Серия
На седмия ден (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Demônio e a Srta. Prym, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 50 гласа)

Жителите на Вискос бързо научиха навиците на чужденеца: той ставаше рано, пиеше силно кафе и тръгваше на разходка из планината въпреки дъжда, който не бе спирал от втория ден след пристигането му в селото и който скоро се превърна в снежна буря, която спираше за кратко и пак започваше. Никога не обядваше; обикновено се прибираше в хотела в ранния следобед, затваряше се в стаята си и, както всички предполагаха, спеше.

Щом се мръкнеше, отново тръгваше на разходка, този път из околностите на селото. Влизаше винаги пръв в ресторанта, поръчваше най-изисканите ястия, без да се подвежда от цената, винаги избираше най-хубавото вино, без то да е непременно най-скъпото, изпушваше една цигара и веднага след това отиваше в бара, където бе започнал да се сприятелява с мъжете и жените, които го посещаваха.

Обичаше да слуша истории за този край, за поколенията, които бяха живели във Вискос (някои твърдяха, че в миналото е бил голям град, за което свидетелстваха руините от къщи, намиращи се извън трите съществуващи днес улици), за обичаите и суеверията, които бяха част от живота на селяните, за новите техники на обработване на земята и за пашата.

Когато дойдеше моментът да говори за себе си, разказваше противоречиви истории — понякога твърдеше, че е бил моряк, друг път споменаваше за големи оръжейни заводи, които е ръководил, а също и за период, през който изоставил всичко, за да прекара известно време в някакъв манастир, търсейки Бог.

На излизане от бара хората обсъждаха дали говори истината, или лъже. Кметът смяташе, че човек може да се занимава с най-различни неща през живота си, въпреки че жителите на Вискос знаеха съдбата си още от деца; свещеникът бе на друго мнение и смяташе новодошлия за заблуден, объркан човек, опитващ се да преоткрие себе си.

Всички бяха сигурни единствено в това, че чужденецът ще остане в селото само седем дни; съдържателката на хотела разказваше, че го чула да се обажда до столичното летище и да потвърждава полета си, който, чудно защо, бил до Африка, а не до Южна Америка. Веднага след телефонния разговор извадил от джоба си пачка банкноти и предплатил нощувките, а също и всички хранения в ресторанта въпреки уверенията й, че му има доверие. Но тъй като чужденецът настоявал, тя му предложила да плати с кредитна карта, както постъпват обикновено останалите гости; така ще има на разположение пари в случай на непредвидени обстоятелства до края на пътуването си. Поискала също да добави, че може би в Африка не приемат кредитни карти, но щяло да бъде недискретно да покаже, че е чула разговора му или пък че смята някои континенти за по-напреднали от други.

Чужденецът й благодарил за загрижеността, но учтиво отказал.

През следващите три вечери той черпеше всички поред, като отново плащаше в брой. Това никога не се бе случвало във Вискос, така че противоречивите истории бързо бяха забравени и хората започнаха да го възприемат като щедър и дружелюбно настроен човек без предразсъдъци, склонен да се отнася със селяните така, сякаш не стоят по-долу от мъжете и жените в големите градове.

Сега се водеха спорове на друга тема: след като затвореха бара, някои от последните посетители споделяха мнението на кмета, като казваха, че новодошлият е човек с голям опит, способен да оцени доброто приятелство; други твърдяха, че свещеникът е прав, понеже познава по-добре човешката душа, и че чужденецът е самотник, който търси нови приятели или се опитва да си създаде нова представа за живота. Независимо от това той бе приятна личност и жителите на Вискос бяха убедени, че ще им липсва, когато си замине следващия понеделник.

Освен това беше и много възпитан, което пролича в една важна подробност, забелязана от всички: новодошлите, особено ако бяха сами, винаги се опитваха да завържат разговор с Шантал Прим, момичето, което сервираше в бара — може би надявайки се на мимолетна авантюра или на кой знае какво. Този човек обаче се обръщаше към нея само за да си поръча питие и никога не отправяше съблазняващи или похотливи погледи към девойката.

През следващите три нощи след срещата при реката Шантал изобщо не можа да спи. Бурята — която ту спираше, ту започваше отново — разтърсваше металните щори, вдигайки страшен шум. Шантал се събуждаше много пъти, обляна в пот, въпреки че нощем винаги изключваше радиатора заради високата цена на тока.

През първата нощ тя усети присъствието на Доброто. Между два кошмара, които не успяваше да си спомни, се молеше на Бог да й помогне. Нито за миг не допусна, че би могла да разкаже какво е чула, да стане пратеник на греха и смъртта.

В един момент й се стори, че Бог е твърде далеч, за да я чуе, и започна да се моли на баба си, която бе починала преди време и която я бе отгледала, след като майка й бе умряла при раждането. Вкопчваше се с всички сили в идеята, че Злото веднъж вече е минало оттук и си е отишло завинаги.

Въпреки многото лични проблеми, които имаше, Шантал знаеше, че живее в селище с честни мъже и жени, които изпълняваха задълженията си, ходеха с вдигната глава и бяха уважавани в цялата област. Но невинаги било така: преди повече от два века във Вискос живеели най-големите негодници и всички възприемали това като нещо нормално, казвайки, че е поради проклятието, отправено от келтите, когато били победени от римляните.

Докато накрая мълчанието и смелостта на един-единствен човек — някой, който не вярвал в проклятия, а само в благословии — не изкупили вината на останалите жители. Шантал дочуваше шума от металните щори и си спомняше гласа на своята баба, която й разказваше какво се бе случило.

Преди много години някакъв отшелник — който по-късно става известен като свети Савин — живял в една от пещерите в този край. По онова време Вискос бил само граничен пункт, населяван от избягали от правосъдието бандити, контрабандисти, проститутки, авантюристи, които идвали тук, за да потърсят съучастници, убийци, които си почивали между две престъпления. Най-лошият от тях, един арабин, наречен Ахав, държал под контрол селището и околностите, събирайки насилствено данъци от селяните, които все още упорито се стремели да живеят почтено.

Един ден Савин слязъл от пещерата, отишъл в дома на Ахав и поискал да пренощува там. Ахав се изсмял: — „Не знаеш ли, че съм убиец, че съм заклал много хора по тези места и че животът ти не означава нищо за мен?“ „Знам — отвърнал Савин. — Но се изморих да живея в онази пещера. Бих искал да прекарам поне една нощ тук.“

Ахав знаел, че светецът е толкова прочут, колкото и самият той, и това го дразнело — не искал да дели славата си с човек, чиято сила изобщо не можела да се мери с неговата. Ето защо решил да го убие същата нощ, за да покаже на всички, че е единственият истински господар на селището.

Поговорили малко. Ахав бил впечатлен от думите на светеца, но тъй като бил недоверчив човек, вече не вярвал в Доброто. Посочил на Савин къде да легне и заплашително започнал да точи ножа си. След като го погледал известно време, Савин затворил очи и заспал.

Ахав точил ножа през цялата нощ. На сутринта, когато Савин се събудил, го заварил да плаче до леглото му.

„Ти не се уплаши от мен, дори не ме осъди. За пръв път някой прекара нощта до мен, вярвайки, че бих могъл да бъда добър човек и да подслоня изпадналите в нужда. И понеже ти повярва, че бих могъл да постъпя правилно, така и сторих.“

От този миг Ахав загърбил престъпния си начин на живот и започнал да преобразява областта. Именно тогава Вискос престанал да бъде граничен пункт, пълен с нарушители на закона, и се превърнал във важно средище на търговията между двете страни.

Да, точно така се бе случило.

Шантал избухна в плач, като благодареше на баба си, че й е припомнила тази история. Нейният народ бе добър и тя можеше да му вярва. Докато се опитваше да заспи отново, се запита дали все пак да не разкаже това, което чужденецът искаше, само за да види смаяната му физиономия, когато жителите на Вискос го изгонят от града.

На другия ден тя се учуди, виждайки го да излиза от ресторанта през задния вход на хотела, да се отправя към това, което бе едновременно бар, рецепция и магазин, и да разговаря с намиращите се там посетители като съвсем обикновен турист, уж, че се интересува как стрижат овцете и как опушват месото. Жителите на Вискос винаги бяха вярвали, че всеки чужденец ще е запленен от здравословния и природосъобразен начин на живот, който водят, и затова повтаряха с все по-големи подробности същите истории за това колко е хубаво да живееш далеч от модерната цивилизация, въпреки че всеки от тях би искал от дъното на душата си да е далеч оттук, сред коли, които замърсяват атмосферата, и квартали, в които е опасно да се движиш, само защото големите градове очароват безкрайно хората от селата.

Но винаги когато се отбиеше някой пътник, те показваха — единствено на думи — радостта си от факта, че живеят в един изгубен рай, като се опитваха да внушат на самите себе си колко е чудесно, че са се родили тук, забравяйки, че до този момент нито един от гостите на хотела не бе взел решението да изостави всичко и да се установи във Вискос.

Вечерта мина доста оживено, с изключение на една реплика, която чужденецът не биваше да казва:

— Децата тук са много добре възпитани. За разлика от други места, където съм бил, никога не ги чух да крещят сутрин.

За миг настъпи неловко мълчание — тъй като във Вискос нямаше деца, — но някой се сети да попита госта как намира местното ястие, което току-що бе опитал, и разговорът продължи съвсем нормално, като се въртеше около красотите на селото и недостатъците на големия град.

Колкото повече време минаваше, толкова по-напрегната ставаше Шантал, страхувайки се да не би той да поиска тя да разкаже за срещата в гората. Но чужденецът дори не поглеждаше към нея; заговори я само веднъж, когато поръча — и плати в брой — по едно питие за всички присъстващи.

След като посетителите си тръгнаха и чужденецът се качи в стаята си, тя свали престилката, запали цигара от забравена на една маса кутия и каза на съдържателката на хотела, че ще почисти сутринта, тъй като е много изморена след безсънната нощ. Съдържателката се съгласи, Шантал взе палтото си и излезе в студената нощ.

Жилището й бе на две минути път и докато дъждът мокреше лицето й, тя си мислеше, че може би всичко това е само една безумна идея, зловещ начин, който чужденецът бе избрал, за да привлече вниманието й.

Тогава се сети за златото: видяла го бе с очите си.

Може би не е било злато. Беше твърде изморена, за да мисли, и щом влезе в стаята си, се съблече и се пъхна под завивките.

През втората нощ Шантал се срещна с Доброто и Злото. Заспа дълбоко, без да сънува нищо, но се събуди след по-малко от час. Навън цареше тишина, нямаше нито вятър, който да блъска щорите, нито се чуваха шумове от нощни животни — нямаше абсолютно нищо, което да й напомня, че все още е в света на живите.

Отиде до прозореца и се загледа в пустата улица, в ситния дъжд, в мъглата, осветявана единствено от слабата светлина на рекламния надпис на хотела — всичко това придаваше на селото още по-злокобен вид. Тя добре познаваше тишината на това затънтено място, която не означава непременно спокойствие, а пълна липса на нещо ново, което да бъде казано.

Погледна към планината; не можеше да я види, защото облаците бяха много ниски, но знаеше, че някъде там е скрито златно кюлче. Или по-скоро нещо жълто във формата на плочка, което един чужденец бе оставил там. Бе й показал точното му местонахождение, едва ли не бе поискал от нея да изрови металния предмет и да го вземе.

Легна си пак, повъртя се ту на едната, ту на другата страна, стана отново и отиде в банята, разгледа голото си тяло в огледалото, страхувайки се, че скоро то вече няма да е така привлекателно, и пак се върна в леглото. Разкая се, че не е взела кутията с цигари, забравена на масата — знаеше, че притежателят й ще се върне и ще я потърси, и не искаше да се усъмнят в нея. Така беше във Вискос: полупразната кутия цигари си имаше притежател, падналото от нечие палто коиче трябваше да се пази, докато някой дойде да си го потърси, рестото трябваше да бъде върнато до последното сентаво, не беше позволено сметката да се закръгля. Проклето място, в което всичко можеше да бъде предвидено, организирано, споделено.

След като видя, че няма да може да заспи, отново се опита да се моли и да мисли за баба си, но мисълта й се бе спряла на една сцена: отворената дупка, изкаляният метал, отчупеният клон в ръката й, сякаш бе бастун на поклонничка, готова да тръгне на път. На няколко пъти задрямваше и се събуждаше, но навън цареше все такава тишина, а в главата й непрекъснато се повтаряше все същата сцена.

Веднага щом видя светлината на утрото да се процежда през прозореца, се облече и излезе.

Все още беше много рано дори и за такова място, където хората ставаха на разсъмване. Повървя по безлюдната улица, като на няколко пъти се обърна, за да се увери, че чужденецът не я следва, но поради мъглата виждаше само на няколко метра. От време на време се спираше, опитвайки се да чуе стъпки, но единственото, което долавяше, бяха неравните удари на сърцето й.

Навлезе в гората, стигна до скалата във формата на У — тя винаги я караше да се чувства нервна, защото й се струваше, че камъните всеки момент ще паднат, — взе същата пръчка, която бе оставила там предишния ден, разкопа мястото, което й бе посочил чужденецът, и извади кюлчето. Вниманието й бе привлечено от нещо: в гората продължаваше да цари тишина, сякаш имаше някакво чуждо присъствие, което плашеше животните и не позволяваше на листата да потрепват.

Изненада се от тежестта на метала в ръцете си. След като го изчисти от пръстта, забеляза на него щемпел, два печата и поредица от гравирани цифри. Опита се да ги дешифрира, но не успя.

Колко ли пари струваше това кюлче? Не знаеше точно, но — както чужденецът бе казал — сигурно бяха достатъчно, за да не е нужно да работи до края на живота си. Държеше в ръце мечтата си, нещо, което винаги бе искала да има и което някакво чудо бе поставило на пътя й. То й даваше шанс да се спаси от всички монотонни дни и нощи във Вискос, от задължението всеки ден да ходи от къщи до хотела, в който работеше, откакто бе станала пълнолетна, от посещенията веднъж в годината на всички нейни приятели и приятелки, които бяха заминали, защото семействата им ги бяха изпратили да учат надалеч и да успеят в живота, от всички отсъствия, с които вече бе свикнала, от мъжете, които, пристигайки тук, й обещаваха всичко и си тръгваха на другия ден, без дори да й кажат „довиждане“, от всички сбогувалия и несбогувания, които вече не й правеха впечатление. Този миг тук, в гората, бе най-важният в живота й.

Съдбата винаги бе много несправедлива към нея: баща й беше неизвестен, майка й бе починала при раждането, оставяйки й в наследство тежкия товар на вината; баба й бе селянка, която се занимаваше с шиене и заделяше всяко сентаво, за да може внучката й да се научи поне да чете и пише. Шантал бе мечтала за какво ли не: мислеше, че може да преодолее пречките по пътя си, да срещне подходящ съпруг, да си намери работа в някой голям град, да бъде открита от някой „ловец“ на таланти, озовал се тук, за да си почине, да направи кариера в театъра, да напише книга, която да има голям успех, да чува виковете на фотографите, молещи за една снимка, да стъпва по червените килими на живота.

Всеки ден бе ден на очакване. Всяка нощ бе нощ, в която би могъл да се появи някой, който да я оцени. Всеки мъж в леглото й бе надеждата, че ще тръгне на другата сутрин и никога повече няма да види тези три улици, каменните къщи, покривите от шистови плочи, църквата с гробището до нея, хотела с екологично чистите му продукти, за чието производство бяха необходими месеци, а се продаваха на същата цена като фабричните.

Веднъж й бе минало през ума, че келтите, древните обитатели на това селище, са скрили тук голямо съкровище и именно тя ще го открие. Наистина, от всички нейни мечти тази беше най-абсурдната, най-невероятната. Сега стоеше тук, със златното кюлче в ръце — съкровището, в което никога не бе вярвала, окончателното избавление.

Обзе я паника: за пръв път досега късметът й се усмихваше, но можеше да го изпусне още същия този следобед. А ако чужденецът промени намерението си? Ако реши да потърси друго селище, в което би могъл да срещне жена, много по-склонна да му помогне да осъществи плана си? А не би ли могла да се изправи, да се върне в стаята си, да вземе в един куфар малкото си вещи и чисто и просто да замине?

Представи си как ще слезе по стръмната пътека, как ще спре някоя кола на автостоп на пътя под селото, а през това време чужденецът ще прави поредната си сутрешна разходка и ще открие, че златото му е откраднато. Тя ще пътува към най-близкия град, а той ще се върне в хотела, за да повика полицията.

Шантал ще благодари на човека, качил я на автостоп, и ще отиде право на гишето на автогарата, за да си купи билет до някое далечно място; в този момент двама полицаи ще се приближат и учтиво ще я помолят да отвори куфара си. Като видят съдържанието, любезността им ще се изпари; тъкмо тя е жената, която търсят и за която са им се обадили преди три часа.

В полицейското управление Шантал ще трябва да избира между две неща: да каже истината, в която никой няма да повярва, или да твърди, че е видяла разровената пръст, решила е да копае и е намерила златото. Веднъж някакъв иманяр — който също търсеше нещо, скрито от келтите, — бе прекарал нощта в леглото й. Бе й казал, че законите на страната са ясни: човек има право на всичко, което открие, въпреки че е принуден да регистрира в някакъв отдел определени предмети с историческа стойност. Но това златно кюлче нямаше никаква историческа стойност, бе ново, с щемпел, печати и гравирани цифри. Полицията ще разпита мъжа. Той няма да може да докаже, че тя е влязла в стаята му и е откраднала нещо, което му принадлежи. Ще трябва да избират между неговите и нейните думи, но той сигурно е много могъщ и има връзки с високопоставени хора, така че ще победи. Шантал обаче ще поиска полицията да изследва кюлчето и ще открият, че тя казва истината: по метала има следи от пръст.

Междувременно историята ще стигне до Вискос и жителите му — от ревност или завист — ще започнат да се съмняват в момичето, ще започнат да разпространяват слуховете, че тя спи с някои от гостите на хотела; може би обирът е бил извършен, докато чужденецът е спял.

Случаят ще приключи трагично: златното кюлче ще бъде конфискувано, докато правосъдието се произнесе по случая, а тя отново ще вземе кола на автостоп и ще се върне във Вискос опозорена, съсипана. Ще се превърне в повод за клюки, които ще траят няколко поколения, докато бъдат забравени. По-късно ще открие, че съдебните процеси никога не водят до нищо, че за адвокатите трябват много пари, които тя няма, и накрая ще се откаже от процеса.

В резултат на всичко това няма да спечели нито пари, нито репутация. Имаше и друга версия: чужденецът да й е казал истината. Ако Шантал открадне златото и замине завинаги, няма ли да спаси селото от по-голямо нещастие? Но дори преди да излезе от къщи и да се отправи към планината, тя вече знаеше, че е неспособна на тази стъпка. Защо толкова се страхуваше точно в този момент, когато би могла коренно да промени живота си? В края на краищата нима не спеше само с мъжете, които й харесваха, нима понякога не се държеше така, че да накара чужденците да й оставят по-голям бакшиш? Нима не лъжеше от време на време? Нима не завиждаше на старите си приятели, които се появяваха в селото само по новогодишните празници, за да видят семействата си?

Стисна здраво златото, стана, почувства се безпомощна и отчаяна и отново го зарови в дупката. Не беше способна да го стори и това не се дължеше на факта, че е честна или не, а на страха, който изпитваше. Току-що си бе дала сметка, че има две неща, които пречат на човек да осъществи мечтите си: да мисли, че са невъзможни, или внезапен обрат на съдбата да ги направи възможни тогава, когато най-малко е очаквал. Защото в този миг започва да се страхува от пътя, който ще го изведе неизвестно къде, от живота, пълен с незнайни предизвикателства, и от възможността нещата, с които е свикнал, да изчезнат завинаги.

Хората искат да променят всичко и в същото време желаят нещата да продължат както преди. Шантал не бе съвсем наясно защо е така, но именно това се случваше с нея сега. Може би вече беше прекалено обвързана с Вискос, свикнала с поражението си и всеки шанс за победа би бил твърде тежко бреме за нея.

Сигурна беше, че на чужденеца му е омръзнало мълчанието й и скоро — може би същия този следобед — самият той ще реши да избере някой друг. Беше прекалено страхлива, за да промени съдбата си.

Ръцете, които бяха докоснали златото, сега пак трябваше да хванат метлата, гъбата и парцала за чистене. Шантал обърна гръб на съкровището и тръгна към селото, където съдържателката на хотела я чакаше с известно раздразнение, тъй като момичето бе обещало да изчисти бара преди единственият гост на хотела да се събуди.

Страхът на Шантал не се потвърди: чужденецът не си замина. Същата вечер тя го видя в бара, по-очарователен отвсякога, да разказва истории, които може би не бяха съвсем истински, но поне във въображението си той ги бе изживял пълноценно. И отново погледите им се срещнаха безучастно, когато той дойде да плати питиетата, с които черпеше посетителите.

Шантал се чувстваше изтощена. Молеше се всички да си тръгнат рано, ала чужденецът имаше по-голямо вдъхновение от друг път и не спираше да разказва случки, а останалите слушаха с внимание, интерес и оня омразен респект — или по-скоро подчинение, — който селяните изпитват пред всички, дошли от големите градове, и ги смятат за по-образовани, начетени, интелигентни, модерни.

„Глупаци — каза си тя. — Не разбират колко са необходими самите те. Не знаят, че когато някой поднася вилицата към устата си някъде по света, го прави само благодарение на хора като жителите на Вискос, които се трудят от сутрин до вечер, напояват земята с потта на уморените си тела и се грижат за добитъка с невероятно търпение. Те са много по-нужни на света, отколкото всичките граждани от големите градове, и въпреки това се държат — и се чувстват — като нисши същества, комплексирани и безполезни.“

Но чужденецът явно бе склонен да покаже, че културата му струва много повече, отколкото усилието на всеки един от мъжете и жените в бара. Посочи една картина на стената и каза:

— Знаете ли какво е това? Една от най-известните творби на света: „Тайната вечеря“ на Христос и учениците му, нарисувана от Леонардо да Винчи.

— Едва ли е толкова известна — възрази хотелиерката. -Купих я много евтино.

— Защото това е само репродукция; истинската картина се намира в една църква много далеч оттук. Но има една легенда, свързана с тази картина, не знам дали ще искате да я чуете.

Всички кимнаха и за пореден път Шантал изпита срам, че е тук и слуша как един човек излага на показ безполезните си знания само за да покаже, че е по-умен от останалите.

— Замисляйки тази картина, Леонардо да Винчи се сблъскал с една голяма трудност: трябвало да нарисува Доброто в образа на Христос и Злото в лицето на Юда, приятеля му, който по време на вечерята решава да го предаде. Прекъснал работата си по средата, за да намери най-подходящите модели. Не след дълго, докато слушал някакъв църковен хор, открил в едно от момчетата съвършения образ на Христос. Поканил го в ателието си и възпроизвел чертите му в етюди и скици. Изминали три години. „Тайната вечеря“ била почти готова, но Леонардо да Винчи все още не бил намерил подходящ модел за Юда. Кардиналът, който отговарял за църквата, започнал да го притиска, настоявайки да завърши колкото се може по-скоро фреската. След като търсил дни наред, художникът намерил в една канавка преждевременно състарен младеж, дрипав и пиян. Макар и трудно, склонил помощниците си да го пренесат в църквата, понеже нямал време да прави скици. Просякът бил пренесен дотам, без да разбере: помощниците го придържали прав, а Леонардо пресъздавал контурите на жестокост, грях, егоизъм, така ясно открояващи се върху това лице. Когато привършил, просякът — вече поизтрезнял — отворил очи и като видял платното пред себе си, казал с почуда и тъга: „Вече съм виждал тази картина.“ „Кога?“ — попитал изненадано Леонардо да Винчи. „Преди три години, когато още не бях изгубил всичко. Тогава пеех в един хор, животът ми бе изпълнен с мечти и художникът ме покани да позирам като модел за лицето на Христос.“

Чужденецът направи дълга пауза. Погледът му се бе спрял на свещеника, който си пиеше бирата, но Шантал знаеше, че тези думи са отправени към нея.

— С една дума, Доброто и Злото имат едно и също лице; всичко зависи от това в кой момент пресичат живота на всяко човешко същество.

Той стана и под претекст, че е изморен, се оттегли в стаята си. Останалите посетители си платиха сметките и бавно излязоха от бара, гледайки евтината репродукция на прочутата картина, като се питаха в кой период от живота си са били докоснати от ангел и в кой — от демон. Без да разговарят помежду си, всички стигнаха до извода, че това се е случило във Вискос, преди Ахав да умиротвори областта; сега всички дни бяха едни и същи, нищо повече. Крайно изтощена, Шантал работеше почти като автомат, знаейки, че само тя мисли различно от останалите, защото бе усетила изкусителната и тежка ръка на Злото да погалва лицето й. „Доброто и Злото имат едно и също лице; всичко зависи от това в кой момент пресичат живота на всяко човешко същество.“ Хубави думи, може би са верни, ала тя искаше само да се наспи, нищо повече.

Накрая сбърка, докато връщаше рестото на един от клиентите, нещо, което много рядко й се случваше; извини се, но знаеше, че вината не е нейна. С каменно изражение и чувство за достойнство изчака свещеникът и кметът да излязат от бара — обикновено те си тръгваха последни. После заключи касата, взе си нещата, облече грубото евтино палто и си отиде вкъщи, както правеше от години.

На третата нощ тя усети присъствието на Злото. То се появи под формата на силна умора и много висока температура, от които почти изпадна в безсъзнание, но не успя да заспи, а през това време навън някакъв вълк виеше непрестанно. Бе сигурна, че бълнува, тъй като за миг й се стори, че животното е влязло в стаята й и разговаря с нея на език, който тя не разбираше. В момент на просветление се опита да стане и да отиде до църквата, за да помоли свещеника да извика лекар, защото беше болна, много болна; но когато понечи да изпълни намерението си, краката й се подкосиха и тя разбра, че не ще може да тръгне. Ако тръгне, няма да може да стигне до църквата.

Ако стигне до църквата, ще трябва да изчака свещеникът да се събуди, да се облече и да отвори вратата, а през това време студът бързо ще усили треската й, дори може да я убие най-безмилостно пред вратите на едно място, което според някои е свещено.

„Поне няма да се наложи да ме носят до гробището, защото аз практически вече ще съм там.“

Шантал бълнува през цялата нощ, но с проникването на светлината в стаята й треската постепенно отслабваше. Когато силите й се възвърнаха, тя се опита да поспи, ала чу познатия клаксон и разбра, че хлебарят е дошъл във Вискос и вече е време да приготви сутрешното си кафе.

Нямаше никой, заради когото да слиза долу за хляб; можеше да остане в леглото колкото време пожелае — работата й започваше чак вечерта. Но нещо в нея се бе променило; изпитваше нужда да бъде в контакт със света, преди съвсем да се побърка. Искаше да се срещне с хората, които в този момент се редяха на опашка пред зеления пикал, разменяха парите си срещу храна и бяха доволни, че започва нов ден и те ще има какво да правят и какво да ядат.

Отиде при тях, поздрави ги и чу да й казват: „Изглеждаш уморена“, „Случило ли се е нещо?“ Всички бяха любезни, солидарни, отзивчиви, невинни и простодушни в своята щедрост, а през това време в душата й безспирно се бореха мечти, приключения, страх и власт. Много й се искаше да сподели с тях тайната си, но ако разкажеше дори само на един човек, до обяд цялото село щеше да узнае, затова бе по-добре да им благодари, че са загрижени за нейното здраве, и да отмине, докато мислите й се поизбистрят.

— Нищо ми няма. Някакъв вълк ви цяла нощ и не ме остави да спя.

— Не съм чула никакъв вълк — каза хотелиерката, която също си купуваше хляб.

— От много месеци из тоя край не вият вълци — съгласи се с нея жената, която приготвяше екологичните продукти, изложени в магазинчето до бара. — Ловците сигурно са ги избили всичките, което никак не е добре за нас, защото малкото останали вълци са единствената причина тук да идват ловци. Те обожават това безсмислено състезание: кой ще успее да убие най-хитрото животно.

— Не казвай пред хлебаря, че наоколо вече няма вълци — каза й тихо хотелиерката. — Когато научат, може би никой повече няма да иска да идва във Вискос.

— Но аз наистина чух вълк.

— Трябва да е бил белязаният вълк — вметна кметицата, която не обичаше особено Шантал, но бе достатъчно възпитана, за да скрива своята неприязън. Съдържателката на хотела се ядоса.

— Няма такъв белязан вълк. Бил е съвсем обикновен и сигурно вече са го убили.

Жената на кмета обаче не се предаде.

— Има или няма, всички знаем, че тази нощ не е вил никакъв вълк. Ти караш момичето да работи извънредно, то сигурно е преуморено и е започнало да халюцинира.

Шантал ги остави да спорят, взе си хляба и се отдалечи.

„Безсмислено състезание“, помисли си тя, спомняйки си думите на жената, която приготвяше консервираните продукти. Именно така гледаха те на живота: като на ненужно състезание. Беше на път да им разкрие предложението на чужденеца, за да види дали всички тези задоволени и бедни духом хора ще започнат смислено състезание; десет златни кюлчета срещу едно обикновено престъпление, което би гарантирало бъдещето на синовете и внуците им, възвръщането на изгубената слава на Вискос, със или без вълци.

Успя обаче да се сдържи. В този миг реши още същата вечер да разкаже историята, но пред всички, в бара, за да не може никой да твърди, че не е чул или не е разбрал. Може би ще заловят чужденеца и ще го закарат право в полицията, а на нея ще позволят да вземе златното кюлче като награда за сторената услуга. А може би просто няма да повярват и чужденецът ще си тръгне, убеден, че всички са добри, което не бе истина.

Всички те са наивни и невежи конформисти. Никой от тях не вярва в неща, различни от тези, в които е свикнал да вярва. Всички се боят от Бога. Всички — включително и тя самата — изпитват страх тогава, когато биха могли да променят съдбата си. А колкото до истинската доброта, тя не съществува — нито на земята на страхливите, нито на небето на Всемогъщия Господ, който навсякъде сее страдания, за да прекараме целия си живот, молейки му се да ни избави от злото.

Температурата й бе спаднала, но вече трета нощ не беше спала — въпреки това, докато си правеше кафе, се почувства по-добре отвсякога. Тя не беше единствената страхливка. Може би беше единствената, която осъзнава малодушието си, защото другите наричаха живота „безсмислено състезание“ и смятаха страха си за благородство.

Сети се за един от жителите на Вискос, който след двайсет години работа в една аптека в съседния град бе уволнен. Не бе поискал никакво обезщетение, защото — както той самият казваше — бил приятел на собствениците, не искал да ги огорчава, знаел, че са го уволнили поради финансови затруднения. Всичко това беше лъжа: човекът не бе отишъл в съда, защото беше страхлив, искаше да бъде обичан на всяка цена и мислеше, че собствениците на аптеката винаги са го възприемали като великодушен приятел. След време им бе поискал заем, а те му хлопнали вратата — но вече беше твърде късно, той бе подписал молба, с която си бе подал оставката, и не можеше да има никакви претенции към тях. Така му се пада. Ролята на състрадателна душа е само за онези, които се страхуват да заемат някаква позиция в живота. Винаги е много по-лесно да вярваш в собствената си доброта, отколкото да се изправиш срещу другите и да се бориш за правата си. Винаги е по-лесно да не отвърнеш на нанесената обида, отколкото да посмееш да влезеш в битка с някой по-силен от теб; винаги можеш да кажеш, че камъните, хвърлени по теб, не са те засегнали, и само нощем — когато си сам и жена ти, мъжът ти или приятелят ти от училище спят, — само нощем можеш да оплакваш мълчаливо собственото си малодушие.

Шантал изпи кафето си, молейки се денят да мине бързо. А тази вечер щеше да унищожи това село, да си разчисти сметките с Вискос. С него, така или иначе, щеше да бъде свършено след по-малко от едно поколение, защото бе място без деца — младите създаваха потомство в други краища на страната, сред празници, хубави дрехи, пътувания, „безсмислени състезания“.

Денят обаче не мина бързо. Напротив, поради мрачното време и ниските облаци часовете се влачеха бавно. Мъглата скриваше планината и селото изглеждаше изолирано от света, изгубено в самото себе си, сякаш бе единственото населено кътче на земята. През прозореца Шантал видя чужденеца да излиза от хотела и да тръгва към планината, както правеше обикновено. Изплаши се, че ще си замине с нейното злато, но сърцето й бързо се успокои — той щеше да се върне, бе предплатил хотела за една седмица, а богатите никога не прахосват дори едно сентаво; само бедните постъпват така. Опита се да чете, но не успя да се съсредоточи. Реши да се разходи из Вискос и единственият човек, когото видя, беше Берта, вдовицата, която по цял ден седеше пред къщата си и следеше какво става.

— Температурите най-сетне ще се понижат — каза Берта.

Шантал се запита защо когато хората нямат тема за разговор, си мислят, че времето е нещо важно. Кимна с глава в знак на съгласие и продължи пътя си. Вече си бяха казали с Берта всичко, което имаха за казване през всичките тези години, прекарани в това село. Имаше период, когато смятаха Берта за интересна, смела жена, успяла да се вземе в ръце след смъртта на своя съпруг, починал при злополука по време на лов; тя бе продала част от имота и бе вложила тези пари заедно със застраховката в сигурна инвестиция, така че сега живееше от лихвите.

С течение на времето обаче вдовицата бе престанала да я интересува и се бе превърнала в олицетворение на всичко онова, от което Шантал се боеше и не желаеше да се случи на самата нея: да свърши живота си, седнала на стол пред къщата, навлечена с няколко жилетки през зимата, загледана в единствения пейзаж, който познаваше, да следи всичко онова, което нямаше защо да бъде следено, тъй като тук нямаше нищо сериозно, значимо или ценно.

Тръгна из потъналата в мъгла гора, без да се страхува, че ще се изгуби, защото познаваше отлично всяка пътека, дърво и камък. Представи си колко емоционална ще е тази вечер; репетираше различните начини, по които би могла да разкаже за предложението на чужденеца — в някои от тях предаваше направо това, което бе чула и видяла, в други разказваше някаква история, все едно истинска или не, имитирайки стила на мъжа, заради когото вече три нощи не бе спала.

„Той е много опасен и е по-лош от всички ловци, които съм срещала.“ Докато вървеше из гората, Шантал започна да осъзнава, че е открила още една личност, почти толкова опасна, колкото и чужденецът: самата тя. Преди четири дни не си даваше сметка, че е започнала да свиква с това, което е, с това, което би могла да очаква от съдбата, с факта, че животът във Вискос не е чак толкова лош — в крайна сметка през лятото областта се изпълваше с туристи, които наричаха мястото „рай“.

А сега чудовищата излизаха от гробовете си и я плашеха нощем, караха я да се чувства нещастна жертва на несправедливостта, изоставена от Бога и от собствената си съдба. Дори нещо по-лошо: караха я да вижда горчивината, която носеше в себе си денем и нощем, в гората и там, където работеше, на редките срещи и в многобройните моменти на самота.

„Проклет да е този човек! Проклета да съм и аз, че го накарах да пресече пътя ми!“

На връщане в селото се разкая за всяка минута от живота си, като проклинаше майка си, че е починала толкова рано, баба си, защото я бе учила да бъде добра и честна, приятелите си, които я бяха изоставили, съдбата си, от която не можеше да избяга.

Берта още беше там.

— Закъде бързаш толкова? — попита я тя. — Седни до мен и си почини.

Шантал я послуша. Така и времето щеше да мине по-бързо.

— Селото като че ли се променя — каза Берта. — Във въздуха се носи нещо различно; вчера чух белязания вълк да вие.

Девойката изпита облекчение. Белязан или не, някакъв вълк бе вил през онази нощ и поне още един човек освен нея го бе чул.

— Това село никога няма да се промени — отвърна тя. -Сменят се само сезоните и сега е ред на зимата.

— Не е това. Пристигането на чужденеца е.

— Но какво общо има с Вискос пристигането на чужденеца?

— По цял ден наблюдавам природата. Някои мислят, че е загуба на време, но за мен това беше единственият начин да преживея загубата на онзи, когото толкова обичах. Виждам как сезоните отминават, листата на дърветата скапват, после се появяват отново. Но от време на време някое природно явление предизвиква безвъзвратни промени. Разказвали са ми, че планините около нас са се появили след земетресение, станало преди хиляди години.

Момичето кимна; същото им бяха казали и в училище.

— С една дума, нищо не се повтаря такова, каквото е било преди. Страх ме е, че сега ще стане точно така.

На Шантал й се прииска да разкаже историята със златото, защото подозираше, че старицата знае нещо, но я премълча.

— Мисля си за Ахав, нашия велик реформатор, нашия герой, благословен от свети Савин.

— Защо точно за Ахав?

— Защото е разбрал, че някоя маловажна постъпка, дори да е резултат от добри намерения, може да унищожи всичко. Разказват, че след като донесъл мир в селището, отстранил закоравелите престъпници и модернизирал селското стопанство и търговията във Вискос, една вечер събрал приятелите си, за да ги нагости с вкусно месо. В един момент забелязал, че солта свършила. Тогава Ахав повикал сина си и му казал: „Върви в селото и купи сол. Но плати за нея точно толкова, колкото струва: ни повече, ни по-малко.“ Синът му се изненадал: „Разбирам, че не трябва да я купя скъпо, тате. Но ако мога да се спазаря, защо да не спестя малко пари?“ „В един голям град това е за препоръчване. Но ако това започне да се случва в село като нашето, то ще загине.“ Синът излязъл, без да задава повече въпроси. Гостите обаче, които присъствали на разговора, поискали да узнаят защо солта не трябва да се купува на по-ниска цена и Ахав отговорил: „Този, който продава сол, като подбива цената, сигурно го прави, защото отчаяно се нуждае от пари. А онзи, който се възползва от това положение, показва неуважение към потта и борбата на човек, който се е трудил, за да произведе нещо.“ „Но това е твърде малко, за да може да унищожи цяло едно село.“ „И след създаването на света несправедливостта била съвсем малко. Но всеки новопоявил се на земята човек добавял към нея по нещо, като си мислел, че не е кой знае какво, и вижте докъде сме стигнали сега.“

— Като чужденеца например — каза Шантал, надявайки се да разбере дали и Берта е разговаряла с него. Но старицата нищо не отвърна. — Не знам защо Ахав толкова много е искал да спаси Вискос — продължи момичето. -По- рано е бил средище на престъпници, а сега е селище на страхливци.

Старицата със сигурност знаеше нещо. Оставаше Шантал да разбере дали самият чужденец й го е казал.

— Така е. Не знам обаче дали това е малодушие. Мисля, че всички се страхуват от промени. Искат Вискос да си остане такъв, какъвто винаги е бил: място, където се обработва земята и се отглежда добитък, охотно се посрещат ловци и туристи, но всеки знае какво точно ще се случи на следващия ден и само бурите са непредвидими. Може би това е начин да се постигне душевно спокойствие, въпреки че съм съгласна с теб за следното: всички тук смятат, че контролират всичко, а всъщност не контролират нищо.

— Не контролират нищо — съгласи се Шантал.

— „Никой не може да добави ни една йота, нито чертица към това, което вече е написано“ — каза старицата, цитирайки един текст от католическото Евангелие. — Но на нас ни харесва да живеем с тази илюзия, защото тя ни дава сигурност.

В крайна сметка, става дума за избор, не по-лош от много други възможности, макар че е глупаво да се опитваш да контролираш света и да вярваш в някаква измамна сигурност, която изобщо не те подготвя за живота. Когато човек най-малко очаква, едно земетресение издига планини, гръмотевица поваля дърво, което се е подготвяло за пролетното възраждане, ловна злополука отнема живота на някой честен човек.

Берта за стотен път разказа как е починал мъжът й. Бил един от най-добрите водачи в областта, човек, който гледал на лова не като на дивашки спорт, а като на начин да бъде запазена традицията. Благодарение на него във Вискос бил създаден резерват за животните, а кметството прокарало закони, за да защити някои изчезващи видове, за всяко убито животно се плащала такса и от парите се ползвало цялото население.

Съпругът на Берта се опитвал да открие в този спорт — според някои жесток, според други традиционен — начин, чрез който да предаде на ловците поне малко от изкуството да се живее. Когато пристигал много богат, но неопитен ловец, той го отвеждал до някое пусто място. И там поставял върху един камък бирена кутия.

Отдалечавал се на петдесет метра от кутията и само с един изстрел я уцелвал. „Аз съм най-добрият стрелец в областта — казвал той. — А сега ще те науча как да станеш толкова добър колкото съм и аз.“

Поставял кутията на същото място, отдалечавал се на същото разстояние и карал другия да му завърже очите. После се прицелвал и отново стрелял.

„Улучих ли?“, питал мъжът на Берта, махайки превръзката от очите си.

„Разбира се, че не — отвръщал новодошлият ловец, доволен, че горделивият водач бил засрамен. — Куршумът мина много далеч от целта. Съмнявам се, че можеш да ме научиш на нещо.“

„Току-що те научих на най-важното в живота — отвръщал мъжът на Берта. — Винаги когато се стремиш да получиш нещо, добре си отваряй очите, съсредоточи се и разбери какво точно искаш. Никой не улучва целта със затворени очи.“

Ала веднъж, докато поставял кутията обратно на мястото й след първия изстрел, другият ловец решил, че е дошъл неговият ред да изпробва точността си. Стрелял, преди мъжът на Берта да се върне на мястото си; изстрелът бил погрешен и го уцелил във врата. Новодошлият нямал време да научи чудесния урок за концентрирането и преследването на целта.

— Време е да си вървя — каза Шантал. — Трябва да свърша някои неща, преди да отида на работа.

Берта й пожела приятен следобед и я изпрати с поглед, докато момичето не се скри в уличката, която минаваше край църквата. Годините, които бе прекарала седнала пред вратата, загледана в планините и облаците или разговаряйки мислено с починалия си съпруг, я бяха научили „да вижда“ хората. Речникът й беше ограничен, не успяваше да намери една или друга дума, за да опише многобройните впечатления, които другите оставяха у нея, но се случваше така, че съзираше скритото в другите, отгатваше чувствата им.

Всичко започна на погребението на нейната голяма и единствена любов; докато плачеше, едно дете до нея — синът на един от жителите на Вискос, който днес беше зрял мъж и живееше на хиляди километри оттук — я попита защо е тъжна.

Берта не искаше да плаши детето с думи за смърт и сбогуване; каза му само, че мъжът й е отпътувал и сигурно ще мине много време, докато се завърне във Вискос.

„Струва ми се, че ви е излъгал — отговори момчето. -Току-що го видях скрит зад един гроб. Усмихваше се и държеше в ръка супена лъжица.“

Майката на момчето чу думите му и го смъмри. „На децата все им се привиждат разни неща“, каза тя, молейки за извинение. Берта обаче веднага престана да плаче и погледна в указаната от детето посока; мъжът й имаше манията да яде супа само с определена лъжица, нещо, което много я дразнеше — защото всички лъжици са еднакви и побират едно и също количество супа, — но той държеше да използва точно тази. Берта никога и на никого не бе разказвала тази история, защото се боеше да не би да помислят мъжа й за луд.

Момчето обаче наистина бе видяло мъжа й; доказателство за това беше лъжицата. Децата „виждаха“ разни неща. Тя реши, че също ще се научи „да вижда“, защото искаше да разговаря с него, да си го върне — дори и той да бъде като призрак.

Отначало се затваряше вкъщи и рядко излизаше, надявайки се той да се появи пред нея. Един прекрасен ден някакво предчувствие я накара да излезе пред вратата на къщата и да започне да наблюдава другите. Разбра, че мъжът й желае нейният живот да се разведри и тя да взема по-голямо участие в онова, което става в селото.

Берта извади стола си пред къщата и се загледа в планината; по улиците на Вискос нямаше много хора, но в същия ден, когато излезе навън, една нейна съседка се върна от близкото село и каза, че на панаира продават много евтино прибори за храна, и то качествени, и извади от джоба си една лъжица, за да потвърди думите си.

Берта си даде сметка, че никога няма да види отново мъжа си, но той бе поискал от нея да стои там и да наблюдава селото; и тя се съгласи. С течение на времето бе започнала да усеща нечие присъствие от лявата си страна и бе сигурна, че той е до нея: правеше й компания и я закриляше от опасности, освен че я учеше да вижда неща, които другите не разбираха, например очертанията на облаците, които винаги носеха някакво послание. Натъжаваше се, когато се опитваше да го види в лице, защото тогава силуетът изчезваше; скоро обаче забеляза, че би могла да разговаря с него, като използва интуицията си, и те започнаха да обсъждат всякакви теми.

Три години по-късно тя вече умееше да „вижда“ чувствата на хората и да чува от мъжа си практични съвети, които й бяха много полезни. Благодарение на това не се остави да я излъжат, изплащайки й по-малка застраховка, отколкото й се полагаше. Обмени парите си в банката малко преди те да се обезценят и многогодишният труд на много хора от областта да отиде на вятъра. Една сутрин — вече не си спомняше кога точно се бе случило — той й бе казал, че има опасност Вискос да бъде унищожен. Отначало Берта си помисли, че ще има ново земетресение и на това място ще се издигнат други планини, но той я бе успокоил, твърдейки, че в близките хиляда години подобно нещо няма да се случи; друг тип разрушение го безпокояло, въпреки че и той самият не знаел за какво точно говори. Все пак настоя тя да внимава, защото това бе неговото село и мястото, което най-много обичаше на тоя свят, макар и да го бе напуснал преждевременно.

Берта започна да обръща по-голямо внимание на хората, на очертанията на облаците, на ловците, които идваха и си отиваха, но нищо не подсказваше, че някой се опитва да разруши едно селище, което никога никому не бе сторило зло. Мъжът й обаче настояваше тя да продължава да следи всичко и Берта изпълни желанието му.

Преди три дни беше видяла, че чужденецът пристига, придружен от един демон, и разбра, че чакането й е свършило. Днес бе забелязала, че от едната страна на момичето стои демон, а от другата — ангел; незабавно свърза едното събитие с другото и осъзна, че в селото става нещо странно.

Усмихна се на себе си, погледна наляво и отправи незабележима въздушна целувка. Не беше някаква ненужна старица; трябваше да извърши нещо много важно, да спаси мястото, където се бе родила, въпреки че не беше много наясно какви мерки да вземе.

Шантал остави потъналата в мислите си старица и се прибра вкъщи. Жителите на Вискос шушукаха, че Берта е стара вещица. Казваха, че е прекарала почти цяла година затворена в дома си и през това време е научила магьосническото изкуство. А когато Шантал веднъж попита кой я е научил на това, някои казаха, че самият демон й се явявал нощем; други твърдяха, че призовавала духа на някакъв келтски жрец, използвайки думи, на които я били научили родителите й. Но селяните нямаха нищо против това; смятаха Берта за безобидна, а и тя винаги разказваше по някоя интересна история.

Имаха право, въпреки че историите се повтаряха. И изведнъж Шантал спря, а ръката й застина върху дръжката на вратата. Толкова пъти бе чувала как е починал мъжът на Берта, а едва в този миг си даде сметка, че в тази история се крие много важен за нея урок. Спомни си за своята последна разходка из гората, за глухата си омраза, насочена към всичко наоколо, готова да наранява безразборно всеки, който й се изпречи — нея самата, селото, неговите жители, синовете на неговите жители.

Но истинската й цел бе само една: чужденецът. Да се концентрира, да стреля, да улучи жертвата. За целта й беше необходим план — би било глупаво да каже нещо тази вечер и да изпусне положението от контрол. Реши да отложи с още един ден разказа за срещата си с чужденеца, ако изобщо някога се престраши да я разкрие пред жителите на Вискос.