Бях само на осем, когато Гранвилови подгониха останалите живи членове на семейство Декатур като диви животни в пущинака.

— Джак ми е казвал, че баща ти се е самоубил — прошепна Порция. Гърлото й беше толкова пресъхнало, че едва успя да проговори. — Джордж Гранвил не го е убил. Той сам е посегнал на живота си.

— Да, убил се е, за да не го екзекутират като предател — изсъска Руфъс. — Убил се е, защото не е искал синът му да види как баща му се изкачва на ешафода пред Тауър Хил заради едно неизвършено престъпление. И човекът, с когото го е свързвало двадесетгодишно приятелство, носи вината за смъртта му, все едно лично е натиснал спусъка.

Порция го погледна втренчено, после се извърна отново към руините. Лицето му беше повече от страшно. Като че ли бе забравил присъствието й.

— Като награда за предателството Джордж Гранвил е получил правото да управлява имотите на Ротбъри. — Руфъс говореше на празното пространство. — Исках да принудя Гранвил да ми върне доходите от земите ми в замяна на дъщеря му. Вместо това…

Той спря, хвърли неразгадаем поглед към Порция и продължи с измамна мекота, която звучеше ужасяващо:

— Заклех се да отмъстя за баща си и ще го направя в името на Бога. Заради предателството на своя баща онзи плъх Катон трябва да пълзи в прахта пред краката ми.

Порция разбра, че той беше напълно сериозен и бе обзета от ужас. Тъй като имаше чувствително сърце, тя разбра каква огромна загуба бе преживял и изпита съчувствие. Останал без баща още в крехка детска възраст, той бе изхвърлен в страшния свят извън закона и обществото. Малко момче, преживяло мъченическата смърт на баща си.

— А майка ти? — попита колебливо тя.

— Умря при раждането на сестра ми, пет месеца, след като ни прогониха. — Гласът му беше глух, потиснат. — Умря, защото никой не даде подслон на една отхвърлена от обществото вдовица на осъден предател. Новороденото си отиде няколко часа след нея.

— О, Господи! — Порция се опита да прогони ужасяващата картина — малкото момче, което присъства на мъките на майка си и преживява смъртта й. Нещастното сираче…

Тук беше коренът на злото. И то нямаше да бъде изкоренено, докато Руфъс се обричаше на отмъщение и живееше единствено за него.

— Катон не е убил баща ти — повтори настойчиво тя. — Той е бил малко момче като теб и не можеш да го държиш отговорен за бащините му дела.

— Говориш така, защото си Гранвил — изсъска ядно Руфъс. — Странно защо вече два пъти забравих коя си всъщност.

— Не мога да бъда друга — обясни тихо тя. — Не съм отговорна за кръвта си, Руфъс.

Без да й отговори, той се отпусна на седлото и отново се загледа към руините на бащината си къща. Порция стегна юздите на Пени и изрече единствената истина, която познаваше:

— Аз не съм виновна, че съм Гранвил, а ти не можеш да забравиш, Руфъс. В село Декатур няма място за мен. Като заложник съм безполезна, а не мога да бъда нищо друго. Винаги ще бъда враг за теб.

Той я погледна, без да я вижда.

— Един час бърза езда в южна посока, и ще стигнеш под стените на Гранвил Касъл. Върни се при роднините си. Там ти е мястото.

Порция обърна Пени, спусна се по склона и пое на юг. Нито веднъж не се обърна назад, но постоянно виждаше пред себе си величествената фигура върху грамадния кон, мъжа, останал сам с отмъщението си.

И тя беше сама и не знаеше какво посрещане са й подготвили. Ала беше съвсем сигурна, че отсега нататък постоянно ще се измъчва от спомена за нощта, когато се беше отдала на Руфъс Декатур с цялото си сърце.

 

 

Порция измина разстоянието в пълно вцепенение. Многократно трябваше да пита за пътя, но в крайна сметка стигна бързо до земите на Гранвил. След раздялата с Руфъс беше минало не повече от час, когато видя насреща си стените на замъка. Не беше в състояние да дефинира чувствата си. С всяка миля, която я отделяше от Руфъс Декатур, мъката й нарастваше. Чувстваше се като паднало от гнездото и изложено на студа птиче. Постоянно си повтаряше, че сама е предизвикала тази сцена и си е тръгнала по своя воля, но без полза. Беше преживяла безброй разнообразни удари на съдбата, но никой от тях не бе оставил в сърцето й такава пълна безутешност.

Тя застана пред страничната порта и стражите я огледаха недоверчиво. Ала когато се представи, реагираха светкавично. Портата се отвори, един войник хвана юздите на кобилата и извика през рамо:

— Доведете сержант Крамптън. Момичето се върна.

Уморена до смърт, Порция слезе от коня и зачака Джил пред къщичката на стражите. Посрещането на завърналата се по чудо заложница не беше особено радостно.

Джил, който тъкмо се хранеше, дотича при нея със салфетка в ръка. Огледа я смаяно и едва след няколко секунди проговори:

— Откъде идвате?

— Успях да се измъкна — отговори тя. — Защо ме задържаха тук, сержант? — Нападението беше най-добрата защита. Въздействието не закъсня.

— Лорд Гранвил вечеря — обясни Джил. — Елате с мен.

Порция премълча забележката, че познава пътя към трапезарията, и примирено тръгна след него като избягала затворничка.

В трапезарията Катон правеше напразни опити да забавлява Брайън Морз. След пристигането на госта Даяна беше преобразена. С Брайън в къщата беше влязъл полъх от далечния кралски двор. Облеклото му беше модно, маниерите на най-изискан придворен, подправени с щипка готовност за флирт, която ужасно й беше липсвала. Даяна се чувстваше в свои води и сияеше от щастие. Катон обаче беше на друго мнение.

— Брайън, ако имаш желание да отидеш на лов със соколи, бих могъл… — Катон спря насред изречението, тъй като зад масивната дъбова врата се чуха гласове. Той разпозна енергичния тон на Джил Крамптън и скочи в мига, в който вратата се отвори.

— Простете, че смущавам вечерята ви, но…

— Няма нищо, Джил. — Катон остави салфетката. Още не беше забелязал скритата зад масивния гръб на сержанта Порция. — Ела, ще отидем в кабинета ми. Извини ни, скъпа. — Той се поклони бързо пред съпругата си и се запъти към вратата.

— Порция! Велики Боже, момиче, как се намери изведнъж тук?

— Току-що дойде, милорд — отговори бързо Джил. — Появи се пред малката порта без предупреждение.

— Е, не виждам как би могла да ни предупреди — отзова се сухо Катон. Трябваше първо да размисли за възможните последствия от това внезапно завръщане. — Добре ли си, детето ми? Не ти ли сториха зло?

Порция кимна и отговори с треперещ глас:

— Добре съм, но съм смъртно уморена, сър. Историята е дълга.

— Да, разбира се. Ела, ще поговорим на четири очи.

— Какво има, милорд? — прозвуча любопитният глас на Даяна откъм трапезарията.

— Порция се върна — оповести Катон. — Много необичайно. Ала преди да ми е разказала историята си, не мога да ти кажа нищо повече, скъпа. — Той затвори вратата зад гърба си и поведе Порция по коридора към стаята си в кулата. Джил ги следваше на почтено разстояние.

След като настани новодошлата в едно кресло, Катон я огледа с нарастващо учудване.

— Какво се случи?

— Похитителите сгрешиха — обясни тихо тя. — Но вие вече знаете това.

— Да, знам, че онзи негодник Декатур е искал да отвлече Оливия. — Очите му потъмняха. — Направиха ли ти нещо лошо?

Порция поклати глава.

— Самото отвличане беше… неприятно, но не мога да се оплача от начина, по който се отнесоха към мен в село Декатур. — Тя срещна погледа му напълно спокойно.

— Каза, че успяла да избяга — отбеляза Джил, без да откъсва подозрителен поглед от Порция.

Момичето се поколеба и Катон присви очи.

— Вярно е — потвърди тя. Нима можеше да им каже истината?

— Яздеше чистокръвна кобила, милорд — добави Джил.

— Кон на Декатур?

— Да — отговори едва чуто Порция.

— Открадна ли го?

— Би могло и така да се каже. — Тя се олюля и се залови за облегалката на стола. Не беше готова за този разпит, не и днес. — Аз бих го нарекла заем.

— Не е лесно да се избяга от село Декатур — подхвърли Джил. — Може би постовете са получили заповед да гледат настрана.

Порция го погледна объркано. Какво намекваше?

— Конят да бъде върнат — реши Катон. — Няма да дам повод на Декатур да ме обвини в кражба.

— Ще откараме кобилата до земите му и ще я пуснем сама да си търси обора, сър.

— Да, заедно с послание до приятеля Декатур — отвърна мрачно Катон и отново се обърна към Порция: — Какви са тези дрехи?

Порция беше забравила необичайното си облекло.

— Моите дрехи се изпокъсаха при отвличането — обясни тихо тя. — А в селото имаше само тези. Там не живеят жени — прибави бързо тя.

Катон кимна.

— И аз съм чувал същото. — В погледа му блесна любопитство. — Можа ли да узнаеш нещо полезно по време на пребиваването си там?

— Не знам какво наричате полезно, милорд.

— Имаше ли чувството, че се намираш във военен лагер?

— Да, и то много добре организиран, с намерението да се бие за краля.

Катон я погледна остро. В мъжко облекло, с разрошени коси, безкрайно уморена. Истината ли казваше? Предателското й колебание не му беше убягнало. Възможно ли беше учудващото й завръщане да е част от голям план на Декатур? Как това слабо момиче бе успяло да избяга от добре укрепеното село Декатур? И да открадне кон! Порция не преставаше да го учудва. Тя беше дете на брат му и го гледаше с неговите очи. Можеше ли да й вярва? Не, за съжаление не.

Той забеляза, че тя се залови по-здраво за облегалката на стола, видя тъмните кръгове под очите й. Каквото и да я бе довело обратно, явно беше напълно изтощена.

— По-късно ще говорим подробно — реши той и й даде знак да си върви. — Оливия ще се радва да те види. Много се тревожеше за теб. Знам от лейди Гранвил, че Оливия се е разболяла и е на легло. Иди при нея.

— Разбира се, сър. — Порция, която не можеше да направи реверанс в бричовете си, се поклони сковано.

Едва отворила вратата на Оливия, тя забрави нещастието си.

Оливия лежеше със затворени очи, по-бледа от възглавницата, завита до брадичката. Лежеше неподвижно като изстинал труп и сърцето на Порция спря да бие. Катон бе казал, че дъщеря му е болна. Но ако се съдеше по вида й, тя беше на прага на смъртта.

— Оливия?

— Порция! — Момичето скочи и страхът на Порция отлетя. Приятелката й беше жива и здрава.

— Наистина ли си ти? — Очите на Оливия се разшириха от учудване, като видя необичайното й облекло. — И носиш бричове?

— Да, аз съм… Да, нося бричове. — Порция затвори вратата и пристъпи навътре. — Защо си в леглото? Баща ти каза, че си болна.

— Наистина съм болна. — Оливия улови ръцете на приятелката си и ги стисна с бурна радост. — Боже, к-колко се радвам да те видя! Какво ли си преживяла? Защо носиш тези дрехи? — Черните й очи заблестяха любопитно, бледите бузи се зачервиха.

Порция приседна на края на леглото.

— Това е дълга история, миличка.

— Разкажи ми! — настоя Оливия и отново стисна ръцете й.

Порция се опита да премълчи, но желанието да излее сърцето си и да изкаже мъката си, изведнъж я надви. Когато Оливия нетърпеливо повтори:

— Разказвай! — Порция започна да говори.

Опита се да се престори, че не е особено засегната от случилото се, но Оливия долови отчаянието зад самоиронията и подигравателния тон. Усети, че Порция, която винаги беше смятала за силна, безгрижна и независима, е дълбоко наранена. Вярната й приятелка имаше нужда от опора. Заля я вълна от топлота и решителност.

— Об-бичаш ли го? — попита шепнешком тя, след като Оливия свърши.

Порция се изсмя горчиво.

— Дали го обичам? Не знам какво е това любов. Мисля, че обичах Джак — но може би това беше чувство на зависимост, защото имах само него. Не, не вярвам, че кратката ми среща с Руфъс Декатур може да се нарече любов.

— А какво беше тогава? — продължи да разпитва Оливия, без да пуска ръката й.

Порция, втренчила поглед в празното пространство, усети топлината и силата на ръкостискането и се почувства утешена без думи. Да, какво беше тогава? Страст, възбуда, любопитство? Всичко това и още нещо. Но дори да беше усетила наченки на нещо по-дълбоко, това със сигурност не се отнасяше до Руфъс. За него тя щеше завинаги да си остане враг, обременена с проклятието на произхода си.

— Със сигурност не беше любов — отговори тя с вдигане на раменете. — Не вярвам, че любовта има място в живота ми.

— Аз те обичам истински — заяви енергично Оливия, надигна се и я прегърна. — Обичам те, Порция.

— О, милата ми! — Порция изтри очите си. — Виж, разплака ме.

— Понякога сълзите п-помагат — обясни с треперещ глас Оливия.

Порция се притисна до нея, после се изтръгна от прегръдката й.

— Само съм гладна и уморена — заяви тя с подобие на усмивка. — Вече не плача.

— Напротив, плачеш — възрази Оливия.

— Ама че двойка сме! — Порция се засмя с част от старото си — безгрижие. После огледа критично таблата, оставена на масичката. — Това ли е вечерята ти? Ще си я разделим ли?

— Не съм гладна — отговори Оливия и побутна таблата към нея.

— Сигурна ли си? — Порция откъсна бутчето на един печен гълъб, захапа го жадно и добави с пълна уста: — Аз ти изплаках сърдечната си мъка, а сега ти трябва да ми кажеш защо се криеш в леглото и се преструваш на болна.

— Б-брайън — отговори кратко Оливия и падна тежко на възглавницата. — Гостува на баща ми.

— Какъв е той? — Порция оглозга кокалчето и посегна към крилцето. Изчака търпеливо, докато приятелката й се взираше втренчено пред себе си.

Оливия търсеше нещо конкретно, което би отговорило на въпроса. Ала само мисълта за Брайън беше достатъчна, за да събуди в сърцето й отвращение и страх. И както винаги, когато се опитваше да преодолее объркването и да проникне в мрака, я обземаше страх. Всъщност не искаше да знае. Тя разтърси глава.

— Не мога да ти кажа. Н-не знам. Знам само, че искам да го убия. — Тя погледна безпомощно Порция, която не изглеждаше особено шокирана от това разкритие. Порция беше непоколебима. Нищо не можеше да я извади от равновесие.

Оливия я погледа как яде и неволно посегна към парче бял хляб. Порция й предложи бучка масло и набоде на вилицата си мариновано червено цвекло. Продължиха да ядат в мълчание, докато Порция каза:

— Няма да го убия вместо теб, но знам един-два трика, които ще му вгорчат живота. Ако искаш…

Очите на Оливия заблестяха.

— К-какви трикове?

Порция се засмя дяволито. Очите й бяха зачервени от плача, но старият блясък се възвръщаше.

— Много скоро ще разбереш. Първо трябва да станеш и да се покажеш пред другите. Ако продължаваш да боледуваш, няма да се справим с Брайън.

Оливия си хапваше сладко пастет от гъби. Дали Порция щеше да се справи с Брайън Морз? Тя се чувстваше пред него като безпомощна мишка пред гладен котарак. Но щом Порция беше до нея, можеше да се покаже силна и да се опази от подлостите му.

— Е, добре — кимна тя. — Утре ще стана.

— Браво! — изръкопляска Порция. Животът отдавна я беше научил, че движението и разнообразните занимания помагат най-добре срещу мъката и душевната болка. Тъй като не можеше да промени ситуацията, тя щеше да се посвети на проблемите на Оливия, за да забрави своите. А ако по този начин щеше и да се позабавлява, толкова по-добре.

13.

Даже да не беше осведомена за чувствата на Оливия, Порция нямаше да хареса Брайън Морз. Още при първия поглед той й стана несимпатичен. Когато на следващия ден следобед му бе представена в салона на Даяна, той я огледа преценяващо и моментално я отхвърли като недостойна за вниманието му. Бедна роднина без предимствата на красотата и доброто държание.

— Съпругът ми е невероятно великодушен — обясни приглушено Даяна, но все пак така, че и Порция да я чуе. — Познавам твърде малко мъже, които биха предложили подслон на незаконното дете на своя полубрат.

— Достойно за съжаление същество — промърмори Брайън с поглед към Порция, която стоеше до прозореца с Оливия. Последните лъчи на слънцето се пречупваха в пламтящо червената коса, падаха по тънката фигура, подчертаваха носа и осветяваха луничките.

— Оливия — извика остро Даяна, — ела и разговаряй с мистър Морз. Не знам защо, но в последно време непрекъснато забравяш добрите маниери. Не е прилично да си шепнеш в ъгъла с Порция, която сигурно има предостатъчно задължения.

— Т-татко каза, че Порция трябва да ми п-прави компания — защити Оливия себе си и приятелката си и се изчерви от гняв, но и от мъката да отговори.

— Мила моя, баща ти със сигурност очаква да посветиш нужното внимание на неговите гости, както подобава на послушна дъщеря — изсъска отровно Даяна. — Мистър Морз иска да разгледа оборите. Предлагам да го придружиш. Порция трябва да отиде в детската стая.

Оливия отправи умолителен поглед към Порция, която й намигна окуражително и се запъти бавно към вратата.

— Лорд Гранвил изрично ме помоли да остана с Оливия, мадам. Мисля, че иска да й бъда компаньонка, докато се възстанови напълно. Ако желае да излезе, веднага ще донеса палтото й. Макар че… вечерта е доста студена и се питам дали е разумно да сме навън…

— Разбрах. — Даяна прекъсна раздразнено този произнесен със свръхзагрижен тон коментар. — Забравих, че е вече късно. — Може би Катон наистина беше дал на момичето указание да прави компания на дъщеря му, а тя не можеше да се противопостави на желанието му, без да са го обсъдили предварително.

— Щом е твърде студено, сестричката ми може да ми покаже галерията — предложи Брайън. — Нетърпелив съм да подновя познанството ни. Толкова време мина — тогава ти беше съвсем малка, Оливия.

Усмивката му е направо гадна, помисли си с отвращение Порция. Лепкава и фалшива. Освен това Оливия го мразеше, незнайно по каква причина, а той усещаше страха й и се наслаждаваше на мръсните си игрички.

— Добра идея — отговори тя, обърна се и улови ръката на Оливия. — Хайде да покажем галерията на мистър Морз.

Брайън не искаше това. Беше под достойнството му да разговаря с мършавото плашило, чието положение в къщата беше под това на платената бавачка. Ала изкушението да се позабавлява за сметка на Оливия беше твърде голямо, а и вярваше, че лесно ще се справи с дръзката малка издънка на Джак Уорт, щом остане насаме с момичетата. Оливия беше лесна плячка, сигурно и с приятелката й щеше да стане така.

В тесния коридор той стисна свободната ръка на Оливия и я привлече енергично до себе си, така че Порция се принуди да остане назад. Без да се стряска, тя се плъзна отстрана на Оливия и продължи напред с гръб към стената.

Брайън се направи, че не я вижда.

— Е, с-сестричке — заговори подигравателно той, — надявах с-се на м-много по-топло п-посрещане.

Порция усети отчаянието на Оливия и недоволството й нарасна. Тя откри бойните действия, като рязко отклони вниманието му от Оливия.

— Защо не си потърсиш някой по-подходящ за ръста ти, злобар такъв?

Брайън остана толкова слисан, че Оливия забрави за малко страха и едва не се изсмя.

— В черно кадифе приличаш на бръмбар, от торището — продължи любезно Порция. — Почти съм убедена, че замайващата височина на купчината с тор ти е толкова добре позната, че я възприемаш като защитен цвят. Не са ли ти казвали, че черното кадифе не отива на такива тънки крака? То подчертава…

Тя не довърши, а се наведе светкавично, защото той замахна да я удари. Лицето му пламтеше от гняв.

— Трябва да бъдете по-сръчен, ако искате да ме хванете, господин торен бръмбар — продължи дръзко тя. — Мистър Кучи син, който е твърде страхлив, за да се сбие с човек, който ще отговори на удара. — Пристъпвайки заднешком по коридора, тя направи вулгарен жест, докато той търсеше да си възвърне дар слово.

— Езика ли си глътна? Гледай, Оливия, това парче улична кал си глътна езика! — Уповавайки се на инстинкта, който никога не я лъжеше, тя отвори вратата към стаята си и издърпа Оливия вътре. После затвори вратата с крак и спусна резето.

Оливия, която се тресеше от смях, се облегна на вратата, която потрепери от ритника на побеснелия Брайън.

— Как можа? — произнесе задъхано тя и изтри очите си. — Как се осмели да му кажеш такива неща?

— О, това не беше нищо — отвърна пренебрежително Порция. — Пазя си в запас още по-хубави. Слушай сега. — Тя отиде до вратата и зашепна през ключалката. Шепотът беше настойчив и съвсем ясен, а думите бяха невероятни — Оливия никога не беше чувала подобни изрази. Въпреки това не беше нужно да й обясняват, че са крайно неприлични. Когато навън настъпи тишина, тя се приближи до вратата. Тишина, изразяваща слисване, неверие — и в тази тишина Порция продължи да говори, тихичко, без да се запъва. Завърши с експлозивен ефект, като сравни мъжкия орган на нещастния мистър Морз с члена на кръвожадна дива свиня.

Отговор не последва. Оливия вече не се смееше, а гледаше Порция с огромно уважение. Приятелката й се облегна на вратата и се засмя развеселено.

— Сега вече му затворих устата — заяви доволно тя. — За в бъдеще ще внимава повече, когато си избира обект на подигравки.

— Никога няма да ти го прости — предрече й Оливия.

— Надявам се — отговори през смях Порция. — Не искам прошка от такъв мръсник. Но това беше само началото. Щом свърша с него, няма да знае дали стъпва по земята.

Тя вдигна безшумно резето и открехна вратата. Коридорът беше пуст.

— Знаеш ли в коя стая е настанен?

— Не мога да вляза там. — Страхът се върна в очите на Оливия, гласът й затрепери.

— Той няма да ни види. Е, знаеш ли?

Оливия поклати глава.

— Но Бейли сигурно знае.

— Добре, ще го питам. Да вървим. Ще идем до клозета. — Тя грабна палтото си.

— Защо? — попита Оливия, без да осъзнава колко глупаво звучи въпросът й.

— За нещо специално. — Порция излезе навън. — Хайде! — Тя улови ръката на Оливия и я повлече по стълбата към кухнята.

Кухненските прислужници работеха усърдно и никой не обърна внимание на момичетата, които притичаха през просторното помещение и излязоха в градината. Клозетът беше в края на двора. Оливия, която не беше облякла палтото си, потрепери, но Порция я поведе целеустремено към светлинката на окачената над вратата лампа. Оливия не посмя да зададе напиращите на езика й въпроси, а изчака Порция да я запознае с плана си.

Порция свали лампата от куката и влезе в тясното помещение. Обърна се към Оливия, подаде й лампата и нареди:

— Дръж я здраво. По-високо!

— Но какво търсим тук?

— Паяци — отговори Порция. — Предпочитат тъмните ъгълчета в клозетите. Има едни на червени петна, които хапят.

Оливия нямаше представа какво възнамерява приятелката й, но се изкиска очаквателно и отново потрепери, когато силен порив на вятъра затвори вратата и светлинката затрепка.

— Виж какъв великолепен екземпляр намерих — отбеляза доволно Порция и извади кърпичката си. — Какви чудесни големи петна — продължи тя и коленичи на отъпканата земя. — Сега ще те взема. — Тя улови съкровището с кърпичката си. — Я да видим няма ли и други като теб.

Оливия, която не се интересуваше особено от паяци, се приведе възхитено, за да проследи претърсването на тъмните ъгли.

— Някой идва — прошепна тя, чула стъпки.

— Е, и? Никой няма да попита какво правим тук. — Порция прибра в кърпичката си още един голям екземпляр.

— Аз обикновено използвам столчето в покоите си — обясни със съмнение в гласа Оливия.

Порция поклати глава и продължи да събира паяци. Когато събра в кърпичката си половин дузина насекоми с различни големини, тя се изправи предпазливо. Сложи пръст на устните си и отвори вратата. Пред клозета стоеше една от кухненските прислужнички.

— Добър вечер, мис. — Момичето се опули смаяно, когато след Порция излезе Оливия с лампа в ръка. — Добър вечер, лейди Оливия.

— Д-добър вечер, М-мери. — Оливия предаде лампата на момичето с добре изиграно спокойствие и последва Порция към кухнята.

— Веднага трябва да разберем в коя стая е онзи жалък червей — изсъска Порция, когато влязоха. Ръката й беше скрита под палтото. — Побързай, моля те. Паяците са много неспокойни и не искам да ме ухапят.

Оливия кимна и пристъпи към масата на прислугата, където Бейли си хапваше сладко печено агнешко и пиеше бира. Порция излезе бързо от кухнята и я изчака на стълбата.

— Е, какво научи?

— В източната кула. Но Бейли не знае къде е сега Брайън.

— Аха. — Порция смръщи чело и стисна устни. — Може да стане неприятно. — Тя погледна твърдо Оливия. — Ако е в стаята си, трябва да отклоним вниманието му. Само за една минута. Ще се справиш ли?

— Да остана насаме с него? — Оливия поклати енергично глава.

— Само една минута — настоя Порция, която вече беше наясно, че Оливия трябва да се опълчи смело срещу демона, който виждаше у Брайън Морз. — Ще бъда наблизо, кълна ти се.

Оливия преглътна и изпъна рамене.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Да вървим. Паяците ще му изпият кръвчицата. — Порция закрачи енергично по коридора. Оливия я последва след кратко колебание.

Пред вратата към стаята на Брайън Морз двете спряха. Порция се притисна към стената зад вратата и даде знак на Оливия да почука.

Оливия се взря като парализирана във вратата, неспособна да вдигне ръка. Мълчанието се проточи, докато Порция се приведе и почука рязко на вратата. Оливия пребледня и отскочи назад.

Вратата се отвори и Брайън Морз погледна учудено Оливия с коравите си очи.

— Е, какво има?

— Д-дайана. — Тази дума струваше на Оливия толкова усилия, че бе произнесена едва чуто. Оливия посочи към салона на мащехата си и прихвана полите си, готова да побегне, ако той се приближи твърде много.

Без да й обърне внимание, Брайън затвори вратата зад гърба си и забърза по коридора. Оливия направи крачка назад, за да му попречи да забележи Порция, в случай че по някаква причина се обърне. Щом Брайън зави зад ъгъла, Порция изскочи от прикритието си.

— Бързо, вземи паяците и ги сложи в леглото му! Бързо! Аз ще стоя на пост, в случай че мине някой. — Тя подаде на Оливия кърпичката с паяците и отвори вратата със свободната си ръка.

— Хайде, побързай! — настоя тя, когато Оливия не се помръдна. Оливия преглътна мъчително. После взе кърпичката и се шмугна в стаята. Порция огледа внимателно коридора.

— Вдигни завивката откъм краката — нареди тихо тя. Сърцето на Оливия биеше с такава сила, че тя едва дишаше.

Ала изпълни указанията, вдигна завивката и изсипа съдържанието на кърпичката върху чаршафа.

— Бързо оправи завивката — заповяда Порция.

Оливия изпълни заповедта. Кискайки се от нервност и възбуда, тя почука леко по леглото, за да се помоли за успеха на начинанието и излезе в коридора при Порция.

— Мисля, че това е достатъчно. Щом усетят топлото, паяците ще се успокоят, а щом онзи негодник си легне, ще се устремят към най-топлото и най-влажното място на тялото му. Познай къде е то. — Порция се ухили злобно. — Утре ще се събуди с огромни следи от ухапване на най-неподходящите места.

— Отровни ли са паяците?

— Не смъртоносно — отговори сериозно Порция. — Вече ти казах, че няма да го убия.

— О, бих искала да видя как го хапят — прошепна със злобна радост Оливия.

— Достатъчно е да го наблюдаваш на масата за закуска — отвърна ухилено Порция.

 

 

Брайън спря пред салона на Даяна, оправи жакета си и подреди диплите на дантелената яка. Все още не се беше възстановил напълно от сцената с копелето на Джак Уорт. Никой не го беше засипвал с такива злобни ругатни, дори когато посещаваше долнопробните бордеи. Нямаше представа какво би могъл да предприеме в случая. Да уведоми Даяна или Гранвил — немислимо! Как да им признае, че тази уличница го бе обидила смъртоносно? Как да повтори думите й? Най-лошото беше, че Оливия бе чула всичко, казано по негов адрес. Глупавата малка гъста бе станала свидетелка на поражението му. Един ден той щеше да отмъсти на Порция Уорт, да я сложи на мястото й, но всичко с времето си. Брайън разполагаше с метод, в който беше станал истински майстор: не бързаше, изчакваше най-удобния случай и нанасяше удар. Тогава отмъщението беше много по-сладко.

Той почука кратко, отвори вратата на салона и влезе с дълбок поклон.

— Лейди Гранвил, с какво мога да ви услужа?

Даяна вдигна глава от писмото, което пишеше, и се усмихна изненадано.

— Много се радвам, че искате да ми правите компания, мистър Морз. Трябва да призная, че в последно време животът ми е пуст, тъй като в замъка почти не идват гости. Кой би посетил с радост един военен лагер? — Тя се усмихна меланхолично. — Естествено съпругът ми прави онова, което смята за най-добро, но понякога се измъчвам от копнеж за по-цивилизована компания, за духовити разговори. А най-лошото е, че нямам възможност да разговарям за мода. Нямам представа какво се носи сега в двора. — Тя приглади полата на елегантната си рокля. — Сигурно ме смятате за провинциалистка.

— В никакъв случай, скъпа лейди Гранвил. — Брайън приседна на дивана до нея. — Вие сте въплъщение на елегантност. Никой в двора не би могъл да се мери с вас.

Даяна се засмя мелодично.

— Ласкаете ме, сър. Моля ви, разкажете ми за двора. — Тя докосна ръката му. — Как се чувства кралицата при тези неприятни обстоятелства? Толкова ми се иска да бъда до нея, да я подкрепям. И бедната малка принцеса Хенриета! Нежно дете като нея да преживее такива страшни неща!

— Преди два месеца бях в Оксфорд — заразказва Брайън. — Достойното поведение на техни величества е пример за целия двор. — Естествено той премълча, че макар и в Оксфорд, не бе приет в двора и беше виждал кралската двойка само на улицата, когато отиваха на църква.

— Бих искала да можех да убедя съпруга си… — Даяна млъкна и притисна парфюмираната кърпичка към очите си. — Простете, мистър Морз. Нямам право да критикувам решенията на съпруга си, но се чувствам толкова унизена. Моят дълг, моята лоялност принадлежи на сюзерена ми и в това ужасно положение… Простете — повтори тя и зарови лице в кърпичката.

Брайън я потупа по коляното. Погледът му се изостри. Беше надушил възможност да посее разногласия. Много полезни и продуктивни разногласия.

— Понякога, скъпа лейди Даяна, трябва да следваме повелите на съвестта си, макар че дългът повелява друго.

Даяна вдигна глава. По лицето й нямаше обезобразяващи следи от отчаяние.

— Какво имате предвид, сър?

Брайън се покашля дискретно.

— Лична лоялност, въпрос на съвест… Не вярвам съпругът ви да очаква, че ще забравите съвестта си само защото неговата го води в друга посока. И двамата знаем, че решението на лорд Гранвил е тежка грешка. Да се обърне срещу краля, означава да се обърне срещу Бога. Кралят управлява с божията милост като миропомазан представител на всемогъщия.

Тази сериозна и дълбоко поучителна реч беше като музика в ушите на Даяна.

— Толкова се страхувам за съпруга си! — прошепна тя. — Какво ще стане с него и с всички онези, които са се надигнали срещу краля, когато потушат бунта и виновните се изправят срещу кралския гняв?

— Наистина мрачна перспектива — съгласи се прочувствено Брайън. — Лорд Гранвил със сигурност не е помислил, че семейството ще сподели съдбата му.

Даяна потрепери.

— Моят баща също възнамерява да се обяви на страната на парламента. Ще ни лишат и от последното убежище.

— Може би, но… аз бих могъл… не, не бих могъл да предложа такова нещо. — Брайън скочи и се заразхожда нервно пред камината, обзет от вълнение.

— Моля ви, кажете какво ви тревожи — помоли тихо Даяна.

— Струва ми се неблагодарно, след като лорд Гранвил ме прие така великодушно, но ми е непоносимо да ви гледам как страдате, милейди. — Той коленичи пред нея и улови ръцете й. — Само ако бихте могли да ми се доверите!

— Разбира се, че ви имам доверие. — Тя стисна ръцете му. — Какво имате да ми кажете? — Очите й заблестяха.

— Ами… може би вие с вашето поведение ще намалите вината на съпруга си в очите на краля.

— Искате да се обърна срещу мъжа си?

— Не, разбира се. Но ако намерите начин да подкрепите делото на краля без знанието на съпруга си… — Брайън прокара език по внезапно пресъхналите си устни. Беше навлязъл в опасна територия, но Даяна го гледаше с такова безрезервно възхищение, че той вече предвкусваше триумфа си. Какъв удар! Да подтикне съпругата към предателство в сърцето на неприятелската крепост!

Катон беше могъщ господар. И човек на честта, който с обявяването си на страната на парламента щеше да подкрепи делото му и да накара много нерешителни да го последват. Ако Брайън успееше да подкопае силата му на собствената му територия, сред стените на собствената му крепост, той щеше да загуби голяма част от влиянието си. А Брайън Морз, човекът, който беше допринесъл за падането му, щеше да получи заслужената благодарност на върналия се на трона си крал.

— Какво? — пошепна Даяна, която също осъзнаваше опасността. Ала преди Брайън да е успял да отговори, вратата на салона се отвори.

— Какво е това, Брайън? Какво правиш на колене пред жена ми? — извика изненадано Катон. — Лейди Даяна не е дама за ухажване!

Брайън скочи и запристъпва виновно от крак на крак.

— Милорд, аз…

— Мистър Морз ми помогна да избера подходящ тон за бродерията си — намеси се спокойно Даяна.

— Разбирам. — Катон огледа кошничките с копринени конци. — Не е ли по-добре аз да помогна?

— О, милорд, вие се интересувате единствено от тази ужасна война — отвърна с усмивка жена му.

— Може би. — Катон вдигна рамене и посегна към звънеца.

— Случило ли се е нещо, което да ви разтревожи, милорд? — Даяна скочи, отиде при него и сложи ръка върху неговата.

— Само проклетата война — изръмжа той. — Бейли, донеси ни вино.

— Притеснява ли ви нещо, милорд? — попита Брайън и се наведе да притури дърва в огъня.

„Твоето смущаващо присъствие и непрестанните ми подозрения към Порция Уорт.“

— Къде са момичетата? — попита строго Катон. — Не е ли време за вечеря?

— Не знам — отговори Даяна. — Да изпратя ли да ги повикат… или само Оливия? — Тя се усмихна на мъжа си и продължи с нежна загриженост: — Милорд, започвам да мисля, че твърде непринудено включихме Порция в семейния си живот. Не бива да поощряваме влиянието и над Оливия, особено след това ужасно похищение. Знам, че не искате да пренебрегвате детето на брат си, но съм на мнение, че Порция ще бъде много по-щастлива, ако заеме мястото си сред персонала.

Катон се опита да овладее гнева си. Нямаше намерение да обсъжда подобни неща с Даяна.

— Аз съм на друго мнение, мадам. Само на Порция трябва да благодарим, че Оливия е вече здрава. А това не може да бъде лошо влияние. Имам своите основания да настоя тя да остане член на семейството, поне засега.

Даяна го погледна разочаровано.

— Мога ли да узная какви са тези основания?

Катон поклати глава.

— Скъпа моя, не е нужно да се тревожиш. Обмислил съм всичко. А, Бейли… — Той се обърна към иконома, който стоеше до вратата с табла в ръка. — Съобщи на мис Оливия и мистрес Уорт, че след десет минути ще вечеряме.

— Да, милорд. — Бейли се оттегли с дълбок поклон.

Даяна стисна устни и замълча. Когато след малко влязоха Оливия и Порция, тя се усмихна топло на завареницата си и я целуна по бузата.

— Толкова съм щастлива, че се чувстваш по-добре, милото ми дете.

Оливия се усмихна многозначително и когато се обърна, бързо изтри бузата си.

На масата Катон ядеше с отсъстващ вид и предоставяше на Даяна и Брайън да водят разговор. Погледът му често търсеше лицето на Порция. Тя се държеше безупречно, говореше малко и отговаряше учтиво, когато я питаха. Нищо в поведението й не издаваше, че е подслонил под покрива си шпионка. Той беше сигурен, че момичето не му е казало всичко за пребиваването си в лагера на Декатур, както бе премълчало някои неща и за първата си среща с врага му. Може би Джил имаше право да предполага, че между момичето и Декатур има по-тесни връзки.

Той не бе забелязал как съсредоточено я наблюдава, когато Порция изведнъж вдигна глава от чинията си и срещна погледа му. Предизвикателно. Също както правеше навремето брат му Джак. Може би и тя подобно на Джак се подиграваше с него и си въобразяваше, че може да го прави на глупак.

Трябваше да говори още веднъж с нея, да я изпита.

Веднага след вечеря Катон покани Порция в кабинета си в кулата. Тя седна насреща му зад голямото писалище, сериозна, стараейки се да прикрие неловкостта си. Не си правеше илюзии — мъжът насреща й имаше остър ум, но не можеше и не биваше да узнае цялата истина за срещата й с Руфъс Декатур.

— Колко пъти си говорила с Декатур?

Порция помисли малко.

— Всъщност само веднъж. Когато ме заведоха при него и се разбра, че не съм Оливия.

— Много ли се ядоса?

— Отначало да, но бързо се примири. Каза, че хората му са се заблудили и това е разбираемо. Аз носех палтото на Оливия, а те са имали заповед да вземат момичето със синьото палто.

Катон знаеше за палтото още от Оливия. Дотук версиите им съвпадаха.

— И как се отнесоха към теб?

С хумор, плътско желание, страст? Или ожесточеният противник на Гранвилови си бе поиграл с нея и я беше направил на глупачка? Но гласът й прозвуча равнодушно:

— През повечето време бях затворена в склада за ябълки. Направих опит да избягам по реката, като откраднах една шейна, но постовете ме задържаха. — Тя издържа на погледа му.

Катон се намръщи още повече.

— А после… как им избяга?

— Скрих се сред един малък отряд, който излезе на разузнаване, и когато оставихме зад себе си земите на Декатур, се измъкнах — фактът, че това беше първоначалният й план и вероятно щеше да успее, придаде убедителност на думите й.

Порция осъзна, че все още не е взела окончателно решение дали да подкрепи Катон в борбата му срещу Руфъс Декатур. Всъщност сега не беше нужно да решава, тъй като и без това не можеше да му даде полезна информация.

Катон, който изпита оптимистично облекчение, поглади брадата си. Засега нито едно подозрение не се потвърждаваше. Погледът му падна върху вестта, получена тази сутрин.

— Чула ли си нещо за нападение над едно отделение от армията на лорд Левен недалече от Йетхолм?

— Когато избягах, лорд Ротбъри беше на път с малък отряд — отвърна предпазливо тя. — Докато седях в склада за ябълки, не можех да науча нищо за плановете им. — Което беше напълно вярно. — Наистина ли е имало такова нападение, милорд? — попита невинно тя.

— Очевидно — отговори Катон и махна пренебрежително. Стана и прекоси тясното помещение с големи крачки. — Узна ли какъв откуп е искал Декатур, за да ми върне Оливия жива и здрава?

— Не. — Порция за първи път излъга директно. Видя пред себе си лицето на Руфъс, разкривено от болка и гняв, докато се взираше към руините на бащината си къща. Чу как описваше с корави, почти безумни думи какво бяха причинили Гранвилови на баща му и как бяха постъпили с дома на дедите му. Чу го да казва какво се е надявал да постигне с отвличането на Оливия. Как да съобщи ужасната истина на Катон, след като споменът й беше непоносим?

Катон, който я наблюдаваше внимателно, разбра веднага, че е излъгала. Погледът и леко треперещите устни я издадоха. Но защо да лъже, след като няма какво да крие?

Той спря пред огъня, вдигна единия си крак върху решетката на камината и се опря на перваза, без да откъсва поглед от лицето й.

— Декатур е знаел с какво палто се движи Оливия, а това показва, че е много добре запознат с нашия начин на живот. Как му е хрумнало да ви издебне, докато се пързаляте? Откъде е можел да знае, че често ходите на кънки?

— Нямам представа — отговори Порция.

— Питам се дали сред нас не се е скрил шпионин — продължи замислено той, без да сваля очи от нея.

Порция имаше чувството, че трябва да прекоси бурна река по няколко люлеещи се камъка. Припомни си Руфъс, който си беше похапнал печено месо в замъка на Катон, как бе подслушал разговорите на враговете си, а после беше наблюдавал нея и Оливия, докато се пързаляха по заледения ров, и беше рискувал главата си в една смъртоносна игра, която го забавляваше. Очите му през цялото време се смееха и тогава я целуна за първи път…

Тя сведе глава към скръстените си в скута ръце.

— Според мен е възможно, милорд.

Изведнъж Катон се усмихна.

— Е, мисля, че няма за какво да се тревожиш. Радвам се, че успя да се върнеш при нас жива и здрава. Оливия е много щастлива, че си отново при нея. Знам, че копнее за компанията ти. Върви при нея.

След като Порция си отиде, Катон продължи неспокойната си разходка. Усмивката му угасна веднага щом вратата се затвори зад гърба й. Тя не смееше да го гледа в очите. Но ако беше шпионка, може би щеше да успее да я използва за своите цели. Тя нямаше представа, че я подозираха, следователно можеха да й подхвърлят фалшива информация. С нейна помощ щяха да примамят Руфъс Декатур в капана, който да го доведе до гибел.

Но какво, по дяволите, правеше Брайън при Даяна? Във всеки случай не избираха копринени конци, това беше ясно. Колкото по-скоро се отървеше то Брайън, толкова по-добре.

Катон не можеше да знае, че има и други хора, които се стараят да ускорят заминаването на мистър Морз. Замаян от стария коняк на Катон, Брайън падна тежко в леглото си и скоро захърка шумно. Паяците, зарадвани от неочакваната плячка, се нахвърлиха жадно върху голата плът. Запълзяха по него и се промъкнаха във всички гънки, където плътта беше влажна и сочна. Брайън се мяташе насам-натам, вдигаше колене към гърдите и сънуваше, че някой го боде с игла.

Събуди се, когато слугата му отвори капаците на прозорците и дръпна завесите на леглото.

— Нося гореща вода за бръснене, сър. Ботушите ви са почистени.

Брайън седна в леглото и примигна срещу ярката светлина. Главата му бучеше. Мушна ръка под завивката, за да се почеше по бедрото, но нещо полази по пръстите му и той отметна чаршафа. Пълзящите навсякъде петнисти паяци вече не бяха кошмар, а действителност. От гърлото му се изтръгна дрезгав вик. Дотичалият слуга зяпна смаяно.

— Откъде са дошли толкова много паяци?

— Откъде да знам, глупако! — изрева ядно Брайън. — Убий ги, бързо!

Той стана и огледа краката си. Светлата кожа беше осеяна с огромни червени петна, които продължаваха нагоре по бедрата и се губеха в окосмените срамни части. Слугата нападна паяците с машата от камината и Брайън се потърси от отвращение.

— Нямам представа откъде са дошли, сър — извика слугата, докато гонеше един особено едър и ловък екземпляр. — Вероятно вие сте ги донесли.

— Идиот! Разбира се, че не съм. — Брайън започна да се чеше и постигна само това, че сърбежът стана нетърпим, а петната още по-големи и многобройни. — Искам баня… гореща вода… вряща вода! — изрева той и слугата се втурна да изпълни заповедта.

В коридора го пресрещнаха лейди Оливия и мистрес Уорт, тръгнали на ранна разходка.

— Добро утро, Питър, да не се е случило нещо с мистър Морз? — попита невинно Оливия.

— Бог да ми е на помощ, лейди Оливия, но той направо полудя. — Питър се ухили злобно. — Знам, че не бива да се смея, но направо ще се пръсна. В леглото му имаше паяци, изхапали са го по цялото тяло. Сега крещи за гореща вода. Сърбежът е непоносим. — Питър се изсмя отново и се отдалечи.

— Порция, ти си гений!

Порция се усмихна самодоволно.

— Постигнах добър ефект, нали?

— Сега е мой ред — извика Оливия и очите й засвяткаха.

— Сериозно? — Порция спря изненадано. — И ти искаш да изиграеш номер на тази жаба? Прекрасно!

— Да. — Оливия, окрилена от смелостта и откривателството си, със зачервени бузи, извади от джоба си малко пакетче. — Тази сутрин бях в склада. Мистър Морз ще намери в бирата си една малка изненада.

— Какво по-точно?

— Почакай и ще видиш.

Порция се засмя зарадвано. Крайно време беше Оливия да вземе нещата в свои ръце. Това беше най-добрият метод да се отърве от страха си.

Оливия беше превъзбудена. Когато Брайън влезе в стаята за закуска, тя едва се удържа да не се изсмее тържествуващо. Наблюдаваше го крадешком и предвкусваше новата си победа.

Брайън отговори на поздрава на Даяна и се извини за закъснението си. Не удостои с поглед Оливия, която направи реверанс. Но погледът, който хвърли на Порция, беше повече от отровен. Тя реагира със сериозно кимване.

Оливия го следеше внимателно. Винаги когато потреперваше и мушваше ръка под масата, тя знаеше, че се чеше между бедрата и едва се сдържаше да не избухне в смях. Когато действието на банята отслабна и сърбежът се усили, изражението му стана измъчено.

По едно време скочи рязко от масата и когато Даяна го изгледа учудено, се изчерви до корените на рано оредяващата си коса. Покашля се смутено и отиде до бюфета, за да вдигне капаците на няколко купи, сякаш искаше да провери съдържанието им. През цялото време триеше бедра едно в друго и пристъпваше от крак на крак.

Оливия хвърли развеселен поглед към Порция, посегна към солницата, отвори шепата си точно над чашата на Брайън, изсипа нещо в бирата му и се отдръпна. После преспокойно започна да маже хляба си с масло.

Какво лошо момиче, помисли си развеселено Порция. Нямаше представа какво бе изсипала Оливия в бирата на Брайън, но предугаждаше, че действието му ще е драстично.

Брайън се върна на масата, направи някаква банална забележка за времето и седна.

— Наред ли е всичко, мистър Морз? — Даяна беше искрено загрижена.

— Но да, лейди Гранвил. — Смехът му прозвуча глухо и неубедително. — В такава очарователна компания не е възможно да се измъчваш от нещо. — Той посегна към чашата си и изпи бирата на един дъх.

Докато Брайън пиеше, Оливия го наблюдаваше втренчено и продължи да яде едва когато той остави чашата си.

След малко в трапезарията влезе Катон, поздрави семейството си и напълни чинията си с печени бъбречета. Тъй като беше станал още на зазоряване, той донесе със себе си облак студен въздух, а отсъстващият поглед издаде, че мислите му са при войската. Ала и той се учуди, когато Брайън изведнъж скочи и се втурна навън.

— Господи, какво му стана?

— М-мисля, че мистър Морз не се ч-чувства добре — заяви Оливия с преувеличена загриженост. — Сигурно има б-болки…

Порция едва не се задави с парче хляб.

— Вчера му нямаше нищо — отбеляза Катон.

— Може би трябва да отида при него. — Даяна се надигна бързо.

— О, не би трябвало да го правиш — промърмори Оливия, но така, че да я чуе само Порция.

— Какво каза, Оливия? — Катон я погледна въпросително.

— Н-нищо важно, сър.

Даяна тъкмо беше стигнала до вратата, когато в трапезарията отново се появи Брайън. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— Моля за извинение — промърмори той и отново зае мястото си.

— Зле ли ви е, сър? — попита невинно Порция.

Брайън отвори уста да отговори, но изведнъж скочи, блъсна стола си, преобърна го и избяга от стаята с измъчен стон. Катон се разтревожи сериозно.

— Май трябва да повикаш лекар, Даяна.

— Веднага. — Съпругата му бързо излезе от стаята.

— Моля да ме извините, лорд Гранвил, Джанет се нуждае от мен в детската стая — обади се Порция и се изправи.

Оливия също се извини под някакъв предлог и Катон остана сам в трапезарията.

— Какво сложи в бирата му? — попита шепнешком Порция и придърпа приятелката си в една прозоречна ниша.

— Огромна доза сена — призна Оливия и се разкикоти като луда. — Ще прекара целия ден на гърнето.

— Умно момиче! — Порция я потупа признателно по рамото. — Брилянтна идея.

Оливия се изпъчи гордо.

— Уверена съм, че ще побърза да се махне оттук — продължи весело Порция. — Никой не обича да го правят на глупак. А сега ще ида при Джанет и ще бъда особено мила с нея — заключи ухилено тя.

Порция се отдалечи със заговорническо махване, а Оливия посегна към медальона си. Отвори го и извади пръстена, изплетен от разноцветни коси. Каква могъща сила беше приятелството, щом съумяваше да прогони дори демоните!

14.

Какво ли внасяха в крепостта? Порция се промъкна още по-напред, за да вижда по-добре какво се върши в рова. Намираше се в една стара шахта. Пред погледа й се разкри същата сцена, която често беше наблюдавала — мъже, които разтоварваха мулета и после изчезваха под подвижния мост през някакъв скрит вход в стената. Всичко това се вършеше напълно безшумно под строгия надзор на Джил Крамптън.

Порция се намести удобно и огледа тясното помещение. Видяното я омагьосваше и възбуждаше любопитството й. Явно ставащото имаше връзка с предстоящата война. Катон докарваше в замъка си нещо, което имаше голямо значение за успеха на военните действия. Но какво?

Откакто се върна в Гранвил Касъл и след безславното оттегляне на мистър Морз тя отново посвети цялото си внимание на нощните си експедиции. При това постоянно чакаше знак от Руфъс или хората му. Чакаше да види позната фигура, промъкваща се в тъмнината, да чуе настойчив шепот, отправен към нея. Чакаше да срещне гърбавия старик, увит в огромна пелерина. Щом Руфъс беше посмял да проникне в замъка на врага си, не беше изключено той или някой от хората му да е наблизо и сега, добре маскиран, и да наблюдава нощните сцени. Тя нямаше представа какво ще направи, ако забележи Руфъс или някого от хората му. Ще го предаде ли? Или ще му предложи помощ?

Смешно. Тя беше на страната на врага. Руфъс нямаше да приеме помощта й.

Тя си повтаряше тези думи отново и отново, изпълнена с горчивина, но това не променяше поведението й. Понякога цялата история с отвличането й се струваше сън и тогава бързаше да си напомни, че случилото се е реалност и тя вече не е същата.

Често й се случваше да обикаля крепостта и да си представя, че събира информация за Руфъс Декатур — макар да знаеше, че не може да я предаде. Но така си създаваше претекст и намираше известен смисъл в объркването и болката си.

Порция се уви в наметката си, излезе от тясната шахта и се плъзна покрай стената. Слезе по тясна каменна стълбичка, вкопана в стената, която завършваше във външния двор. Навсякъде се виждаха запалени факли, които хвърляха призрачни сенки върху калдъръма.

Порция се промъкна покрай стената, като внимаваше да остане в тъмното, докато стигна до малката порта. Тя зееше отворена, откъм рова се чуваха шумове. Постът помагаше да разтоварват животните.

Момичето се промъкна през портичката. Брегът между стената и рова представляваше ивица трева, не повече от два метра широка. Плътно притисната до стената, Порция се промъкна на пръсти, докато излезе от светлинния кръг на факлите. Щом се озова в пълен мрак, тя спря и се ослуша. Гласовете бяха тихи, но се чуваха ясно.

— Това беше последното муле, сержанте.

— Правилно. Заключи подземието, щом влезеш.

— Тъй вярно, сър.

Чу се скърцане на панти, които явно имаха нужда от смазване, следвано от тъп удар, и светлината на факлите изчезна. В мрака издрънчаха юзди. Порция предположи, че отвеждат мулетата. Чу стъпки по подвижния мост, някой затвори портичката и тя остана сама извън замъка. Ами сега?

Тя приседна и се плъзна по склона към замръзналия ров. Навън цареше пълен мрак. Подвижният мост беше точно над нея. Опипвайки предпазливо, тя се промъкна покрай влажната, леденостудена стена, докато се озова точно под средата на моста. Без светлина не можеше да различи очертанията, но тя ги беше виждала и преди и знаеше, че вратата е на около метър над рова. Свали ръкавицата си и опипа стената с измръзващи пръсти.

Точно така. Едва забележима линия в камъка, твърде права за случаен процеп. Порция опипа горния ръб, после страничните линии, търсейки някакво копче, лост, устройство, с което да отвори вратата отвън.

Нищо. Камъните бяха корави, неподатливи ледени блокове. Часът беше два след полунощ и тя беше сам-сама пред външната стена…

Порция стисна здраво зъби и продължи да търси, като плъзна длани по камъните в близост до очертанията на вратата. Нищо. Студените й ръце бяха станали безчувствени. Треперейки, тя навлече ръкавиците си, облегна се на стената и се опита да размисли. Какво трябваше да направи?

И тогава стената зад нея поддаде, така внезапно, че тя се олюля и едва не падна. Нямаше праг и тя полетя към нищото, размахвайки ръце и крака. Все пак успя да се задържи за камъка, който тежко се завъртя навътре.

Намираше се в тайния вход. Зад нея цареше абсолютен мрак, пред нея беше сиво-черната нощ. Ако затвореше вратата, нямаше да вижда нищо повече.

Напълно неподвижна, тя се опита да долови нещо в мрака зад гърба си, ала чу само бученето в ушите си и биенето на собственото си сърце. Дали мъжете си бяха отишли? Дали се излагаше на опасността да се сблъска с тях? Един поглед назад й показа нисък, тесен ходник, който изчезваше в мрака.

Около нея цареше абсолютна тишина. Толкова дълбока, че въздействаше заплашително. Затварянето на вратата изискваше повече смелост, отколкото тя си мислеше, че притежава, но все пак успя. Същото протяжно скърцане, същият глух удар, и тя се озова в пълен мрак и тишина. Обърна се, притисна ръце към стената от двете страни и тръгна напред със сведена глава и прибрани рамене. Постепенно таванът се повдигна и тя се изправи. Мракът се разреди, очите й свикнаха с тъмното, а след още няколко крачки и се стори, че вижда в черното сива ивица.

След това обаче видя трепкаща светлинка. Факла. Тя потрепери и се притисна към стената, макар да изпита облекчение, че е наближила обитаеми места. Все още не се чуваше никакъв шум. Светлината не се движеше, само трепереше, вероятно от въздушно течение. Тя продължи пипнешком напред, без да се отделя от стената. Коридорът се разшири и когато стигна до разклонението, Порция чу гласове. Катон и Джил Крамптън!

— Мисля, че сме готови, Джил. — Тонът на Катон издаваше задоволство.

— Да, милорд. Добър улов. — Джил избухна в тих смях. — Съмнявам се, че оттук до Йорк е останала дори една сребърна чаша. Кога ще отнесем нещата?

— Следващия петък отиваме в Дъръм… Добре, че завареният ми син се махна…

— Много бързаше да си отиде — отбеляза Джил. — Изглеждаше измършавял и изобщо не можеше да си седи на задника.

Катон изръмжа нещо неразбрано. Прибързаното заминаване на Брайън стана в нерадостна атмосфера. Катон беше почти убеден, че завареният му син е стаил в сърцето си див гняв срещу Гранвил Касъл и обитателите му — толкова неприятен, ако не дори заплашителен, беше погледът на хитрите кафяви очи. Но в момента Катон имаше да мисли за много по-важни неща от дребнавата омраза на Брайън.

— Щом отнесем съкровището, ще се погрижим Руфъс Декатур да узнае съвсем точно кога и по какъв път ще мине керванът. — Катон говореше с все същото задоволство.

— Боя се, че не ви разбирам, сър. — Джил се поколеба. — Щом узнае, че ще изнесем съкровището от замъка, той ще се нахвърли върху нас като ястреб.

— Точно така. И като го направи, ще падне в капана — обясни с хладна решимост Катон. — Той ще нападне кервана, а ние ще го очакваме. Бъди уверен, че Декатур ще увисне на въжето още преди да е изтекъл месецът.

— Планът е добър, сър, но как ще го примамим? — Джил беше човек с ограничена фантазия. Сгушената в мрака Порция също усети учудването му.

— Ще пуснем слухове, че се готви пренасяне — обясни търпеливо Катон. — Околностите гъмжат от шпиони на Декатур. Те ще му занесат вестта, а ние… — Той млъкна многозначително.

Порция се промъкна по-близо. Трябваше да чуе всяка дума, затова забрави опасността.

— … мисля, че си имаме шпионка в самия замък. Ако не се лъжа, мистрес Уорт е готова да препрати информацията — кой знае по какви канали.

Джил подсвирна изненадано.

— Мислите ли, че играе двойна игра?

— Не мога да преценя дали е лъжкиня, или само лековерна — отговори замислено Катон. — Ако се окажа прав, тя ще предаде новината веднага щом стигне до ушите й. Но ако се лъжа и момичето не е шпионка, пак ще се погрижа да й предадат новината за пратката.

Порция усети гадене. Космите на тила й настръхнаха и тя изпита болка.

Гласовете заглъхнаха, светлината угасна, но тя остана притисната до стената на тунела, докато отново я обгърна абсолютната тишина. Едва когато беше напълно сигурна, че е съвсем сама, тя излезе от коридора и се озова в голямо сводесто помещение. Усети мириса на катран от загасената факла. Въпреки мрака различи очертанията на подредените покрай стените сандъци. Отвори един от тях и зяпна смаяно — блещукащо сребро, малко по-тъмно блестящо злато и ярко сияещи бисери. Съкровища, които осветяваха мрака.

Порция попипа скъпоценностите. Свещници, потири, сребърни съдове. И накити. Пръстени, брошки. Цяла съкровищница от олтарна посуда, скъпоценни домакински предмети, ковани изделия. Благородни метали и скъпоценни камъни. И всичко това беше предвидено за касата на парламентарната армия. Воденето на война изискваше огромни средства и нито кралят, нито бунтовниците разполагаха с необходимото. Това съкровище щеше да представлява голямо предимство за притежаващия го. А пролетта наближаваше и войната отново щеше да пламне…

Катон знаеше, че Руфъс ще направи всичко, за да си присвои съкровището.

Когато Порция затвори капака на раклата, звукът отекна в сводовете като гръм и сърцето й заби по-силно. Никой не се отзова. Тя откри някакъв отвор в отсрещната стена и се запъти натам. Пред нея се разкри нов коридор, по-широк и по-висок от първия. Тя тръгна по него, размишлявайки усилено.

Трябваше да предупреди Руфъс за готвения капан. Катон беше напълно прав: врагът му имаше очи и уши в цялата околност. Руфъс Декатур сигурно знаеше за събраното в подземията съкровище и при опита си да го отнеме от Катон щеше да падне в капана.

Коридорът завършваше със стръмна стълба, водеща към дъбова врата. Порция посегна колебливо към дръжката. Ами ако вратата беше заключена? Ала бравата се раздвижи, тя се промъкна през вратата и се озова в едно от стопанските помещения зад кухнята.

Единствените шумове бяха равномерното тиктакане на високия стенен часовник в кухнята и пращенето на огъня в голямото огнище. Порция мина по задната стълбичка и се прибра незабелязано в стаята си. Там падна тежко на леглото, скри лице в ръцете си и се опита да състави план.

Катон я смяташе за шпионка. За лековерно, наивно същество, което не знаеше какво прави. Обзе я диво възмущение, като си представи по какъв начин възнамеряваха да я използват. Тя трябваше да бъде примамката в капана! Кръвни връзки или не, тя щеше да направи точно обратното.

Но как? За съжаление предположенията на лорд Гранвил не бяха верни: тя не разполагаше с канали за връзка със село Декатур. В страната бушуваше война и пощата не работеше. Никой не би се наел да отнесе тази толкова важна новина в далечните земи на Декатур посред зима. Тя нямаше възможност да влезе във връзка с някого от хората на Руфъс, не можеше и да обиколи околните селища и да намекне за някои неща с надеждата, че ще бъде чута от подходящите хора.

Имаше само едно решение. Тя щеше да отнесе информацията лично.

Разумът веднага й подсказа, че щом напуснеше дома на Катон с намерението да издаде плановете му, никога вече не можеше да се върне назад. Значи трябваше да заживее свой живот. Да разчита само на себе си.

Но тя знаеше, че няма друг избор. Не можеше да допусне Руфъс да отиде на сигурна смърт.

Тя се зави до брадичката и задряма. През цялата нощ я измъчваха кошмари. Стана на разсъмване и се зае да събира оскъдните си вещи. Щеше да тръгне пеша. Това означаваше голям риск, но не можеше да си позволи да вземе някой от конете на Катон, а Пени бе изпратена обратно на притежателя й, добре нахранена и отпочинала. Катон не й бе казал каква вест е изпратил с коня, а и тя предпочиташе да не знае.

До село Декатур имаше около четири часа път на кон, което означаваше поне дванадесет пеша. Щом стигнеше до Шевиотовите възвишения, вече нямаше да може да разчита на пътните знаци, а само на случайните си спомени. Но щеше да се ориентира по сигналните огньове. Огненият пръстен, който опасваше възвишенията, щеше да й сочи пътя.

Трябваха й провизии и вино. Вода щеше да намира по пътя. От парите, които Джил й бе дал в Единбург, бяха останали съвсем малко, а и съвестта й забраняваше да ги използва за такава цел. Макар и с неохота, тя остави двете сребърни монети на нощното си шкафче. После отиде за храна от кухнята. Беше още много рано и дремещият прислужник, който трябваше да разпали огъня, изобщо не я забеляза.

Времето от мига на решението до тръгването беше съвсем кратко и подготовката беше минимална. Порция взе шише с вино и торбичка с малко хляб, сирене и студено месо. Сложи костюма си за езда, под него бричове и два чифта чорапи, отгоре дебело палто и ръкавици. Натъпка джобовете си и се запъти към стаята на Оливия.

Беше длъжна да се сбогува с приятелката си. Втората й задача беше да се измъкне незабелязано от замъка.

Май последното беше по-лесно от сбогуването…

Оливия спеше, но се събуди веднага щом Порция я разтърси леко за рамото.

— Какво правиш тук толкова рано? — Тя седна в леглото и примигна учудено. — Защо си в този вид?

Порция приседна на ръба.

— Трябва да отида в селото на Декатур. Баща ти е решил да заложи капан на Руфъс, а аз не мога да допусна това.

— Не, р-разбира се, че не — отговори Оливия, устремила поглед към лицето на приятелката си. — Какъв капан?

Порция обясни какво беше подслушала и Оливия я изслуша със смръщено чело.

— Ще се в-върнеш ли? — попита тихо тя, но треперещият глас и болката в очите показаха на Порция, че Оливия знаеше отговора.

— Знаеш, че не мога. Баща ти никога няма да ме приеме. — Порция се приведе и я целуна по бузата. — Надявам се, че не се сбогуваме завинаги. Вярвам в това. Още не знам къде ще отида, след като предупредя Руфъс. Но ще се опитам да ти пратя вест, за да знаеш как живея.

Тя се огледа търсещо и изведнъж се сети нещо.

— Знаеш ли, ще ти оставям писма на островчето в рова, под големия камък, където патиците се събират при дъжд. Винаги когато можеш, поглеждай там, обещаваш ли ми?

— Обещавам. — Оливия дори успя да се усмихне. — Хайде, върви!

Порция я целуна отново и стана. В гърлото й беше заседнала буца.

— Още нещо — заключи тя и в погледа й имаше отчаяна молба. — Трябва да се преструваш, че не знаеш къде съм отишла и защо. Можеш ли?

— Разбира се — отговори малко обидено Оливия. — Хайде, върви, преди да съм ревнала.

Порция се поколеба, после побърза да излезе. И нейните очи бяха пълни със сълзи.

Напусна замъка през портата в северната кула. Каза на стражите, че отива да нахрани патиците. Това се случваше често, така че мъжете само кимнаха и я пуснаха навън, отбелязвайки, че днес е много студено.

Вече беше светло. Небето беше ясно, почти не духаше вятър. Благоприятно време за излет. Пътеката се спускаше стръмно в долината и се виеше покрай коритото на реката, след което започваше да се изкачва по първата верига хълмове, водеща към Шевиотовите възвишения.

Порция крачеше бързо, размахваше ръце и си тананикаше, за да си вдъхне смелост. Прикриваше се зад живите плетове и се стараеше да се държи по-далече от пътя. Сама жена беше лесно плячка за всички минувачи, особено за войниците, които редовно кръстосваха околността. За щастие маршовата стъпка, звуците на гайди и барабани възвестяваха приближаването им отдалече и тя бързо се прикриваше.

По обед хапна малко от запасите си и направи почивка, но беше твърде студено, за да седи дълго на ледената земя, защитена само от оголелия жив плет. Мина покрай няколко езерца и десетина самотни селски къщи. Сенките бавно се удължаваха, започна да се здрачава. Краката й все повече натежаваха. Никога не беше вървяла толкова дълго. Нямаше представа още колко път й предстои. В мрака вече нямаше да може да различава пътя, а и студът се засилваше. Трябваше да намери подслон. Сигурно щяха да я приемат в някоя къща.

Досега не беше забелязала никъде следи от войната, но след като реши да потърси убежище, това се промени. Мина по тесен път, обграден с висок жив плет, и усети слаба миризма на дим. Вероятно някой селянин, нощуващ при стадото си е запалил огън, помисли си зарадвано тя, но когато плетът изведнъж свърши и пред очите й се закри просторно поле, сърцето й замря от ужас.

Нивите бяха запалени. Дърветата, засадени преди много години, за да пазят хората и животните от силния северен вятър и мочурищата, се издигаха като овъглени скелети на фона на потъмняващото небе. По голите клони се развяваха парцали. Щом наближи, Порция разбра, че това бяха трупове, които се люлееха под напора на вятъра. Сигурно висяха тук поне от няколко дни. Цветовете на униформите им издаваха, че са от кралската войска на лорд Нюкасъл.

Порция затвори за миг очи и затисна носа си. Миризма на разложена плът, празни очни орбити, черни орляци гарвани, които търсеха храна — всичко това причиняваше гадене.

Когато поиска да избяга от страшната гледка, откъм рова зад бесилките се чу жално скимтене. Тя понечи да игнорира шума, но той я последва, будещ съчувствие и въпреки това упорит, каквото може да бъде само крайното отчаяние. В крайна сметка тя се обърна и хукна да види какво става, избягвайки да поглежда към обесените.

Скимтеше кученце, най-много на няколко седмици, явно загубило майка си. Легнало в рова, то я погледна с блестящи кафяви очи под разбърканата, сплъстена козина с цвят на горчица, цялата в тръни и парченца кал.

— Бедничкото — промърмори Порция, обзета от горещо съчувствие към самотното животинче. Наведе се и усети как то трепереше с цялото си мършаво телце, само кожа и кости. И съвсем мокро. На шията му беше вързано парче плат, парцал от кралски флаг.

Порция хвърли бърз поглед към бойното поле. Дали кученцето е било талисман на някоя рота? Твърде възможно. Талисман, който беше заплашен от гладна смърт след злополучната битка.

— Ела, кученце. Не знам защо, но съм убедена, че ние с теб много си приличаме. — Тя скри животното под палтото си, притисна го до сърцето си и се зарадва, когато телцето му постепенно се затопли и то спря да трепери.

Трябваше бързо да намери подслон. Беше почти нощ, надигащият се вятър я пронизваше до кости. Плячкосващите войници от парламентарната армия, които бяха опустошили околността, вероятно бяха някъде наблизо. Но дори да си бяха заминали, селяните щяха да бъдат крайно подозрителни към една чужденка.

След около две мили Порция влезе в малко селце. Къщите бяха здраво заключени, само тънкият дим над комините показваше, че са обитавани. Порция избра къщата, която беше най-близо до църквата, и почука смело на вратата, макар че цялата трепереше.

Никакъв отговор. Тя почука отново, повика. Никакъв звук, никакъв признак на живот. И все пак някой седеше пред огъня, щом димът се издигаше над покрива. Тя почука трети път, извика няколко тихи, успокояващи думи. Може би щяха да отворят, щом разберяха, че е жена.

Нищо. Порция се върна на улицата и огледа отдалече къщата, издигаща се сред обширна зеленчукова градина. Капаците бяха затворени и не пропускаха дори един лъч светлина.

Порция се разтрепери още по-силно. Никога не се беше чувствала така самотна и отчаяна. Изпитваше луд страх, че ще я нападнат, но се боеше и от студа, тъй като знаеше, че не би могла да оживее в ледената февруарска нощ. Кученцето изскимтя тихо. Сигурно умираше от глад. Дали имаше достатъчно сили, за да хапне месо, хляб и сирене?

Първо трябваше да се спаси от ледената зимна нощ. Небето беше черно, забулено в облаци. Вятърът се засилваше. Само църквата можеше да я приюти. Вътре беше студено, пейките бяха корави, но поне щеше да се опази от вятъра и войниците.

Тя отвори вратата на гробището и тръгна към църквата, тумбеста норманска постройка от сив камък с висок розетен прозорец над сводестата дъбова врата. Вдигна резето и натисна вратата, молейки се да не е заключена. Вратата изскърца и се отвори. Пред очите й се разкри тъмно, влажно преддверие.

Порция постоя малко на прага, опитвайки се да привикне към мрака. Скоро различи купела за кръщене, дългите редици пейки и блещукащия олтар. Може би в олтара висяха свещенически одежди, в които можеше да се увие. Не би посмяла да използва олтарните покривки.

Тя тръгна напред и приседна уморено на първото стъпало към олтара. Облегна се на решетката за причастие и извади кученцето изпод палтото си.

— Е, от коя раса си, малкият? — Беше твърде тъмно, за да го разпознае, но търсещите й пръсти намериха поне един отговор — женско. Животинчето облиза ръката й и отново заскимтя.

Порция го остави на пода и извади вързопчето с храната. Когато подуши месото, кученцето се отри жално в коленете й. Порция извади ножа си от ботуша и наряза месото на малки парченца. Едва ги поставяше на стъпалото и кученцето вече ги грабваше.

— Имам чувството, че си много по-гладно от мен — промърмори тя и продължи да му реже месо, докато изразходва целия си запас. Самата тя се задоволи с вино и се почувства поне вътрешно затоплена. Помисли да запали една от олтарните свещи, но си каза, че е неразумно да привлича вниманието на селяните и войниците. Заключените къщи бяха сигурен знак за враждебност.

Заситеното куче се отдалечи в мрака и Порция, разбрала какво се готвеше да направи, се втурна подире му.

— Почакай, в църква сме — засмя се тя и го изнесе навън. Двамата се облекчиха под един дъб и се върнаха пред олтара.

Порция откри една стара свещеническа одежда, уви се в нея, седна с гръб към олтара и затвори очи. Кучето се намести в скута й и се притаи под палтото.

— Нямам нищо против присъствието ти — проговори Порция с тракащи зъби. Краткото излизане в нощта беше унищожило благотворната топлина на виното. Оставаше й само още една глътка.

При този студ няма нищо лошо да взема олтарните покривки, помисли си тя и веднага изпълни намерението си. Не е светотатство да се спася от замръзване, нали съм Божие създание.

Но и така не можа да заспи. Беше смъртно уморена, мускулите й бяха сковани от студ.

— Знаеш ли, Юнона, ако след всичко, което изтърпях заради него, онзи вечно недоволен Руфъс Декатур си позволи да прояви неблагодарност, ще му забия ножа си в гърлото — изсъска тя, свряла лице в козината на кучето. Възможността да разговаря с него беше много утешителна, макар че животното не можеше да й отговори.

Защо бе решила да нарече това невзрачно кученце Юнона? Въпросът се стрелна през главата й, без да чака отговор. Пред очите й се понесоха неясни видения. Повярва, че се е върнала в замъка на Катон и е отново в стаята си, после пък се намери на улица „Св. Стефан“ и чу богохулствата на Джак, който настояваше за поредната порция бренди. И накрая се озова на обляна от слънце поляна край река Лоара. Слънцето пареше гърба й и топлеше измръзналите и кости. Джак седеше недалече от нея и играеше на зарове с двама пътуващи търговци, които скоро разбраха, че човекът, когото бяха сметнали за лесна плячка, ще им обере всичко, което притежаваха, дори ботушите на краката им.

Порция отпъди мухата, която беше кацнала на бузата й, и наруши блажената ленивост на горещия ден, прекрасната тъмнина пред очите си, пронизана от червени ивици. Бръмченето не престана. Ядосана, тя се удари по бузата, нещо я ощипа и я върна в студената реалност.

Порция скочи, треперейки с цялото си тяло, и се загърна в олтарната покривка. Църквата се въртеше около нея, все по-бавно и по-бавно, докато най-сетне се свести и усети, че кръвта отново пулсира във вените й, макар и бавно. Беше й много студено, но все още беше жива и будна.

Отиде до вратата и надникна навън. Зазоряваше се. По небето бяха надвиснали сиви облаци.

— Май е време да тръгваме, Юнона, по-добре да се бием с бандитите, вместо да мръзнем в църквата. — Тя остави одеждата и олтарните покривки на местата им, хапна последния си хляб и остави сиренето на кученцето. После го вдигна на ръце и излезе срещу вятъра.

Заваля сняг и Порция трябваше да си пробива път през затрупаните поля. Единствените живи същества, които срещна, бяха няколко жалки овце, скупчени под оскъдната защита на три оголени дървета. Щом стигнаха до потока, Порция направи дупка в леда и се напи жадно. Кученцето също пи, но водата беше леденостудена и много скоро я заболя главата. От очите й закапаха сълзи на отчаяние и болка и замръзнаха по бузите й. Трепереше неудържимо. Имаше чувството, че върви срещу вятъра съвсем гола. Само кученцето я държеше на крака и топлеше гърдите й.

Снежната буря се засилваше и тя не виждаше нито на крачка пред себе си. Нямаше представа дали се движи в правилната посока или върви в кръг. Сега най-важното беше да прави стъпка след стъпка, да не пада в снега.

Когато забеляза неясна светла точка зад бялата снежна пелена, тя не й обърна внимание. Беше забравила какво търсеше, не помнеше коя е. Цялото й внимание беше съсредоточено в движението.

Ала краката сами я понесоха нагоре по хълма, срещу светлата точка. Изведнъж се спъна в дупка, оставена от заек, и падна толкова тежко, че си изкълчи глезена. Неспособна да се помръдне, захълца тихо от болка, студ и страх, защото знаеше, че ще умре тук и ще бъде погребана под снега.

15.

Катранени факли осветиха снежното пространство. Някъде отвисоко се чуха гласове. Нечии ръце я вдигнаха и се опитаха да й изтръгнат Юнона, но тя я стисна с последни сили.

Някой разтвори устните й и изля в устата й няколко капки. Тя се закашля и едва не се задуши, когато огнената течност мина през гърлото й. Хапеща миризма на амоняк разруши мрака, в който бяха затънали сетивата й. Потрепервайки, тя отвори очи.

— Всемогъщи Боже, ама това е момичето от Гранвил! — извика смаяно Джордж и отново притисна манерката си до устните й. — Пий, момиче. Та ти си полумъртва. — Той пъхна шишенцето с амоняк под носа й, а тя се помъчи да преглътне, задави се отново и лютото бренди се разля по палтото й.

В колибата на поста беше поставен мангал. Беше топло, миришеше на пот, печен лук и бира. Юнона се измъкна изпод палтото й, скочи на пода, отърси се и се настани съвсем близо до мангала.

— В името на дявола и всички подземни духове! — извика смаяно Джордж. — Какво е пък това?

Порция не можа да му отговори. Устните й бяха замръзнали, езикът залепнал за небцето, челюстта напълно неподвижна. Тя погледна безпомощно Джордж и младия му спътник, които я зяпаха, сякаш бяха видели призрак.

Джордж се почеса замислено по главата.

— Джейми, изтичай долу и повикай господаря. Кажи му, че момичето от Гранвил е отново тук.

Джейми се уви в палтото си, грабна една факла и се втурна като вихър по пътеката към селото. Спря пред къщата на Руфъс, дишайки тежко, потропа по вратата и извика:

— Излезте бързо, милорд! Трябвате ни горе!

Руфъс се появи само след секунди.

— Какво има? Войници ли идват? Нападат ли ни? — Той откачи меча си от куката до вратата и препаса колана.

— Няма войници, сър. — Джейми заклати енергично глава. — Не са ни нападнали.

Руфъс се успокои и посегна към палтото си.

— Е, какво тогава? — Момчето не беше от най-умните, а когато му викаха, още повече се объркваше.

— Мистър Джордж ме изпраща да ви кажа нещо, сър.

— И какво е то, Джейми? — Руфъс закопча палтото си.

— Момичето от Гранвил — произнесе гордо Джейми. — То е отново тук, но мистър Джордж не знае защо. Намерихме я в снега полумъртва и мистър Джордж…

Джейми не можа да продължи. Руфъс се втурна покрай него и хукна като подгонен по улицата. Изкачи хълма, без да забавя крачка, връхлетя в колибата и тресна вратата зад гърба си.

— Всемогъщи Боже! — Той се озова с две крачки пред трикракото столче до огъня, където полуседеше, полулежеше Порция. Устните й бяха сини, по смъртнобледите бузи блестяха замръзнали сълзи. По веждите бяха полепнали снежинки, косите над челото бяха покрити с ледена коричка.

— Какво си направила? — прошепна той. — Какво пак си си сторила?

Падна на колене и приглади назад ледените коси. Разтърка бузите й, изпълнен с отчаян копнеж да зърне живот и познаване в очите й. Тя гледаше през него, сякаш имаше пред себе си празно пространство.

Толкова се беше старал да живее без нея. Опитваше се да не се тревожи. Внушаваше си, че това беше само една кратка, макар и много сладостна среща и че няма защо да очаква повече. Тя беше от рода Гранвил и никога нямаше да стане друга. Даже беше защитила убийците на баща му, когато й призна голямата си болка. А трябваше да разбере отчаянието и гнева, които го тласкаха към отмъщение. Но не, тя го отблъсна. Не беше в състояние да забрави лоялността си към Гранвилови.

Той подхранваше гнева си с горещи пламъци, ала докато се опитваше да я стопли с дъха си, да й вдъхне малко живот, с учудване усети, че в сърцето му не бе останала и следа от гняв.

Тя се бе върнала. Но защо, защо?

В това й състояние той не можеше да очаква разумен отговор. Бунтът на чувствата отстъпи място на практична загриженост. Наведе се, изправи я на крака и я уви в дебелото си палто.

— Ще я занеса у дома.

Думите пронизаха безчувствеността на Порция.

— Юнона! — произнесе с тракащи зъби тя.

— Това е кучето, сър. — Джордж се наведе да го вдигне. — Беше го стиснала като спасителна котва.

Руфъс, който притискаше към гърдите си люлеещата се Порция, огледа учудено невзрачното улично псе. Юнона замаха приветствено с опашка и заскимтя жално.

— Тя ми спаси живота — произнесе ясно и отчетливо Порция, но с толкова тънък гласец, че едвам се чуваше. — Трябва да остане с мен.

Руфъс не разбра думите й, но беше толкова облекчен да чуе гласа й, че му се зави свят. Вдигна я, метна я на рамото си и я хвана здраво през кръста. После взе кучето от Джордж, мушна го под свободната си мишница и се запъти с големи крачки надолу по склона.

Порция изобщо не усещаше, че я е метнал като чувал на рамото си. Знаеше само, че е на сигурно място, че студените тръпки скоро ще престанат да я разтърсват и ще може да си почине. Не беше способна да мисли за нищо друго.

Руфъс блъсна вратата на къщата си с крак и внесе Порция и кученцето вътре. Пусна Юнона на пода, смъкна внимателно Порция от рамото си и я сложи да седне на столчето пред огъня. Тя все още изглеждаше полумъртва; дори яркочервената коса беше загубила блясъка си.

Тогава му хрумна невероятната мисъл, че е вървяла пеш по целия дълъг път от Гранвил Касъл до селото му. И се почувства като преди година, когато Тоби се втурна да догони топката си и падна в реката точно до воденичното колело. Щом детето се озова на сигурно място, ужасът му си проби път навън в изблик на ярост, която и той, и Тоби нямаше да забравят скоро.

Порция отново бе обхваната от силни тръпки и зъбите й затракаха.

— Глезенът ми — изплака тя и се наведе да го попипа. — Много ме боли!

Руфъс коленичи, за да й събуе ботуша, и изруга през зъби, като разбра, че силно подутият глезен не позволява.

— Как можа да се подредиш така? — Той извади ножа от колана си и предпазливо започна да разрязва ботуша. — Не мога да разбера какво те е прихванало. Сигурно си полудяла.

— Да, луда съм — отговори Порция, раздрусвана от болки и мъка, докато той се опитваше да свали ботуша й. — Луда съм, защото не можах да понеса мисълта, че ще увиснеш на бесилката в Гранвил Касъл.

Руфъс погледна внимателно в бледото, напрегнато лице.

— Мога ли да узная за какво говориш?

Ала Порция бе втренчила ужасен поглед в глезена си. Кракът й приличаше на тиква. Бяла тиква на червени ивици. Отвратителна гледка.

— Очевидно не — промърмори Руфъс. И без това в момент имаше други грижи. Посвети цялото си внимание на ранения крак, размишлявайки на глас: — Всъщност би трябвало да го превържа с лед, за да спадне отокът, но…

— Не! — изпищя през сълзи Порция. — Няма да го понеса.

— Остави ме да довърша! Исках да кажа, че си толкова изстинала, та според мен няма да ти е от полза. — Той пусна внимателно крака й и стана. — Ще го превържа здраво, а утре ще видим. Първо трябва да свалиш тези ледени дрехи.

Той се запъти бързо навън и в крачките му се долавяше нетърпение. Порция едва успя да задържи сълзите си. След всичко, което бе преживяла, за да му помогне, гневът му изобщо не беше на място. А тя беше смъртно уморена. Юнона се притисна в мокрите й поли и заскимтя съчувствено.

— Това ще те стопли. — Руфъс се върна с една от дебелите си вълнени ризи и подплатен с кожи халат. — Опитай се да стоиш на един крак… Какво прави тук това отвратително псе?

— Тя е замръзнала, уморена и гладна — защити я Порция.

— Тя ли? Аха. На всичкото отгоре е адски мръсна. — Руфъс й помогна да се изправи и да свали мокрите дрехи. Цялото й тяло се тресеше, повече от умора, отколкото от слабост.

Руфъс знаеше, че сега най-важното е да я стопли, да засили движението на кръвта под нежната й бяла кожа. Боеше се от измръзвания, особено по подутия глезен. Грубостта беше прикритие на страха, който го измъчваше. С много усилия успя да я освободи от ледените дрехи. Когато свали бричовете, видя, че влагата е проникнала дори през кожата, и се разтревожи още повече. Помилва бедрата, плъзна ръка по дупето и. Кожата беше ледена.

— Мокра си до кости. Как можа да направиш нещо толкова безумно и… детинско? Полудяла ли си? Какво си мислеше, че ще постигнеш? Да не си тръгнала на неделна разходка по хълмовете?

Порция огледа треперещото си тяло. Кожата беше толкова бяла, че й се пригади. Още по-ужасно беше, че Руфъс я гледаше гола, сякаш имаше пред себе си риба за изкормване. Не можеше да стои пред него в този вид. Краката й бяха тънки като пръчки, гърдите се бяха сбръчкали, кожата й беше настръхнала. Каква грозота!

Тя извика тихо, бутна го и посегна към халата, който беше окачен пред огъня да се стопли.

— Махни се, ще се справя сама. — В бързането си тя стъпи на изкълчения крак и политна назад с отчаян плач.

Руфъс веднага я улови.

— Млъкни! — изрева той с такава сила, че Юнона излая стреснато и се притисна до крака на масата.

Порция се предаде. Силите й свършиха. Руфъс я разтърка силно с груба кърпа, за да стимулира циркулацията на кръвта, и много скоро мъртвешката бледост отстъпи място на леко порозовяване. Той я обръщаше насам и натам, вдигна ръцете й, раздели бедрата, разтри меката кожа от вътрешната им страна, не остави нито едно местенце недокоснато. Очите му бяха пълни с мрачна решителност. Дори да осъзнаваше, че това беше същото тяло, което беше притежавал и довел до върховете на страстта, по лицето му не пролича нищо. През цялото време Порция хапеше устни и се опитваше да не мисли за нищо. Макар че кожата й скоро се разрани, тя не издаде нито звук.

— Облечи това. — Руфъс й подаде ризата си и когато тя я навлече през глава, неволно се засмя. Крехката Порция просто се губеше в тази дреха. Без да се бави, той пъхна ръцете й в подплатения с кожа халат, както беше свикнал да облича синовете си. — Седни. — Той я притисна отново на столчето. Вече облечена, ранимостта й се губеше под вълната и кожите. Най-после Порция си позволи да разгледа обстановката.

— Кога си яла за последен път? — Руфъс се бе заел да превързва глезена й.

— Тази сутрин изядох последното парченце хляб. Сиренето и месото оставих за Юнона. Бедничката, беше полумъртва от глад — отговори беззвучно Порция, макар че вече й беше топло. Прекрасна, пронизваща я до самия център топлина, която компенсираше пулсиращата болка в здраво стегнатия глезен.

Юнона замаха със сухата си, сега рунтава опашка и се притисна към крака на Руфъс.

— Пак е гладна — обясни с усмивка Порция. — Би ли я нахранил?

Руфъс я огледа критично. Дребничка и слаба, тя буквално се губеше в огромните му дрехи. Виждаше се само главата. Мократа, сплъстена коса блестеше на фона на тъмната яка. Макар и изтощена, тя го гледаше със същата неустрашимост, която му бе вдъхнала уважение и възхищение още при първата им среща.

Откакто го бе напуснала, споменът за косо разположените зелени очи, остро очертания нос и високите скули го преследваше денем и нощем, а невероятната мекота на кожата и пареше ръцете му. Бореше се с този спомен, отричаше го. Внушаваше си, че никога не би страдал от такъв странен копнеж, от чувство за недовършеност, ако връзката им беше завършила по естествения начин. Ала сега, докато я гледаше, беше принуден да признае, че никога не е изпитвал такова чувство, каквото го изпълваше сега. Всъщност той не знаеше съвсем точно какво чувства, но беше убеден, че е много повече от чисто плътска жажда и желание за приятна и кратка сексуална връзка.

Кучето отново задраска ботуша му. Той го огледа по-внимателно и едва сега забеляза, че е съвсем мъничко и достойно за съжаление.

И тогава избухна в смях. Порция го зяпна, сякаш имаше насреща си луд, толкова рязък беше преходът. Ала си спомни, че Руфъс беше склонен към внезапна смяна на настроенията. Заедно с топлината започнаха да се възвръщат и силите й. Тя се усмихна колебливо и приглади косата си назад.

— Радваш ли се да ме видиш?

— Да, по дяволите! — изрева той. — И не ме питай защо. Появяваш се полумъртва от изтощение посред снежната буря, плашиш ме до смърт и… — Той погледна отново към кучето и избухна в луд смях. — Каква чудесна двойка сте ми вие двамата! Това грозно малко животинче би могло да бъде злият ти демон. — Той вдигна Юнона и я огледа внимателно. — Май още не е било отбито. Къде го намери?

Порция му разказа при какви страшни обстоятелства беше срещнала Юнона и усмивката му угасна.

— Чудовища — изсъска ядно той. — От седмици насам идват слухове за подобни злодеяния, но това са първите свидетелски показания, които чувам.

— Само бунтовниците ли са жестоки?

— Не — отговори кратко Руфъс. — Бих искал да можех да ти отговоря с да, но в това отношение двете страни са напълно равностойни. За съжаление отмъстителността им няма граници.

Докато говореше, той наля мляко в една чинийка и я постави пред Юнона. Кученцето се нахвърли върху млякото с жадно скимтене.

Руфъс наля две чаши уиски и подаде едната на Порция, като я предупреди да пие бавно. После приседна на ръба на масата и впи поглед в лицето й.

— Е, защо каза, че съм щял да бъда обесен в Гранвил Касъл?

— Дойдох да те предупредя, че Катон ти готви капан. Не можех да ти изпратя вест, защото не знаех кои са съгледвачите ти. Ти ме смяташ за човек от вражеския лагер и това е разбираемо. Не се учудвам, че не ме удостои с доверието си. — Порция беше много горда, че бе събрала енергия за това предизвикателно изказване.

— Срещата ни беше твърде кратка, за да спечелиш доверието ми — отвърна тихо той.

— След всичко, което ми каза, не можех да остана. Все още съм на мнение, че не е правилно да се водиш от чувството за отмъщение. Аз не съм отмъстителна, Руфъс. — Тя се надигна, но болката в глезена я принуди да седне отново. Простена и се опита да раздвижи стегнатия си крак.

Руфъс поглади брадата си и се загледа с присвити очи в огъня. След малко се обърна към нея.

— Щом продължаваш да смяташ, че не постъпвам правилно, защо рискува живота си, защо се отказа от единствения дом, който имаш, за да ми помогнеш? Би било много по-естествено, ако гореше от желание да ме видиш обесен.

— Така смятат повечето хора — кимна мъдро Порция. — Повярвай, опитах се да се преборя с желанието да те спася. Но не можах — незнайно по каква причина.

Руфъс се ухили, обзет от радостно вълнение. Сърцето му заби като безумно. Но най-силно беше облекчението, че Порция не е пострадала сериозно.

— Ти си едно нахално врабче! Нищо не е в състояние да притъпи острия ти език. Хайде, разкажи какъв капан са ми приготвили.

— Подслушах Катон и лейтенант Джил Крамптън, докато обикалях замъка през нощта. — Порция придружи това половинчато обяснение с вдигане на раменете. Руфъс не биваше да знае за нощните й скитания и за безумното й любопитство. Разказа му какво беше чула, докато той я слушаше мълчаливо и често отпиваше от уискито си.

— Отдавна знам, че Катон и хората му ограбват земите ми — отбеляза той, когато тя свърши. — Уверен съм, че е събрал значително богатство. — Усмивката му издаваше мрачна решителност. — И моята задача е да се сдобия с това богатство и да го дам на краля.

Изражението му се промени. Той се изправи пред нея и повдигна брадичката й. Очите му бяха сериозни и настойчиви.

— Много се радвам, че се върна, но не знам какво мога да ти предложа. След като си напуснала дома на Катон, съм длъжен да те приютя в своя. — Върхът на палеца му очерта устата й.

— Нямам нужда от благодеянията ти — изсъска Порция и извъртя глава. Не беше съвсем сигурна в смисъла на думите му. В поканата, ако това изобщо беше покана, липсваше нещо важно. Ако той й предлагаше дом само защото тя нямаше къде да отиде, или просто като награда за ценната информация, тя не можеше да приеме. — Не съм дошла с такива очаквания.

Руфъс отпусна ръце и я зяпна смаяно.

— Благодеяния! — повтори възмутено той.

— Ще се справя и сама — настоя упорито Порция. — Винаги съм живяла сама.

— Велики Боже, ако не беше в това жалко състояние… — Той й обърна гръб и се заразхожда нервно из стаята. След малко отново застана пред нея в целия си великански ръст. — Искаш ли да останеш?

— Не и ако продължаваш да виждаш в мен само една Гранвил — отговори упорито Порция. Рискът беше огромен. По-голям, отколкото можеше да понесе в момента.

— Ти си от тях — прошепна беззвучно той. — Не виждам как бих могъл да го забравя.

— Толкова ли е важно?

— Ти ми липсваше — въздъхна Руфъс. — Не Порция Гранвил, а ти.

Порция усети как сърцето й се стопли и се усмихна колебливо.

— Тогава добре — реши тя.

Руфъс изпита странното чувство, че току-що е претърпял поражение, макар да не бе забелязал, че е участвал в битка.

— И ти ми липсваше — продължи тихо тя. — Всеки ден обхождах тъмните ъгли с надеждата да зърна някой гърбав старец.

Руфъс помилва лицето й. Неловкостта му изчезна. Отново осъзна колко бледа и слаба беше тя и изпита силно желание да я закриля.

— Ще ти донеса нещо да се подкрепиш. Няма да се бавя.

— Донеси нещо и за Юнона — помоли тя.

Щом остана сама, Порция се доближи до огъня и разтърка очи. Болката в глезена поотслабна. За първи път в живота си изпитваше чувството, че се е завърнала у дома.

Руфъс се върна след десетина минути, изтърси снега от палтото и ботушите си. Едно момче го следваше с пълна табла. То остави таблата на масата, хвърли любопитен поглед към Порция и се засуети около ястията, явно с намерението да остане.

— Благодаря, Адам — проговори подчертано Руфъс и сложи стомната на огнището.

— Довиждане, сър. — След още един поглед към крехката фигура момчето се запъти към вратата.

— Какво има за ядене? — попита Порция и премлясна.

— Супа, задушен волски език и топло вино с мляко. — Руфъс сипа зеленчукова супа в две купички и й подаде едната. Ала забрави сам да се храни, зает да я гледа. Като че съм пиленце, а той е квачката, помисли си развеселено Порция. В загрижеността му имаше нещо много утешително. То й подсказваше, че тя бе станала част от него. Сигурно, щом се интересуваше дори от това, дали е гладна или жадна.

Тя яде с обичайния си апетит, забравила болките. Руфъс й поднесе голяма порция език и сложи на пода чинийка с пилешки дреболии за Юнона. Кученцето изджафка и се нахвърли жадно на храната. Руфъс си наля още уиски и се облегна на камината, вдигнал крак на скарата. Развеселен от задоволството, което изпитваше, той проследи с какво внимание и отдаденост се хранеха питомците му. Лека-полека бузите на Порция добиха цвят, даже косата й заблестя.

Най-после Юнона приключи с вечерята и се запъти към огъня. Легна в краката на Порция, обърна се по гръб, вдигна пълното си коремче във въздуха и протегна крака към топлината.

Руфъс взе една чаша и свали стомната от огъня.

— Изпий това и ще те занеса в леглото. — Той напълни чашата с горещото, подправено мляко с вино, Порция я пое с две ръце и я притисна към бузата си.

— Къде са момчетата? — Последното му изречение й бе напомнило за двете диви хлапета. Хвърли поглед към нишата зад завесата и изохка уплашено. — Нима са навън по това време?

— Не, разбира се, че не. Не ги пускам навън в такава буря. — Руфъс, който пълнеше един мангал с въглени, изглеждаше възмутен от предположението й. — Днес ще спят при Уил.

— Често ли се случва?

Руфъс вдигна рамене и остави машата.

— Доста често. По-точно, когато сънят ги надвие в неговата къща. — Той вдигна мангала и тръгна нагоре.

Порция изпи бавно млякото си. Намираше, че във възпитанието на децата си Руфъс е отредил твърде голяма роля на случайността. Но нима тя, която имаше баща като Джак и бе израснала напълно свободна, можеше да си позволи да го критикува?

Когато Руфъс се върна, за да я отнесе в спалнята, тя изпитваше топла и чувствена леност. Настани се удобно в ръцете му и го помилва по бузата.

— Без фалшиви надежди — засмя се той, докато отмяташе завивките. — Не мога да се любя с полузамръзнало същество.

— Не съм чак толкова зле — промърмори тя и го погледна с премрежени очи.

— Напротив, зле си — възрази той, освободи я от дебелия халат и я пъхна в леглото. Стоплени от мангала, чаршафите бяха направо божествени.

Юнона скимтеше жално в подножието на стълбата, недостъпна за късите й крачета.

— Кучето ще спи долу до огъня — реши Руфъс, забелязал, че Порция се готви да се застъпи за питомката си. Загледан в нея, той изпита безкрайно съчувствие. Колко крехка беше фигурката й под завивките! И в същото време жилава и невероятно издръжлива — след като беше вървяла дванадесет часа в снега, за да му спаси кожата.

— Отивам при Джордж, за да му дам нареждания за постовете — обяви той. — Ще останеш за малко сама.

— Добре де… — Порция беше полузаспала от изтощение. — Защо не донесеш Юнона?

— В никакъв случай. Кучето е мръсно и сигурно има бълхи. При огъня е топло. Хайде, спи, без да ми противоречиш. — Той се наведе над нея и я целуна. Май беше забравил колко сладка беше устата й. Мека и невероятно податлива.

— Още — поиска тя, когато устните му се отделиха от нейните.

— По-късно ще получиш толкова целувки, че ще ти се завие свят — обеща с тих смях той и излезе, преди да се е поддал на изкушението.

Юнона стоеше до стълбата и джафкаше настойчиво. Когато Порция не се помръдна, кученцето залая отчаяно. Невероятно смущаващ лай, който не й позволи да заспи.

— Стига, Юнона!

Никаква полза. Лаят се усили и стана толкова жален, че би смекчил и каменно сърце. Порция простена, отметна завивките и с мъка се измъкна от топлото легло. Подскачайки на един крак, успя да стигне стълбата.

— Как да дойда при теб, след като не мога да ходя? Кученцето се метна на първото стъпало, но не можа да го стигне и се изтърколи с жално скимтене. Отново заджафка и погледна очаквателно нагоре.

— Освен това си мръсна — допълни Порция. След това заявление Юнона заскимтя още по-жално. — По дяволите! — изруга Порция, седна на горното стъпало и заслиза внимателно, използвайки дупето си като опора. Беше протегнала ранения крак напред, за да не го удари, и си помагаше с ръце. Слизането се оказа сравнително лесно, а посрещането, което й устрои Юнона, беше грандиозно. Тя взе кучето в скута си и се опита да се изтегли на горното стъпало. Едва тогава се сети, че за изкачването трябваше да използва двете си ръце, а това беше невъзможно, докато Юнона беше в скута й.

Порция простена и се обърна с лице към стълбата. Вдигна кучето три стъпала по-нагоре и му нареди строго:

— Стой там и ме чакай. — Пъшкайки от усилие, тя се изтегли на ръце, докато стигна при Юнона и можа да я вдигне още няколко стъпала по-нагоре.

Вратата се отвори толкова тихо, че тя не я чу, заета с изтощителното изкачване. Смаян от разкрилата се пред очите му гледка, Руфъс изкрещя гневно:

— Не мога да повярвам! Кажи ми, че това е само сън, Порция!

— Трябваше да взема Юнона — обясни през сълзи тя. — Знам, ти не искаше да спи при нас, но тя джафкаше и скимтеше толкова жално, че не можах да заспя. Толкова съм уморена, Руфъс. — Последните думи бяха произнесени шепнешком.

Никога не беше виждал такава дяволска упоритост. А може би именно тя я правеше неустоима. Всеки друг в това състояние щеше да пренебрегне хленченето на кучето и да заспи, само не и мистрес Уорт.

Руфъс поклати глава, изкачи стълбата и сграбчи Юнона за тила.

— Моля те, не я изхвърляй — изплака Порция.

— Отивам да я изкъпя. — Той огледа обстойно кучето и се намръщи. — Не бих казал, че това е приятно занимание за единадесет часът вечерта, но какво да се прави. Дяволът не спи, а ти, Порция Уорт, си по-досадна и от самия дявол. — Той пусна кучето на пода и се наведе да я вземе на ръце. Отнесе я в спалнята си и я положи върху леглото.

— Надявам се, че няма да направиш нов опит да слезеш по стълбата?

— Няма — обеща сънено тя. Руфъс я уви в дебелите завивки и заповяда строго:

— Хайде, заспивай най-после.

Порция се вслуша с усмивка в шумовете, които долитаха от партера. Чуваше гласа му, строг, но тих, и недоволното скимтене на Юнона. Опита се да разбере за какво разговаря с кучето, но много скоро потъна в черната дупка на забравата.

Кученцето се съпротивляваше енергично на горещата вода и сапунената пяна, но Руфъс не знаеше милост. Много бързо животното се примири със съдбата си и се задоволи да гледа жално, прилично повече на мокър плъх, отколкото на куче.

Руфъс го изтърка с топли кърпи, за да го подсуши, доколкото беше възможно.

— Знам, че няма да се откажеш, докато не се настаниш в леглото — промърмори той. — Господарката ти ще ме погледне с косите си зелени очи и аз ще отстъпя — както винаги. — Юнона замаха с опашка и изтръска останалите по козината й капки вода. — Какво мъчение! — изохка Руфъс. — Знай обаче едно: нямам никакво намерение да спя с едно вонящо мокро куче, затова спри да хленчиш!

Той настани Юнона пред огъня и си наля уиски. Седна до кучето и протегна крака към огъня. Юнона въздъхна доволно и положи глава върху стъпалото му. Руфъс я погледна мрачно, но тя изобщо не се впечатли, дори напротив — като че ли му се ухили.

Загледан в уискито си, Руфъс премисли отново какво беше научил от Порция. Неспокойният му ум вече ковеше планове и ги отхвърляше, обзет от радостта на крадец. Имаше шанс да се справи с Гранвил и да заграби съкровището, без да излага хората си на ненужен риск.

Съкровището щеше да бъде идеалният залог в ръцете му.

Устните му се опънаха в тънка, едва забележима линия. Ако кралят държеше на Руфъс Декатур, трябваше да плати скъпо и прескъпо за лоялността му.

16.

Когато Порция изплува от дълбините на съня, упорити остатъци от сънища продължиха да я преследват с намерението да я върнат отново в черната дупка. Беше й топло, тялото й тежеше и тя не можеше да раздвижи крайниците си, разумът й беше по-мътен от съня. В първия момент не можа да разбере къде се намира. Спомни си леда, затворените врати, студените трупове и потръпна. Представата за реалността се възстанови постепенно, мозъкът й се проясни и тя разбра, че е в леглото на Руфъс Декатур, сгушила се е в него и се е притиснала до топлата му плът. Помещението беше изпълнено със светлина, която част от разума й определи като снежна. Спомни си бурята и отново потръпна. Спомни си Юнона. Дълго лежа неподвижна сред ужасната тишина на снежния ден отвъд прозореца, докато най-сетне чу утешителното скимтене на кучето откъм края на леглото.

После усети, че нещо се докосна до голото й бедро. Ризата й се беше вдигнала до кръста и нещо се притискаше към кожата й. Тя посегна смело и сключи пръсти около коравия мъжки член, който запулсира и нарасна още повече след докосването й.

Порция се усмихна лениво. Руфъс още спеше, но тялото му следваше инстинкта си. Тя започна да го милва с връхчетата на пръстите си, заигра се с него, размачка го нежно и издърпа назад меката обвивка, за да попита овлажнялото връхче. Плътта му затрептя в ръцете й и тя се усмихна доволно. Сладостна, тръпнеща топлина изпълни слабините й и тя се докосна със свободната си ръка.

— Остави това на мен. — Съненият глас на Руфъс беше изтънял от желание. Ръката му бързо се плъзна по корема и между бедрата. Пръстите му напипаха центъра на женствеността й, влажния и топъл отвор на тялото й.

Двамата лежаха под завивките и се галеха, докато и последните остатъци от съня бяха прогонени от настойчиво желание. Руфъс внимателно я обърна с гръб към себе си и се притисна към нея.

— Трябва да щадим глезена ти — обясни той. Брадата му гъделичкаше рамото й и тя се засмя. — Вдигни колене.

Така тялото й се отвори и той проникна в нея, сложил едната си ръка на талията, а другата на тила й. Порция лежеше неподвижна, докато заливащите я вълни на насладата я събудиха окончателно. Той се движеше дълбоко в нея с мощни тласъци. Дъхът му пулсираше равномерно в тила й. Тя усети как във вътрешността й се изви спирала от сладостни усещания, усети как Руфъс потрепери и напълни утробата й със семената си. В същото време в нея и около нея експлодираха звезди, тя изстена задавено и се освободи от напрежението.

Руфъс въздъхна дълбоко и се отдели от нея.

— Добър ден, врабченцето ми.

Порция се протегна доволно.

— Прекрасен утринен поздрав. Олеле, Юнона! — изписка тя, когато по бузата й пролази мокър език. — Миришеш на чисто — установи одобрително тя и помилва главичката на кучето. То се изтърколи от леглото, изтича до вратата и пак се върна при леглото.

— Трябва да излезе навън. — Руфъс отметна завивките и стана. Протегна се и мускулите на гърба и седалището му се опънаха. Наведе се да разбърка жаравата в огнището, добави дърва и когато пламъците лумнаха, сложи една дебела цепеница.

Порция се наслади на гледката на голото му тяло и проследи как ярката светлина от прозореца позлати червеникавите косъмчета на раменете и силните, съвършено оформени бедра. Колко е красив, помисли сънено тя и съжали, когато той посегна към халата, в който я беше увил предишната вечер.

Ала когато Юнона отново изскимтя, Порция скочи, забравила чувствените си видения.

— Не, Юнона, не!

— За Бога! — извика Руфъс и се обърна към свитото до вратата кученце, под което се беше образувала локва. — Това глупаво животно не може да чака!

— Не е виновна — побърза да я зашити Порция. — Цяла нощ е била в леглото. Сигурно не е могла да издържи.

— Нали й казах, че ще я изведа — промърмори мрачно Руфъс, сграбчи Юнона за тила и я понесе надолу по стълбата, като я държеше далече от себе си.

Порция чу укорителния му глас, когато изхвърли капещото вързопче пред вратата. Намерил отнякъде кофа и парцал, той се върна да почисти.

— Искаш ли аз да избърша? — попита плахо тя.

— Не — отговори мрачно той.

— Не можем да очакваме, че се е научила да се пази чиста — обясни с усмивка тя, опитвайки се да игнорира жалното скимтене на Юнона пред вратата. — Ние трябва да я научим.

— Нямах представа, че към многобройните ми задължения ще се прибави и едно глупаво куче — изръмжа той и изплакна парцала в кофата с вода.

— Това не е твое задължение. Аз ще се заема.

— Така поне ще имаш занимание — отсече Руфъс и се изправи. Порция го погледна смаяно.

— Какво искаш да кажеш?

Руфъс посегна към дрехите си, оставени на раклата в края на леглото.

— От снощи мисля какво да те правя — обясни той и захвърли халата.

— Какво да ме правиш? — повтори възмутено тя, забравила минутите на страстта.

Руфъс нахлузи бричовете си и се обърна към леглото.

— Слушай, момиче, намираш се във военен лагер. Тук няма жени, така че няма да имаш приятелки. Всеки има задължения, аз също. — Той навлече ризата. — Не мога да ти създавам развлечения или…

— Нямам нужда от развлечения! — извика възбудено Порция. — Държиш се, като че съм някаква безполезна твар, ненужно бреме!

— Не исках да кажа това — успокои я Руфъс и напъха ризата в панталона. — Факт е обаче, че тук не е място за жена. Наистина не знам какво да те правя и с какво би могла да се занимаваш.

— О, ще ти шия копчетата, ще чистя къщата и ще ти готвя — изгука Порция с недвусмислено заплашителен тон. — Няма да ти преча, не се безпокой.

— Джошуа няма да ти позволи — отговори сериозно Руфъс. — Нали ще се почувства излишен.

Порция се смая още повече. Значи той бе повярвал, че тя говори сериозно!

— Щом ти създавам толкова проблеми, не разбирам защо искаше да остана.

В очите му блеснаха гняв и нетърпение. Стараейки се да се овладее, той се наведе над нея и раздвижи уста.

— Всъщност знам много добре какво ще те правя. Ще те вържа за леглото. Перспективата да лежиш тук и да ме чакаш е невероятно примамлива.

Порция не можа да устои на чувствените обещания в тона му и избухна в тих смях.

— Приятни сънища, милорд. — Тя сви коляно и го изрита по бедрото.

Очите на Руфъс потъмняха. Ръцете му обхванаха гърлото й, ала преди да е успял да я целуне, Порция се освободи от хватката му.

— Говоря сериозно…

— И аз съм сериозен — прошепна той. — Не мърдай.

— Остави ме! — Порция заудря ръцете му. — Това е важно, Руфъс.

Той я пусна и се изправи. Лицето му изразяваше недоволство.

— Нямам време да споря по един толкова безсмислен въпрос. Чака ме много работа. — Отдалечи се от нея и седна на раклата, за да обуе ботушите си.

— Безсмислен? Как така безсмислен? — Порция беше дълбоко наранена.

— Порция, ние водим война — обясни нетърпеливо Руфъс. — Отивам да подготвя важен поход. Затова ти казвам, че е безсмислено да спорим.

— Искаш да отнемеш съкровището от Катон?

— Естествено. — Той препаса колана си и когато се обърна, мислите му бяха другаде — отново в онова мрачно пространство, където тя не биваше да го следва.

— С малко повече късмет ще се изправя очи в очи с Катон Гранвил и проблемът ще се разреши — обясни той и отново се изсмя с онзи студен, безрадостен и заплашителен смях, който Порция мразеше. — Щом набуча главата му на меча си, нещата ще се обърнат, не мислиш ли?

— Знаеш какво мисля — отговори през здраво стиснати зъби тя. Руфъс я погледна заплашително, но тя отговори на погледа му, без да трепне. Отвън се чу трополене. Юнона, която отчаяно искаше да си влезе, започна да скача срещу вратата.

— Проклето куче — изсъска Руфъс и лицето му се проясни. — Ще ти изпратя закуска. Да те отнеса ли долу?

— Да, моля — отвърна потиснато тя. Преметна крака през ръба на леглото и прегледа глезена си. Още беше подут и пулсираше болезнено.

Руфъс й подаде халата си.

— Няма да се караме за глупости, врабченце — прошепна нежно той. — Все ще ти намерим нещо.

— Искам да стана войник — извика Порция, докато се обличаше. — Винаги съм искала да бъда войник. Когато тръгнеш на война, ще се бия с теб.

Руфъс избухна в луд смях и тя го погледна възмутено. Защо беше толкова развеселен от идеята и?

— На бойното поле няма място за жени! — извика той с привидна строгост.

— Когато нападнахте полковник Нийт, свърших полезна работа, нали? — напомни му сърдито тя и пристегна колана на халата.

— Вярно, но това беше само една отлична имитация на Давид и Голиат — отговори през смях Руфъс. — Признавам, че си много сръчна с камата, но жените не участват във война.

— Напротив — възрази Порция. — Припомни си само Жана Д’Арк и амазонките!

— Стига! — Той вдигна ръце към небето с добре изиграно отчаяние. — В главата ти щъкат бръмбари!

Тъй като Порция не отговори, Руфъс схвана мълчанието й като съгласие да изоставят тази смешна тема. Вдигна я и я отнесе долу, където я настани на столчето до масата. Целуна я, помилва я бегло и на излизане пропусна Юнона.

Когато кучето се настани в скута на Порция, тя помилва главичката му с отсъстващ вид. После стана предпазливо, като се държеше за масата, с намерението да отиде до клозета. Можеше да използва гърнето на горния етаж, но представата, че няма как да го изпразни сама, й беше неприятна.

Тя докуцука до кухнята и откри до задната врата чифт налъми и дебела тояга. Напъха здравия си крак в единия налъм, опря се на тоягата и излезе в задния двор. Снежната буря беше навяла поне половин метър сняг. През последния час някой беше проправил пътека до клозета. Някой, който взема присърце удобствата на господаря, помисли си тя! Високото положение криеше доста предимства.

Щом се върна в кухнята, тя духна в ръцете си, за да ги стопли, и изтърси снега от халата си. Едва тогава усети примамлива миризма на пържена сланина.

— Донесох ви закуска. — Уил нареждаше масата. Като я видя в това одеяние, лицето му пламна от смущение. Макар че халатът беше огромен, гледката беше чувствена и интимна.

Юнона заскача около краката на Порция, като че не я беше виждала дни наред. Облекчен, Уил съсредоточи вниманието си върху кучето.

— Божичко, колко е грозно! Откъде се взе?

— Аз го донесох. Кръстих го Юнона. — Порция се добра до масата и се настани на столчето. — Седнете за малко, Уил. Искам да ви задам няколко въпроса.

— Не може ли Руфъс да им отговори? — Уил се изчерви още повече.

Порция отпи глътка ейл и отчупи парче хляб.

— Какво трябва да се направи, за да стане човек член на милицията на Декатур?

Темата му беше толкова близка, че Уил въздъхна облекчено.

— Първо трябва да се научи да опъва лък и да улучва целта на двадесет и пет метра разстояние — започна да изброява той, сгъвайки пръстите си един по един. — Второ, да върти кавалерийски меч. Трето, да изпразни за две минути мускета си и да го зареди отново… и да улучва целта на двадесет крачки разстояние. Четвърто, да си служи с дълга пика.

Впечатляващ, даже плашещ списък с постижения. Порция си взе парче сланина.

— Може ли да се използва по-лек меч и върбов лък, ако човекът се е научил да си служи правилно с тях?

Уил помисли малко.

— Не виждам защо да не може. Докато другарите му могат да разчитат на него… — Той млъкна и я погледна любопитно. — Защо искате да знаете всичко това?

— Защото искам да стана член на вашия отряд — отговори без заобикалки тя. — Искам да ме научите да си служа с оръжията.

Уил зяпна смаяно.

— Но аз не мога…

— Ако искате, можете — прекъсна го строго Порция. — Вече умея да се фехтувам, а с ножа съм истински майстор. Мога и да опъвам лък, стига да не е много тежък. Естествено никога не съм влизала в бой, но съм готова да опитам.

— Руфъс знае ли? — Уил още не можеше да повярва.

— И знае, и не знае — отговори загадъчно Порция. — Искам засега да си остане тайна. Искам да го изненадам. — Тя погледна хитро Уил. — Веднъж ви спасих живота. Бих могла да кажа, че сега искам ответна услуга.

Преди Уил да е успял да отговори, се чуха възбудени крясъци, следвани от енергично чукане по вратата.

— Това са момчетата — обясни стъписаният Уил. — Хукнаха след мен. — Той стана и отиде да отвори. В стаята нахлуха две дребни, дебело увити фигурки, загубиха равновесие и се строполиха на пода.

— Татко идва — изкрещя Люк и скочи.

— Иска да говори с Уил — обясни важно Тоби. — Кракът ти е ранен — продължи той, обърнат към Порция.

— Как го направи? — попита Люк, изпълзя на колене до краката на Порция и огледа внимателно превързания глезен.

— Кракът ми пропадна в заешка дупка — обясни с усмивка тя. Хлапетата изобщо не поставяха под въпрос присъствието й в къщата на баща им.

— Ау, какво е това? — Тоби бе забелязал Юнона, която се беше скрила зад коша за дърва и наблюдаваше тревожно чуждите същества. — Виж, Люк, там има кученце!

Когато момчетата се хвърлиха с въодушевени крясъци към кученцето и понечиха да го хванат с несръчните си ръце, то изръмжа с настръхнала козина и се отдръпна назад с риск да падне в огъня.

— Не бива да я плашите — обясни Порция. — Тя е съвсем мъничка и вие й се струвате грамадни.

Момчетата кимнаха сериозно и снижиха гласовете си до шепот. После с нежни жестове се опитаха да примамят Юнона от скривалището й.

— Но защо не иска да дойде? — попита плачливо Люк.

— Защото я уплашихте до смърт — отговори Уил. — Оставете я за малко на мира, за да си възвърне смелостта. Може би тогава ще излезе сама.

Момчетата се отдръпнаха към масата, без да изпускат от очи кученцето.

— Искахме да вземем мечовете си — заяви Тоби.

— Висят на куката до меча на татко — допълни Люк. Порция се обърна и за първи път забеляза двата малки дървени меча във филцови ножници до големия извит меч на бащата. Гледката беше толкова абсурдна, че тя се засмя.

— Велики Боже, вие сте две малки дяволчета. И сигурно имате криле на петите! — Руфъс застана на прага. Лицето му беше зачервено от студа, ръцете скрити в дебели ръкавици. Той се усмихна бегло на Порция и тя разбра, че мислите му бяха някъде много надалеч.

— О, Уил, добре, че си тук. Гранвил ще изпрати съкровищата си в петък по пътя за Дъръм. — Руфъс свали ръкавиците си и се запъти към огъня.

— А ние ще спрем отряда му — допълни ухилено Уил.

— Някои от нас. — Руфъс се обърна към масата и обясни кратко: — Аз ще ръководя похода. Ти поемаш командата тук. Джордж ще ти бъде лейтенант.

Уил не скри разочарованието си, но не посмя да възрази. Заповедта си беше заповед.

— Колко удобно — промърмори Порция, но така, че да я чуе само Уил. Той й хвърли бърз поглед и тя му намигна. Момъкът се изчерви и отново се обърна към Руфъс, който даваше нарежданията си, разхождайки се из стаята с широки крачки.

— Свикай хората, Уил. След петнадесет минути искам всички на площада — заключи той. — И вземи момчетата.

— Искаме си мечовете! — извика Тоби и подскочи към куката.

— Дръж! — Руфъс му подаде двата меча. — Вървете с Уил. Когато тримата излязоха, Руфъс се обърна към Порция. Застана пред нея и я улови за брадичката.

— Мисля, че за момент излязох от релсите. Прощавай, че бях груб. Знам, че това е една от грешките ми.

— Разбирам — отговори със сдържана усмивка тя. — Ти си командир и имаш много задачи. От теб зависят много хора, може би дори кралският трон и…

Руфъс се наведе и сложи край на тирадата й с дълга целувка. Този път Порция се отдаде на насладата, устните й се разтвориха, за да го приемат. Тя бе изковала хитър план, с чиято помощ щеше да се справи с Руфъс Декатур и да разбие веднъж завинаги тесногръдите му възгледи за задачите и задълженията на жената. Докато се подготви за изненадата, щеше да играе ролята на кротка и отстъпчива домашна котка.

Руфъс отдели устни от устата й и проправи влажна пътечка към върха на носа, клепачите, изпъкналите скули, очерта лицето й с устни и език. Изправи се едва когато прозвуча настойчив сигнал на тромпет.

— Ще те отнеса отново в леглото, врабченце. Още си твърде слаба.

Порция не се възпротиви. Настани се удобно в леглото и притисна до себе си Юнона, която след кратък излет навън се сгуши доволно до нея.

— Готови сте — установи Руфъс с дяволито намигване. — Много обичам жената да ме чака в леглото, все едно по кое време на деня. — Той се врътна и излезе, преди Порция да е успяла да му отговори, както подобава.

 

 

Чувството, което я събуди, беше толкова нежно и замайващо, че в първия момент го помисли за сън. После усети хладен полъх по кожата си. Халатът й беше отворен отпред и по кожата й се движеше нещо безкрайно приятно, едва доловимо, почти въздушно, което оставяше след себе си слаб сладостен трепет.

Тя отвори очи и срещна настойчивия поглед на Руфъс Декатур. Опрян на лакът, той лежеше гол до нея и се усмихваше с радостно очакване.

— Нито дума — прошепна нежно той и потвърди думите си, като прокара по устните й меките власинки на гъшето перо, което държеше в ръка.

Най-после Порция разбра от какво беше предизвикано това странно, неописуемо сладостно усещане. Тя остана неподвижна, само го погледна с очакване. Перото описа кръг около ушенцето й и навлезе бавно в мидата, което я накара да потрепери. Ако Руфъс не беше сложил пръст на устните й, тя нямаше да остане безмълвна. Перото се плъзна по високите скули и продължи към ключицата.

Порция затрепери по-силно. В тялото й се разпространи странно усещане. Зърната на гърдите й реагираха на милувката, преди тя да е дошла. Руфъс очерта с перото линията на гърдата, после закръжи около зърното, което бързо се втвърди и спиралата на напрежението се стегна още повече. Руфъс продължи да милва тялото й, описа няколко кръга около пъпа, после раздели бедрата и разкрачи широко краката й.

Хладният, но не студен въздух проникна в самия център на женствеността й и събуди у нея чувството, че е съвсем отворена, невероятно ранима и въпреки това безстрашна, изпълнена само с дълбок, неназовим копнеж. Перото мина по вътрешната страна на бедрата и я възбуди до крайност. Веднага след това чувството се промени. Крайчето, по-остро от перата и въпреки това учудващо меко, докосна кожата й, изтегли дълга линия нагоре по бедрото и се устреми неумолимо към центъра на женствеността й. Погледът й потърси очите му и тя се потопи дълбоко в светлосините вълни, които я изпълваха с копнеж и възхищение. Поиска да каже нещо, да извика, да изкрещи желанието си. Разумът вече беше загубил властта си над тялото. Слабините й трепереха неудържимо, копнежът беше непоносим — въпреки това тя не се помръдна.

Само очите й молеха за избавление. И в същото време изразяваха желание това сладко мъчение никога да не свършва. Руфъс отвори пълните, влажни срамни устни, които криеха тайната на насладата. Милувките бяха нежни, съвсем леки, въпреки това я накараха да закопнее още по-силно за спасението, което само той можеше да й даде. Забравила света около себе си, тя усещаше как сетивата й изгарят в безумните пламъци на екстаза.

Точно преди да дойде върхът, Руфъс завладя устата й. Привлече я към себе си и проникна устремно в разтвореното й тяло, треперещ от желание. Тя се взираше в очите му, пленница на горещата плътска жажда, която отново и отново се извиваше по тялото й в безумно сладки спирали. Той проникна до самия център на утробата й и спря за малко, за да обхване бедрата й и да я вдигне към себе си. Тя изхълца и се надигна насреща му, вътрешните й мускули се сключиха около коравия член. Без да бърза, Руфъс се оттегли назад и чувствителното връхче на члена му се плъзна по набъбналия вход на утробата й. После с бързо движение проникна отново навътре.

Порция изпъшка и се отпусна в ръцете му. Това, което ставаше, беше непоносимо, прекрасно и надминаваше представите й. Тя заби нокти в гърба му и се вкопчи отчаяно в него, като че се носеше по вълните на разбунтувано море, обхванала парче дърво. Най-после двамата стигнаха заедно до върха на екстаза.

Порция извика задавено и отпусна внезапно обезсилените си ръце.

— Велики Боже, какво беше това? — Тя притисна устни до рамото му и вкуси солената пот по кожата му.

Руфъс се изтърколи настрана и дълго лежа неподвижен, тежко дишащ, целият в пот. Тежката му ръка се отпусна върху венериния хълм и пръстите се заровиха в снопчето червеникави косъмчета.

— Малката смърт — отговори дрезгаво той. — За онези, които имат щастието да я изживеят.

— Малката смърт. — Порция се обърна да го погледне. Очите й все още бяха пълни с учудване. — Струва ми се, че мога да свикна с тази смърт.

Руфъс избухна в тих смях.

— Другият път може да е различно. Любовта е пълна с разочарования.

Порция протегна ръка да помилва зърната на гърдите му.

— Това предупреждение ли е?

Той улови ръката й и целуна влажната длан.

— Не можеш да очакваш, че небето всеки път ще се срутва над главата ти, скъпа.

— Е, добре, няма да очаквам — усмихна се тя. — Но съм на мнение, че си струва, дори да не се получи такъв потоп.

Руфъс се засмя и я зави с халата.

— Ще настинеш.

— В стаята е топло.

— Като в пещ — потвърди той. — Преди да се осмеля да изложа нежното ти тяло на зимния въздух, натрупах дърва в камината и за малко не подпалих къщата.

Порция седна в леглото и се огледа.

— Значи си подготвил всичко?

— Не съвсем. — Той седна до нея. — Действах така да се каже по вдъхновение. — Погледна я извинително и продължи: — Нали знаеш, че има някои неотложни неща…

— А, да — промърмори лениво тя. — Знам. — Погледът й се проясни. — Кога тръгваш?

— Утре сутринта. Ще подготвим добро посрещане на вражеския отряд, след което ще отнесем съкровището на скрито местенце. Не е редно да го оставим да се търкаля по пътя, нали?

— Не е редно — отговори едва чуто тя, опитвайки се да се овладее. — Колко време няма да те има?

— Трудно е да се каже. Най-малко една седмица.

— Разбирам — промълви тя и тъжно изкриви уста.

— Ах, ти! А уж искаше да ставаш войник! — подразни я той и приглади назад влажните къдрици, нападали по челото й.

Порция сведе поглед, за да скрие веселите искри в очите си.

— Примирих се. Аз съм само жена, която седи до огнището и тъгува — обясни унило тя.

— Нямаш причини да тъгуваш — отговори сериозно Руфъс. — Обещавам, че ще се върна жив и здрав от тази малка експедиция.

Ти да, но някои ще останат на бойното поле завинаги, помисли си тъжно Порция. Тя беше изложила Катон Гранвил и хората му на това безумно нападение. А може би беше спасила Руфъс от отмъщението на Гранвил? Или това беше едно и също?

17.

Упражняваха се вече трети ден, а Уил все още се смущаваше и червеше като девойче. Днес стоеше на брега и критично наблюдаваше как Порция опъва върбовия лък и се цели в кръга, очертан в дебелото стъбло на един оголен дъб.

Заради бричовете е, каза си развеселено тя. Те я правеха чужда, различна от всяка друга жена. Не, вероятно не е само това, поправи се след малко тя, макар че бричовете бяха съществена част от външността й. Уил беше традиционалист и се чувстваше добре само когато си имаше работа с установени навици и познати хора. Вярно, той обичаше вълнуващия живот на отлъчените от обществото, но според него това беше нормалното. Знаеше какво може да очаква от другарите си, но тази мистрес Уорт беше толкова изненадваща и необичайна, като че беше паднала от луната.

В началото Уил не беше сигурен дали Порция смята сериозно да стане войник. Ала след като господарят напусна селото с неголям отряд, тя отиде при него и му заяви, че трябва веднага да започнат обучението. И Уил установи, че му е невъзможно да й се противопостави. Все още не беше намерил обяснение защо не бе устоял. Вярно, тя му напомни, че й е длъжник, след като му бе спасила живота, но можеше да й откаже под предлог, че командирът не разрешава, а той не може да предприеме нищо без заповед. Ала по някаква незнайна причина не можа да произнесе тези думи.

Реши да се посъветва с Джордж, най-стария приятел на Руфъс, който след смъртта на вуйчо му бе станал старейшина в клана на отлъчените. Вместо да отхвърли веднага смешната идея на Порция, Джордж му намигна по обичайния си спокоен начин и каза:

— Защо не? Момичето има нужда от няколко добри урока. В крайна сметка това е въпрос между нея и господаря.

Джордж даже предложи да преподава на Порция по-грубата част, а именно боравенето с пика и мускет, докато Уил я посвети в подробностите на стрелбата с лък и боя с меч.

Джордж явно нямаше трудности със задачата си. Старецът не се безпокоеше от новата си ученичка, за разлика от Уил, който в присъствието на Порция беше мълчалив, против волята си раздразнителен и преди всичко несръчен.

Забелязал тези слабости, Уил се стегна и се съсредоточи върху предстоящите задачи. След като веднъж се бе съгласил, гордостта му не допускаше провал. Ако Порция не постигнеше целта, която си беше поставила, вината нямаше да бъде негова.

Под острия му поглед тя натовари предпазливо все още неизлекувания си напълно глезен, опъна тетивата и пусна стрелата. След трите дни обучение той се беше научил да разпознава предателските признаци на нервност, предхождащи изстрела. Сковаването на раменете, положението на краката. И погледът към небето, точно в мига, преди да пусне стрелата.

И както винаги той усещаше, че тя е изпълнена с непоколебима решителност, която е достойна за уважение. Ако зависеше само от това, тя щеше да се справи. Върбовото дърво беше силно и гъвкаво, много по-здраво от всеки лък, който беше използвала досега. Опъването беше много трудно. Но само за три дни тя се беше научила да се справя с учудваща лекота.

Когато Порция пусна стрелата, от пътеката, която водеше към брега, се чуха възбудени крясъци. Стрелата мина засрамващо далече от целта и се заби в леда на реката.

— Ние ще я донесем! — Тоби и Люк се втурнаха в галоп към реката. — Видяхме ви… видяхме ви — припяваха те, докато тичаха. Последва кратка борба кой да вземе стрелата. Тоби се плъзна триумфално обратно по леда, стиснал в ръка скъпоценния трофей. Люк се разплака от гняв и остана в средата на реката.

Уил поклати глава и отиде да го доведе.

— Не можете да останете тук. Не виждате ли, че се упражняваме? — попита сърдито той.

— Ще стоим зад вас — обеща сериозно Тоби. — Много назад. Ей тук. — За да демонстрира готовността си, той направи няколко крачки назад.

— Не е достатъчно — отговори решително Уил.

— На всичкото отгоре ме стреснахте и не улучих целта — заяви Порция и взе нова стрела от колчана. — Ако това се повтори, може да ви улуча. Какво ще стане тогава с вас?

— Ще умрем ли? — попита със смръщено чело Тоби.

— Най-малкото ще ви нараня сериозно — отвърна с усмивка Порция. — Върнете се в селото. Когато свърша с Уил, ще дойда да ви взема и ще се разходим с Юнона.

— Обещаваш ли?

— Обещавам!

Макар и неохотно, момчетата се запътиха по пътеката към селото, като постоянно се обръщаха.

— Мисля, че позата ви е неправилна — заобяснява плахо Уил. — Трябва да се разкрачите повече. — Лицето му пламна от смущение.

— Така ли? — попита Порция и сложи стрелата в тетивата.

— Да, но раменете… — Уил, който тайно пращаше братовчед си по дяволите, намести раменете й с треперещи ръце. — Опитайте сега.

Този път стрелата се заби съвсем близо до целта.

— Много добре! — извика Уил и отиде да я вземе.

— Не е достатъчно — прошепна Порция. — Проклета да бъда, ако днес не улуча черната точка — изсъска тя, грабна стрелата и отново се прицели. — Кажете ми къде точно греша. Вие трябва да знаете.

— Мисля, че всичко зависи от това как държите стрелата — обясни смутено той. — Стискате я твърде много. — Както стоеше зад нея, той посегна да й покаже и ръката му неволно докосна гърдите й. Отдръпна се веднага, сякаш се беше опарил.

Порция се обърна към него и го погледна право в очите.

— Уил, не можете ли да забравите, че съм жена?

— Не е лесно — отговори тихо момъкът. — Особено след като споделяте леглото на Руфъс.

— Аха. — Тя се почеса замислено по главата. — Защо не гледате на мен като на другите жени, които идват в селото?

Уил я зяпна смаяно, сякаш внезапно беше полудяла, и тя въздъхна.

— Разбирам. Е, добре, да погледнем на нещата под друг ъгъл. Вие сте братовчед на Руфъс, значи сте ми нещо като брат. Не можете ли да ме приемете като сестра?

— Ще се опитам — съгласи се мрачно Уил. — Но не ми е лесно. Никога не съм имал сестра, а дори и да имах, тя нямаше да бъде като вас.

Порция се отказа. Уил щеше да свикне с нея с времето.

Упражненията й с Джордж бяха много по-леки. Старият войник знаеше само, че му е възложена задача и той е длъжен да я изпълни. Щом разбра, че ученичката му е сериозна, той започна да я учи делово и основно като всички останали новобранци. Мина доста време, преди Порция да свикне да напада с пиката чувал със слама, представяйки си, че пробива човешка плът. Тъй като по природа не беше кръвожадна, тя беше на мнение, че анатомичните разяснения на Джордж къде да улучи най-болезнено противника са твърде драстични.

Успокояваше се, че всичко е само упражнение. Трябваше да докаже на Руфъс и на другите, че може да бъде войник и че могат да разчитат на нея във всяка ситуация. Това не означаваше непременно да намушка някого с пиката или да го прониже с меча.

С мускета беше по-добре. Куршумът се изстрелваше от по-голямо разстояние, но тя не си правеше илюзии за нанесените вреди. Тъй като дългите й тънки пръсти бяха сръчни, тя овладя много скоро изкуството на зареждането. Ала мускетът беше много тежък за раменете й, а откатът я улучваше болезнено. Само след няколко опита се сдоби с огромна синина и беше необходима цялата й издръжливост, за да продължи упражненията, без Джордж да забележи колко я боли.

Най-лесни бяха тренировките с рапирата. Джак я бе научил да се фехтува още когато стана на дванайсет години. Той беше брилянтен в този спорт, преди брендито да помъти погледа му, а ръката му да затрепери толкова силно, че да не може да държи нищо друго, освен бутилката. Докато се упражняваха в плевнята на Тод, Уил се държеше почти естествено. Порция имаше достатъчно тренинг и не научи почти нищо ново. Дуелите скоро се превърнаха в чисто удоволствие.

Когато минаха няколко дни, без да дойде вест от Руфъс, Порция се опита да се успокои с внушението, че за нея е по-добре Руфъс да се забави повече. Когато се върнеше, тя щеше да бъде перфектна. Искаше Джордж и Уил да му кажат убедено, че тя има пълното право да се нареди в бойната редица заедно с мъжете. Упражненията привличаха множество зрители и това беше съвсем нормално. В началото мъжете я наблюдаваха развеселено и скептично, но постепенно поведението им се промени. Коментарите вече не бяха подигравателни, а окуражаващи и изпълнени с добри съвети. С всеки ден в сърцето й укрепваше чувството, че си е завоювала място сред тези сурови мъже, и то сама, без подкрепата на Руфъс.

Нито веднъж не се почувства застрашена като единствена жена сред тази банда от отлъчени. Опитът я бе научил да очаква най-лошото от мъжете, особено когато бяха повече. В началото беше на мнение, че сдържаността на мъжете се дължи на факта, че тя е в здрави ръце и никой не се осмелява да проникне в територията на командира. Но това не изключваше похотливи погледи, обидни сексуални намеци, шепот и мръсни вицове. Ала нищо от това не се случваше. За нея беше приятна изненада, която разклати предразсъдъците й по отношение на целия мъжки род.

Когато Руфъс се върна, тя тъкмо се фехтуваше с Уил в плевнята на Тод. Руфъс влезе в селото начело на отряда си безшумно, без сигнали, защото искаше да изненада Порция. Когато намери къщата празна, остана много разочарован и отиде в трапезарията, предполагайки, че ще я намери там.

— О, по това време момичето е с Уил в плевнята на Тод — обясни спокойно Джошуа, без да вдига глава от тенджерите си.

Руфъс зяпна смаяно. Какво ли правеха Порция и Уил в плевнята? Запъти се бързо нататък, но като чу добре познатите звуци от двубой, спря като закован. Послуша малко със смръщено чело, после се промъкна през открехнатата врата и спря в полумрака, за да проследи двубоя.

Още от пръв поглед разбра, че Порция е добра. По-сръчна от Уил и поради бързината си не толкова прецизна в ударите, тя парираше атаките с ненадмината сигурност и противникът нямаше никакъв шанс да пробие защитата й.

Господи, как му бе липсвала! Дори когато обмисляше в подробности плана си, по време на сражението и в опиянението от победата мислеше непрекъснато за нея. С нетърпение очакваше да се върне и да чуе, че и той й е липсвал по същия начин.

Е, поне не е седяла бездейна и мрачна, помисли си иронично той. Остана още малко незабелязан, за да се наслади на великолепното представление. Грацията и вдъхновението й в битката му напомниха за непринудеността, с която танцуваше, за гъвкавостта и изобретателността й в любовта. Когато парира острието на Уил с умел удар, тя се засмя весело и Уил, който, за разлика от нея изглеждаше мрачен и решителен, сведе рапирата си.

— Браво, врабченце! — Руфъс излезе от сянката, ръкопляскайки въодушевено.

— Руфъс! — Порция заби рапирата си в близката купа сено, прекоси плевнята и се хвърли в ръцете му. Уви крака около кръста му, сложи ръце на тила му и го целуна с безумна страст.

— Толкова се радвам да те видя отново — пошепна нежно тя. — Много ме беше страх да не те ранят, макар че се борех със страховете си.

— Нищо ми няма — отговори небрежно той и я притисна към себе си.

— Успя ли да вземеш съкровището?

— В момента е на път към Нюкасъл.

— Има ли мъртви? — попита Уил, който беше готов да потъне в земята от смущение. Не знаеше накъде да гледа. Ръцете на братовчед му бяха толкова грамадни, че задничето на Порция направо се губеше в тях.

— Няколко — отговори Руфъс. — Но не от нашите.

Настъпи мълчание, прекъснато от треперещия глас на Порция. Макар да знаеше, че ще развали мига на радостната среща, трябваше да научи истината. Нима беше предала Катон на сигурна смърт?

— Гранвил? — В тази единствена дума се съдържаше всичко. Руфъс я пусна на земята.

— Гранвил не беше с хората си — отговори почти равнодушно той. — Беше се доверил на охраната си… за свой късмет — довърши той с кратък смях. — Поражението им бе толкова голямо, че ако беше участвал, щяхме да бъдем квит. — Той изтри челото си с ясно доловим стремеж да прогони спомена и попита в по-добро настроение: — Защо те намерих да се дуелираш с Уил?

Уил погледна Порция, тя също го погледна. След малко тя пое дълбоко дъх и обясни:

— Уил и Джордж ме научиха да си служа с всички видове оръжия, за да мога да се включа в твоята милиция.

— Какво? — извика невярващо Руфъс.

— Вече ти казах, че искам да се бия — отговори невъзмутимо Порция. — Сега мога да ти докажа, че съм способна. Аз съм достатъчно добра, нали, Уил? — Тя го фиксира с пронизващ поглед, за да изиска отговор.

Уил усети как земята се разлюля под краката му. Руфъс клатеше недоверчиво глава и в очите му имаше заплаха. Но Уил не беше страхливец.

— С рапирата е по-добра от мен — съобщи той, — а с лъка се справя доста добре.

— Благодаря, Уил — проговори тихо Порция. Мъжът вдигна рамене.

— Това е истината. Вие ми спасихте живота, а сега съм сигурен, че няма от какво да се страхувам, ако се биете редом с мен.

Боже, каква похвала! Порция се изчерви от радост. Много й се искаше да го целуне, но това беше чисто женска реакция.

— Нима си въвлякъл и Джордж в тази смешна задача? — поиска да узнае Руфъс.

— Точно така, милорд. Аз я научих да си служи с мускета и пиката — обади се от мрака Джордж. Беше чул, че господарят се е върнал, и искаше да знае как е минал походът. Ако се съдеше по буреносното изражение на Руфъс, планът на Порция да му докаже способностите си явно беше изправен пред сериозни трудности. — Момичето се държи добре, милорд. Нашите хора следяха редовно тренировките. Всички са на това мнение.

Това беше ново за Порция и тя се изчерви още повече. Преди Руфъс да е успял да се изкаже, тя заговори бързо и решително:

— Руфъс, аз ще ти докажа. Нали ме видя как се фехтувам. Сега те предизвиквам на дуел. — Тя се приведе, грабна рапирата си и отдаде чест. — После ще улуча три пъти в десетката и ще ти покажа, че стрелям и зареждам мускета за по-малко от една минута. — Очите й святкаха, думите се изливаха във въодушевен поток, толкова силно желаеше да го убеди. — Ако ти ме оставиш да…

Руфъс вдигна ръка, за да я спре.

— Не е нужно да се убедя лично във всичко това — обясни сърдито той. — Щом Уил и Джордж потвърждават, че можеш, значи е истина. Но това изобщо не променя решението ми, момиче. Да не мислиш, че бих допуснал да се изложиш на опасностите на един истински бой?

Порция изпъна рамене и вирна брадичка.

— Ако съм решила да се излагам на опасност, това е само моя работа, не твоя. Аз съм достатъчно добра, за да се бия под твоето знаме, и ти ме обиждаш, като казваш, че няма да го допуснеш само защото съм жена. Защо искаш да ме спреш, след като мъжете нямат нищо против?

След тази страстна реч настъпи неловка тишина. Никой не забеляза, че Джордж се е оттеглил безшумно. Руфъс я наблюдаваше с безизразно лице.

— Уил, след един час ще докладвам за похода — каза спокойно той. — Общо събрание в залата.

Уил отдаде чест и излезе, видимо облекчен. Руфъс се обърна към Порция, която все още го гледаше предизвикателно.

— Непременно ли трябва да ме фиксираш така? — попита развеселено той. — А аз се надявах на по-сърдечно посрещане…

Порция се разколеба. Едва сега видя, че той беше смъртно уморен. Лицето му сивееше от изтощение. Около очите му имаше тъмни кръгове, устата беше опъната в тънка линия. Стана й мъчно, че го бе нападнала така, преди да му даде възможност да си почине. Нейният проблем не беше чак толкова важен, че да не изчака нежните поздрави.

— Прости ми — прошепна разкаяно тя. — Изглеждаш страшно изтощен, мили.

— Меко казано — отговори той и попипа брадата си. — Трябва веднага да се изкъпя и преоблека. Имам спешна нужда от една чаша медовина.

— Веднага ще се разпоредя — отговори с готовност Порция, улови ръката му и го потегли навън. Запътиха се в мълчание към къщата, изпълнени и двамата с радостно очакване.

Руфъс отвори вратата.

— Да, да, аз също съм възхитен да те видя, Юнона… о, по дяволите! — той се наведе над напълно обезумялото кученце, което скачаше трескаво по краката му и лаеше възбудено.

Порция вдигна ръце и очерта линията на устата му.

— Ей сега ще донеса медовина. — Тя изтича в килера и напълни едно канче. — Да приготвя ли банята?

— Моля те. — Руфъс се отпусна до масата и протегна крака. — Господи, колко съм уморен! Яздихме дванайсет часа без прекъсване.

Порция избута ведрото пред огъня и откачи медния котел от куката. Когато Руфъс поиска да й помогне, тя поклати глава.

— Щом мога да опъвам върбов лък и да намушкам сламения чувал с пиката, значи мога да нося и котела с вода.

Руфъс вдигна вежди, но премълча. Позволи й да напълни ведрото с топла вода, докато той се събличаше. Събу ботушите си, махна дебелите чорапи, след това смъкна панталона и долните гащи.

Порция огледа внушителната му фигура и изпита прилив на ревност.

— Сигурно си толкова уморен, защото в Нюкасъл изобщо не си могъл да се наспиш? — попита невинно тя, когато той се настани във ведрото и вдигна краката си на ръба. — Вероятно градските забавления са те завладели дотолкова, че си забравил нуждата от сън?

Руфъс я изгледа с присвити очи.

— Пак ли ще се караме?

— Караницата е алтернатива на любовта — отговори ухилено тя и коленичи до ведрото. — Изпитвам неудържимо желание.

Тя се приведе към него и го целуна, плъзна пръсти в косата му и езикът й смело проникна в устата му. Ръцете й се плъзнаха по шията му, стигнаха до мускулестите гърди, спряха на зърната и се заровиха в гъстите червеникави косми.

Руфъс се отпусна и затвори очи, цял отдаден на изкусителните й милувки. Ръцете й се спуснаха към бедрата му и започнаха да масажират интимните му части. Членът му веднага се събуди и щръкна гордо, изпълнен с пулсиращ живот. Порция се засмя възхитено, захапа долната му устна и плъзна език по брадичката му.

— Господи, ти си в състояние да вдигнеш и мъртвец от гроба — промърмори Руфъс. — Какви си ги вършила по време на отсъствието ми?

Порция се доближи плътно до устните му и зашепна:

— Чакай да помисля… стрелба с лък, фехтовка, разпаряне на сламени чували, зареждане на мускети… о, и сънувах. Имах много време за сънища в голямото легло. Мисля, че в сънищата има дълбок смисъл — добави тя с тържествуващ смях и приседна на пети. — Какво ще кажете, лорд Ротбъри?

— Крайно време е да ти доставя нов материал за сънища — отвърна той. — Съблечи се.

В очите й пламна възбуда.

— Тук… сега?

— Да. Побързай.

Без да коментира повече, Порция стана и се съблече. Все още не знаеше какво ще последва.

— Ела тук. — Той улови ръцете й и я привлече във ведрото. — Застани над мен… Така, а сега ме приеми в себе си.

Порция го послуша, притиснала език между зъбите, съсредоточено смръщила чело. Надигна се, за да го приеме, после внимателно се отпусна и се настани върху бедрата му като на седло.

— Ти ще дадеш тон — обясни Руфъс и сложи ръце на талията й. — Движи се, както искаш. Прави, каквото смяташ за правилно. Ти си господарката.

Порция зяпна смаяно, но веднага осъзна, че можеше да направи нещо страхотно. Тя владееше не само собствената си наслада, но и тази на любимия си. Възкликна възбудено и прочете реакцията в погледа му, усети движенията на тялото му като свои. Много й се искаше да остане завинаги в това невероятно чувствено царство. Толкова по-разочарована беше, когато забеляза, че скоро ще стигнат до края. Задръжките й рухнаха под силата на страстта и тя се понесе към висините на тоталното отдаване.

Продължителен сигнал на тромпет изтръгна Руфъс от опиянението.

— По дяволите? Нима мина един час? — Той помилва бедрата на Порция и я побутна. — Ставай, врабченце. Трябва да вървя.

Порция се надигна неохотно, Руфъс се изправи сред водопад от пръски.

— Майко Божия! — извика изненадано той и попипа синината на рамото й. — Какво е това?

— От мускета — обясни спокойно Порция. — Вече не ме боли толкова, защото се сетих да слагам на мястото мека кърпа.

Руфъс я погледна намръщено, понечи да каже нещо, но само поклати глава и се уви в приготвената кърпа. Порция сама беше взела това решение и трябваше да си понесе последствията, колкото и болезнени да бяха. Нали още от самото начало му бе внушила, че не иска да я глези и да проявява снизходителност.

— Облечи се — нареди той и се опита да подсуши косата си. — Събранието е общо, значи засяга и теб.

Порция не повярва на ушите си. В погледа й блесна бдителност.

— Ти искаш аз да… да присъствам… възможно ли е…?

— Да, искам да… да присъстваш… да участваш в армията ми — отговори Руфъс с тон, който издаваше, че не е особено доволен от взетото решение. — Това е против принципите ми, но се примирявам. И не очаквай снизхождение, врабченце. Нито от мен, нито от другите. Разбрахме ли се?

Погледът му беше мрачен, но Порция беше пълна с въодушевление. Чувстваше се прещастлива, че командирът беше заменил любовника.

— Аз не искам снизхождение, милорд. — Взе му кърпата и се изтърка, преди да облече дрехите си. — Как мислиш, на каква стойност е съкровището на Катон?

Руфъс препаса колана си, обърнат с гръб към нея, и тя не можа да види лицето му.

— Предостатъчна — изръмжа той.

Предостатъчна, за да получи кралската благословия. Предостатъчна за реабилитирането на името Ротбъри. Предостатъчна, за да получи обратно земите и богатствата на рода си. Да ги изтръгне от властта на Катон Гранвил.

18.

Порция се промъкна напред по корем, докато пред очите й се разкри целият Гранвил Касъл. Подвижният мост беше спуснат, малък отряд препусна навън под знамената на Гранвил и парламента.

Малкият остров сред рова се виждаше съвсем ясно. Трябваха й петнадесет минути, за да се спусне дотам, пет минути, за да остави писмото за Оливия, и още поне двадесет, за да се върне на хълма. Но как да обясни на придружаващия я Пол, че се налага да се отдалечи?

Тя се премести назад и се изправи. Пол седеше на един камък и спокойно гризеше ябълка. Конете им, вързани за близкото дръвче, похапваха овес от торбите си.

— Как мислиш, кога ще пристигнат другите? — попита с добре изиграна небрежност Порция.

— Уил каза да ги очакваме преди залез-слънце — отвърна Пол. — Сигурно не е помислил, че ще свършим толкова бързо. — Той се ухили и хвърли остатъците от ябълката. — Сигурно щяхме да се забавим, ако ти не беше открила следата.

Порция отвори чантата на седлото си и извади издуто вързопче.

— Изяде ли си пилето, Пол?

— Нали каза, че много обичаш пиле?

— Не съм казала такова нещо — възпротиви се тя. — Вземи, ще мина и със сиренето — добави тя и се настани срещу него с парче хляб в ръка.

— Ами да, ако ти не беше попаднала на следата, щяхме да ги пропуснем — повтори Пол и задъвка една клечка.

Порция се засмя самодоволно.

— Ама как се слисаха, когато изскочихме на пътя, а? — Двамата с Пол бяха получили задача да преследват двама мъже, преоблечени като заможни селяни, в действителност куриери на бунтовниците, както бе научил Уил чрез съгледвачите си: Двамата мъже трябваше да отнесат важни сведения от генерал Феърфакс на лорд Левен, който беше на стан пред Дърхем.

Пол се засмя сдържано.

— Господарят много ще се радва, като узнае какво успяхме да измъкнем от тях.

Бяха последвали куриерите до едно езерце на около пет мили оттук, където ги нападнаха. В момента двамата лежаха овързани и с парцали в устата в един кокошарник и чакаха някой да дойде да ги освободи. Писмата, които носеха, съдържаха важни сведения за движението на армията и бяха крайно интересни за поддръжниците на краля. Порция ги беше скрила в чантата на седлото си.

Уил беше възложил тази задача на Пол и Порция, докато той и останалите от патрула преследваха един малък отряд от милицията на Гранвил с надеждата да ги въвлекат в битка.

През зимата сраженията в граничните северни области се водеха доста безразборно. Това беше война на дребни сблъсъци и шпиониране, на обсади и досадни убождания. Откакто Левен бе докарал шотландската си армия през границата, не беше имало решително сражение. Роялистите успяха да се задържат на север и загубиха само Хул, но с наближаването на пролетта армиите щяха да си възвърнат свободата на движение и двете крила на бунтовническата войска непременно щяха да се съединят. Тъй като роялистите, командвани от лорд Нюкасъл, бяха по-малобройни от противниците си, поражението им беше много вероятно.

Руфъс със сигурност щеше да се заинтересува много от сведенията, които Порция носеше в чантата на седлото си.

— Отивам да се поразходя, Пол — каза тя и стана.

Пол изръмжа нещо неразбрано, скри ръце в джобовете на палтото си и се приготви да поспи.

Сигурно бе помислил, че тя отива да се облекчи в близките храсти. Това беше много благоприятно за намерението й. С малко повече късмет Пол щеше да проспи остатъка от следобеда и тя щеше да се върне, преди да се е събудил.

С бързината и сръчността, които беше овладяла през последните седмици, тя се придвижи през горичката надолу по склона, скачайки от едно дърво към следващото, като постоянно търсеше прикритие зад храсти и камъни. Бричовете и жакетът й бяха тъмни и се сливаха с околността. Светлата коса беше скрита под дебела селска шапка. В колана й стърчаха рапира и нож, оръжия, които вече беше използвала в истински бой. През последните седмици беше разбрала, че скрупулите да пролива кръв изчезваха като с магическа пръчка пред заплахата да изгуби собствения си живот.

Тя се промъкна към рова, докато се намери точно пред малкия остров. Март преваляше и слънцето топлеше по-силно. Още една седмица и ледът щеше да изтънее и да започне да се троши. Днес беше последният й шанс да сложи обещаното писмо под камъка.

Порция много пъти беше размишлявала как да изпрати вест на Оливия, но до днес не бе намерила сгоден случай. Даже да беше успяла да се измъкне незабелязано от селото, надали щеше да намери време за толкова дълго пътуване.

В съответствие със заповедта на господаря Порция бе приета като новобранец в отряда без оглед на пол или връзки. Тъй като беше прост редник, тя получаваше редовно уморителна и дори мръсна работа, чистеше и поправяше оръжията. Стоеше на пост и когато трябваше да прекара нощта навън, Руфъс не се сърдеше, че не я намира в леглото си. Когато той излизаше на експедиция, невинаги я вземаше със себе си. Когато веднъж се осмели да го помоли, той погледна в разписа на службите и й напомни, че е разпределена в отряда, който трябва да се упражнява с пики. Порция веднага разбра, че Руфъс никога не би променил плана си, за да избегне подобни конфликти.

Малката днешна акция бе започнала като обичайните им занимания. Уил беше назначен за командир на малка група, в която влизаха Пол и Порция. Трябваше да проверят мрежата от съгледвачи в околността. Обикновено той се задоволяваше да преследва куриерите на бунтовниците, но съобщението, че малка група войници на Гранвил идва откъм Йорк, събуди желанието му да влезе в бой. Отдавна мечтаеше да извоюва победа сам, без Руфъс и Джордж. За първи път му се удаваше подобен случай и той побърза да влезе в ролята си на командир.

Порция и Пол тръгнаха по следите на куриерите — според Уил това беше идеалното решение. Мисията не беше опасна, тъй като двамата бяха въоръжени и елементът на изненадата беше на тяхна страна. Бяха се разбрали да се срещнат при залез-слънце и да се върнат заедно в лагера. Значи Порция имаше цели два часа, за да свърши замисленото.

Тя вдигна поглед към замъка, от чийто кули и бойници се развяваха знамена. Островът щеше да я скрие от погледите на постовете, както и от мъжете, които пазеха подвижния мост. Въпреки това сърцето й биеше до пръсване, когато напусна прикритието си и стъпи на опасно изтънелия лед. Само след няколко крачки се чу застрашително пукане.

— Велики Боже! — прошепна тя и хукна към острова. Нямаше представа колко дълбок е ровът, но даже и да беше плитък, пропадането й щеше да бъде истинска катастрофа. Без да обръща внимание на крякащите патици, тя се изкачи на острова и се скри в храсталака.

Намери камъка на същото място, където го беше поставила. Извади писмото от вътрешния джоб на жакета си и го мушна под камъка. После се надигна, готова да си тръгне.

Тъкмо когато щеше да напусне прикритието си, чу гласове. Бяха още далече и мина почти минута, преди да познае единия. Оливия. Но коя беше другата? Ако Оливия я видеше тук, нямаше да я издаде, но трябваше да се пази от придружителката й.

Но къде? На острова нямаше скривалище. Всъщност това беше една голяма скала, обрасла с храсти, която за момента й предлагаше прикритие. Може би Оливия щеше да мине покрай острова на кънките си, без да се обърне. Гласовете се приближиха, високи и настойчиви. Порция смръщи чело и затърси в спомените си. Вторият глас й беше познат — о, да, разбира се! Това беше Фийби, по-малката сестра на Даяна. Е, ако не се беше променила, нямаше защо да се страхува от нея. Порция се сгуши зад скалата и зачака.

Момичетата стигнаха до острова.

— Камъкът е в храстите — проговори задъхано Оливия. — Тя обеща да ми остави писмо, но досега не съм намерила нищо. Много се тревожа. Ами ако не е стигнала до селото на Декатур?

— Стигнах, разбира се — обади се иззад скалата Порция с намерение да се наслади на голямата изненада.

Оливия изпищя от страх и облекчение и размаха ръце.

— Олеле, Порция!

Порция се втурна насреща й и я прегърна.

— Оставих ти писмо, но се радвам много повече, че можах и да те видя. — Тя се обърна с усмивка към придружителката на Оливия, Фийби не изглеждаше променена. Кръглото й лице беше порозовяло от радостна изненада, в големите сиви очи грееше топлина.

— Боже, как ни изплаши — проговори с усмивка тя. — Оливия беше убедена, че си загинала, но аз знаех, че си жива. И какви необикновени дрехи носиш!

— За живота, който водя сега, дрехите ми са извънредно практични — обясни спокойно Порция.

— Оливия ми обясни, че си станала любовница на лорд Ротбъри — продължи Фийби. — Нима те харесва в бричове? — Любопитството й беше неудържимо.

— Не и в леглото — отговори със загадъчна усмивка Порция.

— Но ти носиш и рапира — извика слисано Оливия. — Защо, за Бога?

— Защото съм войник — отвърна гордо Порция. — Исках да стана войник и станах.

— Помня, че изрази това желание още в Лондон — намеси се Фийби. — Помня всичко. Как се заклехме да работим усърдно, за да постигнем целите си и никога да не бъдем като другите.

— Е, аз не съм нарушила клетвата — отговори Порция. — Щом съм войник, значи не съм като другите.

— За съжаление аз не напредвам — обясни с лека потиснатост Фийби. — Опитвам се да пиша стихове, но не съм доволна от себе си. Работите ми са несъвършени. Мисля, че не мога да пиша добри стихотворения, защото заради войната не ми дават да напускам замъка.

Оливия изобщо не я слушаше.

— Наистина ли можеш да си служиш с рапирата? — попита невярващо тя.

— Естествено.

— Покажи ни.

Порция я погледна с известно пренебрежение. Оливия си беше останала малко момиченце, докато тя…

— Това не е игра — обясни тихо тя и побърза да смени темата. — Е, Фийби, какво те доведе на север?

— Баща ми е виновен! Реши да се обяви на страната на парламента и доведе войниците си, за да се съедини с генерал Феърфакс. Заяви ми, че най-сигурното място за мен е при Даяна в Гранвил Касъл — обясни сърдито момичето.

— Знаеш ли, Порция, мисля, че Даяна мрази Фийби дори повече от мен — намеси се възбудено Оливия.

— Ужасна е — съгласи се Фийби. — Сестра ми е проклета лицемерка. Мислех, че бракът и децата ще я направят по-добра, но стана точно обратното… Господи, откъде се появиха тези петна? — попита безпомощно тя и посочи палтото си.

— Да не говорим, че дантелите на фустата ти са скъсани — допълни укорително Оливия.

— Майчице! — изплака Фийби. — Все на мен ли се случват такива неща!

— Подхлъзна се на леда и падна — напомни й Оливия.

— Още не съм се научила да карам кънки — въздъхна угрижено Фийби. — И без това се препъвам в собствените си крака, когато ходя, как тогава да пазя равновесие с тези дъски на стъпалата? — Тя вдигна демонстративно единия си крак.

— Няма да можете да се пързаляте още дълго. Ледът бързо изтънява — опита се да я утеши Порция.

— Да, и аз, нали съм си без късмет, ще бъда първата, която ще пропадне в някоя дупка — засмя се Фийби. — Даяна казва, че съм дебела като слон.

Порция огледа критично приятелката си.

— Не си дебела, просто си закръглена.

— Може би, но не мога да сложа бричове — установи мрачно момичето. — Можеш ли да си представиш как ще изглеждам в тях?

Оливия избухна в смях, а Порция каза:

— Защо ти е да носиш бричове?

— Наистина не искам — съгласи се Фийби. — За щастие. — И избухна във весел смях, който промени външността й и прогони виновното изражение в очите й.

— Много се радвам, че правиш компания на Оливия — рече Порция. — Тревожех се много за нея.

— Разказах на Фийби какво сторихме с Брайън — довери й Оливия и се затресе от смях.

Порция се ухили доволно.

— Мисля, че се справихме добре — и двете. — Тя помълча малко и попита тихо: — Как реагира баща ти на изчезването ми?

Оливия смръщи носле.

— Беше бесен. Уверих го, че не знам защо си си отишла и къде възнамеряваш да се установиш. Мисля, че ми повярва. Но после се случи нещо наистина лошо. За съжаление нямам представа какво точно, но татко обвинява теб.

Порция кимна. Точно това беше очаквала.

— Трябва да вървя — проговори почти рязко тя. — Добре е, че Фийби е с теб, Оливия. Е, сбогом. — Тя се мушна между двете момичета, преди те да осъзнаят, че това е сбогуване. Махна им, плъзна се по ледената повърхност и затича към храстите от другата страна на рова, където изчезна като призрак.

Останала без дъх, Порция изкачи възвишението. Още преди да излезе от гората и да стигне до мястото, където беше оставила спящия Пол, тя чу звънтене на сбруя и тихи гласове. Забави крачка и продължи към хълмчето с лудо биещо сърце. Беше минал поне час, откакто се беше измъкнала. Дали не бяха нападнали Пол?

Ала като видя кой беше дошъл, от гърлото й се изтръгна тихо проклятие. Уил и хората му бяха пристигнали по-рано от очакването. Всички бяха още на седлата — с изключение на Уил, който водеше оживен разговор с Пол.

Подготвена за неприятни въпроси, тя излезе от гората.

— Остава цял час до залез-слънце — обади се весело тя. — Много сте бързи. Имахте ли късмет?

Уил се обърна рязко.

— Къде бяхте? Пол казва, че ви е нямало цели часове.

— Пол спеше — отговори Порция, поемайки добре премислен риск. — През това време аз се отдалечавах и се връщах много пъти. — Бързият поглед към Пол, който явно не беше сигурен в твърденията си, я успокои.

— Къде ходихте? — Уил я гледаше мрачно.

— Стомахът ми не е в ред — оплака се Порция. — Желаете ли да чуете подробности?

Преди две седмици Уил щеше да се изчерви, но днес дори не трепна. Вече се отнасяше към Порция със същата непринуденост като към другарите си. Даже се беше научил да игнорира връзката й с Руфъс. Той имаше право да й заповядва и тъй като Порция не поставяше под въпрос авторитета му, а Руфъс еднозначно го одобряваше, между тях всичко беше ясно и определено.

— Надявам се да не се налага да спираме по обратния път. В околността гъмжи от бунтовници — изръмжа той.

Порция се метна на седлото на Пени и насочи кобилата към коня на Уил. Командирът явно беше ядосан на нещо, което не беше свързано с нея.

— С хората на Гранвил всичко мина според очакванията, нали?

Уил помълча малко и отговори неохотно:

— Обърнахме ги в бягство, но изведнъж на гребена на хълма се появи цял батальон бунтовници. Тъй като бяха твърде много, трябваше да прекъснем лова.

— О, съжалявам. — Порция се наведе към него и докосна съчувствено скритата му в ръкавица ръка. Знаеше колко много означаваше за него тази задача. — Е, поне сте подгонили здравата първия отряд.

Лицето на Уил се разведри.

— Само да знаете как бягаха, Порция! Можехме да пленим всички, но…

— Ще имате и други случаи — утеши го Порция. — Руфъс казва, че добрият тактик винаги знае кога да отстъпи.

— Така ли? — Уил изглеждаше много по-щастлив. — Пол каза, че сте отнели от куриерите депеши.

— Каза ли ви и какво съдържат?

— Не. Бяхме твърде заети да размишляваме къде може да сте се скрили.

— Както вече казах… — Порция вдигна многозначително едната си вежда. После се наведе настрана, за да отвори чантата на седлото си, разрови се вътре и извади пергаментите. — Погледнете сам.

Уил отвори единия пергамент, прелисти съдържанието и подсвирна учудено.

— План за придвижване на войската. Веднага трябва да го изпратим в Йорк.

— Така си и мислех — отвърна Порция. Възбуденият му поглед й показа, че перспективата да занесе на командира един толкова важен документ го е накарала да забрави разочарованието.

Когато най-сетне минаха през веригата огньове, цареше пълен мрак. Слязоха от седлата пред обора, Порция предаде Пени в ръцете на едно ратайче и каза:

— Уил, няма ли да дойдете с мен в къщата? Руфъс сигурно е там.

Уил се поколеба. Порция беше извоювала тези ценни сведения, но той ръководеше акцията и имаше право да си присвои славата и да запише успеха на свое име.

— Вземете ги вие. — Той посегна към джоба на жакета си.

— Не, вие ще идете при Руфъс. Аз отивам да потърся момчетата, които със сигурност скитат някъде с Юнона. Времето за вечеря отдавна е минало. Трябва да ги прибера. — Това беше само предположение, което обикновено се оказваше вярно. Люк и Тоби бяха в къщата само когато спяха, но и на това не можеше да се разчита. Руфъс явно беше на мнение, че не е необходимо децата му да водят що-годе подреден живот, а Порция смяташе, че това не я засяга.

Уил проследи отдалечаването й, възхитен от умната й сдържаност. В сравнение с нея той беше едно глупаво дете. Знаеше, че тя гори от желание да се види с Руфъс. Всеки път, когато наближаваха селото след дълго отсъствие, тя ставаше неспокойна и той усещаше, че много й се иска да препусне напред, вместо да се движи с групата. А сега — само заради него — отлагаше момента на срещата, който очакваше от часове.

Ала вълнението победи угризенията на съвестта и той забърза към къщата на Руфъс. Господарят стоеше на прага и оглеждаше улицата.

— Къде е Порция?

Уил усети остротата на въпроса и разбра, че Руфъс бе чакал завръщането й със същия копнеж като нея. Изчерви се и отговори:

— Отиде да потърси синовете ти и Юнона. Каза, че ще дойде скоро.

Руфъс се намръщи и влезе в ярко осветената къща.

— Успешно ли мина денят?

— Заловихме куриери. — Уил му предаде пергамента, стараейки се да не се забелязва, че скоро ще се пръсне от вълнение. — Подробности за движението на войските!

Руфъс прочете набързо депешата.

— Как паднаха в ръцете ти?

След едва забележимо колебание Уил отговори:

— Порция и Пол ги отнеха от куриерите. — Без да пропусне нито една подробност, той предаде достоверно събитията от деня и мотивира решенията си.

Руфъс го изслуша внимателно. Един или два пъти се намръщи, но накрая се засмя.

— Пълен успех, Уил. Поздравявам те.

Уил засия.

Информацията трябва да бъде предадена на командването в Йорк, нали?

— Да, и то още днес. — Руфъс наля две чаши ейл.

— Искам аз да занеса депешите! Руфъс поклати глава.

— Не, момчето ми, ти беше на път цял ден. Джордж ще изпълни тази задача.

Уил беше разочарован, но се подчини. Изпи бирата си и остави канчето на масата.

— Отивам си.

Руфъс кимна.

— Преди да приключиш със службата, отнеси депешите на Джордж и му дай инструкции.

Уил го погледна зарадвано. Беше очаквал, че Руфъс ще се заеме лично с това важно дело.

— Веднага ли да тръгне?

— Веднага — потвърди Руфъс, приведе се към него и го тупна по рамото. — Ти си се държал смело, Уил.

— И още как! — чу се гласът на Порция откъм вратата. Тя стоеше и наблюдаваше двамата мъже с нежна усмивка. Щом се обърна към Руфъс, в очите й светна желание. — Децата са отишли надолу по реката със Сайлас, за да гостуват на приятелите му. Взели със себе си и Юнона. Не се знае кога ще се върнат. Според мен две толкова малки деца не бива да остават навън до късна нощ.

— О, Сайлас ще се погрижи за момчетата — отвърна небрежно Уил, сбогува се с Порция и излезе.

Порция остана до вратата, без да откъсва поглед от Руфъс.

— Не мислиш ли, че е твърде късно за момчетата? — попита отново тя.

— Мисля, че отсъствието на кучето и децата е цяло щастие. — Той се запъти бавно към нея, като всяка крачка беше заредена с обещания. Побиха я сладостни тръпки и тя се запита за стотен път как ставаше така, че щом се озовеше в едно помещение с него, започваше да се топи като сняг на слънце, коленете й омекваха и желанието я завладяваше без остатък.

Руфъс спря пред нея, без да я докосва. Наведе се покрай нея и затвори вратата. Щракването на резето отекна в топлата, осветена от свещи тишина като нещо окончателно. Той беше толкова близо до нея, че усещаше биенето на сърцето й. Ароматът на кожата й го удари в носа, силна, земна миризма, в която потта, мирисът на коне и чистият въздух се смесваха с личната й аура. Никога нямаше да се насити на този аромат, младежки, нежен и въпреки това пращящ от здраве и сила, характерен за меката кожа, необузданата червена грива и святкащите очи.

Когато свали качулката от главата й, яркочервените къдрици нападаха по раменете й и бледото лице, украсено отдясно с мръсно петно, изведнъж бе заобиколено от пламтящ ореол.

С нежно движение той очерта линията на бузите й с показалец, потупа я леко по върха на брадичката, плъзна ръба на палеца по устата й. Тя стоеше неподвижна и го гледаше с полуотворени устни, като че искаше да каже нещо, но той й бе попречил.

Руфъс свали палтото й и го хвърли настрана, смъкна ръкавиците от ръцете й. Разкопча колана с рапирата и я окачи до тежкия си кавалерийски меч. После я вдигна и я сложи на масата, за да й свали ботушите и чорапите.

Порция падна по гръб на твърдата повърхност. Вдигна хълбоците си и му позволи да смъкне бричовете и бельото. После вдигна ръце над главата си и се залови за ръба на масата. Без да сваля поглед от лицето й, Руфъс отвори бричовете си.

Тъй като знаеше какво ще последва, Порция вдигна крака и ги уви около кръста му. Коравият му член се плъзна в нея с примамлива гъвкавост. Тя се захвана още по-здраво за ръба на масата и вдигна хълбоците си насреща му, докато той стоеше пред масата, държеше глезените й зад гърба си и я наблюдаваше с усмивка. Изведнъж Порция избухна в смях, почти шокиращ шум, който разкъса интензивното мълчание.

Руфъс също се засмя, обхвана глезените й само с една ръка и започна да милва влажния отвор с плавни движения. В тялото й пламна огън и тя простена задавено. Хълбоците й се стегнаха около члена му, тя затвори очи и задиша бързо и накъсано.

Руфъс забави момента на екстаза, за да се наслади по-пълно на чувствената игра на мускулите й. Следеше всяка промяна в лицето й, възхищаваше се от прозирния блясък на меката й кожа. Когато в тялото й избухнаха пламъци, Порция извика дрезгаво и протегна ръце, за да го привлече съвсем близо до себе си, докато усещаше пулсирането на члена му в утробата си. Дрезгавото му изпъшкване бе задушено в рамото й.

— Добре дошла у дома, врабченце — прошепна Руфъс и се изправи бавно. — Желая ти добра вечер.

— И на вас, лорд Ротбъри — отговори с дяволита усмивка тя и седна на масата. — Трябва да кажа, че не очаквах такова страстно посрещане.

— Човек се учи от опит. Това е признак на интелигентност — ухили се той и закопча панталона си.

— В твое присъствие забравям всичко, което съм учила някога — отвърна тя и скочи на пода. — Боже, как мириша! Трябва да се измия.

Останала само по риза, тя донесе от килера леген и го напълни с топла вода от котела над огнището. Съблече се гола и започна да се мие.

Руфъс се облегна на перваза на камината, за да я погледа.

Въпреки редовното хранене и вкусните неща, с които я тъпчеше Джошуа, тя си оставаше тънка и мършава, но той обичаше ъгловатото й тяло, острите, изпъкващи тазови кости, тесния гръден кош с ясно видими ребра, формата на плешките, които се движеха под бялата кожа.

— Както чух, днес си преживяла истинско приключение — отбеляза той.

Порция спря да се мие и се обърна към него.

— Какво ти разказа Уил?

— Каза, че с Пол сте тръгнали по следите на куриерите и сте им отнели депешите, много важни документи, както сигурно знаеш.

— Естествено — промърмори тя и продължи да се мие. — Пол и аз ги примамихме в засада. Пол се престори, че конят му е загубил подкова, препречи им пътя и те трябваше да спрат. — Тя му подаде кърпата и се обърна с гръб към него.

Руфъс изпълни безмълвната й подкана.

— Докато Пол им говореше на най-широкия си йоркширски диалект, напълно неразбираем за тях, аз ги нападнах в гръб! — продължи Порция.

— Разтвори крака!

Тя го послуша и той плъзна кърпата по дупето й и после по вътрешната страна на бедрата. Гласът й пресекна.

— Какво каза? — попита невинно Руфъс, сложи кърпата на рамото й и се върна до камината.

— Дадох изстрел с мускета и конете се подплашиха. Когато се вдигнаха на задните си крака, Пол скочи и ги улови за юздите. Двамата се опитаха да извадят оръжията си, но аз обезвредих единия с рапирата, а другия с ножа си.

— Уби ли ги?

— Не, разбира се, че не. Никога не бих сторила подобно нещо — отговори ужасено тя, облече ризата си и я закопча. — Обезоръжихме ги, вързахме ги и ги оставихме в един кокошарник, който случайно открихме. После прогонихме конете им.

— Добре звучи. — Руфъс й хвърли панталоните. — Това ли беше единственото ти приключение?

Порция сведе глава.

— Ами да — отговори тихо тя. — С Пол чакахме Уил и другите, после всички заедно потеглихме насам. — Тя закопча панталона си с внезапно изтръпнали пръсти. — Умирам от глад. Пол изяде цялото пиле и за мен останаха само хляб и сирене.

— Веднага ще отидем в трапезарията. Уил каза, че не си била с Пол при пристигането на основната група. — Тъй като я наблюдаваше неотстъпно, той видя нервното потръпване на пръстите й, лекото изчервяване. Лицето му си остана безизразно, само лекото стягане на ръката му около канчето с бира издаде вътрешното му напрежение.

— Каза ли ти също, че стомахът ми се разбунтува и прекарах голямата част от следобеда в храсталаците, докато Пол спеше? — отвърна тя и зарови пръсти в косата си с леко извърнато лице.

— Не, не е споменал подобно нещо. — Руфъс отпи глътка ейл, без да откъсва очи от нея. Бледите й бузи пламтяха, устата й беше необичайно напрегната. — Срещата беше в непосредствена близост до Гранвил Касъл — продължи равнодушно той. — Направи ли някои интересни наблюдения, докато чакахте?

Порция поклати глава, без да смее да го погледне.

— Нищо особено. Подвижният мост беше спуснат, войници влизаха и излизаха. Обичайната суетня.

Руфъс беше абсолютно сигурен, че тя не му казва истината. Когато Уил му разказа за необяснимото отсъствие на Порция в непосредствена близост до Гранвил Касъл, той се смая. Реши да я поразпита, за да получи обяснение, но любопитството много скоро отстъпи място на подозрения: в отговорите й имаше нещо нередно. Непременно трябваше да узнае къде е била.

— Лъжеш ме — отсече без заобикалки той. Лицето й се заля в червенина.

— Не разбирам защо го казваш.

— Не ме лъжи, Порция. — Тонът му издаваше раздразнение. Разочарованието отстъпи място на гнева, дебнещ зад повърхностното спокойствие. — Какво си правила, след като си се отделила от Пол?

Порция го погледна право в очите. Видя стиснатите юмруци, светкавиците в очите му. Разбра, че мъжът, който до преди минути я беше любил с нежна страст, беше на път отново да се отдаде на демоните си. По гърба й пробягаха студени тръпки. Нямаше да понесе повторно избухване.

Тя преглътна мъчително и събра цялата си смелост.

— Исках да оставя писмо за Оливия, защото бях обещала да я уведомя, че съм жива и здрава. Това беше добър шанс да изпълня обещанието си.

— Влязла си във връзка с една Гранвил? — попита опасно тихо той и изразът на лицето му стана още по-застрашителен.

— С Оливия — отговори отчаяно тя. — Само с Оливия. Тя ми е приятелка, Руфъс. Знаех, че се тревожи за мен, и реших да я успокоя. Тъкмо оставих писмото, когато двете с Фийби се появиха неочаквано на леда и си поговорихме малко. Това е всичко.

— Коя е Фийби?

— Сестрата на Даяна, също моя приятелка. — Порция почерпи смелост и сила от собствените си думи и вирна брадичка. Никой, дори Руфъс Декатур, нямаше право да й заповядва с кого да дружи и с кого не.

— Пак от клана Гранвил — промълви глухо той.

— О, да те вземат дяволите, Руфъс! — избухна ядно тя. — Оливия изобщо не се интересува от враждата ти с баща й, да не говорим за Фийби. Прекарах пет минути с тях и изобщо не стана дума за това. Може би се учудваш, но…

— Млъкни и ела тук! — прекъсна я той и се отблъсна от камината. Очите му блеснаха, ръката му направи заповеднически жест.

Порция се отдръпна уплашено.

— По-скоро ще застана между два разярени бика — отвърна тя и се мушна зад масата.

— Ела тук!

Порция поклати глава, а когато той тръгна към нея, бавно и с решителен поглед, посегна зад гърба си и напипа медната кана с ейл.

— Не ме докосвай, Руфъс!

Глух за заплахите й, той продължи напред. Когато блъсна масата с ужасяваща лекота, тя запрати насреща му каната. Бирата се разля по главата и раменете му и желаното действие настъпи веднага — Руфъс спря като закован.

Когато бирата стигна до ботушите му, на лицето му се изписа такова изумление, че Порция избухна в истеричен смях.

В следващия миг Руфъс нададе боен вик и се нахвърли върху нея. Порция отскочи настрана, но много късно забеляза, че се отдалечава от вратата, единствената възможност за бягство. В къщата не можеше да се скрие. Хукна към стълбата, но той реагира светкавично и стигна до първото стъпало едновременно с нея. Протегнатата му ръка препречи пътя й, но тя се мушна под нея и хукна към втория етаж, макар да знаеше, че ще претърпи поражение.

Пръстите му се вкопчиха в глезена й. Силно дръпване и тя се олюля назад и влетя право в ръцете му. Усети коравите му гърди в гърба си и се разкиха от силната миризма на бира.

— По дяволите, Руфъс! Какви ги вършиш? Не смей да ми причиняваш болка! — Въпреки отчаяната й съпротива хватката му се стегна. Той я вдигна на ръце и макар че риташе като безумна и го биеше по гърба, тя имаше чувството, че е мушичка в мрежата на гладния паяк.

Руфъс отнесе Порция в спалнята, хвърли я с лице надолу върху леглото и когато тя се търкулна към ръба, опря коляно на кръста й и я прикова като пеперуда в хербарий.

— Веднага ме пусни! — изохка Порция. — Ти си чудовище!

Вместо да я пусне, той се настани удобно върху задните й части. Хвана китките й и ги задържа с една ръка зад гърба й. Тя се изви като дъга и се опита да го ритне, макар че се чувстваше безпомощна като бебе.

— По дяволите — промърмори той. — Ако знаех за тези ти предпочитания, щях отдавна да те предизвикам.

Порция спря шокирана. Той вече не се гневеше, а й се надсмиваше!

— Кучи син! — изхъхри тя. — Копеле! Мръсник!… Уличен пес… Ти си… ти си… — Изобретателността я изостави в решителния момент. — Миришеш на бъчва!

— Хайде, пийни си от бъчвата — предложи засмяно той, наведе се, вдигна главата й и притисна устни върху нейните. Тя беше в много неудобна позиция, а целувката беше корава и безмилостна, но подхождаше на размяната на удари от последните минути и беше най-подходящото средство да сложи край на бушуването.

Когато Руфъс я пусна и главата й падна на леглото, Порция имаше чувството, че устните й са били изхапани от рояк пчели.

Сърцето й биеше до пръсване и тя се бореше да си поеме дъх като след дълго бягане или загубен боксов мач.

— Ето какво исках да направя — обясни Руфъс. — Ако беше дошла при мен, когато те помолих, щях да те целуна и готово. Вместо това ти побесня и ето какво се получи. — Той се отдели от нея и започна да съблича мокрите си дрехи.

— Искал си само да ме целунеш? — попита невярващо Порция.

— Исках да изтрия с целувки справедливото ти възмущение — ухили се той. — Опитът ти да ме вразумиш беше много смел. — Той поклати укорително глава. — Какво си помисли, че ще направя?

— След последния път не знаех какво ме очаква — отвърна искрено тя.

Руфъс се обърна към нея с помрачено лице.

— Вероятно съм го заслужил. Ще се постарая да не се стига до подобни недоразумения.

— Значи не те притеснява, че Оливия ми е приятелка? — Тя знаеше, че бърка в отворена рана, но трябваше да е наясно с чувствата му. Макар че се обичаха, произходът й продължаваше да го дразни. Докато не се научеше да я приема такава, каквато беше, тя постоянно щеше да се разкъсва между приятелството, кръвните връзки и любовта.

Руфъс стоеше неподвижен, стиснал в десница миришещата на бира риза.

— О, притеснява ме — отговори той, — но ми е ясно, че не мога да те променя. Колкото и да ми се иска, не мога да напиша наново биографията ти. Съзнавам, че аз не съм единственият, който очаква от теб вярност.

Това прозвуча безкрайно тъжно, ранимо, болезнено… думи на самотен човек. Порция проумя, че въпреки любовта и удоволствието, които споделяха, той продължаваше да бъде самотен. Но нима човекът, чиито първи спомени бяха оформени единствено от жаждата за отмъщение, можеше да бъде друг? Той беше водил живот, в който нямаше място за топли чувства, за приятелства и познанства извън крепостта Декатур.

Тя посегна към ръката му и я вдигна до бузата си.

— Можеш да бъдеш сигурен в моята лоялност, Руфъс.

Той не каза нищо, само помилва меката й буза.

19.

— Който спи по време на служба, заслужава най-строго наказание.

Порция отвори очи, прозя се и се усмихна лениво на грамадната фигура, застанала пред нея.

— Не съм на служба.

Руфъс кимна сериозно.

— До преди десет минути не беше, но сега…

— Не може да бъде. — Порция се настани по-удобно в тревата. — Не е възможно да съм спала толкова дълго. — Тя се изправи на крака, като се изтегли по стъблото, в чието подножие беше задрямала така сладко.

Юнона дотича при нея по брега на реката, пусна някаква пръчка в краката на Руфъс и седна на задните си крака с оплезен език и предизвикателен поглед. Руфъс се наведе за пръчката и я метна надалече. Кученцето излая въодушевено и хукна да я търси.

— Не знам защо съм заспала. Исках само да поседна за няколко минути — обясни Порция, разкопча жакета си и почисти бричовете си от клонки и мъх. От известно време непрекъснато й се спеше и клюмваше веднага щом седнеше. — Сега Джордж ще ми се кара и ще ме гледа обвинително.

— Не, няма. Случайно те замени някой друг. — Руфъс седна в тревата, облегна се на дървото и потупа подканващо мъха до себе си.

Порция не посмя да изпълни подканата.

— И защо? — попита със смръщено чело тя.

— Имам по-важна задача за теб. Друг ще поеме поста ти. — Той засенчи очи с ръка и се огледа бдително.

Порция също се огледа, в очите й пламна чувствен огън и тя навлажни устни.

— Тук ли? Не е ли твърде открито?

— По изключение нямах предвид това, ненаситнице — засмя се Руфъс. — Ела, седни, трябва да ти кажа нещо.

Порция го погледна замислено. Усети, че е възбуден. Макар да се стараеше да изглежда безразличен, очите му предвещаваха летни бури с гръмотевици и светкавици, а когато се облегна уж небрежно на стъблото, всяко от движенията му беше заредено с напрежение.

— Какво има? — попита тихо тя и се настани до него.

— Пристигна пратеник от Оксфорд. — Той затвори очи и вдигна лице към слънцето. На устните му заигра усмивка.

— От краля? Не, Юнона, махни тази пръчка, цялата е в лиги. — Порция захвърли сърдито пръчката, която кученцето бе пуснало в скута й.

— От краля — потвърди с усмивка Руфъс, без да отваря очи.

— Да отгатна ли? Ето, Юнона, вземи тази! — Порция метна първата пръчка, която й попадна в ръцете, и кучето се втурна след нея като стрела.

— Не можеш да отгатнеш. Но ти обещавам, че ако престанеш да си играеш с кучето и ми посветиш цялото си внимание, ще ти разкажа всичко.

— О, извинявай. — Тя се наведе и го целуна разкаяно по бузата. — Цялата съм в слух.

— В своята безкрайна мъдрост негово величество признава заслугите на лоялния си поданик, възвръща пълното си доверие към дома Ротбъри и му връща всички родови имения и доходите, събрани от тях през годините. — Руфъс отвори очи и Порция прочете в тях ликуваща радост, неописуемо задоволство и още нещо, от което я побиха тръпки — триумфа на победителя след пълното унижение на врага, когато слага крак върху тила на победения.

Юнона се върна с доволно ръмжене, захапала пръчката, но веднага усети, че във въздуха витае напрежение. Изплю пръчката в краката на Порция и се настани до нея, наблюдавайки я с внимателен поглед.

— Това не е всичко — установи тихо Порция. — Какво още?

— Получих заповед да обсадя Гранвил Касъл — продължи безизразно Руфъс. — След поражението ни през април бунтовническата армия на север е много по-многобройна от кралската. Ако обаче обезвредим Гранвил и му попречим да изпрати войската си в летния поход, шансовете ни ще се увеличат значително. — Ръката му неволно се плъзна към сабята, пръстите му заиграха с простата дръжка.

— И кой би бил по-подходящ за задачата да се справи с маркиза и силната му крепост, ако не неговият съсед и отдавнашен враг, граф Ротбъри, предан поданик на краля?

Неловкостта й нарасна. Тържествуващите му думи хапеха и тя разбра, че верността на Руфъс не се крепи на принципи и че той се е включил в конфликта само за собствена изгода. С Катон беше друго. Той бе застанал на страната на парламента, защото така изискваха убежденията му. Нима това правеше Катон по-добър, по-честен човек?

Порция не искаше да знае отговора на този въпрос. Знаеше, че след тежкото поражение при Селби през април кралските армии бяха в много трудно положение. Стремежът на краля да обезвреди Катон и немалката му милиция беше следващата логична стъпка.

— Кога ще започне обсадата?

— Тръгваме още тази нощ. — Руфъс стана с едно-единствено гъвкаво движение и й подаде ръка, за да се изправи. — Утре, когато Катон се събуди, ние вече ще сме заели позиции около стените на крепостта. Върви да си събереш нещата.

— Искаш и аз да дойда?

Руфъс присви очи и цветът им стана среднощно син.

— Ти си част от моята армия. Всеки боеспособен човек на Декатур ще участва в обсадата. Знам, че ще е продължителна и досадна, но имам твърдото намерение да принудя Катон да се предаде още преди края на лятото. Ако е нужно, ще прибягна до по-специални средства. — Погледът му претърси лицето й. — Трудно ти е, нали, Порция? — попита тихо той.

Тя знаеше, че той ще забележи лекото й колебание, и не се опита да го скрие.

— Не — прошепна тя и поклати глава.

Руфъс продължи да я оглежда настойчиво, сякаш беше твърдо решен да прочете мислите й.

— Предполагам, че Гранвил се е подготвил за обсада — продължи след малко той. — Прав ли съм?

— Да — отговори едва чуто тя. — Събрал е големи запаси от жито, избите са препълнени. Видях как бяха взети всички необходими предпазни мерки.

Лицето му не се промени.

— Но има едно нещо, което не е в неограничени количества, нещо, без което той и хората му не могат да живеят. Знаеш ли какво е то, Порция?

Тя се опита да си представи някое слабо място на крепостта, но не успя. Гранвил Касъл беше непревзимаем. Лорд Гранвил беше помислил за всичко. Нищо не беше предоставено на случайността. Тя поклати глава.

— Не.

Руфъс се усмихна, но в тази усмивка без топлота и хумор нямаше нищо привлекателно.

— Много скоро ще узнаеш — заключи той, кимна й кратко и се отдалечи.

В празнотата, оставена от отдалечаването му, Порция най-сетне забеляза, че наоколо цареше общо оживление и суетня. Мъжете тичаха насам-натам и си подвикваха възбудено, звучаха сигнали за общо събрание, тромпетите викаха отсъстващите. Времето на дребните сблъсъци беше отминало. Мъжете на Декатур щяха за първи път да влязат в истински бой.

Какво ще стане с невинните в крепостта? С Оливия и Фийби? С бебетата? Ами Даяна? Какво са направили, та ще водим война срещу тях и ще ги караме да гладуват и страдат? Защо врагът ще се разположи пред крепостта и нещастните жени и деца ще трябва да понасят ударите на гредите, трясъка на оръдията, непрестанното обстрелване на стените? Нали те не могат да сторят нищо срещу ужаса и лишенията на една обсада?

Порция не изпитваше вълнение, само потиснатост. Тя беше обещала вярност на Руфъс и нямаше друг изход, освен да участва в похода. Но не искаше да има нищо общо с това. Каква беше тайната, която той бе запазил за себе си и която щеше да отвори портите на Гранвил Касъл?

Когато тръгна обратно към къщата, стъпките й бяха лишени от предишната бодрост. Юнона компенсираше това, като непрекъснато тичаше напред и се ровеше в заешки дупки, душеше храстите и размахваше опашка.

В къщата беше тихо, огънят беше съвсем малък, той като пролетта беше мека и го използваха само за топлене на вода. Порция се качи на втория етаж, за да събере багажа си. Когато разпростря бедняшките си дрехи на леглото, изпита неволно съжаление към себе си. Бельо за смяна, чорапи, кожения жакет, две ленени ризи. Потънала в мисли, тя се зае да сгъва ленените кърпи, които използваше по време на месечното си течение, но изведнъж спря. Застана пред леглото, загледана в бялата купчинка.

Този месец май беше закъсняла. Колко дни? Опита се да си спомни, но не успя. Никога не беше обръщала внимание на месечното си неразположение. То идваше, когато идваше, и беше винаги досадно. Тя не знаеше почти нищо за телесните си функции, тъй като по време на растежа си почти не общуваше с жени и никой не си беше дал труда да я просвети. При първото си кървене изтича при Джак, обляна в сълзи, убедена, че в тялото й се е отворила смъртоносна рана.

Както винаги пиян, той все пак успя да се овладее и я обясни, че това е женска работа, че всяка жена има такива течения и тя не бива да се притеснява. На следващия ден я заведе при собственичката на любимия си бордей в Глазгоу и жената обясни на обърканото момиче фактите от живота. Оттогава Порция се бе научила да живее с женската си същност, без да й обръща твърде много внимание.

Сега се оказа, че е неподготвена. Тя плъзна ръце по корема си, но не намери някаква особена промяна. Кога щеше да се надуе, ако беше заченала? Чувстваше се напълно обичайна. Ако наистина носеше дете, трябваше да има и други признаци.

Вратата долу се отвори и затвори с трясък.

— Порция… Порция… Порция! — Възбудените викове на момчетата прогониха набързо мрачните й мисли.

— Какво има? — извика в отговор тя и забърза надолу.

— Трябва да си съберем нещата, защото…

— Да, а аз искам да си взема и войничетата — изграчи Люк, прекъсвайки братчето си. — Само че не мога да ги намеря. Мислех, че съм ги оставил при Сайлас, но той твърди, че не са там. — Без да се бави, Люк започна да рови в скрина с чистите чаршафи.

Юнона, която беше дошла с децата, се включи в търсенето с възбуден лай и подскачане. Тоби, който се беше надигнал на пръсти, за да вземе дървения си тромпет от етажерката над леглото, се хвана за дъската и я дръпна с все сила. На главата му се изсипа град от играчки и всевъзможни парчета дърво.

— Какво става тук, по дяволите? — изрева току-що влезлият Руфъс и сложи край на бъркотията. — Да не съм попаднал в лудница?

— Някой им е казал, че и те ще дойдат — съобщи Порция. — Това не е вярно, нали?

— Не мога да ги оставя тук. Няма кой да се грижи за тях — отговори високо Руфъс, за да надвика синовете си. — Млъкнете!

В стаята се възцари тишина. Без да се уплашат от крясъка на баща си, децата млъкнаха и го погледнаха въпросително.

— Не може децата да участват в обсада — възрази Порция. — Опасно е.

Руфъс зарови пръсти в косата си.

— Всички мъже тръгват с мен. Нима ме съветваш да ги оставя под грижите на болни и немощни старци?

Абсурдна мисъл.

— Не, разбира се, че не. Но можеш да ги подслониш някъде другаде. Какво ще кажеш за дамите в дома на мис Белдам?

— Не мога да оставя децата си в бордей!

— Мисля, че е почти същото като да живеят във военен лагер — усмихна се леко Порция.

— Какво е бордей? — попита веднага Тоби.

— Дом, където са настанени само жени — обясни Порция.

— О, няма да отида там! — извика сърдито Люк.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Тоби и смръщи носле. — Трябва веднага да намеря войниците си! — допълни той и отново се хвърли в търсене.

Руфъс се огледа разсеяно. Мислите му явно бяха другаде.

— Трябва да ги вземем — заяви рязко той. — Вероятно няма да се наложи да влизаме в открит бой.

— Ти решаваш — отговори уморено Порция и се запъти към стълбата. — Ти си бащата.

— Но ценя високо мнението ти. — Руфъс я последва бързо, за да се отърве от шума.

— Тогава ми обясни следното: сега си граф Ротбъри. Вече не си отлъчен от обществото, не те преследват като престъпник. Ще си получиш обратно имотите. Ще построиш отново дома на семейството си и ще заемеш полагащата ти се позиция в обществото. Мислиш ли, че синовете ти ще се впишат в този нов живот? Как, според теб, може да стане това?

Руфъс осъзна, че докато беше планирал бъдещето си с хладен ум и изключвайки всички емоции, и после, в опиянението на триумфа, изобщо не беше обърнал внимание на тези въпроси. Дори не беше помислил, че и той трябва да заживее отново в обществото, което го беше отлъчило. Беше напуснал аристократичните кръгове на осем години, нравите и етикецията му бяха абсолютно чужди.

— Не знам — отговори честно той. — Не съм мислил за това. — В прилив на нетърпение и сякаш трябваше да се защити, той добави: — Порция, едва от тази сутрин знам, че доброто ми име е възстановено. Освен това сме във война. Трябва да мисля за друго.

— Да, естествено. — Порция се обърна към леглото. — Ще се погрижа да събера багажа и да приготвя децата. Знам, че мъжете имат нужда от теб.

Руфъс се поколеба, изненадан от тона й. Имаше чувството, че нещо остана неизказано, че с Порция става нещо, което му убягва.

— Наистина не виждам друга възможност, освен да взема децата със себе си — повтори той, връщайки се към началото на дебата.

— Вероятно си прав — отговори едва чуто Порция. — Размислих и разбирам, че така наистина е по-добре. Пък и животът им няма да се промени кой знае колко.

— Е, ще се наложи да живеят в палатка.

— Мисля, че това ще им хареса. — Тя му се усмихна бегло, докато сгъваше и разгъваше все една и съща риза. — Най-добре е да се върнеш отново, към работата си.

— Добре… — След кратко колебание той вдигна безпомощно рамене и се спусна по стълбата. Възбудените гласове на децата го проследиха до вратата.

Порция седна на леглото и притисна ризата до гърдите си. Стана й ясно, че беше попитала по-скоро за себе си. Какво място имаше за нея в новия живот на граф Ротбъри? Нейното място беше във военния лагер, в живота на отлъчените. Така беше и с Тоби и Люк. Ами ако наистина носеше дете под сърцето си? Още едно незаконно отроче на Руфъс Декатур…

— Порция… Порция… трябваш ни! — Люк подаде глава над парапета на стълбата. Очите му, прилични досущ на бащините, святкаха от възбуда. — Не мога да си намеря зелената риза! Нали знаеш, че си я обичам най-много?

След поредната среща с трънаците ризата беше заприличала на парцал и Руфъс, който случайно я намери, я скри с надеждата, че хлапето ще я забрави. За съжаление планът му се оказа неудачен.

Порция стана и сърдито си заповяда да не мисли сега за неща, които не могат да се предвидят. Трябваше да си щади силите и да се подготви за непосредственото бъдеще. Имаше предостатъчно неща, които изискваха вниманието й.

— Ще се опитам да я намеря, Люк.

 

 

Беше тъмно, когато отрядът мина през веригата от огньове. Порция яздеше начело редом с Руфъс. Юнона седеше в скута й под палтото и се оглеждаше бдително на всички страни. Люк и Тоби бяха натоварени в каручка с Уил и походната кухня. Следваха ги тежко натоварени мулета.

Макар че беше прекарала пет месеца в крепостта Декатур, Порция не преставаше да се учудва на бързината и ефективността, с която беше задвижена тази голяма операция. Още по-учудваща беше обаче абсолютната тайна, с която бяха извършени приготовленията. Лодки, натоварени с оръжия и муниции, заминаха надолу по реката. На мястото, където реката напускаше хълмовете и навлизаше в долината на Гранвил, лодките бяха посрещнати под закрилата на нощта. Товарът беше прехвърлен на селски коли и покрит с бали сено. Сигурно в момента керванът каруци трополеше по междуселските пътища, без да буди подозрение.

В селото останаха съвсем малко хора. Нямаше какво да се краде и не си струваше да го пазят по-грижливо. Руфъс обоснова решението си с факта, че никой мародер не би си губил времето с едно изоставено село, обитавано само от болни и старци.

Конниците напредваха в мълчание. Облечени изцяло в тъмно, те се сливаха с безлунната нощ. Местността беше безлюдна. Въпреки това във въздуха се усещаше вибриращо напрежение и радостно очакване. Единствено Порция не беше заразена от общата възбуда. Толкова по-ясно обаче тя усещаше вълнението на Руфъс, който яздеше редом с нея. Стойката му не беше отпусната, както обикновено, а скована, прекалено изправена, погледът му постоянно се плъзгаше наляво и надясно и не пропускаше нито една подробност… движението в тревата, когато притичваше заек, тихото пращене на съчките, причинено от животно, тръгнало на нощен лов. Изкрещя сова, жално зави вълк и Юнона страхливо се сви в скута на Порция.

Избраният от Руфъс път минаваше встрани от селищата, само веднъж минаха през отдалечено селце със заключени къщи, като внимаваха конете да стъпват само по тревата отстрани на пътя.

Порция изпита страх. Преминаването през спящото село, приглушеният от тревата конски тропот, смъртоносният блясък на саби, ками и пистолети под тъмните палта… Селяните щяха да се събудят, без да подозират, че през нощта през селото им е минала цяла армия.

В два часът сутринта стигнаха до веригата от хълмове, срещу която се намираше Гранвил Касъл. Скриха се между дърветата, слязоха от конете и се нахраниха с провизиите в чантите си. Кожени бутилки с вино обходиха редиците, безшумно, за да не привлекат вниманието на постовете от другата страна на долината по бойниците на замъка.

Порция, която гризеше без апетит овесен сладкиш, намазан дебело с масло, се приближи към края на гората и се загледа към крепостта, която се очертаваше сиво-бяла в мрака. Руфъс възнамеряваше да напредне преди разсъмване и да разположи войските си по цялата дължина на стените, без постовете да го забележат. Армията му трябваше да заеме позиции от всички страни, така никой нямаше да има достъп до крепостта.

Като чу стъпки по мъха, тя се обърна рязко. Руфъс застана до нея, сложи ръка на рамото й и поднесе към устата й бутилка вино.

Порция отпи голяма глътка от тръпчивата течност и се отдръпна.

— Какво ще сториш, ако Катон те нападне с цялата си армия и започне открито сражение? — пошепна отчаяно тя, обзета от внезапен страх.

— Няма да го направи — отговори Руфъс и в гласа му имаше недвусмислено задоволство. Отпи глътка вино и обясни: — Ще претърпи големи загуби, защото трябва да спусне подвижния мост, а ние ще завладеем другия край.

— Да, разбира се. Мислиш ли, че имаш достатъчно хора?

— Едно отделение от пехотата на принц Рупърт ще се присъедини към нас утре по обед. Обещаха да ми изпратят и инженери с опит в обсадната техника. Гранвил няма да посмее да излезе.

Пред очите й изникна тайната врата в стената. Тя усети на дланта си очертанията й между камъните, видя ниския, тесен тунел, който се виеше в подземието, видя каменните стъпала и вратичката към кухненското крило.

Когато разказа на Руфъс за разговора между Катон и Джил, тя не спомена нищо за тайната врата. Тогава единствената й мисъл беше да го предупреди за готвения капан. Всичко останало беше потънало в мъглата на изтощението.

Да му каже ли сега? Но вратата беше тясна и армията на Гранвил не можеше да излезе през нея. Който се осмелеше да излезе, щеше да попадне в лагера на обсаждащите. Може би един-единствен човек щеше да остане незабелязан за постовете, но рота войници нямаше да имат шанс.

Не, Руфъс не биваше да узнае за съществуването на вратата. Щом Катон не можеше да я използва, за да избяга от обсадата, значи и Руфъс не биваше да се възползва от нея в своя изгода. Трябваше да забрави за съществуването й.

Защото Руфъс непременно щеше да се възползва от тайната врата, за да проникне в крепостта.

Стомахът й се разбунтува, космите на тила й настръхнаха. Имаше чувството, че е попаднала в гнездо на оси. Ако наистина беше изцяло предана на Руфъс, тя беше длъжна да му съобщава всичко, което можеше да му донесе изгода. Или не?

— Руфъс? — Гласът на Уил разкъса тишината и Руфъс се отдели бързо от Порция. Тя пое дълбоко дъх. Моментът беше пропуснат… но докога?

— Всичко ли е готово, Уил? — попита нетърпеливо Руфъс.

— Тъй вярно — отвърна Уил и пристъпи към тях.

Той беше заминал напред с каручката и сега Порция видя, че лицето му е начернено и белите зъби святкат предизвикателно. Защо се хилеше? Тя усети как възбудата струеше на вълни от тялото му.

— Всичко е готово. Ще останат без вода след по-малко от седмица.

— Добре си се справил! — Руфъс го тупна по рамото. — Нали остави пост на дигата?

— Разбира се — отговори с широка усмивка Уил.

— За какво говорите? — попита уплашено Порция. — Каква е тази дига?

— Нали ти споменах, че съм подготвил малка изненада за Катон — отговори Руфъс и на лицето му се появи усмивката, която Порция не можеше да понася. — Единственото слабо място в отбраната на Гранвил Касъл е снабдяването с вода. Кладенецът се захранва от едно поточе сред хълмовете. Ако издигнем дига, кладенецът пресъхва. — Жестът му издаде, че според него това е абсолютно проста работа. — Щом Катон открие, че водата им свършва, ще се предаде.

Порция осъзна, че ако изкаже неодобрение към тази тактика, ще изрази неодобрението си към самата обсада. В интерес на всички беше тя да свърши колкото се може по-бързо. Ала изпита омраза към триумфа на Руфъс, към показното му задоволство. Беше приел съвсем различно предаването на полковник Нийт, беше се отнесъл с пленените с уважение, дори дружелюбно. Но полковник Нийт беше обикновен противник, докато Катон…

В този момент Порция взе твърдото решение да не издава пред никого съществуването на тайната врата в стената.

 

 

Фигурите излязоха от мрака и се разпръснаха по склона. Дойдоха с огън на мускети, гръм на барабани, звуци на гайди и пламтящи факли. В първия момент постовете по бойниците на Гранвил Касъл се вцепениха от ужас. Нощта беше минала спокойно. Стражите крачеха по стените, охраняващите кулите играеха на карти и зарове. Само обичайните нощни шумове нарушаваха тишината. А сега, в тъмния час между нощта и деня, насреща им излязоха въоръжени орди, надаващи диви бойни викове.

Огън пламна на тясната издатина отвъд рова в подножието на крепостта. Димът се надигна лениво, напоен с миризма на катран. Незнайно как през нощта бяха издигнати клади — без никой от постовете да забележи. Незнайно как нападателите бяха прекарали цепениците през рова и ги бяха струпали под стените. И сега горящите факли описаха дъги в нощта и нападаха върху сухите съчки. Хапещата миризма на катран се понесе нагоре по стените, шумът на нападащата армия се усили. Целта им беше да сплашат противника още от първата минута.

Катон, заспал първия си дълбок сън от седмици насам, скочи като ужилен. Даяна, която спеше спокойно до него, също се събуди.

— Какво е това? Откъде се взе този шум?

Без да й отговори, маркизът нахлузи бричовете си и изскочи от спалнята бос и без риза. Джил Крамптън, може би единственият, запазил известно присъствие на духа, тичаше насреща му по коридора.

— Обсада, милорд. Заобиколили са стените, преминали са рова. Никой не ги е видял, никой не ги е чул. Кълна се в Бога и във всички светии, сър, че са дошли като призраци. — Възрастният мъж закърши ръце от отчаяние, но Катон, който почти не го слушаше, остана безмълвен.

Без да каже нито дума, той излезе на стената и забърза към наблюдателната кула над подвижния мост.

— Света Богородице! — Погледът му обходи запалените огньове, редиците въоръжени мъже, стълпили се от другата страна на рова. Закашля се, когато парещата миризма проникна в дробовете му. Огънят нямаше да причини вреди, но пушекът лишаваше хората му от видимост. Е, това беше неизгодно и за обсаждащите, които не можеха да се целят добре.

Катон заповяда на всички да се оттеглят от стените. Трябваше веднага да се съберат във външния двор, за да преценят какво е положението. В този момент на стълбището на жилищното крило се появи Даяна. Беше наметната с халат, под който се виждаше нощницата й, и явно не беше на себе си от страх.

— Какво става, милорд? Нападат ли ни?

Катон потисна напора да я отпрати с груби думи. Тя му беше съпруга, страхуваше се и заслужаваше отговор.

— По всичко изглежда, че ни обсаждат, мадам — отговори безгрижно той и тръгна по стълбите към нея. — Но нямате причини за паника. Ние сме добре подготвени, имаме запаси и можем да издържим няколко месеца. Всички складове са пълни. А и Феърфакс ще ни се притече на помощ. Убеден съм, че много скоро армията му ще разкъса обсадата.

Той сложи ръка на рамото й и я бутна пред себе си в преддверието.

— Трябва да се облека. Ти имаш задачата да успокоиш персонала и момичетата. Можеш да им кажеш, че нямаме причини да се безпокоим.

Когато мина покрай нея и забърза към гардеробната си, Даяна остана притисната до стената, за първи път в живота си напълно безпомощна. Крясъци и мускетен огън пронизваха ушите й и тя ги затисна с ръце, за да се опита да размисли.

— Какво става, Даяна? — Фийби изтича при нея, следвана по петите от Оливия. — Кой крещи така? Кой стреля? Сражение ли ще има?

Даяна поклати глава, без да сваля ръце от ушите си и мина покрай тях, като се олюляваше несигурно. Лицето й беше смъртнобледо. Двете момичета я проследиха със смаяни погледи.

— Божичко, никога не съм виждала Даяна така жалка — отбеляза Фийби. — Какво имало да преживея — добави ухилено тя.

— Да вървим! — Оливия я дръпна нетърпеливо за ръкава. — Да се качим на бойниците. Искам да видя какво става. — Тя стисна ръката на Фийби и хукна към вратата.

Двете излязоха на външната стена тъкмо когато небето просветля и на хоризонта блеснаха розови и оранжево-жълти ивици. Войниците на Гранвил изскачаха от казармите с мускети и саби и се строяваха във външния двор. Оливия избягна тълпата, като мина плътно покрай стената, докато двете с Фийби стигнаха до малката, вкопана в камъните стълбичка. Оливия изкачи бойниците на един дъх и щом стигна горе, изпъшка тежко.

— Какъв ужас! — изохка Фийби, която пристъпи към бруствера и огледа околността. — Погледни колко много войници са дошли, Оливия. Хиляди. — Това беше преувеличение, но в призрачната светлина на ранното утро фигурите й изглеждаха поне двойно повече.

— Нападат замъка — установи възбудено Оливия, без да изпитва страх. — Точно както предсказа Порция.

— Откъде е можела да знае? — попита любопитно Фийби.

— Порция знае всичко — отговори гордо Оливия.

— Съмнявам се — възрази Фийби, която си оставаше сурова реалистка. — Даже да е на страната на роялистите, не може да знае всичко.

— Е, според мен знае твърде много — настоя Оливия и този път Фийби не възрази.

— Какъв е флагът им? — Фийби се наведе надолу със замъглени от сълзи очи. Димът беше задушаващ. — Кралският ли е? Да, да, той е, но до него се развява още един, прилича ми на орел. Лазурносин на златно поле.

— Декатур!

Момичетата се обърнаха стреснато. Катон стоеше зад тях с разкривено от гняв лице. Спокойствието му беше изчезнало. Пред вратите стоеше смъртният му враг. И този враг не беше крал Чарлз.

Фанфарът на един херолд прониза гъстите кълба дим. Денят настъпи, огньовете бяха почти догорели. Руфъс Декатур, възседнал грамадния си кафяв жребец, се приближи към рова на мястото, където падаше подвижният мост.

Застана там и знамето на Ротбъри беше пред него, в дръжката на седлото. След малко даде знак на херолда.

Херолдът на Катон отговори незабавно и маркиз Гранвил излезе на края на бруствера. Правилата на войната и преговорите му даваха сигурност. Руфъс се надигна в стремената си и гласът му отекна оглушително в утринната тишина:

— Лорд Гранвил, идвам от името на негово величество крал Чарлз и ви призовавам да сложите оръжие, да напуснете редиците на бунтовниците и да предадете крепостта си и себе си на милостта на негово величество.

Когато Катон отговори, гласът му беше силен и твърд като този на противника, думите също така церемониални.

— В името на парламента аз защитавам делото на народа. Гранвил Касъл няма да се предаде.

Той отстъпи назад и наоколо се възцари абсолютна тишина, Фийби остана с впечатлението, че никой не знае какво трябва да последва. Ала само след секунди чу рязката заповед на Катон:

— Вие двете нямате работа тук. Върнете се в стаите си и повече не излизайте.

Момичетата се подчиниха, без да гъкнат.

В тишината, последвала обявяването на войната, Порция, която стоеше в задните редици на обсаждащите, трябваше да се пребори с вълната на силно гадене, която я заля изведнъж. В крайна сметка се предаде, смъкна се от седлото, завлече се до близкия храст и повърна всичко, което имаше в стомаха си.

20.

— Порция, да не си яла нещо развалено? — попита загрижено Люк и потупа по гърба свилата се в храстите Порция.

— Вероятно. — Тя се поизправи и изтри устата си с кърпичка.

— Сигурно заради къпините — обади се мъдро Тоби и клекна пред нея, за да я погледне в лицето. Последното му гадене беше предизвикано от опустошаването на един къпинов храст.

Порция се помоли усмивката й да успокои момчетата. Досега беше успявала да скрива ужасните сутрешни пристъпи на гадене. Не искаше децата да изтичат при Руфъс и да му разкажат.

— Вече ми мина и се чувствам по-добре — поясни тя. — А вие закусихте ли? — При мисълта за ядене стомахът й отново се разбунтува.

— Бил ни приготви рохки яйца — отговори Люк. — Наистина ли си по-добре?

— Наистина. — Порция се изправи несигурно и посегна към сламената си шапка. Тя не отиваше на войнишката й униформа, но пазеше бялата й кожа от слънцето. — Къде е Юнона?

— В някоя заешка дупка.

Глупав въпрос.

— Да вървим в лагера. — Тя хвана двете момчета за ръцете и тръгна обратно към лагера, разположен в подножието на хълма. Ала още преди да стигнат до първите палатки, вниманието на децата бе привлечено от един войник, който поправяше счупената ос на каруца. Те се втурнаха да му предложат помощта си и Порция продължи пътя си сама.

През двете седмици от началото на обсадата инженерите бяха прокарали няколко мостчета през рова, достатъчно здрави да издържат тежестта на хората и обсадните машини. Глухият бой на оръдията се беше превърнал в утринен и вечерен ритуал. Досега стените на крепостта удържаха на стрелбата без особени повреди, макар че следите от постоянните нападения все повече се увеличаваха.

Върху стените често се изсипваше дъжд от стрели, на който защитниците реагираха с ответна стрелба, но без план и без да нанесат съществени вреди. Беше твърде рисковано да се покажат иззад бруствера и да стрелят точно. Щом паднеше мрак, запалваха дърва, напоени с катран, и двете страни започваха да кашлят и да се давят. Но обсаждащите могат поне да се скрият, помисли си сърдито Порция. При това топло време задушните нощи сигурно бяха истинско мъчение за обсадените. Те не можеха да избягат от задушаващия дим, а и времето влошаваше положението им. Беше горещо, чакаше се буря, но така и не идваше да ги разхлади.

В това ранно юнско утро обаче по сивото небе вече се носеха буреносни облаци и задухата само увеличаваше неразположението й. Болеше я глава, постоянното гадене бе станало непоносимо и тя не се стараеше да го крие, както правеше преди. Имаше късмет, че задълженията й не бяха тежки. Помагаше да строят мостове и да поставят леките плетени стълби, с които се катереха по стените. Стоеше на пост, патрулираше около лагера и рова и постоянно наблюдаваше за необичайни движения в крепостта. И винаги, когато минаваше покрай тайната врата в стената, отвръщаше поглед.

Батальонът на принц Рупърт беше пристигнал навреме и когато мина по изпотъпканата морава към палатката на командващия, Порция чу гласа на самия принц, наперен и в добро настроение. Наскоро той бе пробил блокадата на Йорк и беше изпълнен с увереност в победата.

Аристократичните господа, които жегата бе прогонила от палатките, стояха около масата, поставена под дебелата сянка на един бук, и разглеждаха някакви карти. Принцът, с грижливо накъдрена светла коса, която падаше чак до яката от валенсианска дантела, носеше яркосин жакет с червена подплата и изглеждаше наистина като принц. Застанал начело на масата, той сочеше картата с бастуна си.

— Джентълмени, ние трябва — или по-скоро ние ще предизвикаме решително сражение. Кралят иска така. — Той обърна сияещото си лице към слънцето и размаха бастуна си. — Такава е кралската воля, милорди.

Руфъс разглеждаше картата. За разлика от принца, лицето му беше мрачно и замислено. Порция, която наблюдаваше сцената от известно разстояние, остана с впечатлението, че той иска да възрази. Стойката и острата линия около устата бяха сигурни признаци за несъгласие. За нейно учудване обаче той не каза нищо, само продължи да гледа картата със смръщено чело.

Изведнъж Руфъс вдигна очи и тя разбра, че е усетил близостта й. Той се извини, отдалечи се от групата и се запъти бързо към нея.

— Е, мила? — Въпреки усмивката лицето му остана напрегнато. — Днес не си ли на пост?

— До обед — отговори тя. — Ядове ли имаш?

— Не знам. Принцът е твърдо убеден, че армиите са готови за решаваща победа, но аз не съм толкова сигурен.

— Значи ли това, че ще вдигнете обсадата?

Руфъс хвърли поглед към Гранвил Касъл, флаговете на парламента се вееха над стените и упорито устояваха на обсадата.

— Вече от няколко дни нямат вода. Дори да са имали запаси, те са вече изчерпани. В крепостта има петстотин души и не знам си колко коне. — Той погледна по-внимателно Порция и се намръщи. — Ако продължаваш да носиш шапката в ръка, ще заприличаш на циганка. — Той взе шапката, нахлупи я на главата й, вдигна периферията и я накриви на една страна. — Изглеждаш ми бледа. Да не си болна?

— Нищо ми няма. От горещината е — излъга смело тя. — Но какво ще стане с Оливия и Фийби, с Даяна и бебетата?

— Ако пожелаят, ще ги изпратят някъде със сигурна свита. За тях ли се тревожиш?

— Тревожа се, защото знам, че страдат — отговори честно тя.

— Само от Катон зависи да сложи край на страданието им — отговори кратко Руфъс. — Той може да прибере знамената си и да свали подвижния мост и всичко ще свърши.

— А ти ще го обесиш — довърши мрачно тя.

— Няма. Той няма да бъде мой пленник, а на краля. Аз се интересувам само от капитулацията му — обясни със студена окончателност той.

Порция не отговори. Обсипаното с лунички лице придоби решителен израз и острите черти изпъкнаха още по-силно, подчертани от сянката на периферията. Не му повярва. Руфъс използваше войната, за да задоволи страстите си. Беше си възвърнал имотите и доброто име, сега искаше да отнеме живота на Катон, за да отмъсти за баща си.

Руфъс се улови, че очаква отговора й, макар да знаеше, че тя няма да му каже това, което той очакваше да чуе. Искаше Порция да го увери, че го разбира и споделя радостта му от триумфа. Ала дълбоко в себе си знаеше, че може да очаква от нея само безмълвно приемане на граничещата му с вманиаченост жажда за отмъщение и също така безмълвна лоялност, в която се беше заклела. Знаеше още, че и двете й причиняват страдания.

Когато мълчанието се проточи, той й махна рязко за сбогом и се върна при офицерите под дървото. Така обърна гръб на болката на Порция и на факта, че само той беше виновен за нея. Но даже и да искаше, той вече не беше в състояние да спре хода на събитията.

Порция се запъти към трапезарията с тежащи като олово крака. Не беше закусила и сега я мъчеха едновременно глад и гадене. Тялото й явно не знаеше какво ставаше с него и как да реагира. Гърдите й бяха чувствителни, постоянно се люшкаше без основателна причина между радостно опиянение и дълбока потиснатост, между усмивка и ярост. Вече беше започнала да смята, че бременността съвсем не е толкова прекрасна, каквато я описваха.

Все още не беше казала на Руфъс за състоянието си. Имаше твърдото намерение да го стори, но още не беше наясно със собствените си чувства, а и се страхуваше. Боеше се, че той няма да реагира според желанията й. Той имаше вече деца и сигурно щеше да приеме разкритието й равнодушно. Тя беше убедена, че Руфъс няма да отхвърли детето й, но очакваше, че той просто ще вдигне рамене, ще се примири с неизбежното и ще й обещае да се грижи за малкото. И толкова. Детето щеше да бъде копеле на любовницата му. Нито тя, нито бъдещото й дете щяха да имат право да поставят някакви изисквания и можеха да разчитат само на любовта и честта. Руфъс непременно щеше да изпълни повелите на честта си, но Порция съвсем не можеше да бъде сигурна в любовта му.

А тя искаше много, много повече от обичайната реакция. Не можеше да понесе мисълта, че детето й ще расте така, както беше израснала самата тя, със съзнанието, че е нежелано, че създава само ядове и досада, че за него няма място в света на нормалните хора. А знанието, че незаконното дете на едно копеле е двойно прокълнато, я правеше гневна и ожесточена.

Трябваше да каже на някого. Трябваше да се довери на някой добър човек, да говори за мъката си, да изясни чувствата си. Но освен Руфъс си нямаше никой, който би я изслушал.

— Ей, момиче, защо не дойде на закуска? — изгърмя Бил, като я видя на прага. — Оставил съм ти чудесно парченце сланинка и пресни овесени хлебчета.

— Дай ми само едно хлебче — помоли Порция и бързо отвърна глава от тлъстата сланина.

— Както желаеш. Такова лакомство е рядкост.

— Благодаря ти, но днес не съм гладна. Има ли мляко?

— Да, в онази стомна. — Той посочи с глава към задната част на палатката, където бяха наредени глинени стомни в легени със студена вода.

Порция грабна една стомна и пи с големи глътки. Млякото беше студено и съвсем прясно. Войниците бяха събрали кравите на Гранвил, които пасяха извън стените, и всяка сутрин ги дояха. Обсадените нямаха мляко. Порция остави стомната и потопи ръка в хладната вода. Какво ли беше да нямаш вода? Да ти я дават на малки порции и да знаеш, че скоро няма да пиеш прясна?

Дори Катон да беше успял да изпрати хората си навън през тайната врата, те не можеха да набавят достатъчно вода за всички обитатели на крепостта. Сигурно маркизът всеки ден наблюдаваше отчаяно хоризонта за обещаните подкрепления. Ала след поражението при Йорк Феърфакс и Левен бяха затънали до гуша в работа и сигурно бяха забравили за Гранвил Касъл.

Порция излезе от палатката и се запъти към рова. Нивото на водата беше паднало, тъй като почти шест седмици не беше валяло, а топенето на снега отдавна беше свършило. Водата беше мръсна, дъното кално и обрасло с треви. Тя можеше да се потопи във водата и да преплува рова, без никой да я забележи. Постовете почти никога не поглеждаха към водата. Те патрулираха покрай лагера и покрай рова и гледаха напред или нагоре към стените. Димът от огньовете щеше да се погрижи за допълнително прикритие.

Не можеше да слезе в рова точно срещу подвижния мост — там беше опасно, защото постовете на обсаждащите бяха много нагъсто. Но от другата страна, зад острова с патиците, щеше да бъде по-лесно, тъй като светлината на факлите от лагера не стигаше чак дотам. Имаше добри шансове да остане незабелязана, само трябваше да се придържа съвсем близо до брега, докато плуваше. Тайната врата беше точно на мястото, където стърчеше една от опорните греди за подвижния мост. Тъй като там цареше пълен мрак, тя щеше да има достатъчно време да потърси отварящия механизъм.

Порция изненадано отбеляза, че беше изковала плана си без съзнателно решение. Беше абсолютно убедена, че трябва да се промъкне в крепостта и да говори с Оливия и Фийби. Искаше да знае как са те, трябваше да им довери тайната на бременността си. Приятелките й нямаха нищо общо с тази ужасна война, още по-малко с враждата между Руфъс и Катон. Като отиваше да говори с тях, тя не предаваше Руфъс. Веднъж вече той бе показал разбиране и вероятно се беше примирил с връзката й с неприятеля. Дано и този път да успее.

 

 

Порция се подготви за изпълнението на плана си с хладен разум и зряло обмисляне. Размени часовете си с Пол, който много се зарадва, че ще се отърве от досадната служба от полунощ до четири сутринта, и си легна веднага след вечеря, докато Руфъс все още разговаряше с принц Рупърт и офицерите му.

Руфъс се прибра към единадесет и Порция се престори, че спи, макар че беше твърде развълнувана, за да намери покой. Той не запали лампата и се задоволи със слабото сияние на факлата, която през цялата нощ щеше да гори пред входа. Тя му бе казала, че е на пост, и знаеше, че той няма да смути съня й. Остана неподвижна върху тесния нар, усещайки погледа му върху себе си — явно се бе приближил да се вслуша в дишането й. След минута, която й се стори безкрайна, Руфъс се отдалечи и тя въздъхна облекчено.

Тя го виждаше така ясно пред себе си, сякаш очите й бяха отворени. Виждаше всеки негов жест, докато разкопчаваше колана, сваляше панталона, измъкваше ризата през главата с нетърпеливи движения. Виждаше широкия гръден кош, малките, корави зърна на гърдите, златночервените косъмчета, които се спускаха към пъпа и по-надолу. Руфъс смъкна бричовете си, изрита ги в ъгъла и се наведе да събуе чорапите си.

Ремъците на нара изскърцаха под тежестта му и тя разбра, че си е легнал по бельо. Ако беше дошъл при мен, щеше да бъде друго, каза си тя и се усмихна. Приятно й беше да разбере, че той уважава съня й и спи прилично облечен.

Изведнъж клепачите й натежаха, дъхът й прие ритъма на дълбокото, равномерно дишане на Руфъс. Сънят дойде нежен и галещ като лебедово перо.

Не знаеше колко време бе минало, когато някой я раздруса. Ръката на Руфъс беше на рамото й и я побутваше нежно. Постът, който трябваше да я събуди, стоеше пред палатката и викаше дрезгаво името й.

— Спиш като мъртва — пошепна Руфъс и се наведе към нея. Порция простена мъчително. Не можеше другояче. Шокът, който дойде с изтръгването от първия дълбок сън, беше твърде силен и в стомаха й веднага се надигна гадене.

— Продължавай да спиш — каза й Руфъс. — Ще взема твоя пост.

— Не… не. — Тя седна в леглото и разтърси глава. — Не, аз съм длъжна да отида. Нищо ми няма. — Отметна завивката и стана със сведена глава, надявайки се да овладее гаденето, преди да я е надвило.

— Порция, да не си болна? — попита остро и в същото време загрижено Руфъс.

— Не… не. — Тя се надигна предпазливо. — Само че не ми е приятно да ме будят посред нощ — обясни тя и посегна към бричовете си, оставени на края на нара. Беше си легнала облечена и трябваше само да обуе ботушите.

Изправи се внимателно, но веднага й се зави свят и стомахът й още повече се разбунтува. Захапа вътрешната страна на бузата си, докато болката извика сълзи в очите й, закопча панталона и стегна колана. Рапирата и ножът бяха приготвени. Нахлузи ботушите си, но още при първата крачка се олюля и се хвана за една греда.

Руфъс лежеше, облегнат на лакът, и я наблюдаваше с присвити очи. Нещо не беше наред с това момиче. Дали беше загубила ориентация след рязкото събуждане? Много му се искаше да й се скара и да я прати обратно в леглото, но това би означавало, че й отказва уважението, което изискваше и което си беше завоювала в отряда му. Порция не искаше да се отнасят снизходително към нея и винаги когато й предлагаха да поемат някоя тежка работа, реагираше възмутено.

Порция пъхна рапирата си в ножницата и ножа в ботуша. Вече се чувстваше по-добре и дори успя да му се усмихне и да му прати въздушна целувка на излизане.

Руфъс се отпусна на възглавницата и дълго лежа, без да може да заспи, скръстил ръце под главата, напълно буден, обзет от неприятно предчувствие, макар и без видима причина.

Порция кимна на мъжа, който я бе събудил, и прекоси лагера в посока, противоположна на крепостта, към предната линия на постовете, където трябваше да замени другаря си. Мястото беше усамотено и идеално за намеренията й. Всички патрули внимаваха най-много за крепостта, но трябваше да контролират и външните граници на лагера. Тази част от линията беше изолирана и обхващаше гористата местност зад лагера. Тук не идваше никой, другите постове бяха доста далече. Никой нямаше да забележи, че войникът, който патрулира в този участък, е напуснал поста си за известно време — е, ако късметът внезапно не я изоставеше. Но Порция беше решена да рискува. Адам я посрещна с облекчена усмивка.

— Радвам се да те видя. Мислех, че Пол ще поеме следващия пост.

— Сменихме се, защото утре следобед искам да бъда свободна.

— Аха. — Адам кимна с разбиране. — Тук отново беше вълнуващо като в леглото на стара девственица. Е, желая ти приятно прекарване. — Той вдигна ръка за сбогом и се отдалечи с бодри стъпки, явно с намерението да пие бира в трапезарията.

Порция забрави гаденето си. Може би страхът беше най-доброто средство срещу него. Обходи три пъти разстоянието, без да види жив човек. Цареше пълна тишина. Само откъм лагера долитаха обичайните шумове, в храстите се ровеха дребни горски животни, от време на време изкрещяваше нощна птица. Тесният сребърен сърп на новата луна се появяваше само когато облаците се разсейваха за минути. Вечерницата също проблясваше от време на време, но за юлска нощ беше необичайно тъмно.

Порция изчезна между дърветата и потърси дъба, който беше избрала следобеда. Бръкна под дебелия мъх, който покриваше корените, и извади тъмната шапка, която трябваше да скрие косите й. Свали ботушите, чорапите и бялата риза и навлече дебелия вълнен жакет на голо. Усещането беше много неприятно, но нали трябваше да остане невидима в мрака. Рапирата остана при дрехите й в мъха. Тя привърза ножа за крака си с ленен парцал, след като грижливо уви острието с няколко пласта лен.

Плодовете, които също беше скрила тук — ябълки и круши, — отидоха по джобовете. Не можеше да вземе нищо повече, тъй като мръсната вода в рова щеше да го повреди. Пък и сокът и месото на плодовете бяха най-доброто средство срещу жаждата. Накрая превърза устата и носа си с кърпичка и се промъкна боса между дърветата, заобиколи крепостта, докато се озова пред острова с патиците.

След като предпазливо се смъкна по корем по склона, тя проследи движенията на поста, който обхождаше участъка си — разстояние от около двеста метра. Когато измина три четвърти от разстоянието и се обърна с гръб към нея, тя се плъзна надолу и се прехвърли в рова. Бързо намери опора за краката си и се вкопчи в един крив корен, стърчащ от тинята точно над главата й.

По стените горяха огньове. Кърпичката я пазеше от хапещия дим и щеше да заглуши предателската кашлица. Сега трябваше да изчака поста. Когато той се върна и мина покрай нея, Порция се придвижи внимателно покрай брега, като се стараеше да не се мокри твърде много. Между острова с патиците и подвижния мост имаше три поста. Най-голямата опасност беше в участъка, който минаваше точно пред лагера и където ровът правеше завой.

Късметът не я изостави. Тя намери на брега на рова издатина, достатъчно широка, за да й даде опора. Опирайки се на ръце и колене, успя да пропълзи през завоя и скоро изчезна в сянката на подвижния мост. От стената често се чуваха приглушени гласове, явно постовете си разменяха по някоя дума, но като цяло лагерът почиваше. Дано е така и в крепостта, помоли се безмълвно тя.

Щом се озова под моста, Порция се обърна с лице към стената и пое дълбоко дъх. Ако спреше сега, за да размисли, вероятно щеше да се откаже от намерението си. Плъзна се под водата и усети водните растения около глезените си. Трябваше да преплува малкото разстояние, за да се добере до сигурната отсрещна стена.

Порция вдигна глава над водата и отново пое дълбоко въздух. Димът беше задушаващ, но все пак по-добре от нищо. Тя се потопи отново и изчака с пръскащи се дробове, за да се увери, че никой от брега не е забелязал движенията на водата. Но дори да беше видял вълничките, постът вероятно нямаше да им обърне внимание.

Когато усети, че не издържа повече, тя отново подаде глава над водата. Един от опорните стълбове на подвижния мост стърчеше точно над главата й. Стената беше покрита със зелена тиня до височината на предишното ниво на водата. Над зеленото обаче камъните бяха гладки и блестящи, каквито ги помнеше от дните, когато с Оливия караха кънки по леда. Тя доплува до стената и опипа с пръстите на краката си за цепнатина, в която можеше да намери опора и да се измъкне от водата до височината на вратата. Кракът й намери търсената, макар и съвсем тясна вдлъбнатина и тя успя да се изтегли нагоре — достатъчно, за да стигне здрава земя и да напипа очертанията на вратата.

Но къде беше лостът, който я отваряше? Първия път го откри случайно. Този път обаче не можеше да облегне гръб на стената и да разчита на същата щастлива случайност, която й помогна тогава. Все пак тя знаеше, че лостът се намира в самата врата, а не в стената. Затова плъзна ръце по горната част на вратата, като натискаше с длани. След малко се смъкна надолу и продължи да опипва.

Макар че нощта беше топла, скоро й стана студено, тъй като мокрите дрехи залепнаха за тялото й. Ръцете й затрепериха, зъбите затракаха толкова силно, че проглушиха ушите й. Не знаеше дали трепери от страх или от студ. Въпреки всичко продължи да опипва вратата сантиметър по сантиметър.

И чудото стана. Тихо щракване, и тя усети как камъкът под дланта й се раздвижи. Сърцето й направи огромен скок, когато вратата се отвори навътре. Тя политна в черния коридор, още по-страшен от миналия път. Треперенето й се усили.

Вратата зад нея остана отворена и тя се поколеба. Все още не беше късно да се върне. Можеше да забрави безумната си идея. Зъбите й тракаха, кожата й беше леденостудена. Ако сега се върнеше…

Още докато тази мисъл минаваше през главата й и въображението й рисуваше сухата риза и ботушите под мъха, вратата се затвори безшумно зад нея и тя закрачи по коридора, докато стигна в сводестата зала. Зави към отвора в отсрещната стена и изкачи стълбата сръчно и без да размишлява повече.

Вратата в горния край на стълбата се отвори с едва доловим шум, както миналия път, и Порция се намери в кухненското крило. Тишината беше непроницаема. В печката не гореше огън, часовникът беше спрял. Тя прекоси помещението на път към задната стълба. Докато вървеше през кухнята, чу тихо похъркване и мърморене. Сви се до стената и се помоли тъмното облекло да я направи невидима. Шумът се повтори и тя въздъхна облекчено. Някой хъркаше. Сигурно кухненски прислужник, който спеше на пейката до печката.

Порция се промъкна към стълбата като неприятелски шпионин и я изкачи на един дъх. Стълбата извеждаше в рядко използван коридор, който беше съвсем близо до спалните помещения на семейството.

Порция бързо забрави, че е мокра и мръзне. Вълнението и страхът я стоплиха и я накараха да тича все по-бързо и по-бързо, докато стигна пред вратата на Оливия. Натисна предпазливо бравата и се вмъкна в стаята. Едва когато я затвори, забеляза, че сърцето й бие като безумно и всеки момент ще изскочи от гърдите й.

21.

— Какво става? Кой влезе? — Уплашеният глас на Фийби разкъса мрака.

— Тихо! Аз съм, Порция — изсъска сърдито влязлата.

— Порция? Наистина ли си ти? — Оливия скочи в леглото и бялата й нощница сякаш освети мрака.

— Да, аз съм. Не говори. — Порция се промъкна до леглото, в което седяха двете момичета и я зяпаха смаяно.

— Лесно е да кажеш: „Аз съм, Порция“ — укори я възмутено Фийби. — Откъде можехме да знаем, че си решила да ни посетиш?

— Не, разбира се, че не можехте да знаете — усмихна се Порция. — Моля те, не говори високо.

— Ама ти си съвсем мокра — продължи Фийби. — От дрехите ти капе вода и на пода се е образувала локва.

— Трябваше да преплувам рова. — Порция потръпна и скръсти ръце пред гърдите си. — Мислех, че усилията, които положих, заслужават малко по-топло посрещане.

— О, Порция, разбира се, че си добре дошла! — Оливия скочи от леглото и прегърна устремно приятелката си. — Боже, колко си студена! Мокра си до кости!

— Знам, знам — отвърна мрачно Порция. — Донесох ви плодове. — Тя извади крушите и ябълките от джоба си и ги сложи върху завивката.

— Съблечи се — подкани я Оливия и дръпна жакета й. — Ще се опитаме да го изсушим.

Фийби скочи от високото легло и се зарови в шкафа с бельото.

— Ето ти халат. Сигурна съм, че ще те стопли.

— О, благодаря! — Порция захвърли мокрия жакет и свали бричовете си. — Ужасно е да носиш мокри дрехи.

— Ето ти и к-кърпа.

Порция се изсуши бързо и изведнъж си спомни как Руфъс разтриваше безжизненото й, премръзнало тяло, след като я донесе в къщата си след снежната буря. След като се постопли, й стана ясно, че сегашната й ситуация не беше лишена от известна ирония.

Тя напъха ръце в ръкавите на халата, който й подаде Фийби, и се уви плътно в дебелата материя. Зъбите й престанаха да тракат.

— Вземете си от плодовете — повтори тя и посочи купчинката на леглото. — Не са много, но нямаше как да донеса повече.

— Нищичко не разбирам — заговори Фийби, докато гризеше една круша. — Ох, колко е вкусна… Как успя да влезеш, без никой да те забележи?

— Има един начин — отговори с усмивка Порция и се настани в нишата на прозореца. — Но в момента не мога да го издам. Исках само да видя как сте. Много се тревожа за вас.

— Ужасно е — отговори унило Оливия и се сви в леглото. — Нищо не ни готвят, з-защото няма в-вода.

— За пиене дават само ейл — допълни Фийби. — Лорд Гранвил е все гневен, а Даяна обвинява него за всичките ни беди, макар че никога не му го казва, а си го изкарва на нас. Животът стана много неприятен. — С тези думи тя хвърли огризката на крушата в празната камина и грижливо си избра една ябълка.

— Толкова е горещо — оплака се Оливия. — Не отваряме п-прозорците, защото влиза дим. Татко не ни позволява да се разхождаме по стените, за да не ни улучи някоя стрела.

— Мислиш ли, че обсадата ще свърши скоро? — попита Фийби и погледна изпитателно Порция.

— Не знам — отговори честно тя. — А и нямам право да говоря за това. — Настроението й падна. Оказа се, че е много трудно да утеши приятелките си, без да извърши предателство спрямо Руфъс. Не беше очаквала подобни въпроси и сега се укори, че не е помислила предварително какво да отговори.

— Не можеш да говориш за това, защото си на страната на противника — отбеляза Фийби с обичайната си откровеност.

— Порция не е враг! — извика възмутено Оливия. — Как можа да кажеш такова нещо!

— Всъщност Фийби има право — обясни Порция. — Но не съм дошла да говорим за войната. Или поне не само за това. Исках да разбера как живеете. Освен това почувствах нужда да поговоря с вас.

— Сигурно се чувстваш самотна в армията — отбеляза тихо Фийби.

Порция вдигна рамене. Откровеността на Фийби граничеше с нетактичност, но тя винаги улучваше точно в десетката.

— Никога не съм си го помисляла, но се оказа точно така.

Тя знаеше, че винаги е била самотна, още от ранното си детство, дори когато Джак беше жив. Тогава си внушаваше, че не й трябва компания, не усещаше липсата на приятели. Ала откакто Оливия и Фийби й дадоха да разбере какво означава приятелството, знаеше, че има нещо на света, което не може да бъде заменено дори от голямата страст между мъжа и жената.

— Какво става с лорд Ротбъри? — попита все така директно Фийби. — Нима не си му вече любовница?

— Ще имам дете от него — изтърси Порция.

— Господи! — Очите на Оливия се разшириха от ужас. — Н-но вие не сте женени!

— Не е нужно да съм омъжена, за да родя дете, малката ми — отговори Порция, развеселена и смутена едновременно. — Майка ми и баща ми също не бяха женени.

— Няма ли да се ожените, преди да се роди детето? — попита Фийби.

— Мисля, че не. — Порция сведе поглед към скръстените в скута й ръце. — Още не съм казала на Руфъс, но… — От гърлото й се изтръгна тих смях. — Не мисля, че от мен би излязла истинска контеса. Можете ли да си представите как изпълнявам ролята на лейди Ротбъри?

— Но лорд Ротбъри е отлъчен от обществото!

— Вече не. Кралят опрости греховете на дома Ротбъри и увери Руфъс, че ще му върне всички имоти. — Това не е предателство, защити се безмълвно Порция. Опрощението на лорд Ротбъри вече не беше тайна и Катон вероятно бе осведомен за станалото.

— Според мен от теб би излязла ч-чудесна контеса — заяви убедено Оливия.

— Въпросът е по-скоро дали ти искаш да станеш контеса — намеси се Фийби с обичайната си острота. — Винаги си казвала, че не понасяш да се подчиняваш на разни правила… че искаш да бъдеш войник… че е било определено да дойдеш на света като момче.

— Да, но природата се постара да ме обори — отговори с черен хумор Порция. — Иначе нямаше да ме постави в най-женската от всички ситуации.

Малкият позлатен часовник на камината удари три и Порция скочи като ужилена.

— Трябва да вървя! Нямах представа, че е станало толкова късно! — Тя хвърли халата и навлече мокрите бричове и жакета.

— Никой ли не знае, че си тук?

— Само вие двете. Не ме издавайте!

— Разбира се, че не! — извика възмутено Фийби.

— Ще дойдеш ли пак? — попита с надежда Оливия.

— Ако мога. — Порция закопча жакета си. — Но нямам представа какво ще се случи утре. — Тя се обърна към приятелките си и в погледа й се изписа безпомощност. — Иска ми се да можех да направя нещо за вас.

— Плодовете бяха чудесни — отговори й утешително Фийби и продължи с неприкрито любопитство: — Страдаш ли от гадене? Чувала съм, че на всички бременни им се гади.

— Почти непрекъснато — отговори Порция с жална гримаса. — От самото събуждане, докато си легна отново.

— Какъв ужас! Много се радвам, че никога няма да се омъжа — извика Оливия и стана да целуне приятелката си.

— Порция може би също няма да се омъжи — установи трезво Фийби. — Трябва да знаеш, че не бракът, а страстта създава проблеми, миличка.

Порция избухна в смях и потиснатостта й изчезна.

— Фийби е напълно права. Останете си девици и няма да съжалявате. — Преди да изчезне, тя им прати въздушна целувка. — Войната няма да трае вечно. — Едва сега зададе въпроса, заради който беше дошла, макар че го осъзна твърде късно. — Ще станете ли кръстници на детето? Ще се грижите ли за него?

— Естествено — отговори твърдо Оливия.

— Щом дойде времето, изпрати ни пръстена си и ние ще пристигнем… колкото и да е трудно — подкрепи я Фийби.

Макар че здравият разум говореше друго, Порция им повярва и се успокои. Беше поверила детето си на две кръстници и знаеше, че приятелките й щяха да намерят начин да сдържат обещанието си. Детето й щеше да бъде копеле, дете на копеле, но поне щеше да има високопоставени благодетелки. Оливия и Фийби имаха предостатъчно земни блага, все едно дали щяха да си останат девици, или да се омъжат, и непременно щяха да се погрижат за детето й.

В сърцето й пламна обич, която прогони студа и страха. Тя се промъкна бързо по коридора, прекоси кухнята и влезе без страх в черния тунел. Обратният път й се стори много по-кратък. Само след няколко минути се озова пред вратата в стената.

Лостът от вътрешната страна се виждаше ясно. Явно не бяха сметнали за необходимо да го скрият. Порция го вдигна безшумно, натисна вратата и тя веднага се отвори. Все още беше нощ, но след катраненочерния тунел мракът навън изглеждаше сив. Оттатък рова се виждаха палатките на обсаждащите и пламтящите факли на постовете. Огньовете по стените бяха догорели и димът вече не беше толкова гъст и задушлив.

Порция се плъзна в рова. Дрехите й бяха толкова студени, че водата й се стори хладка. Посегна да затвори вратата и в момента, когато тялото й се очерта на фона на сивата стена, една факла хвърли сянка върху неподвижната, тъмна вода.

Порция, която усети светлината в гърба си, се почувства като черна точка върху бяла основа. Сърцето й направи огромен скок, но тя си заповяда да остане неподвижна. Ала когато дойде предупредителният вик, разбра, че е загубена.

Последваха възбудени викове, стъпки, ярка светлина на още факли. Порция се потопи изцяло във водата, защото не знаеше какво друго би могла да направи. В момента, в който потъна, отекна мускетен изстрел и куршумът се удари в стената над нея. Докато плуваше отчаяно под водата, тя се опитваше да се ориентира. Дали се беше насочила към брега? По водата свиреха куршуми. Войниците само чакаха излизането й на повърхността, за да улучат целта. Дробовете й се пръскаха.

Преди да се е нагълтала с вода, тя вдигна глава и пое въздух. Някой извика нещо от брега, отекнаха нови изстрели, един куршум профуча покрай нея. Порция напълни дробовете си и отново се потопи. Вече знаеше в каква посока трябва да плува и беше видяла тримата мъже, които стояха на брега и се целеха в нея. Ако успееше да ги предизвика, за да стрелят едновременно, щеше да спечели време и да се покаже, докато зареждаха.

Беше загубила всяка надежда за бягство. Сега най-важното беше да оцелее. Тя протегна ръка над водата и веднага й отговори изстрел. Протегна другата си ръка и бе възнаградена с втори изстрел. Подаде глава и веднага се потопи. Третият изстрел едва не я прати на дъното.

В следващия миг Порция вдигна глава и извика паролата за деня. След това изкрещя:

— Спрете огъня! — Излезе на брега с шумно плискане, за да им даде да разберат, че се предава.

Тримата мъже посегнаха към нея и я изтеглиха на брега. Тя се просна в тревата и се опита да изхвърли водата, която беше погълнала. Като видя ботушите, вдигна глава и потръпна. Непознати лица. Войници от батальона на принц Рупърт, които не я познаваха.

— Аз съм от армията на Декатур — изхърка задавено тя.

— И как стана така, че един човек на Декатур се измъкна от крепостта? — попита един от мъжете и я блъсна с ботуша си.

— Скоро ще ни отговори — намеси се един от другарите му. — Да я отведем при капитана. — Двамата я хванаха под мишниците и я изправиха на крака.

— Мога да вървя и сама — възпротиви се тя, но войниците не я послушаха. Повлякоха я през спящия лагер към палатката на капитана, който тази вечер отговаряше за постовете.

Гвардейският капитан пиеше ейл и играеше на зарове с лейтенанта си. Когато постовете се появиха с пленника си, вдигна изненадано глава.

— Кого сте ми довели? — попита той, отмести стола си и стана. Изправи се пред Порция, която войниците бяха тласнали на колене пред него.

— Хванахме го на излизане от крепостта, сър. Измъкна се от стената, явно през тайна врата. Опита се да преплува рова.

— Какво слабо момче — отбеляза капитанът и вдигна Порция за яката. — Е, говори, малкият.

Порция поклати глава. Когато ръката на капитана улучи устната й с тежкия пръстен-печат и остави кървава следа, тя политна да падне и едва се задържа.

— Хайде, говори — повтори злобно той. — Обещавам, че ще те накарам да се разбъбриш. Кой си ти?

Порция изтри кръвта с опакото на ръката си.

— Аз съм от войската на Декатур.

Капитанът замахна отново и този път я улучи по бузата. Порция се олюля и се свлече на колене.

— Повикайте лорд Ротбъри — помоли през сълзи тя. Никога не се бяха отнасяли така зле с нея и към страха се прибави вълна от гняв, че някой смее да прилага насилие върху нея. — Той ще поръчителства за мен.

Настъпи тишина.

— Какво знаеш за лорд Ротбъри, момче? — попита след малко капитанът.

— Вече казах, че съм от неговата част — отговори упорито Порция и се изправи с мъка.

Самоувереността на пленника разколеба капитана.

— Е, добре — промърмори най-сетне той. — Но ако си решил да хитруваш, ще си платиш скъпо и прескъпо. — Той се обърна към един от постовете: — Върви и доведи лорд Ротбъри. Другите да се върнат по местата си.

 

 

Възбудените викове на поста изтръгнаха Руфъс от обятията на съня. Седна в леглото, разтърка очи и посегна към дрехите си.

— Какво има?

— Капитанът ме праща, милорд. Заловихме пленник, който излезе от крепостта и преплува рова. Капитанът поиска да го разпита, но той каза, че вие го познавате.

— Звучи интересно — отбеляза Руфъс и бързо се облече. Всеки избягал от Гранвил Касъл заслужаваше внимание.

Двамата с поста прекосиха бързо лагера. Руфъс влезе в палатката и попита бодро:

— Е, капитане, какво има?

Порция стоеше, олюлявайки се, в средата на палатката. Руфъс видя мокрите й дрехи, подутата, окървавена уста, тъмното петно на бузата.

— Какво става тук, за Бога? — попита смаяно той и се обърна възбудено към капитана: — Каква е тази работа?

Под гневния поглед на граф Ротбъри капитанът се смути като момче.

— Заловихме го на излизане от крепостта. Опитал се да преплува рова. Постовете казаха, че се измъкнал от тайна врата в стената. — Той видя как изражението на лорда се промени и продължи с по-уверен глас: — Каза, че вие го познавате, милорд.

Руфъс забрави за капитана. Лицето му застина в каменна маска, очите му се изпразниха от съдържание.

— Какво си търсила в замъка?

Порция докосна устните си с пръст и облиза кръвта.

— Отидох да видя Оливия и Фийби. — В тази ситуация най-умното беше да се придържа към чистата истина, без протести и защита. Ала веднага разбра, че Руфъс е попаднал отново във властта на демоните, и смелостта я напусна.

— Как влезе? — Тонът и лицето му останаха безизразни, като че се интересуваше единствено от информацията, не от човека, когото разпитваше.

— Има тайна врата — обясни тихо тя. — Открих я още докато живеех в замъка.

Най-после дълбокото и привидно безпричинно усещане за неловкост намери обяснението си. Руфъс имаше чувството, че всички части на загадката са застанали по местата си. Порция знаеше за тайната врата, но не му каза и дума. Обсадата отдавна можеше да свърши, ако обсаждащите бяха намерили начин да проникнат изненадващо в крепостта. А тя знаеше за съществуването на вратата и не му каза нищичко. Причината можеше да бъде само една.

Най-сетне разбра, че тя го беше мамила през цялото време. Предаде му няколко важни сведения, за да го убеди в искреността си. Гранвил му бе оставил съкровищата си само за да вкара ловка шпионка в лагера му. Работата беше толкова проста, а той се хвана в капана. Изостави обичайната си предпазливост, влезе в мрежата на една Гранвил и тя го направи на глупак.

Студеното равнодушие изчезна и когато отново се обърна към нея, гласът му трепереше от гняв:

— От самото начало на обсадата си използвала тайната врата, за да влизаш в замъка. Посещавала си семейството си, предавала си му сведения, утешавала си момичетата. Какво ти даде Катон, за да…

— Не! — прекъсна го отчаяно тя. — Никъде не съм ходила. Днес отидох за първи път, Руфъс, кълна ти се! Не съм те измамила. Исках да видя приятелките си, това е всичко.

— Простете, милорд, но аз съм напълно объркан — намеси се колебливо капитанът. — Значи той наистина е един от вашите хора?

Руфъс се наведе и свали шапката от главата на Порция.

— Не. Тя не е от моите хора, тя само ни придружава.

— Аха. — Капитанът кимна с разбиране. Армейските проститутки не бяха нищо особено, макар че тази беше необикновено облечена. Но явно силата й беше другаде, не в забавлението на войниците. — Наистина ли е шпионирала?

— Така изглежда — отговори студено Руфъс. — И то не за първи път.

— Това не е истина! — Порция беше дълбоко унизена. Руфъс се отрече от нея пред чуждия капитан и я постави на едно ниво с армейските уличници. — Много добре знаеш, че не съм шпионка, Руфъс.

Той не обърна внимание на отчаянието й.

— Нали не отричаш, че си влязла в замъка през тайна врата?

— Не.

— Нали не отричаш, че това се третира като съгласие с неприятеля?

— Оливия и Фийби не са ти врагове — отговори гневно тя, осъзнала, че никога няма да го убеди в смисъла на стореното.

— Ти си била в крепостта. Била си сред враговете ни. — Руфъс й обърна гръб. — Положи клетва пред нашето знаме и я престъпи.

Порция поклати глава. Бузите й пламтяха, устните бяха изтръпнали.

— Руфъс, моля те…

— Внесе ли нещо в крепостта? — Думите бяха произнесени с още по-голяма грубост.

Тя го погледна объркано.

— Само плодове — прозвуча плахият отговор. — Знаех, че са жадни. — Това беше окончателната й присъда.

— Законът го нарича съдействие на неприятеля — заключи капитанът. — Бунтовниците са врагове на краля. Предателството е от компетенциите на главната квартира.

Руфъс не откъсваше поглед от Порция.

— Как можах да се измамя така? — запита се едва чуто той. — Но ти си от семейство Гранвил и носиш в кръвта си предателството и измамата. — Жестът му издаваше безкрайно отвращение.

— Това е работа за главната квартира, милорд — повтори капитанът. — Щом се зазори, ще я изпратим на разпит там.

— Руфъс… — Порция протегна умолително ръце. Той не можеше да я изостави просто така. Не можеше.

Лордът хвърли поглед през рамо и отговори със същата студена сдържаност:

— Не мога да направя нищо за теб. Ти сама подписа присъдата си. — Вдигна платнището и излезе.

Порция дълго не откъсна очи от полюляващото се платнище. Не можеше да повярва, че целият й свят е рухнал, толкова внезапно, толкова пълно и безпричинно. Ала когато вързаха ръцете й с дебело, грубо въже и я извлякоха навън в нощта, осъзна, че истинският ужас тепърва предстои — затвор и разпити в Йорк, накрая бесилка. Понечи да изкрещи с все сила, че всичко това е несправедливо, но гласът отказа да й се подчинява.

Накараха я да седне под едно дърво на известно разстояние от палатката на капитана и я вързаха под мишниците за стъблото. С дългия край на въжето стегнаха глезените й. Неподвижна, мокра и трепереща, тя зачака утрото.

Руфъс прекоси лагера, сляп и глух за всичко, което ставаше наоколо, затворен в собствения си свят, в който гневът бушуваше като вулкан, а болката беше ледена черна дупка. Най-сетне нещо разруши транса му и той чу собствения си глас да казва:

„Не мога да направя нищо за теб.“ Повтори си го десетина пъти и когато осъзна смисъла му, спря като закован. Помисли малко, после се обърна рязко и тръгна да търси Уил.

Каквото и да беше сторила Порция, той не можеше да я прехвърли на мъчителите й в Йорк. Не беше чак толкова безчувствен. Бесният гняв го бе тласнал към тези думи, но сега се беше овладял. Е, гневът все още бушуваше, болката сковаваше вътрешностите му, но разумът взе връх и му припомни, че тя беше едно от най-важните неща в живота му. Не можеше да стои бездеен, докато й причиняваха болка, не можеше да допусне да я обесят. Тя беше предателка и заслужаваше жестока съдба, но той нямаше да го допусне.

Уил изслуша смаяно разказа за случилото се, но премълча напиращите на устните му забележки, тъй като разбра, че господарят на Декатур едва е овладял демоните си. След като чу заповедите му, изчезна в утринния здрач.

 

 

Порция облегна глава на стъблото. Лицето й пламтеше и пулсираше, ръцете й бяха парализирани. Когато Уил се появи между дърветата, тя само го погледна. Устните й бяха разранени и не можеше да говори, даже и да искаше.

Уил коленичи и бързо разряза въжетата, които стягаха китките и глезените й.

— Бързо, да се махнем оттук, преди да са ни забелязали!

— Не знам дали ще мога да ходя — изхъхри тя. Имаше чувството, че няма да може да се изправи. Разумът й не беше в състояние да върви в крачка със събитията, тялото й се беше предало.

Без да се бави, Уил я вдигна на ръце и я понесе бегом към палатката на Руфъс. Лорд Ротбъри вече ги чакаше. Очите му гледаха студено и сдържано, но Уил остави товара си на нара, без да каже дума, и бързо излезе.

— Свали тези мокри дрехи — заповяда Руфъс и посочи сухите, които беше приготвил. — Ако на разсъмване си още тук, няма да мога да те спася. Побързай.

Замаяна, Порция се съблече, облече с мъка сухите дрехи и намери резервните си ботуши. Тишината помежду им беше потискаща. Нямаше сили да погледне в лицето му и да прочете в очите му колко презира предателката. Бесният гняв беше утихнал, но студенината и презрението бяха много по-страшни. Скована от болка и мъка, тя не се осмели да каже нито дума в своя защита.

Тъкмо когато обуваше ботушите си, влезе Джордж.

— Конете са готови — съобщи той, без да поглежда към Порция.

— Помогни й да се качи на седлото, защото е напълно изтощена. — Руфъс най-сетне показа, че е забелязал състоянието й, и в сърцето й пламна надежда. Ала когато вдигна глава към него, той гледаше през нея, сякаш имаше насреща си само въздух.

Джордж я вдигна на ръце, както бе направил Уил, и я настани на гърба на Пени.

— Аз ще водя коня — обясни сухо той. — Само се дръжте здраво за седлото.

Порция се подчини. Руфъс не излезе пред палатката да ги изпрати, а тя нямаше сили да попита Джордж къде отиват. Когато той подкара конете с кратко цъкване, от храсталака изскочи Юнона, джафкайки възбудено, и се изправи на задните си крачета, показвайки, че трябва да я вдигнат на седлото. Джордж не й обърна внимание и подкара конете по-бързо.

— Джордж, моля те! — проговори през сълзи Порция. — Юнона…

— По дяволите! — изруга мъжът. — В заповедта не се казваше нищо за кучето.

— Моля те, Джордж…

Той я погледна в лицето и линията около устата му омекна. Спря коня си, наведе се, сграбчи Юнона за шията и я вдигна високо във въздуха.

— Ето ви я.

Порция му благодари с трепереща усмивка и настани кучето в скута си. Не знаеше къде я отвеждаха, но присъствието на Юнона беше толкова утешително…

Следващите часове минаха като в транс. Не знаеше дали е заспала или е загубила съзнание. Цялото й внимание беше съсредоточено в ръцете, които стискаха седлото. Докато не го пускаше, нямаше значение, че очите й са затворени, главата е увиснала, а тялото се люлее заплашително. Разумът й бе престанал да работи. Не можеше да мисли за случилото се, не можеше да мисли за бъдещето. Съществуваше само в този момент, във времето, което я заобикаляше.

Порция едва забеляза, че прекосиха лостовата линия на село Декатур. Колибите на стражите бяха пусти, никъде не горяха огньове. Селото вече не беше военен лагер и малкото му обитатели се ограничаваха във всекидневната си работа, която за никого не представляваше заплаха.

Джордж отведе Пени до малка къща в края на селото, обградена със стена. Квадратна постройка с решетки на прозорците, единствената врата от масивен дъб, затворена с тежко резе. Затворът на селото.

Когато й помогна да слезе от седлото, тя падна тежко в ръцете му. Беше се вкопчила в Юнона, като че кученцето беше единствената й връзка с живота. Без да забелязва къде се намира, тя остана на мястото си, докато Джордж вдигна резето и отвори вратата. Той я подкани да влезе в тъмната, миришеща на гнило вътрешност, разделена на две килии, тесни помещения, отделени с решетки, в които имаше само тесен нар и кофа. Комфортът в затвора беше излишен лукс.

— Влезте тук, момиче. — Джордж отвори едната от решетките и я бутна вътре. — Ще донеса хляб и вода. Господарят каза да останете в затвора, докато реши какво да ви прави.

Порция се отпусна на нара, покрит с две тънки одеяла, и се почувства като в пухено легло. Зави се й веднага заспа, притиснала до себе си Юнона. Не чу как Джордж се върна с парче хляб и кана вода, не чу скърцането на ключа и падането на тежкото резе, когато затвори външната врата.

Събуди се след няколко часа, и то заради Юнона. Беше тъмно и в първия момент Порция не разбра къде се намира. Още по-страшно й стана, когато не можа да се сети коя всъщност е тя. Кучето, което явно бързаше да излезе навън, драскаше и скимтеше пред затворената врата.

— О, божичко! — Порция седна в леглото и разтърка очи. Споменът се върна, а с него и утринното гадене. Усещаше лицето си подуто и разранено, устата й беше разцепена. Затътри се до кофата и се опита да повърне, но отдавна не беше хапвала нищо и не успя. Юнона не преставаше да скимти.

— Не мога да те пусна навън — обясни Порция и се сви на студения каменен под. Започваше да осъзнава колко ужасно бе положението й. — И аз не мога да изляза оттук, миличката ми…

Слаба, разпръсната светлина, вероятно лунна, проникваше през прозореца с дебели решетки високо в стената. Цареше абсолютна тишина. Нима щяха да я държат тук, докато изгние?

Ужасна мисъл, много по-страшна от перспективата да я отведат в Йорк. Порция се постара да овладее паниката си, преглътна смело сълзите си и отчупи парче хляб. Понякога сухият хляб помагаше срещу гаденето. Тя го задъвка бавно и стомахът й постепенно се успокои. Юнона се изпика в отсрещния ъгъл на килията и я погледна разкаяно.

След минути — или след часове? — се чу шум. Някой вдигна тежкото резе на външната врата. В килията проникна светлина и Порция скочи с вик на облекчение.

— Е, каква сте я свършили пак?

Скърцащият глас на Джошуа беше толкова утешителен! Старецът остави лампата на масичката пред килията и постави до нея захлупен съд, от който се издигаше ароматна пара. Без да бърза, Джошуа отвори вратата на килията. Светлината се пречупваше в голата му глава и косъмчетата на тила му изглеждаха розови.

— Я първо да пусна кученцето… о, май съм закъснял. — Като забеляза локвата, той поклати сърдито глава. — Няколко пъти надникнах, но и двете спяхте като мъртви. Ще донеса парцал.

— Няма ли да ни пуснеш? — Порция стана и пристъпи към решетката.

— Само кучето, каза Джордж. — Джошуа открехна вратата, Юнона се промуши между краката му и хукна навън. — Ще ида за парцал. — Той се измъкна тежко подир кучето.

Порция седна на нара и се опита да обмисли положението си. Все пак беше по-добре, отколкото се беше опасявала допреди няколко минути. Явно Руфъс беше заповядал да я държат като затворница.

Джошуа се върна с кофа вода и парцали. Подаде ги на Порция, като грижливо отключи и заключи вратата.

— Е, каква сте я свършили? Джордж не ми каза нищо.

— Нищо лошо не съм сторила — изръмжа Порция и се зае да бърше локвата. — Само че Руфъс ме смята за предателка.

— Господарят никога не е бил несправедлив — възрази Джошуа, който явно не повярва в обяснението й. — Не и през всичките тези години, откакто съм с него… а аз го познавам, откакто беше малко момче. — Той отвори вратата, за да прибере кофата и парцала.

— Не е нужно постоянно да отключваш и заключваш — промърмори ядно Порция. — Няма да избягам. Къде е Юнона?

— Тича навън. — Джошуа се поколеба. Огледа измъченото, изранено лице на затворницата, после вдигна рамене и се обърна към масата, без да заключи вратата на килията. — Искате ли да вечеряте?

Както винаги в последно време, стомахът на Порция се разтрепери и изпрати неведоми сигнали. Не, тя трябваше да яде, за да има сили.

— Мога ли да изляза навън, за да ям?

Джошуа отново се поколеба.

— Ако ми обещаете…

— Няма да избягам — обеща бързо Порция и излезе. — Какво ти каза Джордж?

— Само, че господарят е заповядал да ви държим затворена, докато реши съдбата ви. Каза да се грижа за вас, тъй като в селото няма никой друг, освен старците. — Той вдигна капака на тенджерката. — Ето ви лъжица. Направил съм хубава супа.

Порция се нахрани права, защото нямаше стол. Още при първата хапка усети зверски глад.

— Ще ми донесеш ли малко топла вода да се измия?

— Разбира се, ще ви нося всичко, което е нужно — отговори тежко Джошуа. — Ще изпразвам кофата… ще нося топла вода и ядене. А утре ще ви донеса вино или ейл.

Порция остави празната купа и се върна в килията си.

— Ще ми донесеш ли и нещо да се занимавам? Перо, мастило и хартия или някоя от книгите на Руфъс? Нямам претенции.

Джошуа я погледна нерешително.

— Искате да взема тези неща от къщата на господаря? Ами не знам…

— Не мисля, че Руфъс ще възрази — отговори сърдито Порция. — Но дори и да се разсърди, ще обвини мен, не теб.

Джошуа огледа намръщено питомката си. Отчаяното, нещастно същество на нара нямаше нищо общо с жизненото, весело момиче отпреди. Каквото и да беше направила, затворничеството в почти пустото село беше достатъчно сурово наказание и не беше нужно да я измъчват допълнително.

— Да, мисля, че е възможно — съгласи се меко той. — Времето ще тече много бавно.

— Благодаря ти. — Порция му се усмихна признателно. Ала когато Джошуа доведе Юнона и отново спусна резето на външната врата, тя се сви на нара си, изпълнена с болка и тъга.

Виждаше студените очи на Руфъс, чуваше горчивото презрение в гласа му. Все още не можеше да проумее, че той бе помислил такива неща за нея. Тя го обичаше и беше започнала да се надява, че и той я обича. Оказа се, че се е лъгала. Ако я обичаше, той щеше да знае, че тя не е в състояние да го измами. Щеше да приеме, че тя е от семейство Гранвил и не може да бъде друга. Цената беше твърде висока за неговата… какво?

Симпатия? Любов? Страст?

Какво значение имаше, след като той бе захвърлил и стъпкал всичко красиво помежду им? Порция се пъхна под завивките и много скоро сънят сложи край на страданията й.

22.

— Е, в кой месец сте вече?

Порция вдигна глава от кофата и изтри устата си с кърпичка.

— Откъде знаеш?

Джошуа вдигна рамене.

— Ами, то си е ясно. Нали ви гледам как повръщате всеки ден. Е, в кой месец сте?

Порция се изправи, олюлявайки се. Джошуа беше единственият човек, с когото се виждаше, единственият, на когото можеше да се довери.

— Вероятно ще ти прозвучи глупаво, но не съм сигурна. Изобщо не си спомням кога съм кървила за последен път.

Джошуа остави чинията с овесена каша на масата.

— Доколкото знам, след първите три месеца гаденето престава.

— Наистина ли няма да повръщам повече? — Порция много искаше да вярва, че Джошуа разбира от тези неща.

— При повечето жени е така — отговори с мека усмивка той. — Но някои продължават почти до края.

— Сигурно аз съм от онези, които повръщат чак докато родят — предрече мрачно тя. После се надигна на пръсти и се протегна в тясното помещение, изпълнена със завист към Юнона, която вилнееше навън. Джошуа извеждаше кучето три пъти дневно. Е, Юнона не може да си върши работата в кофа, помисли си тя в пристъп на черен хумор.

— Господарят знае ли? — попита Джошуа и отключи килията й.

— Когато се уверих, че съм бременна, не намерих подходящ момент да му кажа. — Порция излезе от килията и въздъхна облекчено. Петте дни, които беше прекарала в тази теснотия, се бяха проточили безкрайно. Краката й копнееха за движение; вечно напрегнатото тяло не й позволяваше да намери покой в съня; а разумът й непрестанно се измъчваше с въпроси.

— Джошуа, не бих ли могла да се поразходя малко по брега? Давам ти честната си дума, че ще се върна.

Джошуа я погледна несигурно.

— Вярвам ви, но заповедта си е заповед.

Порция го погледна безпомощно. Предишният Руфъс, мъжът, когото вярваше, че познава, никога не би я подложил на такива ограничения. Тя разбираше, че заповедите му бяха дадени в пристъп на гняв и той бе пропуснал да уреди правилата на ареста й. А може би не беше така. Може би той беше имал предвид точно това. Той я бе спасил от наказанието за предателство и й наложи своето наказание, много по-милостиво, но твърде мъчително за нея.

— Бих могъл… — Джошуа млъкна изведнъж, сепнат от проточена песен на гайда. Въпреки отдалечеността на затвора от селото долитаха отчетливи шумове — викове и стъпки.

— Какво има? — Порция се втурна към прозореца. Пулсът й се ускори. Усещаше отговора с всяка частица на тялото си. Руфъс се връщаше.

— Ще ида да видя. Изяжте си кашата. След малко ще се върна.

Джошуа отвори и затвори по-бързо от обикновено и пусна в затвора малка порция свеж летен въздух, който събуди в душата й болезнено желание за свобода.

Вратата се затвори шумно, резето падна с трясък.

Порция изяде кашата си без никакъв апетит. Безделието притъпяваше глада, а менюто беше твърде еднообразно, за да го възбуди. Ала трябваше да мисли за бебето, което растеше в нея. Този нов живот имаше огромно значение за бъдещето й. Тя живееше за това дете. Дробовете й дишаха за него. Тялото й несъзнателно се нагаждаше към нов начин на живот, предназначен да задоволява потребностите на малкото същество. Порция и детето в утробата й бяха едно.

Яденето я успокои. Шумовете оттатък стената на затвора се промениха. Чуваха се свирки и барабани, маршови стъпки и всички други признаци на военна суетня, характерни за селото на отлъчените преди обсадата.

Само че Руфъс Декатур вече не беше отлъчен от обществото разбойник. Той беше законният граф на Ротбъри, който се биеше за своя крал, а Порция Уорт беше предателка, на която лордът беше дал подслон. Каквото и да го беше довело тук, той не можеше да признае официално, че тя се намира в селото му. Но сигурно щеше да дойде тайно, за да говори с нея, или поне да й прати вест по някой доверен човек.

Юнона излая пред вратата и Порция разбра, че Джошуа се връща. Кучето винаги тичаше пред него. Когато влязоха, Юнона се хвърли да я ближе въодушевено, като че не я беше виждала цели седмици.

— Да, да… и аз те обичам. — Порция се наведе да я погали. Преди два месеца й беше лесно да я вземе на ръце, но днес кучката беше на половин година и достатъчно голяма и тежка, за да се глези като бебе.

— Руфъс ли се връща? — Порция се постара да скрие страха и надеждата си и вдигна глава към Джошуа, докато продължаваше машинално да гали Юнона.

— Да. — Старецът беше загубил обичайното си спокойствие. — Всички се върнаха, заедно с армията на принца. Предстои голяма битка. Още утре тръгват отново на път.

Надеждата на Порция угасна.

— Видя ли Руфъс?

— Само за малко. Готова ли сте? — Джошуа посочи купичката. В старите очи се четеше дълбока мъка. — Мисля, че е много зает. Непрекъснато е с офицерите на принца.

— Ако желае да говори с мен, ще дойде. — Порция беше напълно отчаяна. Върна се в килията, следвана от Юнона. — Нали знае, че съм тук…

— Да, но не знае, че чакате дете — възрази Джошуа, заключи вратата на килията и взе празната купичка от масата. — Ще се видим пак на обед.

Порция легна на нара си и се вслуша във вече познатите шумове от затварянето на вратата и спускането на резето. Докога Руфъс смяташе да я държи тук? Докато свърши войната? Докато забравят случилото се, за да не я изправят пред съда? Дали някога щеше да й заговори пак? Или Джошуа щеше един ден да й отвори вратата и да й каже, че е свободна? Свободна да отиде, където иска и където я заведе съдбата, стига никога вече да не пресича пътя на Руфъс Декатур? Свободна да роди дете, което никога нямаше да се запознае с баща си?

 

 

Руфъс влезе в къщата си и празнотата го замая. Преди много месеци беше живял тук сам, без Порция, но отдавна беше забравил онова време. Имаше чувството, че къщата се е лишила от най-важното. Тежкото й зимно палто висеше на куката до вратата, а горе щеше да види нощницата й, хвърлена на леглото. Представи си, че дюшекът е запазил малката вдлъбнатинка на тялото й. Неговото тяло беше много по-едро и тежко от измамно крехката й фигура и тя постоянно се плъзгаше в неговата вдлъбнатина, сгушваше се в гърба му и го прегръщаше здраво…

Никога през живота си не се беше чувствал така зле. Дори като осиротяло момче, което се бореше със спомените си — за последните думи на бащата, за трясъка на изстрела, който го бе убил, за миризмата на огъня, който превърна в развалини единствения му дом. Дори когато стоеше пред умиращата си майка и се взираше в нежизнеспособното новородено, питайки се какво би могъл да направи, за да им помогне, не беше чак толкова лошо.

Тогава все пак имаше бъдеще, заплашително, неизвестно, но увереността в това бъдеще криеше в себе си надежда. Сега обаче имаше чувството, че са му отнели най-важното нещо в живота му. Вече нямаше цел, на която да се радва, за която да мисли и работи. За първи и единствен път като възрастен беше подарил себе си, доверието си, лоялността и любовта си. Беше я обичал… не, все още я обичаше… с такава сила, че това чувство събираше в себе си всички други. А тя го предаде, възползва се от любовта му, за да го измами. Съзнанието за това беше непоносимо.

— Тук ли е тя? Тук ли е Порция? — Люк и Тоби се промушиха покрай него, бързайки да влязат. Нахлуха в кухнята, огледаха целия първи етаж и застанаха смутени насред празното помещение.

— Няма ли я тук? — попита разочаровано Люк.

— Никъде я няма — установи Тоби и погледна въпросително баща си. — Къде е?

Руфъс беше повярвал, че хлапетата ще приемат внезапното изчезване на Порция със същата лекота, с която се приспособяваха към постоянно променящите се условия на живот. Сега разбра, че се е лъгал, фактът, че не бяха задавали въпроси, означаваше само, че са измислили своя версия за внезапното изчезване на Порция и са предполагали, че ще я намерят в селото, в познатата обстановка. Сега двамата го гледаха със смесица от обвинение и страх и той прокле късогледството и глупостта си. Порция беше станала важна част от живота на децата му, не само от неговия. Потънал в собствената си мъка, той не видя, че и децата му страдат от внезапното й и необяснимо изчезване.

За да даде отговор на момчетата, той трябваше да си зададе въпроса, който беше отблъсквал през цялата последна седмица. Не можеше вечно да я държи затворена. Какво трябваше да направи?

— Не знам — чу се да казва той, без да забележи, че отговаря на собствения си въпрос, а не на Тоби.

Момчетата зяпнаха смаяно.

— Къде е тя? — повтори Тоби с необичайна за него търпеливост, очевидно помислил, че баща му не го е разбрал правилно.

— Кога ще се върне? — добави с треперещ глас Люк и погледна пронизващо баща си.

— Не знам точно — отговори Руфъс, стараейки се да запази спокойствие. — Има си работа.

— Но тя си отиде, без да ни каже довиждане. Мислех, че ще я намерим тук — настоя Тоби и гласът му прозвуча неочаквано зряло.

— Наложи й се да тръгне бързо и решихме да не ви будим — обясни нетърпеливо Руфъс. — Мисля, че вече ви казах. Смятам да ви заведа за няколко дни при мисис Белдам, затова побързайте да съберете багажа си.

Преди време беше казал на Порция, че никога няма да остави децата си в бордей, но докато можеше да ги държи близо до себе си в относително спокойното място на обсадата, сега това беше абсолютно невъзможно. Предстоеше решителна битка и Руфъс не си правеше илюзии за изхода й. Принц Рупърт беше убеден в силата на кралските привърженици и считаше, че е настъпил моментът за решително сражение. Ала Руфъс подозираше, не, той знаеше със сигурност, че Рупърт се заблуждава. Кралските армии не бяха подготвени за решителна битка и щяха да претърпят поражение. А това означаваше, че кралят ще трябва да се подчини на парламента.

Краткото познанство с принц Рупърт го убеди, че макар и с много заслуги, главнокомандващият е лишен от логика и търпение. Много по-разумно беше да продължат обсадата на Гранвил Касъл до победен край. А принцът се отказа малко преди края — това беше катастрофа за морала на войските.

Тъй като от пролетта привържениците на краля търпяха само поражения, всички имаха спешна нужда от убедителна победа и завземането на Гранвил Касъл със сигурност щеше да им я даде. Руфъс знаеше колко обезкуражени са кралските войници, но принц Рупърт упорито отказваше да го признае. Руфъс нямаше друг избор, освен да се подчини на решенията на главнокомандващия, все едно дали ги одобряваше или не, тъй като в момента беше на страната на краля и следователно под командата на принц Рупърт. Но щом битката отминеше и ако оцелееше, щеше да премисли много внимателно позицията си.

Беше дълбоко засегнат, когато обърнаха гръб на крепостта на Катон и трябваше да се откаже от така отдавна жадувания триумф. Все пак беше убеден, че решителният сблъсък ще се осъществи много скоро. Вероятно двамата щяха да се срещнат на бойното поле в предстоящото голямо сражение.

— Простете, сър…

Гласът на Джошуа прозвуча почти извинително. Руфъс тръсна глава, за да прогони неприятните мисли. Обърна се и се усмихна приветливо за поздрав.

— Ще позволите ли да поговоря с вас на четири очи, милорд?

Руфъс знаеше, че Джошуа ще му заговори за пленницата веднага след пристигането му.

— Естествено — отговори той и се обърна към момчетата: — Деца, крайно време е да съберете багажа си. Бил ще ви откара веднага щом сте готови.

— Ние сме готови — отговори обвинително Тоби. — Още когато Порция беше тук… преди обсадата. Още тогава събрахме целия багаж.

— Тук вече няма нищо, което да ни трябва — допълни Люк.

— Тогава вървете навън да си играете. — Руфъс ги обърна към вратата, изхвърли ги навън и затвори, без да се тревожи от протестните им викове. — Е, как е тя?

Джошуа си поглади сериозно брадата и Руфъс се уплаши.

— Какво има? Да не би да не е добре?

— Добре е, милорд. Доколкото позволяват обстоятелствата — отговори тежко старецът. — Но й трябва повече движение… сутрин и следобед разходка по брега на реката. За съжаление аз нямах заповед да я… — Той погледна въпросително господаря си.

В страшната бездна на болката Руфъс се бе постарал да заличи завинаги образа на Порция, защото нямаше да понесе мъката. Ала сега я видя отново пред себе си в цялата й топлота и неспокойна жизненост. Дългокрака, енергична, с разрошена яркочервена коса, косите зелени очи пълни със смях, ирония и интелигентност. Представи си затворничеството й, ужасяващото безделие, на което я бе осъдил, и потрепери.

Само пет минути по брега на реката, и можеше да я грабне в обятията си. Но си припомни какво му беше причинила тя и горчивината го завладя като язва, която загриза паметта му и заличи прилива на нежност.

— Момчетата не бива да знаят, че Порция е тук. Щом Бил ги откара при мадам и войската потегли на път, можеш да я освободиш — изръмжа той. — Кажи й да върви, където й видят очите. Не желая да я виждам повече. — Той махна рязко с ръка, мина покрай Джошуа и се качи на втория етаж.

Старецът се вслуша в стъпките му по гредите, безцелни, като че се разхождаше напред-назад, без да намери покой. Беше видял болката в очите му, същата болка, която многократно беше наблюдавал у Порция. Нямаше съмнение, че тези двамата бяха безкрайно нещастни, незнайно по каква причина… която обаче не си струваше мъченията, както Джошуа знаеше от дългия си жизнен опит. Освен това Порция чакаше дете. Ако Руфъс окончателно прогонеше момичето, каквото беше намерението му, никога нямаше да разбере, че ще става баща.

Джошуа поклати решително глава и излезе от къщата. Децата клечаха в праха и рисуваха с пръчки. Когато видяха Джошуа, в сините им очи блесна надежда, която веднага се превърна в толкова дълбоко разочарование, че старецът усети болка в сърцето.

— Ще дойдете ли да ми помогнете да извадим малко мед от кошера? — попита той с надежда да ги развесели.

По-рано двамата щяха да подскачат от радост след тази покана, но сега го последваха в безутешно мълчание и с влачещи се стъпки.

 

 

Порция прекара дългите часове на деня, вслушвайки се в шумовете, които влизаха приглушени през високия, зарешетен прозорец. Свирки, тромпети, барабани, маршови стъпки, команди. През цялото време имаше чувството, че във въздуха витае нещо особено. Армията очевидно се готвеше за бой и войниците бяха нервни и уплашени.

Часове наред тя ходеше напред-назад в килията си под внимателния поглед на Юнона, чакайки напрегнато да чуе стъпки отвън. Знаеше, че ще усети идването му отдалече, и надеждата не я напусна до късния следобед. Едва тогава разбра, че е чакала напразно. Руфъс щеше да тръгне към бойното поле, без да я потърси. Щеше да се изправи пред смъртта без нито една дума за помирение и да я напусне, а тя щеше да носи през остатъка от живота си товара на тази разрушена връзка, знанието, че той е отишъл на смърт с омраза и с увереността, че тя е предателка.

Докато чакаше Джошуа с вечерята, тя потъна в мрачно мълчание, опитвайки се да се пребори със сълзите си. Следобедът беше почти отминал, когато вратата се отвори и старецът влезе, дишайки тежко, сякаш беше тичал.

— Велики Боже, каква бъркотия цари в селото! — Той остави на масата покрита кошничка. — Дано не сте помислили, че съм ви забравил — добави той и отключи вратата на килията. Веднага бе забелязал бледото й лице, тъжната линия около устата и пълните със сълзи очи.

— Знам, че няма да ме забравиш — отговори тихо Порция и излезе след Юнона, която се бе втурнала зарадвано към вратата. — Какво става в селото?

Джошуа пусна кучето да излезе, обърна се и вдигна кърпата, с която беше покрита кошничката.

— Ами, каквото става винаги в армията… Маршируват напред-назад и се правят на важни. Елате да хапнете. Не забравяйте, че трябва да ядете за двама.

— Как бих могла да забравя? — Порция се нахрани без всякакъв апетит. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не попита за Руфъс. Дали Джошуа беше говорил с господаря си за нея?

 

 

Армията потегли на разсъмване. Порция ги чу в сивата утринна светлина: ритмични стъпки на ботуши, тропот на копита, дрънчене на юзди. Този път без войнствени звуци, без свирене на гайди и гръм на барабани. Тази тишина придаваше на тръгването нещо толкова злокобно и мрачно, че Порция се запита дали армията е потеглила под развяващи се знамена и с горда увереност в победата, убедена в силите си и в справедливостта на предстоящата битка.

Руфъс не криеше от нея съмненията си в способностите на главното командване на кралската армия. Смелостта на хората му беше неоспорима, но тактиката и действията на командващия често бяха необмислени. Сега Порция се запита дали любимият й страда от знанието, че делото му е загубено. Запита се също какво ли е станало пред Гранвил Касъл. Дали Катон се бе предал? Беше възможно, но не й се вярваше. Ако крепостта не беше паднала, как бе реагирал Руфъс на заповедта да се откаже от обсадата?

Тя не знаеше нищо, нищичко, и това я изнервяше. Джошуа не й каза нищо, а безполезната и безсмислена гордост я възпря да попита направо какво е станало с обсадата, какви са по-нататъшните планове, какво е настроението в лагера.

Тя продължи да обикаля тясната килия, измъчвана от неизвестността, преследвана от ужасяващи представи: Руфъс, умиращ, тежко ранен, крещящ от болка в борбата със смъртта. А после чу приглушен конски тропот, тихо прозвънване на юзди, кратко цвилене и в сърцето й пламна надежда. Втурна се към вратата на килията, вкопчи се в решетките и зачака да чуе познатите стъпки.

Юнона изскимтя, вдигна се на задните лапи и провря глава през решетката. Стъпките означаваха свобода.

— Руфъс? — прошепна едва чуто Порция, когато резето се вдигна. Ръцете й овлажняха, сърцето й заби с такава сила, че я заболя. — Руфъс… — Гласът й пресекна. Разочарованието беше толкова голямо, че едва не припадна.

Джошуа влезе с пълни ръце. Бледите му очи святкаха.

— Хайде, момиче. — Остави товара си на масата и отключи вратата на килията. — Ариергардът е само на половин час пред вас. Там не яздят хора на Декатур. Те са начело, където им е мястото. — Той кимна в прилив на законна гордост. — Ще се смесите незабелязано с последните редици. Там никой не ви познава.

— За какво говориш, Джошуа? — Порция излезе от килията. Старецът излъчваше необикновена енергия. А самата тя усети първите трепети на неопределена надежда.

— Първо ще яздите на разстояние — обясни търпеливо Джошуа. — Донесох ви всичко необходимо — рапирата ви, мускета и ножа, Джордж ги остави в къщата. Нося ви нагръдник, шлем и кожен жакет. Пени е оседлана и готова. Армията марширува към Марстън Мур, веднага след Йорк. Миналата нощ разговаряха надълго и нашироко в трапезарията. Хайде, момиче, размърдайте се.

Най-сетне Порция разбра какво се искаше от нея и изведнъж видя ясно по какъв път трябваше да поеме. Джошуа бе решил да й върне свободата и възможността отново да решава сама съдбата си. Вече не беше безпомощна затворница.

Тъй като знаеше много неща за военното положение, тя не си правеше илюзии за предстоящата битка. Дори ситуацията да беше оптимистична, шансовете за смърт и оцеляване бяха почти равни. Най-важната й задача беше да си изясни отношенията с любимия, преди Руфъс да влезе в бой.

Когато нахлузи кожения жакет и закопча железния нагръдник, Порция гневно прогони мисълта, че Руфъс, все още пленник на яростта и жаждата за отмъщение, ще откаже да я изслуша. Ако трябва, тя щеше и насила да го накара да я чуе.

Джошуа й подаде оръжията. Порция пъхна рапирата в ножницата, ножа в ботуша, окачи мускета на гърба си и патрондаша на гърдите. Изпита чувството, че се е върнала в стария си свят. Това бяха инструментите на професията й. Напъха предателската си коса под черната плетена шапка и нахлупи шлема. В този вид щяха да я познаят само старите й приятели.

— Джошуа, ще се грижиш ли за Юнона?

— Разбира се. Не се тревожете за кучето — успокои я с усмивка старецът. — Направете онова, което трябва.

Порция отиде до вратата и подсвирна на Юнона. Кучето дотича с вирната опашка, очевидно много доволно от разходката по брега на реката. Порция я вдигна на ръце с известни усилия и Юнона въодушевено облиза лицето й.

— Трябва да останеш при Джошуа — нареди строго Порция и я отнесе в затвора. — Ще я държиш ли, докато тръгна?

Джошуа пое спокойно сърдито ритащото куче.

— Хайде, момиче, тръгвайте. Бог да е с вас.

— Дано Бог е с всички нас — отговори сериозно Порция и целуна стареца по двете бузи. — Никога няма да забравя какво направи за мен.

— Знаете ли, аз съм стар човек и не мога да гледам как хората сами се правят нещастни, независимо по каква причина. Настигнете го и уредете въпроса. Понякога господарят проявява инат и прави грешки като всички нас. — След това единствено по рода си признание Джошуа я прогони със свободната си ръка.

Пени пасеше на полянката пред къщата. Поздрави Порция с радостно цвилене и си изпроси милувки по шията и зад ушите. Порция се наведе да целуне кадифените й ноздри и вдъхна дълбоко познатата миризма на кон и кожа.

Беше последният юнски ден. Без да бърза, тя се метна на седлото и се наслади на свежия утринен въздух. Беше още рано, но денят обещаваше да бъде горещ. Тя насочи Пени към хълмовете и кобилата препусна с леки стъпки. След като минаха през изоставената линия на постовете, Порция въздъхна облекчено. Никой не се опита да ги спре.

Когато излязоха на пътя за Йорк, слънцето беше вече високо в небето и печеше безмилостно. Земята беше суха и напукана, тревата миришеше едва ли не на изгоряло. Пени усещаше близостта на армията и процвилваше нетърпеливо. За разлика от коня си, Порция не бързаше. Не искаше да настигне още първия ден армията, чийто път можеше лесно да бъде проследен, затова продължи напред в спокоен тръс. Не биваше да рискува да я открият веднага.

Хълмовете се издигаха на хоризонта жълти и пурпурни, отрупани с цветя, сърцето й пееше, изпълнено с надежда, и ликуваше като чучулигите, които се рееха над ухаещата степ.

23.

Двамата мъже вървяха между дърветата надолу към реката. Зад тях се издигаха стълбове дим от огньовете, където се приготвяше яденето за войската, чуваха се ругатните на войниците, които издигаха палатки. Порция ги следваше безшумно, търсейки прикритие в храсталаците, без да ги изпуска от поглед, но не смееше да се приближи, за да не я открият. През двата дни, откакто беше напуснала селото, тя беше постоянно близо до Руфъс. Напредваше бавно с една от ротите на принца, преследваше любимия си с поглед и напрягаше слух да чуе гласа му. Беше мъчение да бъде разделена от него, но беше и много сладостно да го наблюдава незабелязано.

Декатур имаше само кавалеристи, които яздеха начело на армията, следвани от пехотата на принц Рупърт. В края препускаше малка кавалерийска единица. Бяха разпънали палатките пред стените на Йорк, където под защитата на мрака към тях се присъединиха останалите отряди на роялистите от всички части на страната.

Когато поглеждаше Руфъс, Порция усещаше как в тялото й пламва желание и се разтреперваше. Искаше й се да отиде при него, да го прегърне, да вдъхне дълбоко мириса на кожата и косата му, да го помилва, да усети върху себе си топлата светлина на очите му. Когато я погледна за последен път, очите му бяха студени и празни и тя се опитваше с всички сили да прогони този спомен и да мисли само за нежните, изпълнени с любов погледи, които будеха в душата й чувството, че е единствена и съвършена.

Всеки път, когато го наблюдаваше, тя изпитваше страх, че макар и от разстояние, той ще усети жаркия й поглед, силата на желанието й, толкова мощно, че въздухът вибрираше. Струваше й се невероятно, че той не усеща присъствието й с всяка фибра на тялото си. Но той не погледна нито веднъж към нея, а страхът, че може да застане пред него и да бъде отблъсната, я сковаваше. Затова се задоволи да го гледа отдалече.

Ала докато чакаше, ковеше планове и отлагаше момента на срещата, в сърцето й се събуди друго опасение, по-страшно от всичко останало: трябваше непременно да говори с него преди разсъмване, преди битката, иначе можеше да стане много късно.

Недоволството на войниците, които месеци наред не бяха получавали заплати, не остана скрито за Порция. Хората мърмореха, някои тихичко, други съвсем открито. Никой не разбираше защо трябва да се жертва за дело, с което няма нищо общо. По тази причина тя оценяваше положението като отчаяно — също като Руфъс. Обезверените войници надали щяха да проведат решителното сражение с необходимата сила и целеустременост. Видът на офицерите в разкошни униформи, възседнали благородни коне, не будеше в сърцата им нито гордост, нито лоялност. Битката на господарите не беше тяхна. Твърде малко войници бяха готови да рискуват живота си, за да могат привилегированите господа да продължат живота си в лукс и богатство.

Войската беше разположена на мястото, избрано от принц Рупърт и командирите му за бойно поле. Там трябваше да бъде извоювана решителната победа за краля. На няколко мили северно от Йорк се простираше Марстън Мур — обширна, пуста блатиста равнина, която даваше добра възможност на двете армии да се придвижват свободно и да влязат в открито сражение.

Беше следобед, когато Порция проследи Руфъс и Уил до реката, която течеше в подножието на веригата от хълмове. Двамата бяха напуснали лагера, докато хората на Декатур приготвяха вечерята си след края на краткия дневен преход. Щандартите на парламентарната армия, които се развяваха сред палатките в другия край на блатистата равнина, се виждаха само с далекоглед. Атмосферата в лагера на кралските привърженици беше напрегната и Порция се запита как ли се чувстваше неприятелят, докато се подготвяше за жестоката реалност на следващия ден.

Уил и Руфъс не говореха много, но дори и да бяха разговаряли, Порция беше твърде далече и нямаше да ги чуе. Те се приближиха към брега, а тя се скри в един гъст храсталак край реката. Вече беше достатъчно близо, за да ги чува, но двамата не размениха нито дума. Съблякоха се и влязоха във водата.

Порция ги наблюдаваше с неописуемото удоволствие на воайор. Отдавна не беше виждала Руфъс гол и сега се запита дали не беше отслабнал. Имаше чувството, че ребрата му стърчат повече от обикновено, а гърбът му е хлътнал. Седалището му обаче беше стегнато и мускулесто както винаги, талията тясна и гъвкава, бедрата стройни и дълги. Когато се наведе да напръска лицето си и бедрата му се опънаха, желанието й стана необуздано. Уил също беше добре сложен, млад и гъвкав, но никой не можеше да се мери с Руфъс. Силата му, енергията, спокойният, овладян авторитет бяха единствени по рода си.

Двамата мъже поплуваха малко и си устроиха състезание кой пръв ще стъпи на другия бряг на реката. Наблюдателката в храстите остана с впечатлението, че това не им достави удоволствие. Правеха го само за да се раздвижат и да се освежат. Когато Руфъс излезе от водата, отърси се от капките и тялото му заблестя бронзово, Порция го огледа с наслаждение. Само този мъж беше в състояние да запали огън в тялото й и да й достави неземно удоволствие.

Тя обичаше до болка това кораво тяло, изпъкналите тазови кости, меките косъмчета по широките гърди. Обичаше вдлъбнатината на пъпа, неведнъж беше пила вино от тази сладостна гънка, езикът й го беше милвал и гъделичкал, докато не започнеше да стене. И сега усети вкуса на соленото връхче на члена му, почувства мускулестата му твърдост, когато го вземаше в устата си и го дразнеше с език и зъби.

Докато наблюдаваше как Руфъс небрежно се бърше с ризата си, Порция бе обзета от такова лудо желание, че ръцете й затрепериха. Коленете й омекнаха и тя се отпусна тежко върху влажната, покрита с мъх земя, където почти не достигаха слънчеви лъчи.

Уил излезе от водата много по-шумно от братовчед си и се хвърли в тревата. Гласът му отекна надалече.

— Руфъс, защо ще участваш в утрешното сражение, след като си преценил, че изходът ще бъде неблагоприятен за нас?

Минаха няколко секунди, преди Руфъс да отговори.

— По две причини. Заклех се да се бия за делото на краля и не мога да престъпя клетвата си, поне за тази битка. — Той помълча малко и добави: — Но ако някой от хората ми не желае да рискува живота си, съм готов да го освободя от клетвата.

— Знаеш, че никой няма да си отиде — отговори разгорещено Уил. — Мъжете са готови да дадат живота си за теб.

— Да, но защо да загинат за едно загубено дело? — попита тихо Руфъс и поклати глава. — Знам, че и от двете страни има войници, които мислят по този начин.

— А втората причина? — попита настойчиво Уил.

— Имам намерение да намеря Катон Гранвил и да го предизвикам на двубой — обясни безизразно Руфъс.

— И смъртта му ще те направи щастлив. — Думите на Уил прозвучаха като твърдение, не като въпрос.

Руфъс се отпусна в тревата и скръсти ръце зад главата си.

— Ще изпълня задължението си.

— Задължение? — повтори невярващо Уил. — Мислех, че е много повече.

Руфъс се обърна на една страна и помогна на една мравка да се качи на стрък трева.

— Загубих способността си да чувствам каквото и да било, Уил.

— Заради Порция ли? — попита колебливо Уил. Темата беше табу, но днес бе усетил нещо като безмълвна подкана.

Руфъс мълча дълго. Заговори едва когато седна в тревата и посегна към сухата си риза.

— Стигнах до извода, че един мъж може да отдаде сърцето и душата си само на една жена. Ако тя отхвърли този ценен дар, бъдещето губи смисъл за него. — Той нахлузи бричовете си. — Хайде, време е да се върнем в лагера. — Тонът му беше делови, напълно лишен от емоции, отблъскващ всички по-нататъшни въпроси.

Уил разбра веднага и бързо се облече. Обратният път мина в пълно мълчание.

Порция остана още известно време в храсталака, за да събере мислите си. Сетне и тя се запъти обратно към лагерните огньове.

 

 

— Е, какво ще кажете?

Катон свали далекогледа от очите си и се обърна към застаналия до него, за да отговори на въпроса. Оливър Кромуел беше набит мъж, външният му вид оставяше впечатление за занемареност. Яката му беше пожълтяла, жакетът осеян с мазни петна, късите коси висяха на мазни кичури.

— Имаме още четири часа до свечеряване — напомни замислено Катон. — А ако се съди по огньовете, вероятно ще можем да ги изненадаме.

— Прав сте. — Кромуел доволно потърка ръце. — Какво ще кажете вие, Феърфакс?

Лорд Феърфакс вирна аристократичния си нос и подуши въздуха.

— Струва ми се, че не е много рицарско — отбеляза той. — Да се нахвърлим върху неприятеля, докато седи около огньовете в очакване на вечерята… Но пък това ще ни даде решаващо предимство.

— Войната не е рицарско начинание — отговори Катон, вдигна далекогледа към очите си и огледа неприятелските огньове от другата страна на равнината. Дали Руфъс беше в кралската войска? С голяма вероятност. Значи съществуваше възможност двамата да се срещнат на бойното поле, разбира се, ако успеят да се опазят живи до тази среща. Както и да завършеше двубоят им, той щеше да означава край на враждата между двете семейства. Ако загинеше Катон, все едно дали от ръката на Декатур или на бойното поле, нямаше кой да продължи враждата, тъй като лорд Гранвил оставяше само дъщери. Руфъс Декатур също нямаше законни наследници, които да продължат похода на отмъщението.

Катон не забеляза, че здраво бе стиснал устни, и отново посвети вниманието си на разговора между пълководците.

— Сигурно и те ни наблюдават през далекогледите си, както ние тях. — Лорд Левен се намръщи замислено. — Със сигурност ще забележат, че се готвим за нападение.

Ала когато Кромуел разясни плана си с бляскащи очи и невероятна убедителност, на всички стана ясно, че стратегията на успеха беше подготвена преди доста време.

— Ако Феърфакс нападне отдясно с армията си, напредването му ще бъде прикрито от гората. Шотландците, които вземат левия фланг, ще се движат поне първите стотина метра под защитата на хълма. — Той посочи с камшика си към малкото възвишение. — Основната част на армията тръгва направо, но едва след като сме изненадали неприятеля.

— Ясно. Те ще бъдат твърде заети с нас, за да ви забележат. — Лорд Левен се ухили и потърка ръце. — Мисля, че ще се справим до изгрев-слънце.

Странно беше да се чуят подобни думи от устата на вечно сериозния шотландец, но и другите трима бяха уверени, че мирно насядалата около огньовете неприятелска армия ще изпадне в паника при неочакваното, проведено в пълна тишина нападение и ще се разпръсне на стотици, лесни за унищожаване групички.

— Уверен съм, че ще успеем — заключи спокойно Кромуел и след кратко ръкостискане четиримата се разделиха, за да дадат заповедите си.

 

 

Порция беше приседнала край един от огньовете и ядеше печена наденица, нанизана на ножа й. Едновременно с това играеше на зарове с две селянчета от Къмбърленд, които очакваха страхливо първото си сражение. Веселото бъбрене на Порция и фактът, че тя винаги печелеше, отклониха вниманието им от утрешната битка. Според Порция това беше проява на чиста любов към ближния, освен това й даде възможност да сложи няколко монети в празните си джобове.

Разговорът между Руфъс и Уил, който беше подслушала, я люшкаше от върховете на надеждата към низините на отчаянието. Руфъс бе казал, че я обича, но бе говорил за края на тази любов със студена окончателност. А времето изтичаше. Трябваше да го намери още сега. Най-добре беше да спечели още една игра и да отиде да го потърси.

Първите смущаващи шумове — крясъци, мускетни изстрели, конски тропот, звънтене на стомана — се появиха, когато Порция прибра поредната шепа монети под ядните проклятия на партньорите си. Мъжете около огъня наскачаха уплашено, захвърлиха яденето и чашите и трескаво затърсиха оръжията си. Последва невероятна бъркотия. Войниците се разтичаха като обезумели от ужас кокошки, докато сержантът успя да възстанови реда и да ги построи. От другата страна на горичката, в която се бяха разположили на лагер, се чуваха все по-ясни шумове от борба.

Порция изчезна незабелязано между дърветата. Не беше дошла чак до Марстън Мур, за да намери смъртта си на бойното поле или да изложи нероденото си дете на безсмислена опасност. Разумът й работеше с кристална яснота, тялото й се движеше гъвкаво между дърветата. Трябваше да види какво става.

Стана й ясно, че бунтовническата армия е предприела изненадващо нападение. Трябваше бързо да стигне до отряда на Декатур. Знаеше, че приятелите й са заели позиция на десния фланг. Докато тичаше нататък, тя разбра, че най-ожесточената битка се води именно на десния фланг, и изтръпна.

Съвсем близо до нея се чу шумно трошене на клони, един кон си проби път през гъсталака и се изправи на задните си крака точно пред нея. Ездачът, облечен в кадифе и коприна, размаха извития си меч.

— Ей, ти! — Той се надигна в стремената и стегна юздите така силно, че враният кон затанцува неспокойно. — От кой батальон си?

— Декатур — отговори смело Порция.

— Защо не си при другарите си? — Той замахна с меча и ако не беше отскочила настрана, Порция щеше да се прости с главата си. Лицето му беше зачервено от дива паника, очите кръвясали и изпълнени със смъртен страх.

— Бях в друг бивак, сър — извика уплашено Порция. Този човек явно я сметна за дезертьор. — Връщам се в ротата си. Какво се случи, сър?

— Връщал се в ротата си! Сержантът ще ти каже какво да правиш. — Мъжът обърна коня си и препусна като бесен към края на гората.

Порция свали шлема и плетената шапка и разтърси косата си, за да я разпусне по раменете. Беше крайно време да се освободи от войнишките дрехи. Откопча нагръдника и го захвърли, после се промъкна към края на гората. Усети мирис на барут и потръпна. Звън на стомана и мускетни изстрели идваха от непосредствена близост. Ядни викове и шум от битка прорязваха въздуха. Отчаяни писъци се смесваха с победоносни крясъци и засилваха суматохата.

Порция се покатери на един висок дъб. Кръвта шумеше в слепоочията й, устата й беше пресъхнала от страх, но тя не се боеше за себе си. На половината височина на дървото си намери място на един здрав клон и се настани удобно. Раздели шумата под себе си и най-сетне можа да види мястото на битката.

В първия момент не можа да разбере какво точно става. Сцената, която се разкри пред очите й, беше като от апокалипсиса. Биещите се се люшкаха напред и назад и тя не можеше да различи роялистите от бунтовниците, тъй като над полето се издигаха гъсти кълба дим от мускетите и оръдията. Изведнъж димът се разсея и Порция видя, че земята е покрита с хора и коне, мъртви или в агония. Паникьосани коне без ездачи препускаха безцелно и тъпчеха мъртви и ранени с железните си копита. Изплашени пехотинци търсеха ротите си, тичаха в кръг, изложени на дъжда от куршуми и сабите на кавалеристите.

Порция наблюдаваше случващото се като в транс. Усещаше гадене, тъй като сладникавият мирис на кръвта я удари в носа, а болезнените викове на ранените и оглушителният вой на битката я пронизваха до кости. Видя как един офицер от кралската армия с обляно в кръв лице, с разкъсано жабо и висящ на парцали мундир събра около себе си група копиеносци и ги подреди в линия. Надавайки диви бойни викове, те се втурнаха напред с насочени пики, право срещу линията на неприятелската пехота, която веднага даде залп. Когато димът се разсея, телата на нападателите бяха налягали като парцалени кукли по червената земя, а обезглавеното тяло на водещия ги офицер беше само на метър пред тях.

Най-после Порция започна да различава двете армии. Стана й ясно, че кралската армия е пред поражение. По-малобройна от неприятелската, тя не можа да събере силите си след изненадващото нападение и да отблъсне ефективно атаките на врага.

Порция виждаше само част от бойното поле, точно където бяха бойците на Декатур. От мястото си тя не можеше да различава лицата им, но знаеше, че Руфъс и хората му са там долу и се бият на окървавеното поле.

Когато видя щандарта на Декатур, гордия орел на дома Ротбъри, който се издигаше неустрашимо над бойното поле, тя си пожела да можеше да отиде при другарите си и да се бие с тях под това знаме. Тъй като беше пропуснала шанса да си изясни отношенията с Руфъс преди решителната битка, сега трябваше да сподели опасността с него и хората му и да се бие редом с любимия си, с бащата на нероденото си дете. Желанието й стана така силно, че със сигурност щеше да я отнесе в центъра на борбата.

Все пак тя остана, където си беше, в клоните на могъщия стар дъб, поставила ръка върху корема си, приковала поглед към кръвопролитната битка, със сърце, изпълнено с неописуем ужас и плаха надежда.

 

Руфъс виждаше как мъжете около него падаха един по един. Видя как падна Джордж, старият приятел, който му помогна да овладее трудното изкуство на войната и командването и заедно с това го научи да понася достойно лишенията и опасностите в — живота на отлъчените и да разбира и уважава хората, които бяха поели по този път.

Руфъс си проби път през кървавия хаос, без да се заслепява от грозния блясък на смъртта, устремен към умиращия. Ала Джордж беше мъртъв. Очите му гледаха втренчено към оранжево-жълтото небе, стоическият му реализъм и спокойната мъдрост изтичаха от тялото му с кръвта, която се събираше на локва под главата.

Руфъс затвори очите на Джордж и се изправи бавно. Аякс тропаше нетърпеливо, издуваше ноздри и въртеше очи, за да изрази безпокойството си. Руфъс се метна отново на седлото и обърна коня към бушуващата битка. Видя как Пол, който стискаше с две ръце знамето на Декатур, се свлече от коня след атаката на група неприятели. Аякс препусна като вихър и си проби път през мъжете, наобиколили падналия.

Руфъс се наведе и грабна знамето, изплъзнало се от безсилните пръсти на Пол. Битката беше на живот и смърт, но Руфъс се биеше само за хората, които бяха последвали неговото знаме, които бяха споделяли живота му на отлъчен и бяха направили целите му свои. Той ги въвлече в тази война за своя изгода. Всички — и живите, и мъртвите — бяха дали своя принос за окончателната победа на рода Ротбъри.

Руфъс насочи коня си в най-голямата навалица. По пътя си уби безброй вражески войници, а Аякс стъпка още много с могъщите си копита. Помогна на няколко от другарите си да се освободят от нападателите си и да избягат, но самият той през цялото време търсеше един определен човек. Препускаше из бойното поле като бесен и беше недосегаем за оръжията. Мускетните изстрели свиреха покрай ушите му, сабите минаваха на сантиметри от лицето му, но той невъзмутимо си пробиваше път през кръвопролитното сражение, докато най-сетне видя пред себе си знамето на дома Гранвил.

Видя и самия маркиз Гранвил, възседнал великолепен сив кон, да подбужда хората си с тържествуващи викове. Изправен на стремената, маркизът даде заповед да бъде предприета последната атака, която да унищожи окончателно кралската армия.

— На бойното поле в Марстън Мур се води битка за правата на честния английски гражданин! — Гласът на Катон беше изпълнен с властна убедителност и хората му реагираха с въодушевен рев. Водени от сержантите си, те се нахвърлиха като бесни върху нестройните редици на вражеската армия. Катон препускаше пред всички на сивия си жребец. Без да се бави, Руфъс му препречи пътя.

Последва кратко объркване. Ала след миг погледът на Катон се проясни, той стегна юздите на коня си и двамата мъже застанаха един срещу друг в самия център на кръвопролитието. Шумът на битката сякаш затихна.

— Добър ден, Декатур — проговори Катон и разкъса тишината, която го обграждаше като магичен щит.

— Гранвил.

Краткият поздрав беше достатъчен. Руфъс обърна Аякс и се отдалечи от мястото на битката. Катон го последва. И двамата бяха готови да сложат край на личната вражда, която от детски години определяше живота, решенията и чувствата им.

Стигнаха до края на полето, където допреди час беше бушувала жестока битка. Без да си кажат дума, двамата слязоха от конете си и застанаха един срещу друг.

Руфъс заби пръта на знамето в размекнатата земя и свали шлема и нагръдника си. Катон също се освободи от въоръжението си и се изправи насреща му по бричове и кожен жакет.

— Мечове? — попита учтиво Катон. — Или мечове и ками?

— Няма значение — отговори със същата сдържана учтивост Руфъс.

— Тогава само мечове — реши Катон, извади камата от колана си и я хвърли на земята.

Руфъс последва примера му и извади меча си. Направи кратък поклон и се приготви да нападне.

Без да съзнава какво прави, точно в този момент Порция скочи от скривалището си. Водеха я инстинкти и предчувствия, на които нямаше сили да се противопостави. Знаеше само, че кралската армия е загубила сражението. Това не беше незначителна загуба, дреболия, а унищожително поражение, което щеше да отслаби значително кралските сили не само на север, а и в цялата страна.

Някъде в това окървавено поле трябваше да намери Руфъс — жив или мъртъв. Ако беше мъртъв, тя беше длъжна да го погребе. Макар че не се бяха помирили, тя щеше да намери тялото му и доколкото бе възможно, да сключи мир с душата му. Някога беше притежавала любовта му. И носеше в себе си част от него.

Без да бърза, Порция навлезе в бойното поле при Марстън Манър. Вечерницата беше избледняла, но все още се виждаше. Небето на запад червенееше. Тя следваше пътя си между мъртъвци и ранени, отминаваше отчаяни групички, които продължаваха да се бият, безплътна като призрак, невидима и ненаранима. Не чуваше крясъците и стоновете, пронизителните писъци на ранените, грозното пръхтене на умиращите коне. Не усещаше мириса на кръвта, нито напоената с кръв земя под краката си. Вървя, докато видя знамето на Декатур да се развява в една долинка.

Чу звън на стомана и замръзна на мястото си. В тайнствената тишина на здрача преди зазоряване шумът отекваше като гръм. След това Порция чу и тежкото дишане на биещите си, усети как въздухът вибрираше от напрежение. Чу приглушените стъпки на мъжки крака, движещи се по меката почва. Ала не чу гласове.

Със същия непогрешим инстинкт, който я бе довел дотук, тя се запъти към шумовете, тиха и невидима в сенките на утринния здрач.

Най-сетне видя изкусния смъртоносен танц на двамата мъже, чиито мечове се стрелкаха като сребърни риби във всички посоки, виеха се и съскаха. Силните, на пръв поглед нематериални тела приличаха на призраци, красиви и смъртоносни.

В този миг Порция прозря какво ставаше пред очите й и се изтръгна от сковаността и замайването си. Тези двамата не знаеха ли, че имат близки, които ги обичат? Не знаеха ли, че твърде много хора разчитат на тяхната сила, съчувствие и любов? Не знаеха ли, че са длъжници на тези хора, че зависят от тяхната любов и разбиране?

Тя посегна към ножа в ботуша си, присви очи и се прицели в преплелите се острия. Двамата мъже дори не подозираха, че тя стоеше зад тях в мрака. За тях съществуваше само този последен дуел, нищо повече. Ала умът на Порция работеше ясно като никога преди. Като воин, планирал смъртоносна атака, тя зачака студено и безчувствено да настъпи благоприятният момент за намеса.

Когато мигът дойде, тя не се поколеба нито секунда и метна ножа си. Острието улучи меча на Катон и изсипалият се дъжд от искри отклони вниманието му точно когато се готвеше да пробие защитата на противника си. В следващия миг Порция се хвърли между биещите се, падна на колене и се сви, за да не я улучат.

Мъжете замръзнаха насред движенията. Руфъс пръв сведе острието си и отстъпи назад. Едва когато Катон последва примера му, Порция вдигна глава.

Руфъс захвърли меча си, наведе се и я хвана под мишниците. Вдигна я и я раздруса здраво. Сложи я да стъпи на земята и отново я разтърси с такава сила, че й се зави свят.

— Как посмя! Как посмя да извършиш нещо толкова безумно и неописуемо глупаво! — изкрещя той. — Можех да те убия! — Привлече я към себе си, скри главата й на гърдите си и изля гнева си над главата й, докато милваше косите й и стискаше здраво крехкия тил и тесните рамене.

Порция го блъсна и успя да се освободи. И нейният гняв пламтеше с дива сила. Плачеше от ярост и от изживяното разочарование и в същото време от радост, че Руфъс я обичаше толкова силно. Знаеше го въпреки грубата хватка и невъздържаните ругатни, които се лееха от устата му. Но в момента не можеше да бъде сигурна в своите чувства. По-силно от всичко друго беше огромното възмущение от онова, което я беше довело тук.

— Ами ти? Как можа да го направиш? — изкрещя тя и отстъпи крачка назад. — Всъщност това важи и за двамата — как можахте да го направите? — Обърна се към стреснатия Катон и направи широк жест с ръка. — Какво значение има, че бащите ви са се мразили? Какво означава тази омраза пред вашия живот? Пред живота на децата ви!

— Един момент… — прекъсна я Катон с властен жест, но тя не му позволи да я спре.

— Какво ще стане с Оливия? — попита гневно тя. — Какво ще стане с момиченцата, ако загинете в този безсмислен двубой с Руфъс? Да не мислите, че ги е грижа за нещо, станало преди тридесет години? Те искат баща си, имат нужда от него…

— Млъкни! — Катон се бе овладял и сложи край на тирадата й с такъв авторитет, че въпреки силата на убедеността си Порция спря насред изречението. — Ти си млада и глупава и нямаш право да ми говориш по този начин! — изгърмя той. — Откъде, по дяволите, се взе така изведнъж?

— Това няма значение — отговори Порция с пренебрежителен жест и отново се обърна към Руфъс. В очите й блесна зелен огън, от косата й сякаш се извиха пламъци; цялото й тяло вибрираше, толкова силно беше желанието й да сложи край на тази лудост.

— Какво ще стане с твоите синове, Руфъс? — попита тихо тя. — Нима искаш да израснат сираци като теб? Какво ще им остане, ако пожертваш живота си за едно безсмислено отмъщение?

Тя погледна дълбоко в очите му и видя как демоните се събудиха за живот. Без да се плаши, пристъпи към него и вдигна лице, за да се пребори с напиращата лудост.

— А какво ще стане с това дете, Руфъс? — попита настойчиво тя и сложи ръка на корема си. — Не съм готова да дам живот на едно сираче.

Този прост въпрос увисна тежко помежду им. Катон отстъпи крачка назад, сякаш това не го засягаше.

Руфъс чу думите на Порция, но те сякаш не стигнаха до съзнанието му. Видя ръката й върху корема и си припомни как беше стояла майка му, опитвайки се да опази останалото без баща дете в утробата й. Припомни си и новородената си сестра, синкава, восъчна, кървава…

— Моето дете? — Гласът му прозвуча странно глухо, сякаш не можеше да вникне в смисъла на казаното.

Порция чу само въпроса.

— А чие? — изсъска ядно тя и гърлото й се сви. — Или си мислиш, че съм спала с целия ти отряд?

Последва дълга, предълга тишина. И тримата бяха затаили дъх.

Накрая Руфъс прошепна с пресекващ глас:

— Заслужавам много, но не и това.

Порция махна обезкуражено с ръка и му обърна гръб.

— Откога знаеш? — попита Руфъс и нежно сложи ръка на рамото й. Това беше молба, а не заповед да се обърне.

— Малко преди обсадата… точно преди да тръгнем. Но не бях сигурна, тъй като нямам опит в тези неща. — Тя се обърна наполовина към него и в гласа й звънна напрежение.

— И защо не ми каза, мила?

— Първо не бях сигурна, а когато се уверих, ти не прояви склонност да ме изслушаш — отвърна лаконично тя и се запита защо не можеше да преглътне тази горчивина; защо, след като нещата помежду им започваха да се раздвижват, болката на последните две седмици заплашваше да я удави и трябваше да нанесе удар. — Ако ти бях казала онази вечер, нямаше да ме изслушаш, нали?

— Не. — В тази кратка дума прозвуча разкаянието за целия му досегашен живот, за манията, която го беше подлудявала. Толкова му се искаше да я притисне до себе си, да прогони мъката от очите й, да излекува раните й, да я помоли смирено за прошка. Но тя стоеше далече от него, защитена със стена от гняв и болка.

— Отидох в крепостта, защото исках да поговоря с Оливия и Фийби — обясни с треперещ глас Порция. — Трябваше да им кажа за… за… — Тя не можа да продължи. Зарови пръсти в косата си и я дръпна, за да се успокои. Гневът отлетя, защитната стена започна да се руши.

— Искала си да говориш с Оливия за бебето ни, нали? — помогна й Руфъс.

Порция кимна мрачно.

Руфъс нямаше думи да изрази тъгата и болката си. Но поне можеше да я прегърне. Привлече я към себе си и сложи ръка на тила й, добре познат жест, който винаги й вдъхваше покой и утеха.

— Прости ми — пошепна той, одрезгавял от разкаяние. В слепотата и отмъстителността си й беше причинил премного злини. — Преди да те срещна, не знаех какво значи да обичаш.

Катон стоеше настрана и слушаше внимателно. Не можа да разбере много от нещата, които се бяха случили между двамата, но силата на чувствата, която свързваше Руфъс Декатур и дъщерята на несъщия му брат, беше физически доловима. Той прибра меча си в ножницата и прекъсна тишината със спокоен въпрос:

— Правилно ли съм разбрал, Декатур? Племенницата ми носи вашето дете?

— Така изглежда, Гранвил. — Яркосините очи на Декатур погледнаха маркиза над главата на Порция с лека ирония. — Отсега нататък вече няма да ни свързва само пролятата кръв.

— Порция е дете на баща си. — Катон отговори на усмивката на врага си със смесица от цинизъм и хумор. — И подобно на баща си, е взела съдбата си в свои ръце, без да се съобразява с обществените нрави. Много ми се иска да ви пожелая щастие, но се съмнявам, че ще оцените чувствата ми… — Той вдигна рамене и затърси по-точно обяснение. — Баща ми не беше приятен човек. Вярваше, че всеки е длъжен да изпълнява дълга си, без да се съобразява с чувства или сантиментални връзки. Вашият баща се обърна срещу краля… и баща ми упражни справедливост от името на краля, при която баща ви трябваше да се прости с живота си. — Катон се изсмя безрадостно. — При сегашните обстоятелства съм склонен да възприема това като ирония на съдбата. Баща ми нито за миг не би се поколебал да предаде и мен на палача, ако беше доживял да види, че се обърнах срещу краля. Но аз мога да ви уверя, че за всеки соверен доход от земите на Ротбъри се води точна сметка, още от деня на смъртта на баща ви. Моля ви да ми повярвате. Аз не мога да ви обезщетя за неправдите, които баща ми извърши спрямо вашия баща, все едно дали са истински или привидни, но имам твърдата воля в името на нероденото дете да забравя враждата ни. Стига и вие да сте склонен да забравите.

Тонът беше спокоен, думите невероятно великодушни. Руфъс усети как Порция се раздвижи. Усети как тя потръпна, как дъхът й се ускори. Най-сетне сърцето му се отвори и той проумя, че демоните, които го владееха до днес, не бяха лично негови, а на баща му, човек с необуздан нрав, който се засягаше и обиждаше бързо и без причини и също така бързо подушваше предателство.

Две непоколебими личности се бяха сблъскали преди много години и последствията от този сблъсък вече не биваше да вгорчават живота на децата и внуците им. Щеше да му бъде трудно да изличи от себе си онези черти на баща му, които бяха довели до трагедията и бяха стрували живота на толкова много хора, но беше готов да опита — с цялото си сърце и душа. Руфъс взе ръката на Порция.

— Гранвил, ще дадете ли племенницата си за жена на граф Ротбъри?

— Не знам дали имам това право. — Усмивката промени лицето на Катон и то стана почти момчешко. Той посегна към свободната ръка на Порция и допълни: — Дамата има собствена воля. Порция, съгласна ли си да станеш жена на граф Ротбъри?

— Да. — Тази простичка дума беше достатъчна.

Руфъс, който имаше чувството, че това е моментът на решителен поврат в живота му, се почувства безкрайно облекчен и едва ли не безгрижен.

— Ще повикате ли свещеник, Гранвил?

— Значи искате да направим венчавка на полето? — ухили се Катон и отново заприлича на дяволит хлапак. — Е, мисля, че това е най-подходящата обстановка за булка в бричове. — Той се запъти към коня си. — Ще се върна след половин час.

— Не можем да се оженим тук! — възпротиви се Порция. — Не искам да се венчая в бричове.

— Мила моя, нямам намерение да чакам нито час повече, докато поставим връзката си върху солидни основи — отговори решително Руфъс. — Ти и без това носиш бричове през по-голямата част от времето, тъй че не виждам какво значение има.

— Но аз не мога да стана твоя контеса! Не съм от висшето общество. — Порция не можеше да обясни защо, но й хрумваха все нови и нови възражения. — Аз съм незаконно дете на един безделник и играч, нищо, че беше от рода Гранвил. Как мога да стана контеса Ротбъри?

Руфъс я привлече към себе си, взе лицето й между двете си ръце и впи очи в нейните.

— Какви са тези глупости?

Порция вдигна безпомощно рамене.

— Не знам. Наистина ли говоря глупости?

— Абсолютно — потвърди той. — И бъди така добра никога вече да не ги повтаряш.

— Е, бих казала, че и ти не си образцов лорд — отбеляза Порция и се засмя гърлено.

— Абсолютно правилно. — Той помилва бузите й и продължи тихо и настойчиво: — Ти си моят живот, любима. Мисълта, че ти причиних болка, ми е непоносима, но се кълна, че ще те обичам, уважавам и закрилям до края на живота си.

 

 

По-късно Порция произнесе брачните клетви пред един преуморен свещеник под трепкащите светлини на няколко фенери, поставени върху обърнати барабани — далече от бойното поле, под могъщо старо дърво с гъста зелена корона. Усети как Катон здраво стисна ръката я, за да я предаде на Руфъс, който я пое със същата здрава хватка. Той сложи на пръста й златен пръстен с гравиран орел на Ротбъри, тя стисна ръка в юмрук и го задържа здраво, за да не се изхлузи.

Двамата прекараха сватбената си нощ в търсене на мъжете, които се бяха били под знамето на Декатур. На здрачаване тя заспа на седлото, придържана от съпруга си; докато Уил водеше Пени за юздите, както беше направил и в онази ледена зимна нощ, когато делото на краля все още имаше изгледи за успех.

Руфъс отведе оцелелите от отряда си в село Декатур и побърза да се оттегли със съпругата си в своя дом. Двамата се любиха с бурна страст и когато тя се отпусна изтощено на гърдите му, полузаспала, той изпита ликуваща радост и увереност в бъдещето — нещо, което до преди ден считаше за невъзможно.

Усмихна се в мрака и приглади влажните къдрици от челото й.

— И защо беше тази самодоволна усмивка? — попита сънено Порция и се притисна до гърдите му.

— Откъде знаеш, че се усмихвам? — Той помилва гърба й и обхвана твърдото дупе.

— Усещам го по кожата ти. — Тя целуна меките косъмчета на гърдите му и преметна крак връз неговия. — Винаги знам какво мислиш.

— Ти май си решила да ме уплашиш — ухили се Руфъс и плъзна ръка между бедрата й. — Не знам защо, но не изпитах никакъв страх.

— Защото никога вече няма да мислиш за неща, които не бива да узная — обясни сериозно Порция и в следващия миг избухна в смях. Притисна ръката му към интимните си части и отново се изсмя подканващо.

Епилог

Коулфийлд Аби, Оуксбридж, Англия, 1645 година

 

— Брайън е тук — пошепна със сведена глава Оливия.

— Къде е? — попита Фийби и забави крачка.

— Зад нас. — Оливия стисна здраво ръката на приятелката си. — Усещам погледа му.

Порция погледна през рамо към алеята, от която бяха излезли.

— Наистина е там — отвърна бодро тя. — Вонящ кучи син.

Брайън Морз стоеше под една арка със скръстени ръце, облегнат небрежно на колоната, и наблюдаваше трите млади дами, които се разхождаха по моравата, хванати за ръце.

— Какво ли търси тук? — попита шепнешком Оливия.

— Същото като другите, мисля — отговори Порция, когато навлязоха в кръга с розови храсти. — Вероятно се опитва да вземе някакво участие в мирните преговори. Не мога да си представя, че играе значителна роля.

— Тук вече не може да ни види. — Фийби се наведе да помирише една от големите жълти рози, които бяха засадени на шпалир. След минута извика сърдито, отскочи назад и облиза капчицата кръв на пръста си. — Боже, роклята ми е опръскана с кръв! — изплака тя и разтърка пръските по бялата си рокля, така че се образува грозно червеникаво петно.

— Не биваше да правиш това — скара й се Порция, за съжаление много късно. — Така петното се вижда по-ясно. — Тя се надигна на пръсти, за да види какво става наоколо. — Оливия, баща ти и Руфъс вървят заедно по отсрещната алея — съобщи весело тя. — А кой е третият?

Оливия, която беше на ръст почти колкото Порция, погледна над храстите, докато дребната Фийби трябваше да подскача, за да види нещо.

— Това е кралят — отговори страхопочтително Фийби. Тъй като беше живяла доста време в кралския двор в Оксфорд, тя познаваше монарха — за разлика от приятелките си.

— Да идем да ги поздравим. — Порция навлажни показалеца си със слюнка и приглади веждите си. — Добре ли ми стои шапката?

— Не можем просто така да се изпречим на пътя им — възрази страхливо Оливия. — Не виждаш ли, че водят частен разговор? Не е прилично!

— А ти не виждаш ли, че съпругът ми носи на ръце нашето дете? — отговори с усмивка Порция и намести широкополата си шапка. — Това е още по-неприлично. Изобщо не е в съгласие с етикета.

— Права си — подкрепи я Фийби, силно впечатлена от гледката, която се разкриваше пред очите й. Руфъс Декатур, крал Чарлз и маркиз Гранвил, задълбочени в разговор. Всъщност това беше една от обичайните сцени в тази дни на мирни преговори, с изключение на обстоятелството, че лорд Ротбъри беше с дете на ръце. Бузесто зеленооко момиченце с лунички по нослето и червени къдрици. Малката смучеше палеца си и бъбреше нещо на детския си език, а с другата ръка дърпаше косите на баща си. Изглежда това не смущаваше граф Ротбъри, който продължаваше спокойно разговора си с краля.

— Щом вие не искате, аз ще отида сама да се представя на краля — заяви Порция с дяволита усмивка и без да се вслушва в протестите на приятелките си, прихвана полите си и излезе от розовата градина.

Брайън Морз излезе иззад колоната, за да проследи с поглед контеса Ротбъри, която вървеше през моравата към тримата мъже. Устните му се разкривиха пренебрежително, дребните сиви очички, загубили блясъка си, светнаха с обичайната бдителност. Копелето на Джак Уорт бе успяло да се вмъкне в изисканото общество и всички го приемаха. Никой не се притесняваше, че съпругът на Порция беше един от най-скандалните негодници в цялата страна, подъл крадец и разбойник, син на изобличен предател. Граф Ротбъри беше успял да се наложи по време на мирните преговори и двете страни придаваха тежест на думата му. На всичкото отгоре мършавата му, обсипана с лунички съпруга, която изобщо не се подчиняваше на придворния етикет, се славеше като очарователна ексцентричка.

Но Брайън още не беше свършил с лейди Ротбъри. Всъщност дори не беше започнал. С нея и с онази проклетница Оливия. Студеният му поглед се плъзна към втория му баща. И с него щеше да си разчисти сметките. Сигурно Катон беше в дъното на опита да го отровят при последното му посещение. За да се отърве от привърженика на краля под собствения си покрив, Гранвил беше използвал един особено злобен и унизителен метод, а Брайън не беше от хората, които забравят подобни неща.

Той се обърна рязко на токовете си и се оттегли в хладния полумрак на абатството.

 

 

Порция се приближи до тримата господа с обичайните си стремителни стъпки. Усмихна се, както винаги, когато видеше съпруга си. Руфъс не се беше променил съществено, след като възвърна правата си на аристократ. Обличаше се, както и преди, скромно и практично; косата му беше късо подстригана, в ярко противоречие с буйните къдрици на краля и кавалерите му. Тъй като скованите церемониалности на придворния етикет бяха чужди на същността му, проявите му бяха толкова резки, че понякога граничеха с грубост. Ако се съдеше по недоволното лице на краля, Руфъс за пореден път беше изказал открито мнението си пред своя своенравен и поставен под сериозен натиск от много страни господар.

Тримата се обърнаха към Порция, която смело излезе насреща им и направи почтителен реверанс пред краля. Руфъс я представи и Чарлз промърмори няколко приветствени думи, но си остана намръщен. За разлика от него Руфъс се държеше напълно непринудено, а малката се засмя весело при вида на майка си и протегна ръчички към нея.

— Ах, тази лъжлива малка женичка — засмя се развеселено Руфъс и подаде бебето на майка му.

Порция целуна своята Ева по пълните бузки и бе дарена с радостно гукане.

— Смятам да обсъдя въпроса със съветниците си — съобщи високомерно Чарлз и направи властен жест, с който им даваше да разберат, че разговорът е приключен. — Ротбъри, Гранвил, лейди Ротбъри, желая ви добър ден. — Той сведе глава и закрачи по алеята, докато мъжете се кланяха зад гърба му, а Порция отново приклекна в реверанс.

— А аз си мислех, че вие сте съветниците му — отбеляза критично Порция.

Катон поклати глава с необичайно за него вълнение.

— Знаеш ли къде се Оливия и Фийби? Трябва веднага да се върнем в Кливдън. Току-що ми съобщиха, че състоянието на Даяна се е влошило.

— Много съжалявам — заяви искрено Порция. Даяна не я обичаше, но тя не й желаеше злото. Съпругата на Катон беше болна от няколко седмици и я бяха отнесли в къщата на Гранвил в Лондон, докато сестра й и заварената й дъщеря бяха дошли със съпруга й в Оуксбридж, за да участват в мирните преговори. За съжаление нещата не се развиваха според очакванията.

Катон поглади брадата си.

— Кървенето не спира. Лекарят казва, че е много слаба…

— Оливия и Фийби са в розовата градина. — Порция посочи към средата на парка. — Не пожелаха да дойдат с мен, защото счетоха, че е неприлично.

— Ти обаче не видя пречки да се представиш на краля — укори я засмяно Руфъс.

— Напротив, сметнах за свой дълг да те освободя от Ева. Според мен е върхът на неприличието да водиш разговор с краля, докато носиш дете на ръцете си — отговори Порция и вдигна високо едната си вежда.

— Моля да ме извините… — Катон се запъти с бързи крачки към розовата градина, твърде зает с мислите си, за да се вслуша в шеговитата словесна престрелка.

Руфъс го проследи с намръщено чело. След малко се обърна към свода на абатството.

— Направи ли ти впечатление, че до преди малко там стоеше един мъж?

— Да, това беше торният бръмбар. — Порция целуваше едно по едно закръглените пръстчета на Ева и малката гукаше възхитено.

— Май не те разбрах. — Руфъс се намръщи още повече.

— Брайън Морз, завареният син на Катон — обясни Порция. — Незнайно по каква причина Оливия се плаши до смърт от него. Тя не е в състояние да обясни защо, но той я имитира и й се надсмива. Отвратителна личност. — Тя се изсмя със задоволство на прекрасния спомен. — Уредихме прибързаното му заминаване от Гранвил Касъл и го накарахме да се почувства доста неловко. Сигурно още е бесен от гняв и не може да ни понася.

— Разбирам. — Руфъс подръпна замислено брадата си. Дебнещите погледи на непознатия му причиняваха неловкост. Реши да събере сведения за Брайън Морз. Когато се обърна към жена си, погледът му се проясни и той заяви: — Крайно време е да облечеш отново бричовете си.

— А, значи роклята ми не ти харесва? — попита предизвикателно Порция и огледа доволно ябълковозелената си роба. — Според мен е прекрасна.

— Наистина е хубава, но бричовете ми харесват много повече.

Чувственият му тон накара очите й да заблестят.

— Не мога да изляза пред краля в бричове.

— Права си, но ние напускаме двора. Направих всичко, което беше по силите ми, но кралят е упорит като магаре и отказва да сключи мир при условията на Кромуел.

— Пак ли ще има война?

— Вероятно. — Руфъс разтърси глава и в очите му блесна нетърпение. — В момента нямам нерви за тези неща. През следващите месеци смятам да се посветя на възстановяването на дома си. Ще надзиравам опитомяването на синовете си и ще… — Той се приближи към нея и плъзна пръст по устните й — … ще се любя до насита с моето опърничаво врабче.

Порция задържа пламтящия му поглед, изпълнен със страстни обещания. Задъхана и трепереща, тя чакаше целувката, която да подпечата обещанието, и мига, в който щеше отново да попадне под властта на добре познатата магия, когато светът около нея изчезваше и оставаше само всепоглъщащата увереност, че животът, душата и сърцето й принадлежаха завинаги на този мъж, както й принадлежеше и той.