Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2010)
Разпознаване и корекция
Перо (2010)

Издание:

Иван Мариновски. Тотемът на поетите

Първо издание

Редактор: Асен Милчев

Художник: Стоян Стоянов

Държавно издателство „Отечество“, София, 1985 г.

Държавна печатница „Д. Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

Totemat_na_poetite-4.jpg

Мартин скочи от леглото стреснат, че се е успал, ала не беше — часовникът сочеше едва шест часа. Доближи се до прозореца да види какво е времето навън, защото нямаше нещо по-непостоянно на тази планета от времето. Сякаш месеците бяха прилъгали земния март да изпълнява тяхната служба и целогодишно да бъде на пост и март се беше съгласил. Както грееше слънце, изведнъж рукваше дъжд. После обратното — сред мокрите кичури на дъжда изведнъж като златна шнола блесваше слънцето. То поне да имаше защо. Ни трева, ни трън — никаква растителност. Освен на полюсите, където се задържаше сняг, навсякъде другаде царуваше пясък, прекалено едър, даже се шегуваха: тук и да не си виждал сачми, ще ги изобретиш.

Мартин дръпна пердетата и видя тъмен облак да засенчва градчето. Може би щеше да вали. А може би и не. Сигурност нямаше.

Въздъхна и си каза, че трябва да свиква. Знаеше, че планетата не е рай, бяха го предупредили, че ще му се случват невероятни и абсурдни неща, дето не е и сънувал, но за тия месеци — вече три месеца е тук — всичко беше наред. И ще бъде, обеща си Мартин.

Набързо си направи кафе и докато пълнеше двете чаши (пиеше по две чаши кафе сутрин), капна на масата. Капката кафе му заприлича на тъмния облак отвън и би трябвало да му сигнализира поне подозрение, но не, не ѝ обърна внимание, не каза „Хм!“, преспокойно допи второто кафе, поглеждайки часовника: „Охо, минава седем?“ И какво като минаваше, за службата бе още рано, ама можеше да тръгне веднага, да се поразходи. Заоблича униформата си на старши митнически инспектор и в същия момент забеляза отличителния знак на ревера. Напомни му тъмния облак. Хм! Сега вече го каза, изхвърча от стаята и превъртя ключа — заключи там тъмните облаци и всичко, което приличаше на тъмни облаци. Отде да знаеше, че облачната напаст тепърва започва. Спускайки се по стълбището, стената привлече вниманието му: парче мазилка беше паднало и изкъртеното беше същинско облаче. Нима се започва, попита се Мартин.

На улицата, досами тротоара, един автомобил ту запърпорваше, ту гаснеше и от ауспуха му излизаха облаци синкав дим. Фу! Мартин отмести поглед и съзря тъмния облак в небето, пълзеше ниско, сигурно щеше да го съпровожда до космодрума.

Така-така, изглежда, се започваше.

Мартин тръгна с широка крачка и съсредоточено затърси обект в мислите си или около себе си, който да го отвлече от натрапчивия облак. Витрината вдясно, чак скрежасала през нощта от вечния пясък, предлагаше стъклени сервизи — на всяка изпъкнала част светлината беше изрисувала по едно светло квадратче, едно светло прозорче; фино изработени чаени чашки — порцеланът им беше прозрачен, хлъзгав и чист като мокро перо на лебед; бонбониери — в тях бяха насипали по шепа бонбони, пъстрите им обвивки раздаваха щедри обещания за аромати и сладости, за вкус на бадеми, лешници, шоколад. И сред тази кристална и порцеланова прелест, в центъра на витрината, стоеше огромна теракотена ваза… с формата на облак. Желанието да разбие витрината и да докопа противната ваза беше тъй силно, че Мартин почти тичешком прекоси улицата и се намери на просторния площад, застлан с черни мраморни плочи. Като кръгъл тъмен облак лежеше площадът сред въздушнолеките, силно остъклени сгради.

Мартин изскърца със зъби. За сутрешна разходка и дума не можеше да става. Едва дочака автобуса за космодрума: извинете, извинете — изпревари двама чакащи на спирката, метна се вътре и реши, че се е спасил. Слушаше хората, гледаше ги и не мислеше за никакви облаци.

На следващата спирка някакъв непознат седна до него и изпухтя:

— Временцето днес си го бива… Ако се излее тоя облак…

— Моля ви! — едва не извика Мартин, скочи от седалката и си проби път към предния край на автобуса. Облаците го преследваха. И тука… и тука… една жена с особена прическа — Мартин я определи наум като бухлат облак — любезно му кимна към мястото до себе си:

— Заповядайте, седнете…

Изнемощял, той се отпусна на седалката. След няколко минути мълчание преодоля раздразнението си. В края на краищата какво му беше виновна жената? И макар с доста голямо закъснение, промърмори:

— Благодаря… Извинете ме…

На лицето на жената бе изписано неудоволствие, но не от Мартин — той проследи погледа ѝ и разбра, че нейното неудоволствие е предизвикано от тъмния облак, който продължаваше да се влачи, сякаш теглен на буксир от автобуса. Най-сетне един съмишленик в омразата му към проклетия облак! Кой друг можеше да я разбере тъй добре. Без да се страхува, че тя ще се изсмее, Мартин съвсем сериозно заяви:

— Ще го застрелям. — Поклати глава и повтори: — Ще го застрелям!

Жената го разбра погрешно. Реши, че този униформен мъж по всяка вероятност носи оръжие, по всяка вероятност има с някого недоразумение и е готов на фатална стъпка: да убие. Бледото, някак изтерзано лице на Мартин, треперещите ръце, блуждаещите очи с разширени зеници, в които май се бе настанил тъмният облак на тъмна помисъл, въобще всичко в него подкрепяше нейното предположение и тя в искреното си желание да го успокои стисна съчувствено ръката му:

— Моля ви, не бързайте! Помислете за последствията! Човек в яда си извърши нещо, а после съжалява. Неприятностите, недоразуменията с кого не се случват? Недейте да стигате до крайност, моля ви… На първо време, за да спадне психическото ви напрежение, просто стреляйте в оня облак и ще ви мине…

— Ооо… — почти изхлипа Мартин. До последната спирка остана неподвижен, със затворени очи. Беше решил какво да прави: когато слизаше, гледаше стъпалата, когато вървеше към митницата, гледаше само в краката си — ни напред, ни встрани, ни нагоре. Стигаха му толкова облаци!

На входа кимна на портиера, портиерът го поздрави и загрижено го запита:

— Неразположен ли се чувствувате?

— Не, не, добре съм — разсеяно махна Мартин. — Шефът дойде ли?

— Току-що. Видя ми се намусен нещо, прелетя покрай мен като буреносен…

— Какво буреносен? — изкрещя Мартин. Гласът му подскочи над музикалното петолиние и записука в горното, измислено от него петолиние. — Какво буреносен?

Портиерът се стъписа.

— Моля?

— Питам като какво буреносен! — Мартин се обърка. — Напротив, не ви питам като какво буреносен!

— А, добре, — рече портиерът. Беше озадачен. Не разбираше защо му се карат. Извини се, че започнал да казва нещо, пък го забравил, то от възрастта му било… Запали цигара и пусна в лицето на Мартин облак дим.

Избягвайки колегите, поздравите, асансьорите и мислите си, Мартин най-сетне се добра до петия етаж. В кабинета, слава богу, нищо не му асоциираше онова там (не поиска и да го нарече). Крадешком погледна през прозореца. Слънцето ярко светеше, от онова там и помен нямаше, дяволите го бяха отнесли. Браво на тях, развесели се той, ала далечен тътен — на космодрума кацаше товарен кораб — го накара да съжали, че се е зазяпал навън. Корабът имаше глупашки сплескана конструкция, облачна такава… а мълниите и гръмотевиците от дюзите му съвсем го оприличаваха на буреносен облак.

— Проклятие! — изруга Мартин и се зарадва на телефонния звън, който го отмести от прозореца и му обеща разговор за всичко друго, но не и за облаци! Работният ден започваше, по телефона щяха да потекат съобщения за стоки, за мита, за контрабанди, ще има цифри, скандали, заплахи — всичко, но не и… Мартин вдигна слушалката и чу:

— Портиерът се обажда. Пак се извинявам. Преди малко бях забравил, но си спомних. Ставаше дума за буреносен облак. Това исках да кажа: шефът прелетя покрай мен като буреносен облак…

Мартин прекалено бавно и внимателно остави слушалката. Остави я като продълговат, черен, буреносен облак, от който при най-малкото сътресение можеше да го удари гръм. Слезе на втория етаж и с обречен вид влезе в лекарския кабинет.

— Е, докторе, да видим как ще се справиш сега!

Мартин се беше сприятелил с доктор Олвин още с пристигането си от Земята. Бяха на едни години, с еднакви интереси, прекарваха в приятна компания два-три пъти в седмицата. Сега Мартин стоеше в кабинета в позата на пациент — намръщен, вбесен, разтреперан, а доктор Олвин, веселяк и безкраен оптимист, се заливаше в смях. Беше пълничък и пухкав и му подхождаше добродушният смях.

— А? Какво, Мартин? И с тебе ли се случи? Браво! Тъй, тъй… И аз на какво ти приличам, а?

Мартин свъси вежди:

— На пухкав облак.

— Чудесно. Значи съм облак. Пухкав. Много хубаво. А мустаците ми не пречат ли на асоциацията ти?

— Никак. Ти си целият облак, а мустаците ти са орел, зареял се в облака… И престани да се смееш!

— Че как няма да се смея. Аз наистина си харесвам мустаците, но чак във вид на орел никога…

— Млъквай, не ми е до шеги! Как ще ме лекуваш? Възможно ли е? Чувах, че такива идиотщини се случват на тая планета, но не вярвах. Какво знаете вие, лекарите, за тая болест?

— Ни-щич-ко! Или почти нищо. Тъй. Първо не е доказано болест ли е, или нещо друго. Според професор Джейн Лехан тези… да ги нарека асоциативни приключения, се дължат на непостоянното магнитно поле на планетата, а според професор Милан, били вирусно заболяване. Виждаш ли, нищо определено, само хипотези. И второ, най-важното, че те не са трайни, ще се увериш. Човек може да се пребори. Малко воля и малко лекарство — готово!

— Значи все пак лекарство някакво има?

— Има, разбира се. — Доктор Олвин отиде до другата стая и се върна с чаша, дополовина със светлокафява течност. — Пий.

Мартин я изпи.

— Прилича на коняк.

— Естествено, лекарството е разтворено в коняк, за да не се усеща неприятният му вкус. Това е. Останалото е в ръцете ти. Просто не мисли за облаци! Ще ти се обадя след час-два да видя как се чувствуваш…

Мартин се прибра в кабинета си.

Известно време се оглежда придирчиво дали някой предмет няма да му се стори пак на облак, но всичко беше наред. Вратата си беше врата, писалището — писалище, столът — стол. Можеше да се залавя за работа. Намести се удобно на стола и се обади по телефона на колегите в приемната зала. Корабът от Сатурн пристигнал ли е? Добре. Митническата проверка на пътниците нормално ли протича? Добре. Ако имат нужда от него, да се обадят, той е тук, няма да мърда от стола си. Край.

Влезе Бил, помощникът му, да докладва за някакви объркани от вчера документи и Мартин му посочи стола.

— Вземи стола и седни.

— Чудя се кой снабди службата с тия столове, страшно са неудобни — подметна Бил и заразгръща папката с документите.

Мартин се облегна и усети, че облегалката на стола е наистина неудобна. Защо е тая криволица, човек и да не е гърбав, ще се изгърби. Ето в къщи, на Земята, какви удобни столове имаше. Пък и майка му винаги е казвала, че избраните с вкус столове решават целия интериор, че стол с извити крачета може да накара и най-сериозно и скучно подредена стая да се усмихне, че стол с пъстра дамаска може да спаси избелелите тапети и лошото осветление и да им придаде карнавално многоцветие и яркост, че стол с мека възглавница може да приспи възбудата и раздразнението ти, че… Впрочем майка му неизменно завършваше, че гостите биха ти простили прегоряло ядене, но неудобен стол — никога. Освен това, всеки стол…

— Извинявай, Бил — прекъсна мислите си Мартин, — бях се разсеял, за какво беше тая фактура?

— За голяма пратка столове…

— За какво?! — настръхна Мартин. Значи за столове! Столовете смениха облаците. Сега столове ще се мержелеят пред очите му, за столове ще слуша, в столове ще се спъва…

Иззвъня телефонът. От залата за посрещане на пътници му се обаждаха колегите. Търсеха помощта му. Някакъв съмнителен пътник от Сатурн. Предполагали, че носи наркотици. Къде ги е скрил ли? Предполагали, че в двата стола, които мъкнел със себе си. Самите столове представлявали…

Мартин подаде слушалката на Бил.

— Кажи им, че ме няма.

Малко озадачен, Бил изпълни нареждането и затвори телефона.

— Какво ти отговориха?

— Учудиха се. Тогава на кого обяснявали за столовете с наркотиците, пък и преди малко си им казал, че няма да мърдаш от стола…

— Да, но тогава понасях столове, а сега не ги понасям! — скочи от стола Мартин, катурна го, четирите дула на четирите крака се прицелиха в него. С презрение и искреност, като човек, изправен до стената за разстрел, който няма какво повече да губи, Мартин изтърси всичко каквото мисли за този стол и изобщо за столовете в света: — Не ги понасям, мразя ги! Ненавиждам ги! Отвращават ме! Призлява ми от тях!… Извинявай, Бил, остави ме малко сам, трябва да се успокоя.

Едва излязъл помощникът му, дойде доктор Олвин.

— Е, друже, как сме? По-добре?

— Съвсем добре! Съвсем! — изръмжа Мартин.

— Тъй, тъй… Няма ли да ми предложиш стол да седна?

— Стол ли? Стол? И ти за столове! От един час не мога да се отърва от столове! Ще полудея!

— Едва ли ще полудееш, едва ли. Намини към кабинета да ти дам лекарство…

— Аха, лекарство! Слушай, докторе, никакво лекарство няма за това! Няма, чуваш ли? И ти отлично знаеш, че няма, защото собственоръчно ме наливаш с чист коняк!

Доктор Олвин се засмя.

— Ами, щом си се досетил, още по-добре. Значи всичко е в твоите ръце! Съвземи се!

— И аз това съм решил — да се съвзема! — отвърна Мартин и се провикна: — Бил! Откъде пристига тоя кораб?… А, добре и аз ще дойда на митническата проверка… Докторе, после ще ти се обадя, сега, нали виждаш, работа…

Беше пристигнал кораб от Земята с неголяма група сондьори, след час заминаваха с друг кораб за един от спътниците на Юпитер да проучват терена за нов космодрум.

— Момчета — продължи Мартин след официалната размяна на поздрави, — знаете какво бива да носите в багажа и какво не. Нали?

Отвърнаха, че знаят. Всичко било наред. Освен едно. И със смях посочиха очилатия хлапак, сигурно най-младия от тях.

— Този, въпреки безобидния си вид, е контрабандист! В чантата му има, ах, ако видите какво има!

Момчето се изчерви, чак очилата му се изпотиха от смущение и той вече не виждаше през тях, както не се вижда нищо през закнижен прозорец, а езикът му не искаше да го слуша.

— Моля ви, няма нищо, мисля… какво нередно? В чантата ми има… ето, заповядайте, уверете се сами.

Дръпна ципа на чантата, извади неголяма кутия, в припряността си я обърна с дъното нагоре, после се поправи и отвори капака. Вътре имаше чим, парчето земя беше изрязано внимателно, точно с размерите на кутията — беше се получила саксия с обикновена трева.

Очилатият дъвчеше устни, а приятелите му се тресяха от смях.

Мартин вдигна ръка сякаш искаше думата — всъщност искаше тишина.

— Момчета, никак не е смешно! Времето ще ви докаже! След седмици или месеци — запомнете хубаво — ще дойде такъв ден, когато ще се събирате около тази смешна сега саксия и ще ви се иска да я полеете със сълзи. Не се шегувам, да знаете! Това е, което исках да ви кажа, друго няма. Щастливо пътуване!…

На прощаване очилатият сондьор му подари снопче зелена трева. Целия следобед Мартин не съзря зелени оттенъци в езерцето пред митницата, не срещна зеленооки, не събуди никаква асоциация собствената му зелена риза, не намери нищо осъдително — нито изкрещя, нито изохка, когато Бил стовари в кабинета купища земни списания с илюстрации на планини, гори и нивя, все зелени, и въпреки това вече беше безнадеждно болен.

— Или какво е то там, ако не е болест? — развика се надвечер на доктор Олвин. Нахълта в кабинета му и се развика: — И щом вие, лекари и психолози, не можете да го определите, нека го наречем болест! Не са виновни променливите магнитни полета и вирусите. Трябваше да се сетя, че твоите „асоциативни приключения“ са първите симптоми на моята болест. Оттук на татък ще ме преследва… — Мартин извади от джоба си бучката пръст с няколкото стръка трева. — Виждаш ли, Олвин, какво ти показвам? Не мога да остана тук, не мога да ходя по тоя едър пясък, усещам се като на ролкови кънки, петите ми горят за истинска земя — с трева или без трева, все едно рохкава, твърда, кална — каквато ще, но земя да е! Да вървят по дяволите договорите, неустойките, тройните заплати! Обяви ме за болен, за невменяем и няма да излъжеш, ще си лекарят с най-чистата съвест в галактиката, защото аз приемам наистина тази болест, имам я и я благославям!… Ти ме разбираш, нали, ти ме разбираш?

Олвин мълчеше.

Той беше роден на тази планета.

Край
Читателите на „Благославям тази болест“ са прочели и: