Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“

Първа песен

Някой слухти. И чака. Стаява

дъх, съвсем близо,

тук. И казва: Този, който говори, съм аз.

 

Никога вече, изрича той,

не ще е тъй тихо,

тъй сухо и топло, както сега.

 

И своя глас чува

в шумящата си глава.

Тук няма друг, освен него,

 

който изрича: Навярно аз съм това.

Чакам, стаявам дъх,

ослушвам се. Далечният шум

 

в ушите, в тези антени

от мека плът, нищо не значи.

Това е просто кръвта,

 

която пулсира във вените.

Тъй дълго чаках,

притаил дъх.

 

Празни звуци в слушалките

от моята машина на времето.

Глух космически шум.

 

Ни морзов знак. Ни вик за помощ.

Радиомълчание.

Или всичко е свършило,

 

казвам си, или още

не е започнало.

Ето сега! Ето:

 

Скриптене. Стържене. Прорез.

Това е. Един леден нокът,

който дращи вратата и после замира.

 

Нещо се скъсва.

Безкраен брезент,

снежнобяла ленена лента,

 

която най-напред бавно,

после по-бързо, все по-бързо

и съскащо се раздира на две.

 

Това е началото.

Чувате ли? Нима не го чувате?

Дръжте се здраво!

 

После отново става тихо.

Само в стената отеква звън

от нещо фино полирано,

 

някакво кристално трептене,

което заглъхва

и накрая изчезва.

 

Това беше всичко.

Всичко ли? Да,

навярно е тъй.

 

Това бе началото.

Началото на края

е винаги недоловима.

 

Единайсет и четиридесет показва

часовникът на борда. Стоманената обшивка

под ватерлинията зейва

 

на дължина двеста метра, разпрана

от някакъв неимоверен нож.

Водата нахлува

 

през водонепроницаемите прегради.

Покрай осветения корпус

се плъзва, извисен тридесет метра

 

над морската равнище, черен

и безшумен айсбергът

и остава назад в тъмнината.

 

1978

Втора песен

Сблъсъкът бе съвсем лек. Първата радиограма:

00:15 часа. Първи май. До всички. Намираме се

на 41°46′ сев. ш. и 50°14′ зап. д. Чудесен е този Маркони!

Потракване в главата, в слушалката, безжично

и далечно, тъй далечно — на повече от половин век!

Няма сирени, няма алармени звънци, само

дискретно почукване по вратата на кабината,

покашляне в пушалнята. Докато долу

водата се качва, стюардът връзва върху палубата за разходки

обущата на един охкащ стар господин —

металорежещи машини и металургия.

„Смелост! Стига умора, уважаеми дами!

В галоп!“ — вика в настланата с паркет гимнастическа зала

треньорът мистър Маккоули, тип-топ както винаги,

в своя бежов фланелен костюм. Безшумно се люшкат

нагоре-надолу механичните камили.

Никой не подозира, че неуморният мъж е с болен стомах,

че не умее да плува и се бои.

Затова пък Джон Джейкъб Астор^[1] разпаря с пилата за нокти

един спасителен пояс и показва на жена си —

от фамилията Коноут — какво има вътре

(навярно корк), докато в предния трюм

водата нахлува в струя, дебела като ръка, клокочи

ледена под пощенските чували, процежда се

в камбузите. „Wigl wagl wak, my monkey“^[2],

свири джазбандът в белоснежни униформи:

потпури из „Доларовата принцеса“^[3]

„Хайде горе в «Метропол»! Дават «Берлин живее и се смее»!“

Само там долу, където, както винаги, първи загряват,

хората трескаво сграбчват вързопи, бебета,

яркочервени възглавнички. Трета класа

не разбира английски, нито пък немски, но само едно

няма нужда да й се обяснява:

че първа класа първа ще се вреди,

че никога не стига мляко, не стигат обуща,

не стигат спасителни лодки за всички.

 

1978

„Апокалипсис“. Умбрийски майстор, около 1490 година

Той вече не е в първа младост, въздиша,

изважда голямо платно, размишлява,

пазари се дълго и неотстъпчиво с клиента,

някакъв стиснат кармелит от Абруцо,

приор или каноник. Иде вече зима,

ставите на ръцете пукат, а съчките

пукат в камината. Той въздиша, грундира платното,

оставя го да поизсъхне, грундира го втори път,

нетърпеливо скицира на малки картони

своите образи, още безплътни, очертава ги с бяла боя.

Колебае се, разтрива бои, пропилява

няколко седмици. После, а в туй време

са минали Заговезни или Сретение Господне,

един ден, още в зори, потапя

четката в печената умбра и почва да рисува:

Ще стане мрачна картина. Откъде да захване,

та да изобрази гибелта на света? Пожарите,

потъналите острови, мълниите, странно

бавно сриващите се зидове, зъбери, кули:

технически въпроси, проблеми на композицията.

Да разрушиш целия свят се иска много работа.

Особено трудно ще нарисуваш звуците,

разкъсването на завесата в храма,

ревящите зверове, гръмотевицата. Защото

всичко трябва да се разкъса, да бъде разнищено,

само не и платното. А срокът

е твърдо определен: най-късно Задушница.

Дотогава, в задния план, трябва хилядократно

да се лакира бушуващото море със зелени,

пенливи отблясъци, пронизано от мачти,

отвесно потъващи в глъбините кораби,

плаващи останки, догдето вън, в средата на юли,

дори куче не се мярка на прашния площад.

Художникът е останал съвсем сам в града,

напуснат от жени, ученици, прислуга.

Изглежда уморен, но кой би си помислил това,

до смърт уморен. Всичко е в охра, без сянка,

вцепенено, замряло в някаква

зла вечност; само не и картината.

Тя нараства, бавно помръква, изпълват я

сенки, стоманеносини, земленосиви, мътновиолетови,

помпейскочервени; изпълват я дяволи, конници,

кланета; докато гибелта на света

благополучно приключи, а на художника

му олекне, макар само за миг;

безумно весел като дете,

сякаш са му подарили живота,

той още същата вечер поканва

жени, деца, приятели и врагове

на вино, пресни трюфели и бекасини,

а вън ромоли първият есенен дъжд.

 

1978

Трета песен

Тогава в Хавана окапваше мазилката

от сградите, в пристанището тегнеше

мирис на гнило, пищно прецъфтяваше старото,

оскъдицата ден и нощ стръвно

глождеше десетилетния план, а пък аз

пишех Гибелта на „Титаник“.

Липсваха обуща, играчки,

електрически крушки и спокойствие,

особено — спокойствие, а слуховете

жилеха като комари. Тогава всички мислехме:

„Утре всичко ще бъде по-добре, ако ли не

утре, то вдругиден. Е —

може би не непременно по-добре,

но все пак по-различно, съвсем различно —

при всички случаи. Всичко ще бъде различно.“

Прекрасно чувство. Спомням си.

 

Пиша това в Западен Берлин. Като него

и аз мириша на стари гилзи от патрони,

на Изток, на сяра и на лизол.

Бавно пак застудява.

Бавно препрочитам наредбите.

Далеч оттук зад многобройни кина

незабележимо се издига стената, зад която

далеч едно от друго се издигат единични кина.

Виждам чужденци в нови-новенички обуща

как единично дезертират през снега.

Зъзна. Спомням си — просто

да не повярваш, че оттогаз

не са изтекли и десет години —

странно леките дни на еуфорията.

 

Тогава едва ли някой мислеше за гибел,

дори не и в Берлин, който отдавна вече

бе преживял своята. Остров Куба

не се люшкаше под нозете ни.

Имахме чувството, че предстои нещо,

нещо, което трябва да бъде открито от нас.

Не знаехме, че празникът отдавна е свършил,

а всичко останало е работа

за секционните шефове на Световната банка

и за другарите от Държавна сигурност,

също както при нас, а и навсякъде другаде.

 

Дирехме нещо, бяхме нещо загубили

на този тропически остров. Тревата израстваше

над бракуваните кадилаци. Къде бе останал ромът,

бананите? Нещо друго трябваше

там да дирим — трудно е да се каже

какво всъщност бе то, —

но все не го намирахме

в оня мъничък Нов свят,

където всички говореха за захар,

за освобождението, за бъдеще, пълно

с електрически крушки, дойни крави

и нови-новенички машини.

 

Там, дето младите мулатки

с шмайзери в ръце

се усмихваха по уличните кръстовища —

на мен или на някой друг, — аз пишех ли,

пишех Гибелта на „Титаник“.

Нощем бе толкова топло, не можех да спя.

Млад не бях — какво значи млад?

Живеех край морето — все пак бях почти десет години

по-млад от сега и бледен от усърдие.

 

Сигурно е било през юни, не,

беше в началото на април, малко преди Великден;

вървяхме надолу по „Рампата“,

бе минал един часът, Мария Александровна

ме гледаше с искрящи от гняв очи,

Еберто Падиля^[4] пушеше, той още не беше

в затвора — но кой бе този Падиля,

никои вече не знае, понеже се изгуби, един приятел,

един изгубен човек, — а някакъв немски

дезертьор уродливо се смееше — той също

се озова в затвора, само че по-късно,

а пък днес живее тук наблизо, пиянства

и върши своите укрепващи държавата проучвания,

и е смешно, че не съм го

забравил, не, малко неща съм забравил.

 

Говорехме на някакъв смесен език —

испански, руски, немски —

за страхотната захарна реколта

на Десетте милиона^[5], днес, естествено,

никой вече за това не приказва. „Какво

ме интересува захарта, аз съм турист!“ —

крещеше дезертьорът, после цитира

Хоркхаймер^[6], тъкмо Хоркхаймер

в Хавана! Говорихме също за Сталин

и Данте, вече не помня защо,

какво общо имаше Данте със захарта.

Разсеяно гледах навън,

над вълнолома към Карибско море,

и тогава го видях, много по-голям

и по-бял от всички бели неща, далеч навътре,

виждах го единствено аз и никой друг,

сред тъмния залив — нощта беше безоблачна,

а морето черно и гладко като огледало, —

там съзрях айсберга, безмерно висок

и студен, като ледена Фата Моргана,

той бавно и неотменно се носеше

с цялата си белота към мене.

 

1978

Обявление за изгубени вещи

Губиш косата си, нервите,

разбирате ли, скъпоценното време,

в изгубена позиция губиш

висота и блясък, съжалявам,

няма значение, губиш по точки,

не ме прекъсвайте, кръв

губиш, баща си, майка си,

сърцето, изгубено в Хайделберг,

без да ти трепне окото,

още веднъж губиш прелестта

на всичко ново, тури му пепел,

губиш граждански и политически права, аха,

и главата си, за бога, главата,

щом непременно трябва, губиш

изгубения рай, от мен да мине,

работата си, изгубения блуден син,

губиш лика си, ах, и това ли,

един кътник, две световни войни,

три кила наднормено тегло губиш,

губиш, винаги само губиш, също

и отдавна изгубените илюзии,

е, какво пък, да не говорим

за загубените напразни усилия на любовта,

но отде-накъде губиш зрака

в очите си, невинността си,

уви, ключа от дома си,

уви, себе си, изгубен в мисли,

губиш сред тълпата,

не ме прекъсвайте,

губиш ума си, последния петак,

карай да върви, вече свършвам,

губиш самообладание, всяка надежда,

наведнъж губиш всичко,

уви, дори нишката на разказа,

шофьорската книжка, желанието.

 

1978

Четвърта песен

По онова време вярвах на всяка дума,

която пишех, а пишех

Гибелта на „Титаник“.

Бе хубава поема.

Спомням си точно

как започваше — с шум.

„Стържене“ — бях написал, —

„замиращо стържене“. Не,

не беше това. „Слабо звънтене“,

„Звънтенето на сребърните прибори.“ Да,

струва ми се, тъй започваше, тъй

или подобно. Цитирам

по памет. Как продължаваше

— вече не зная.

 

Колко приятно бе да си безхитростен!

Не исках да приема,

че тропическата фиеста вече е свършила.

(Каква ти фиеста? Това бе неволята,

кръгъл невежо, и нуждата.)

След някоя и друга оскъдна година —

сега всичко е минало —

има предостатъчно обуща,

електрически крушки, безработни,

нови-новенички разпоредби и машини.

Студът в костите ми,

чувствам, е анахронизъм

сред анахронизма.

 

Мирише на брикети.

Там, дето Европа е най-грозна,

аз седя царствено между чугунени

бавно разлагащи се Хохенцолерни

и членове на ЦК, сред горчивата

тревожна отечествена низост,

и си спомням, и си спомням

своите спомени. Да,

тогава си казвах, това е само

Фата Моргана, в действителност,

казвах си, остров Куба

не се люшка под нозете ни.

 

Тогава имах право.

Претърпя гибел тогава

единствено моята поема

за гибелта на „Титаник“.

Поемата нямаше копие,

написах я с молив

в тетрадка с черни мушамени корици,

защото в цяла Куба тогава

не се намираше индиго.

„Харесва ли ти?“ — попитах

Мария Александровна, а после

пъхнах поемата в плик

от кафява манила. В някой пощенски

чувал, натоварен в Хавана,

но никога непристигнал в Париж,

тя се изгуби безследно.

 

Какво стана по-нататък, знаем всички.

Навън вали сняг. Диря нишката на разказа,

която изгубих, и понякога,

например сега, ми се струва,

че вече съм я намерил.

После късам. Завесата се разкъсва

със съсък, просветва,

и отново ги виждам всички:

мулатките, капитана

с белите бакенбарди, Данте

(1265–1321), огняря Джеръм,

малкото му име неизвестно (1888?-1912),

стария художник от Умбрия

с изцапаните нокти,

роден еди-кога си

и еди-кога си починал,

Мария Александровна (1943-) —

 

Всички тези удавени или замръзнали

бяха 1217, казват едни,

1500, твърдят други, препирайте се,

дървояди, препирайте се, червеи!

И отново ги виждам, всеки

един, даже китайците,

петимата китайци, лежат там

като брашнени чували върху дъното

на спасителната лодка. Вярвам,

че са те, вярвам, че са живи,

ала не бих се заклел.

 

И тъй, седя тук, загърнат в одеяла,

дордето навън вали ли, вали,

и се забавлявам с гибелта,

с гибелта на „Титаник“.

Нямам по-важна работа.

Разполагам с време като някой бог.

Не бързам заникъде. Занимавам се

с радиограмите, с менюто,

с удавниците във водата. Събирам

удавниците от черната

ледена течност на изтеклото време.

 

Плуващи останки, отломки от изречения,

празни сандъци за плодове, тежки пликове от манила,

кафяви, прогизнали, разядени от солта,

стихове — всичко това измъквам от прилива,

от тъмния, топъл прилив

на Карибско море,

което гъмжи от акули,

експлодирали стихове, спасителни пояси,

кръжащи сувенири.

 

1978

Пета песен

„Грабете каквото са ви заграбили,

най-после вземете каквото е ваше!“ — викаше той,

зъзнейки; сакото му бе твърде късо,

косата му се развяваше под крановете,

той крещеше: „Аз съм един от вас,

какво чакате още? Сега

му е времето, сринѐте преградите,

изметете тази измет в морето

заедно с нейните куфари, кучета, лакеи,

жените също, дори децата,

със сила, с ножове, с голи ръце!“

И той им показа ножа, показа им голите си ръце.

 

Но хората от трета класа —

все преселници — стояха там,

в тъмнината, спокойно снели

каскети, и го слушаха внимателно.

 

„Кога най-после ще си отмъстите,

ако сега не се размърдате?

Или не можете да гледате кръв,

освен кръвта на децата си и своята собствена?“

И той раздра лицето си,

разряза ръцете си

и им показа кръвта си.

 

Но хората от трета класа

го слушаха внимателно и мълчаха.

Не защото не им говореше на литовски

(той не говореше литовски);

не защото бяха пияни

(стародавните им шишета,

увити в груби кърпи,

отдавна бяха изпити);

не защото бяха гладни

(наистина бяха гладни):

 

Не това бяха причините. Не можеше

тъй лесно да се обясни.

Те навярно разбираха какво им говори,

но него не го разбираха.

Думите му не бяха техните думи.

Разяждаха ги други страхове

и други надежди.

Стояха там търпеливо,

с торбите си, с броениците си,

с рахитичните си деца

край преградите, сторваха място,

слушаха го внимателно, с уважение,

и чакаха тъй, дордето потънаха.

 

1978

Шеста песен

Безстрастно разглеждам тази гола стая в Германия,

високия таван, който преди няколко години бе съвсем бял,

саждите, които се стелят върху масата като малки снежинки,

и докато наоколо градът все по-бързо притъмнява,

аз се развличам, като възстановявам един текст,

който може би никога не е съществувал. Реставрирам образи,

фалшифицирам собствената си творба. И се питам

как ли е изглеждала пушалнята на „Титаник“ и дали

игралната маса е имала дървен плот или пък зелено сукно.

Как е било в действителност? Как беше в моята поема?

Беше ли то в моята поема? А онзи слабоват човек, кръстосващ

Хавана, възбуден, разсеян, заплетен в препирни,

метафори, безчислени любовни истории — нима наистина бях аз?

Не бих се заклел. А след още десет години

не бих се заклел, че тези думи

са моите думи, написани там, където Европа

е най-мрачна, в Берлин, преди десет години, т.е. днес,

за да забравя вечерните новини и безкрайно многото

безкрайни минути, които още ми предстоят и които, колкото

по-близък е някакъв край, толкова по-безкрайно се точат. Два

градуса под нулата, под прозореца всичко е черно, дори снегът.

Изпълва ме, не зная защо, дълбоко спокойствие.

Взирам се навън като някой бог. Не се забелязва айсберг.

 

1978

Айсбергът

Айсбергът напредва към нас

неотменно.

 

Виж, откъсва се той

от челото на ледника,

от полите на ледника.

Да, той е бял

и се движи,

да, по-голям е

от всичко, което се движи

в морето,

из въздуха

или по земята.

 

Обречени на смърт мечти,

през които се носи

керван от айсберги:

„Извисени повече от двеста и петдесет фута

над морското равнище,

пресните пукнатини

сред леда

отразяват цветовете,

цветове, които са прекрасни

и съвсем прозрачни.“

„Струва ти се, че виждаш

как разжареното слънце

се оглежда в прозорците

на стотици дворци.“

 

Не е хубаво

да се размисля

за масата на айсберга.

Който веднъж се натъкне на него,

трудно ще забрави

вида му,

дори да живее дълго.

 

„Това зрелище

разпалва въображението,

но също изпълва сърцето

с чувство

на неволен ужас.“

 

Айсбергът няма бъдеще.

Оставя се да го влачи течението.

Не можем с айсберга

да си послужим.

Той не познава съмнения.

Той нищо не струва.

Уютът

не е негова отлика.

По-голям е от нас.

Винаги виждаме само

върха му.

 

Той е преходен.

Но за това не се и замисля.

Не бележи напредък в нищо,

и все пак, „когато

сякаш грамадна

бяла

мраморна плоча

с отсенки и синкави жилки

се сгромоляса и преобърне,

океанът потръпва“.

 

За него не искаме нищо да знаем,

той плава безмълвно нататък,

сам няма нужда от нищо,

не се размножава,

топи се.

Подире си не оставя следа.

Изчезва напълно.

Да, точно така е:

Напълно.

 

1978

Седма песен

Продължаваме нашата обиколка и сега се намираме

в палмовата зала, която се използва за по-малки балове.

Великолепните стенописи са изготвени в ориенталски стил

от известен салонен художник, специално за „Титаник“.

 

Вечеря         Първа класа

14 април 1912 г.

Хайвер от моруна

Ордьовър, асорти

Супа от костенурка

 

Двукрилите врати, които виждате тук, водят към турската баня —

Внимание, стъпало! — където по всяко време на ваше разположение

са лечебни масажи и водни процедури под лекарски надзор;

моля, обърнете внимание на колоните от червен карарски мрамор.

 

Консоме тапиока

Раци по американски

Печена сьомга с хрянов сос

Пиле, подправено с къри

Ризото с бадеми         Тропически плодове

 

Двете бронзови нимфи при портала на Голямото фоайе

са издържани в класически ренесансов стил.

Едната олицетворява Мира, а другата — Прогреса.

Сега вече си позволяваме да поканим дамите и господата на вечеря.

 

1978

„Тайната вечеря“. Венециански майстор, XVI век

I

Когато завърших своята „Тайна вечеря“ —

пет и половина на близо тринайсет метра,

страхотен труд, но много добре заплатен, —

почнаха обичайните въпроси:

Какво означават тези другоземци

с техните алебарди? Облечени са

като еретици или пък като немци.

Смятате ли за благопристойно да се сложи

в ръката на свети Лука

клечка за зъби?

Кой ви е подучил

да настаните на господнята трапеза

маври, пияници и шутове?

Какво търси тук това джудже с папагала,

какво означава кучето, дето души,

и защо на мамелюка му кърви носът?

Господа, отвърнах аз, всичко това

съм измислил за свое удоволствие.

Но Седемте съдника на Светата инквизиции

зашумоляха с червените си тоги

и промърмориха: Това не ни убеждава.

II

О, рисувал съм и по-хубави картини;

но онова небе разкрива багри,

каквито няма да намерите на никое небе,

нерисувано от мене;

харесват ми и тия готвачи

с огромните касапски ножове,

тези люде с диадеми, пера от чапли,

бонета, обръбени с нагъната кожа,

и обвезани с перли тюрбани;

тук са и ония забулени хора,

накатерени върху най-далечните покриви

на моите алабастрови дворци

и наведени над високите парапети.

Какво дирят с очи

аз не зная. Ала нито вас,

нито светите мъже те не удостояват с поглед.

III

Колко пъти да ви повтарям!

Няма изкуство без удоволствие.

Това важи и за безчислените разпятия,

потопи и избивания на младенците във Витлеем,

които вие, не зная защо,

поръчвате при мене.

Когато въздишките на критиците,

хитроумието на инквизиторите

и подпитванията на книжниците

най-сетне ми дойдоха до гуша,

преименувах „Тайната вечеря“

и я нарекох

„Вечеря у господин Леви“.

IV

Ще видим кой има по-дълъг живот.

Ето например моята „Света Ана, Мадоната и Младенеца“.

Немного весел сюжет.

Ала под трона,

върху чудесния мраморен под, обагрен

в пясъчнорозово, черно и малахит,

за да уравновеся всичко, изписах

една костенурка с облещени очи,

изящни крайници и черупка

от полупрозрачна рогова тъкан:

великолепна идея.

Като огромен, изкусно заоблен гребен

с цвят на топаз тя пламтеше под слънцето.

V

Когато я зърнах как пълзи,

наум ми дойдоха моите врагове.

Чух мънкането на колекционерите,

съскането на учителите по рисуване

и оригнята на всезнайковците.

Хванах четката

и преди още дармоедите да седнат

да ми обясняват какво означава това,

погребах тази твар

под старателно нарисувани плочи

от черен, зелен и розов мрамор.

„Света Ана“ не е най-прочутата,

но може би най-добрата ми картина.

Едничък аз си зная защо.

 

1978

Осма песен

Солена вода в тенис-залата! Да, това е досадно,

ала мокри нозе далеч още не означават краят на света.

Хората вечно се радват твърде рано на гибелта,

като самоубийци, които си търсят алиби, а при това

губят поглед върху нещата, губят и нервите си.

Та кой иска да се дави, и то при минус два градуса?

А че преценката на пасажерите в миг на опасност

не е дотам сдържана, както би могло да се желае —

какво да се прави! Най-сетне сам аз кисна тук и зъзна

на тоя проклет параход, макар и в първа класа

и с чашка портвайн в ръка, който впрочем е забележителен.

 

Но дори да допуснем, че „Титаник“ наистина потъне,

нещо, което аз лично смятам за изключено — инженер съм

и фантазията ми не е толкова развита, —

е, и? Какво следва от това? Погледнато чисто статистически,

по всяко време десетки кораби се намират в беда,

но никой не иска да ги знае само защото са „Розалинда II“

или „Добра надежда“, но не и „Титаник“! Обратно:

Я помислете за хилядите плавателни съдове, които кръстосват

всички морета и океани, които, дори ние да се издавим,

ще стигнат навреме и невредими в крайните си пристанища.

 

Впрочем всяко обновление се дължи на някоя катастрофа:

нови машини, теории, чувства — хората наричат това еволюция.

Ето защо аз казвам: дори на шега да приемем,

че в един и същи ден всички кораби потънат,

тогава би трябвало нещо друго да измислим:

гигантски планери, дресирани китове, стоманени облаци.

Или пък да заживеем уседнало. Дърветата вършат това отдавна,

очевидно с успех. Ако пък не измислим нещо —

е, най-сетне и други форми на живот вече са изчезнали,

бих казал, за наше щастие. Къде щяхме да сме днес,

ако летящите гущери и динозаврите не бяха се натъкнали

някога на известни проблеми, които техните мозъци

така и не са успели да разрешат? Ето, виждате ли!

 

От това заключавам, че е безсмислено да разглеждаме

всяко премеждие, което случайно сполита нас самите,

например собствената ни смърт, от твърде тесен зрителен ъгъл.

С това аз — като любител на портвайн и инженер, —

естествено, не ви казвам нищо ново, ето защо ще загина.

 

1978

Девета песен

Тези чужденци, дето се снимаха

сред тръстиковите поля на Ориенте, размахали

своето мачете, косите залепнали, басмената риза вкоравена

от захарен сок и от пот: това бяха излишни хора!

Защото в сърцето на столицата все тъй спокойно

шестваше старата неволя, на стара урина

и старо потисничество миришеше всичко, водата

пресъхваше в крана още рано следобед,

пламъкът на газта гаснеше в печката, стените

се ронеха, липсваше прясно мляко, „народът“

търпеливо се редеше вечер на опашка за една

пица, дордето в хотел „Насионал“, на терасата към морето,

където някога се хранеха гангстери, а сенатори,

взели на тлъстите си колене накичени с пера стриптийзьорки

се пазаряха за техния бакшиш —

сега там седяха неколцина стари парижки троцкисти

и се замеряха с хлебни топчета, „приятно

превратаджийски“, или пък с цитати от Енгелс и Фройд.

Вечеря         14 април 1969 г.

(Година на воина-герой^[7])

Коктейл от скариди

Консоме тапиока

Филе на скара

Салата от пореч

Сладолед

По-късно на палубата за разходки се появиха

от пушалнята неколцина картоиграчи в смокинги, черно-бели, дамите

във вечерни рокли, обшити с перли, малко преди полунощ

видяхме в един стар холивудски филм замерящи се с лед

любопитни хора в хавлии. Беше влажно и горещо.

Кварталното кино на Калсада де Сан Мигел

бе претъпкано с полуголи деца, които се кискаха

и прескачаха мръсните седалки. Картината беше неясна,

с драскотини, звукът стържеше: някакво скапано копие.

По снежнобялата палуба подрипваше Барбара Стануик

с Клифтън Уеб, кадърът подскачаше, и точно навреме,

както винаги, се появи по необходимост хаосът.

Не забравяй пистолета, мисли за смарагдите,

за сандвичите, за сценария. Ти ще вземеш Библията,

а ти — тенекиеното прасенце-касичка,

дето свири машише^[8], щом му навиеш опашката,

не забравяй твоето шарено прасенце-касичка.

 

Делегации. Мулатки. Командири. В трапезарията

все още седят гладните поети от Парагвай

и се препират с троцкистите сред дим от пури,

а на пожарната стълба си тананикат румба

младите доносници, там са и неразгадаемите чехи

с лепнещите по ръцете им часовници и тъмните им сделки.

 

Още преди ужаса шумът те зашеметява

като с юмрук. Изуменият слух не може да го побере,

с петите си чувстваш: корпусът кънти,

от комините с рев изскача парата,

котлите са угасени. Трюмовите прегради са затворени,

всички машини са спрени. Колко е тихо сега,

изведнъж става тихо като в хотелска стая

към четири часа сутринта, когато внезапно се сепваш в съня си

и слухтиш. Никакъв признак на живот. Дори хладилникът

не издава звук. Сега би си пожелал дори кражба с взлом,

обиск, някое пукане в тръбите на парното.

Никога вече няма да е толкова сухо и тихо

като сега.

 

1978

Вътрешна безопасност

Опитвам се да повдигна капака,

логично погледнато, капака,

който затваря моя сандък.

Та това не е ковчег, съвсем не,

а просто опаковка, кабина,

с една дума — сандък.

 

Но вие добре знаете какво имам наум,

когато казвам „сандък“,

не се правете на глупави,

имам наум само

един най-обикновен сандък,

дори не по-тъмен от вашия.

 

И тъй, искам да изляза, хлопам,

блъскам по капака,

крещя „Повече светлина!“^[9], боря се

за глътка въздух, логично погледнато,

тропам по прозорчето. Хубаво.

 

Но за безопасност той е заключен,

моят сандък, не се отваря,

моята кутия за обувки има капак,

но капакът е доста тежък

с оглед на безопасността,

защото тук става дума

за хранилище, за свещен кивот,

за сейф. Не ще се справя.

 

Освобождението, логично погледнато,

може да се постигне само с общи усилия.

Но за безопасност аз съм

насаме със себе си в моя сандък,

в моя собствен сандък.

 

Всекиму своето! За да се измъкна

с общи усилия от собствения си сандък,

би трябвало, логично погледнато, вече

да съм се измъкнал

от собствения си сандък, и това важи,

логично погледнато, за всички.

 

И тъй, наблягам на капака

със собствения си врат. Ето!

Открехна се! Ах! Навън

прекрасен, просторен пейзаж,

изпълнен с консервни кутии, бидони,

и пак със сандъци, отзад

се носят стремително зелени вълни,

прекосяват ги плаващи куфари,

отгоре — неимоверно високите облаци,

и навсякъде, навсякъде — въздух!

 

„Пуснете ме да изляза!“, значи, крещя

с отслабващи сили, противно на разума,

с обложен език, плувнал в пот.

Да се прекръстя — дума да няма!

Да помахам — не може, ръцете ми са заети!

Да свия юмрук — изключено!

 

И тъй: „Изразявам — крещя —

съжаление, тежко ми!

Собственото си съжаление!“

Додето с глухо „хлоп“,

с оглед на безопасността,

капакът отново

над мен се затваря.

 

1978

Десета песен

Ето, значи, масата, на която седяха.

Отвън, през илюминатора, виждаш

в пушалнята Б., руски емигрант,

как ръкомаха, обвит

в сини облаци дим от скъпи пури,

кубински, марка „Партагас“, ръчна изработка,

седи напълно щастлив, унесен

край зелената маса, без изобщо да мисли

за айсберги, корабокрушения, потопи,

и на малка група фризьори,

комарджии, телеграфисти

проповядва преврата. Виждаш това,

но не можеш да го чуеш,

защото през дебелото издуто стъкло,

в което се отразява месингът,

не прониква звук. Не долавяш

нищо и все пак разбираш

накъде бие той, разбираш още,

че има право, макар че навярно

вече е твърде късно, за да има право.

 

Но ето че забелязваш на съседната маса

друг един господин; той се надига,

обзет от гняв. Текстилен фабрикант

от Манчестър — едва се владее,

когато чува цялата тази безсмислица. С резки

думи обяснява предимствата на строгата дисциплина,

нуждата от авторитет.

Безусловно, говори той, тя трябва да съществува,

а мустаците му треперят, и да бъде желязна,

особено на борда на един кораб!

Естествено, ти не можеш да следиш

доводите му, защото не ги чуваш.

Но виж само как извиват вратове

комарджиите и телеграфистите,

сякаш следят игра на тенис!

 

Разбира се, всички желаят да се спасят,

ти също. Но не е ли прекалено много

да се изисква това от една идея? Геймът

завършва наравно. Никой

не съзря двамата господа

в никоя спасителна лодка, никой

не чу повече нищо за тях.

Единствено масата, празната маса

все тъй се носи из Атлантика.

 

1978

Отсрочката

При прочутото изригване на Хелгафел, вулкан

на остров Хеймаей, предавано директно от дузина

кашлящи телевизионни екипи, видях под серния дъжд

един възрастен мъж по тиранти, който сви рамене

и без да обръща внимание на силния вятър, горещината,

операторите, пепелта и зрителите (между тях и аз,

седнал удобно пред синкавия екран),

захвана с градински маркуч, тънък, но добре различим,

да полива лавата, догдето най-сетне надойдоха съседи,

войници, ученици, та дори пожарникари и с маркучи,

с нови и нови маркучи, заиздигаха срещу врящата,

неудържимо настъпваща лава висока и все по-висока стена

от мокра и втвърдена студена лава, и тъй,

макар и сиви от пепел, те възпряха — не завинаги,

но все пак временно — гибелта на Запада, и ето че

и днес още на Хеймаей, остров,

недалеч от Исландия, ако са живи, тези хора

се будят сутрин в своите пъстри дървени къщици

и следобед, ненаблюдавани от камери, поливат

в своите градини салатите, огромни от лавата —

естествено, вършат това само временно, и все пак без паника.

 

1978

Единадесета песен

Пуснете ни да излезем

Тук се задушаваме

Конският вагон се люлее

Скринът се клати

Ковчегът гъргори

Борим се на стълбите

Тропаме с юмруци по дървото

Изкъртваме вратите

Пуснете ни да излезем

Прекалено много сме

Ставаме все повече

колкото по-дълго се борим

за всяка стъпка земя

за всяка талпа дъска

Прекалено близко сме един до друг

та да се пощим взаимно

да се умиряваме да се пердашим

На джебчията се отпуска

приклещената ръка

на убиеца ножът

Задушаваме се взаимно

Натрупаната ярост

раздира своята кожа

и немощна става

Ужасно много сме

всички наедно

Тъпчем

стъпканите

масово на пихтия

Панически пудинг

миришещ на страх

хапливи като плъхове

изскачаме и потъваме

тромаво и кротко

 

1978

Дванадесета песен

От този миг нататък всичко протича сякаш по план.

Стоманеният корпус вече не потрепва, бездействат

машините, отдавна са угаснали светлините.

Какво се е случило? Защо не пътуваме? Всички слухтят.

Вън в коридора се шепнат молитви, броеници потракват.

Морето е гладко, черно и стъклено. Нощта е безлунна.

О, няма нищо! Не е счупено нищо на борда,

нито ваза, нито дори чаша за шампанско. Чакат

на групички, мълчат, крачат нагоре-надолу,

облечени в кожи, пижами, комбинезони, всички се подчиняват.

Ето че се развиват въжета, свалят се брезенти

от лодките, извръщат се лодбалки. Сякаш

пасажерите са се нагълтали с хапчета. Този мъж, например,

дето мъкне своето виолончело по безкрайната палуба,

чува се как дращи шипът по талпите,

неспирно „кръц, кръц“, и всички се питат: „Как

е възможно?“ — „Ах! Вижте! Ракета за бедствие!“ —

Но се долавя само слабо изсъскване и ракетата вече изпуфква

в небето, сред отблясъка лицата са синкави и безизразни.

Безмълвно в шпалир са застанали прислужници, масажисти, хлебари.

На „Калифорния“, стар товарен кораб, на дванадесет мили оттук,

радистът се обръща в леглото си и заспива.

„Внимание! Внимание! Първо жените и децата!“ — „Но как тъй?“

Отговорът гласи: „We are prepared to go down like gentlemen.“^[10] —

„Много добре!“ — Хиляда и шестстотин души отстъпват. Тишината

на борда е неописуема. „Говори ви капитанът. Сега е точно

два часът и аз заповядвам: Да се спасява кой както може! — Музика!“

За последно изпълнение диригентът вдига своята палка.

 

1978

Тринадесета песен

Бушува буря с десет бала

и кораба люлее;

        ангели с любов в очите

        кимат ни от висините.

                Поне звезда да бе огряла —

                морето с бяс вилнее!

И черна грижа ме връхлита,

а гордостта ми се смути.

        И ето, размишлявам:

        „Ах, рухна всичко вече,

        самин съм аз…“

                От тежки грехове разбита,

                душата ми за мир ламти.

Но ето че тогаз

посвикнах аз

и рекох си:

        Налегне ли ме грижа тук,

        заканват ли ми се с юмрук,

        напук на мъки и тормоз

        девизът ще ми бъде тоз:

                Това не може да срази

                един моряк,

                не бой се ти, не бой се ти,

                Розмари!

Когато нощ ме срещне сам,

тъй както Яков в час безчинен,

възглаве ще ми бъде, знам,

едничък камъкът пустинен.

        От туй светът не ще загине!

        Макар че ми изглежда бурен

                и скрита е за мен целта

                на Твоята пътека в нас,

той нявга пак ще е рубинен,

той нявга пак ще е лазурен,

        щом сбъдне ми се таз мечта:

        до Теб по-близко да съм аз,

                когато злото паст раззине

                корабът се прекатури,

а цялата земя трепери

и този свят се в ад намери…

        Отмине ли след туй нощта,

        засвети ли отново слънце,

        за Теб ще вдигна своя храм

        и гласно ще ликувам там:

                Не ще оставим, хей,

                да ни вгорчат живота,

                не бой се ти, не бой се ти,

                Розмари!

Щом свърши земният ми срок,

засмян ще литна на възбог:

                        От туй светът не ще загине!

                        Все още той е нужен,

                                все още той,

                                        все още той,

                                                все още той,

                                                        все още той,

                                                                все още той

                                                                        е нужен!

 

 

„Nearer, my God, to Thee“^[11] от Сара Флауър Адамс (ок. 1840)

„God of Mercy and Compassion“^[12] от Едмънд Вон (ок. 1880)

„Autumn“^[13] от Х. Ф. Лайт (ок. 1910)

„Това не може да срази един моряк“ от Бруно Балц (1939)

„От туй светът не ще загине“ от Бруно Балц (1942)

 

1978

Четиринадесета песен

Това не напомня клане, нито бомба;

ничия кръв не изтича, никой не е разкъсан;

това просто е нещо, което все повече и повече нараства,

стреми се навред да проникне, та всичко да закипи;

образуват се капки, вадички; това е нещо,

което ти мокри подметките, което

се просмуква в маншетите, от което яка̀та ти

се втвърдява на врата; то замъглява очилата,

сцежда се в сейфовете; по гипсовите розетки

плъзват мухляви петна; това е нещо,

 

на чиято миризма без мирис мирише всичко;

нещо, което капе, блика, тече, бълбука,

и то не подред, а стихийно и безразборно,

което навлажнява сухарите, филцовата шапка, долните гащи,

което потно се разлива и докосва колелата на болничния стол,

което нахлува в писоарите, солено-сладко на вкус, и кълколи

във фурните; после отново просто е тук, мокро, тъмно,

спокойно, невъзмутимо, и само се покачва, бавно-бавно,

повдига дребни вещи, играчки, ценни предмети,

шишета, пълни с отвратителни течности,

помита ги небрежно, отнася ги с тропот,

предмети от гума, мъртви, счупени вещи, догдето

 

най-после сам почувстваш в гърдите си

как то настъпва — настойчиво, солено, търпеливо,

как студено и кротко докосва първо

подколенните ямки, после бедрата, гръдните зърна,

ключиците; догдето накрая стигне до гърлото

и почнеш да го пиеш, догдето почувстваш как плъзва навътре,

към трахеята, матката, как водата

жадно дири устата; как се стреми навред да проникне,

да бъде погълната и сама да погълне всичко.

 

1978

Петнадесета песен

При десерта го запитахме не го ли смущава

мастиленочерното, чемерновлажно дълбокомислие на метафорите му;

тези обрати и значения са овехтели,

модата, твърдяхме ние, е неумолима, дори в изкуството,

търпението ни се изчерпва; а впрочем не проумяхме

какво общо има тук Куба, Куба е идея-фикс.

И какво — дословно — целиш с тези свои басни

за живописта, за Гордън Пим^[14], Бакунин и Данте?

 

„Именно вие — закрещя той и от устата му заизригва словесен порой, —

вие сподавяте всеки дъх, оцапвате всичко и кълцате

значения с касапските си ножове…

А не аз — гневно продължи той, — аз се оплитам,

пелтеча, приказвам завалено, размесвам, сливам думи,

ала кълна ви се: Този кораб е наистина кораб! —

Сега той бе извън себе си. — А разкъсващото се платно —

това той почти изпя — символизира разкъсващото се платно,

точно така, ни повече, ни по-малко, и знайте:

аз приличам на него, приличам на този опнат до скъсване

парцал.“ И той издърпа пред нас покривката от масата.

 

„Но това е превзето — възразихме му ние, — превзето

и объркано!“ Тогава той стана. „Аз не споря — рече тихо, —

аз поучавам.“ Стана и си тръгна.

От яд ни се искаше да му забием в гърба

ножа за хляб. Но при вратата той се извърна

и пак започна: „Забравяте — (с презрителен тон), —

че и аз съм ял човешко месо, също като вас

и като Гордън Пим! Слушах как старият анархист хъхри

до мен върху мръсните си възглавници, догдето прегръщах

жена му, усмихната. Не можете да ме баламосате! Най-малкото

вие! А освен това — (той така и не си тръгваше) —

нима аз съм виновен? Не аз съм измислил тази история

за Потъващия кораб, който е и не е кораб;

лудият, който се смята за Данте, е самият Данте;

пасажер с такова име винаги се намира на борда;

няма метафори. Вие не знаете какво говорите.“

 

„Това е объркано! — закрещяхме (объркано) един през друг, —

това не е поема, това е миш-маш!“ Тогава най-сетне той си отиде,

отиде си, а ние се спогледахме, погледнахме и ножовете си за плодове

и се запитахме дали има толкова остри метафори.

После отново захрупахме своите царски круши и зарзали.

 

1978

Шестнадесета песен

Гибелта на „Титаник“ е документирана.

Тя означава нещо за поетите.

Тя гарантира високо данъчно компенсиране на загубите.

Тя е ново доказателство за верността на тезите на Владимир Илич Ленин.

Тя се показва по телевизията веднага след спортния преглед.

Тя е неоценима.

Тя е неизбежна.

Тя е нещо по-добро, отколкото нищо.

Тя има в понеделник почивен ден.

Тя не замърсява природната среда.

Тя открива пътя към по-хубаво бъдеще.

Тя е изкуство.

Тя създава работни места.

Тя постепенно ни лази по нервите.

Тя е защитена от закона.

Тя има поддръжката на масите.

Тя е добре дошла.

Тя успява.

Тя е зрелище с изумителна красота.

Тя би трябвало да накара отговорните да се замислят.

Тя вече не е онова, което беше някога.

 

1978

Седемнадесета песен

Безшумно потъваме. Тихо, като във вана,

водата изпълва блестящо осветените палмови зали,

тенис кортовете, фоайетата и се оглежда в огледалата.

Мастиленочерни мигове, замръзнали като в желатин.

Няма спорове, няма препирни. Полугласни диалози.

„Моля, след вас. Поздравѝ децата. Пазѝ се да не настинеш.“

В лодките можеш да чуеш дори скриптенето на въжетата

и виждаш как от перото на веслото, което в забавен каданс

изплува от водата, падат обратно в морето фосфоресциращи капки.

Едва най-накрая — тъмната кърма се издига отвесно

от глъбините като някаква абсурдна кула,

светлините по корпуса са угаснали, никой не гледа часовника —

страхотен грохот раздира кристалната тишина:

„Скърцане бе това, не, трясък, дрънчене,

тътнеща поредица от гърмежи, сякаш от някакъв свод

захвърляха в бездната предмети, тежащи с тонове,

и тези неимоверно тежки неща разрушаваха при падането си

всичко. Това бе грохот, който никой човек преди

не бе чувал и който никой от нас, догдето е жив,

не би пожелал пак да чуе.“ От този миг нататък

вече нямаше кораб. Онова, което ни връхлетя после, бяха виковете.

 

1978

Слаба утеха

Борбата на всеки срещу всеки,

както узнаваме от среди,

близки до Вътрешното министерство,

ще бъде в най-скоро време одържавена —

до последната капка кръв.

Много ви здраве от Хобс.

 

Гражданска война с неравни оръжия:

каквото е за един данъчната декларация,

това е за друг велосипедната верига.

Отровителите и подпалвачите

ще трябва да основат профсъюз

за защита на работните си места.

 

Отзивчиво до немай-къде

ще протича изпълнението на присъдата.

Измиваем, в черна пластмасова подвързия,

Кропоткин ще бъде предоставен за изучаване:

„Системата на взаимопомощ

в природата“. Слаба утеха.

 

Със съжаление научаваме,

че няма справедливост,

а с още по-голямо съжаление —

както въпросните среди,

потривайки ръце, уверяват, — че подобно

нещо е немислимо, не трябва и не може да съществува.

 

Все тъй е спорно кой или какво

е причината за това. Дали първородният грях

или генетиката? Отглеждането на кърмачетата?

Недостатъчното възпитание на чувствата?

Неправилната диета? Лукавият?

Господството на мъжете? Капиталът?

 

А че за жалост не можем да престанем

взаимно да се изнасилваме,

да се разпъваме на всяко срещнато кръстовище

и да си ръфаме останките — за това

хубаво би било да намерим обяснение,

балсам за разума.

 

Макар че всекидневната грозота ни смущава,

тя все пак едва ли ни учудва.

Обаче непонятни изглеждат

мълчаливото съглашателство,

безпочвеното добродушие,

както и ангелската кротост.

 

Значи е крайно време с пламенно слово

да похвалим келнера, който часове наред

радушно слуша тирадите на импотентния;

а също — проявилия милосърдие търговски агент

на ръжен хляб, оттеглил платежното нареждане

малко преди смъртоносния удар;

както и усърдната богомолка, която

ненадейно укрива дезертьора,

затропал без дъх на вратата й;

да похвалим и похитителя, който, до смърт

изтощен, с вяла доволна усмивка

внезапно изоставя своя объркан кроеж;

 

после отпускаме вестника

и се радваме, повдигаме рамене, също както

при щастлив завършек на сърцераздирателен филм,

когато лампите в киното светват, а навън

е престанало да вали, и тогава най-сетне

вкусваме първата глътка дим от цигарата.

 

1978

Осемнадесета песен

След това те загребаха — рече глухият глас —

колкото се може по-бързо, надалеч

от неразличимото гладко място,

където бе потънал „Титаник“, обаче

не избягаха от виковете. Всеки един

от тези викове се открояваше

сред другите, пронизващият вик на ужас

бе по-различен от дрезгавия вопъл, ясно се долавяше

пискливият хленч сред задавените ридания,

и тъй нататък — продължи равно гласът, —

и тъй нататък, а не бяха малко ония,

които крещяха, повече от хиляда, и помислете:

морето не бе развълнувано, нямаше вятър,

гласовете — рече гласът — се носеха надалеч,

бяха съвсем ясни, тъй че в лодката

спореха: „Трябва да обърнем назад, има още място“ —

казваха едни. „В никакъв случай, те ще се вкопчат

за всяка дъска — тъй казваха други —

и викайки, ще ни издавят всички.“ Ето защо

продължиха да напрягат мишци и да гребат, догдето

най-сетне след един безкраен час — промълви беззвучно

гласът — гласовете стихнаха, само поединично,

слабо, тук-там се чуваше още някоя кашлица,

труднодоловимо животинско хриптене, което

скоро потъваше в мрака.

 

1978

Други причини, задето поетите лъжат

Защото мигът,

в който произнасяме

думата „щастлив“,

никога не е щастлив миг.

Защото умиращият от жажда не може

да изрази своята жажда.

Защото в устата на работническата класа

изразът „работническа класа“ не съществува.

Защото отчаяният

няма желание да каже:

„Отчаян съм.“

Защото оргазмът и думата „оргазъм“

не съответстват помежду си.

Защото умиращият, вместо да потвърди:

„Сега аз умирам“,

само издава немощен звук,

който така и не разбираме.

Защото тъкмо живите

проглушават ушите на мъртвите

със страшните си известия.

Защото думите ни идват твърде късно

или твърде рано.

Защото следователно друг,

винаги друг,

говори

и защото онзи,

за когото става дума,

мълчи.

 

1978

Деветнадесета песен

Един човек лежеше сред водата върху дъска,

върху дървена табла, върху маса;

не, това беше врата, на нея висеше той,

люшкаше се нагоре-надолу, а понякога

над него се сгромолясваше нещо ледено,

ала все пак не го поглъщаше. Той не виждаше нищо,

никой не зърна очите му, лежеше дребен,

притиснал дребното си лице о дъската,

прострян, сякаш огромна ръка

го бе разпнала на вратата. Наистина, само мъртвите

изглеждат толкова дребни. Някои му подвикнаха нещо

от лодка, която тъкмо го задминаваше, по той

не отговори. „Защото е мъртъв“ — казаха едни,

ала имаше други, те искаха да му помогнат.

Пак старият спор. Гребяха, продължиха

край него, спореха и накрая се върнаха.

Изтеглиха го през борда, от пантите и дръжката

развързаха възлите, с които

сам се бе разпънал на кръст. „Това е дете!“ —

възкликнаха някои, обърнаха го по гръб

и му разтриха ръцете, но това беше

японец. Разтвори очи

и заприказва на своя език;

изминаха само няколко минути,

и той скочи, протегна длани нагоре,

заигра, затропа с крака, заизвива се, после

грабна веслата и греба до разсъмване, удар

след удар, като непрекъснато чуруликаше нещо.

Не беше той нито мъртъв, нито Месията,

ала никой не разбра какво им говореше.

 

1978

Телеграфни новини от 15 април 1912 година

Войната в Триполи. Раздори сред социалдемократите.

VII международен конгрес по туберкулозата. Китаизиране

на тибетското население. Стачни закононарушения в Дортмунд.

Ню Йорк: покупателен курс за 24 часа 3 3/8. Ню Йорк: менителница

по предявление Берлин 95 1/8. Лондон: лек петрол промпт 39/3.

Париж. Според рапорта на въздухоплавателите аеростатът

„Фантаск“ е попаднал на буря и бил отнесен в морето.

Берлин. В мотивировката на законопроекта за войската се посоч-

ва, че преминаването на мирновременно към военно положе-

ние трябва да се улесни. За това, в какъв обхват ще

бъде привлечено населението за попълване на увели-

чения числен състав, се прилагат сравнителни таблици.

Коя амбициозна личност желае без капитал да започне

самостоятелна търговия и бързо да преуспее? Познания

не се изискват.

Телеграфни параходни вести. Пристигнали: „Йорк“

в Неапол, „Цитен“ в Бремерхафен, „Кралица Луизе“

в Антверпен, „Бюлов“ в Аден, „Крал Алберт“ в Генуа,

„Принцеса Алис“ в Коломбо, „Германик“ в Хавана,

„Принц Айтел Фридрих“ в Хамбург.

Ние в топлите легла оставаме невредими, но вън

вкорененото в земята създание трепери, когато нощният

априлски мраз с острите си смъртоносни мечове коварно

посича нежната тъкан на подранилите цъфнали пъпки. От

Роберт Швердфегер (Мюнхен).

Берлин. За губернатор на Того, както узнаваме от

достоверен колониален източник, е определен окончателно

херцог Фридрих фон Мекленбург. Д-р Шнее ще смени барон

фон Рехенберг в Германска Източна Африка.

Театър. Аугсбург (Гр. т.) „Непорочната Сузана“.

Базел (Гр. т.) „Стълбовете на обществото“. Бремен (Гр. т.)

„Бленуван валс“. Дюселдорф (Др. т.) „Нора“. Франкфурт (Оп.)

„Веселото момче“. Фрайбург (Гр. т.) „Шоколаденото момиче“.

Кьолн (Др. сц.) „Европа се смее“.

Берлин. При откриването борсата бе с тенденция за покачване.

Предвид бяха взети новините от Ню Йорк и от горносилезийското

тържище за прътово и валцувано желязо.

Мюнхен. Между Бавария и Райха понастоящем има коректни

отношения.

Париж. Представителите в консорциума на шестте спряха

отпуснатите на китайското правителство месечни кредити.

Висбаден. Стачката на тенекеджиите и водопроводчиците

приключи днес след двуседмична продължителност. На калфите

бе предложено увеличение на надниците с 3 пфенига на час.

Метеорологична служба на Физическото дружество във Франкфурт

на Майн. Над Средна Европа се установи обширна област

с високо атмосферно налягане, тъй че и за утре се

очаква почти слънчево време и по-нататъшно повишение

на температурите.

„Дойче банк“ 255.50, „Даймлер моторен“ 244. —,

„Сименс & Халске“ 241.90, „Алгем. електрицитет“ 262. —,

„Хьохстер фарбверке“ 575.–.

Свежи румени бузи ще добият всички анемични момичета,

които редовно употребяват екстракта за баня

„Патерман“.

Франкфурт. Германският търговски експерт в Калкута

насочва вниманието върху възможностите за пласмент

на автомобили в Британска Индия.

Ню Йорк. Тази сутрин в съобщение на „Ройтерс“ бе потвърдено,

че всички пасажери на „Титаник“ при тихо море са заели спаси-

телните лодки.

 

1978

Двадесета песен

На осми май бе черен ден —

„Титаник“ беше потопен.

Огняр на име Шайн бе там,

подгряваше котел голям.

Ядеше тъкмо сланина с праз,

но чинията му отплува завчас.

„Капитане, тъкмо ям сланина с праз,

и чинията ми отплува завчас.“

Капитанът рече: „Нима се боиш?

Помислѝ, Шайн, какво ми дължиш!

Седни си на черния гъз и трай,

своите помпи пуснах докрай.“

Шайн слиза пак, но нещо гори,

а водата корема му даже покри.

„Капитане, но нещо гори,

а водата корема ми даже покри.“

Капитанът рече: „Нима се боиш?

Помислѝ, Шайн, какво ми дължиш!

Седни си на черния гъз и трай,

своите помпи пуснах докрай.“

Шайн ляга долу в своя хамак,

но водата му стига до гърлото чак.

„Капитане, лягам в своя хамак,

но водата ми стига до гърлото чак.“

Капитанът рече: „Нима се боиш?

Помислѝ, Шайн, какво ми дължиш!

Седни си на черния гъз и трай,

своите помпи пуснах докрай.“

„Капитане, ти винаги прав си бил,

но тоз път животецът ми е мил!“

Шайн се съблича, напет като лорд,

и скача безмълвно през високия борд.

Капитанът вика: „Шайн, моля те, стой!

Ето ти сто и шейсет долара в брой.“

„Капитане, събличай се — Шайн му крещи, —

тук при акулите скачай и ти!“

Капитанската щерка надава вик,

на палубата хвърля сутиена си в миг.

„Шайн, мили Шайн!“ — моли го тя

с ръчичка на поничката и кюлотки на врата. —

„Шайн, мили Шайн, върни се и знай,

бялата ми поничка е твоя докрай!“

Шайн вика: „Благодаря, но късно е вече,

прибирам се вкъщи, а дотам е далече.“

Шайн бързо заплува с бодър вид,

по пътя си среща грамаден кит.

Китът казва: „Плуваш като риба в море,

но ако те пипна, ще си хапна добре.“

Шайн вика: „Съгласен съм, само ме хвани!“

И в миг изчезва сред сините вълни.

Във Вашингтон гръмна като бомба навред,

че „Титаник“ потънал с жертви безчет.

Шайн седи в бара, слуша засмян,

черпи наред всички, вече мъртвопиян.

 

 

По „Deep down in the Jungle. Negro Narrative Folklore from the Streets of Philadelphia.“^[15] Съставил Роджър Д. Ейбрахамс, Чикаго 1970.

 

1978

Двадесет и първа песен

По-късно, естествено, всички го бяха видели как приближава,

само ние, мъртвите, не. По-късно гъмжеше

от разкрития, екранизации, слухове.

Изведнъж се заговори, че против всяко благоприличие

на третокласната палуба били устроени

кучешки надбягвания; пъстро нашарени железни зайци,

движени от хитроумно приспособление,

по забранен начин подмамвали там

черно-белите хрътки; също тъй

при това глупаво състезание не един сиромах

проиграл и сетната си гвинея; да не говорим

за пукнатата параходна камбана, за бутилката бордо

при спускането на кораба във водата — „Шато Лароз“ от

осемдесет и осма — виното било вкиснато, за странното

поведение на плъховете в Куинстаун, последното пристанище,

и за потулената нервна възбуда сред корабния оркестър.

Всяка случайност е подозрителна, всеки порок е неизразим.

Само че: Каква вина имахме ние? Какво знаехме ние —

за шибаните с камшик херцогини под игралната маса,

за покварените корабни юнги, за малолетните момичета,

надаващи викове за помощ от вентилационната шахта,

и за хермафродитите, които в турската баня

си показват отверстията? Да, сега, когато вече е много късно!

Сега всички твърдят, че са чули звуци на орган, който,

недокоснат от тленна ръка, по цели нощи

свирел злокобни улични шлагери като последно предупреждение

за всички нас. Лесно е да се каже: Божието възмездие!

Предпоследните думи на един възпълен господин

например, простодушие изречени пред друг

възпълен господин малко след отплуването:

„Дори Господ-Бог не е в състояние да потопи

този кораб!“, ние не сме чули. Ние

сме мъртви. Ние не знаехме нищо.

 

1978

Само спокойствие

Понякога, макар и не често, при зимния лов на зайци

ги виждаш посред снега, или пък малко преди Великден,

догдето вън съмва, ги зърваш през полуотворения прозорец

на спалния вагон върху покривите на плевните,

въглищните насипища, наблюдателните кули в смесените гори —

малки групички хора, облечени в черно,

предвождани от проповедник с никелирани очила

над издутите ноздри, стоят неподвижно

и очакват гибелта на света. Докато ние, другите,

заети с преважните си дреболии, допускаме съществуването

на потопа в най-далечното минало свършено време

или пък го смятаме дори за достопочтена измислица,

ония там, дебнещите на ловната вишка, знаят точно

кога той ще настъпи. Своевременно са отписали телевизорите си,

опразнили са хладилниците, та да не се развали нищо,

и са подготвили душите си. Покъртително тънки,

гласчетата им долитат до слуха ни през разчистеното поле,

Рурското транзитно шосе, хладната, готова за оран ливада:

„По-близко, Господи, до Теб!“ С време наистина

едва ли ще може да се избегне един

или друг да не погледне часовника и да не потръпне;

а назидателно вдигнатата ръка на проповедника да не се скове;

и докато небето се прояснява, край тях прогърмява експресът,

насипищата се смаляват, снегът се стопява,

а зайците се преселват във фурната; и ето че един

след друг, под насмешливите аплодисменти

на околните, те слизат обратно в презряното всекидневие,

откриват си нова разплащателна сметка, купуват си лейка

и се стягат за неизбежния годишен отпуск.

С оглед на Общия трудов правилник

и на мръсното бельо дори проповедникът трябва

да направи известни отстъпки, но в своите възгледи остава

непоклатим. С тънък, но твърд глас той си казва:

„Всичко това е несъществено. Само търпение!

Две-три седмици или столетия по-рано или по-късно —

какво значение има в сравнение с Вечността!“

Що се отнася до него, когато един ден то стане,

той в никакъв случай не ще се изненада. Нали отдавна

най-сетне е заел становището: „Така

не може да продължава! Но пада ни се!

Сами сме си виновни! Де да бяхме го послушали навреме.“

И тъй върху покрива на своята плевня, дордето крещи

с упование, той усеща, че макар и закъсняваща,

гибелта на света винаги се услажда като манна небесна,

че носи някакво успокоение, блага утеха

при мрачни изгледи, при косопад или мокри крака!

 

1978

Двадесет и втора песен

Далеч навътре в залива, в кадифения мрак,

гледах как шарят прожекторите на един разрушител.

В главата ми сякаш валяха снежинки. Стара Хавана

се задъхваше и безсрамно загиваше.

Нощите бяха много меки. Тогава ходех

в кварталните кина, в някоя посада^[16],

в гангстерските кафенета с празните им маси.

Зад гробищния зид в сухите храсти

шумоляха влюбени двойки. Наистина не бях

добър другар. Вместо да пиша за захарта,

за социализма на един остров,

аз ловях живи трупове и мъртви мъртъвци

от черната вода, без да вземам страна, закъснял

с половин век. Взирах се в очите им

и всички разпознавах наново: Гордън Пим,

мълчаливия огняр Джеръм, мис Таусиг,

Гугенхайм (мед и калай), Енгелс (текстил),

Илмари Илхомаки, Данте — зъзнех, страхувах се,

но ги разпознавах: по ноктите,

по техните тайни, шапки, страсти,

различавах виковете им на ужас

в тропическата нощ, виждах в лунната светлина

какво стискат с вкочанясали длани: рози

от восъчна хартия, железни ключове, празен лист.

С гръб към бъдещето проучвах

чертежи и статистики, и навсякъде

прочитах едно и също: Всички седим в една лодка.

И все пак — който е беден, потъва по-бързо.

Слабият шум, с който започна всичко,

не беше трудно да се опише.

Но как продължаваше — не знаех.

Неусетно Берлин потъваше в сняг, в изолация.

Кротко се ширеше морето пред Малекон^[17], омаслено и никъде.

 

1978

Теоретикопознавателен модел

Пред теб има

голяма кутия

с надпис

„Кутия“.

Ако я отвориш,

ще извадиш

кутия

с надпис

„Кутия“

от кутия

с надпис

„Кутия“.

Ако я отвориш —

сега имам предвид

тази кутия,

не онази, —

ще извадиш

кутия

с надпис…

И тъй нататък,

и ако продължиш

все така,

след безкрайни усилия

ще извадиш

безкрайно малка

кутия

с толкова дребен

надпис,

че, тъй да се каже,

ще се изпари

пред очите ти.

Това е кутия,

съществуваща само

в твоето въображение.

Съвършено празна

кутия.

 

1978

Двадесет и трета песен

„Противоречия! — крещеше той. — Версии! Колебания!

Например броят на загиналите: 1635?

1715? 1490?“ Беше си пробил път,

бе дръпнал микрофона към себе си

и бе запитал: „Но на какво, уважаема публика,

дами и господа, на какво да се опрем?“

Той беше поет, имаше здрави мишци, изтласка

встрани другите, също повече или по-малко

поети, и завика: „О, емпирия!

Ще се побъркам! О, вечни препирни

между експертите! Горко на вещите лица!

Ах, библиографи, как ми е жал за вас!

Вие също ще загинете, ала никой

никога не ще ви сметне достойни за сериозно проучване,

тъй ще си потънете безславно, амин!“ — „Щѐ ти се! —

изрева друг един от сганта. — Повярвайте ми —

закрещя той и задърпа кабела от поета,

догдето онзи изпусна микрофона, — всички те

са взели за истина само написаното във вестниците

на другия ден, дори очевидците, жертвите

не са вярвали на очите си, а и ние

си казваме: «Сигурно е било, както го дават на кино.»“

Но ето че сцената превзеха колективно неколцина

доста яки поети, уловени един-друг под ръка,

с извити навън лакти. „Е, хайде,

добре дошли, слухове и легенди,

също и лъжи! — запяха те в хор. — Колкото по-празни,

толкова по-хубаво, дайте ги тук! Тишина в залата! Молим,

аплодисменти за Едуард Дж. Смит, нашия капитан,

белобрад, тридесет и осем години на служба,

загдето, без да слуша предупрежденията по радиото,

подкупен от алчни корабопритежатели, кара с пълна пара

право към айсберга, та да пристигне

за рекордно време, а сега изревава «Be British!»^[18]

и надъхва в устата си дулото на револвера!

Браво! Колко чини един поет, догдето не глътне

от солената слуз, догдето не оближе

втечнената пара от желязната стена,

догдето не проникне до мозъка на костите му

смразената пот, ръмящата историческа влага?

Истина, истина ви казвам: Тишина в залата!

Туш! За графиня Ротес по нощница —

туш! За вещицата, суфражетката,

разюзданата лесбийка, загдето в спасителната лодка,

която завзе в своя власт — туш! —

провъзгласява господството на жените! Туш

за офицерите, които, мъртвопияни,

залитат по трапа и изпразват

пистолетите си в сганта, извираща

от трета класа: италианци, евреи, араби,

поляци! Всички слушайте моята команда!

Шайка огняри с черни лица

е изтласкана обратно в машинното отделение,

където отдавна се плиска водата, мастилена,

в това време, на разстояние по-малко от четири мили,

в своя плаващ ковчег, при спрени машини,

капитан Лорд, небрежно облегнат

на релинга, праща радиста в каютата,

та спокойно да се наслади на сигналите за бедствие

и на предсмъртните викове. Туш! Скъпи мои,

винаги се намира някой, който просто наблюдава,

с прочутото потрепване в ъгълчето на устата,

някой, който не действа, а си има едно наум.“

Поетите беснееха, призоваваха, съгласяваха се:

орда, която вече нищо не можеше да задържи.

„Задръжте го — викаха те, — задръжте милионера“,

който, предрешен като жена, с огромен

тюрбан на главата, се промъква,

забулен в последната спасителна лодка,

преди корабът да се пръсне на хиляди късчета.

„По-близко, Господи, до кого?“, свири оркестърът;

не, той свири рагтайм, „Трае песента ми

стара колкото една цигара“, не,

„Бог на състраданието и милостта“, не, нищо

подобно не е свирил, нямало е джазбанд,

нищо не е прозвучавало, не е била произнасяна нито дума,

никого не е имало там дори само за да изсвири един туш,

единствен туш, уважаеми дами и господа,

за вас, за поетите, за нас.

 

1978

Установяване на самоличността

Това не е Данте.

Това е снимка на Данте.

Това е филм, в който един актьор твърди, че е Данте.

Това е филм, в който Данте играе Данте.

Това е човек, който сънува Данте.

Това е човек, който се нарича Данте, но не е Данте.

Това е човек, който подражава на Данте.

Това е човек, който се представя за Данте.

Това е човек, който сънува, че е Данте.

Това е човек, който поразително прилича на Данте.

Това е восъчна статуя на Данте.

Това е подхвърлен урод, близнак, двойник.

Това е човек, който се смята за Данте.

Това е човек, когото всички, освен Данте, смятат за Данте.

Това е човек, когото всички смятат за Данте, единствено той не го вярва.

Това е човек, когото никой не смята за Данте, освен Данте.

Това е Данте.

 

1978

Двадесет и четвърта песен

На втория ден от пътуването рано сутринта вахтените откриха

на палубата за разходки шатри. Какви са тези шатри?

Кой ги е издигнал? Отде идат тези хора?

Лицата им с цвят на светла маслина, на тъмна охра,

някои даже твърдят, че били изрисувани варварски.

Моряци с абордажни секири ги разгониха набързо,

но през нощта те пак дойдоха и ставаха все повече.

Мирис на печено овнешко се носеше от люковете, бял дим

издаваше къде са мангалите с дървени въглища, навсякъде пепел,

мяркаха се жени с вити златни гривни на ръцете,

с пъстри кръпки, с огледалца на гърдите,

голи деца се премятаха по перилата на стълбите,

по брустверите и бариерите, старци в шалвари,

с големи тюрбани на главите, седяха безмълвно

край наргилетата, скупчени зад радиостанцията,

носеха саби или по-скоро сребърни ханджари

и ятагани. На горната палуба можеше да се види

как между лодките се разхождат забулени дами,

целите в бяло, и господа с бурнуси. Ето че

започнаха да се чуват и цимбали. Но какво говорите?

Да, цимбали! Сред Атлантическия океан

недалеч от Големите Нюфаундлендски плитчини ехтяха цимбалите.

 

Ковчежникът нямаше никакво обяснение

за тези явления. „Аз обаче, аз

ги познавам! — извика Саломон П., салонният художник. —

Разпознавам ги всичките! Това са номади,

те идат от моята картина в палмовата зала,

образите са избягали. Пия прекалено много,

вижте, ръката ми трепери. Номадите обаче

викат подире ми: Моята картина, това съм аз! Никога

рече не ще рисувам. Не се извръщайте, уважаеми дами

и господа. Страхувам се от техните ятагани.“

„Да — рече Джон Джейкъб Астор, — и аз ги виждам.“

Тогава те изпълниха целия кораб. Запалиха

факли. Разнесоха се неразбираеми викове.

Освен това те имаха камили и техните разлюлени сенки

затъмняваха месинговия блясък на обковките.

Внезапно, сутринта на четиринадесети април,

всички изчезнаха. След себе си оставиха само

миризма на пустиня и тора от своите животни.

 

1978

„Похищението на Зюлейка“. Нидерландски майстор, края на XIX век

Нисък, посивял, изкривен, стои той с чаша в ръка,

малко преди Великден, облегнат на железните перила,

с гръб към улицата, сякаш тя е море,

пред своя дом в Принсенграхт —

над стълбището, ниско, посивяло, изкривено,

се носи дъх на стар джин, защото

той пие повече, отколкото е добре за ръката му, —

а докато пие и пуска шеги за старостта,

отмествайки поглед от младичката

мюсюлманка, чиито полузабулени очи

са му нужни, Саломон Полок

й разправя за своята картина, която никога,

дори пиян, не губи от взора си.

 

Вляво, казва той, виждаш похищението на Зюлейка.

Там, зад високия зид, в градината,

под мимози и палми, край излака,

където огромни кринове — странно,

как високо са израсли тези цветя, —

невинни и бели, омайни и сладострастни,

пръскат аромата си; там, красавице моя,

лежи дъщерята на султана, нагиздена

с белезите на разкоша и блаженството,

с перли и пашкули. Мургавата ръка

на един скопец я разхлажда с ветрило.

Догдето най-сетне от сянката на растенията излиза той,

прашният хамалин,

и пред нея се открива, че е преоблечен принц —

посредством своя талисман от яснозелен яспис

и опитомения сокол, който го следва.

 

Повярвай ми, няма стари майстори.

Аз го зная. Цели тридесет години бях един

от ония, които могат всичко:

наполовина алхимик и наполовина мебелист,

най-добрият измежду реставраторите.

Грижливо и вярно, с помощта на смола,

восък и слюнка, „изобразявах“

за хората изгубени райове,

възстановявах деви, корабокрушения, втори пришествия —

персийски, фламандски и флорентински,

неща, които никога не са съществували —

с шпатула, ланцет и сюнгер:

един точен фалшификатор, чийто насъщен хляб

е миналото — има ли нещо по-хубаво от него!

То е моето творчество, то е зеницата на очите ми,

изложена в Райксмузеум, някаква шарлатани

възвишена и трогателна, световно чудо,

свещена пошлост.

 

По-нататък, в средата, е празникът на бедуините.

Навред блести от копия и пушки кремъклии

в нощта, сред пустинята, блести от ярките накити

на танцувачките, от дрънчащото злато

на техните обеци, от цимбалите,

от ехтящите цимбали и тъпани.

Онзи ездач на сиво-белия кон

в светлината на факлите — това е синът на емира.

Жената в обятията му, полуприкрита

от муселин с белезникави оттенъци —

това е похитената. Зъбите й, тъй е казано,

лъщят като ледени зърна, като карнеоли

са устните и, те ухаят на нард,

на амбра, алое, канела. Тъй е казано.

Конете цвилят. Сред виковете на воините

се вдига сватба.

 

Можех да виждам и със завързани очи,

опипвайки дървото на рамките, фирниса,

дращейки по напуканото платно

с рентгеновите си пръсти: непогрешим бях аз.

Когато накрая ти я покажат, картината,

освежена и почистена, тази блестяща цапаница —

след изтъркване, китиране, ретуширане, ангеле мои,

всичко, извършено от моята ръка, — ще откриеш

в ъгъла непипнат, малък квадрат, където

ще можеш да се възхитиш от мръсотията

на столетията, от безпорядъка,

от разкаянието на несъвършените потомци,

за които няма спасение.

В този тъмен остатък,

който издайничи за мен и моите похвати,

аз често съм се вдълбочавал.

 

И най-сетне отмъщението, вдясно.

Виж дългите сенки на ездачите

в утринното зарево, а пред зъберите на крепостта

шатрата на великия везир, украсена

с пайети, блещукащи на слънцето.

Виж лешоядите високо в разредения въздух,

мускусните плъхове в гъсталака, а на пътя —

преживящите, равнодушни камили.

Виж палача с черния тюрбан

как пъха меча в ножницата,

а там, върху дървения кол,

отсечената глава! Не я ли виждаш?

Виждаш ли султана в носилката му?

Виждаш ли го колко е разсеян,

как само се усмихва, как, без нищо да подозира,

разгръща напоената с отрова книга?

 

Тъй реших аз, вместо с престорен почерк

да рисувам „сам“. Знаеш ли какво значи това?

Понякога „сам“ не зная.

Онова, което рисувам, е лошо.

Ръката ми трепери. Не е виновен джинът.

Нито славата. А историята

с нейните безкрайни уловки и трикове.

Вечното мятане напред-назад:

тя измисля мене, аз измислям нея.

Да, аз, Саломон Полок, който украсявам стените

с някакъв изсмукан от пръстите Ориент.

Салонен художник. Да, одалиско моя,

навярно забелязваш колко сладкодумен съм

с тези мои лъжи. Истината,

тъмното прозорче там, в ъгъла,

истината е безмълвна.

 

1978

Двадесет и пета песен

Последната лодка, номер С, тип „Енгелхарт“,

спусната на вода от десния корабен борд,

точно време: един часът и четиридесет и седем минути,

шест души екипаж.

 

Кормчията, боцман Дж. Т. Роу,

води командата, състояща се от

артелчик Пиърс, Уейкман, фризьор,

и трима огняри. Пасажери:

Гордън Пим, по професия призрак,

Дж. Б. Исмей, Esq., K. B. E. F. R. G. S.^[19],

собственик на парахода „Титаник“,

президент на компанията „White Star Line

of America, Inc.“^[20], страхливец,

с очи като стъклени топчета,

с брилянтин в косата. Останалите —

жени и деца.

Настанени общо: 35 човека,

особени произшествия: няма.

 

Едва когато се разсъмна,

когато наоколо изникнаха от здрача

айсбергите, обагрени в розово,

едва когато предвид на сигурното спасение

на всички им се струваше, че виждат

„как разжареното слънце се оглежда

в прозорците на стотици дворци“ —

под нозете на тридесет и петте

върху влажното дъно на лодката

се размърда

един мек вързоп,

раздвижи се нещо

в мръсното платнище,

нещо мокро и дрипаво,

съживи се и проговори.

Петима китайци бяха това,

петима непознати китайци.

 

И до днес някой не знае

как те, безименни, без пари,

без документи, без да знаят

едничка дума английски, са се качили

на борда на „Титаник“,

кога и как са се промъкнали

в лодката

и какво е станало с тях.

 

1978

Изследователско дружество

О, проповедници с гръб към морето,

с гръб към съвремието, о, фокусници,

невъзмутимо загледани в бъдещето,

о, шамани, постоянно облегнати на релинга —

прелистя ли някое ваше джобно издание,

достатъчно ми е, за да ви разбера.

 

Гадаете по кости, по звездите, по чирепи,

по животински вътрешности,

за благото на обществото гадаете

какво е било и какво ще бъде —

о, науко! Бъди благословена,

благословени да са твоите дребни проблясъци,

наполовина блъф — наполовина статистика: видове смърт,

насочване на паричната маса, растяща ентропия…

 

Карай нататък! Тези сернистожълти озарения

все пак са нещо по-добро, отколкото нищо,

те ни развличат в задушните летни вечери:

хартиени ленти направо от компютъра,

изборни проби, разкопки, прогнози

по метода „Делфи“ — браво!

 

Да бъде благословено всичко временно!

Временно все още има достатъчно прясна вода,

временно диша и слухти кожата,

твоята кожа, моята — дори вашата,

дървени магьосници, още диша

въпреки преговорите за предоставяне на подслон,

бележките под линия и шрифтовия кегел —

временно краят („неспирна

повсеместна природна катастрофа“)

още не е окончателен — това е приятно!

 

Тъй че в края на седмицата, драги съзаклятници —

край Нюфаундленд единични айсберги,

над Средна Европа лятна гръмотевична буря,

сернисти облаци на хоризонта, —

беж да ви няма от институтите!

Глътка живот в края на седмицата;

каквото и да значи това, разбира се,

то е временно и без прогностична стойност.

 

О, вие, вечно ламтящи за знания,

жал ми е за вас, загдето после на дачата,

в ирландската селска къща, на остров Корчула,

с гръб към морето, невъзмутимо

изключвате своя мозък — все пак при играта на

пинг-понг гледайте да не угасне факелът на науката!

Карай нататък! Благославям ви.

 

1978

Двадесет и шеста песен

178. Външни снимки. В открито море.

Сценично копие от прочутото изображение

на Скот^[21], от Лондонската академия

(модел). Просторна, синя водна шир.

Най-общ план.

Панорама от айсберги

във всички възможни цветове,

зад тях лъчезарен слънчев изгрев.

Музика.

Общ план.

Океанът, заснет от айсберг.

Рирпрожекция.

В далечината се вижда малка флотилия

от спасителни лодки (модели).

Бавен фарт напред.

Диктор (зад кадър):

„Петнадесети април 1912 година

беше чуден пролетен ден.“

Край на кадъра. Среден план.

Една спасителна лодка.

Камерата снима от водната повърхност.

Швенк нагоре.

Диктор (зад кадър):

„Първите чайки

от Нюфаундлендските плитчини!

Възвестители на спасението,

на живота!“

Музиката се усилва (цигулки)

Затъмнение.

Върху потъмняващия екран

се изписва думата

КРАЙ

 

1978

Двадесет и седма песен

„В действителност нищо не се е случило.“

Никаква гибел на „Титаник“ не е имало:

това е било само филм, поличба, халюцинация.

„В действителност“, както и преди, се играе вист,

и ако не вист — табла; в пушалнята

кутиите с пури, ръчна изработка, Made in Cuba^[22],

все още блестят от златни медали;

над портала към Голямото фоайе висят непрестанно

Мирът и Прогресът, охранени и алегорични,

излети от бронз; богаташите си останаха богаташи,

а командирите — командири; в турската баня

мисис Мод Слоукъм върти тежката си служба,

първа корабна масажистка в света, направо неуморима;

навсякъде полилеи, палми, огледала и кадифени завеси,

„Луи Кенз“, „Луи Каторз“, чак да ти прилошее!

Естествено, днес персоналът получава тринадесета заплата

и в каютата си има цветен телевизор; стюардът е турчин;

бавачката е дипломирана психоложка; но иначе?

Листовете за ястия са все още твърде дълги;

новост е най-вече, на първокласната палуба, финландската сауна,

където се поти ЦК и в чая си слага захарин вместо захар.

Глациолозите са взели със себе си микрокомпютър,

който, поставен под плексиглас, докато трае големият колоквиум

по изследване на климата, отпечатва айсбергови модели

за идните двеста и петдесет години.

Бутиците, както обикновено, правят фантастичен оборот

с пепелници „Титаник“ и фланелки с образа на „Титаник“;

в кината дават „A Night to Remember“^[23]; хепиендът

е мило всекидневие както банковите обири,

както салонните дискусии върху коригирането на пенсиите

и върху социализма на един параход.

Сегиз-тогиз има някоя локално провеждана локална стачка;

тогава келнерите отпускат кофичките с шампанско,

а пианистът спира посред фантазията в c-moll.

Тогава се сепват също гангстерите и книгоиздателите;

салонните художници се косят; военните аташета

внезапно искат сметката; всички се смеят, всички се радват.

„Ето как — разсъждава мъдрата уличница, — ето как ще загине светът,

сред веселбата на своите най-умни глави, които си мислят,

че това е шега.“ А и поети все още колкото щеш!

Седят в кафе „Астор“, на самообслужване,

ще ги познаете лесно по блуждаещия поглед;

те сърбат от пластмасови чашки своята кола с ром

и отварят дума, както си е редно, за гастарбайтерите,

ескимосите и палестинците в корабната трета класа.

Лъжепоетът кима на третокласния поет,

третокласният поет на истинския поет.

После всеки се прибира в каютата си, всеки

сяда на своя сух стол и написва,

сякаш нищо не се е случило, върху сухия лист:

„В действителност нищо не се е случило.“

 

1978

Философски семинар

Вярно с, че сме кадърни. Но понеже сме далеч от мисълта

света да променим, върху салонния подиум

измъкваме от главите си зайчета, зайчета и гълъби,

рояци белоснежни гълъби, които непрестанно

цвъкат по книгите. А за да схванеш, че разумът

е разум и не е разум, за това не е нужно

да бъдеш Хегел, достатъчен е само

един поглед в джобното огледалце. Там се виждаме

наметнати с развети сини плащчета, обвезани

със сребърни звезди, а на главите

с по една островърха шапка. В избата, където

лежат мъртвите души, се събираме на Хегелов конгрес,

наизваждаме своите кристални топки и хороскопи

и се залавяме за работа. Размахваме

експертизи, махала, научни отчети,

с мощта на духа си преместваме масите, питаме:

„Доколко действително е това, което е действително?“ Злорадо

се усмихва Хегел. Изписваме му мустаци.

И вече прилича на Сталин. Конгресът от радост

подрипва. Надлъж и шир не се мярка вулкан. Незабележимо

стои стражата на стража. Напълно спокойно —

„Скочи, тояга!“ — психическият ни апарат

бълва остроумни фрази, а ние си казваме:

„Във всеки брутален катил все пак се крие

един сговорчив помощник и приятел,

в който се крие един брутален катил.“ Абракадабра!

Като гигантска носна кърпа разгръщаме теорията, догдето

пред вратата на превърнатата в бункер семинарна зала

скромно чакат господата в шлифери.

Те пушат, почти не прибягват до служебното оръжие

и охраняват щатните бройки, книжните цветя

и белоснежния гълъбов тор, който покрива всичко.

 

1978

Двадесет и осма песен

През илюминатора виждам как на шестия етаж в хотела,

на Казанската гара, на гарата в Омск, азиатците

с бременните си жени, увити в одеяла, стануват на гарата

„Хайдар паша“, как ледената киша плющи по стъклата,

чувам звъна на параходната камбана, виждам как цяла Хавана блещука

под мен в тропическата нощ, от асансьорите напират безработни,

все повече безработни сред синкавото аварийно осветление в коридора,

пред сълзящото ми око, притиснато към стъклото на шпионката,

се мярка изпадналият в делириум норвежец, той е плюскал вакса,

с начернена уста клечи край кормилната машина, ломоти нещо

и пред възпалените ми очи се разпада подобно на арабите,

които там отвън, тръгнали по жени, небръснати, издигат

бивак, палят стари вестници и се стапят сред пушека

в края на дългия, дългия, изтъркан и мръсен кокосов килим,

върху който, наобиколели от продажни педерасти и хотелски детективи,

последните прогонени вождове на някаква далечна революция

нагъват с голи ръце сурово магарешко месо, аз кашлям,

от дима сълзят и двете ми очи, олюлявам се,

в претъпканата си глава чувам музика, музика, чувам

как едни умопобъркан цигулар разговаря

по телефона с капитана. „Земя — крещи той, —

земя на хоризонта, краят на света, виждам лед, захар, сняг, хероин!“ —

а пък аз, тръпнещ от умора и влага, съм положил глава под брадвата,

под нощната лампа, под пожарния шланг в коридора на хотела,

извисен шест етажа над Карибско море, и бих искал да зная

кои са тези господа с ордени, с бради, с маркучи,

тези наемни убийци, които през вратата хвърлят шапките си на леглото ми.

„Самота — тананикам си аз, — самота, мръсотия и самота.“

Командният корабен апарат звъни непрекъснато, аз кашлям,

всички тия стапящи се хора, тия номади, тия пияници,

тия потъващи преди мен, с мен, подир мен разговарят по телефона един с друг

в моята глава с вместимост четиридесет и шест хиляди бруто регистър тона.

 

1978

Двадесет и девета песен

Но да се върнем на темата за края:

Тогава ние още вярвахме (кои: „ние“?),

че има нещо, което напълно ще загине,

ще изчезне безследно, без да остави дори спомен,

че ще бъде премахнато веднъж завинаги

и няма, както обикновено, да ни завещае наследство

(до втръсване познатите,

„остатъци от миналото“)…

 

Също разновидност на упованието!

Още вярвахме в някакъв край тогава

(кога: „тогава“? В 1912? 18? 45? 68?),

а това ще рече: в някакво начало.

Но междувременно знаем: вечерята продължава.

Печена пуйка с боровинков сос

Ориз варен

Екстра ростбиф

Задушени картофи със сметана

Салата от пореч

Желе от шампанско         Кокосов сандвич

Виенска сладоледова торта

Лешници асорти         Пресни плодове

Сирене         Бисквити

Кафе

Тъй че и осемстотинте кутии гръцки орехови ядки,

петте концертни рояла, тридесетте връзки

стикове за голф и тенис ракети за мистър Сполдинг,

видени за последен път на 42 градуса и 3 минути северна ширина,

49 градуса и 9 минути западна дължина,

не са загубени за вечни времена:

Тук, пред очите ни, те наново изплуват

(къде: „тук“?) с шестдесет и пет годишно закъснение…

 

Послания с бутилкова поща, а краят няма край!

Сърдечни привети, надраскани

преди удавянето върху някоя картонена кутия,

уловени в морето менюта,

илюстровани картички с размито мастило,

размекнати от виното, от сълзите, от океана —

признаци на живот, трудноразгадаеми, труднозабравими…

 

А да не говорим за заключителните доклади

на надлежните комисии,

за разните експертизи, полемични брошури, мемоари

и за протоколите от разискванията в аварийната служба —

двадесет и пет хиляди страници,

които не е прочел никой…

 

Реликви, сувенири за любителите на катастрофи,

храна за колекционерите, които дебнат по аукционите

и тършуват из таваните.

Листът за ястията от онзи ден

бива отпечатан като факсимиле,

всеки месец излиза нов брой на „Тайтаник комютейтър“,

официалният бюлетин

на Дружеството за проучване на гибелта…

 

Планове за изваждане на потъналия кораб посредством водолази,

посредством балони, напълнени с газ, посредством подводници;

оригинален детски сглобяем модел на „Титаник“

от пластмаса, измиваем, с дължина един метър,

Copyright Entex Industries, Inc.,

$ 29,80 без пощенска такса при предплата на Едуард Камуда,

285 Оук Стрийт, Индиан Орчард, Масачузетс,

ако не ви хареса — парите обратно…

 

Наистина изображението на една спасителна лодка

не може да спаси никого, но разликата

между един спасителен пояс и думите „спасителен пояс“

е като разликата между живота и смъртта:

 

Но вечерята продължава, поемата продължава,

чайките следват кораба

до края. Да престанем накрая

да чакаме края! Та и кой ли вярва,

че трябва да вярва в това?

 

Нещо винаги остава —

бутилки, дъски, палубни шезлонги, патерици,

начупени мачти:

Влаченият от течението материал остава

въртоп от думи.

Песни, лъжи, реплики: трошляк е това,

дето там подскача, дето там след нас

се люшка по водата като корк.

 

1978

„Почивка по пътя за Египет“. Фламандски майстор, 1521 година

Виждам сред житото да играе дете,

но то не вижда мечока.

Мечокът прегръща или поваля един селянин.

Той вижда селянина,

но не вижда ножа,

който стърчи в гърба му;

в гърба на мечока.

 

На хълма отсреща личат останките на човек,

разпънат на колело; но странстващият певец,

който там отминава, не забелязва нищо.

Също и двете армии, които

настъпват една срещу друга

в озарената от слънцето равнина —

копията им блестят и ме заслепяват, —

не обръщат внимание на кръжащия ястреб,

който зорко ги следи с безстрастен поглед.

 

Виждам ясно влакната от плесен,

които висят от гредите на покрива,

в преден план, а по-назад —

препускащия вестоносец.

Той сигурно е изскочил от някоя клисура.

Никога не ще узная

как изглежда в недрата си тая клисура;

но си я представям

влажна — сенчеста и влажна.

 

Лебедите по езерцето в центъра на картината

не се интересуват от мене.

 

Разглеждам беседката край пропастта,

черния слон — странно,

черен слон сред голо поле! —

също и статуите, чиито безцветни очи

се взират в птицелова посред гората,

в лодкаря, в искрящия пожар.

Колко безмълвно е всичко това!

 

На ония много далечни, много високи кули

с необичайни бойници

виждам как примигват совите. Да,

всичко това виждам добре,

но какъв е смисълът му, не знам.

И как бих могъл да го разгадая,

когато всичко, което виждам,

е така ясно, така необходимо

и така непроницаемо?

 

Без да разбирам нищо, улисан в делата си,

както оня град в своите,

или пък както ония там мержелеещи се

в още по-синята далечина градове

се преливат в други видения,

други облаци, армии и чудовища,

тъй продължавам и аз да живея. Крача нататък.

 

Видях всичко това, единствено

ножа, който в гърба ми стърчи, не видях.

 

1978

Тридесета песен

„Още сме живи“ — рече някой от нас,

който седеше в полумрака:

„Знаем го по-добре.“

 

След тези думи

настъпи дълго мълчание.

 

В най-далечния ъгъл на стаята

някой се изкашля, беше зима,

беше в Средна Европа,

беше един от ония следобеди,

когато оцелелите

предпазливо, лека-полека,

схващат, че са оцелели,

когато се събират

в изоставени гари и бункери,

в горски колиби и на други места.

 

Отвориха се овързани куфари, пълни

с тягостни спомени. Имаше там тенекиени

съдове. Имаше няколко пелени,

няколко клечки кибрит, остатъци

от моряшки сухар, загънати

в кърпи, а също малко тютюн.

Вън от небето все още

струеше слабо сияние.

 

Странно как от всичко,

което беше по-рано, по-голямата част

бе изчезнала като камък във вода,

без да остави диря след себе си.

 

Влажен мирис,

сякаш някой в този миг глади,

се носеше из цялото помещение.

Това беше болният дъх на момичето,

което стоеше с гръб към прозореца.

То ни отнемаше последната светлина.

 

Сега, когато хеликоптерите са отлетели,

когато нищо вече не дими или реве,

сега, когато най-лошото е отминало,

когато вече не искаме нищо да знаем,

всичко може да започне отначало.

 

Уверения на чужди езици,

суматоха, пелтечене, празен шум.

 

Първо трябва всичко да бъде дезинфектирано,

шинирано, закърпено и погребано.

После ще дойде отмъщението,

след отмъщението — повторението.

 

Печката пушеше. На голямата маса

в средата на стаята

лежеше нещо. Дали беше купчина

увити едно в друго палта,

или пък бяха платнища, чували с пясък,

бали кафява манилена хартия?

Никой не го беше грижа за това.

 

Години наред добре се забавлявахме

с изпитанията,

които ни чакат.

„Непредвидим риск — говореха тогава, — пробойна —

казваха, — най-голямата предполагаема злополука.“

„Чудесно!“ — отвръщахме ние. Какви времена бяха!

 

Някой размени две шевни игли

срещу малък калъп сапун.

Една мършава котка душеше

хоросана, който се ронеше от стената.

Сменяха се марли.

 

Очите на дезертьора,

който страдаше от жлези, светлееха

зад дебелите стъкла на очилата

като очите на удавник.

 

„Всичко, което вършехме, бе погрешно.

И затова бе погрешно всичко,

което мислехме. Аз съм свидетел!

Утеха не може да ми даде никой! Не на мене!

Аз бях там. Ето

тези белези! Погледнете,

ако не вярвате!

Тези белези са доказателството!“

И той ни показа своята съвсем

оръфана от хапане ръка.

 

Пред вратата сега се простираше

кално езерце

и всеки, който влезеше,

оставяше подире си мокра следа.

 

Най-сетне щяхме да сторим по-добре,

ако бяхме се защитавали. Но кога?

Но как? Лесно е да се каже: по-рано!

Та по-рано това не беше живот.

Нямахме никакъв избор. Сега обаче

цари оскъдица и нещо като спокойствие.

 

Надвиканите се споглеждаха.

Един, който носеше тюрбан,

сви рамене и се извърна.

Огнярят с провлачения глас

имаше последната дума.

 

Вън заваля едър сняг.

Столетният паркет

отдавна се беше напукал.

Около обувките ни

се образуваха малки локвички.

Някакъв старец със самурено палто

започна нежно да се моли.

 

„Половин килограм перигорски трюфели,

измити, почистени,

внимателно обелени,

нарязани на филийки с дебелината на ножа,

наредени заедно с чисто масло,

друсани над огъня, поднесени

с пържено филе от фазанови гърди —

соса вече съм забравил.“

 

Ние махнахме с ръка, оставихме го да говори.

Някой извика: „Е, добре.

Най-сетне да започваме.“

 

Никой не се помръдна.

Отнякъде долетя свистене,

все по-тънко, по-гневно, по-пронизително,

може би от печката.

 

1978

Тридесет и първа песен

Берлинската стая се изпълваше

с дим, със спасени хора.

Задъхани и омотани в шалове,

те тропаха на вратата

или разтваряха прозорците,

скачаха вътре, отърсваха

снега от косите си

и сядаха около

съскащата печка.

 

Огнярят вдигна карбидната лампа

и ни показа белезите по стената

от по-раншните наводнения,

тъмни линии, на височина до коленете,

до хълбоците, до челото,

сред съскащата светлина.

 

„Най-лошото е зад нас!“

Крясъци, шепот, въздишки

на страх и на радост.

„Най-лошото никога не е отминало!

Пред нас е потоп!

Дръжте се здраво!“

Изведнъж всичко се превърна в опяване,

в шляпащо влизане и излизане,

в чесане на езици!

Стаята се люлееше.

Оцелелите не се уморяваха

да дърдорят за своето оцеляване,

дордето най-сетне се умориха.

 

Тогава за кратко настана покой.

Никой не запали лампата,

макар да бе съвсем притъмняло.

Снегът зад прозореца

се трупаше ли, трупаше. Тази нощ

нямаше да свърши тъй лесно.

 

Кабаретният портиер донесе горещ чай

в една кофа. Дори имаше захар.

Можеше да се чуе дрънченето на лъжиците —

тъй тихо беше сега

в ъглестата стая,

която сякаш все по-бързо остаряваше.

 

Някои седяха в кръг, върху пощенски чували,

декламираха фрази,

които знаеха наизуст

и говореха за един мъртвец.

 

„Добре, че е мъртъв.

Сега ние, неговите опечалени

врагове и приятелки, ще можем

да зачеркнем от тези прочути

песни онова, което не ни харесва.

 

Можем да изтриваме.

Без нас той е нищо.

Ние сме тези, които са в кожата му,

и можем да правим с него

каквото си щем.

 

Помните ли как той седеше тук, гол,

как се вайкаше и как,

размахвайки ръце, твърдеше,

че е изгубил нишката на разказа?

За какво можеше да ни послужи този удавник?

Каква полза от неговия хленч,

който нямаше спиран,

макар че чашата отдавна беше преляла?

 

Прахосник, потайник, педант!

Стар хищник, вероломен,

стиснат, безчувствен. Да, вярно е,

някога ние го хранехме,

топлехме този страхотен шарлатанин,

и задоволявахме желанията му —

но сърцето му на допотопно влечуго, алчността му,

дебелата му кожа, която смърдеше на квас,

на тиня, на мухъл…“

 

Неясно, в просторната стая,

изпълнена от ропота

на неприятелките и вдовиците,

лежеше на масата нещо тъмно

като огромен хляб.

 

От време на време, като в чакалня,

някой влизаше или излизаше без поздрав.

 

„Позволете, аз например,

аз искам да уточня веднъж завинаги,

че той никога не е бил в Хавана,

този симулант, а освен това

там няма айсберги.

Всичко е изсмукал от пръстите си!

Всичко е откраднал.“

 

Това изрече човек, когото никой не познаваше,

такъв един дребничък шишко с бомбе.

Името му бе К. или нещо подобно,

преди бе продавал бисквити,

цели корабни товари,

бисквити и ръжен хляб.

 

Старият кабаретен портиер

тътреше нагоре-надолу нозе

и ни слушаше. После се спря,

пъхна палци в червената си

изтъркана хусарска куртка

и тържествено възвести:

„Сто години опрощение за крадеца,

който обира друг крадец!“

 

„Хайде, стига!“ Някои се разсмяха,

макар че не ни беше до смях.

„Опрощение? Никога!“ Праведникът,

лицемерно ококорил очи,

бе чакал само този миг.

„Аз! Аз съм истинският поет!“

(Тъкмо пък той! Това недоносче.)

„Аз съм праведникът. Предупреждавам ви!“

 

Той плетеше език

от завист, ревност, страх.

По седефените му наркомански очи

си личеше, че никога няма да остарее.

Той се задави, запъна се,

огнярят го плесна по гърба.

 

Появи се жена в старомодни одежди,

ако съдим по името, беше рускиня.

Плачеше. Един от нас

й помогна да мине по талпата,

сложена пред вратата. Калната вода

жвакаше под стъпките й.

Тя беше съвсем млада, беше най-умната

между вдовиците, а очите и?

блестяха като мокри череши.

 

„Не, не се лъжа.

Той бе изкопаемо, едно лениво,

роптаещо чудовище,

подобно на ония китове, които някога

показваха по панаирите, в шатри,

където смърдеше на формалин и разтление.

Аз го обичах. Оплаках го жив,

а сетне го обявих за мъртъв

и го забравих.“

 

„Какво да правим сега, след като имаме

това наше спокойствие?

Нима не е хубаво и приятно

да седим тук на плиткото?

Не. Да тръгваме?

Не. Да продължаваме така?

Само това не.“

 

Дезертьорът, който винаги е бил за това

да се запуши устата на мъртвия,

стенеше в съня си.

Приятелка и неприятелка се прегърнаха,

измиха се, отдъхнаха.

Котката все още бе там.

 

Някои бяха налегнати от морска болест.

Други се любеха, плачейки в мрака.

Понякога се хранехме. Мнозина губеха сили.

Държахме се здраво.

Приятел и неприятел —

това нямаше вече значение.

Никой не поглеждаше часовника.

 

Бе красива нощ,

каквато можеш да преживееш само в тропиците.

Със затворени очи лежахме

в своите палубни шезлонги.

Водата тихо се плискаше

до глезените ни.

 

Ние бяхме оцелели, ние дишахме.

Случайност, някаква случайност

ни беше захвърлила тук.

Всички седяхме в една лодка.

 

1978

Тридесет и втора песен

По-късно, когато необятната стая

се затъмни напълно,

тук вече нямаше никого,

освен мъртвия

и една непозната.

 

Приятелка и неприятелка

се бяха претопили

в друга жена.

 

Непознатата долови спокойното му дишане,

приведе се над него в мрака,

затвори му устата, целуна го

и го отнесе със себе си, с неповторимите си устни.

 

1978

Тридесет и трета песен

Мокър до кости, съзирам люде с мокри куфари.

Виждам как стоят върху наклон, извити срещу вятъра

под косия дъжд, неясни, на края на пропастта.

Не, това не са привидения. Времето е виновно, че са тъй

бледи. Предупреждавам ги, викам: „Пътят е наклонен,

дами и господа, стоите на края на пропастта.“ Те, естествено,

само се смеят унило и храбро викат: „Благодарим, подобно!“

 

Питам се, наистина ли са няколко десетки люде само,

или там отсреща се е надвесил целият човешки род

като на увеселителен параход, който вече е старо желязо

и е годен само за още едно — за своята гибел?

Не зная. Вир-вода съм и слухтя. Трудно е да се каже

кои са ония люде, всички до един вкопчени в куфари,

зелени талисмани, динозаври, лаврови венци.

 

Чувам ги как се смеят и им подвиквам неясни думи.

Допускам, че непознатият с мокрите вестници на главата

е К., по професия пътуващ търговец на ръжен хляб;

нямам представа кой е оня с брадата; мъжът с мущабела

се казва Саломон П.; дамата, дето киха ли, киха, трябва да е

Мерилин Монро; облеченият в бяло обаче, онзи с ръкописа,

увит в черна мушама, без съмнение е Данте.

 

Тези люде са пълни с надежда, пълни с престъпна енергия!

Под поройния дъжд те водят на синджири своите динозаври,

отварят куфарите си и пак ги затварят,

и пеят в хор: „На тринайсети май ще загине светът,

тъй близо е денят, тъй близо е денят!“

Трудно личи кой се смее, кой ме забелязва и кой не

в тази мъгла, и колко широка и дълбока е пропастта.

 

Виждам как бавно потъват людете и им викам:

„Виждам как бавно потъвате!“ Никакъв отговор.

На далечни увеселителни параходи унило и храбро

свирят оркестри. Много съжалявам, но не ми е безразлично,

че всички загиват, мокри до кости, в това влажно време,

жалко, може и да се разплача, и плача. „Но в коя година —

плача аз — е неизвестно, туй е чудесно, туй е чудесно!“

 

Ами динозаврите — къде останаха? И откъде идат

тези хиляди и хиляди прогизнали куфари, които се носят

празни и безстопанствени по водата? Плувам и плача.

„Всичко — плача аз — е както преди, всичко се люшка, всичко

е под контрол, всичко е в ход, людете навярно са се удавили

под косия дъжд, жалко, няма значение, да ти се доплаче, и тъй може,

неясно е, трудно е да се каже защо…“ — плача и плувам нататък.

 

Хавана 1969 — Берлин 1977