Серия
На седмия ден (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Demônio e a Srta. Prym, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 50 гласа)

Хотелът бе едновременно магазин за екологично чисти продукти, ресторант, в който се сервираха местни ястия, и бар, където жителите на Вискос имаха навика да се събират, за да обсъждат едни и същи неща, като например времето или това, че младите изобщо не ги е грижа за селото. „Девет месеца зима, три месеца ад“, казваха обикновено те, имайки предвид, че за деветдесет дни трябваше да приключат с оранта, наторяването на нивите, сеитбата, изчакването, прибирането на реколтата, складирането на сеното, стригането на вълната.

На всички, които живееха тук, им бе ясно, че упорстват да живеят в свят, който си отиваше; въпреки това не им беше лесно да приемат, че са част от последното поколение земеделци и пастири, населяващи от векове тази планина. Рано или късно ще дойдат машините, добитъкът ще започне да се отглежда далеч оттук, със специални храни, а селцето може би ще бъде продадено на някоя голяма фирма със седалище в чужда страна, която ще го превърне в зимен курорт.

Така бе станало с други селища от този край, но населението на Вискос не се предаваше — плащаше дълг на своето минало, на здравите традиции на прадедите си, които някога бяха живели тук и които го бяха научили колко е важно да се бориш до последния миг.

Чужденецът прочете внимателно адресната карта, като се чудеше как да я попълни. От акцента му щяха да разберат, че идва от някоя латиноамериканска страна, и реши тя да бъде Аржентина, защото много харесваше футболния й отбор. В картата трябваше да попълни адреса си и той написа „улица Колумбия“, знаейки, че латиноамериканците имат навика да си оказват взаимни почести, като дават на главните си улици имена на съседни страни. А за име си избра това на един прочут терорист от миналия век. За по-малко от два часа всичките 281 жители на Вискос вече знаеха че в селцето е пристигнал чужденец на име Карлос, роден в Аржентина, живеещ на привлекателната улица Колумбия в Буенос Айрес. Това е предимството на малките градчета: без никакво усилие хората веднага научават всичко за личния ти живот.

Впрочем това бе и намерението на новодошлия.

Той се качи в стаята си и изпразни раницата: носеше малко дрехи, самобръсначка, чифт резервни обувки, витамини в случай на простуда, дебела тетрадка, в която си водеше записки, и единайсет златни кюлчета, всяко от които тежеше два килограма. Изтощен от напрежението, изкачването и товара, който носеше, заспа почти веднага, като преди това подпря вратата с един стол, макар да знаеше, че може да има доверие на всичките 281 жители на Вискос. На другия ден той изпи сутрешното си кафе, остави дрехите си в портиерната, за да бъдат изпрани, прибра обратно в раницата златните кюлчета и пое към планината, която бе на изток от селото. По пътя видя само една седнала пред къщата си старица, която го наблюдаваше с любопитство.

Навлезе в гората и изчака, докато слухът му свикна с шума, издаван от насекомите, птиците и вятъра, който брулеше оголените клони. Знаеше, че на подобно място биха могли да го следят, без той да забележи, и стоя един час, без да прави нищо.

Когато се увери, че евентуалният шпионин сигурно се е изморил и си е заминал, без да има какво ново да разкаже, издълба дупка близо до скала във формата на У, където скри едно от кюлчетата. Изкачи се още по-нависоко, постоя така още час, сякаш бе потънал в съзерцание на природата и в дълбоко размишление, видя друга скала — този път наподобяваща орел — и издълба още една дупка, където постави останалите десет златни кюлчета.

Първият човек, когото срещна на връщане в селото, бе някакво момиче, седнало на брега на една от многото временни реки в областта, образувани от топящи се ледници. То вдигна очи от книгата, която четеше, забеляза присъствието му и отново се зачете; сигурно майка й я бе учила никога да не говори с чуждоземец.

Когато пристигат в нов град обаче чуждоземците имат право да се опитат да се сприятелят с непознати и той се приближи.

— Здравей! Доста е горещо за сезона, а ?

Тя кимна.

Чужденецът бе настойчив.

— Бих искал да ти покажа нещо.

Тя възпитано остави книгата, протегна ръка и се представи:

— Казвам се Шантал, вечер работя в бара на хотела, където сте отседнали, и се учудих, че не слязохте да вечеряте, тъй като хотелът печели не само от наема за стаите, но и от всичко, което си поръчват гостите. Вие се казвате Карлос, от Аржентина сте и живеете на улица Колумбия. Цялото село вече знае за вас, защото всеки, пристигнал тук извън ловния сезон, е обект на любопитство. Мъж около петдесет, с прошарена коса и с поглед на човек, който е преживял много неща. Колкото до поканата да видя нещо, благодаря, но познавам пейзажа на Вискос от всички възможни ъгли, които бихте могли да си представите. Може би ще е по-добре аз самата да ви покажа места, които никога не сте виждали, но предполагам, че сте много зает.

— На петдесет и две години съм и не се казвам Карлос, всички данни от адресната карта са фалшиви.

Шантал не знаеше какво да отговори. Чужденецът продължи:

— Не искам да ти показвам Вискос, а нещо, което никога не си виждала.

Тя бе чела много истории за момичета, които решават да последват някой странник в гората и изчезват безследно. За миг се изплаши, но страхът й бързо бе сменен от усещането за приключение — в крайна сметка този мъж не би се осмелил да й направи нещо, защото тя току-що му бе казала, че присъствието му е известно на всички, независимо от това, че данните в адресната карта не са верни.

— Кой сте вие? — попита го тя. — Нима не знаете, че ако това, което ми казахте, е истина, мога да ви издам в полицията за фалшифициране на самоличността ви?

— Обещавам да отговоря на всички твои въпроси, но преди това трябва да дойдеш с мен, понеже искам да ти покажа нещо. На пет минути оттук е.

Шантал затвори книгата, пое си дълбоко въздух и мислено се помоли, а през това време възбудата й се примеси със страх. После тя стана и тръгна с чужденеца. Бе сигурна, че това ще е още един миг на разочарование в живота й — винаги започваше със среща, изпълнена с обещания, за да се окаже скоро след това поредната мечта за невъзможна любов.

Мъжът отиде до скалата във формата на У, показа й прясно изкопаната дупка и й предложи да види какво е заровено вътре.

— Ще си изцапам ръцете — отвърна Шантал. — Ще си изцапам дрехите.

Мъжът взе един клон, счупи го и й го подаде, за да разрови с него пръстта. Поведението му я учуди, но тя реши да направи каквото й бе казал. Пет минути по-късно пред очите на Шантал се появи изцапано с пръст жълто кюлче.

— Прилича на злато — каза тя.

— Злато е. Мое е. Ако обичаш, зарови го на същото място.

Тя се подчини. Мъжът я заведе до другото скривалище. Тя отново започна да копае, като този път се изненада от количеството злато, което видя.

— Това също е злато. И също така е мое — каза чужденецът.

Шантал щеше да зарови отново златото в пръстта, но той я помоли да остави дупката открита. Седна на един камък, запали цигара и се загледа в хоризонта.

— Защо поискахте да ми покажете това?

Той не каза нищо.

— Кой сте вие в края на краищата? Какво търсите тук? Защо ми показахте това, след като знаете, че мога да разкажа на всички какво сте скрили в тази планина?

— Задаваш много въпроси едновременно — отвърна чужденецът, без да откъсва очи от върховете, сякаш не забелязваше присъствието на момичето. — Колкото до това, че можеш да разкажеш на другите, такава е именно целта ми.

— Обещахте ми, че ако дойда, ще ми отговорите.

— Първо, не вярвай на обещания! Светът е пълен с тях: богатство, спасение на душата, вечна любов… Някои си мислят, че могат да обещават всичко, а други вярват на всичко, което би им гарантирало по-добро бъдеще, както вероятно е и в твоя случай. Тези, които не изпълняват обещанията си, се оказват безсилни и неудовлетворени; същото се получава и с онези, които се вкопчват в дадените им обещания.

Усложняваше нещата; говореше за собствения си живот, за нощта, която бе променила съдбата му, за лъжите, в които беше принуден да повярва, защото бе невъзможно да приеме действителността. Трябваше да говори на езика на момичето, с думи, които то да разбере.

Шантал обаче разбираше почти всичко. Като всеки по-възрастен мъж, и той мислеше за секс с някоя по-млада жена. Като всяко човешко същество смяташе, че парите могат да купят всичко. Като всеки чужденец бе сигурен, че момичетата от вътрешността на страната са достатъчно наивни, за да приемат всяко предложение, действително или въображаемо, стига това да означава поне малка възможност да се махнат оттам.

За съжаление той не бе нито първият, нито последният, който щеше да се опита да я съблазни така нескопосано. Това, което я караше да се чувства объркана, бе количеството злато, което предлагаше. Никога не си бе помисляла, че струва толкова, и това й харесваше, ала същевременно я плашеше.

— Не съм толкова малка, че да вярвам на обещания — отвърна тя, за да спечели време.

— Въпреки това винаги си вярвала и продължаваш да вярваш.

— Лъжете се. Знам, че живея в рая, чела съм Библията и няма да повторя грешката на Ева, която не е била доволна от онова, което е имала.

Това не беше истина, разбира се, и тя започна да се безпокои, че чужденецът ще изгуби всякакъв интерес към нея и ще си тръгне. В действителност тя сама бе оплела паяжината и бе предизвикала срещата в гората: застанала бе на стратегическо място, през което той щеше да мине на връщане, само за да поговори с някого, може би и за да чуе още едно обещание, да помечтае няколко дни за възможността да се влюби отново и да напусне веднъж завинаги долината, в която се бе родила. Сърцето й многократно бе наранявано, но въпреки това тя вярваше, че ще срещне мъжа на живота си. В началото бе пропуснала много възможности, вярвайки, че подходящият мъж все още не се е появил, но сега чувстваше, че времето тече по-бързо, отколкото си мисли, и бе готова да си тръгне от Вискос с първия мъж, който поиска да я отведе, дори и да не изпитва нищо към него. Сигурно щеше да се научи да го обича — любовта също е въпрос на време.

— Точно това искам да разбера: дали живеем в рая или в ада — каза мъжът, като прекъсна мислите й. Много добре, постепенно той влизаше в капана.

— В рая. Но който живее дълго на някое съвършено място, започва да скучае.

Бе хвърлила първата стръв. Бе казала по заобиколен начин: „Свободна съм, на разположение съм.“ Следващият негов въпрос би трябвало да бъде: "Като теб ли?"

— Като теб ли? — поиска да узнае чужденецът.

Трябваше да бъде предпазлива, не биваше да издава силната си жажда по пътя към извора, защото мъжът би могъл да се изплаши.

— Не знам. Понякога чувствам, че е така, а понякога смятам, че съдбата ми е да остана тук и че не бих могла да живея далеч от Вискос.

Следваща стъпка: да се престори на безразлична.

— Добре тогава, след като не искате да ми разкажете нищо за златото, което ми показахте, искам да ви благодаря за разходката и да се върна при реката и моята книга.

— Почакай!

Мъжът бе захапал въдицата.

— Разбира се, че ще ти обясня за златото. Нали затова те доведох тук?

Секс, пари, власт, обещания. Въпреки това Шантал си даде вид, че очаква изненадващо разкритие; мъжете изпитват странно удоволствие от това да се чувстват по-висши, без да си дават сметка, че в повечето случаи се държат по съвсем банален начин.

— Вие сигурно имате богат житейски опит и бихте могли да ме научите на много неща.

Точно така! Да отпусне леко въдицата, да похвали жертвата, но умерено, за да не я изплаши, бе много важно правило.

— Между другото имате лошия навик да давате напътствия за обещанията или за това как да се действа в живота, вместо да отговорите на един съвсем обикновен въпрос. Ще остана с най-голямо удоволствие, ако ми отговорите на въпросите, които ви зададох в началото: кой сте всъщност? И какво търсите тук?

Чужденецът откъсна очи от планината и погледна момичето пред себе си. Дълги години беше работил с най-различни хора и сега бе почти напълно сигурен, че знае какво си е помислила. Повярвала е, че й е показал златото, за да я впечатли с богатството си, така както и тя самата се опитваше да го впечатли с младостта и безразличието си.

— Кой съм всъщност ли? Е добре, да кажем, че съм човек, който от известно време търси определена истина. Успях да я открия на теория, но никога не съм я прилагал на практика.

— Каква истина?

— Истината за човешката природа. Открих, че винаги се поддаваме на изкушението, щом ни се предостави такъв случай. В зависимост от условията всяко човешко същество на Земята е в състояние да върши злини.

— Мисля, че…

— Не става дума за това какво ти или аз мислим или в какво искаме да вярваме, а да открия дали теорията ми е вярна. Искаш да узнаеш кой съм ли? Аз съм много богат и много известен индустриалец, разпореждал съм се с хиляди работници, бил съм суров, когато се е налагало, и добър, когато съм смятал за необходимо. Изживял съм неща, за които хората не са и предполагали, че съществуват, и съм преминал всякакви граници в търсенето както на удоволствието, така и на познанието. Узнах какво е рай, когато мислех, че съм в плен на ада на рутината и семейния живот, и разбрах какво е ад, когато вече можех да се радвам на рая и на пълната свобода. Ето кой съм аз — човек, който през целия си живот е бил и добър, и лош, може би най-подготвеният, за да си отговори на въпроса за човешката същност, и затова съм тук. Знам и какво друго ще поискаш да научиш сега.

Шантал усети, че губи позиции: трябваше бързо да си ги възвърне.

— Мислите, че ще ви попитам защо ми показахте златото, нали? Но в действителност това, което искам да разбера, е защо един богат и прочут индустриалец е дошъл във Вискос, за да търси отговор на въпрос, който може да намери в книгите, университетите или ако чисто и просто отиде при някой добър философ.

Чужденецът хареса прозорливостта на момичето. Чудесно, както винаги бе избрал подходящия човек.

— Дойдох във Вискос, защото замислих един план. Преди много време гледах една пиеса на Дюренмат, автор, който ти сигурно познаваш…

Последните му думи бяха чиста провокация. Разбира се, че това момиче никога не бе чувало за Дюренмат и сега отново щеше да си придаде безразличен вид, сякаш знае за кого става дума.

— Продължавайте — каза Шантал, преструвайки се на безразлична.

— Радвам се, че го познаваш, но позволи ми да ти припомня за коя точно от пиесите му говоря.

Той премери добре думите си, за да не звучат прекалено цинично, а в същото време и достатъчно твърдо, за да изразят убедеността му, че тя лъже.

— Някаква жена, след като забогатява, се връща в един град само за да унизи и унищожи мъжа, който я е отхвърлил, когато е била млада. Целият й живот, бракът й, финансовите й успехи са били мотивирани единствено от желанието да отмъсти на първата си любов. И тогава замислих собствения си план: да отида на някое откъснато от света място, където всички гледат на живота с радост, спокойствие, състрадание, и да се опитам да ги накарам да престъпят някои от божиите заповеди.

Шантал отклони погледа си и го насочи към планината. Чужденецът бе разбрал, че тя не познава този автор, и сега се боеше да не би да я попита кои са божиите заповеди. Никога не е била много религиозна и нямаше никакво понятие за тях.

— В това село всички са честни, като се започне от теб — продължи чужденецът. — Показах ти златно кюлче, което би могло да те направи независима, да ти даде възможност да напуснеш това място, да обикаляш света, да правиш това, за което винаги са мечтали момичетата от малките и затънтени села. Кюлчето ще остане там; ти знаеш, че е мое, но ако искаш, можеш да го откраднеш. И така ще престъпиш заповедта: „Не кради!“

Момичето погледна чужденеца.

— Що се отнася до останалите десет кюлчета, те са достатъчни, за да могат всички жители от градчето да не работят до края на живота си — продължи той. — Не пожелах да ги заровиш отново, защото ще ги преместя на място, което само аз ще знам. Искам, като се върнеш в селото, да кажеш, че си ги видяла и че съм склонен да ги дам на жителите на Вискос, ако те сторят нещо, което никога не са предполагали, че могат да направят.

— Какво например?

— Не става дума за пример, а за нещо конкретно: искам да престъпят заповедта „Не убивай!“

— Какво?!

Въпросът й бе прозвучал като вик.

— Точно това, което току-що чу. Искам да извършат престъпление.

Чужденецът усети, че момичето се вцепени, и разбра, че тя би могла да избяга всеки момент, без да чуе останалата част от историята. Трябваше бързо да й разкаже всичко, което бе планирал.

— Давам ви срок една седмица. Ако на седмия ден в селото някой бъде намерен убит — няма значение коя ще е жертвата: може да е старец, който вече не работи, неизлечимо болен или луд, който само създава грижи, — ще оставя златото на неговите жители и ще си извадя заключение, че всички сме лоши. Ако ти откраднеш онова златно кюлче, но селото устои на изкушението, ще си направя извода, че има добри и лоши хора, което би поставило сериозен проблем, защото би било равнозначно на духовна битка, която може да бъде спечелена от всяка една от двете страни. Ти вярваш ли в Бог, в духовни борби, в битки между ангели и демони?

Момичето не каза нищо и този път той разбра, че е задал въпроса в неподходящ момент, рискувайки тя да му обърне гръб и да не го изслуша. По-добре да спре с иронията и да говори направо:

— Ако в края на краищата си тръгна от селото заедно с моите единайсет златни кюлчета, ще излезе, че всичко, в което съм искал да вярвам, е лъжа. Ще умра с отговора, който не бих искал да получа, защото животът би бил по-приемлив за мен, ако се окажа прав и светът е лош. И въпреки че ще продължа да страдам както преди, ако знам, че всички страдат, болката ще е по-поносима. Но ако само някои са осъдени да преживеят големи трагедии, то тогава има нещо много погрешно в Сътворението.

Очите на Шантал бяха пълни със сълзи, ала тя все пак намери сили да се овладее.

— Но защо правите това? Защо с моето село?

— Не става дума за теб или за твоето село. Мисля единствено за себе си: историята на един човек, това е историята на всички хора. Искам да узная дали сме добри или лоши. Ако се окаже, че сме добри, значи Бог е справедлив и ще ми прости всичко, което съм сторил, злото, което съм пожелал за онези, които се опитаха да ме унищожат, погрешните решения, които съм вземал в най-важните моменти, това, което ти предлагам в момента — защото именно Той ме е подтикнал към злото. А ако се окаже, че сме лоши, то тогава всичко е позволено и изобщо не съм вземал погрешни решения. Предварително сме осъдени и няма никакво значение какво вършим през живота си, тъй като изкуплението е извън мислите и действията на човека.

Преди Шантал да си тръгне, той добави:

— Можеш да решиш да не участваш в това. В такъв случай ще кажа на всички, че съм ти дал шанс да им помогнеш, но ти не си приела, и тогава аз самият ще им направя предложението. Ако решат да убият някого, твърде вероятно е жертвата да си ти.