Ангел Каралийчев
Магарето и смъртта

Тарлю циганинът отиваше на пазар. Напреде му пристъпваше неговото старо магаре, натоварено с две кошници. В кошниците имаше пресни яйца. Тарлю беше весел човек и винаги на път пееше, а магарето с наострени уши жадно поглъщаше песента му.

— Попей някоя песен, да екне гората! — подкани магарето Тарля.

Тарлю засука черните си мустаци и викна с цяло гърло. Песента беше толкова хубава, че дърветата млъкнаха.

Никой клон не смееше да шавне с лист, а клепоухото се забрави. И както вървеше унесено, с полузатворени очи, потънало в мечти, то се препъна върху един камък, строполи се насред пътя и изпотроши яйцата. Тарлю изведнъж позеленя, песента замря на устните му. Без да каже нещо, той се пресегна, отсече една чепата крушова тояга и почна да налага своя стар ратай.

Стовари му толкова удара, колкото яйца имаше в двете кошници, и като си насити душата с бой, бърже събра сухи дърва, привърза ги върху гърба на магарето и му рече:

— Хайде сега назад в катуна! Носи тия дърва на жена ми, да накладе огън!

— А ти къде ще идеш? — попита магарето.

— Отивам в гората за гъби. Като се върна довечера, ще ядем печени гъби.

— А защо сложи най-отгоре на товара чепатата тояга?

— Защото, кога се върна у дома, пак ще те бия с нея.

Магарето въздъхна и тръгна. Вървеше и потичваше.

„Не — каза си то на ума, — този магарешки живот вече ми дотегна. Всеки ден бой, а понякога по два пъти на ден. Аз да не съм сватбарски тъпан? Не искам повече да живея. Ще се хвърля в реката и ще се удавя!“

Щом рече „ще се удавя“, от гората изскочи смъртта и тръгна подире му.

— Тъкмо — зарадва се тя, — намерих една душа, която иска доброволно да иде на оня свят.

Магарето се спусна към реката и когато наближи, наместо да мине по моста, засили се към дълбоката вода. Но щом натопи предния си крак във водата, бърже го дръпна назад като ужилено от оса.

— Не съм лудо — каза си то — да се давя в толкова студена вода. Ще чакам най-добре да изгрее лятното слънце, да напече реката, да се затопли водата, че тогава ще дойда да се давя.

Излезе нагоре, мина моста и потегли към катуна. Не щеш ли, край пътя, на криво клонче кацнало, запя ситно-ситно едно славейче. Дългоухият любител на песни изведнъж потъна в радост. Насълзи се от умиление.

„Колко е хубав животът! — мина му през ума. — Като вървя по пътя, славеи ми пеят. Радостни сълзи текат от очите ми, пък аз с всичкия си магарешки ум бях решил да се давя.“

Но както пристъпваше занесено, повторно се препъна върху един камък и повторно се строполи на земята. Натърти си хубаво кълките, нарани си коляното. Понечи да се дигне, ала не можа: дърветата тежаха отгоре му. Изпъшка. Налегна го изведнъж люта мъка.

— Не мога повече да влача този магарешки живот! Къде е, къде е смъртта да ми прибере клетата душа!

— Тук съм — изскочи смъртта напреде му черна и грозна, с коса на рамото, — защо ме викаш?

Магарето почна да мига и веднага забрави болките от падането и чепатата крушова тояга.

— Виках те — продума то, като наведе свенливо очи — да ми повдигнеш дървата, че да стана да си ходя, защото закъснях.

Смъртта се усмихна, наведе се и му повдигна товара.