Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skipping Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

13

Лутър бавно тръгна към кухнята. Жена му седеше на масата и вече правеше списъци.

— Може ли да поговорим? — помоли той.

— За какво да говорим, Лутър? — сряза го тя.

— Ами за това да й кажем истината.

— Още една тъпа идея.

— Истината винаги е по-добрият избор.

Тя спря да пише и го изгледа гневно.

— Чуй каква е истината, Лутър. Разполагаме с шест часа да приготвим този дом за едно истинско посрещане на Коледа.

— Трябваше по-рано да ни се обади.

— Не, просто е била сигурна, че ние ще сме си тук, при елхата и подаръците, във вихъра на празненството, както винаги. Кой би предположил, че двама иначе разумни възрастни хора ще пропуснат Коледа, за да хукнат на морско пътешествие?

— Пак можем да тръгнем.

— Поредната тъпа идея, Лутър. Дъщеря ни се прибира У Дома с годеника си. Това успя ли да го схванеш? Сигурна съм, че ще останат една седмица. Поне така се надявам. Забрави пътешествието. В момента имаш по-важни проблеми.

— Няма да сложа Скрежко.

— Напротив, ще го сложиш. Ще ти кажа и нещо друго. Блеър никога няма да научи за пътешествието, ясно ли ти е?

— Слушам, госпожо.

Тя му тикна в ръцете лист хартия.

— Това е планът, глупчо. Върви да купиш елха. Аз ще сваля от тавана лампичките и играчките. Докато украсяваш елхата, ще обиколя магазините да видя дали е останало нещо, с което да нахраним хората.

— Кой ще дойде?

— Дотам още не съм стигнала. Хайде, действай. И се преоблечи, че в тоя костюм си истинска карикатура.

— Перуанците не са ли мургави?

За секунда Нора замръзна. Спогледаха се, после и двамата едновременно извърнаха очи.

— В момента това няма значение, струва ми се — отвърна Нора.

— Но тя не се кани сериозно да се омъжва, нали? — невярващо попита Лутър.

— Ако преживеем Коледата, тогава ще се тревожим за сватбата.

 

 

Лутър се втурна към колата си, рязко завъртя ключа, даде бързо на заден и потегли. Тръгването не беше трудно. Виж, завръщането обещаваше да е мъчително.

Много скоро потокът коли се сгъсти, Лутър почти спря, взе да се поти от притеснение и да сипе ругатни. Хиляди мисли прехвърчаха в изтерзаната му глава. Допреди час се наслаждаваше на спокойното утро, пиеше си третото кафе и изобщо… А сега вече се беше превърнал в един от върволицата неудачници, попаднали в задръстването, докато часовникът продължаваше да препуска напред.

Момчешкият скаутски отряд продаваше елхи на паркинга пред „Кроджър“. Лутър спря, задницата му леко поднесе и в следващия момент той беше навън. Завари едно момче, един скаутски водач, с една-единствена елха. Сезонният бизнес бе на приключване.

— Весела Коледа, мистър Кранк — пожела водачът, който му се стори смътно познат. — Аз съм Джо Сканлън, същият, който ви донесе елха преди няколко седмици.

Лутър уж слушаше какво му се говори, ала в същото време зяпаше последното останало дърво, криво хилаво борче, изостанало по очевидни причини.

— Ще го взема — рече той, като го посочи.

— Наистина ли?

— Щом ти казвам. Колко?

Ръчно изработена табела, облегната на открит камион, съдържаше колонка с цени, която бе започнала със 75 и постепенно бе достигнала 15 долара. Всички числа, включително и това последното, бяха зачеркнати.

След кратко колебание Сканлън обяви:

— Седемдесет и пет.

— А защо не петнайсет.

— По закона за търсенето и предлагането.

— Та това е жив обир.

— Парите отиват за младите скаути.

— Ще ти дам петдесет.

— Седемдесет и пет, или сделката отпада.

Лутър отброи парите и момчето простря смачкан кашон върху покрива на лексуса. Двамата положиха елхата отгоре, после я привързаха с въже. Лутър внимателно наблюдаваше момчето, макар непрестанно да си гледаше часовника.

Когато елхата най-сетне бе здраво закрепена, цялата кола бе засипана с борови иглички.

— На дървото е нужна вода — отбеляза важно Сканлън. После продължи: — Бях останал с впечатлението, че пропускате Коледа.

— Весела Коледа — сърдито отвърна Лутър и се метна в колата.

— На ваше място бих се придържал към ниските скорости.

— Защо?

— Тия борчета са много крехки.

Навлязъл отново в плътната колона, Лутър се приведе зад волана и запъпли едва-едва. Не отместваше поглед встрани, сякаш това щеше да помогне. На поредния светофар едно камионче за разнасяне на безалкохолни напитки се изравни с него и спря. Той чу викове, погледна наляво, после смъкна с няколко сантиметра стъклото на прозореца. Двама здравеняци му се хилеха отвисоко.

— Ей, приятел, по-грозно дърво не намери ли? — викна единият.

— Нали е Коледа, не се стискай! — присъедини се и другият и двамата гръмко се засмяха.

— Това дърво се скубе по-бързо и от краставо куче — беше следващият коментар. Лутър вдигна стъклото. Продължи да чува смеха им.

Като наближи Хемлок, пулсът му се ускори. С малко повече късмет може би щеше да успее да се промъкне у дома си незабелязан. Късмет ли? Нима можеше да се надява?

И все пак щастието му се усмихна. Той профуча край къщите на съседите, зави в своята алея на две колела и закова под навеса. Дотук не беше срещнал жива душа. Изскочи бързо навън, хвана въжетата и задърпа. В следващия момент не можа да повярва на очите си. Дървото беше напълно голо — останали бяха само криви вейки и по-големи клони, но всичката зеленина беше изчезнала. Крехките борови иглички, за които го бе предупредил Сканлън, все още се носеха из въздуха по Хемлок стрийт.

Дървото бе жалка гледка върху смачкания картон — все едно безжизнен ствол, изхвърлен на някой бряг.

Лутър огледа моравата, после и улицата, смъкна дървото и го потътри към задния двор, далеч от чужди погледи. Хрумна му да драсне клечка кибрит и да сложи край на окаяното му съществуване, но сега нямаше време за церемонии.

Слава богу, Нора бе излязла. Лутър влезе в къщата и едва не се блъсна в стената от кутии, които тя бе довлякла от тавана — всяка една с четлив надпис: нови играчки, стари играчки, гирлянди, лампички за елхата, лампички за навън. Общо девет кутии, а на него бе поставена непосилната задача да ги изпразни от съдържанието и да украси елхата. Та това би отнело цели дни!

Ама че елха!

На стената до телефона жена му бе оставила бележка с имената на четири семейства, на които да се обади. Всички те бяха близки приятели, на които можеш да признаеш каква е истината и да ги помолиш: „Вижте, всичко оплескахме. Блеър си идва. Моля ви, простете ни и заповядайте на празненството у дома.“

Искаше му се да поотложи обажданията. На бележката обаче пишеше да се заеме незабавно със задачата. И той се подчини, като набра номера на Джийн и Ани Леърд, най-старите им приятели в града. Вдигна Джийн и се наложи здравата да вика, защото от другата страна явно се правеше опит за бунт.

— Внуци! — изохка той. — Цели четирима. Да има едно свободно местенце на онзи кораб, приятелю?

Лутър стисна зъби, накратко обясни как стоят нещата и отправи поканата.

— Ама че приумица! — кресна Джийн. — Пътува насам, така ли?

— Точно така.

— И води перуанец?

— Правилно си схванал. Дойде ни като гръм от ясно небе. Ще можете ли да помогнете?

— Съжалявам, приятелю. От пет щата пристигат куп роднини.

— А, вземете и тях. Колкото по-голяма компания, толкова по-добре.

— Чакай да питам Ани.

Лутър тресна слушалката, огледа деветте огромни кутии и ето че получи осенение. Идеята може и да не беше блестяща, но в момента с друга не разполагаше. Той се втурна към навеса и оттам надникна към къщата на Трогдън. Микробусът бе натъпкан с багаж, на покрива стърчаха закрепени безброй чифтове ски. Уес Трогдън се появи откъм гаража, понесъл раница, която също трябваше да смести някъде. Лутър тръгна направо през моравата на Бекър и се провикна:

— Ей, Уес!

— Здравей, Лутър. Весела Коледа.

— А, весела и на теб.

Озоваха се зад микробуса. Лутър знаеше, че разполага с броени секунди.

— Виж, Уес, здравата съм закъсал.

— Закъсняваме, Лутър. Трябваше да тръгнем още преди два часа.

Едно мъниче от клана се появи изневиделица, насочило лъчев пистолет към невидим противник.

— Няма да ти отнема повече от минута — на един дъх изрече Лутър. Опитваше се да се владее, ала не можеше да преглътне унижението от необходимостта да се моли за услуга. — Блеър се обади преди час. Довечера си идва. Нужна ми е елха.

Притесненото изражение напусна лицето на Уес, появи се усмивка. После той се засмя.

— Знам какво ще кажеш — призна Лутър поражението си.

— А със загара какво ще правиш? — захапа го Уес, който не преставаше да се смее.

— Виж, Уес, на всяка цена трябва да имам елха. Навсякъде са се свършили. Мога ли да взема твоята на заем?

Триш се разкрещя откъм гаража:

— Уес! Къде се запиля?

— Тук съм! — викна той в отговор. — Значи искаш моята?

— Да, ще я върна на мястото й, преди да се приберете. Кълна ти се.

— Но това е смешно.

— Смешно е, не отричам, но нямам избор. На всички други елхите ще им трябват за тая вечер и утре.

— Не ме будалкаш, нали?

— Не, разбира се. Хайде, съгласи се, Уес.

Уес извади връзка ключове от джоба си и отдели този за гаража.

— Не казвай на Триш — предупреди той.

— Гроб съм, кълна ти се.

— А ако счупиш някоя играчка, смятай, че и двамата сме мъртви.

— Тя изобщо няма да разбере, Уес, обещавам ти.

— Ама това наистина е смешно, ще знаеш.

— А аз защо не се смея?

Стиснаха си ръцете и Лутър побърза да се прибере. Не успя обаче да изпревари Спайк Фромайър, който влетя в двора, яхнал велосипед.

— Какво става тук? — поиска да узнае той.

— Не разбирам за какво говориш.

— За вас и мистър Трогдън.

— А ти защо не си гледаш твоята… — Лутър си прехапа езика, съзрял открилата се възможност. В момента му бяха нужни съюзници, а не врагове и Спайк бе сред най-желаните. — Виж, Спайки — продължи той далеч по-сърдечно, — нужна ми е помощ.

— За какво става въпрос?

— Трогдънови заминават за една седмица, а аз ще им пазя елхата.

— Защо?

— Ами елхите лесно пламват, особено когато лампичките са в повече. Мистър Трогдън се тревожи дървото да не се нагрее прекалено много, затова ще го преместя у нас за няколко дни.

— По-лесно ще е да изключите лампичките.

— Ама кабелчетата ще останат, нали? Опасно е все пак. Мислех си да те помоля да ми помогнеш за пренасянето. Ще ти дам четирийсет долара.

— Четирийсет долара! Дадено!

— Нужна ни е малка количка.

— Ще взема на заем от Клем.

— Побързай. И не казвай на никого.

— А защо?

— Това е част от уговорката, ясно?

— Дадено. Както кажете.

Спайк натисна педалите, вдъхновен от мисията си. Лутър си пое дълбоко дъх и огледа Хемлок стрийт в двете посоки. Чувстваше следящите го очи, от две седмици не го изпускаха и за миг. Как тъй се бе превърнал в най-страшния злодей на собствения си квартал? И защо бе толкова трудно поне понякога да действа на своя глава? Да предприеме нещо, което никой друг не би посмял? Защо бе тази враждебност от страна на хора, които познаваше и харесваше от години?

Каквото и да се случеше през следващите няколко часа, той се зарече, че няма да се унижава да моли съседите си да дойдат на празненството. Първо на първо, те нямаше да дойдат, защото му бяха сърдити. И второ, той нямаше да им достави удоволствието да му откажат.