Серия
На седмия ден (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Demônio e a Srta. Prym, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 50 гласа)

Същата вечер Шантал забеляза, че заедно с парите за обичайната почерпка чужденецът й подаде и някаква бележка. Тя я пъхна в джоба си, преструвайки се, че не й отдава голямо значение, въпреки че бе забелязала как въпросителният поглед на чужденеца се опитва да срещне нейния. Ролите като че ли бяха разменени: тя владееше положението, тя избираше мястото и часа на битката. Именно по този начин действаха добрите ловци: те диктуваха условията и правеха така, че жертвата да дойде при тях.

Едва когато се прибра в стаята си, този път със странното усещане, че през нощта ще спи много добре, прочете бележката: той искаше да се срещнат на същото място, където се бяха запознали.

Накрая бе добавил, че предпочита да разговарят насаме. Но ако тя поиска, биха могли да разговарят пред всички.

Тя не подцени отправената заплаха; напротив, бе доволна. Това доказваше, че той губи контрол, защото опасните мъже и жени никога не постъпват така. Ахав, великият миротворец на Вискос, често казвал: „Съществуват два вида глупаци — едните се отказват да направят нещо, защото са били заплашени, а другите мислят, че заплашвайки, ще постигнат нещо.“

Скъса бележката на дребни парченца, изхвърли ги в тоалетната и пусна водата, изкъпа се с почти вряла вода, пъхна се под завивките и се усмихна. Бе постигнала точно това, което искаше: да се срещне отново с чужденеца, за да разговаря с него насаме. Ако иска да разбере как да го победи, трябва да го опознае по-добре.

Заспа почти веднага. Сънят й бе дълбок, възстановителен, отпускащ. Бе прекарала една нощ с Доброто, една нощ с Доброто и Злото и една нощ със Злото. Нито едното, нито другото бяха постигнали нещо, но все още бяха живи в душата й и сега встъпваха в битка помежду си, за да докажат кое е по-силно.

 

Когато чужденецът пристигна, Шантал беше мокра до кости; бурята бе забушувала отново.

— Хайде да не си говорим за времето — каза тя. — Както виждате, вали. Знам едно място, където можем да разговаряме.

Стана и взе една голяма платнена торба.

— Носиш пушка — отбеляза чужденецът.

— Да.

— Искаш да ме убиеш.

— Искам. Не знам дали ще успея, но имам голямо желание да го сторя. Донесох оръжието обаче с друга цел: може да срещна белязания вълк по пътя си и да го убия — така във Вискос ще започнат да ме уважават повече. Чух го да вие вчера, въпреки че никой не ми вярва.

— Какъв е този белязан вълк?

Тя се поколеба дали да допусне по-близо до себе си този човек, който беше неин враг. Спомни си впрочем за една книга по японски бойни изкуства — винаги четеше онова, което гостите оставяха в хотела, независимо на каква тема беше написаното, защото не й се искаше да харчи пари за книги. И там пишеше, че най-добрият начин да отслабиш противника си е да го накараш да повярва, че си на негова страна.

Вървейки под дъжда и вятъра, тя му разказа историята. Преди две години един от жителите на Вискос — а именно ковачът на селото — излязъл да се разходи, когато изведнъж се озовал срещу един вълк и малките му. Мъжът се изплашил, взел един клон и тръгнал срещу животното. В такива случаи обикновено вълкът бяга, но понеже този бил с вълчетата си, на свой ред атакувал и ухапал човека по крака. Ковачът, чиято професия изисквала от него да притежава необикновена сила, успял да го удари много силно и вълкът отстъпил, като се скрил в гората с малките си и никой повече не го видял; всичко, което се знае за него, е, че има бяло петно на лявото ухо.

— Затова ли е „белязан“?

— Дори и най-свирепите животни обикновено никога не нападат човека освен в изключителни ситуации като тази, за да защитят малките си. Но след като нападнат човек и опитат човешка кръв, стават опасни; стават ненаситни и от диви животни се превръщат в убийци. Всички вярват, че този вълк някой ден отново ще нападне човек.

„Това е точно моята история“, помисли си чужденецът.

Шантал се опитваше да върви колкото се може по-бързо, тъй като беше по-млада, по-енергична и искаше да има психологическо предимство, като измори и засрами мъжа, който я придружаваше; той обаче успяваше да следва ритъма на крачките й. Въпреки че не се бе изморил много, по едно време я помоли да вървят по-бавно.

Стигнаха до малък заслон, покрит със зелена мушама; бе добре замаскиран, ловците го използваха, за да изчакват там плячката си. Седнаха вътре, като търкаха и духаха замръзналите си ръце.

— Какво искате? — попита тя. — Защо ми изпратихте бележката?

— Ще ти задам една гатанка: от всички дни в живота ни кой е този, който никога не идва?

Не получи отговор.

— Утрешният — каза чужденецът. — Но ти, както изглежда, вярваш, че утрешният ден ще настъпи, и отлагаш това, за което те помолих. Днес е първият от почивните дни: ако не кажеш нищо, аз самият ще го сторя.

Шантал излезе от колибата, отдалечи се на разумно разстояние, откопча платнената чанта и извади пушката. Чужденецът сякаш не обърна никакво внимание на това.

— Бутала си златото — продължи той. — Ако трябва да напишеш книга за този епизод от живота си, мислиш ли, че болшинството от читателите — които се сблъскват с какви ли не трудности, понасят несправедливостите на живота и на останалите, принудени са непрекъснато да се борят, за да плащат училището на децата и храната на масата — ще се молят ти да избягаш с кюлчето?

— Не знам — отвърна тя, като зареди пушката с един патрон.

— И аз не знам. Това е отговорът, който исках да получа.

Шантал постави още един патрон.

— Готвиш се да ме убиеш, въпреки че се опита да ме успокоиш с историята за вълка, когото търсиш. Толкова по-добре, защото по тоя начин отговаряш на въпроса ми: хората по природа са лоши, щом като обикновена сервитьорка от някакво затънтено село е способна на престъпление заради пари. И понеже вече знам отговора, ще умра доволен.

— Вземете — каза тя на чужденеца, като му подаде оръжието. — Никой няма представа, че ви познавам. Всички данни от адресната ви карта са фалшиви. Можете да си тръгнете когато поискате и, както разбирам, можете да отидете в която част на света пожелаете. Не е нужно да имате точен мерник: достатъчно е да насочите пушката към мен и да натиснете спусъка. Патронът се състои от многобройни оловни частици, които, след като излязат от цевта, се разпръскват конусовидно. Така могат да бъдат убити птици и хора. Можете дори да гледате в друга посока, ако не искате да видите разкъсаното ми тяло.

Мъжът постави пръста си на спусъка и се прицели в Шантал; тя с изненада установи, че държи пушката съвсем правилно, като професионалист. Дълго стояха така; момичето знаеше, че едно леко подхлъзване или трепване, предизвикано от някое внезапно появило се животно, могат да направят така, че пръстът му да помръдне и оръжието да изгърми. В този миг си даде сметка колко инфантилно се бе държала, опитвайки се да предизвика някого единствено заради удоволствието да го провокира с думите, че не е способен да стори това, което иска от другите.

Чужденецът държеше пушката насочена към нея, очите му не мигваха, ръцете му не трепваха. Вече беше късно — той може би се беше убедил, че всъщност идеята да убие това момиче, което го бе предизвикало, не е толкова лоша. Шантал се канеше да го помоли за прошка, но чужденецът свали пушката, преди тя да бе произнесла и една дума.

— Мога почти да докосна страха ти — каза той, връщайки пушката на Шантал. — Долавям миризмата на стичащата се от теб пот, въпреки че дъждът успява да я прикрие; и чувам туптенето на сърцето ти, което още малко, и ще излезе от гърлото ти, макар че вятърът люлее клоните и вдига адски шум.

— Тази вечер ще направя това, за което ме помолихте — каза Шантал, преструвайки се, че не е чула всички онези истини, които той бе изрекъл. — В края на краищата вие сте дошли във Вискос, за да научите повече за собствения си характер: дали сте добър или лош. И аз току-що ви показах следното: въпреки всичко, което изпитах и сега престанах да изпитвам, вие бихте могли да натиснете спусъка, а не го направихте. Знаете ли защо? Защото сте страхливец. Използвате другите, за да решавате собствените си противоречия, но не сте в състояние сам да вземете решение.

— Един немски философ някога е казал: Дори и Бог има своя ад и това е любовта му към хората. Не, не съм страхливец. Вече съм натискал други спусъци, много по-лоши от спусъка на това оръжие; с други думи, произвеждал съм оръжия, много по-добри от това тук, и съм ги пласирал по света. Всичко съм вършил съвсем легално, посредством сделки, одобрени от правителството, печати, разрешаващи износа, плащане на данъци… Ожених се за жената, която обичах, родиха ми се две красиви дъщери, не присвоих нито едно сентаво от компанията си и винаги успявах да получа онова, което ми се полага. Ти се мислиш за жертва на съдбата, а аз, тъкмо обратното, винаги съм бил много активен. Борих се с превратностите, които се изпречваха пред мен, загубих някои битки, спечелих други, но разбрах, че победите и пораженията са част от живота на всеки един, ала не и от живота на страхливците, както ти ги наричаш, понеже те никога не губят, нито пък печелят. Много съм чел. Ходил съм на църква. Боял съм се от Бога и съм спазвал заповедите му. Бях с много добра заплата като директор на огромна фирма. И понеже получавах комисиона за всяка сделка, печелех достатъчно, за да издържам жена си, да осигуря дъщерите си, внуците и правнуците си, като се има предвид, че търговията с оръжие движи най-големите капитали в света. Давах си сметка какво означава всяко едно оръжие, което продавах, затова лично следях сделките; открих много случаи на корупция, уволних хора, спрях продажбите. Оръжията ми бяха произведени, за да защитават реда — единственият начин да продължи прогресът и изграждането на света, поне така си мислех.

Чужденецът се приближи до Шантал и постави ръце на раменете й; искаше тя да види очите му, да се увери, че той казва истината.

— Ти сигурно смяташ, че производителите на оръжия са най-голямото зло на света, и може би си права. Но факт е, че човекът е използвал оръжия още когато е живял в пещери — най-напред за да убива животни, а по-късно, за да си извоюва власт над останалите. Светът е съществувал без земеделие, без животновъдство, без религия, без музика, но никога без оръжия.

Той взе един камък от земята.

— Ето едно от тях, което нашата Майка Природа щедро е предоставяла на онези, които е трябвало да се преборят с праисторическите животни. Подобен камък сигурно е спасил някой човек и благодарение на този човек след безброй поколения сме се родили ти и аз. Ако той не е имал подръка този камък, някой месояден хищник е щял да го погълне и да попречи на стотици хиляди души да се родят.

Вятърът се усили. Дъждът ги дразнеше, но двамата не откъсваха очи един от друг.

— Така както мнозина критикуват ловците, а Вискос ги приема с всичките дължими почести, защото живее от тях, така както хората не обичат да гледат корида, но отиват в месарницата да си купят месо с оправданието, че животните са били убити по „хуманен“ начин, също така мнозина критикуват производителите на оръжие, но въпреки това те ще продължат да съществуват дотогава, докато има поне едно оръжие на земята. Защото, докато има едно, ще трябва да съществува още едно, иначе равновесието ще бъде унищожено, а това е опасно.

— Какво общо има това с моето село? — попита Шантал. — Какво общо има с нарушаването на Божиите заповеди, с престъплението, кражбата, с човешката природа, с Доброто и Злото?

Очите на чужденеца се промениха, сякаш потънаха в дълбока тъга.

— Спомни си какво ти казах в началото: винаги съм се старал да сключвам сделки, като спазвам законите, смятах себе си за „почтен човек“. Един следобед ми позвъниха в кантората: нежен женски глас безстрастно ми съобщи, че група терористи са отвлекли жена ми и децата ми. В замяна искаха голямо количество от това, с което бих могъл да ги снабдя: оръжия. Поискаха от мен да пазя тайна и обещаха, че нищо няма да се случи със семейството ми, ако следвам инструкциите, които те щяха да ми дадат. Жената прекъсна разговора, като каза, че ще ме потърси след половин час, и поиска да чакам в точно определена телефонна кабина на гарата. Каза ми да не се притеснявам излишно, понеже се отнасят добре с жена ми и дъщерите ми и ще ги освободят след няколко часа— за целта трябва само да изпратя нареждане по електронната поща до един от филиалите ни в някаква страна. Всъщност не става дума за кражба, а за легална покупка, която дори би могла да остане незабелязана от компанията, за която работех. Като гражданин, възпитан да се подчинява на законите и да се чувства защитен от тях, първото нещо, което сторих, бе да се обадя в полицията. В следващия миг аз вече не бях господар на решенията си, бях се превърнал в някой, който е неспособен да спаси собственото си семейство, моят свят се бе изпълнил с анонимни гласове и трескави телефонни разговори. Щом се отправих към телефонната кабина, която ми бяха посочили, цяла армия от техници вече бе свързала подземния телефонен кабел с най-модерната възможна апаратура, за да засече в същия миг точното място, откъдето щеше да дойде обаждането. Имаше хеликоптери, готови да излетят, стратегически разположени автомобили, които да спрат движението, тренирани и въоръжени до зъби мъже в състояние на бойна тревога.

Две правителства от доста отдалечени континенти бяха уведомени за случая и забраниха всякакви сделки; единственото, което се искаше от мен, бе да изпълнявам заповеди, да повтарям изречения, които ми биваха казвани, да се държа така, както настояваха специалистите.

Още същия ден скривалището, където държаха заложниците, беше превзето, а терористите — две момчета и едно момиче, които очевидно нямаха никакъв опит, а бяха само отделни механизми от могъща политическа организация — бяха убити, целите надупчени от куршуми. Преди това обаче бяха имали време да екзекутират жена ми и двете ми дъщери. И ако дори и Бог има своя ад, който е любовта му към хората, всеки човек има своя ад съвсем близо до себе си и това е любовта към собственото му семейство.

Мъжът направи пауза: боеше се, че няма да може да се сдържи и в гласа му ще проличи едно чувство, което искаше да скрие. Щом като се овладя, продължи:

— Както полицията, така и терористите използваха оръжия, произведени от моя завод. Никой не знаеше как бяха попаднали в ръцете на терористите, а и това нямаше значение: оръжията бяха налице. Въпреки цялото ми старание, въпреки борбата ми всичко да се извършва според най-строгите норми на производство и търговия семейството ми бе убито от нещо, чиято продажба аз самият вероятно бях уговорил в някой скъп ресторант, разговаряйки за времето или за световната политика.

Още една пауза. Когато продължи, като че ли вече говореше друг човек, съвсем безразличен към всичко това.

— Познавам добре оръжието и мунициите, с които е било убито семейството ми, и знам къде са се целили: в гърдите. Куршумът пробива малък отвор на влизане, по-малък от обиколката на кутрето ти. Но щом достигне до някоя кост, се разделя на четири и всяко от парчетата продължава в различна посока, унищожавайки безмилостно всичко, което се изпречи на пътя му: бъбреци, сърце, черен дроб, бели дробове… А когато срещне нещо по-плътно, като прешлен например, отново променя посоката си, отнасяйки остри костици и разкъсани мускули — докато накрая успее да излезе. Всеки един от четирите изходни отвора е голям почти колкото юмрук и въпреки това куршумът все още има силата да разпръсква из стаята парчета от влакна, месо и кости, налепили се по него, докато е преминавал през тялото. Всичко това трае по-малко от две секунди: две секунди не са дълъг период, за да умреш, но времето не се измерва по този начин. Надявам се, че разбираш.

Шантал кимна утвърдително.

— В края на годината напуснах работа. Обиколих всички краища на земята, като оплаквах мъката си и се питах как е възможно човешкото същество да е способно на такава жестокост. Изгубих най-важното, което всеки човек притежава: вярата в ближния. Смях се и плаках над иронията, с която Бог ми показа по този толкова абсурден начин, че съм инструмент на Доброто и Злото. Постепенно престанах да проявявам състрадание и днес сърцето ми е сухо: все ми е едно дали ще съм жив или мъртъв. Но преди това, в името на жена си и двете си дъщери, трябва да разбера какво се е случило в онова убежище. Разбирам, че може да се убива от омраза или от любов, но нима е възможно това да стане без причина, само заради някаква сделка? Може би ще ти се стори наивно — в крайна сметка хората всекидневно се избиват за пари, — но мен това не ме интересува, мисля единствено за жена си и дъщерите си. Искам да разбера какво точно е станало в главите на онези терористи. Искам да разбера дали в даден момент не са могли да изпитат милост към тях и да ги пуснат да си вървят, след като семейството ми няма нищо общо с тази война. Искам да знам дали няма частица от секундата, в която Доброто и Злото да се сблъскат и Доброто да победи.

— Но защо точно Вискос? Защо моето село?

— А защо точно оръжията от моя завод, след като на света има толкова оръжейни заводи, върху някои от които не се упражнява никакъв контрол от страна на правителството?! Отговорът е съвсем прост: случайно. Трябваше ми някое малко селище, в което всички да се познават и да се обичат. Но в мига, в който научат за наградата, Доброто и Злото отново ще застанат едно срещу друго и онова, което е станало в убежището, ще се случи и в твоето село. Терористите вече са били обградени, обречени; и въпреки това са убили, за да изпълнят някакъв ненужен, лишен от смисъл ритуал. Селото ти има на разположение нещо, което на мен не ми бе предложено: възможността за избор. Вместо от полиция жителите му ще бъдат обградени от жаждата за пари, могат дори да повярват, че на тях се пада мисията да защитят и спасят селището -въпреки това все още ще имат свободата да решават дали да убият заложника. Искам само едно: да видя дали други хора биха действали по-различно от начина, по който постъпиха онези нещастни и кръвожадни младежи. Както ти казах на първата ни среща, историята на един човек всъщност е история на цялото човечество. Ако наистина съществува състрадание, ще разбера, че съдбата е била жестока към мен, но понякога може да бъде милостива към другите. Това с нищо няма да промени чувствата, които изпитвам, няма да върне семейството ми, но поне ще отстрани демона, който върви до мен и ми отнема всякаква надежда.

— А защо искате да узнаете дали съм способна да ви обера?

— Поради същата причина. Ти може би делиш света на леки и тежки престъпления: не е така. Вярвам, че и терористите са разделяли света по този начин: мислели са, че убиват заради някаква кауза, а не само заради удоволствие, любов, омраза или пари. Ако ти вземеш златното кюлче, ще трябва да обясниш престъплението пред самата себе си, след това пред мен и аз ще разбера как убийците са оправдали пред себе си убийството на най-скъпите ми същества. Сигурно вече си забелязала, че през всичките тези години се опитвам да разбера какво се е случило; не знам дали това ще ми донесе спокойствие, но не виждам друга алтернатива.

— Ако открадна златото, няма да ме видите повече.

За пръв път през този почти половин час, докато траеше разговорът им, чужденецът се усмихна леко.

— Занимавал съм се с оръжия, недей да го забравяш. А това включва и тайните служби.

Мъжът поиска тя да го заведе обратно до реката — беше се изгубил и не знаеше как да се върне. Шантал взе пушката — която бе поискала от един приятел под претекст, че напоследък се чувства много напрегната и желае да се поразсее, ловувайки, — прибра я в платнената чанта и двамата тръгнаха надолу. По пътя не размениха нито дума. Когато отново стигнаха до реката, той се сбогува с думите:

— Разбирам защо се бавиш, но не мога да чакам повече. Разбирам също така, че за да се пребориш със самата себе си, ти беше нужно да ме опознаеш по-добре: сега вече ме познаваш. Аз съм човек, който върви по земята, придружаван от един демон; за да го отстраня или да го приема окончателно, трябва да си отговоря на някои въпроси.