Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skipping Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

19

Блеър се почувства леко обидена, като не видя родителите си да я чакат на изхода за пристигащи. Наистина им беше съобщила твърде късно, пък и летището гъмжеше от хора, те сигурно бяха заети с тържеството, но в края на краищата тя водеше у дома си своя любим, избраника за цял живот. Не каза нищо, разбира се, и двамата с Енрике забързаха по пътеката ръка за ръка, крачейки в пълен синхрон, като сръчно избягваха всякакъв сблъсък с тълпата, макар да се гледаха непрестанно в очите и да не се отделяха един от друг.

Никой не ги поздрави и когато застанаха край линията да изчакат багажа си. И ето че тъкмо когато потътриха куфарите към изхода, Блеър зърна двама полицаи, вдигнали табела, на която пишеше „Блеър и Енрике“.

Името на Енрике бяха написали погрешно, но пък нима това имаше значение в момента? Тя ги повика и двамата тутакси се отзоваха, грабнаха багажа и ги поведоха през гъстия човешки поток. Офицер Салино обясни, че шефът им лично изпратил полицейски ескорт за Блеър и Енрике. Добре дошла у дома!

— Тържеството е в ход — добави той, когато натикаха куфарите в багажника на полицейската кола, паркирана пред спрелите таксита в пълно нарушение на правилата. Втора синьо-бяла кола бе паркирана пред тяхната.

Южноамериканецът Енрике по навик се поколеба, преди да влезе в полицейската кола. Той се огледа притеснено — тълпите пешеходци, такситата, автобусите, опрели броня в броня, викащите изнервени хора, пазителите на реда, надули свирки. Хрумна му да побегне, но в следващия миг отново извърна очи към красивото лице на любимата си.

— Хайде — рече тя и той спря да се колебае. Нея би последвал навсякъде.

С включени светлини двете коли полетяха напред — стряскаха другите шофьори, принуждаваха ги да се отместват плътно вдясно, за да им направят път.

— Винаги ли е така? — шепнешком попита Енрике.

— Никога досега — отвърна Блеър. Какво хубаво хрумване, рече си тя наум.

Офицер Трийн караше с бясна скорост. Офицер Салино се усмихваше при спомена за увисналия надолу с главата Лутър Кранк пред очите на целия квартал. Нямаше да каже нито дума, разбира се. Блеър никога нямаше да научи истината, както гласеше заповедта на Вик Фромайър, който най-сетне бе успял да се свърже с кмета, пък и шефът на участъка си имаше слабост към него.

Наближавайки предградията, потокът коли се разреди, заваля лек сняг.

— По прогноза ще натрупа десетина сантиметра — подхвърли Салино през рамо. — В Перу има ли сняг?

— Само в планините — отвърна Енрике. — Но аз живея в Лима, това е столицата.

— Мой братовчед преди време замина за Мексико — започна Салино, но бързо млъкна, защото нямаше какво повече да добави. Братовчедът без малко не беше срещнал смъртта си, а Салино мъдро реши да не навлиза в разкази за разни ужасии в страни от Третия свят.

Блеър бе решила да закриля своя годеник от всякакви досадници на родна земя, затова побърза да смени темата:

— Досега валяло ли е? Май е рано за сняг.

Виж, по темата за времето всички можеха да се включат.

— До пет-шест сантиметра натрупа само преди седмица, нали? — погледна Салино към Трийн, който стискаше волана така, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели, но пък успяваше да се държи на не повече от метър и половина от предната полицейска кола.

— Десет сантиметра — произнесе се Трийн.

— А, не бяха май повече от пет — опъна се Салино.

— Десет — поклати глава младокът и това подразни по-старшия.

Най-сетне се спряха на средното положение от седем-осем сантиметра, а Блеър и Енрике, прегърнати на задната седалка, вече оглеждаха редиците празнично украсени къщи.

— Почти стигнахме — тихо рече Блеър. — Това е Стантън, следващата е Хемлок.

Спайк бе оставен на пост. Той светна два пъти със зелената сигнална светлина на своето скаутско фенерче. Завесата можеше да се вдигне.

 

 

Лутър докуцука до банята, където Нора довършваше грима си. В продължение на двайсет минути с настървено отчаяние бе опитвала всички мазила, с които разполагаше — фон дьо тен, пудра, сенки. Чудесният й загар бе прикрит от шията надолу, а тя бе твърдо решена да го заличи и по лицето си.

За жалост обаче не се получаваше.

— Изглеждаш изпита — искрено рече Лутър. Около лицето на жена му се носеха облачета пудра.

Болките му пречеха да се разтревожи за тена си. По предложение на Нора се беше облякъл в черно — черна жилетка върху черно поло и тъмносиви панталони. Колкото по-тъмно облеклото, толкова по-бледа изглежда кожата, гласеше нейната преценка. Жилетката бе обличал само два пъти, за щастие беше му подарък от Блеър за някакъв рожден ден. Полото не беше слагал досега, а и двамата с Нора не успяха да си спомнят откъде се е взело.

Чувстваше се като шеф на мафията.

— Просто се откажи — предложи Лутър, като гледаше как жена му мята шишенцата едно подир друго. Уплаши се да не вземе и него да замери.

— Не се надявай — отсече тя. — Блеър няма да научи за пътешествието, това ясно ли ти е, Лутър?

— Ами тогава няма да й казваш, и толкова. Спомени, че лекарят ти е препоръчал да почернееш заради… кой витамин беше?

— Витамин C се натрупва на слънце, не на изкуствена светлина. Поредната тъпа идея, Лутър.

— Кажи й тогава, че е имало неочаквано затопляне, прекарали сме много време навън, сред лехите с цветя.

— Тая лъжа ти й я кажи. Няма да мине. Дъщеря ни не е сляпа. Ще погледне цветните лехи и ще разбере, че от месеци не сме припарвали до тях.

— Ох!

— Други блестящи идеи?

— Готвим се да мръднем някъде през пролетта? Затова сме се пекли в бронзомат.

— Много смешно, няма що.

— Чакай, сетих се. Щом ще се омъжва за перуанец, решили сме и ние да си потъмним кожата. Какво ще кажеш? Не може двама бледолики да изпъкват на сватбената снимка, нали?

Нора профуча край него, оставяйки го сред облак пудра. Въоръжен с новия пластмасов бастун, Лутър пак закуцука по коридора към хола, към събралите се гости, и ето че някой извика:

— Идват!

Лентата за закрепване се бе прокъсала на няколко места и затова Ралф Бриксли се видя принуден с ръце да крепи своя Скрежко на покрива на Лутър, на снега и студа. Той обаче пръв забеляза зелената сигнална светлина откъм края на улицата.

— Идват — извика той към площадката на Кранк, където неговият помощник Джъд Белингтън чакаше край стълбата и се опитваше да снади здравите части на лентата.

От високото Ралф гледаше с известна гордост (а и с известно недоволство, защото на покрива беше студено, а и ставаше все по-лошо) как съседите наобиколиха колите, за да помогнат на своя побратим, макар това да бе Лутър Кранк.

Многобройният хор, строен под вещото ръководство на мисис Елън Мълхоланд близо до алеята, подхвана „Пейте, звънчета“. Линда Голди бе раздала собствените си камбанки и сега нейният набързо сформиран оркестър присъедини техния звън към песента на хора. Предната морава беше пълна с деца от квартала, всичките очакващи с нетърпение Блеър и нейния тайнствен годеник.

Когато полицейските коли намалиха пред дома на семейство Кранк, се поде радостен възглас, поздрав от децата на Хемлок.

— Божичко! — възкликна Блеър. — Колко много хора!

Една пожарна беше паркирана пред Бекърови, огромна бледозелена линейка проблясваше пред Трогдънови и ето че по даден знак светлините замигаха, приветствайки завръщащата се Блеър. Полицейските коли най-сетне спряха на алеята и Вик Фромайър лично отвори задната врата.

— Весела Коледа, Блеър! — избоботи той.

Скоро Блеър и Енрике бяха наобиколени от десетки съседи под несекващата песен на хора. Блеър представи годеника си, който изглеждаше леко смутен от посрещането. Двамата изкачиха предните стълби и пристъпиха към хола, където ги посрещнаха нови възгласи. По молба на Нора четирима пожарникари и трима полицаи стояха рамо до рамо пред елхата, стараейки се да я скрият от погледа на Блеър.

Лутър и Нора чакаха притеснени в спалнята да прегърнат детето си, а и да им бъде представен Енрике.

— Ами ако не го харесаме? — промърмори Лутър, присядайки на крайчеца на леглото да разтрие глезените си. Шумотевицата по коридора се извисяваше неудържимо.

— Млъквай, Лутър. Отгледали сме умно дете. — Нора полагаше последния слой пудра на лицето си.

— Ама те едва се познават.

— Любов от пръв поглед.

— Не е възможно.

— Може и да си прав. На мен ми отидоха три години да проумея докъде се простират възможностите ти.

Вратата се отвори и при тях връхлетя Блеър. Нора и Лутър погледнаха най-напред нея, после бързо отместиха очи, да видят колко тъмнокож е Енрике.

Та той изобщо не беше тъмнокож! Дори бе значително по-светъл от Лутър в момента!

Запрегръщаха дъщеря си, сякаш не бяха я виждали от години, а после с огромно облекчение протегнаха ръце към бъдещия зет.

— Чудесно изглеждате — рече Блеър, като отстъпи назад.

Нора си беше облякла огромен коледен пуловер. За пръв път в живота си желаеше да изглежда по-дебела. Лутър приличаше на застаряващ жиголо.

— Вече внимаваме с килограмите — вметна Лутър, който продължаваше да разтърсва ръката на Енрике.

— Почернели сте — рече Блеър на баща си.

— Ами да, имаше ненадейно затопляне. А миналата седмица дори поизгоряхме отвън сред цветята.

— Хайде да вървим при гостите — намеси се Нора.

— Да не ги караме да чакат — додаде Лутър и тръгна напред.

— Хубав е, нали? — прошепна Блеър на майка си. А Енрике вървеше само на крачка пред тях.

— Много е хубав — гордо се произнесе Нора.

— Татко защо куца?

— Удари си стъпалото. Нищо му няма.

Стаята беше пълна с хора, съвсем различни от обичайните гости, разсеяно отбеляза Блеър. Повечето лица, които очакваше да види, отсъстваха. От друга страна, с малки изключения, всички съседи май бяха тук. А на въпроса защо и полицаите, и пожарникарите са поканени, още нямаше отговор.

На Енрике му връчиха куп подаръци, които той заразтваря в средата на стаята. Нед Бекър му даде червена фланелка за голф с емблемата на местния клуб. Джон Голди току-що бе получил албум с избрани крайпътни заведения. Жена му го уви в нова опаковка и двамата го поднесоха на Енрике, който се трогна до сълзи. Пожарникарите му подариха две плодови кексчета, а той призна, че в Перу нямат такива лакомства. Полицейското благотворително дружество му даде своя календар.

— Английският му е съвършен — прошепна Нора на дъщеря си.

— По-добър от моя — отвърна Блеър.

— Нали каза, че никога не е бил в Щатите.

— Завършил е в Лондон.

— Аха. — Точките в полза на Енрике нараснаха с още една. Красив, образован в чужбина, лекар, при това и кожата му не беше тъмна.

— Къде се запознахте?

— В Лима, по време на подготвителния курс.

Чуха се ръкопляскания, когато Енрике отвори висока кутия и извади от нея красива настолна лампа — подарък от Белингтънови.

Когато приключиха с подаръците, Лутър обяви:

— Хайде на вечеря.

И множеството се премести в кухнята, където масата бе отрупана с излишъците на съседите, макар храната да бе многократно подреждана, докато добие оригинален празничен вид. Дори пушената пъстърва на Нора изглеждаше апетитно благодарение на намесата на Джесика Бриксли, като че ли най-добрата кулинарка на цялата улица.

Певците бяха изморени и премръзнали от снега, макар да не валеше силно. Те чуха, че ще има вечеря, и нахлуха вътре заедно с ансамбъла от звънки камбани, воден от мисис Линда Голди.

Мъжът с рижата брада, когото Нора бе срещнала в магазина при фъстъченото масло, изникна изневиделица. Той сякаш познаваше всички, а гостите като че ли не го познаваха. Нора го поздрави с добре дошъл и го следи с крайчеца на окото си, докато най-сетне чу, че се представя като Марти някой си. Марти обичаше събиранията и бързо се приобщи към празненството. Той заприказва Енрике, които ядеше сладкиши и сладолед, и двамата потънаха в дълъг разговор, и то на испански, представете си.

— Кой е този? — шепнешком попита докуцукалият Лутър.

— Марти — също така тихо отвърна Нора, сякаш го познаваше от години.

Когато всички се нахраниха, вкупом се върнаха в хола, където бумтеше камината. Децата изпяха две коледни песни, после напред излезе Марти с китара в ръце. Енрике също пристъпи и обясни, че той и новият му приятел искали да изпеят няколко традиционни перуански коледни песни.

Марти настървено задърпа струните и дуетът се получи учудващо хармоничен. Думите не бяха познати на публиката, но посланието бе повече от ясно. Коледа бе време за радост и мирно веселие по целия свят.

— Че той можел и да пее — прошепна Нора на дъщеря си, която цяла грейна от щастие.

Когато спряха за кратка почивка между песните, Марти обясни, че навремето е работил в Перу, а тъкмо тези мелодии сега най-много му липсвали. Енрике грабна китарата, изсвири няколко акорда и започна нова песен.

Подпрян на камината, Лутър местеше тежестта ту на единия, ту на другия крак и бодро се усмихваше, макар да му се искаше да си легне и да заспи завинаги. Оглеждаше лицата на съседите си, до едно погълнати от музиката. Всички бяха тук, с изключение на Трогдънови.

Нямаше ги също Уолт и Бев Шийл.