Серия
На седмия ден (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Demônio e a Srta. Prym, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 50 гласа)

Берта съзерцаваше залеза на слънцето, когато видя да се приближава свещеникът, придружен от още трима мъже. Натъжи се заради три неща: бе разбрала, че е дошъл нейният час; мъжът й дори не бе дошъл да я успокои (може би се страхуваше от това, което щеше да чуе, може би се срамуваше от собственото си безсилие да я спаси), а парите, които бе спестила, щяха да останат за акционерите на банката, където бяха вложени, понеже не бе имала време да ги изтегли и да запали огън с тях.

Зарадва се на две неща: най-сетне щеше да отиде при мъжа си, който по това време сигурно се разхождаше с бабата на сеньорита Прим; последният ден от живота й бе студен, но слънчев и безоблачен. Малцина имат късмета да си заминат от този свят с толкова хубав спомен.

Свещеникът даде знак на мъжете да спрат и се приближи до нея сам.

— Добър вечер! — каза тя. — Вижте колко велик е Господ и каква красива природа е създал!

„Вие ще ме отведете, но аз ще ви накарам да се почувствате най-виновните хора на света.“

— Не можеш да си представиш красотата на рая — отвърна свещеникът, но тя усети, че нейната стрела го е улучила и той се мъчи да запази хладнокръвие.

— Не знам дали е толкова хубав, нито съм сигурна, че съществува; вие били ли сте там?

— Все още не. Но познавам ада и знам, че е ужасен, макар и да изглежда много привлекателен отвън.

Тя разбра, че говори за Вискос.

— Лъжете се, отче. Били сте в рая, но не сте го познали. Както се случва впрочем с повечето хора на този свят; търсят страданието на най-веселите места, защото мислят, че не заслужават щастието.

— Изглежда, че всички тези години, прекарани тук, са те направили по-мъдра.

— Отдавна никой не е идвал да говори с мен, а сега, странно защо, всички откриха, че съществувам. Представете си, отче, снощи хотелиерката и жената на кмета ми оказаха честта да ме посетят; днес енорийският свещеник прави същото — нима съм се превърнала в толкова важна личност?

— Да — каза свещеникът. — В най-важната личност на селото.

— Да не би да съм получила наследство?

— Десет златни кюлчета. Мъже, жени и деца ще ти благодарят от името на идните поколения. Възможно е дори да издигнат статуя в твоя чест.

— Предпочитам чешма; освен че е по-красива, утолява жаждата на пристигащите и успокоява разтревожените.

— Тогава ще построим чешма. Давам ти думата си.

Берта реши, че е време да прекъсне този фарс, и пристъпи директно към въпроса.

— Вече знам всичко, отче. Вие осъждате една невинна жена, която не може да се бори за живота си. Проклет да сте, проклето да е това място и всичките му жители!

— Проклети да са! — съгласи се свещеникът. — В разстояние на повече от двайсет години се опитвах да благословя този край, но никой не чу моя зов. През същите тези двайсет години се опитах да събудя доброто в сърцата на хората, докато накрая разбрах, че Господ ме е избрал да бъда лявата Му ръка и да покажа злото, на което са способни. Може би по този начин те ще се изплашат и ще приемат вярата.

На Берта й се плачеше, но се овладя.

— Красиви думи, лишени от смисъл. Оправдание за жестокостта и несправедливостта.

— За разлика от всички останали не върша това за пари. Знам, че златото е прокълнато, както и това място, и няма да донесе щастие на никого: постъпвам така, защото Господ ме накара. Или по-точно: заповяда ми, отговори на молитвите ми.

„Излишно е да споря“, помисли си Берта, а през това време свещеникът бръкна в джоба си и извади няколко хапчета.

— Нищо няма да усетиш — каза той. — Хайде да влезем вътре!

— Нито вие, нито който и да е друг от селото ще стъпи в къщата ми, докато съм жива! Може би късно тази вечер вратата ще е отворена, но сега не е.

Свещеникът кимна към единия от мъжете и той се приближи с пластмасово шише.

— Вземи тези хапчета! Ще заспиш за няколко часа, а когато се събудиш, ще бъдеш на небето до мъжа си.

— Винаги съм била до мъжа си; освен това никога не съм вземала приспивателни, въпреки че страдам от безсъние.

— Още по-добре! В такъв случай ще ти подействат почти веднага.

Слънцето вече бе залязло, мракът бързо се спускаше над долината, църквата, селото.

— А ако откажа да ги взема?

— Ще ги вземеш насила.

Тя погледна мъжете, които придружаваха свещеника, и разбра, че той казва истината. Взе хапчетата, сложи ги в устата си и изпи шишето до дъно. Вода: без вкус, без мирис, без цвят… и въпреки това най-важното нещо на света. Също като нея в този момент.

Погледна още веднъж планината, която вече тънеше в мрак. Видя да изгрява първата звезда на небето и си помисли, че всъщност е имала хубав живот: бе се родила и щеше да умре на едно място, което обичаше, въпреки че самото място не я обичаше особено, но какво значение имаше това? Който обича, очаквайки някакво възнаграждение, си губи времето.

Беше благословена. Никога не бе посещавала друга страна, но знаеше, че тук, във Вискос, се случват същите неща като на всяко друго място. Бе загубила мъжа си, когото обичаше, но Господ й бе дал радостта той да продължава да е до нея, дори и мъртъв. Бе видяла селото да процъфтява, бе присъствала на упадъка му и си отиваше, преди да го види напълно унищожено. Бе опознала хората с техните недостатъци и добродетели и вярваше, че най-накрая човешката доброта ще победи въпреки всичко, което й се случваше сега, въпреки борбите в невидимия свят, на които мъжът й бе свидетел, както твърдеше.

Дожаля й за свещеника, за кмета, за сеньорита Прим, за чужденеца, за всеки един от жителите на Вискос: злото не може да доведе до добро, въпреки че те искаха да вярват в това. Когато откриеха истината, щеше да е твърде късно.

Съжаляваше само за едно нещо в живота си: никога не бе виждала морето. Знаеше, че то съществува, огромно, бурно и същевременно спокойно, но никога не бе имала възможност да отиде до него, да опита солената му вода, да почувства под босите си крака пясъка, да се потопи в студената вода, сякаш се завръща в корема на Великата майка (сети се, че келтите са обичали този израз).

С изключение на това нямаше за какво друго да съжалява. Бе тъжна, много тъжна, че именно така трябва да си замине от този свят, но не искаше да се чувства като жертва: сигурно Господ й бе отредил тази роля и тя бе много по-хубава от ролята, която бе избрал за свещеника.

— Искам да ти поговоря за доброто и злото — чу го тя да казва, усещайки едновременно с това как ръцете и краката й изтръпват.

— Няма нужда. Вие не познавате доброто. Отровен сте от злото, което са ви причинили, и сега заразявате с тази чума и нашия край. Не сте по-различен от чужденеца, който дойде да ни посети и да ни унищожи.

Едва чу последните си думи. Погледна към звездата и затвори очи.

 

Чужденецът влезе в банята, изми старателно всяко едно от златните кюлчета и отново ги прибра в старата износена раница. Преди два дни бе слязъл от сцената, но сега се връщаше за последното действие — налагаше се да се появи отново.

Всичко бе внимателно замислено: от избора на изолираното селце с малко жители до намирането на съучастник, така че, ако нещата вземат неприятен обрат, никой да не може да го обвини в подбудителство; касетофонът, възнаграждението, предпазливите стъпки, първият етап, в който се бе сприятелил с жителите, вторият етап, в който бе всял страх и объркване. Щеше да стори с другите това, което Господ бе сторил с него. Господ му бе направил добро, а после го бе хвърлил в пропастта. Същото щеше да направи и той.

Бе обмислил и най-дребната подробност с изключение на едно нещо: никога не бе предполагал, че планът му ще се осъществи. Беше сигурен, че когато настъпи моментът да бъде взето някакво решение, едно обикновено „не“ ще промени цялата история. Бе достатъчно един-единствен човек да се откаже от престъплението, за да докаже, че не всичко е изгубено. Ако един човек спаси селото, целият свят ще бъде спасен. Това ще означава, че все още има реална надежда доброто да е по-силно, а терористите да не са знаели какво голямо зло извършват. Най-сетне ще им прости, а дните на страдания ще бъдат заменени от тъжен спомен, той ще се научи да живее с него и ще се опита отново да бъде щастлив. Срещу това „не“, което би искал да чуе, селото ще получи десетте златни кюлчета, независимо от облога, който бе сключил с момичето.

Планът му обаче се бе провалил. А сега бе твърде късно, за да се откаже от него.

Някой почука на вратата.

— Хайде да тръгваме! — чу той гласа на хотелиерката. -Време е.

— Ей сега идвам.

Взе си палтото, облече го и слезе при нея в бара.

— Нося златото — каза той. — За да бъдат избегнати обаче всякакви недоразумения, искам да ви напомня, че местопребиваването ми е известно на няколко души. Ако съселяните ви решат жертвата да бъда аз, могат да бъдат сигурни, че полицията ще дойде да ме търси; самата вие ме видяхте да се обаждам по телефона на много хора.

Хотелиерката само кимна.