Райнер Мария Рилке
За фонтаните

В миг всичко знам за бистрите фонтани,

за чудните дръвчета от стъкло.

Те бяха като сълзите ми ранни,

които ронех по копнежи странни —

прострели и отпуснали крило.

 

Забравих ли прегръдките небесни,

разтворени към нас и към нещата?

Не зърнах ли величие да блесне

в старинни паркове при повсеместни

вечерни упования и песни

на непознат девичи хор в гората,

които, вече истински, звучат

и се надвесват някъде отвъд,

и се вглеждат в езера чудесни?

 

Припомня си това, което стана

с фонтаните и със самия мен,

и как водата сякаш ме обхвана,

и как от тежестта й бях пленен.

Знам клончета, които се люлеят,

знам гласове, които пламенеят,

знам езера, които не умеят

да отразят изкусно бреговете,

знам залезно небе, което свети

над овъглени лесове на запад,

които, засводени, ни потапят

в предчувствия за някаква беда…

 

Забравих ли — звездата към звезда

е чужда, както свят към световете;

с плача си само през безкрайността

се разпознават… Може би въззети

над непознати някакви планети

стоим сега и техните поети

ни венцехвалят! Може би отправят

към нас молитви? Може би въстават

с проклятия, до наснедолетели?

А може би ни вземат за съседи

на бога, по когото плачат бледи,

защото мислят, че ги изоставя,

докато образът му засиява

под лампите им, чийто плах светлик

пълзи по нашия разсеян лик…

 

1900