Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skipping Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,4 (× 22 гласа)

20

След още една чуждестранна песен, насред бурните ръкопляскания за дуета Енрике и Марти Лутър се прокрадна незабелязано към кухнята и оттам в тъмното към навеса за коли. Дебело облечен — с палто, вълнена шапка, шалче, ботуши и ръкавици, — той продължи напред, като си помагаше с пластмасовия бастун, който се бе зарекъл да не използва. Опитваше се да не обръща внимание на болката в двата подути глезена.

Стискаше бастуна в дясната си ръка, а в лявата носеше плик. Снегът не се бе усилил, но земята вече бе покрита в бяло.

На тротоара Лутър се обърна и погледна събралите се в дома му. Пълно с гости. Елха, която отдалеч изглеждаше съвсем прилично. На покрива — взетият на заем Скрежко.

В ранната привечер по Хемлок беше тихо. Пожарната, линейката и полицейските коли си бяха заминали, слава богу. Лутър погледна и на изток, и на запад, но не зърна никого. Повечето съседи бяха в дома му, вече всички пееха и по този начин му помагаха по-лесно да преживее този епизод, който без съмнение щеше да бъде запомнен като едно от най-странните негови изпълнения.

Домът на Шийл отвън бе ярко осветен, ала вътре цареше пълен мрак. Лутър запристъпя по алеята. На всяка крачка ботушите болезнено притискаха наранените места, но бастунът все пак правеше придвижването възможно. На площадката той натисна звънеца и отново се извърна към своята къща отсреща. Ралф Бриксли и Джъд Белингтън дотичаха отнякъде и бързешком заопъваха кабели с лампички в неговите храсти чимшир.

Лутър затвори очи за секунда, поклати глава и се взря в краката си.

Уолт Шийл отвори вратата с поздрав:

— Весела Коледа, Лутър.

— Весела и на вас — рече Лутър с искрена усмивка.

— Оставил си гостите.

— Само за секунда, Уолт. Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Лутър влезе в преддверието и застана на малкото килимче. Ботушите му бяха целите в сняг, а той не искаше да оставя мокри следи.

— Да ти взема палтото, а? — предложи Уолт. В кухнята нещо се печеше във фурната и Лутър възприе това като добър знак.

— Не, благодаря — учтиво отказа той. — Как е Бев?

— Днес е добре, благодаря. Канехме се и ние да дойдем да видим Блеър, но снегът заваля. Какво ще кажеш за годеника?

— Много приятен млад човек — отвърна Лутър.

Бев Шийл се появи откъм трапезарията, поздрави го и му пожела весела Коледа. Беше облякла красив червен пуловер и наглед си беше същата, поне доколкото му се видя на Лутър. Слуховете говореха, че лекарите й давали шест месеца.

— Лошо падане беше — подхвърли Уолт с усмивка.

— Можеше и по-лошо да бъде — рече Лутър и също се усмихна, дори направи героичен опит да се посмее на шегата, в чийто главен герой се беше превърнал. Няма да се разпростираме по темата, реши наум. След това се прокашля. — Вижте, Блеър ще остане десетина дни, тъй че няма да ходим на пътешествието. Ние с Нора бихме искали вие да отидете вместо нас. — Той вдигна плика и леко го размаха насреща им.

Реакцията на двамата закъсня. Те се спогледаха, явно не знаеха какво да кажат. Определено бяха изненадани и не успяха да отворят уста. Затова Лутър продължи:

— Полетът е утре на обяд. Ще трябва да отидете по-рано, за да се сменят имената върху билетите и другите резервации. Формалностите едва ли са приятни на някого, но пък си струва. Десет дни на Карибите, плажове, острови, всички екстри. Ваканция мечта.

Уолт леко поклати глава. Очите на Бев блестяха от влага. Дълго не можеха да проговорят, но накрая Уолт все пак пръв се съвзе.

— Не можем да приемем, Лутър. Не е редно.

— Не говори глупости. Не съм платил туристическа застраховка, тъй че ако не заминете, цялата програма отива на кино.

Бев погледна към Уолт и когато очите им се срещнаха, Лутър се опита да отгатне какво си казват. Налудничава идея наистина, но защо пък не?

— Не знам дали ще ми позволи лекарят — плахо се обади Бев.

— Сделката с „Лексон“ мира не ми дава — промърмори Уолт на себе си и се почеса по главата.

— А и обещахме на семейство Шорт да им гостуваме на Нова година — някак замислено добави Бев.

— Бени каза, че може да се отбие. — Бени беше най-големият им син, който от години не си беше идвал у дома.

— Ами котаракът? — сепна се Бев.

Лутър ги остави да си поблъскат главите и когато им се свършиха неоснователните извинения, заяви:

— Това е подарък от нас за вас, искрен, от сърце, едно необвързващо коледно предложение към двама души, които в този момент трудно успяват да си намерят извинение. Просто приемете и заминавайте.

— Не съм сигурна дали имам подходящи дрехи — направи нов опит Бев.

На което Уолт отвърна:

— Не ставай смешна.

Съпротивата отслабваше и Лутър реши, че е време за главния удар. Той побутна плика към Уолт.

— Всичко е тук, самолетни билети, ваучери за кораба, брошури, всичко, включително и телефонният номер на туристическия агент.

— Каква е цената, Лутър? Ако приемем, ще ти възстановим сумата.

— Това е най-обикновен подарък, Уолт. Няма цена, няма какво да ми връщате. Не усложнявай нещата.

Уолт бе разбрал, ала гордостта му пречеше.

— Ще трябва да го обсъдим, когато се върнем.

Чудесно, още не бяха тръгнали, а вече говореха за връщане.

— Тогава за всичко ще можем да поговорим.

— Ами котаракът? — отново се обади Бев.

Уолт потърка брадичката си замислено.

— Това наистина се явява сериозен проблем. Твърде късно е да се обаждаме в някой приют за домашни любимци.

С безпогрешен нюх, огромната пухкава черна котка се промъкна при тях, отърка се в десния крак на Уолт, после погледна Лутър.

— Не можем да го оставим просто така — въздъхна Бев.

— Наистина не можем — съгласи се Уолт.

Лутър мразеше котки.

— Можем да помолим Джъд Бекър — предложи Бев.

— Няма проблеми, аз ще се грижа за него — изтърси Лутър, като преглътна тежко, с пълното съзнание, че ще стовари всички грижи на Нора.

— Сигурен ли си? — попита Уолт някак прибързано.

— Няма проблеми.

Котаракът изгледа още веднъж госта и се прибра. Очевидно чувствата бяха взаимни.

Сбогуването отне много по-дълго от поздравите при посрещането, а когато Лутър прегърна Бев, остана с чувството, че ще се счупи. Толкова бе крехка. Под обемистия пуловер усети слабото тяло на изтощена от продължително боледуване жена. Сълзите още малко и щяха да рукнат по бузите й.

— Ще се обадя на Нора — прошепна тя. — Благодаря.

Очите на храбрия неуниващ Уолт също бяха влажни. Отпред на стъпалата, когато за последен път си стиснаха ръцете, той прошепна:

— Това значи толкова много, Лутър. Благодаря ти.

Лутър изчака да се приберат и тогава тръгна към своя дом. Освободен от тежестта на плика, от скъпите билети, дебелите брошури и от всички трепетни желания, с които бяха свързани, той крачеше по-бързо. Изпълнен с доволството, че е направил съвършения подарък, Лутър запристъпя гордо изправен, дори куцането му вече не се забелязваше.

На улицата спря и погледна през рамо. Домът на Шийл, тъмен като пещера допреди минути, сега грееше ярко осветен и на горния, и на долния етаж. Цяла нощ ще стягат багажа, каза си Лутър.

Отсреща се отвори врата и шумното семейство Голди излезе от къщата на Кранк. Последваха ги смехове и музика, които отекнаха по пустата улица. Празненството нямаше да приключи скоро.

Лутър спря в края на улицата, леките снежинки се лепяха по шапката и яката на палтото му, а той отново се загледа в набързо украсената си къща, побрала почти всичките му съседи, и си каза, че сега е моментът да си даде сметка колко хубави неща има в живота му. Блеър си беше у дома, беше довела този приятен, хубав и възпитан младеж, който очевидно бе лудо влюбен в нея. И който в този момент сякаш даваше тон на празненството заедно с Марти не знам си кой.

Самият Лутър се чувстваше щастлив, че стои на краката си, а не се е проснал върху някоя маса в погребалното бюро „Франклин“, нито пък е прикован към система в болницата „Мърси“ с тръбички, пъхнати навсякъде из тялото му. Споменът за стремителното спускане по покрива, и то с главата напред, все още го ужасяваше. Той наистина беше късметлия.

Истинско щастие бе, че има приятели и съседи, готови да пожертват собствените си планове за коледната вечер, само и само да го спасят.

Той погледна нагоре към комина, откъдето го зяпаше Скрежкото на Бриксли. Кръгло усмихнато лице, цилиндър, лула от царевичен кочан. Изведнъж му се стори, че човечето му намигна. Сигурно беше от снежинките, които влизаха в очите му.

Господи, колко беше гладен! И как му се беше прияла пушена пъстърва. Тръгна направо през снега.

— Ще изям и едно плодово кексче — зарече се той.

Да пропуснат Коледа. Ама че нелепа идея!

Може би догодина.

Край
Читателите на „Да пропуснеш Коледа“ са прочели и: