Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)

Издание:

Ангел Каралийчев. Приказки и разкази

История

  1. — Добавяне

Чавдар попита майка си:

— Защо, майко, ходиш по двора, кършиш ръце и плачеш? Какво ти е толкова докривяло?

— Ще ти кажа, сине Чавдаре. Мъчно ми е за твоя баща и за твоите осем братя юнаци, а най ми е мъчно за сестричката, робинката.

— Къде са — попита мъничкият Чавдар — баща ми, братята ми и сестрицата ми?

— Потънаха, чедо, в царството на Черния змей. Най-напред Змеят отнесе сестрицата ти. Като се появи на небето и разпери криле, падна мрак над цялата земя. Само очите на чудовището светеха в тъмнината като запалени пещи. Знаеш ли колко са очите на Змея? Осемнадесет, Чавдаре. Направи сметка. Черният змей има девет глави. На всяка глава се падат по две страшни очи. Като зароби сестрицата ти, Змеят я отнесе в Черния град. Там, казват, всичко било черно: къщите, улиците, хората, слънцето и дърветата. Там ябълките раждали чер плод и зимно време валял чер сняг. В един великански дворец, изграден от чер мрамор, е затворена твоята хубава сестрица. А доле в тъмнината лежат, с вериги оковани, баща ти — войводата — и твоите осем братя соколи.

— Защо са затворени в тъмницата, майко? — попита Чавдар.

— Защото, сине малък, те запалиха по една главня и отидоха в Черния град да отърват от ръцете на чудовището заробената ти сестрица. Наместо тя да види бял свят — твоите свободни братя влязоха в тъмницата, твоят юначен баща падна в плен. Заключи ги Змеят в подземието. Отникъде не стига до тях светлинка.

Чавдар се замисли, дълбоко въздъхна и рече:

— Майко, аз ще ида да погубя Змея. Ще му отсека главите и ще отключа тъмницата!

Майката се усмихна горчиво:

— С какво ще отсечеш главите на грозния мъчител, чедо мое?

— С оная дядова сабя, която виси окачена на стената. Опечи ми една житена питка, защото утре рано заминавам.

Чавдаровата майка замеси брашно и метна в пещта една питка, а малкият юнак си стегна дървената колца. Колцата му беше мъничка, но яка и хубава. Рано сутринта Чавдар преметна през рамо торбичката с питката, натовари на колцата дядовата си сабя, впрегна котето и патето, целуна ръка на майка си и потегли.

— Дий, коте! Дий, пате!

Колцата задрънколя по пътя и потъна в дълбоките жита. Цял ден вървя колцата сред нивите. Вечерта нашите пътници спряха пред едно дървено мостче. Под мостчето шуртеше бърза речица.

Чавдар извади питката от торбичката, сложи я на моравата върху една кърпа и рече:

— Елате сега да вечеряме.

— Почакайте! — извика патето. — Аз ще наловя риба. Вие накладете огъня, докато претършувам рекичката.

Чавдар събра сухи клонки, а котето хвана една светулка. Чавдар натрупа клонките на купчина, а котето полека мушна светулката в купчината и почна да духа. Изведнъж огънят пламна. Мина половин час. Пристигна патето — цялото мокро.

— Къде ти е рибата? — попита Чавдар.

— Изядох я, без да ща.

Чавдар и котето се спогледаха мълчаливо и многозначително. Изядоха по една порязаничка от питката и легнаха да спят.

На сутринта пак потеглиха.

— Дий, коте! Дий, пате! — подканяше Чавдар своите другари.

Цял ден дрънколя каручката по безконечния път. Вечерта спряха да нощуват под едно старо дърво накрай село. Чавдар извади останалата част от питката и я сложи върху кърпата.

— Сега ще вечеряме! — рече той.

— Не бързайте! — извика котето. — Мирише ми на наденици. Тук наблизо има месарница. Ще ида да купя една наденичка, а вие накладете огън — да си я изпечем.

Чавдар събра сухи клонки, а патето хвана една светулка. Сложи я върху Чавдаровото калпаче и тя заблещука като мъничко фенерче. Накладоха огън. Подир малко се зададе котето. Едвам върви с подут корем.

— Къде ти е наденицата? — попита Чавдар.

— Изядох я, без да ща — отвърна котето.

Чавдар и патето се спогледаха многозначително, но нищо не казаха. Изядоха по една порязаничка от питката и сладко заспаха, защото бяха много уморени.

Рано в зори продължиха пътя си. Вечерта спряха пред някаква вехта воденица с един камък. Чавдар разпрегна колцата си и надникна във воденицата: няма никой. Само едно празно пукнато гърне край огнището. Нищо друго.

— Бате, гладни сме! — обадиха се патето и котето.

Чавдар бръкна в торбичката и рече:

— Я, аз съм изял краищника на питката, без да ща.

Патето и котето се спогледаха жаловито и преглътнаха. В туй време пристигна стопанинът на воденицата.

— Добре дошли, скъпи гости! — извика воденичарят зарадван. — Носите ли нещо за ядене? От три дена не съм слагал нищо в устата си. Реката пресъхна от жегата, воденичката ми спря и сега не мога да си смеля брашното.

— Нищо нямаме, дядо. Имахме една питка, но я изядохме.

— Брей, лошо време. Поне да ми беше тука лулицата — щях да запуша малко тютюн и да си залъжа глада.

— Къде ти е лулицата?

— Падна в кладенеца. Изтървах я, като вадех вода да си полея тиквата. Щом тупна доле — една голяма риба я глътна.

— Къде е кладенецът? — попита патето и очите му светнаха. — Аз ще хвана рибата. Само че сложете на шията ми един пръстен, защото може да я глътна, без да искам.

Воденичарят извади пръстена си от големия си пръст и го наниза на патешката шия. След това всички отидоха при кладенеца. Старецът сложи патето в кофата и я спусна в кладенеца. Пъргавото пате претършува завчас кладенеца, намери рибата и я захапа. Опита се да я глътне, но не можа, защото му пречеше пръстенът.

— Хванах рибата — обади се то от дълбочината, — но не мога да изляза.

Тогава се обади котето:

— Аз ще му помогна.

И като подскочи, то се спусна ловко по веригата на кофата. Слезе на дъното и викна на патето:

— Качвай се на гърба ми и се дръж здраво!

Патето се качи на котешкия гръб. Котето изпълзя нагоре пак по веригата. Воденичарят грабна голямата риба, изкара ножа си и като я разпра, намери вътре пръстената си лулица. След това очисти рибата, спусна я в гърнето и свари чудесна рибена чорбица. Опашката на рибата получи котето, главата — патето, а Чавдар и воденичарят изядоха бялото месо и изсърбаха чорбицата. Когато легнаха да спят, старецът попита Чавдар къде е тръгнал с чудната колца и с дядовската сабя. Чавдар разказа всичко на воденичаря и заспа. На сутринта, когато се събудиха всички, Чавдар отново впрегна котето и патето. Воденичарят влезе в градинката, откъсна едничката тиква, която си беше отвъдил, намести я до сабята на колцата и рече:

— Подарявам ти, Чавдаре, тая тиква от сърце. Вози я към Черния град. Може да ти потрябва. На добър час!

По една тясна заешка пътека Чавдар подкара своята натоварена колца към града на чудовището.

— Дий, коте! Дий, пате!

Сто дена вървяха по тая заешка пътека малките пътешественици, докато стигнат Черния град. Ядяха каквото намерят. Чавдар береше ягоди, къпини и печурки, патето кълвеше жабчета, а котето ловеше полски мишлета. Никога не лягаха гладни. На сто и първия ден те спряха пред една висока стена, направена от желязо.

— Погледни какво има вътре! — заповяда Чавдар на котето.

Котето се покатери пъргаво върху желязната стена, дълго се блещи и най-сетне измяука:

— Нищо не се вижда. Страшен мрак. Само чувам гласове на хора, които охкат и пъшкат.

— Това са гласовете на моя баща и на братята ми! — рече мрачно Чавдар. — Слез долу. Най-напред ще опечем тиквата да се нахраним хубаво, а сетне ще нападнем Змея.

И като измъкна дядовата си сабя от ножницата, Чавдар посегна да разцепи тиквата надве. Но щом дигна сабята, стана чудо нечувано. Върху тиквата се очерта една врата. Сетне тая врата се отвори сама и от вратата излязоха мигом хиляда самолета. След самолетите с трясък излязоха хиляда танка, а след танковете се измъкнаха хиляда конници — до зъби въоръжени. Само за един миг самолетите се извиха над Черния град, а танковете и конниците го обкръжиха от всички страни. Засвири боен рог. От всички страни пристигнаха генералите на тая необикновена войска, строиха се пред Чавдара и извикаха в един глас:

— Какво ще заповядаш, Чавдаре?

— Заповядвам да нападнете града и да хванете чудовището! — провикна се Чавдар.

Забучаха самолетите, затрещяха танковете, препуснаха конниците. Събориха желязната стена и влязоха в Черния град. След половин час генералите докараха Черния змей вързан.

— Отсечи му главата с твоята сабя, Чавдаре! — рекоха генералите.

— Не, няма да му вземам живота — отвърна Чавдар. — Ще го пощадя.

— Защо ти е?

— Ще го откарам с колцата си в нашия град и ще го настаня в зоологическата градина — да го гледат децата. Те не са виждали змей. Сега водете ме в двореца!

Поведоха го към двореца на Черния змей. Чавдар вървеше гордо, понесъл на рамо дядовата си сабя. Щом стигна черния мраморен дворец, юначното момче ритна вратата и влезе вътре. И що да види — милата му сестричка висеше на тавана, заключена в златна клетка.

Генералите разбиха клетката и освободиха робинката. Тя се хвърли на Чавдаровата шия и почна да го целува. След като спаси сестрицата си, Чавдар слезе в подземието на двореца. Там намери баща си и своите осем братя — лежат и пъшкат в тъмнината — оковани. Смъкна от ръцете и краката им железните вериги, извади ги вън от града на светлина и плесна с ръце от учудване: на всички бяха порасли бради — три метра дълги.

— Свършихме си работата! — провикна се Чавдар и почна да пъха сабята в ножницата.

Докато сабята се намъкваше, през отворената врата в тиквата се прибраха всички самолети, танкове и конници. Последни влязоха генералите. Тогава тиквената врата се затвори и тиквата, без да ще, се търкулна надолу по заешката пътека. Загуби се в гората.

Чавдар натовари на колата своята прекрасна сестрица и своите брадати братя, и своя брадат баща, спусна в торбичката вързания Змей, впрегна котето и патето. Потегли весело към къщи.

— Дий, коте! Дий, пате!

Край