Виктор Суворов
Аквариумът (3)

1

Има двеста и четиридесет крачки от офицерския хотел до щаба на 13-а армия. Всяка сутрин без да бързам вървя покрай редицата от стари кленове, покрай празните зелени пейки, право към високата тухлена стена. Там, зад стената, в гъсто обраслата градина се намира старинна градска къща. Някога си, много отдавна, тук е живял богат човек. Убили са го, разбира се, защото е несправедливо едни да имат големи къщи, а други — малки. Преди войната в тази къща е било настанено НКВД^[1], а по време на войната — Гестапо. Много удобно място. След войната тук се е разположил щабът на една от нашите многобройни армии. В него служа сега и аз.

Щабът — това е концентрация на власт: жестока, неумолима, непреклонна. Щабовете ни в сравнение с който и да е наш противник, са много малки и крайно подвижни. Щабът на армията — са седемдесет генерали и офицери и една рота за охрана. Това е всичко. Никаква бюрокрация. Щабът на армията може във всеки момент да се настани в десет бронетранспортьора и да се стопи в сивозелената маса на подчинените си войски, при това без да губи ръководството си над тях. В тази незабележимост и подвижност е неуязвимостта му. Но и в мирно време той е защитен от всевъзможни случайности. Още първият собственик е заградил къщата и голямата си градина с висока стена. А всички следващи са я укрепвали, надстроявали и допълвали с какво ли не, за да откажат напълно когото и да било от желанието му да я прескочи.

При зелената порта има часови. Ще му представим пропуск. Той ще го разгледа внимателно и — ръката към козирката: минете, моля. От контролния пункт самото здание не се вижда. Към него води път между стени от гъсти храсти. От пътя не можеш да кривнеш — в храстите има непристъпна плетеница от бодлива тел. Така че върви си по коридора, като в тунел. А пътят плавно свива към къщата, скрита сред кестените. Прозорците на първия й етаж са зазидани преди много години. На прозорците на втория има здрави решетки отвън и плътни пердета отвътре. Площадката пред централния вход е павирана с чисти бели плочи и е заобиколена от стена от храсти. Ако човек се взре, то освен бодливата тел в храстите, може да види и сив неравен бетон. Това са картечни бункери, съединени чрез подземни коридори с мазето на щаба, където е разположен караулът.

Оттам, от централното дворче, пътят завива покрай къщата към едно ново, пристроено към нея, триетажно здание. Оттук вече може най-после да се влезе в парка, обвиващ като зелена мъгла целия ни Бял дом.

Денем из пътеките могат да се видят само щабни офицери, нощем — караули с кучета. Пак тук, в парка, съвсем незабележим за външен човек, е входът за подземния команден пункт, оборудван дълбоко под земята и защитен с хиляди тонове бетон и стомана. Там, под земята, са работните и жилищни помещения, свързочният възел, столът, болницата, складовете и всичко, необходимо за живот и работа в условията на пълна изолация.

Но освен този, подземния, има още един Команден пункт. Той е защитен не само с бетон, стомана и кучета, но и с тайна. Онзи КП е призрак. Малцина знаят къде се намира.

До началото на работния ден остават двадесет минути и аз бродя по пътечките, шумолейки по първата есенна позлата.

Високо-високо в небето някакъв изтребител чертае линии, като подплашва жеравите, виещи се над невидимата оттук шир.

Ето, че офицерите се придвижват към Белия дом. Време е. Да тръгваме и ние. По пътя, към широката алея, покрай бълбукащия поток, сега ще заобиколим лявото крило на къщата и ето ни отново на централното дворче сред гъстите храсти — под тежките погледи на картечните амбразури изпод ниските бетонни чела на мрачните бункери.

Отново ще покажем пропуска на козируващия часови и ще влезем в ехтящата бяломраморна зала, където някога са дрънчали шпори, шумоляла е коприната на полите и зад щраусовите пера на ветрилата са се криели страстни погледи. Тук сега поли няма. Много рядко ще се мерне някоя телефонистка от свързочния възел. Полата й е от сукно, униформена, в цвят каки, плътно прилепнала. Какво гледате след нея, полковници? Харесва ли ви?

По бяломраморната стълба — нагоре. Сега тук вече гледат след мен. Там, горе, има часови. Там има още една проверка на документите. И там, горе, входът е разрешен далеч не за всеки щабен полковник, а аз съм старши лейтенант, но часовите ме пропускат. Долу се чудят. Каква е тази птица? Откъде-накъде ще ходи горе по мраморната стълба?

Да покажем още веднъж пропуска си и да влезем в полутъмния коридор. Тук килимите съвсем ще заглушат крачките ни. В края на коридора има четири врати, в началото — също четири. Там, в края на коридора, са кабинетите на командира на армията, на първия му заместник, на началника на щаба и на политическия шаман на 13-а армия, който се нарича Член на Военния съвет.

А зад четирите врати в началото на коридора са най-важните отдели на щаба: първи, втори, осми и Специалният. Първи отдел е оперативен, занимава се с бойното планиране. Втори отдел е разузнавателен, той доставя на първи отдел цялата информация за противника. Осми отдел няма, има само номер. Малцина знаят с какво се занимава. А при Специалния отдел е обратното: номер няма, само име. С какво се занимава — знаят всички.

Нашият коридор е най-пазената част на щаба и достъпът тук е разрешен на много ограничен брой офицери. Разбира се, че по нашия коридор се движат и някои лейтенанти: от специалните и генералските адютанти. Ето че и след мен гледат полковниците: що за птица ще е? А аз не съм от специалните, и адютант не съм. Аз съм офицер от втори отдел. А ето я черната ни кожена врата — първата отляво. Набирам шифъра на пулта и вратата плавно се отваря. А след нея има още една, този път бронирана, като в танк. Да натиснем копчето на звънеца — към нас ще погледне едно бдително око през непробиваемата за куршуми шпионка, ключалката ще щракне и ето ни у дома.

По-рано тук, изглежда, е имало една голяма зала, след това я разделили на шест не много големи кабинета. Тесничко е, ама сърце да е широко. В единия кабинет е началникът на разузнаването на 13-а армия, моят благодетел и покровител, засега все още подполковник, Кравцов. В останалите пет кабинета работят петте групи на отдела. Първата група ръководи цялото по-долу стоящо разузнаване — разузнавателните батальони на дивизиите, разузнавателните роти на полковете, извънщатните разузнавателни роти, артилерийското, инженерното и химическото разузнаване. Пета група се занимава с електронното разузнаване. Подчинени са й два батальона за пеленгация и радиопрехващане, а освен това тя контролира електронното разузнаване във всички дивизии от състава на нашата 13-а армия. Втората и третата група за мен са пълна неизвестност. Но след като поработих месец в четвъртата група, започвам да се досещам с какво се занимават тези толкова секретни групи. Работата е там, че нашата четвърта група се занимава с окончателната обработка на информацията, постъпваща от всички останали групи на отдела. А освен това при нас се стича информацията отдолу, от щабовете на дивизиите, отгоре — от щаба на окръга, отстрани, от съседите — граничните войски на КГБ.

В мирно време нашата група се състои от трима души. Във военно — трябва да бъдат десет. В кабинета има три работни маси. Тук работят двама подполковника — аналитик и прогнозист, и аз — старши лейтенантът.

Аз извършвам най-простата работа — занимавам се с разместванията. Ясно е, че аналитикът в нашата група е старшият.

По-рано по преместванията също е работил подполковник. Но новият началник на разузнаването го изгонил от отдела, освобождавайки място за мен. А тази длъжност по щат е за подполковник и това означава, че ако успея да се задържа на нея, то много скоро ще стана капитан, а после — след четири години, също така автоматично — майор, а след още пет — подполковник. Ако през тези години успея да се промъкна по-нагоре, то и следващите звания ще вървят автоматично според прослужените години. Но ако се изтърколя надолу, то за всяка нова звезда ще се наложи да „прегризвам“ някому гърлото.

На подполковниците никак не им се харесва инициативата на новия началник на разузнаването — да се слага старши лейтенант на подполковническо място. Моето появяване понижава техния авторитет и апетит, но не това е най-важното. Важното е, че и на техните столове новият началник може да сложи млади и напористи офицери. И двамата ме гледат и едва кимват в отговор на поздрава ми.

В работния кабинет на информационната група на разузнавателния отдел има три маси, три големи каси, книжни рафтове на цяла стена и карта на Европа — също на цяла стена. Точно срещу входа виси неголям портрет на младолик генерал. На пагоните му има три звезди. Понякога, когато никой не ме вижда, аз се усмихвам на генерал-полковника и му намигам. Но генерал-полковникът от портрета никога не ми се усмихва. Погледът му е студен, суров и сериозен. Очите му, огледалото на душата, са жестоки и властни. В ъгълчетата на устните му — лека сянка на презрение. Под портрета няма никакъв подпис. Липсва и на обратната му страна. Проверих, когато в стаята нямаше никой. Вместо име, там има печат: „Войскова част 44388“ и заплашително предупреждение: „Да се държи само в защитените помещения на Аквариума и подчинените му учреждения“. Познавам добре командния състав на Съветската армия. Офицерът е длъжен да го знае. Но съвсем съм сигурен, че не съм виждал генерал-полковника от портрета в нито едно военно списание, включително и секретните.

Добре, другарю генерал, не ми пречете да работя.

На масата пред мен има пачка шифровани съобщения, постъпили през изминалата нощ. Работата ми е да се ориентирам в тях, да впиша в „Дневника за прегрупиранията“ промените в състава и разположението на противниковите войски и да ги нанеса на Голямата карта, която се пази в първи отдел на щаба на армията.

Първото съобщение веднага ми създава затруднения: на железопътния мост през Рейн, близо до Кьолн, е регистриран ешелон — двадесет английски танка „Чифтън“. Идиоти! В каква посока е преминал ешелонът? Това усилване ли е било или отслабване? Двадесет танка са дреболия. Но от такива трохи, точно от тях, се създава общата картина на случващото се. И аналитикът, и прогнозистът имат върху масата си същите копия на шифрованите съобщения, тъй като те съвсем ясно си представят картината на онова, което става, тъй като в главите си имат хиляди цифри, дати, имена названия, на тях, разбира се, не им се налага да преглеждат съобщенията от изминалите дни, за да открият там ключа за разгадаването на един толкова дребен въпрос. Гледат ме изпитателно и никак не бързат да ми подскажат нужния отговор. Ако препрочета отново всички шифровани съобщения от изминалите дни, то отговорът сигурно ще бъде еднозначен. И в гърба ми се забиват четири зли очи: работи, старлей^[2], да се научиш за какво ядат хляба си подполковниците.

2

Ние работим до 17:00 с едночасова почивка за обяд. Онзи, който няма спешна работа, може да остане в кабинета до 21:00. След това всички документи трябва да се предадат в секретната библиотека, а касите и вратата — да се запечатат. Само подземният команден пункт не спи. По време на изостряне на обстановката оставаме по ред в щаба. Във всяка група има по един офицер. А в кризисни моменти всичките офицери на щаба по няколко дена живеят и работят в кабинетите си или под земята. В подземния КП условията за живеене са много по-добри, но там няма слънце и затова, ако е възможно, по-голямата част от времето си прекарваме в нашите малко тесни кабинети.

Ако няма шифровани съобщения, чета „Разузнавателен бюлетин“ на Генералния щаб. Обикнах тази дебела — 600 страници — книга. Чета я с увлечение, много страници знам едва ли не наизуст, независимо че всяка една от тях обхваща понякога няколкостотин цифри и имена. Когато няма кризи и напрегнато положение, подполковниците изчезват точно в 17:00 часа. При тях, както при опитните кучета на Павлов, в определено време започва да се отделя слюнка, за да плюнат на печата и да го натиснат върху пластелина на касата. От този момент оставам сам. Чета за стотен път „Разузнавателен бюлетин“. А освен общия бюлетин има също толкова дебел бюлетин за бронетанковата техника, за флота, за системата на мобилизация на бундесвера, за френските ядрени изследвания, за системите за обявяване на тревога в НАТО и още дявол знае за какво.

— Ти някога спиш ли?

Не съм и забелязал как на прага е изникнал подполковник Кравцов.

— Понякога, а вие?

— И аз понякога — Кравцов се смее. Знам, че той всяка вечер седи до късно или пък със седмици се губи из подчинените му поделения.

— Да те проверя ли?

— Да.

— Къде се намира 406-то тактическо изтребително тренировъчно крило на ВВС на САЩ?

— В Сарагоса, Испания.

— Какво влиза в състава на 5-ти армейски корпус на САЩ?

— 3-та бронетанкова, 8-ма механизирана дивизии и 11-ти бронекавалерийски полк.

— Като начало не е зле. Внимавай, Суворов, скоро ще има проверка, ако не се справиш с работата, ще те изгонят от щаба. Мен няма да ме изгонят, но и аз ще си получа заслуженото.

— Старая се, другарю подполковник.

— А сега отивай да спиш.

— Може да се поработи още час.

— Казах, отивай да спиш. Не ми трябваш и откачен.

3

След две седмици, когато подполковникът-прогнозист беше в щаба на окръга, ми се наложи да работя вместо него. За един ден и две нощи подготвих първата си разузнавателна прогноза: два тънки машинописни листа със заглавие: „Предполагаема бойна активност на 3-ти корпус на Бундесвера за предстоящия месец“. Началникът на разузнаването ги прегледа и ми заповяда да ги предам в първи отдел. Всичко мина някак делнично. Никой не ме похвали, но и никой не се присмя на творението ми.

4

Въздушната струя вдига документите по масите. Подполковниците ги притискат с тела — да не хвръкнат. За всяка хартийка можеш да си докараш по 15 години затвор. Без да се почука, вратата на кабинета се отваря докрай. На вратата стои лейтенант.

— Здравейте, Константин Николаевич — усмихват се подполковниците на лейтенанта. Красив е лейтенантът: висок, широкоплещест. Ноктите му са розови, изпилени. Към лейтенанта в щаба се обръщат само по собствено и бащино име. Положението му е за завиждане — адютант на начачник-щаба на армията. Ако просто бъде наречен „другарю лейтенант“, ще прозвучи като обида. Затова — Константин Николаевич.

— Разместванията — небрежно подхвърля Константин Николаевич. Може разбира се да каже: „Началник-щабът вика офицера по разместванията с доклад за промените в групировката на противника през изтеклата нощ“. Но може и по-просто да стане — както го направи Константин Николаевич: кратко, с леко презрение.

Бързо събирам шифрованите съобщения в папката. Генералският адютант поомеква, дори се усмихва: „Не бързай като пърле пред майка си“.

Зъбите на подполковниците се белват от адютантската шега. Щабни псета. Пазите топлите си места, а? А аз това не ще го търпя. Нямам какво освен веригите си да губя.

— Без простащини, лейтенант.

Лицето на адютанта се опъна. Подполковниците млъкнаха, впериха в мен зверски погледи. Глупак, парвеню, простак. Как само разговаряш с адютанта? С Константин Николаевич? Тук да не ти е батальонът! Тук е щабът! Специален нюх трябва да имаш тук. И на нас беля ще докараш, селянино недодялан!

Излизам от кабинета, без да пусна пред себе си генералския адютант. И никога няма да го пусна! Голяма работа, адютантче! Генералски прислужник! Ти някога виждал ли си войник на огнева позиция? На стрелбището? Когато в ръцете му е автомат с патрони, а ти държиш само червено знаменце в ръката си? Почувствал оръжието, войникът върви към мишената и една мисъл го мъчи: дали да не пусне един дълъг откос по командира си? Десетки пъти през живота си съм прекарвал през огневата позиция всеки свой войник. И не веднъж съм виждал съмнението във войнишките очи: по шперплата ли да стреля или да се наслади на истинска смърт? А ти, адютантче, водил ли си войници на огнева позиция? А виждал ли си ги на четири очи сред полето, в гората, на студа, в планините? А войнишката злоба зървал ли си? Ами случвало ли ти се е ни в клин, ни в ръкав да завариш цялата рота пияна и с бойно оръжие? Ти, адютантче, правиш кариерата си върху меките килими и не се ежи на Витя Суворов. Бих търпял, ако беше капитан или поне на една възраст с мен. А ти си сополанко, момче, поне с година си по-млад от мен.

В коридора генералският адютант ме настъпи сякаш случайно болезнено по крака. Очаквах някакъв номер и бях готов за него. Вървях малко напред и вляво от адютанта. И затова ударих рязко назад с десния си лакът. Попаднах на нещо меко. Нещо в адютанта избълбука. Той изохка, загълта с отворена уста въздух, сви се, облегна се на стената. Бавно се разкършва. По-висок от мен е и с по-едър кокал. Китките на ръцете му са огромни. С такава китка сигурно преспокойно и баскетболна топка се държи. Но коремчето му се оказа слабичко. А може просто да не е очаквал удара. Ех, адютантче, глупак излезе. Винаги трябва да очакваш удар. Всеки момент. Тогава и ефектът няма да е толкова съкрушителен.

Адютантът бавно се изправя, без да откъсва поглед от ръката ми. А аз съм разперил двата си пръста като буквата „V“. Във всички страни този жест означава победа, а при нас: „Зъркелите, мръснико, ще ти извадя“.

Вдига се той бавно по стената, без да откъсва поглед от разперените ми пръсти. И разбира, че сега високият му покровител не може да му бъде защита. Сами сме в празния коридор, като единоборците на древното бойно поле, когато преди началото на кървава битка от двете неизброими армии са излезли по средата им само двама и ще се бият един друг. Той е по-висок и по-широк от мен, но знае в момента, че аз вече съм се простил със суетата си и че съм готов да платя за победата си каквато и да е цена, дори със собствения си живот. Той вече знае, че на всяко негово действие или дори дума аз ще му отвърна със страшния удар на разперените си пръсти в очите му и веднага ще го хвана за гърлото, така че повече да не преглътне.

Той, без да мига, бавно вдига ръцете си към гърлото и, напипвайки вратовръзката, я поправя.

— Началник-щабът очаква…

— Ви… — подсказвам му.

— Началник-щабът ВИ очаква.

Трудно ми е да се връщам в този свят. Вече се бях сбогувал с него преди смъртоносната си животинска схватка. Но той не прие боя. Вдишвам дълбоко въздух и трия изтръпналите си от напрежение ръце. Не откъсва поглед от лицето ми. Сигурно то се е променило — нещо му подсказва, че засега нямам намерение да го убивам. Обръщам се и тръгвам по коридора. Той върви отзад. Аз съм старши лейтенант, а ти — само лейтенант, така че тропай подире ми.

В приемната има две маси, една срещу друга. Те като бастиони прикриват всяка своята врата. Едната е към кабинета на командващия, а другата — към кабинета на началник-щаба. Зад полираната маса пред вратата на командващия седи неговият адютант. Той също е лейтенант, но и него никой в щаба не го нарича по звание или по фамилия — казва се Арнолд Николаевич. Също е висок, също е красив, формата му е не от офицерско, а от генералско сукно. От неговата страна също липсва каквото и да е уважение към мен, гледа през мен, без да ме забелязва. За това си има причина: моят шеф, началникът на разузнаването, подполковник Кравцов е назначен на високия си пост без съгласието на командващия армията, на неговия заместник и на началник-щаба, измествайки техния човек от този важен пост. И оттам идва презрението на командващия към моя шеф, заяжданията на началник щаба. Оттам е и общата ненавист на офицерите от щаба, особено на онези, които работят на Олимп, на втория етаж, към всички нас, които Кравцов е довел със себе си. Ние сме чуждите. Ние сме неканените гости в задушевната компания.

Началник-щабът генерал-майор Шевченко задава въпросите си умно, слуша без да прекъсва. Очаквах някакви заяждания, но той само внимателно гледа в лицето ми. В щаба се появяват нови офицери. Нечия невидима мощна ръка ги избутва направо към меките килими на втория етаж. Кой знае защо, не се търси мнението на началник щаба и това не може да му харесва. Властта меко, като вода, изтича през пръстите му, как да я задържи? Той се обръща към прозореца и, кръстосал ръце на гърба, гледа към градината. Кожата на бузите му е виолетова, едва-едва изпъкват вените му. Стоя до вратата, не знам какво да правя.

— Другарю генерал, разрешете да се оттегля?

Не отговаря. Мълчи. Може би не е чул въпроса ми. Не, чул го е. След малко отговаря кратко с „да“, без да обърне глава към мен.

В приемната двамата адютанти ме посрещат с лоши погледи. Ясно е, че адютантът на началник-щаба е разказал вече всичко на колегата си. Разбира се, те още не са съобщили за случилото се на покровителите си, но непременно ще го направят. Затова трябва да изберат удобен момент, когато босът е в подходящо за подобен доклад настроение.

Вървя към вратата, а в гърба си усещам техните ненавиждащи ме погледи — като пистолети в тила ми. Две чувства ме изпълват сега — облекчение и яд. Щабната ми служба е приключила и ме очаква безкрайната ледена пустиня зад Полярния кръг или жълтата огнена пустиня — възможен е и съд за офицерската чест.

Подполковниците ме посрещат с гробно мълчание. Те, разбира се, не знаят онова, което стана в коридора, но и случилото се тук, в кабинета, е напълно достатъчно, за да не ме забелязват вече. Аз съм парвеню. Излетял съм нависоко, но без да го разбирам и без да го оценя както трябва, не се задържах там и се сгромолясах в пропастта. Аз съм никой. И моята съдба не ги вълнува. Интересува ги по-важен въпрос: дали ударът срещу мен ще бъде пренесен и върху моя толкова омразен им шеф.

Заключвам документите в касата и бързам при подполковник Кравцов, за да го предупредя за заплашващите го неприятности.

— Човек не трябва да се кара с адютантите — поучително казва той, без да прояви обаче особено безпокойство по повод на случилото се. Като че моментално забравя за разказаното. — Какво смяташ да правиш довечера?

— Ще се подготвя за предаване на длъжността.

— Още никой не те гони от щаба.

— Значи скоро ще ме изгонят.

— Къси са им ръцете. Тук, Суворов, аз те доведох и само аз мога да ти дам команда да се омиташ. Така че какво смяташ да правиш довечера?

— Ще изучавам 69-а група от силите на 6-ти флот на САЩ.

— Добре. Но освен умственото, е нужно и физическо натоварване. Ти си разузнавач, ти трябва да изкараш подготвителния ни курс. Знаеш ли с какво се занимава втора група от нашия отдел?

— Знам.

— Как може да го знаеш?

— Досетих се.

— Та с какво, според теб, се занимава втора група?

— Ръководи агентурното разузнаване.

— Правилно. А може би знаеш с какво се занимава и трета група? — гледа ме със съмнение.

— Знам.

Той се разхожда из стаята, като се старае да осмисли онова, което му казах. След това рязко сяда на стола.

— Сядай.

Седнах.

— Виж какво, Суворов, ти си получавал за обработване трохички информация и затова би могъл да се досетиш за произхода им. Но от трета група и една буква не си получавал…

— От това си и направих извода, че силите, подчинени на трета група, действат само по време на война, а по-нататък сам се сетих.

— Предположението ти можеше да не е вярно…

— Но офицерите в трета група са много високи, до един…

— И с какво, според теб, се занимават?

— По време на война те изтръгват информация със сила…

— … и с хитрост — вмъкна.

— Те са диверсанти, терористи.

— Знаеш ли как се наричат?

— Това не мога да го знам.

— Наричат се Спецназ. Разузнаване със специално предназначение. Диверсионно, силово разузнаване. Би ли могъл да се досетиш колко диверсанта има в подчинение трета група?

— Батальон.

Той скочи от стола:

— Кой ти го каза?

— Сетих се.

— Как?

— По аналогия. Във всяка дивизия по една рота се занимава дълбоко разузнаване. Това, разбира се, не е Спецназ, но много прилича на него. Армията е една степен по-горе от дивизията и под вашето командване трябва да има не една рота, а батальон, тоест, една степен повече.

— Четири пъти седмично вечер ще ходиш на този адрес, като си носиш спортен екип. Това е всичко. Върви.

— Слушам!

— Ако дойде нов командващ армията и нов началник-щаб, а следователно — и нови адютанти, постарай се да имаш добри отношения с тях.

— Мислите, че командването на нашата армия скоро ще се смени ли?

— Не съм ти казвал подобно нещо.

5

Има малки промени в нашата информационна група на разузнавателния отдел. Подполковникът, който работеше по прогнозите, внезапно е уволнен в запас. Повикаха го на медицинска комисия, която му откри нещо такова, което му пречело да остане в армията. Щяло да бъде по-добре, ако се пенсионирал. Никак не му се искаше да напуска, защото всяка година след изслужването на двадесет и пет, дава солидна добавка към пенсията. Но докторите са неумолими: здравето му е най-важно. На мястото на подполковника е назначен капитанът от разузнаването на 87-ма дивизия.

6

Началник-щабът трябва да знае всичко за противника, затова всяка сутрин, след като обработя шифрованите съобщения, отивам при него на доклад. Никога не ме вика по телефона, просто изпраща адютанта си.

Изминаха вече две седмици след нашето спречкване. Сигурен съм, че адютантът отдавна е съобщил на шефа си за случилото се, разбира се, в изгодна за себе си светлина. Но аз все още крача по коридорите на втория етаж, все още не съм отишъл на майната си. Това не е съвсем ясно на генералските адютанти. Ясно им е, че аз съм някакво изключение от правилата, но какво и защо, не знаят и затова повече не си позволяват простащини с мен. А въпросът ме занимава и самият мен — защо, дявол да го вземе, съм изключение?

7

При нас има промени. Началникът на първи отдел на щаба е сменен. Заедно с него са уволнени старшите на групите и някои от водещите офицери. Вместо полковник на тази длъжност е поставен подполковник. Той доведе подире си цяло стадо капитани и старши лейтенанти и ги намести по местата на подполковниците.

8

— Началник разузнаването на 13-та армия ми заповяда да премина съкратения подготвителен курс за работа в трета група.

— Да… да… знам… влизай — той се усмихва широко. Ръчищата му са като щипките на рак. — Информаторите трябва да работят при нас, трябва да разбират как се събират парченцата информация и каква е цената им. Преобличай се.

Самият той е бос, със зелена куртка и зелен панталон, мек, но изглежда, здрав. Ръцете му са голи до лакътя и ми напомнят грамадните, необикновени чисти космати лапи на хирурга, който преди пет години ме събираше парче по парче.

В една широка, слънчева спортна зала сме. Двата самотни стола по средата й изглеждат съвсем мънички сред необятния й простор.

— Сядай.

Седнахме на столовете с лице един към друг.

— Постави ръцете си на колената и ги отпусни като колове. Винаги седи така. В каквато и да е обстановка, ти трябва да си отпуснат до краен предел. Долните ти зъби не трябва да се опират в горните. Челюстта трябва да е увиснала, леко, разбира се. Отпусни шията си. Краката. Стъпалата. Никога не поставяй крак върху крак — това нарушава кръвообращението ти. Та-ка-а — стана, обиколи ме, огледа ме придирчиво от всички страни. След това опипа с ръчищата си шията, мускулите на гърба, китките на ръцете ми.

— Никога не чукай с пръсти по масата. Така правят само неврастениците. Такива съветското военно разузнаване не държи в редовете си. Е, добре, достатъчно си отпуснат, да започваме занятието.

Сяда на стола, с ръцете си е хванал седалката му, след това се заклаща на задните му крака и изведнъж, отмятайки се рязко назад, пада по гръб. Усмихва се, скача. Вдига стола и сяда на него, като кръстосва ръце на коленете.

— Започни, падаш ли назад, седейки на стол, нищо не може да ти се случи, ако няма отзад стена или яма, разбира се. Да падаш назад, седейки на стол, е толкова просто и безопасно, както да клекнеш или да застанеш на четири крака. Но човешката ни природа се противи на падането назад. Задържа ни само психиката… Хвани се с ръце за седалката… Няма да те предпазвам, все едно не можеш да се удариш… Полюлей се на задните крака на стола… Стой, стой, страх ли те е?

— Страх ме е.

— Нищо. Това е нормално. Странно би било, ако не се страхуваше. Всички се страхуват. Хвани се с ръце за седалката. Започвай без команди. Залюляваме се…

Залюлях се на стола, като пазех равновесие, после леко наруших баланса, засилих малко повече и столът бавно се спусна към бездната. Притиснах се към седалката. Сгуших глава в раменете. Таванът стремително се вдигаше нагоре, но падането се проточи. Времето спря. И изведнъж облегалката на стола се трясна в пода. Едва сега се уплаших истински и в същия миг радостно се разсмях: абсолютно нищо не ми се беше случило. Главата ми, подчинявайки се на рефлекса, беше се навела напред и затова аз просто нямаше как да си ударя тила. Удара го беше приел гърбът ми, плътно опрян в облегалката на стола. Но площта на гърба е много по-голяма от площта на стъпалата и затова падането назад е по-малко неприятно, отколкото един скок от стола към земята.

Той ми протегна ръка.

— Може ли да опитам още веднъж?

— Разбира се, че може — усмихва се.

Седнах на стола, хванах седалката с ръце и полетях назад.

— Пак ще опитам — радостно крещя аз.

— Да, да, наслаждавай се.

9

— Академията на науките е разработила по наша поръчка методика за скачане от бързодвижещ се влак, както и от автомобил, от трамвай… математически формули не са ти нужни, схвани само извода: от стремително движещия се влак трябва да скачаш, наведен назад, да се приземиш на свити крака, като се стараеш да запазиш равновесие и да не докосваш земята с ръце. В момента на докосване на земята трябва с все сили да се отблъснеш и няколко секунди да продължиш да бягаш край влака, като постепенно намаляваш скоростта. Нашите момчета скачат от влакове при скорост 75 километра в час. Това е общият стандарт. Но има някои, които значително надминават този стандарт, скачайки от много по-бързи влакове, скачайки при наклон, от мостове, скачайки с оръжие в ръце и със сериозен товар на гърба си. Запомни, главното е да не докоснеш земята с ръце. Краката ще те изнесат. Мускулите на краката притежават изключителна сила, динамичност и издръжливост. Докосването с ръка може да наруши стремителния ритъм на движението на краката. Следват падане и мъчителна смърт. Да потренираме. Най-напред на тренажора. Истинският влак ще е по-късно. Ще започнем от скорост десет километра в час…

10

А след месец ние двамата стояхме на парапета на един железопътен мост. Далеч надолу студената оловносива река бавно носи някъде водите си, завива се покрай бетонните подпори в могъщи змийски пръстени. Вече съм грамотен и разбирам, че човек може и по телеграфна жица над бездънната пропаст да ходи. Цялата работа е в психологичното закаляване. Човек трябва да е сигурен, че нищо лошо няма да му се случи и тогава всичко ще е наред. Цирковите артисти губят години за елементарни неща. Те грешат. Нямат научен подход. Основават подготовката си на физическите упражнения, без да отделят достатъчно място на психологията. Тренират се много, но не обичат смъртта, страхуват се от нея, стараят се да я заобиколят, като забравят, че можеш да се наслаждаваш не само на чуждата смърт, но и на своята собствена. И само хората, които не се боят от нея, могат заедно с боговете да правят чудеса.

— Глупаците казват, че не трябва да се гледа надолу — крещи той. — Каква наслада е да се гледа надолу към водовъртежите.

Гледам в дълбочината и тя вече не ми се струва страшна и привличаща, като змийската уста за малкото жребче. И дланите ми повече не се покриват с отвратителна лепкава студена влага.

11

Пак има промени в ръководството на 13-та армия. Във всяка армия има по двама генерал-майори от артилерията. Единият командва ракетните поделения и артилерията, а другият — ПВО^[3]. В 13-та са сменени и двамата.

12

В Прикарпатския военен окръг има грандиозни промени.

Скоропостижно почина командващият Прикарпатския военен окръг генерал-полковник Бисярин. Не е минала и една година, откакто командваше Прикарпатския фронт в Чехословакия. Беше бодър и здрав и ръководеше леко и свободно четирите фронтови армии. Казват, че никога не е боледувал. И ето — няма го.

Командването на военния окръг е поето от генерал-лейтенанта от танковите войски Обатуров. И веднага в щаба на военния окръг беше извършено масово махане на хората на Бисярин и заменянето им с хора на Обатуров. И веднага вълната на промените се понесе надолу, в щабовете на армиите. В окръга те са четири: 57-ма въздушна, 8-ма гвардейска танкова, 13-та и 38-ма. По мекия килим на нашия коридор бързо преминаха двама нови генерала — новият командващ нашата 13-та армия и новият началник-щаб.

През този ден аз отварях бронираната врата на разузнавателния отдел за всички посетители. Звъни се. През танковия триплекс виждам непознат лейтенант. О, знам кой е.

— Парола?

— Омск.

— Допуск?

— 10–6.

— Влизайте — тежката врата плавно се отваря встрани и пуска лейтенанта.

— Добро утро. Другарю старши лейтенант, трябва ми началникът на разузнаването.

— Ще му съобщя. Ако обичате, почакайте минута — почуках на вратата на шефа си и веднага влязох. — Другарю подполковник, дошъл е адютантът на новия командващ армията.

— Поканете го да влезе.

Лейтенантът влиза.

— Другарю подполковник, вика ви командващият.

Предварително знам, че ще има учения, че шифрованите съобщения ще се сипят както от рога на изобилието, че младите адютанти ще бъдат до смърт уморени, че ще имат червени, възпалени очи, когато по цели нощи заедно ще работим над Голямата карта. Знам, че след първите учения двамата нови адютанти и аз ще се натряскаме до козирката и ще станем приятели. Аз ще им разказвам мръсни анекдоти, а те — смешни истории из интимния живот на своите покровители. Но дори и сега, след тази най-първа среща, само по това, как ме поздрави адютантът и как влезе в кабинета на шефа ми, вече разбирам, че ние сме фигури от един и същи свят. Новите генерали в щаба на армията са хора на Обатуров. Новите началници на отдели, включително и Кравцов, са хора на Обатуров. Новите адютанти, новите офицери в щаба — всички са хора на Обатуров. За пръв път осъзнавам, че и аз съм член на тази група. И знам, че самият нов командващ Прикарпатския военен окръг, генерал-лейтенант Обатуров, е член на някаква мощна група, която стремително и неудържимо върви към властта.

Всички, дошли в този Щаб и в останалите щабове преди нас, всичките са фигури от друг свят. Времето им е свършило. Онези, които са достатъчно стари, ще ги изтикат на пенсия, а останалите — в пясъчните жарави. Старата група рухна и се разпиля от мощния, но невидим отстрани удар и парчетата й никога няма да станат верни слуги на господарите на това общество, никога няма да се наслаждават на лъчите на могъществото…

В секретния отдел се сблъсках с бившия адютант на бившия началник-щаб. Предаваше документите си. Отива някъде много надалече като командир на взвод. Вече две години, откакто е офицер, но никога не е имал на разположение недисциплинирани, полупияни, напълно неуправляеми войници. Ако службата му беше започнала с това, всичко щеше да бъде нормално. Но службата му е започнала с меките килими. Каквато и да е била обстановката, той си е ял до насита и си е бил на топло. А ако винаги си е бил там, трудно би си представил, че може да има и някакъв друг живот. Но лейтенантът беше издигнат до върховете и сега отново падаше в пропастта. Чак на дъното й. И това падение беше мъчително.

Усмихва ми се. А усмивката му — като на нещо от кучето. Някога много отдавна в Далечния Изток видях две кучета, които се бяха присъединили към чужда глутница. Но тя ръмжеше — не искаше да приеме пришълците в своята среда. И тогава едното от кучетата се хвърли върху нещастния си другар и го захапа. Борбата им продължаваше дълго и глутницата търпеливо следеше боя. Единият ръмжеше, а другият, по-слабият, страшно виеше, не му се разделяше с живота. Като уби другаря си, а може и негов брат да е било, кучето, цялото изпохапано и изподрано, се приближи с подвита опашка към глутницата, демонстрирайки своята покорност. И тогава тя се нахвърли срещу него и го разкъса.

Кой знае защо бившият адютант ми напомни куче с подвита опашка, готово да хапе който и да е, само и само да бъде прието в глутницата на победителите. Глупак. Бъди горд. Върви си в пустинята и не подвивай опашка, докато не са те захапали.

13

През онази нощ ми се присъни старият добър евреин, чичо Миша. Тогава бях на 15 години. Ходех на училище и работех в колхоза. Зиме работех отвреме-навреме, а през лятото — наравно с яките селяни. Затова когато започна обсъждането на един сериозен въпрос, ме повикаха и мен на събранието. Ето каква беше работата: всяка година в края на август нашият колхоз изпращаше за две-три седмици някого да продава дини. Краят на август наближаваше и трябваше да се реши кой от мъжете тази година ще ходи да продава колхозните дини.

Седят селяните в клуба, а времето е скъпо — прибирането на реколтата е в разгара си, но на тях не им е до това. Спорят всички, викат. Председателят предложи да прати зет си Серьожа с дините. Първите редове мълчат, а от задните го освиркват, тропат с крака и по пейките. Председателят поставя въпроса на гласуване. Разгорещи се, загуби самообладание. В такива случаи трябва първоначално да се попита: „Кой е против?“. Никой, разбира се, няма да вдигне ръка. Тогава — край на гласуването, значи всички са съгласни. Но председателят пита по погрешка: „Кой е за?“ Той е свикнал да поставя така въпроса, когато трябва да се одобри мъдрата политика на нашата родна партия. Но тук въпросът опира до семейния интерес. Няма всичките ръце да се вдигнат.

— Кой е за? — повтаря председателят.

А залата мълчи. Не се вдига нито една ръка. Криво си направи сметката председателят. Не постави въпроса както трябва. Не можело, значи, председателският зет Серьожка да се праща. Махна с ръка: решавайте си сами тогава. Отново шум и викове. Всички скочиха от местата си. Пак всички са недоволни.

А аз си седя в ъгъла. Изобщо не проумявам за какво се карат тия хора. Мъжете, които през миналите години са ходили да продават дините, убеждават всички, че това е опасна работа: пазарната сган може и да те заколи. Ако сгрешиш в сметките, милицията ще те арестува или после ще ти се наложи със собствени пари да се разплащаш с колхоза. Но чудно нещо, нито един от продавачите вече май хич не би се замислил, само отново да го предложат за тази опасна, неблагодарна работа. Затова пък всички останали започват да тропат с крака и да крещят, че той е мошеник и лъжец, че от него колхозът само загуба ще има.

Пак е странно — щом работата е опасна и неблагодарна, защо пък него да не накиснат наместо себе си? Но не! Не пуска колхозното събрание нито един от споменатите.

Обявяват все нови и нови кандидати и все така решително събранието ги отхвърля. Чудно нещо! Да бяха изпратили първия посочен от председателя на това проклето място. Всички щяха да си отдъхнат спокойно. Но не, на никого не му се ще да изпратят там нито врага, нито приятеля, нито съседа му. Имаш чувството, че всеки се бори самият той да отиде, но другите не го пускат. А щом като не съм аз, то и теб няма да те пусна.

Караха се, караха се и се умориха. Изброиха всички. Отхвърлиха всички.

— Кой тогава? Може пък Витя Суворов? Малък е още.

Но селяните имаха друго мнение по въпроса. Не мога да се сравнявам с тях нито по възраст, нито по опит, нито по авторитет — за тях все едно съм никой. И да ме пратят мен за тях означава почти същото — да не изпратят никого! Нека Витя отиде, разсъждаваше всеки, само врагът ми да не е. Така и решиха. Гласуваха единодушно. Председателят и дори зет му, Серьожка, и те вдигнаха ръце.

Закараха ме двама рошави мъже в три часа през нощта в града. Разтоварихме заедно дините, сложихме ги в дървения сандък под зеления дървен навес, в който ми предстоеше да работя шестнадесет дни и да преспя петнадесет нощи.

В пет часа сутринта пазарът вече гъмжеше от хиляди гласове. Селяните отдавна бяха си заминали и аз бях сам с дините си. Търгувам. Не излизам извън тезгяха. Стеснявам се. Бос съм, а в града никой не ходи така.

Търгувам, проклинам съдбата. Още никой не се е наканил да ме коли, а животът вече е черен пред очите ми. Дините ми са първо качество. Опашката пред тезгяха е огромна. Крещят всички, сякаш са на колхозно събрание. А аз смятам. Цената на дините ми е 17 копейки за килограм. Това е държавната цена, отклоня ли се от нея, ще ме пратят в затвора. Смятам. Обичах математиката. Но става пълна каша: да допуснем, че една диня тежи 4 кг и 870 гр — по 17 копейки килограма, колко ще струва тогава? Ако тълпата не вдигаше такъв шум, ако онази дебелана не се опитваше да ме хване за косата, веднага щях да пресметна. А така нищо не се получава. Нито молив, нито хартия имам. Откъде да знам, че ще ми потрябват?

Дебеланите от опашката се ядосват, че съм бавен, напират към тезгяха. Онези, които вече са купили, пресмятат рестото настрана, връщат се пред тезгяха, крещят, заплашват ме с милицията. А дините са най-различни — и теглото им е различно, и цената и тя, а копейката не се дели на две. Спомних си думите на мъжете от събранието: сгрешиш ли, от джоба си ще плащаш на колхоза. А къде ти у мен мои пари? Нищо не става. Крясвам на тълпата, че затварям търговията. Само дето не ме разкъсаха. Дините ми наистина бяха добри.

А срещу мен в будката седи един стар евреин с космати бели вежди. Връзки за обувки продава. Гледа към мен, мръщи се, сякаш зъб го боли. Непоносимо е за него да гледа подобна търговия. Ту се обръща, ту вдига очи към небето, ту плюне на пода.

Сума време седя така, мъчи се. Не издържа. Затвори будчицата си, застана до мен и започна търговията. Аз му хвърлям дините, към които той посочва с дългия си костелив показалец и още докато вадя динята от купчината, той вече е хванал предишната във въздуха, премерил я е, подава я, получава парите, връща рестото и ми сочи с пръст към следващата, та дори и да се усмихне успява. Пък и посочва не към коя да е диня, а с разбиране: ту ме кара да се кача на върха на купчината, ту да подам най-отдолу, или да изтичам от другата страна, ту после — обратно отпред. А той все си се усмихва на всички. И на него всички му се усмихват. Всички го познават. Поздравяват го. „Благодаря, чичо Миша“, казват.

За един час се справи с цялата опашка. А купчината намаля наполовина. Едва се оправихме с опашката, той ми изсипа купчина пари: смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, тук-там и по петарка. Монетите в отделна купчинка подреди, за ресто да има.

— Ето — вика — печалбата ти. Сложи я в десния си джоб, достатъчно са да се разплатиш за днес с твоя колхоз. А всичко, дето спечелиш отсега нататък, слагай смело в левия джоб.

— Е, чичо Миша — казвам му — никога няма да те забравя.

— Това не е всичко — продължава. — Аз ти преподадох само практиката, а сега слушай теорията.

Донесе ми един лист хартия. Написа на него цените: 1 кг — 17 копейки, 2 кг — 34… и така до десет. Но не с килограмите, а с грамовете имах проблеми. Ето, че той и тях ги пише в отделна колонка: 50, 100, 150…

— Копейката на части не се дели, затова за 50 грама може нищо да не вземеш, а може — и цяла копейка. Правилно е и така, и така. За сто грама можеш да вземеш една копейка, а можеш — и две. От добрите хора вземай винаги минимума, а от нормалните — винаги максимума.

Бързо ми пише цените: 750 — минимум 12 копейки, максимум — 13.

— Как смятате толкова бързо, чичо Миша?

— Ами аз не смятам, аз просто знам цените.

— Дявол да го вземе — казвам, — ами цените се променят!

— Ей какво — вика — ако утре ти наредят да ги продаваш по 18 копейки, значи за 5 кг и 920 гр, например да вземеш минимум рубла и шест копейки, а максимум — рубла и осем копейки. Грамовете също трябва да се закръгляват по посока на минимума за добрия човек и максимума — за нормалния. На добрия човек давай хубава диня, а на нормалния — нормална.

Как да позная хубавата диня от нормалната — знам. Опашката на хубавата диня е изсъхнала, а отстрани има жълто петно. Но как да различа добрите хора от обикновените? Ако го попитам, нали ще ми се изсмее. Въздъхнах, нали все някога ще трябва да проумея и… го попитах.

Той чак седна, като чу въпроса ми. Дълго въздиша, клати глава, на глупостта ми се чуди.

— Запомни жените от съседните къщи, които всеки ден купуват от теб. На тях им давай най-хубавите дини и по минимална цена. Не са много, но те ще ти разнасят славата, реклама ще ти правят, демек честен, точен и дините му са сладки. Те ще ти направят опашката. Застанат ли две-три край теб, значи още десетина ще се наредят след тях. Но те вече ще са еднократни купувачи. Та на тях им давай обикновените дини, по-лошите, а им вземай максимума. Разбра ли?

Картона с цените над главата ми намести. Отстрани не се вижда, но стига само да вдигна глава, сякаш смятам — и всички цени са пред мен.

Така търговията ми тръгна. Бързо и доходно. Добри са ми дините! Ох, добри са! Идвай, граби! След ден съседките-домакини започнаха да ме забелязват. Усмихват ми се. Аз им продавам дини по минималната цена — усмихвам се. На всички останали — по максималната, и също се усмихвам.

От един купувач — части от копейката, от следващия — също. Изведнъж разбрах израза, че пари при пари отиват. Не лъжех хората, просто закръглявах в моя полза частите от копейката, но в левия ми джоб се появиха смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, а понякога — и петарки.

Пресметна дохода и всички останали пари — при мен. Предам на колхоза спечеленото, а моят собствен джоб се пълни. Появи се в него и една нова десетолевка. Отидох при чичо Миша и му я подадох.

— Благодаря ти, чичо Миша — казвам. — Научи ме как да живея.

— Глупчо — отговаря чичо Миша, — ей там стои един милиционер. Дай му я на него. А на мен ми стигат и моите.

— Защо пък на милиционера? — чудя се аз.

— Просто така. Приближи се и му я дай. Няма много да загубиш. А на милиционера му е приятно.

— Аз не върша престъпление. Защо да му давам?

— Дай, ти казвам — сърди се чичо Миша. — И когато му я даваш, недей да говориш. Просто я мушни в джоба му и се махай.

Тръгнах към милиционера. Стои суров. Ризата му — сива, шията му — потна, очите му — оловносиви. Приближих плътно до него. Чак страшно ми стана. А той не помръдва. Мушнах свитата на тръбичка десетачка в малкото му джобче. А той дори не забеляза. Стои като истукан, окото му не трепва. Не помръдва. Отидоха си, мисля си, паричките ми. Дори не почувства как му ги дадох.

На следващата сутрин същият милиционер е отново на пост:

„Здравей, Витя“ — ми казва.

Чудя се откъде е научил името ми.

— Здравейте, гражданино началник — отговарям.

Камионът на колхоза идваше всяка вечер. Стоварят селяните два-три тона дини за следващия ден, а аз им се отчитам за изминалия: бяха точно два тона, продадох 1816 кг, останалите не са продадени — сцепени и натъртени, 184 кг. Ето печалбата — 308 рубли и 72 копейки. Премерят мъжете брака, запишат го на хартия и обратно вкъщи. А аз мъкна с кошницата натъртените дини през целия пазар към боклука. Чичо Миша ме завари, тъкмо когато се занимавах с това. Охка, пъшка, чуди се на тъпотията ми. Защо, вика ми, си се хванал с тая мръсна работа, че и без каквато и да е полза за тебе?

— Че каква полза от тях? — недоумявам. — Кой ще ти ги купи — гнили и натъртени?

Той пак се тюхка, вдига очи към небето. Да ги продаваш, казва, не трябва. Но и да ги мъкнеш на боклука не е необходимо. Остави ги, запази ги. Ще пристигне утре контролата, а ти вземи и ги покажи за втори път и то заедно с онези, които утре ще бъдат сцепени. Да допуснем, че утре продадеш 1800 кг, а ще кажеш, че са само 1650. А след още един ден пак ще продадеш 1800 кг, но показваш всичките бракувани, които са се натрупали за три дни и казваш, че си успял да продадеш само 1500 килограма.

Така и стана.

— Не прекалявай — учи ме чичо Миша. — Алчността погубва тарикатите.

Това го разбирам и сам. Не прекалявам. Ако през деня има 150 кг ударени дини, аз показвам само 300 кг, не повече. А бих могъл да покажа и половин тон. От тези натъртени дини аз слагах всеки ден по 25 рубли в левия си джоб. В колхоза и за цял месец не изработвах по толкова. А и от онези, дребните копейки, оставаше по нещо в джоба ми. Пък и чичо Миша ми каза някои тайни.

Последната вечер взех шест бутилки с коняк, обух си новите лачени обувки и отидох при чичо Миша.

— Глупчо — казва чичо Миша. — Ти — вика, — тези бутилки дай на председателя си, та да предложи кандидатурата ти и следващото лято.

— Не — отговарям му аз, — ти може и да си имаш много, но и моите ще вземеш. Вземи ги за спомен. Ако не ти харесват, счупи ги в стената. Но аз съм ти ги донесъл и няма да ги взема обратно.

Взе ги.

— Аз — казвам му — продавах две седмици. А вие колко?

— Аз съм — отговаря — на седемдесет и три години, а влязох в търговията на шест. При цар Николай Александрович.

— Сигурно с всичко сте търгували през живота си?

— Не — вика — само с връзки за обувки.

— А ако се наложеше със злато да търгувате, бихте ли се справили?

— Бих. Но не мисли, че със злато по-лесно се правят пари, отколкото с останалите неща. А на всичко отгоре всички предварително знаят, че си нелегален милионер. С връзките за обувки може да се спечели повече, пък е и по-спокойно.

— А с какво се търгува най-трудно?

— С кибрит. Изключително сложна наука е. Но овладее ли се, за една година може милион да се натрупа.

— Вие, чичо Миша, ако живеехте в капиталистическия свят, отдавна щяхте да сте милионер…

Той премълча.

— А при нас в социализма не можеш да се разгърнеш, бързо ще те разстрелят.

— Няма — не се съгласява чичо Миша, — и при социализма не разстрелват всички милионери. Трябва само да свиеш на тръбичка десетачката и… в джобчето на милиционера. Тогава няма да те разстрелят.

Чичо Миша още казваше, че парите не трябва да се трупат. Те трябва да се харчат. Не си струва да се върши престъпление заради тях, както и да се рискува. Не го заслужават. Друг е въпросът, ако сами идват в ръцете ти — тук вече не трябва да се противиш на съдбата. Вземай ги и се наслаждавай. А на земята няма такова място, няма и такъв човек, на когото милионът сам да не му идва в ръцете. Наистина мнозина просто не виждат тези възможности, не ги използват. И казвайки ми това, повтори три пъти, че щастието не е в парите. А в какво е, не ми каза.

Чичо Миша го сънувам понякога. Трудно ми е да кажа защо, но през нощите, когато добрият старец идва при мен на прашния пазар, аз плача на сън. В живота си рядко съм плакал, дори и като дете. А на сън — само когато го видя. Шепне ми чичо Миша на ухото мъдростта на живота, а аз запомням всичко и се радвам, че нищо не съм пропуснал. И всичко, казано от него, се старая да запазя в ума си, докато се събудя. Всичко е просто, истините му са известни. Но се събуждам и не помня нищо.

Събуди ме ярък светлинен лъч. Протегнах се и се усмихнах на мислите си. Дълго си припомнях какво ми шепнеше на ухото чичо Миша. Не, нищо не помня. А беше нещо важно, което в никакъв случай не трябваше да забравям. От хилядите правила остана само едно малко парченце: трябва да се усмихваш на хората.