Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skipping Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

3

Макар замисълът да принадлежеше на Лутър, Нора първа бе подложена на изпитание. То дойде под формата на телефонно обаждане в петък сутринта, след Деня на благодарността, от някакъв фукльо, когото тя не обичаше много-много. Човекът на име Оби беше собственик на „Онова нещо“, натруфена книжарничка с глупаво име и безумни цени.

След задължителните поздравления Оби премина към главния въпрос.

— Да ви кажа, тревожа се за коледните ви картички, мисис Кранк — заяви той с крайно загрижен тон.

— Защо се тревожите? — попита Нора. Не й беше приятно да й се натрапва някакъв вечно намусен продавач, който й проговаряше само през тези броени дни.

— Ами вижте, мисис Кранк, вие винаги подбирате от най-хубавите модели, а за нас вече е време да ги поръчаме. — Не го биваше да ласкае клиентите. Сигурно на всички все едно и също пробутваше.

Според експертната оценка на Лутър от „Онова нещо“ миналата Коледа им бяха прибрали 316 долара само за картички, а в момента това изглеждаше истинско разточителство. Е, сумата не беше голяма, но какво получаваха в замяна? Лутър категорично отказваше да помага при надписването на пликовете и лепенето на марките и се разфучаваше всеки път, когато бъдеше запитан дали едно или друго име трябва да бъде включено или зачеркнато от списъка. Освен това не благоволяваше дори да погледне картичките, които самите те получаваха, а Нора нямаше как да не си признае, че радостта от пристигането им намаляваше с всяка изминала година.

Ето тези съображения я накараха да заеме твърда позиция.

— Тази година няма да поръчваме картички. — В ушите й зазвучаха аплодисментите на Лутър.

— Какво няма?

— Не вярвам да не сте ме чули.

— А мога ли да попитам защо?

— Определено не.

Оби загуби дар слово. Смотолеви нещо неразбираемо и затвори. За миг Нора се почувства горда от себе си. Но това не трая дълго, защото си представи въпросите, които щяха да последват. От сестра й, от съпругата на свещеника, от приятелките в комитета за борба с неграмотността, от леля й в старческия дом — всички те щяха в някакъв момент да попитат къде са се затрили коледните картички от тяхното семейство.

Да не са се загубили по пощата? Да не би да не им е останало време?

Не. Тя щеше да им каже истината. За нас тази година Коледа не се предвижда, Блеър замина и ние отиваме на пътешествие. А ако ви е толкова мъчно за картичките, догодина ще ви пратя две.

Мобилизирала цялата си енергия с помощта на чаша димящо кафе, Нора реши да не отбягва въпроса кои хора от списъка й всъщност изобщо ще обърнат внимание. Всяка година тя получаваше по няколко дузини картички, чийто брой намаляваше с времето, трябваше да признае, но не водеше сметка кой си прави труда и кой не. В суетнята около Коледа кой всъщност имаше време да се тревожи за картички, дето не са пристигнали?

А това я насочи към още едно от съпътстващите празника оплаквания от страна на Лутър — резервните бройки. Нора винаги купуваше повече от необходимото, тъй че да може веднага да откликне, ако получи неочаквана картичка. Всяка година пристигаха две-три от напълно непознати хора и няколко от познати, които за пръв път се бяха сетили, и в срок от двайсет и четири часа тя отвръщаше с поздравления от името на семейство Кранк, добавила на ръка пожелание за весело прекарване и много здраве.

Естествено, че беше глупаво.

Нора реши, че ритуалът с коледните картички няма да й липсва. Нямаше да й липсва досадното изписване на благопожеланията, адресирането на стоте плика, залепянето на марките, пускането в пощата, безпокойството кого ли е пропуснала. Нямаше да й липсват и трупащите се в пощенската кутия картички, припряното разкъсване на пликовете, за да прочете поздравленията от хора, не по-малко заети от самата нея.

Отърсила се от бремето на писмените поздравления, Нора се обади на Лутър, за да получи и неговата подкрепа. Той си беше на бюрото, както обикновено в петъка след Деня на благодарността. Това се и очакваше от тежката артилерия в „Уайли и Бек“. Нора предаде разговора си с Оби.

— Плазмодий — изсумтя Лутър. — А за теб моите поздравления — добави той, когато тя стигна до края.

— Отрязах го като едното нищо — повтори Нора.

— Само си представи ония слънчеви плажове, скъпа. Просто нас чакат.

— Какво яде днес?

— Нищо. Още съм на триста калории.

— Аз също.

Когато затвори, Лутър продължи започнатото. В момента не съпоставяше числа, нито пък разчепкваше данъчните разпоредби както обикновено, а съчиняваше писмо до колегите си. Своето първо коледно писмо. В него той внимателно и изкусно обясняваше защо няма да участва в празничните приготовления и в замяна изказваше надеждата, че всички просто ще го оставят на мира. Няма да купува подаръци, но няма и да очаква. Все пак благодари на всички. Няма да присъства на официалната коледна вечеря, организирана от фирмата, нито пък на пиянската вакханалия, която наричаха служебно парти. Не иска коняка и шунката, които определени клиенти раздаваха на големите клечки всяка година. Не, не е сърдит никому, нито ще подвиква „Лицемер“ на всеки, който все пак го поздрави с „Весела Коледа“.

Той просто пропуска Коледата. И наместо това отива на пътешествие.

По-голямата част от тихите утринни часове посвети на това писмо, което лично натрака на компютъра. В понеделник щеше да остави копие на всяко бюро в кабинетите на „Уайли и Бек“.

 

 

Доколко значим бе техният замисъл, семейството разбра три дни по-късно, малко след вечеря. Излизаше, че е напълно възможно да се радваш на празника и без картички, без събирания и вечери, без нелепи подаръци, без много неща, които по една или друга причина задължително се свързваха с раждането на Христос. Ще минем и без елха, така решиха. Ако успееха, щяха да постигнат и всичко друго.

Раздигаха масата, макар да нямаше почти нищо за вдигане. Като ти поднесат печено пиле и домашно сирене не остава много за разчистване. Лутър бе все още гладен, когато на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — рече той. През прозореца на хола видя камиона, спрял на улицата, и тутакси съобрази, че следващият четвърт час ще се окаже крайно неприятен. Отвори вратата и насреща му засияха три засмени лица — две момчета, облечени в стегнатите униформи на скаутския отряд, и зад тях мистър Сканлън, неизменният водач на отряда в квартала. Той също носеше униформа.

— Добър вечер — поздрави Лутър децата.

— Здравейте, мистър Кранк. Аз съм Ранди Боган — рече по-височкото. — И тази година продаваме коледни елхи.

— Вашата е ей там, в камиона — добави по-дребното момченце.

— Миналата година взехте канадски смърч — отбеляза мистър Сканлън.

Лутър погледна над главите им към дългата каросерия без странични прегради, в която дърветата бяха подредени на две спретнати купчини. Малката армия скаути ги разтоварваше и разнасяше по съседите на Лутър.

— Колко? — попита Лутър.

— Деветдесет долара — отвърна Ранди. — Наложи се да вдигнем малко цените, защото ги получаваме по-скъпо от доставчика.

Миналата година бяха осемдесет, без малко да изрече Лутър, но си прехапа езика.

Нора изникна изневиделица и опря брадичка в рамото му.

— Толкова са сладки — прошепна тя.

Момчетата или дръвчетата, без малко да попита Лутър. Защо ли не си стоя в кухнята и не го остави сам да намери изход от затруднението?

Лепнал на лицето си широка фалшива усмивка, Лутър рече:

— Съжалявам, но тази година няма да купуваме елха.

Недоумяващи лица. Озадачени физиономии. Тъжни погледи. Вопъл някъде над рамото му, когато жестоките му думи стигнаха до съзнанието на Нора. Загледан в момчетата, усещайки дъха на Нора във врата си, Лутър Кранк разбра, че това е ключовият момент. Поддадеш ли сега, бентът ще се отприщи. Купи елха, украси я, сетне някак естествено ще се досетиш, че никоя елха не изглежда истинска без купчинката подаръци отдолу.

Бъди твърд, човече, опитваше се да удържи положението Лутър, но прошепнатото „О, господи!“ в ухото му го сепна.

— Шшшт — просъска той с ъгълчето на устата си.

Момчетата го гледаха, сякаш беше обрал и последните монети от джобовете им.

— Съжалявам, че се наложи да вдигнем цената — рече Ранди.

— За нас остава по-малко на парче в сравнение с миналата година — услужливо додаде мистър Сканлън.

— Не е въпросът в цената, момчета — рече Лутър и отново надяна усмихнатата маска. — Тази година ние пропускаме Коледа. Заминаваме. Елха просто не ни е нужна. Все пак благодаря.

Момчетата наведоха глави и забиха погледи в обувките си, както правят обидените деца, а мистър Сканлън доби съкрушен вид. Нора се включи с още едно тъжно стенание, а Лутър, на ръба на паниката, бе осенен от блестяща идея.

— Ако не се лъжа, вие, момчета, всяка година през август ходите на скаутска среща някъде на запад, в Ню Мексико, струва ми се. Май така пишеше на една ваша дипляна, а?

Беше ги сварил неподготвени, но и тримата кимнаха бавно.

— Ами ето какво ви предлагам. От елхата се отказвам, но заповядайте през лятото и ще ви дам сто долара за пътуването.

Ранди Боган успя да смотолеви едно „благодаря“, но само по задължение. Малката група внезапно се разбърза.

Лутър бавно затвори вратата, но не влезе навътре. Тримата постояха на стъпалата още малко, после затътриха крака по алеята, като току поглеждаха през рамо.

Като стигнаха до камиона, предадоха новината на някакъв друг мъж, също в униформа. Чуха я и други и много скоро движението около камиона замря, а скаутите и техните наставници се събраха в края на алеята пред дома на Кранк и се вторачиха в къщата, като че ли на покрива бяха кацнали извънземни.

Лутър приклекна и надникна иззад пердето.

— Какво правят? — прошепна Нора и също приклекна до него.

— Зяпат, какво друго.

— Май трябваше все пак да я купим тази елха.

— Не, не трябваше.

— Не е задължително да я украсяваме.

— Тихо.

— Щяхме да я оставим в задния двор.

— Млъкни, Нора. Какво си се разшептяла? Това си е нашият дом.

— Говоря тихо по същата причина, поради която и ти се криеш зад пердето.

Лутър се изправи и дръпна завесите. Скаутите си тръгнаха; камионът запълзя надолу по улицата, тъй като всички елхи по Хемлок стрийт бяха вече разнесени.

Лутър сложи дърва в камината и се настани в люлеещия се стол да почете, пак нещо за данъците. Остана сам, защото Нора се цупеше, беше малко нещо сърдита, но щеше да й мине до сутринта.

Щом се беше опънал на скаутите, нима някой можеше да го уплаши? Без съмнение предстояха и други сблъсъци и това бе една от причините Лутър да намрази коледните празници. Всеки нещо ти продава, гледа да изкара и отгоре, да получи бакшиш, премия, нещо, нещо, нещо на всяка цена. У него отново се надигна възмущение и то беше добре дошло.

Измъкна се от къщата след час. На тротоара, където свършваше Хемлок стрийт, той забави крачка. Всъщност нямаше определена цел. Студеният въздух леко влизаше в дробовете. След няколко метра той спря до пощенската кутия на Бекър и погледна към прозореца на хола им. Вътре украсяваха елхата и той сякаш чуваше препирните. Нед Бекър се беше покачил на последната стъпенка на малка стълба и нагласяше кабела с цветните лампички, а Джуд Бекър, отстъпила крачка назад, раздаваше инструкции. Майката на Джуд, истинско чудо на природата на незнайна възраст, още по-страховита и от дъщеря си, даваше своя принос във врявата. И тя не пестеше на нещастния Нед залпове указания, които бяха в пълно противоречие с тези на Джуд. Завържи ги тук, не, ей там ги завържи. На това клонче, не на другото. Нима не виждаш каква дупка се е получила? Къде гледаш, за бога? Междувременно Роки Бекър, двайсетгодишният им син, изключен от колежа поради слаб успех, седеше на канапето с кутийка бира в ръка, хилеше се и също предлагаше съвети, на които никой не обръщаше внимание. Единствен той се смееше всъщност.

Тази сцена накара Лутър да се усмихне. Тя затвърждаваше увереността в собственото му мъдро решение, караше го да се гордее, че си е наумил да махне с ръка на цялата дандания.

Той продължи нататък, важно-важно изпълвайки дробове с хладен въздух, щастлив от мисълта, че за пръв път в живота си пропуска плашещия ритуал по подреждането на елхата. Две къщи по-нататък отново спря да погледа как кланът Фромайър атакува близо триметров смърч. Мистър Фромайър имаше две момчета от предишния си брак. Мисис Фромайър бе довела и три свои, после си родиха още едно — това правеше общо шест, най-голямото от които не бе навършило дванайсет. Цялата тази дружина окачваше играчки и гирлянди. Всеки декември Лутър неизменно чуваше коментара на някоя от съседките колко ужасно изглеждала елхата на Фромайър. Сякаш много го интересуваше.

Ужасна или не, сега те се забавляваха чудесно с окачването на сложните елементи от украсата. Фромайър се занимаваше с научна работа в университета; 110 000 печелел годишно, твърдяха слуховете, но с тия шест деца май не му оставаха пари за друго освен за най-необходимото. Тази елха щеше да бъде изхвърлена последна в квартала.

Лутър се завъртя кръгом и тръгна към къщи. В хола на семейство Бекър Нед седеше на канапето, притиснал плик с лед на рамото си, а Джуд се суетеше край него и назидателно размахваше пръст. Стълбата беше на земята, подложена на щателен оглед от страна на тъщата. Каквато и да бе причината за падането, без съмнение вината щеше да се стовари върху горкия Нед.

Страхотно, рече си Лутър. А сега ще трябва поне четири месеца да слушам подробности около поредната болежка. Като си помислиш, Нед Бекър и по-рано беше падал от тая стълба, преди пет-шест години май. Беше се блъснал в дървото и го беше съборил. Изпочупил беше любимите играчки на Джуд, пазени с години. Тя му се сърди цяла вечност.

Ама че лудост, рече си Лутър.