Феликс и Тео
Дом без надежда

Главните герои на тази история са:

Хелмут Мюлер, частен детектив, който трябва този път да пътува до провинцията, за да помогне на един стар приятел.

Гернот Хаубе, който през свободното си време работи в Църковната общност в града и се грижи за бежанците.

Ахмад Самади е кюрдски бежанец и е заподозрян за убийство.

Торстен Браде, Клаус Бийдерщет и Юрген Уде са членове на една група скинари.

Карин Фриш работи като преводач в Резиденцията за бежанците в града и се страхува от нападения на живущите в убежищата.

Фридрихсхаузен е малък провинциален град в Северен Франкфурт. Всичко е тихо и спокойно, докато…

1

Студено е. Мария и Йосиф бродят през нощта. Мария затегна палтото си здраво около раменете. Йозеф насочи каручката с магарето към една къща. Той почука на вратата. Никой не отвори. Той почука втори път. Накрая се отвори един прозорец. Йосиф попита дали могат да дадат стая за жена му. Мария очакваше дете. Въпреки това им отказаха. Тъжни, те продължиха напред…

— Гернот! Гернот, търсят те по телефона!

— След малко, деца, ще продължим с историята. Само ще се обадя и веднага се връщам.

Гернот Хаубе постави книгата на точната страница и отиде да вдигне телефона. Семейство Хаубе — Гернот, жена му Ингрид, децата Пол и Анна — живее от 3 години във Фридрихсхаузен, едно малко провинциално градче, северно от Франкфурт. Наемът в големия град беше твърде голям, според Гернот, а и за децата беше по-добре да отраснат в едно по-малко градче.

— Ало? Господин Хаубе на телефона!

— Гернот, ти ли си? — попита някой с тих гласец.

— Аз съм, Ахмад…

— Ахмад, къде си?

— Не мога да ти кажа, Гернот. Полицията ме търси. Нищо не съм направил! Трябва да ми повярваш, Гернот, нищо не съм направил!

— Вярвам ти, Ахмад. Но ти трябва да идеш при полицията. Те също ще ти повярват. Ако се скриеш, всички ще си помислят, че си виновен… Ахмад!… Ахмад…

Нищо. Ахмад затвори.

— По дяволите! Беше Ахмад. Избягал е. Полицията го търси.

Гернот разказа телефонния разговор на жена си.

— И сега какво ще правиш? Ако той избяга, всички ще помислят, че го е направил…

— Да, и аз му казах същото — отговори Хаубе и набра един номер.

— Здравей, Карин, Гернот се обажда. Всичко при вас спокойно ли е? Добре… Да, да, ще дойда утре рано сутринта. Чао, Карин.

Хаубе затвори слушалката и каза на жена си:

— В резиденцията всичко е наред. Ще дочета на децата историята за Бъдни вечер…

2

През нощта падна сняг. Седем и половина сутринта е. Хаубе отиде до пощенската кутия и донесе вестника, „Фридрихсхаузен ежедневник“. Точно на първа страница беше отпечатано заглавието:

Кой е убиецът на Клаус?

Загрижен, той влезе в къщата и показа на жена си вестника. Двамата заедно прочетоха статията:

След като вчера, в Общежитието за бежанци на града, почина младият Клаус Бийдерщет(17), Фридрихсхаузен ежедневник докладва, че е открита първата следа. Докато полицията обикаляше и разследваше, осемнайсетгодишният кюрд Ахмад Самади, който пребивава в резиденцията от 6 месеца, е изчезнал през нощта.

— Ингрид, страхувам се, че ще има неприятности. Взимам колата и отивам право в резиденцията. Ако от вестника напишат още нещо, то със сигурност ще бъдат по-лоши новини.

Гернот си опакова една филийка хляб и наля в един термос кафе. След това потегли.

Половин час по-късно той пристигна в Общежитието за хора, търсещи убежище. Улицата беше затворена и един полицай се надвеси на прозореца на стария му Фолксваген.

— Не можете да минете от тук.

— Напротив, трябва да вляза в Резиденцията. Името ми е Хаубе. Аз съм от енорийската общност. Ние сме управители на Резиденцията.

— Така, така, Вие управлявате Резиденцията. Вие се грижите за една банда убийци!

Полицаят стоеше настървен пред колата.

— Моля Ви, не прибързвайте с оценката си, господин Вахтмайстер. Позволете ми да премина!

Раздразнен, Хаубе профуча през полицая към Резиденцията. Там стоеше мълчаливо група членове на Енорийската общност, много младежи, хора, които се грижат за бежанците. Резиденцията е едно старо имение, отдалечено на няколко километра от Фридрихсхаузен. Общината е настанила там четиридесет души, търсещи убежище, жени, мъже и деца.

— Добро утро, Гернот.

Една жена поздрави Хаубе.

— Тази нощ тук имаше убийство. Погледни откъм западната страна.

Хаубе и Карин Фриш, двамата заедно, обиколиха имението. На първия етаж той видя счупени прозорци. На стените с черна боя пишеше:

„Вероятно са били насъсканите скинари“ — помисли си ядосан Хаубе и продължи към изхода.

Във фоайето беше поставена една маса. На нея седяха двама полицаи заедно с един преводач. Разпитваха обитателите на Резиденцията…

— На първо място, господин инспекторе, вярвате ли, че някой от Резиденцията е извършил убийството? — ядосан, Хаубе седна на масата.

— Върша си работата тук, господин Хаубе. И затова приемам нещата такива, каквито са. Първо, защото трупът на Клаус Бийдерщет беше намерен на около 100 метра от имението и второ, разпитах всички хора, с изключение на Ахмад Дингсбум…

Инспекторът запали цигарата си и се обърна отново към преводача.

— Ахмад Самади е името на човека — Хаубе поправи инспектора. И пресата вече е произнесла присъдата си. Питам се от къде ли вестникът се е сдобил с информацията. Без съмнение това е ваша работа…

— Не ни се пречкайте в нашата работа, господин Хаубе. Защо тогава се крие този Ахмад? Не мислите ли, че ако беше невинен, той нямаше да има нужда да се крие? А сега ме оставете на мира, за да работя!

— А, какво… — Хаубе се завъртя и си тръгна. Карин, трябва да проведа един телефонен разговор. Това не може повече да продължава така. Той прелисти тефтера си и набра един номер.

— Детективско бюро Мюлер — Беа Браун на телефона…

3

— Добро утро, шефе! Днес дойдохте много късно. Да не би вчерашното Коледно празненство да е продължило прекалено дълго…?

Беа Браун поздрави детектива, който с уморена физиономия седна на бюрото си.

— Вашият стар приятел Гернот Хаубе от Фридрихсхаузен се обади преди един час. Аз всичко съм записала и вече дори направих няколко телефонни разговора, за да събера повече информация. Става дума за убийство…

— Момент, Беа, един момент, моля. По-бавно, по-бавно. Първо имам нужда от чаша кафе, тогава ще седнем на спокойствие и ще ми разкажете какво се е случило. Тази нощ нито спах добре, нито пък много, за това първо едно кафе. Това Коледно празненство беше наистина много тежко… и после, точно като за добре дошъл, едно убийство! Също наистина, Беа!

Мюлер си сипа една чаша кафе и седна на конферентната маса в офиса си.

— И така, Гернот Хаубе от Фридрихсхаузен се обади. Каза, че има нужда от Вашата помощ. В близост до Резиденцията за бежанци един младеж е намерил смъртта си. Във вестника пише, че убиецът е един кюрд, търсещ убежище. Убитият принадлежи към една група скинари, които са нападали Резиденцията неведнъж. Жителите на Фридрихсхаузен са доста разярени и полицията сега търси този кюрд. В петък е погребението на момчето, а Хаубе смята, че скинарите ще продължат да нападат Резиденцията, защото убиецът все още не е открит. Кюрдът се казва Ахмад Самади и е невинен, казва Гернот. Но този Ахмад е изчезнал. Никой не знае къде е той.

— Хмм. А аз какво да правя? — попита Мюлер.

Аз мисля, че Вие трябва да заминете за Фридрихсхаузен. Вече се обадих на информационното бюро при гарата. Следващият влак заминава в 12:28 от гара „Зоо“. Прикачвате се в Касъл. Пристига във Фридрихсхаузен 21:00.

4

Докато частен детектив Мюлер си записа информацията от Беа Браун и изпи сутрешното си кафе, междувременно Гернот Хаубе стоеше пред Общежитието с една група помощници. На около петдесетина метра от общежитието беше се събрала една тълпа младежи. Те викаха:

— Бежанците вън! Убийци! Убийци!

Малко по-надалеч имаше една полицейска кола и двама граждански служители наблюдаваха събитията. Също така някакви хора от Фридрихсхаузен зяпаха.

— Внимание! — извика Гернот Хаубе и в същия момент една бирена бутилка изхвърча към стената на общежитието. Тя се счупи на стотици парченца.

— Виж ти, виж ти, Торстен Браде, синът на Бюргермайстер — каза Хаубе и посочи един младеж.

Той беше с доста късо подстригана коса, черно късо кожено яке и черни обувки. Беше много пиян и крещеше най-силно.

— Ако това беше моят син… — Карин Фриш стисна ръцете си в юмруци.

— Превъзходно, наистина, продължавай в същия дух — каза Гернот озлобено.

— Говорите и правите само това, което мълчаливото мнозинство мисли. Искате хората, търсещи убежище да са изпарят. Това именно искат повечето. Страх от пришълците, от неизвестното. Именно това е причината за съществуването на расизъм и ксенофобия. Навсякъде е едно и също. Малцинствата стават по-ненавиждани от когато и да било — гласът на Гернот звучеше тъжно.

Карин Фриш възрази:

— Но, Гернот, първо, не навсякъде ги мразят, и второ, не от всички. За това ние сега сме тук. Също така и не сме сами…

5

Малко след 21:00 часа Мюлер пристигна във Фридрихсхаузен. Таксиметровият шофьор надзърна учудено в огледалото за обратно виждане, когато детективът му даде адреса на Общежитието. Мюлер погледна през прозореца. Фридрихсхаузен. Едно типично немско градче. Стара железница от началото на века^[1]. В центъра една голяма тухлена сграда, кметството. Модерни бетонни складове, магазини, алеи за пешеходци. По-нататък метрото, жилищни блокове, после еднофамилни къщи, изглеждащи еднакво, и залепени една до друга. Таксито зави преди главната улица по един чакълест път.

Една кафява киша лежеше на пътя.

— Аз съм до тук, няма да продължавам нататък — каза шофьорът и се насочи към паркираните коли.

— А къде е Общежитието? — попита Мюлер.

— Точно там, където се е събрала тълпата — отговори шофьорът.

Мюлер плати сметката, взе малката си пътна чанта и се отправи към вилата. Множество любопитни зрители обикаляха наоколо. Както младежи с голи глави, така и по-възрастни жители скандираха чужденците, сякаш бяха някакви врагове. Мюлер беше в шок.

— Стари и млади нацисти щастливо обединени — помисли си той.

Докато си преправяше път през една група, за да влезе в къщата, той се натъкна на един младеж с черно кожено яке.

— Хей, ти май искаш да влезеш в тая кочина за бежанци? И ти ли си предател на народа си?

Тълпата го изгледа враждебно. Мюлер не каза нищо и влезе в къщата.

— Човече, Хелмут! Благодаря ти, че дойде — Хаубе поздрави стария си приятел.

Те тръгнаха заедно към офиса на общежитието. В коридора имаше една група хора.

— Тук, в общежитието повечето са кюрди — обясни Гернот. Хората се страхуват. Отношението в града винаги е било отрицателно. Всички ги е страх от едно ново нападение. А утре е погребението на момчето.

— И каква е историята със Самади? Той появи ли се вече?

— Не. Също така не знам къде се е покрил — Хаубе се примири. Ако гологлавите го спипат, ще го убият.

— Имаш предвид тези скинари? — Мюлер погледна през прозореца.

— Да. След един час ще се приберем вкъщи. Тогава ще дойде нощната смяна. Сега ще обиколим цялото общежитие. Слава богу, че в този град няма повече дясно радикални млади и стари нацисти. Имаме много доброволци, които ни помагат и се грижат за бежанците.

6

— Кафе или чай? — провикна се Ингрид Хаубе от кухнята.

Мюлер седеше на масата, където закусваха.

— С удоволствие бих изпил едно кафе!

Гернот Хаубе влезе в трапезарията и прочете заглавната страница на „Фридрихсхаузен ежедневник“.

— Вижте днешното заглавие: „Убиецът все още на свобода!“ Това е журналистика от най-долна класа.

— Вижте — каза Мюлер и грабна вестника.

Оттам падна една малка бележка, която беше поставена между страниците.

— Какво е това? Някакво писмо за теб, Гернот.

— Невъзможно, пощата идва винаги около 11 часа. Нека да видим!

Самади е невинен

Изречението от бележката беше скрепено с изрязани и залепени вестникарски букви.

— Това е доста странно! — Хаубе беше объркан.

— Но това са едни добри новини, не мислиш ли? — Мюлер огледа анонимното писмо. От друга страна това ни подсказва, че ние си имаме един неизвестен приятел. Някой, който знае нещо, но прекалено много се страхува.

— Да, но това не ни помага особено — Хаубе огледа още веднъж бележката.

— Кой е в действителност този Ахмад Самади? — Мюлер прекъсна тишината.

— Момчето си е наред. Той ме увери, че няма нищо общо със смъртта. Живее от около половин година тук. Често ми помагаше като преводач. Говори доста добре немски и бързо се сприятели с няколко души в града. Нямам никаква представа защо е изчезнал.

— На колко е години?

— Ахмад… ами на около осемнайсет.

— А убитото момче?

— Клаус Бийдерщет е, хмм, беше горе-долу на същата възраст.

— Мислиш ли, че двамата са се познавали?

— О, ами аз също мислих вече за това. Много е вероятно. Както казах, Ахмад има приятели в града. Може да са се запознали в младежкия център или на дискотека.

— А ти познаваше ли Клаус Бийдерщет?

— Не, не лично. Хората от енорийската общност го описваха като доста скромно момче. Той винаги се движеше със скинарите.

— Със скинарите? Може би тук се крие един мотив.

Хаубе изгледа детектива скептично.

— Ти мислиш ли, че Ахмад…?

— Глупости, Гернот, аз мисля само на глас. Но проучванията показват, че трябва да се разгледат всички възможности…

7

Един час по-късно двамата приятели стояха на гробището. Доста жители на Фридрихсхаузен се бяха събрали. Семейството на Клаус Бийдерщет беше обградило гроба. Градският съвет беше в пълен състав. Приятели, съученици, любопитни зяпачи. Една група младежи, облечени в черно, стояха изправени като войници от другата страна. След няколко кратки изказвания ковчегът потъна в земята.

Изведнъж от групата излезе един едър и висок младеж, застана пред гроба и поиска да държи реч. Свещеникът го покани да дойде и след това с една малка лопата хвърли пръст в гроба. Той каза няколко думи, които Мюлер не можа да разбере. После подаде лопатата на членовете на семейството. Стоящите наоколо образуваха една линия и повториха ритуала на свещеника. Водачът на скинарите стоеше в страни с мрачно изражение.

— Това е Торстен Браде, син на семейство Бюргермайстерс. Той е нещо като шеф на бандата — прошепна Хаубе.

— Торстен и детската градина — отбеляза Мюлер.

— Какво имаш предвид?

— Останалата част от групата или бандата, както ти я наричаш, та това са си почти деца. Виж им лицата!

— Да, но това са лицата на подстрекавани деца — отбеляза Хаубе.

Церемонията свърши и повечето хора напуснаха гробището. Двамата приятели също си тръгнаха. На изхода те забелязаха как групата скинари убеждава един младеж в нещо. Той не беше облечен както останалите членове на бандата. Носеше зимно яке и дънки. Приличаше на останалите момчета само по късо подстриганата коса. Младежът изглеждаше доста уплашен и разтревожен. Мюлер разбра само отделни думи:

— Махай се, страхливец такъв… ти трябва да… спокойно…

8

— Следващият, моля!

Мюлер последва медицинската сестра в стаята. Лекарят, един приятелски настроен, възрастен господин с бяла престилка, го покани да влезе.

— И така, какъв е проблемът, младежо?

— Добър ден, докторе. Всъщност нямам проблеми. Тук съм по друга причина. Казвам се Мюлер. Аз съм частен детектив.

Лекарят вече не изглеждаше толкова приветлив.

— И какво мога да направя за Вас?

— Вие сте изследвали тялото на Клаус Бийдерщет, нали? — попита Мюлер.

— Ах, за това ли сте дошли? Докладът ми е в полицията. Не искам да имам нищо общо с тези неща. Трябва да идете в полицията…

— Извинете — прекъсна го Мюлер — имам само още един въпрос, на който трябва да ми отговорите.

Лекарят изгледа скептично.

— И той е?

— Каква всъщност е причината за смъртта?

— Смърт от замръзване.

— Какво казахте? Защо тогава във вестника пише, че причината е убийство? — попита Мюлер поразен.

— Не съм давал пред пресата никакви изявления. Никой не ме е и разпитвал. Момчето имаше някаква рана на главата. Като че ли от удар. Разкъсана рана. Но тази рана не е била смъртоносна. Трябва да е лежал в безсъзнание на снега през цялата нощ, и е замръзнал.

— Кога са намерили трупа? — Мюлер беше още по-втрещен.

— В понеделник сутринта.

— А какво би могло да е причинило раната?

— Ами трудно е да се каже. Някакъв кръгъл предмет или нещо подобно. Родителите на Клаус ли са Ви наели? — попита лекарят.

— Не, работя за Центъра за бежанци.

Лекарят погледна нервно към часовника си:

— И така, господин Мюлер, аз трябва да се грижа за пациентите си сега. И моля Ви, изхвърлете името ми от играта…

— Разбира се, докторе. И много Ви благодаря! Довиждане.

Замислен Мюлер напусна кабинета на доктора. Той реши да посети „Фридрихсхаузен ежедневник“. Но там му се случи същото, както и при последвалото посещение на Младежкия дом в града: Хората бяха враждебни и никой не искаше да говори с детектива.

9

— Добър вечер, господин Мюлер! — Карин Фриш поздрави детектива, когато той отвори вратата на Общежитието. Гернот все още не е тук. Той ще бъде тук около пет часа̀.

— Да, ние се уговорихме да се срещнем тук. Ами добре, ще го почакам.

— Искате ли чаша чай? — попита Карин Фриш.

— Да, с удоволствие, благодаря!

След няколко минути госпожа Фришдонесе един поднос с чай, сметана и захар.

— Проучванията Ви разкриха ли вече нещо? — чудеше се тя.

— Ами да, първите парчета от пъзела са сглобени. А между другото къде е бил намерен трупът на Клаус Бийдерщет?

— В гората, не далече от вилата.

— Бих искал да огледам мястото. Мога да правя това докато дойде Гернот.

— По-добре идете през деня. Там винаги висят много скинари… — предупреди го Карин предпазливо.

— Вече видях тези младежи днес на погребението. В момента те сигурно седят послушни при мама и татко и вечерят — изсмя се иронично Мюлер.

Няколко минути по-късно той стоеше пред общежитието. Въздухът беше леден. Валеше сняг. Мюлер си облече палтото и запали цигара. Вървеше в посоката, по която Карин го беше упътила. Премина през една бяла местност, „вероятно някаква поляна“, помисли си той и продължи към една част от гората, която започваше зад поляната. Не бе валяло много през последните дни. Мюлер трябваше само да следва стъпките и лесно откри мястото. Единственото, което намери, беше една празна кутия за филмова лента. Той изгаси цигарата си и се обърна назад, за да си върви.

Изведнъж един клон се отчупи и детективът се скри инстинктивно зад едно дърво. Мюлер разпозна една сянка. Човекът се промъкна предпазливо през гората и приближи общежитието. Когато стигна до поляната, която се намираше между общежитието и гората, Мюлер различи ясно един силует: късо кожено яке, късо подстригана коса. „Скинар“, помисли си Мюлер. Той видя как човекът изважда една найлонова торбичка. Без да се колебае повече, детективът се затича. Младежът го чу, хвърли торбичката и побягна към гората. Мюлер се опита да го настигне по пътя. „По дяволите, тези обувки“, помисли си той и падна на земята в снега.

„По дяволите, по дяволите“, изруга и след това изчисти снега от дрехите си.

В този момент се появи втора фигура в гората. Светкавично бързо тя хвана първата фигура и двамата паднаха в снега.

10

На бюрото в офиса на общежитието беше оставена една найлонова торбичка, кибритени клечки и две бутилки от мляко. Те бяха пълни с бензин. От гърлата на бутилките стърчаха парчета плат.

„Коктейли Молотов^[2]!“ Мюлер погледна двете шишета и после младежа. На стола седеше един блед, треперещ индивид от мъжки пол. „Момчето от гробището“, Мюлер и Хаубе си помислиха едновременно.

— Как се казваш? — попита Мюлер.

— Юрген Уде — отговори момчето с тънък гласец.

— Един мъртвец не ти е достатъчен! — изкрещя изведнъж Мюлер и удари с юмрук по масата.

Той намигна на Хаубе и продължи да крещи:

— Това са смъртоносни инструменти, а не някакви си играчки!

Момчето се разплака:

— Аз не исках… но Торстен каза… страхувах се от Торстен и Клаус… аз исках да докажа, че не съм предател…

Хаубе наля на момчето една чаша чай, потупа го по рамото и каза:

— Разкажи ни просто какво се случи!

Треперещ от страх, младежът започна да разказва:

— … По телевизията съобщиха за нападения в Общежития за бежанци… тогава Торстен каза, че и ние във Фридрихсхаузен трябва да последваме примера им… Искахме да вземем панелите на прозорците от офиса, да направим коктейл Молотов… Клаус Бийдерщет щеше да го направи… неделя през нощта отидохме в общежитието. Тогава Клаус каза, че не иска да участва в това. Приятелят му, Ахмад…

Младежът погледна със сълзи в очите младия кюрд, който седеше до Хаубе.

— … И тогава Клаус и Торстен се скараха помежду си. Торстен беше много пиян. Той удари Клаус по главата с едно шише от бира… Клаус падна в снега и не помръдна повече… Всички ние побягнахме…

— И така сте го убили! — изкрещя Мюлер. Той е бил в безсъзнание и за нещастие е замръзнал!

— … И полицията… и вестника… и после Ахмад изчезна. Торстен ни заплаши да не си отваряме устата… Той каза, че вината е на Ахмад, и ние трябваше само да скърбим за смъртта…

— И тогава си изпратил анонимната бележка на Гернот Хаубе — Мюлер прекъсна момчето.

Юрген Уде вдигна втрещено главата си.

— От къде знаете, а, да, аз исках да напусна. Исках да не се занимавам повече с тях… но Торстен каза, че ще си ида също като Клаус… на гробището, по време на погребението, той каза, че ако извърша нападението, тогава мога да напусна групата…

— За да обвинят теб! Ти беше много по-ниско в йерархията! — Мюлер изкрещя на момчето.

Той се наклони напред със стола си, отпи една глътка чай и се обърна към младия кюрд:

— Все още не разбирам нещо, Ахмад. Защо не отиде при полицията?

— Аз бях с Клаус в младежкия център. Той ми беше приятел. Към десет часа той трябваше да тръгва. Каза ми, че има ангажимент. След един час се прибрах вкъщи. Бях свидетел на спора в гората. Страхувах се и избягах. Скрих се и тази вечер исках с Гернот двамата да идем в полицията. Останалото го знаете… и също така си помислих: „Кой ще повярва на един чужденец?“

— Аз, например! — изсмя се Мюлер и взе телефона.