Серия
На седмия ден (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Demônio e a Srta. Prym, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 50 гласа)

Келтският монолит се намираше на половин час път от Вискос. Векове наред хората бяха смятали, че той не е нищо друго освен един по-различен къс скала, голям, изгладен от вятъра и леда, и който по-рано е бил изправен, но някоя гръмотевица го е съборила. Ахав бе имал навика да събира тук съвета на селото, понеже скалата служела за естествена маса на открито.

Докато един ден правителството не изпрати някаква група да изследва присъствието на келтите в долината и някой не забеляза монолита. Веднага пристигнаха археолози, мериха, смятаха, спориха, копаха и стигнаха до извода, че за едно от келтските племена това място е било свещено, въпреки че не се знаеше какви ритуали са извършвали тук. Според някои било нещо като астрономическа обсерватория, други твърдяха, че са били осъществявани церемонии за плодородие и девици са били обладавани от жреци. Групата учени спориха една седмица, но скоро заминаха за някакво по-интересно място, без да достигнат до окончателно заключение относно находката.

След като бе избран, кметът се опита да привлече туристи, като успя да публикува в един областен вестник репортаж за келтското наследство на жителите на Вискос, но бе трудно да се намерят още следи и единственото, което малкото авантюристи откриха, бе една съборена скала, докато другите селища в долината разполагаха със скулптури, надписи и други много по-интересни неща. Идеята не доведе до никакъв резултат и скоро монолитът отново започна да изпълнява предишната си функция: да служи за маса по време на пикниците през почивните дни.

През този следобед в някои домове на Вискос възникнаха спорове по един и същи повод: мъжете искаха да отидат сами, а жените настояваха и те да вземат участие в „ритуала на жертвоприношението“, както жителите на селото бяха започнали да наричат престъплението, което се готвеха да извършат. Мъжете казваха, че е опасно, никой не знаел какво може да се случи, когато се използва огнестрелно оръжие, а жените упорстваха, че това било егоизъм, мъжете трябвало да уважават правата им, защото светът вече не бил такъв, какъвто те си мислели, че е. Накрая мъжете отстъпиха и жените възтържествуваха.

А сега процесията вървеше към мястото, образувайки верига от 281 светещи точки, тъй като чужденецът носеше факла, а Берта нищо не носеше — така че броят на жителите продължаваше да е съвсем точно представен. Всеки от мъжете държеше в едната си ръка факла или фенер, а в другата — ловна пушка, оставена отворена, така че да бъде избегнат случаен изстрел.

Единствено на Берта не й се налагаше да върви; спеше си спокойно в нещо като импровизирана носилка, която двама дървари носеха с мъка. „Добре, че няма да се наложи да носим този товар и на връщане — мислеше си единият. — Със забилите се в плътта куршуми ще е три пъти по-тежък.“ Той изчисли, че всеки патрон би трябвало да съдържа шест малки сачми олово. Ако всички заредени пушки улучат целта, в тялото ще проникнат 522 сачми и накрая ще има повече метал, отколкото кръв. Усети, че му се повдига. Не трябваше да мисли за нищо друго освен за понеделник.

Всички вървяха мълчаливо, без да се гледат в очите, сякаш това бе някакъв кошмар, който искаха да забравят колкото се може по-бързо. Пристигнаха задъхани — по-скоро от напрежение, отколкото от умора — и образуваха огромен полукръг от светлини на поляната, където се намираше келтският монолит.

Кметът даде знак, дърварите отвързаха Берта от носилката и я положиха легнала върху скалата.

— Така не е добре — възпротиви се ковачът, спомняйки си за военните филми, в които войниците пълзяха по земята. — Легнал човек трудно може да бъде улучен.

Дърварите издърпаха Берта от скалата и я поставиха седнала на земята, като опряха гърба й на камъка. Това положение изглеждаше идеално, но изведнъж се чу ридание и един женски глас каза:

— Тя ни гледа! Тя вижда какво правим!

Берта, разбира се, нищо не виждаше, но бе непоносимо да гледат тази добродушна жена, заспала с доволна усмивка на устните, която след малко стотици сачми щяха да изтрият от лицето й.

— Обърнете я с гръб! — нареди кметът, който също се бе почувствал неудобно от гледката.

Мърморейки, дърварите за трети път отидоха до скалата и извиха тялото, като го оставиха коленичило на земята с ръце и гърди, опрени в камъка. Понеже бе невъзможно да стои неподвижно в това положение, наложи се да омотаят китките с въже, да го прекарат през горната част на скалата и да го завържат от другата страна.

Положението на тялото бе доста странно: жената бе коленичила с гръб към тълпата, а ръцете й бяха обгърнали скалата, сякаш се молеше за нещо. Някой пак се възпротиви, но кметът каза, че е време да приключат с това задължение.

Колкото по-бързо, толкова по-добре. Без речи или оправдания; те могат да бъдат отложени за следващия ден — в бара, на улицата, в разговорите между пастирите и земеделците. Със сигурност един от трите изхода на Вискос нямаше да бъде използван дълго време, защото всички бяха свикнали да виждат седналата там старица да гледа планината и да си говори сама. Добре, че селото разполагаше с още два изхода и малка пътека с изкопани в нея стъпала, която извеждаше долу на пътя.

— Да свършваме по-бързо! — каза кметът, доволен, че е успял да възвърне авторитета си, тъй като свещеникът не продумваше. — Някой от долината може да види светлините и да поиска да разбере какво става. Пригответе пушките, стреляйте и да си ходим!

Без излишна тържественост. Чисто и просто изпълняваха дълг като добри войници, които защитават селището си. Без ненужни съмнения. Бе издадена заповед, на която трябваше да се подчинят.

И изведнъж кметът разбра мълчанието на свещеника и съвсем ясно си даде сметка, че е попаднал в капан. Ако един ден историята се разчуе, всички биха могли да се оправдаят с това, което казваха военните престъпници: че са изпълнявали заповеди. Какво ли ставаше сега в сърцата на всички тези хора: за подлец ли го смятаха или за спасител?

Не можеше да прояви слабост точно в момента, в който бе чул селяните да приготвят пушките за стрелба. Представи си шума, който щяха да вдигнат 174 оръжия, но докато се появеше някой любопитен да види какво става, те вече щяха да са далеч оттук; малко преди да тръгнат, той бе дал заповед на връщане всички факли и фенери да бъдат изгасени. Познаваха отлично пътя, а светлината им беше необходима само за да бъдат избегнати злополуки по време на стрелбата.

Жените инстинктивно се дръпнаха назад, а мъжете се прицелиха в неподвижното тяло, което се намираше на около петдесетина метра от тях. Не бе възможно да не улучат, от деца ги бяха научили да стрелят по животни в движение и летящи птици.

Кметът се приготви да даде заповед за стрелба.

— Чакайте! — извика женски глас. Беше сеньорита Прим. — А златото? Видяхте ли златото?

Пушките бяха свалени, но все така заредени: не, никой не бе видял златото. Всички се обърнаха към чужденеца.

Той бавно излезе пред оръжията. Пусна раницата си на земята и започна да вади едно по едно златните кюлчета.

— Ето го — каза той и се върна в края на полукръга.

Сеньорита Прим отиде до мястото, където бяха кюлчетата, и взе едно.

— Злато е — каза тя. — Но искам да се уверите в това. Нека да дойдат тук девет жени и всяка да разгледа кюлчетата, които са на земята.

Кметът се разтревожи, тъй като те щяха да застанат в обсега на куршумите и някой по-нервен би могъл да стреля случайно; но деветте жени — включително и неговата — се приближиха до сеньорита Прим и направиха това, което тя бе поискала.

— Да, злато е — каза жената на кмета, след като провери внимателно това, което държеше в ръцете си, сравнявайки го с малкото бижута, които притежаваше. — Виждам, че има правителствен щемпел, номер, който сигурно означава серията, датата, на която е било отлято, и теглото. Не ни лъже.

— Задръжте го в ръцете си и чуйте какво ще ви кажа.

— Сега не е време за речи, сеньорита Прим — каза кметът. — Нека жените да се дръпнат оттам, за да можем да довършим работата си.

— Затваряй си устата, глупак такъв!

Викът на Шантал изплаши всички. Не можеха да си представят, че някой от Вискос би могъл да изрече това, което току-що чуха.

— Да не си полудяла?

— Затваряй си устата! — извика тя още по-силно, като трепереше от глава до пети, а лицето й се бе изкривило от омраза. — Ти си луд, че се хвана в този капан, който ни доведе до проклятието и смъртта! Ти си безотговорен човек!

Кметът тръгна към нея, но бе възпрян от двама мъже.

— Нека да чуем какво иска да каже това момиче! — извика някой от множеството. — Десет минути не са от значение!

Не десет, пет минути бяха от голямо значение и всеки един, независимо дали е мъж или жена, го знаеше. Колкото по-дълго наблюдаваха тази сцена, толкова повече растеше страхът им, обземаше ги чувство на вина, завладяваше ги срам, ръцете им се разтреперваха; всички започваха да търсят някакво извинение, за да променят намерението си. Докато се изкачваха към скалата, вярваха, че носят оръжие, заредено с халосен патрон, и скоро всичко ще приключи; сега обаче се бояха, че от цевта на пушката ще излезе истински куршум и призракът на тази старица, на която й се носеше славата на вещица, ще идва да ги навестява нощем.

Бояха се, че някой ще проговори. Бояха се, че свещеникът не е изпълнил онова, което бе обещал, и всички ще бъдат виновни.

— Пет минути — каза кметът, като се опитваше да накара присъстващите да повярват, че той дава позволение на момичето, докато всъщност то бе успяло да наложи своите правила.

— Ще говоря колкото си искам — отвърна Шантал, която сякаш си бе възвърнала спокойствието, решена да не отстъпва нито сантиметър, а думите и звучаха с неочаквана тежест. — Впрочем няма да е дълго. Това, което се случва сега, е много интересно. Всички знаем, че по времето на Ахав в селото се отбивали мъже, които твърдели, че имат специален прах, който може да превръща оловото в злато. Наричали себе си алхимици и един от тях доказал, че говори истината, след като Ахав го заплашил със смърт.

Днес вие искате да направите същото: да смесите олово с кръв с увереността, че то ще се превърне в златото, което държим в ръцете си. От една страна, сте напълно прави. Но, от друга страна, това злато, което толкова бързо ще падне в ръцете ви, бързо ще изтече от тях.

Чужденецът не разбираше какво казва момичето, но се молеше то да продължи; бе забелязал, че в едно тъмно кътче на душата му е проблеснала забравена светлина.

— В училище всички сме учили прочутата легенда за цар Мидас, който срещнал някакъв бог и богът обещал да му даде каквото пожелае. Мидас вече бил много богат и не искал повече пари, затова помолил всичко, до което се докосне, да се превръща в злато.

Позволете ми да ви припомня какво се случило: най-напред Мидас превърнал в злато мебелите си, двореца си, всичко, което го заобикаляло. Работил цяла сутрин и се сдобил със златна градина, златни дървета, златно стълбище. По обяд огладнял и поискал да се нахрани. Когато обаче се докоснал до вкусното агнешко бутче, което неговите слуги му били приготвили, то също се превърнало в злато. Вдигнал чаша с вино и тя веднага се превърнала в злато. Отчаян, той изтичал при жена си с молба да му помогне, понеже вече бил осъзнал грешката, която извършил; когато докоснал ръката й, тя се превърнала в златна статуя.

Слугите избягали от двореца от страх да не се случи същото и с тях. За по-малко от седмица Мидас умрял от глад и жажда, заобиколен отвсякъде от злато.

— Защо ни разказваш тази история? — попита жената на кмета, след като пусна кюлчето на земята и отново застана до съпруга си. — Да не би някой бог да е слязъл във Вискос и да ни е дал тази способност?

— Разказвам ви тази история поради простата причина, че златото само за себе си нищо не струва. Абсолютно нищо. Не можем нито да го ядем, нито да го пием, нито да си купим с него повече животни или земя. Това, което има някаква стойност, са парите. Как ще превърнем това злато в пари?

Можем да направим две неща: да помолим ковача да стопи кюлчетата и да ги раздели на 280 еднакви парчета, а после всеки да отиде в града и да обмени златото си. Начаса ще предизвикаме подозренията на властите, защото в тази долина няма злато и ще е много странно всички жители на Вискос да се появят с по едно малко кюлче. Властите ще се усъмнят. Ще им кажем, че сме намерили древно келтско съкровище. Те обаче бързо ще разберат, че златото е отлято скоро, че тук са правени разкопки, но келтите никога не са имали злато в такова количество, иначе щяха да построят голям и пищен град на това място.

— Ти си съвсем невежа — каза земевладелецът. — Ще занесем в някоя банка кюлчетата такива, каквито са, с правителствен щемпел и всичко останало. Ще ги осребрим и ще си разделим парите.

— Това е вторият вариант. Кметът ще вземе десетте кюлчета, ще отиде в банката и ще помоли да ги обменят за пари. Касиерът на банката няма да зададе въпросите, които би задал, ако всички ние отидем с по едно кюлче; тъй като кметът е представител на властта, ще му поиска единствено документите за покупка на златото. Кметът ще каже, че не притежава такива, но, както казва жена му, върху златото има правителствен щемпел и е истинско. Има също и дата и сериен номер.

По това време мъжът, който ни дава златото, ще е далеч оттук. Касиерът ще поиска време, защото, макар и да познава кмета и да знае, че е честен човек, на него ще му трябва специално разрешително, за да отпусне банката такава голяма сума. Ще започнат да разпитват откъде се е взело това злато. Кметът ще каже, че е подарък от един чужденец. В края на краищата нашият кмет е умен и има отговор за всичко.

След като касиерът говори с управителя, той — въпреки че не подозира нищо нередно, все пак е чиновник на заплата и не иска да поема излишни рискове — ще се обади в централата на банката. Там никой не познава кмета и изтеглянето на подобна голяма сума ще бъде съмнително; ще го накарат да изчака два дни, докато проверят произхода на кюлчетата. И какво ще открият? Че това злато е крадено. Или че е купено от някоя групировка, заподозряна в трафик на наркотици.

Тя направи пауза. Страхът, който бе усетила, когато за пръв път се бе опитала да вземе своето кюлче, сега се бе предал и на всички останали. Историята на един човек, това е историята на цялото човечество.

— Защото това злато има сериен номер и дата и произходът му може лесно да бъде установен.

Всички погледнаха към чужденеца, който стоеше невъзмутим.

— Няма смисъл да го питате за каквото и да било — добави Шантал. — Ще трябва да повярваме, че казва истината, но човек, който иска да бъде извършено престъпление, не заслужава доверие.

— Можем да го задържим тук, докато обменим златото срещу пари — каза ковачът.

Чужденецът кимна на хотелиерката.

— Той е недосегаем. Сигурно има много могъщи приятели. В мое присъствие позвъни на различни хора, запази си самолетни билети; ако изчезне, ще разберат, че е бил отвлечен и ще дойдат да го търсят във Вискос.

Шантал пусна на земята кюлчето, което държеше, и излезе от обсега на пушките. Другите жени я последваха.

— Можете да стреляте, ако искате. Но аз няма да участвам в подобно престъпление, защото знам, че това е капан на чужденеца.

— Ти нищо не можеш да знаеш! — извика земевладелецът.

— Ако съм права, скоро кметът ще е зад решетките и във Вискос ще дойдат хора, за да открият от кого е откраднал това съкровище. Някой ще трябва да им обясни, но няма да съм аз.

Обещавам ви обаче да пазя тайна; ще кажа само, че не знам какво се е случило. Освен това кметът е човек, когото познаваме, за разлика от чужденеца, който утре ще си тръгне оттук. Възможно е кметът да поеме цялата вина върху себе си, да каже, че е откраднал златото от някакъв мъж, който е дошъл във Вискос и е останал една седмица. Всички ще го смятаме за герой, престъплението никога няма да бъде разкрито и ще продължим да живеем както преди — но, така или иначе, без златото.

— Ще го направя! — извика кметът, който знаеше, че всичко това са измислици на една луда.

В това време чу някой да отваря пушката си.

— Имайте ми доверие! — крещеше кметът. — Аз ще поема риска!

Но вместо отговор се чу друго щракване, после още едно, сякаш се заразяваха едно от друго, докато накрая всички пушки бяха отворени; нима можеше да се вярва на политик? Единствено оръжията на кмета и на свещеника бяха готови за стрелба; едната бе насочена към сеньорита Прим, а другата — към Берта. Но дърварят — който преди това си бе представил броя на сачмите, които щяха да проникнат в тялото на старицата — разбра какво става, отиде до тях и им издърпа пушките от ръцете: кметът не беше толкова луд, че да извърши престъпление само за да си отмъсти, а свещеникът нямаше никакъв опит с оръжията и сигурно нямаше да улучи целта.

Сеньорита Прим беше права: много е рисковано да вярваш на другите. Изведнъж като че ли всички го бяха осъзнали, защото хората започнаха да напускат мястото, първо по-възрастните, после по-младите.

Мълчаливо заслизаха по склона, като се стараеха да мислят за времето, за овцете, които трябваше да се стрижат, за нивите, които отново трябваше да бъдат разорани, за ловния сезон, който скоро щеше да започне. Нищо не се бе случило, защото Вискос беше село, изгубено във времето, и всички дни си приличаха.

Всеки си казваше, че краят на изминалата седмица е бил само сън. Или по-точно кошмар.