Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skipping Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

5

Скрежковците на Хемлок стрийт се състояха от четири части — широка кръгла основа, една по-малка топка, която влизаше в основата, сетне торс и накрая главата с нахлупена шапка. Всеки елемент бе оразмерен така, че влизаше в следващия по-голям, за да се съхранява лесно през единайсетте месеца затишие. При цена от 82,99 долара плюс разходите по доставката всеки проявяваше нужното старание, за да съхрани своя Скрежко.

Дойдеше ли време да бъде изваден на бял свят, наставаше буйна радост. През целия следобед части от тумбестото човече се виждаха под навесите за колите по цялата Хемлок стрийт — Скрежковците се почистваха и проверяваха за изправност на частите. След което биваха сглобявани, топките се поставяха една върху друга, като при истински снежен човек, докато двуметровата фигура станеше готова за покрива.

Самото монтиране не беше лека задача. Нужни бяха стълба и въже, а и помощта на някой съсед. Първо, на покрива трябваше да се качи човек с вързано на кръста въже, после Скрежкото, изработен от твърда пластмаса с тегло около двайсет килограма, биваше изтеглен, бавно и внимателно, за да не се издраска в покривните плочи. Когато достигнеше желания връх, Скрежко биваше привързан за комина с брезентова лента, изобретение на Вик Фромайър. На определеното място във вътрешната кухина се поставяше двеставатова крушка, а дългият кабел се спускаше откъм задната част на покрива.

Уес Трогдън, който беше борсов агент, този ден си бе взел болничен, за да изненада децата си, като първи в квартала закрепи на покрива бялата фигура. Веднага след обяда заедно със съпругата си Триш той изми Скрежко, а после под строгия й взор се покатери на покрива и се бори с обемистото човече и лентата, докато накрая не се поздрави с успех. От близо дванайсетметровата височина той гордо огледа цялата Хемлок стрийт в двете посоки, доволен, че тази година е изпреварил всички, дори Фромайър.

Триш отиде в кухнята да приготви топъл шоколад, а Уес слезе в мазето, откъдето заизнася кашони с цветни лампички, които стовари на алеята. После се зае да провери здрави ли са кабелите. Никой от тяхната улица не окачваше повече лампички от семейство Трогдън. Те опасваха с тях целия двор, увиваха храстите, окичваха дърветата, после обикаляха къщата и накрая украсяваха прозорците. Миналата година имаха 14 000.

Фромайър си тръгна рано от работа, за да надзирава дейността на своята улица, и с огромно задоволство отбеляза видимата активност. Жегна го, че Трогдън го е изпреварил, но всъщност какво значение имаше? Много скоро те двамата заработиха в екип пред дома на мисис Елън Мълхоланд, симпатичната вдовица, която вече бе пъхнала коледните сладки във фурната. Покачиха нейния Скрежко за нула време, излапаха сладките и тръгнаха да предлагат помощта си другаде. Към тях се присъединиха и дечурлига — включително и дванайсетгодишният Спайк Фромайър, наследил от баща си таланта да организира всяка общественополезна дейност — и в късния следобед групата тръгна от врата на врата, за да приключат започнатото, преди да се е стъмнило.

Спайк натисна звънеца на входната врата у Кранк, но отговор не получи. Лексусът на мистър Кранк не се виждаше, което за пет следобед си беше в реда на нещата, ала аудито на мисис Кранк си стоеше под навеса — сигурен знак, че съпругата си е у дома. Пердетата и щорите бяха спуснати. Никой не отвори, тъй че групата продължи към дома на Бекър, където завариха Нед да бърше своя Скрежко в предния двор, подканян от залповете вещи указания на тъщата, заела позиция на стъпалата.

— Тръгват си — прошепна Нора в слушалката на телефона в спалнята.

— Защо шепнеш? — подразни се Лутър.

— Защото не искам да ме чуят.

— Кои са те?

— Вик Фромайър, Уес Трогдън, с тях май е и онзи Бриксли от долния край на улицата и сума деца.

— Същинска банда разбойници, а?

— По-скоро на гангстери приличат. Сега са у Бекърови.

— Господ да им е на помощ.

— Къде е нашият Скрежко?

— Там, където го прибрахме през януари. Защо питаш?

— Ами… не знам.

— Но това е смешно, Нора. Шептиш в телефона, заключила си се вкъщи, защото съседите ни ходят от врата на врата да предлагат помощта си за поставянето на някакъв нелеп бутафорен пластмасов снежен човек, който между другото няма нищо общо с Коледа. Това да ти е хрумвало досега?

— Не.

— Ние гласувахме за Рудолф, помниш ли?

— Не.

— Това е смешно.

— Не и за мен.

— Скрежко пропуска тая година, разбрахме ли се? Отговорът ми е „не“.

Лутър внимателно затвори и се опита да се съсредоточи върху работата си. Беше вече тъмно, когато тръгна с колата към къщи. Не преставаше да си повтаря колко глупаво е да се коси човек за нещо толкова незначително като това да качиш снежен човек на покрива си. И през цялото време мислеше за Уолт Шийл.

— Хайде, Шийл — мърмореше си той. — Не ме разочаровай.

Уолт Шийл бе основният му съперник на Хемлок стрийт, намусен човечец, който живееше точно насреща им. Две деца, завършили колеж, съпруга, бореща се с рак на гърдата, тайнствена работа за някакъв белгийски концерн, доход, който като че ли клонеше към горната граница сред живеещите на Хемлок, но независимо колко изкарваше, Шийл и съпругата му очакваха съседите да си мислят, че е много повече. Лутър си купи лексус, а Шийл си науми, че не може да остане по-назад. Белингтън си направи басейн, Шийл внезапно обяви, че и той трябвало да плува в задния си двор, по лекарско предписание. Сю Кроп от западния край оборудва кухнята си по дизайнерски проект — 8000 долара, ако можеше да се вярва на слуховете — и ето че само месец по-късно Бев Шийл пръсна 9000.

Бев беше безнадежден случай в кулинарията, а свидетели твърдяха, че след обновлението ястията й добили още по-отвратителен вкус.

Всичкото им перчене обаче престана, когато преди около година и половина лекарите откриха, че съпругата има рак на гърдата. Семейството бе като попарено. Състезанието със съседите бе загубило смисъл. Всичко изглеждаше напразно. Те понесоха удара със сдържано достойнство и както обикновено съседите по улица предложиха подкрепа, като да бяха роднини. Година след първата химиотерапия белгийският концерн претърпя реорганизация. Каквато и да бе предишната работа на Уолт, той трябваше да слезе на по-ниско стъпало.

Миналата Коледа в дома на Шийл си имаха толкова грижи, че украсата мина на заден план. Не си покачиха Скрежко, купиха някаква хилава елхичка, метнаха на предния прозорец само няколко лампички, колкото да не е без хич.

Предишната година само две къщи на улицата бяха останали без Скрежковци — тази на Шийл и една в западния край, собственост на пакистанско семейство, които живяха там само три месеца, след което се изнесоха. Къщата им бе обявена за продан и Фромайър току го засърбяваха ръцете някоя нощ да вземе да качи на покрива резервния Скрежко, който държеше в мазето си.

— Хайде, Шийл — все така мърмореше Лутър зад волана. — Остави си Скрежкото да кротува.

Идеята за тия снежни човеци се бе възприела с ентусиазъм, когато Фромайър я предложи за пръв път. Сега вече се усещаше като досадно задължение. И все пак, бе принуден да признае пред себе си Лутър, на децата никак не им беше досадно. Той самият тайно бе изпаднал във възторг, когато преди три години напорът на бурята разчисти покривите и пръсна Скрежковците из половината град.

Лутър сви по своята улица и още отдалеч забеляза редицата досущ еднакви снежни човеци, побити като светещи стражи над къщите. В безупречната линия имаше само две зеещи дупки — къщите на Шийл и на Кранк.

— Благодаря ти, Шийл — прошепна Лутър.

Край него минаваха деца на велосипеди. Съседите бяха наизлезли, подреждаха светещите гирлянди, бъбреха през оградите от жив плет.

Шумна тълпа се е събрала под навеса при Шийл, отбеляза Лутър, когато паркира и бързешката се шмугна у дома си. Без никакво разтакаване стълбата бе издигната и Фромайър изпълзя нагоре, сякаш цял живот бе работил по покривите. Лутър надникна през щорите на входната врата. Уолт Шийл стоеше в предния двор с още десетина души, Бев стърчеше на стъпалата, загърната в пеньоар. Спайк Фромайър се бореше с някакъв кабел. Чуваха се викове, смях, всички сякаш даваха насоки на Фромайър и ето че предпоследният Скрежко се издигна на определеното място.

Не говориха много на вечерята, която се състоеше от спагети без никакъв сос и домашно сирене. Нора бе отслабнала с килограм и половина, Лутър — с два. След ритуала с чиниите той слезе в сутерена и в продължение на петдесет минути се бъхти на бягащата пътечка, изгаряйки 340 калории — повече, отколкото беше погълнал току-що. Взе си душ и се опита да почете.

Когато улицата опустя, той излезе да се поразходи. Отказваше да се превърне в затворник в собствения си дом. Отказваше да се крие от съседите. Нямаше причини да се страхува от тези хора.

Жегна го леко угризение, когато обхвана с поглед двете спретнати редици снежни човеци, извисили се на стража над тихата уличка. У семейство Трогдън продължаваха да затрупват елхата с играчки и гледката извика няколко отдавнашни спомена от детството на Блеър в онова далечно време. Лутър не беше от хората, които въздишат носталгично по минали неща. Вярваше, че човек живее днес, а не утре, и определено не вчера, винаги го беше казвал. Сгряващите спомени бяха набързо пропъдени от мисли за изнервящо тичане по магазините, за пъплене в натоварено движение и пилеене на пари. Лутър се чувстваше безмерно горд с решението си тази година да пропусне скъпо струващата дандания.

Усещаше колана си приятно хлабав. Плажовете го зовяха.

Изневиделица се появи велосипед, който изскърца и спря.

— Здравейте, мистър Кранк.

Това беше Спайк Фромайър, без съмнение на път за вкъщи след някое тайно младежко събиране. Това момче спеше по-малко и от баща си, из квартала се разправяха куп истории за нощните му похождения. Добро беше хлапето, само дето не се къпеше често.

— Здрасти, Спайк — рече Лутър задъхано. — Какво те води насам?

— А, просто да видя как стоят нещата — отвърна момчето, като да беше официално назначено за нощен пазач.

— Какви неща, Спайк?

— Татко ме прати на Стантън стрийт да проверя колко Рудолфовци са се появили.

— И колко са? — попита Лутър, налучкал подходящия тон.

— Нито един. Пак ги издухахме.

Какъв победоносен завършек на този ден за клана Фромайър, рече си Лутър. Ама че глупости.

— Вие ще сложите ли вашия Скрежко, мистър Кранк?

— Не, Спайк. Тази година заминаваме, няма да има Коледа за нас.

— Не знаех, че е възможно.

— Живеем в свободна страна, Спайк, с малки изключения човек може да прави каквото си пожелае.

— Ама вие не тръгвате преди първия ден на Коледа.

— Моля?

— Доколкото разбрах, заминавате около обяд. Достатъчно време имате да вдигнете Скрежко. Така ще можем отново да спечелим наградата.

Лутър се замисли за миг и отново остана удивен от скоростта, с която някой съвсем личен въпрос можеше да бъде старателно разчепкан из целия квартал.

— Не бива да се стремим към победа на всяка цена, Спайк — мъдро рече той. — Нека някоя друга улица спечели тази година.

— Сигурно сте прав.

— Хайде бягай.

Момчето натисна педалите и подкара колелото.

— До скоро — викна то през рамо.

Бащата на хлапето му бе устроил засада близо до дома си.

— Добър вечер, Лутър — рече Вик, като че ли се срещаха напълно случайно. И се подпря на пощенската кутия.

— Добър вечер, Вик — поздрави Лутър и без малко да се спре. В последната секунда обаче реши да продължи. Мина леко встрани, но Фромайър нямаше да го пусне току-така.

— Как е Блеър?

— Добре е, Вик, благодаря ти. Как са децата?

— В чудесно настроение. Това е най-хубавото време през годината, Лутър. Ти не мислиш ли така? — Фромайър бе тръгнал успоредно с него и сега двамата вървяха редом.

— Без съмнение. Най-щастливите дни. Макар че, ще ти кажа, мъчно ми е за Блеър. Няма да е същото без нея.

— Естествено.

Спряха пред дома на Бекър, съседа на Лутър, и се загледаха в нещастния Нед, който едва се крепеше на най-горната стъпенка на стълбата в безплодното усилие да бодне огромна звезда на върха на елхата. Жена му стоеше зад него и всячески му помагаше с указания, но не се и сещаше да хване стълбата, а тъщата бе отстъпила няколко крачки, та да има поглед върху цялостната картина. Много скоро неминуемо щеше да се стигне до бой.

— Все пак някои неща около Коледата няма да ми липсват — рече Лутър.

— Значи наистина ще пропуснете празниците?

— Правилно си разбрал, Вик. Благодаря ти за съдействието.

— Нещо обаче ме кара да смятам, че не е редно.

— Решението в случая не взимаш ти, нали?

— Прав си.

— Лека нощ, Вик.

Лутър го остави да се радва на идилията у Бекърови.