Ангел Каралийчев
Мечката и мравките

Напи се мечката със студена вода от мъхнатото кладенче и тръгна надолу по пътеката към стария дъб с дебелата напукана кора. Под тоя дъб беше мецината дупка.

— Кого ли да изям? Кого ли да изям? — си думаше старата мецундра. — Тебе ще изям, мравчице!

Ситната черна мравка, която отиваше с една кратунка за вода на кладенчето, като чу тия думи, пожълтя от страх, озърна се наоколо и се мушна под един сух листец, паднал от близката леска. Мечката се наведе, духна с нос листеца и откри разтрепераната животинка.

— Защо искаш да ме изядеш? — попита мравката.

— Защото съм решила да изям целия мравешки род. Вие, мравките, се печете на слънце по нивите; ожъднявате и тичате час по час към кладенчето. Ще ми изпиете водата. Затуй съм решила да ви изтребя и ще почна от тебе.

— Не ме яж! — замоли се мравката. — Пусни ме да си напълня за последен път кратунката и да занеса вода на другите мравки. Те чакат морни и жадни. Като им дам да се напият, ще дойда да ме изядеш. Почакай тук.

— Не мога да клекна и да чакам за такова дребно нещо като тебе — изръмжала мечката.

— Ох, боже! — въздъхна мравката. — Чувай, бабо мецано, ако ми подариш живота, ще ти дам един съвет.

— Кажи го!

— Една изяж, две скътай за зимата.

— Добре — отвърна мечката. — Ще ти послушам съвета. Тебе ще изям, а другите две мравки, които срещна по-надоле, ще ги скътам за зимата.

И като изрече тия думи, мечката близна мравчицата. Остана на пътеката само сухата жълта кратунка.

Жадните мравки дълго чакаха в мравуняка. Най-сетне се дигнаха и потеглиха една подир друга по пътеката нагоре.

— Къде е сестрицата ни? — попитаха те славейчето, което си чуруликаше весело на леската, като че нищо не беше видяло. — Да не е паднала в кладенчето?

— Не е паднала в кладенчето, ами я изяде мечката — отговори песнопоецът и продължи песента си.

Първата мравка се обърна и каза нещо на втората. Втората — на третата, а третата предаде на другите. Наместо да се върнат към мравуняка, разгневените черни работници се навървиха към дупката на мечката. Цял ден вървяха, додето стигнат под големия дъб. Като стигнаха пред вратата прегледаха добре коравата земя, видяха една пукнатина, спуснаха се в нея и почнаха да копаят.

— Какво ровите тука? — попита ги старата къртица.

— Яма за мечката.

— И аз ще ви помогна. Имам зъб на тая мечка: лани ми зяде две къртичета.

Копаха ден, два, три, десет дни. Изровиха голяма яма под дъба. Мечката нищо не знаеше, защото мравките и къртицата копаеха отдолу, а над тях имаше два пръста земя.

На десетия ден надвечер, когато грейна месечината, мечката стръвница се върна от кошарата на един овчар, където беше изяла две агнета, изправи се пред дупката и рече:

— Всичко съм правила на този свят: хора съм яла, киселици съм дъвкала, мед съм близала, само хоро на месечина не съм играла. Я да си поиграя!

Затропа тежката мецундра. Тогава тънката земна кора над ямата се пропука и мечката се строполи долу.

На другия ден селяните, които беше разплаквала не един път, й одраха кожата.