Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (1) (или за първия учител)

Предговор

Уважаеми читателю,

В ръцете си държиш книга, която, описва на страниците си интересни моменти от живота на няколко поколения деца, учители и родители. Пресечната точка в съдбите на тези хора е Второ основно училище „П. Р. Славейков“ в град Стара Загора. В това паметно за историята на образованието място, всички ние — и малки, и големи, учехме и продължаваме да учим, израстваме с мъдростта от житейските уроци на времето.

Всеки написан ред в книгата отразява истински истории за основните неща в живота, пресъздадени така, както са се случили, но емоционално обагрени от душевността ми на начален учител. „Героите“ са отпреди време и настоящи, описани такива, каквито са като деца в началното училище.

Напоследък живея с усещането, че времето сякаш още по-неумолимо ускорява своя ход и не успявам да уловя и осмисля мига в дълбочина така, както на мен би ми се искало. Гледам снимките от стария албум и си казвам:

„Как бързо отлетяха годините! Нима ще си отиде преживяното от нас и времето ще го покрие завинаги с праха на забравата?“

Мъдреците отдавна са осъзнали истината, че всичко отминава, но написаното все пак остава! Следвайки тази логика и най-вече гласа на сърцето си, се заех да опиша спомените си за хората, с които съм общувала и работила години наред, споделяли сме заедно толкова хубави и интересни преживявания. Не бих искала това да си отиде просто ей така, защото в него има не само емоция, но и много размисли, мъдри изводи, които по някакви неписани закони се повтарят с всяко поколение и ще продължат да се повтарят, докато свят светува. Това, което според мен е длъжно да направи всяко поколение, е да отсее плявата от зърното, да синтезира своя положителен опит и да го предаде на идващото след него.

Докато пишех книгата, нерядко ми задаваха въпроса, дали си струва усилията моето начинание и има ли смисъл то. Понякога се чувствах обезверена, но само за миг, защото вътрешният глас ми подсказваше и ме насърчаваше, че въпреки всички основателни и не чак толкова основателни причини, трябва да го направя!

Бих се радвала, ако спомените ми успеят да обединят и съберат заедно всички мои възпитаници. Това би бил един прекрасен миг, в който аз се виждам застанала щастлива до тях. Бих ги поздравила с неизменното:

„Здравейте, мили мои ученици! Ето ме! Помните ли ме? Аз бях вашата първа учителка! Как сте? Успяхте ли да сбъднете детските си мечти? Намерихте ли своето място под слънцето?“

Бих се радвала да срещна и родителите на моите ученици, за да им кажа просто едно топло, човешко:

„Добър ден, мили хора! Как сте? Успяхте ли да се справите с най-трудната роля в живота — тази на родител?“

Бих се радвала да застана пред всички свои бъдещи колеги — начални учители — и с много обич, уважение и усмивка бих им казала:

„Здравейте, мои мили бъдещи колеги! Поздравявам ви за избора да станете първи учители на децата! От мен помнете, че няма да съжалявате, задето избрахте в тези трудни времена професията начален учител! Знаете ли, така ще имате най-ценния капитал в живота си — онзи, който никоя друга професия не получава като премия към заплатата, онзи, който не би могъл да се измери с паричен еквивалент. Това е най-прекрасното и неизмеримо нещо на света — детската любов!“

Бих се радвала да застана пред своите бивши и настоящи колеги, за да ги прегърна с душата си, и да им кажа, че бих се чувствала удовлетворена, ако с тази книга поне малко съм успяла да разкрия същината на учителстването, това свещенодействие, което само те, посветените в него, знаят какво означава!

Тази книга е написана за човека, който с плахи стъпки тръгва от ученическата скамейка на първите школски преживявания за този, който след това става родител или избира учителстването за своя съдба! Реших да пиша за онова, което преминава през нас като деца, родители, учители, онова, което наричаме кръговрата на живота!