Тери Пратчет
Последният герой (2) (Легенда от Света на Диска)

Магьосниците се трудеха на смени. Част от морето пред флотилията оставаше спокойно като изкуствено езерце в парк. А отзад духаше равномерно силен вятър. Магьосниците наистина си ги биваше да боравят с климата, защото номерът не е толкова в силата, колкото в познаването на лепидоптерията. Както подхвърли Архиканцлерът Ридкъли, достатъчно е да знаеш къде са проклетите прословути пеперуди на хаоса.

Следователно само някаква случайност от рода „едно на милион“ можеше да пъхне подгизналия дънер под дъното на шлепа. Сътресението не беше нищо особено, но Пондър Стибънс, който внимателно буташе омнископа на колелца по палубата, се озова по гръб, заобиколен от искрящи парчета. Ридкъли доближи забързано, гласът му преливаше от загриженост.

— Лошо ли е повреден? Господин Стибънс, туй ни струваше стотина хиляди долара! О, виж го само! Десетина парчета!

— Не се ударих зле, Архиканцлер…

— Прахосахме стотици часове усилия! А сега се оказва, че няма да следим какво става по време на полета. Слушаш ли ме изобщо, господин Стибънс?

Пондър не го слушаше. Той държеше две от парчетата и ги зяпаше.

— Архиканцлер, струва ми се, че се натъкнахме… ха-ха… на изумително откритие.

— Я повтори…

— Сър, някой друг чупил ли е омнископ досега?

— Не, младежо. Защото другите хора пазят скъпото оборудване!

— Ъ-ъ… сър, бихте ли погледнал в това парче? — предложи Пондър. — Според мен е много важно да погледнете, сър.

А сред по-ниските склонове на Кори Селести бе настъпил часът за спомени. Нападатели и нападнати седяха около огъня.

— Хари, я кажи как тъй заряза занаята на Злия повелител на мрака? — подкани Коен.

— А бе, знаеш какви времена настанаха — промърмори Злия Страшен Хари. Ордата закима задружно. Добре знаеха какви времена настанаха.

— Напоследък щом някой нападне Мрачната кула на ужаса, първата му работа е да запуши тунела за бягство.

— Ама че копелета! — възмути се Коен. — Редно е да оставиш Повелителя на мрака да избяга. Туй е всеизвестно.

— Няма спор — потвърди Калеб. — Трябва да си оставиш малко работа и за утре.

— Винаги съм играл честно — заяви Злия Хари. — Нали всеки път оставях таен заден изход от моята Планина на страха, наемах истински тъпанари за пазачи на килиите…

— Туй съм аз — гордо изтътна огромният трол.

— …вярно, тъй беше, отгоре на всичко не забравях подчинените ми злодеи да носят шлемове, покриващи цялото лице. Хитроумният герой можеше да се маскира като тях. А доста скъпичко ми излизаха, да ви кажа.

— Двамата със Злия Хари се знаем отдавна — сподели Коен и си сви цигара. — Още откакто започна само с две момчета и своята Барачка на обречените.

— Имах си и жребец — Жестокия — напомни Хари.

— Да, де, ама беше магаре — уточни Коен.

— Само че хапеше наистина жестоко. Преди да се опомниш, вече ти липсваше някой пръст.

— Не се ли сражавах с теб, когато беше Обреченият Бог-паяк? — осведоми се Калеб.

— Вероятно. Всички ми се изредиха тогава. Славни дни бяха — похвали се Хари. — Ролята на гигантски паяк си я бива, не е като да си октопод. — Въздъхна. — После, разбира се, всичко се промени.

Пак закимаха. Наистина се промени.

— Взех да чувам, че съм бил гадно петно върху лицето на света — оплака се Хари. — Ама нямаше нито думичка, че създавам работни места в райони с традиционно висока безработица. Естествено накрая се намъкнаха и големите клечки, не можеш да се конкурираш с крайградски увеселителен парк на злото. Някой да знае нещо за Нинг Безчувствения?

— Знам — вдигна рамене Уили Момъка. — Убих го.

— Не може да бъде! Нали все повтаряше: „Пак ще се натреса на главите ви!“

— Трудничко ще му бъде — отбеляза Уили Момъка, извади лула и се зае да я натъпче с тютюн, — щото собствената му глава е закована на дърво.

— Ами Памдар, Кралицата-вещица? — удовлетворяваше любопитството си Злият Хари. — Ей, тя беше…

— Пенсионира се — прекъсна го Коен.

— Никога не би го сторила!

— Омъжи се — не отстъпи Коен. — За Хамиш Бесния.

— К’во?

— ХАМИШ, КАЗАХ МУ, ЧЕ ТИ СЕ ОЖЕНИ ЗА ПАМДАР!

— Хе-хе-хе, и туй направих! И к’во?

— Само че доста време мина оттогаз — обясни Уили Момъка. — Не мисля, че се погаждаха добре.

— Но тя беше същинска дяволица!

— Всички остаряваме, Хари. Тя вече си има магазинче — „Сладкишите на Пам“. Вари мармалад.

— Какво?! А преди се пъчеше на трон върху камара черепи!

— Не съм казвал, че мармаладът й е вкусен.

— Ами ти, Коен? — сети се Злия Хари. — Чух, че си станал император.

— Добре звучи, нали? — печално подхвърли Коен. — Но от мен да знаеш, че е голяма скука. Всеки ти се усуква, държи се почтително, няма с кого да се биеш, а от меките легла те боли гърбът. Не можеш да си преброиш парите, обаче няма и за какво да ги харчиш освен за играчки. Тая цивилизация направо ти изсмуква живота. — И затри Дъртия Винсент — възмути се Уили Момъка. — Той се задави с кисела красавица.

Замалко се чуваха само съскането на снежинките в огъня и недоловимият шум от усилено мислене.

— Струва ми се, че искахте да кажете „кисела краставичка“ — обади се накрая певецът. — Тъй, де, краставичка — съгласи се Уили Момъка. — Оплитам се в по-дългите думички.

— Ама разликата е много важна, като опреш до салатите — укори го Коен и пак се обърна към Злия Хари. — Не бива един герой да умира тъй — омекнал, дебел, плюскащ до насита. Героят трябва да загине в битка.

— Е, да, ама вие, момчета, тъй и не схванахте как се умира — напомни Злия Хари.

— Щото все не попадахме на сериозни врагове — обясни Коен. — Но тоя път ще навестим боговете. — Плесна с длан по буренцето, на което седеше, и останалите от Ордата сгушиха глави в раменете си. — Тука сме им приготвили нещо, дето си е тяхно.

Той се озърна и видя няколко едва забележимо кимнали глави.

— Хари, ти що не дойдеш с нас? Можеш да доведеш и злите си подчинени. Злия Хари се изпъчи надменно.

— Ей, аз съм Повелител на мрака! Какво ще си кажат хората, ако се помъкна с шайка герои?

— Никой нищо няма да каже — сряза го Коен. — Да ти река ли що е тъй? Щото сме последните, ясно? Само ние и вие. И на никого не му пука. Вече няма герои, Хари. Няма и злодеи.

— О, злодеи ще има винаги! — увери го Злия Хари.

— Прав си, гнусни, злобни, подли мръсници ще има, ама те вече си служат със закони. И за нищо на света няма да се нарекат Злия Хари. — Хора, дето не щат и да чуят за Кодекса — заяви Уили Момъка. Всички кимнаха. Може и да не спазваш законите, но към Кодекса си длъжен да се придържаш.

— Хора с папки в ръцете — добави Калеб. Групата пак кимна. В Ордата нямаше запалени любители на четенето. Хартията беше враг, както и хората, които я размахват. Хартията се промъква зад гърба ти и завладява света.

— Хари, открай време си ни симпатичен — сподели Коен. — Ти играеше по правилата. Е, какво ще кажеш… идваш ли с нас?

Злия Хари като че се засрами.

— Ами иска ми се, но… нали съм Злия Хари? В нищичко не можете да ми се доверите. При първия сгоден случай ще ви предам от първия до последния, ще ви пробода в гърба или ще измисля нещо друго… Просто ще съм принуден, разбирате ли? Ако зависеше от мен, нямаше да е така, ама… трябва да си пазя лошата слава, нали? Аз съм Злия Хари. Не ме молете да тръгна с вас.

— Добре речено — похвали го Коен. — Много ми допадат хората, на които не мога да се доверя. Белята ти докарват ония, в които не си сигурен. Ела с нас, Хари. Щото си един от нас. И твоите момци нека дойдат. Новички са, виждам…

Веждите на Коен се поизвиха въпросително.

— Е, да, но нали знаеш какво става с истински тъпите бандяги? — оправда се Хари. — Тоя е Слуз…

— …норк, норк — изрече Слуз.

— Охо, един от Тъпите човекогущери! — възкликна Коен. — Радвам се, че поне един е оцелял досега. Да, бе, двама са. А тоя е?…

— …норк, норк.

— И тоя е Слуз — обясни Злия Хари и потупа човекогущера предпазливо, за да не се убоде на шиповете. — Свестният човекогущер не може да помни повече от едно име. А тук виждате… — кимна към същество, смътно наподобяващо джудже, което го изгледа с няма молба — …Подмишницата.

— Подмишницата — с благодарност повтори съществото.

— …норк, норк — вметна и единият Слуз, да не би думите да се отнасят за него.

— Браво на тебе, Хари — зарадва се Коен. — Вече е адски трудно да си намериш тъпо джудже.

— Не беше лесно — гордо потвърди Хари и продължи: — Тоя е Касапина.

— Хубаво име, много хубаво — одобри Коен и вдигна глава, за да огледа грамадния дебелак. — Надзирателят на тъмницата, нали?

— Доста търсих, докато го избера — заразказва Злият Хари, а Касапинът се хилеше щастливо на празното пространство. — Вярва на всичко, което някой му рече, не разпознава никого и под най-жалката маскировка, би пуснал да мине дори предрешена перачка с брада като метла, винаги е готов да заспи на столче до решетките…

— …и носи ключовете на удобна голяма халка, която лесно се откача от колана! — довърши Коен. — Направо класика. Личи, че си майстор. Виждам, че си имаш и трол.

— Казва се Туй съм аз.

— …норк, норк.

— Туй съм аз — представи се тролът.

— Задължително е да си имам трол, ясно ви е — заяви Злия Хари. — Малко е по-умничък, отколкото ги предпочитам, ама поне не се ориентира в посоките и не си помни името.

— Тук пък какво си имаме? — възхити се Коен. — Истинско древно зомби! Откъде го изрови? Харесвам типове, дето не ги е страх да им окапят месата.

— Гак — изграчи зомбито.

— Нямаш език, а? — забеляза Коен. — Не се притеснявай, момко, имаш нужда само от смразяващ кръвчицата вопъл. И от няколко телчета, като гледам. Всичко е въпрос на стил.

— Туй съм аз.

— …норк, норк.

— Гак.

— Туй съм аз.

— Подмишницата.

— Сигурно много се гордееш с тях. Не знам дали някога съм виждал по-тъпа сбирщина бандяги — радваше им се Коен. — Хари, ти си като освежаваща пръдня в стая, натъпкана с рози. Доведи ги всичките. Не искам и да чувам, че няма да дойдете.

— Колко е хубаво да те ценят — смънка Злия Хари, свел поглед и изчервен.

— И какво ли друго те чака? — настоя Коен. — В тия времена кой друг може да прояви уважение към един свестен Повелител на мрака? Много сложен стана светът. Вече не принадлежи на такива като нас… само ни задавя до смърт с краставички.

— Коен, а ти какво си намислил? — попита Злия Хари.

— Ами реших, че е време да си отидем, както почнахме. Последно хвърляне на заровете. — Коен отново потупа буренцето. — Време е да върнем нещо.

— …норк, норк.

— Ти да млъкваш.

Нощем лъчи светлина проникваха навън през дупки и процепи в платнището. Лорд Ветинари се чудеше дали Леонард изобщо спи. Не изключваше възможността да е стъкмил някакъв механизъм, който ла го върши вместо него.

В момента обаче си имаше по-неотложни грижи. Превозваха драконите в отделен кораб. Твърде опасно беше да ги допуснат наблизо. Корабите все пак са направени от дърво, а дори в най-добро настроение драконите бълваха мънички огнени кълба. А ако вълненията им дойдеха в повечко, просто избухваха.

— С тях всичко ще бъде наред, нали? — попита Патрицият, като внимаваше да не доближи клетките. — Ако някой от тях пострада, ще си имам сериозни разправии със „Слънчевият приют“ в Анкх-Морпорк. Подобна перспектива никак не ме блазни, уверявам ви.

— Сър, според господин да Куирм няма никаква причина да не се завърнат живи и здрави у дома.

— А вие, господин Стибънс, бихте ли поверил живота си на устройство, тласкано напред от дракони?

Пондър преглътна на сухо.

— Сър, не съм човек, склонен към героични прояви.

— И какво ви липсва за целта, ако мога да знам?

— Може би ми пречи прекалено развитото въображение.

Лорд Ветинари си помисли, че обяснението е логично. За разлика от останалите хора, които имаха във въображението си мисли и картини, Леонард си представяше форми и пространства. Дори сънищата му наяве бяха придружени със схемичка за изрязване на частите и указания за сглобяване.

Патрицият осъзна, че все по-силно се надява другият му план да успее. Ако на нищо друго не можеш да разчиташ, търси упование в молитвата…

— Добре, момчета, укротете се. Хайде по-кротко.

Хюнон Ридкъли, Висшият жрец на Слепия Йо, плъзна поглед по гъмжилото от жреци и жрици, изпълнило докрай огромния храм на Малките богове.

Хюнон имаше много общи черти със своя брат Муструм. И той беше убеден, че работата му е преди всичко организаторска. Мнозина ги биваше в самата вяра и той ги оставяше да се занимават с призванието си. Но молитвите не стигат, за да са изпрани одеждите навреме, а сградата да е ремонтирана. Напоследък боговете се множаха… и май наброяваха повече от две хиляди. Разбира се, повечето си оставаха мъничета. Но не беше излишно да ги държи под око. Защото боговете до голяма степен са въпрос на мода. Да вземем Ом като пример. В един миг беше кръвожадно малко божество в обезумяла от жегата страна, в следващия вече се нареди сред божествените тузари. И го постигна, като не отговаряше на молитвите, но по толкова динамичен начин, че винаги оставяше надеждата един ден да отговори и тогава… олеле-мале! Хюнон от десетилетия побеждаваше в разгорещените теологични диспути, като не се свенеше да размахва свирепо кадилницата. И този изобретателен похват му се стори потресаващ.

Естествено имаше и абсолютни новаци като Анигър, Богинята на смазаните животинки. Кой би предвидил появата й с прокарването на по-гладки пътища и направата на по-скоростни возила? Но боговете нарастват с призоваването им при нужда, а предостатъчно умове възклицаваха безмълвно: „О, господи, сега пък каква твар блъснах?“

— Братя! — провикна се Хюнон. — И сестри, разбира се.

Гълчавата стихна. Няколко люспици пресъхнала напукана боя паднаха от тавана.

— Благодаря. Сега ви моля да ме чуете. Ние с колегите… — посочи застаналите зад гърба му висши духовници — …обмисляхме тази идея доста дълго, уверявам ви, и у нас не останаха съмнения, че тя е напълно обоснована от теологична гледна точка. Да продължим нататък, моля\

Все още долавяше раздразнение у събраното жречество. Родените да водят не обичат да бъдат водени.

— Ако не опитаме това — постара се да ги склони, — безбожните магьосници биха могли да осъществят успешно своя план. И що за сбирщина глупци ще изглеждаме тогава?

— И така да е, спазването на формалностите си остава важно! — ядно възрази елин свещеник. — Не можем да се молим всички заедно! Знаем, че на боговете никак не им допада екуменизмът! Пък и с какви слова ще се молим, а?

— Струва ми се, че една кратка и безобидна…

Хюнон Ридкъли сам се накара да млъкне. Пред него стояха свещенослужители, на които религията забраняваше да ядат броколи, или пък жреци, които изискваха от неомъжените девойки да закриват ушите си, за да не възпламеняват мъжката страст, и пастори, които се молеха на маслена бисквитка със стафиди. Нямаше нито една безобидна молитва за такова сборище.

— Вижте какво, светът май доближава края си — напомни той унило.

— Е, и? Някои от нас отдавна очакват това да се случи! Тъй човешкият род ще бъде наказан за своята порочност!

— И защото яде броколи!

— И заради късите прически на момичетата!

— Само бисквитите ще се спасят!

Ридкъли отчаяно размаха владишкия си жезъл.

— Нали вече ви казах, че няма да е заради божия гняв! Ще бъде дело на човешки ръце!

— Но може би насочвани от божията десница!

— Ръцете са на Коен Варварина — натърти Ридкъли.

— Защо и той да не е…

Говорещият беше сръган в ребрата от лакътя на съседа си.

— Не се увличай…

Храмът затътна от оживени спорове. Почти нямаше светилище, което да не е било обрано или осквернено през този дълъг, изпълнен с приключения живот. Свещенослужителите скоро стигнаха до единодушния извод, че едва ли десницата на някой бог ще благоволи да насочи Коен Варварина. Хюнон изви очи към купола с прекрасната, но отчайващо овехтяла панорама от богове и герои. Пак се убеди, че божествата си живеят далеч по-безгрижно от хората.

— В такъв случай — надменно започна един от доскоро възразяващите — според мен бихме могли — в тези особени обстоятелства — да се съберем около масата по изключение.

— Аха, ето едно добро… — подхвана Ридкъли.

— Разбира се, налага се да обмислим много сериозно въпроса с каква форма да бъде тази маса.

Хюнон позяпа и без изражението му да се промени, наведе глава към един от дяконите си и промърмори:

— Моля те, прати някого при жена ми да му даде каквото ми е необходимо за пренощуване тук. Ще се позабавим, както виждам…

Разстоянието до централния връх на Кори Селести наглед изобщо не намаляваше след всеки изминал ден.

— Сигурни ли сте, че всичко е наред в главата на Коен? — заяде се Злия Хари, който помагаше на Уили Момъка да маневрира с количката на Хамиш по леда.

— Ей, Хари, ти май се мъчиш да всяваш раздори в дружинката?

— Уил, предупредих ви честно. Аз съм си Повелител на мрака. И трябва да си упражнявам занаята. А предводителят ни непрекъснато забравя къде си е сложил изкуственото чене.

— К’во? — обади се Хамиш Бесния.

— Само намеквам, че ако гръмнем боговете, може да си имаме неприятности — продължи Злия Хари. — Малко е… непочтително.

— Хари, навремето не си ли осквернил някой и друг храм?

— Аз също имах храмове, Уил. По едно време бях и Злият демон. Имах си Храм на ужаса.

— Ъхъ, сам си го издържаше — ухили се Уили Момъка.

— Вярно, трий ми сега сол в раната — нацупи се Хари. — Само щото никога не съм бил сред големите играчи…

— Хайде, стига, знаеш, че не се отнасяме тъй към теб. Уважавахме те. Ти спазваше Кодекса. И поддържаше вярата. Е, Коен обаче реши, че боговете направо си го просят. А аз се тревожа само за мъчнотиите, дето ни предстоят.

Злия Хари се взря в заснежената клисура пред тях.

— Имало някаква вълшебна пътека нагоре към върха — обясни Уили Момъка. — Само че трябва първо да минем през бъркотия от пещери.

— Непристъпните пещери на страха — промълви Хари. Уили го изгледа одобрително.

— Значи и ти си чувал за тях? Някакво прастаро предание гласи, че ги пазят пълчища от страховити чудовища и дяволски коварни капани, никой не успявал да мине оттам. А, да… Имало и опасни пропасти. После ще плуваме в подводни кухини, пазени от великански човекоядни риби. И оттам никой не можел да мине. След туй ни чакат някакви побъркани монаси, накрая имало врата, която се отваря само с отговора на древна гатанка… Всичко си е както обикновено.

— Голямо бъхтане ще падне — отбеляза Злия Хари.

— Вече знаем отговора на гатанката — успокои го Уили Момъка. — „Зъби“.

— И как отгатнахте?

— Нямаше нужда. Винаги отговорът е „зъби“ в тия досадни стари гатанки. — Уили Момъка изпъшка, когато избутаха количката през по-висока пряспа. — Най-трудното ще е да минем навсякъде с тая проклетия на колела, без Хамиш да се събуди и да забърка някоя каша.

Седнал в кабинета си нейде из своя мрачен дом в околностите на Времето, Смърт се взираше в дървената кутия. — МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА ОПИТАМ ОЩЕ ВЕДНЪЖ.

Пресегна се, взе едно котенце, погали го по главата, предпазливо го постави в кутията и затвори капака.

— ЗНАЧИ КОТКАТА УМИРА, КОГАТО И СВЪРШИ ВЪЗДУХЪТ?

— И тъй би могло да стане, господарю — отвърна Албърт, личният му сипа. — Но май същината е в друго. Ако съм разбрал правилно, не знаете дали котката е жива или мъртва, докато не я погледнете.

— АЛБЪРТ, ЩЕ НАСТЪПИ ГОЛЯМ ХАОС, АКО ДОРИ АЗ НЕ ЗНАМ ДАЛИ НЯКОЯ ТВАР Е ЖИВА ИЛИ МЪРТВА, БЕЗ ДА Я ПОГЛЕЖДАМ.

— Ъ-ъ… ами според тая теория, господарю, самото поглеждане определяло дали е жива или не.

Смърт като че се засегна.

— НИМА НАМЕКВАШ, ЧЕ СТИГА ДА ПОГЛЕДНА КОТКАТА, ЗА ДА Я УБИЯ?

— Изобщо не е тъй, господарю.

— ВПРОЧЕМ НЕ МИ Е ПРИСЪЩО ДА ПРАВЯ СТРАШНИ ГРИМАСИ.

— Честно казано, господарю, не ми се вярва и самите магьосници да схващат тия измишльотини с… неопределеността ли беше, несигурността ли… По мое време не се занимавахме с глупости. Който не беше сигурен, умираше.

Смърт кимна. Вече му беше трудничко да върви в крак със съвременността. Ето, ла вземем паралелните измерения. С паразитните беше друго, разбираше ги. Защото живееше в едно от тях. Те представляваха не съвсем пълноценни вселени, които можеха да съществуват само вкопчени в друга вселена-гостоприемник като рибата-лоцман в акула. паралелните измерения означаваха, че каквото и да направиш, в някоя друга вселена не см постъпил така.

А това поставяше изтънчени главоблъсканици пред същество, за което по природа всичко беше определено и ясно. Все едно да играе покер срещу безкраен брой противници.

Отвори кутията и извади котенцето. То го зяпна с нормалното безумно смайване, типично за всички котенца.

— НЕ ПОНАСЯМ ЖЕСТОКОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ КОТКИТЕ — заяви Смърт и полека остави животинчето на пода.

— Според мен цялата работа с котките в кутии си е една от ония метафори — сподели Албърт.

— АХА. ЗНАЧИ ЛЪЖА. Смърт щракна с пръсти.

Кабинетът му не заемаше място в общоприетия смисъл. Стените и таванът бяха по-скоро украса, а не пространствено ограничение. Този път те се стопиха и ги замени гигантски пясъчен часовник.

Размерите му не се поддаваха лесно на изчисляване, но личеше, че трябва да бъдат измервани в километри.

Вътре сред падащите песъчинки се виеха мълнии. А на стъклото беше гравирана великанска костенурка.

— СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ЩЕ ТРЯБВА ДА РАЗЧИСТИМ, ЗА ДА ОСВОБОДИМ МЯСТО ЗА ТОЗИ — отбеляза Смърт.

Злия Хари коленичи пред олтара, набързо стъкмен предимно от черепи, които се въргаляха в изобилие из тези жестоки земи. В момента се молеше. През дългия си живот като Повелител на мрака, макар и дребен, бе завързал по някоя връзчица с другите измерения на битието. И познатите му бяха… един вид богове. Носеха имена като Олк-Калат, Смукача на души, но пък, откровено казано, разликата между боговете и демоните поначало си е мътна. — О, Могъщи — започна Хари. Добро начало, религиозно съответствие на „До този, за когото се отнася“. — Длъжен съм да те предупредя, че една шайка герои се катери по планината, за да те унищожи с върнатия огън. Дано ги поразиш с яростни мълнии, а после обърни благосклонен поглед към своя покорен слуга, а именно Злия Страшен Хари. Послание към мен можеш да изпратиш до госпожа Гибънс, „Изглед към долмена“ 12, Гащ-и-Чорап, Лламедос. Освен това, ако имаш такава възможност, бих се радвал на местенце, където има истинска яма с лава. Щото всеки друг злодей-повелител се е сдобил със страхотна лава, ако ще и да се е насадил върху сто стъпки скапана алувиална почва, да ме прощаваш за клачианския, ама това си е истинска дискриминация срещу дребния предприемач, без да се обиждаш.

Изчака малко, в случай че получи отговор, въздъхна и доста мъчително се изправи.

— Аз съм гаден, незаслужаващ доверие Повелител на мрака. А те какво очакваха? Казах им. Предупредих ги. Е, стига да зависеше от мен… но какъв Повелител на мрака щях да бъда, ако…

Зърна нещо розово по-нататък. Покатери се на камък с навят сняг, за да вижда по-добре.

След две минути всички от Ордата се скупчиха при него и замислено оглеждаха сцената, макар че менестрелът едновременно с това повръщаше.

— Е, туй си е рядка гледка — прецени Коен.

— Кое, мъж да е удушен с розова прежда ли? — не разбра Калеб.

— Не, аз пък се загледах в другите двама…

— Да, чудеса можеш да сториш с игли за плетене — призна Коен. Озърна се към импровизирания олтар и се ухили. — Хари, ти ли го направи? Каза, че искаш уединение замалко.

— Аз и розова прежда? — изнерви се Хари.

— Извинявай, че те заподозрях — отвърна Коен. — Е, нямаме време за зяпане. Да вървим да ги видим ония Пещери на ужаса. Къде ни е певецът? А, добре. Спри да драйфаш и вади бележника. И първият, дето се остави скрито острие да го среже на две, е тъпчо, ясно? Чуйте ме всички… Опитайте се да не будите Хамиш, разбрахме ли се?

Хладно зелено сияние изпълваше морето.

Капитан Керът седеше на носа на кораба. Ринсуинд, който бе излязъл за унила вечерна разходка по палубата, установи слисан, че стражникът шие нещо. — Емблема на мисията — обясни Керът. — Виждаш ли? Тази е за теб.

— Но за какво ми е?

— Да ти укрепи духа.

— А, тази щуротия ли… Ами ти си го имаш в изобилие, Леонард изобщо не се нуждае от него, а аз никога не съм го имал.

— Знам, че така проявяваш чувството си за хумор, но според мен е жизненоважно да има нещо, което да сплотява екипажа — сподели Керът, продължавайки да шие невъзмутимо.

— Има. Нарича се стремеж за оцеляване.

Ринсуинд разгледа емблемата по-внимателно. Досега не бе имал такова нещо. Да, де, излъга, но… Веднъж получи емблемка „Здрасти, аз вече съм на пет годинки“, а по-лош подарък не може да се измисли за шестия ти рожден ден. Най-отвратителният ден в живота му.

— Имаме нужда и от насърчителен девиз — сети се Керът. — Магьосниците са вещи по този въпрос, нали?

— Защо да не е „Morituri nolumus mori“, звучи съвсем на място — мрачно предложи Ринсуинд. Устните на Керът шаваха, докато разнищваше израза.

— „Ние, обречените на смърт…“ Останалото не го знам.

— Насърчава, та няма накъде повече — увери го Ринсуинд. — Блика направо от сърцето.

— Чудесно. Благодарен съм ти. Веднага ще се заема — обеща Керът. Ринсуинд въздъхна.

— Ти се вълнуваш, а? И то искрено.

— Истинско предизвикателство е да се отправиш натам, където още никой не е отивал. — Грешиш! Отправяме се натам, откъдето никой още не се е върнал. — Ринсуинд се подвоуми. — Е, освен мен. Но аз не пропаднах надалеч и… някак се стоварих обратно върху Диска.

— Разказаха ми за това. И какво видя?

— Целият дотогавашен живот мина в миг пред очите ми.

— Вероятно този път ще видим нещо по-интересно.

Ринсуинд се вторачи сърдито в Керът, който отново се съсредоточи в шиенето. Всичко в човека пред него беше спретнато и делово. Изглежда се миеше старателно. Освен това според Ринсуинд беше неизлечим идиот само с бръмбари между ушите си. Но неизлечимите идиоти не пускат такива лафове.

— Ще взема иконограф и много бои за духчето — добави Керът. — Нали знаеш, че магьосниците искат да правим какви ли не наблюдения. Такава възможност се падала веднъж в живота.

— Няма да се сприятелим с теб, както виждам — призна си Ринсуинд.

— Известно ли ти е какво всъщност иска Сребърната орда?

— Пиене, съкровища и жени. Мисля обаче, че от известно време може да не държат толкова на третото.

— Но нима не са имали всичко това и досега?

Ринсуинд кимна. Ето какво ги озадачаваше. Ордата бе имала всичко. Поне онова, което може да се купи с пари, а понеже в Уравновесяващия континент пари не липсваха, значи са разполагали наистина с всичко.

Хрумна му, че когато вече си имал всичко, значи не ти предстои нищо.

Мразовитата зелена светлина в долината се отразяваше от надвисналия лед на централния връх. Преливаше се като вода. А през нея с мърморене и заяждания напредваше Сребърната орда.

Зад тях, почти превит на две от ужас и непоносима уплаха, с бяло лице като човек, видял неописуеми страхотии, се влачеше менестрелът. Дрехите му бяха разръфани. Единият крачол на стегнатия му клин беше откъснат. От него се стичаше вода, макар че парцалите му тук-там бяха опърлени. В треперещата му ръка подрънкваха останките от прехапаната наполовина лютня. Личеше, че е опознал живота преди всичко в предполагаемо последния му миг.

— Като за монаси не бяха чак побъркани — изказа се Калеб. — По-скоро бяха жалка картинка. Виждал съм монаси, дето имат пяна по устите.

— А на някои от чудовищата бездруго им беше време за вечен покой, истината ви говоря — обади се Тръкъл. — Честно да ви река, срамувах се да ги изтребвам. Ами че те бяха по-стари и от нас.

— Рибите си ги биваше — заинати се Коен. — Истински грамадански гадини. Хич не беше зле, защото тъкмо доядохме моржа — напомни Злия Хари. Хари, твоите бандяги се представиха страхотно — похвали го Коен. — Туй тяхното дори не беше тъпотия. За пръв път виждам толкоз глави, строшени от собствения меч.

— Добри момчета бяха — отрони Хари. — Кретени до самия край. Коен се ухили на Уили Момъка, който смучеше порязания си пръст.

— Зъби, а? Отговорът винаги бил „зъби“, тъй ли?

— Добре, де, добре, понякога е „език“. Уили Момъка се озърна към менестрела.

— Записа ли оня момент, дето посякох великанската тарантула? Певецът бавно вдигна глава. Скъса се още една струна на лютнята.

— Ммууа… — изблея той.

И другите от Ордата побързаха да се скупчат около него. Защо да оставят един от тях да се намъкне в най-хубавите стихове?

— Нали няма да забравиш как рибата ме глътна и й разпорих корема отвътре?

— Ммууа…

— А успя ли да видиш как се разправих с оная великанска шесторъка статуя?

— Ммууа…

— Какви ги дрънкаш, бе? Аз очистих статуята!

— Ммууа…

— Тъй ли било? Съсякох я през кръста, приятелче. От такъв удар никой не оцелява!

— И що не й отсече главата, а?

— Ами не можах. Някой вече я беше клъцнал.

— Ей, гледайте, бе, той не си записва! Що не си записва? Коен, кажи му и ти, че трябва да си записва!

— Я го оставете на мира за малко — заповяда Коен. — Май оная риба не му понесе.

— Че какво толкоз? — изненада се Тръкъл. -Издърпах го, преди да го сдъвче. После в коридора сигурно бързичко е изсъхнал. Нали се сещате, дето неочаквано изригваха пламъци.

— Като гледам, нашият певец не очакваше неочакваните пламъци — предположи Коен.

Тръкъл изразително вдигна рамене.

— Който не очаква неочакваните пламъци, да си седи вкъщи.

— Пък и май щяхме да загазим с ония демони от преизподнята, дето пазеха портата, ако Хамиш Бесния не се беше събудил — продължи Коен.

Хамиш се размърда в количката си под купчината възголеми рибни филета, увити нескопосано в оранжеви монашески раса.

— К’во?

— РЕКОХ, ЧЕ СЕ РАЗСЪРДИ, ЩОТО ТИ ПРЕКЪСНАХА ДРЯМКАТА! — кресна Коен.

— Да, бе, тъй си беше!

Уили Момъка си разтърка единия крак.

— Няма да увъртам, едно от ония чудовища за малко не ме докопа. Май е време да зарежа занаята.

Коен веднага се вторачи в него.

— И да умреш като Дъртия Винсент ли?

— Е, не…

— Какво щеше да стане с него, ако ни нямаше нас да го погребем както подобава, а? Пламъци до небето — туй подхожда за умрелия герой. А всички наоколо се вайкаха, че сме похабили хубав кораб. Я стига си ръсил таквиз приказки и тръгвай с мене!

— Мм… мм… мм… — налучкваше верния тон менестрелът и накрая думите изскочиха от устата му: — Луди! Побъркани! Смахнати! Всички до последния сте превъртели!

Калеб го потупа благо по рамото, когато всички потеглиха след предводителя си.

— Момче, ние предпочитаме думичката „освирепели“.

Някои неща трябва да бъдат проверени с изпитания… — Наблюдавал съм блатните дракони нощем — разговорчиво сподели Леонард, докато Пондър Стибънс нагласяше механизма за задържане на място. — За мен е очевидно, че пламъкът е удобно за тях средство. В известен смисъл драконът е жива ракета. Отдавна си мисля, че е странно в нашия свят да се появи подобно същество. Подозирам, че са се преместили от другаде.

— Честичко избухват — отбеляза Пондър и се отдръпна.

Драконът го наблюдаваше недоверчиво от стоманената си клетка.

— Лошо хранене — уверено отсъди Леонард. — Вероятно не намират онова, с което са свикнали. Но аз съм сигурен, че измислената от мен смес е засищаща, безопасна и ще има… практически приложимо въздействие…

— Въпреки това, господине, ние незабавно ще се скрием зад чувалите с пясък — натърти Пондър.

— О, сериозно ли предполагате, че…

— Ла, господине.

Пондър притисна гръб до чувалите с пясък, затвори очи и дръпна въженцето.

Пред клетката на дракона за миг се спусна огледало. А първата работа на мъжкия блатен дракон, когато види друг мъжкар, е да блъвне огън…

Чу се мощен грохот. Двамата мъже надникнаха от укритието и съзряха жълтозеленикаво копие от пламък, тътнещо над вечерното море.

— Тридесет и три секунди! — възкликна Пондър, когато ярката струя секна. Той скочи развълнувано над чувалите.

Драконът се уригна.

Огънят беше почти изчерпан, затова последва най-мокрият взрив, който Пондър бе преживявал някога.

— Аха — промълви Леонард, подаде се над чувалите и махна от темето си парченце люспеста кожа. — Почти сме готови, струва ми се. Само още щипка въглен и извлек от водорасли, за да предотвратим обратната тяга.

Пондър си свали шапката. В момента най-неотложната му нужда беше къпането. Последвано от още едно къпане.

— Аз май не съм особено годен за ракетен магьосник, а? — смънка той и избърса от лицето си останките от дракона.

Но след час поредният пламък се проточи над вълните — тънък и бял, със синкава сърцевина… и този път драконът само се ухили накрая.

— Готов съм да пукна, ама да не слагам подпис под нищо — сподели Уили Момъка.

— Аз пък предпочитам да се изправя срещу дракон — заяви Калеб. — И то от старите, истинските, не тия дребни фойерверки, дето се навъдиха напоследък. — Накарат ли те да се подпишеш, изтикали са те в ъгъла — обобщи Коен.

Много букви има — оплака се Тръкъл. — И всичките различни. Аз винаги драскам хикс.

Ордата бе спряла да поеме дъх и тютюнев дим на възвишенийце в края на зеленикавата долина. Снегът покриваше с дебела пелена земята, но въздухът беше почти мек. И вече се усещаше боцкането на мощно магическо поле.

— Виж, четенето е друга работа — изказа се Коен. — Нищичко против нямам човек, дето чете по малко. Щото се случва да ти попадне в ръцете карта с дебел хикс по средата и някой начетен човек може да ти обясни какво означава.

— Например, че картата е на Тръкъл, а? — подхвърли Уили Момъка.

— Именно. Като едното нищо.

— Аз мога и да чета, и да пиша — призна си Злия Хари. — Извинете, ама такава ми е работата. Заради нея са и обноските. Задължително е да си учтив с хората, когато ги побутваш към края на дъската над басейна с акулите… Така е по-злобно.

— Хари, никой за нищо не те укорява — успокои го Коен.

— Ха, не че някога съм имал акули — натъжи се Хари. — Трябваше да се сетя какво става, когато Джони Безръкия ме уверяваше, че още са малки и не са им се изострили перките. Животинките само си плуваха весело и просеха риба. Щом съм решил да хвърля някого в басейна на мъченията, значи искам да бъде разкъсан на парченца, а не да опознае същността си и да постигне единение с Космоса.

— И акула щеше да ми дойде по-добре от тия риби — намръщи се Калеб.

— А, не, акулата има вкус на пикня — възрази Коен и подуши въздуха. — • Като се заприказвахме…

— Ей на туй му викам гозба — изпревари го Тръкъл.

Тръгнаха по миризмата през каменен лабиринт и стигнаха до входа на някаква пещера. Менестрелът видя с изумление, че всички измъкнаха мечовете си от ножниците.

— На таквиз гозби вяра да нямаш — опита се да го просвети Коен.

— Но нали току-що се разправихте преспокойно с чудовищни побъркани демонични риби! — възкликна шашнатият бард.

— Не, бе, монасите бяха побъркани, а рибата… за нея е трудно да се каже. Все тая, щото като срещнеш побъркан монах, знаеш с кого си имаш работа, а да завариш такива ухания тука… направо си е загадъчна тайна.

— Е, и? — не разбра певецът.

— Ами от тайни се умира.

— Вие обаче не сте умрели досега.

Мечът изсвистя във въздуха и на менестрела му се стори, че чува съскане на нажежена стомана.

— Аз ги разгадавам тайните — добави Коен.

— О, с меча… както Карелинус се справил с Тсортянския възел ли?

— Момко, нищичко не знам за такъв възел.

На малка площадка между камънаците над огъня къкреше котле с вариво, а възрастна дама се занимаваше с бродерия. Бардът не очакваше да завари такава гледка тук, но пък дамата беше прекалила малко с… младежкия стил на облеклото си, а буквите по покривчицата, обкръжени със ситни цветчета, се подреждаха в надпис „Нож в гърба за теб, свиньо“.

— Виж ти, виж ти — промълви Коен и прибра меча в ножницата, — знаех си аз кой е минал през онуй място. Как си, Вена?

— Добре изглеждаш, Коен — отвърна тя невъзмутимо, сякаш ги очакваше. — Момчета, искате ли да хапнете нещо топличко?

— Ъхъ — ухили се Тръкъл. — Нека първо бардът го вкуси.

— Я се засрами, Тръкъл — сгълча го жената и остави бродерията.

— Ама ти все пак ме упои и ми отмъкна цял куп скъпоценности последния път…

— Беше преди четирийсетина години, човече! Впрочем ти пък ме заряза да се бия сама с цяла банда таласъми.

— Знаех, че ще видиш сметката на таласъмите.

— А аз знаех, че нямаш никаква нужда от скъпоценности. Добрутро, Зъл Хари. Добрутро, момчета. Придърпайте си камъни и седнете край огъня. Кой е този кльощав нещастник?

— Туй ни е бардът — представи го Коен. — Певецо, туй е Вена Гарванокосата.

— Какво?! — стресна се менестрелът. — Не може да е тя! Дори аз съм чувал за Вена Гарванокосата — тя е висока млада жена с… о-о, да…

Вена въздъхна.

— Старите истории още се помнят, а? — Приглади сивеещата си коса. — А и аз отдавна съм госпожа Макгари, момчета.

— Да, чух, че си се укротила — осведоми я Коен, бръкна с черпака в котлето и опита гозбата. — Омъжила си се за ханджия, нали? Окачила си меча на стената, народила си дечица…

— Имам внуци — гордо съобщи госпожа Макгари, но усмивката й избледня след миг. — Единият върти хана, ама другият се захвана с хартиения бизнес.

— Ханджийството е достоен занаят — одобри Коен. — Няма обаче голямо геройство в търговията на едро с канцеларски стоки. Раните от книжнината не са като от меч. — Той примлясна. — Добре готвиш, момиче.

— И аз се чудя — призна Вена. — Изобщо не подозирах, че имам такава дарба, ама хората се стичат при мен от километри, за да се облажат.

— Нищо ново, значи — вметна Тръкъл Простака. — Хъ-хъ-хъ.

— Тръкъл — промърмори Коен, — помниш ли как ме помоли да ти кажа, ако простееш прекалено?

— Е?

— Ето, сега го направи.

— Както и да е — усмихна се мило госпожа Макгари на изчервения Тръкъл, — седях си вкъщи, откакто Чарли се спомина, и си мислех — това ли беше? Остава ми само да чакам Мрачния жътвар ли? И тогава… попадна ми онзи свитък…

— Какъв свитък? — в един глас попитаха Коен и Злият Хари. После се спогледаха.

— А бе, знаете ли — подхвана Коен и бръкна в торбата си, — и аз намерих тоя древен свитък с карта как да стигнем до планината и с описани хитринки как да се промъкнем до…

— Аз също — прекъсна го Хари.

— Ама нито думичка не изтърва!

— Коен, аз съм Повелител на мрака — търпеливо напомни Злия Хари. — От мен не се иска да бъда благотворител.

— Поне ми кажи къде го намери.

— О, в някаква прастара запечатана гробница, която изтърбушихме.

— Аз пък намерих моя в един прашасал склад в Империята — каза Коен.

— А моят ми беше оставен в хана от един пътник, облечен в черно от главата до петите — обясни госпожа Макгари.

Настъпилото мълчание беше нарушено от менестрела.

— Ъ-ъ… Извинете…

— Какво? — обърнаха се и тримата към него.

— Аз ли се заблуждавам или нещо пропускаме?

— Какво например? — заядливо попита Коен.

— Нали във всички тези свитъци е описано как да стигнете до планината — опасен път, по който никой досега не е оцелял?

— Да? И какво?

— Щом е така… ъ-ъ… кой е написал свитъците? — плахо попита менестрела.

Офлър Крокодилът вдигна поглед от игралното поле, което всъщност беше и самият свят.

— Добре, тожи кому принадлежи? — зафъфли той. — Имаме ши работа ш хитро момче. Събралите се божества започнаха да се споглеждат и накрая някой вдигна ръка.

— А ти кой ши? — учуди се Офлър.

— Всемогъщият Нуган. Почитат ме в някои райони на Борогравия. Младежът е възпитан да вярва в мен.

— И в какво по-точно вярват в Борогравия?

— Ъ-ъ… в мен. Предимно. А на моето паство е забранено да яде шоколад, джинджифил, гъби и чесън.

Неколцина от боговете трепнаха.

— Ти не ше майтапиш, като жабраняваш, а? -подхвърли Офлър.

— Няма смисъл да забранявам яденето на броколи, нали така? Това е твърде старомоден подход. — Нуган се вторачи в менестрела. — Досега изобщо не е проявявал досетливост. Да го поразя ли? Сигурно във варивото има чесън, госпожа Макгари непременно е сложила малко за вкус.

Офлър се поколеба. Беше прастаро божество, появило се във възтоплите блата на мрачни задушни земи. Бе оцелял при възхода и падението на по-съвременни и несъмнено по-красиви богове, защото помъдря, доколкото това е възможно за едно божество.

Отгоре на всичко Нуган принадлежеше към по-ново поколение, пращеше от адски плам, самочувствие и амбиция. Офлър не беше особено проницателен, но стигаше до смътното прозрение, че за дългосрочното си оцеляване боговете трябва да предложат на своите поклонници нещо повече от простата липса на поразяващи мълнии. Изпитваше и неприсъщо за божество състрадание към всеки човек, чийто бог му забранява и шоколада, и чесъна. Впрочем Нуган имаше и грозни мустачки. Никой бог не би трябвало да си ги позволява.

— Недей — предложи и разтръска чашата със заровете. — Така ще бъде по-жабавно.

Коен махна огънчето от неравно свитата папироса, пъхна я зад ухото си и вдигна глава да погледне зелените ледове.

— Не е прекалено късно да се върнем — обади се Злия Хари. — Стига някой да иска, де.

— А, не, късно си е — възрази Коен, без да се озърне. — Пък и някой май не играе честно.

— Ама че смехория — промълви Вена. — През целия си живот се впусках в приключения заради стари карти, намерени в древни гробници и други подобни местенца, но изобщо не се питах откъде са се взели тези карти. Никой не си задава такива въпросчета — например кой разхвърля всички онези оръжия, ключове и чантички за първа помощ в подземията, където още не е стъпвал човешки крак?

— Някой ни залага клопка — предположи Уили Момъка.

— Нищо чудно — съгласи се Коен. — Няма да е първата, в която сами се пъхаме.

— Коен, този път сме тръгнали срещу боговете -напомни Хари. — Когато прави това, човек трябва да е сигурен в късмета си.

— Моят не ми е изневерявал досега — натърти Коен. Протегна ръка и пипна камъка пред себе си. — Топъл е.

— Но отгоре е заледен! — възкликна Хари.

— Ъхъ. Странно, нали? Точно както пише в свитъците. И виждаш ли как снегът се лепи по него? Заради магията. Е… започва се…

Архиканцлерът Ридкъли реши, че екипажът има нужда от тренировки. Пондър Стибънс изтъкна, че те ще проникнат в света на абсолютно неочакваното, и тогава Ридкъли нареди тренировките им също да бъдат неочаквани.

Ринсуинд обаче заяви, че екипажът без никакво съмнение се отправя към своята гибел, което накрая всеки успява да постигне без никакви тренировки.

По-късно сподели все пак, че устройството на Леонард си го бива. Само след пет минути, прекарани в механизма, той реши, че предпочита сигурната гибел.

— Повърна отново — отбеляза Деканът.

— Но вече се справя по-добре — прецени Професорът по неопределени изследвания.

— Как можа да го кажеш? Предишния път успя да се сдържи цели десет секунди!

— Да, но сега повръща повече и по-надалеч — възрази Професорът, докато се отдалечаваха по палубата.

Деканът погледна нагоре. Не беше лесно да видиш очертанията на летящата машина в сенките на покрития с брезент шлеп. Върху по-интересните части бяха проснати парчета зебло. Разнасяше се силна миризма на лепило и лак. Библиотекарят, който имаше склонността да участва във всяко начинание, висеше кротко под един напречник и набиваше клинове в някаква дъска.

— Ще използва балони, помни ми думата — заяви Деканът. — Вече си представям всичко. Балони, платна, такелаж и така нататък. Нищо чудно да има и котва. Засукани измишльотини.

— В Ахатовата империя имали толкова големи хвърчила, че можели да издигнат човек над земята — спомена Професорът.

— Значи може би просто прави още по-голямо хвърчило.

Встрани от тях Леонард Куирмски си седеше в кръг от светлина и чертаеше. От време на време подаваше поредната страница на притичал чирак, който тутакси отфучаваше нанякъде.

— Видя ли какво измисли той вчера? — сети се Деканът. — Хрумнало му, че може би ще им се наложи да излизат от машината насред полет, за да я поправят, и… ето ти устройство за летене насам-натам — на гърба ти е завързан дракон! Каза, че било за аварийни случаи!

— Че какъв авариен случай ще е по-лош от дракон, вързан на гърба ти? — учуди се Професорът.

— Именно! Този човек сякаш е живял досега в кула от слонова кост! — Така ли? Нали Ветинари уж го бил заключил някъде на тавана? — Е, да, но исках да кажа, че ако човек живее така години наред, кръгозорът му е много ограничен според скромното ми мнение. С какво друго да се занимава, освен да отбелязва минаващите дни с чертички на стената?

— Говори се, че рисувал чудесно.

— Хъм, картини… — презрително изсумтя Деканът.

— Но неговите били толкова майсторски направени, че очите на нарисувания те следят навсякъде из стаята.

— Сериозно? А какво прави останалата част от лицето?

— Ами остава си на мястото, предполагам.

— Не ми звучи много приятно — сподели Деканът и двамата продължиха нататък по палубата.

А седналият зад работната си маса Леонард обмисляше как корабът ще бъде управляван в разреден въздух и прилежно рисуваше роза.

Злия Хари стисна клепачи.

— Хич не ми е добре.

— Лесно е, щом свикнеш — утеши го Коен. — Зависи само как гледаш на нещата.

Злия Хари отново отвори очи.

Стоеше на широка зеленикава равнина, която полегато се спускаше наляво и надясно. Все едно се беше качил върху висок затревен рид, който се простираше към замъглената от облаци далечина.

— Като разходка е — насърчи го Уили Момъка.

— Ама проблемът ми не е в краката — възрази Злия Хари. — С тях си нямам разправии. Не се погаждам с мозъка си.

— Помага, ако си представиш, че земята е зад теб — подсказа Уили Момъка.

— Не помага — отрече Злия Хари.

Планината си имаше чудатост — щом човек стъпеше на нея, посоката се превръщаше във въпрос на личен избор. Иначе казано, гравитацията тук се определяше от свободната воля. Оставаше под подметките, независимо накъде се накланяха краката.

Злия Хари се чудеше защо влияе така само на него. Никой от Ордата не се стряскаше. Ужасната инвалидна количка на Хамиш Бесния препускаше весело в посока, която до този момент според Хари трябваше да е отвесна. Допускаше, че вероятно причината е в интелектуалното превъзходство на повелителите на мрака над героите. Все пак са необходими работещи мозъчни клетки, за да пресметнеш заплатите на подчинените ти злодеи, ако ще да са само петима-шестима. А в момента мозъчните клетки на Злия Хари го увещаваха да гледа право напред и да вярва, че наистина се разхожда по широк рид, и в никакъв случай да не се озърта, дори да не помисля за това, защото зад него има… гнгъ… гнгъ…

— Дръж се! — прихвана го Уили Момъка. — Вслушвай се в ходилата си. Те знаят какво вършат.

За ужас на Хари тъкмо в този миг Коен реши да се обърне.

— Ей, каква гледка! Оттука виждам всяка къща!

— О, не, моля те — не! — замънка Злия Хари, хвърли се по корем и прегърна планината.

— Страхотия, нали? — съгласи се Тръкъл. — Като видиш как всички тия морета все едно са увиснали над тебе… А бе, какво му става на Хари?

— Малко му призля — замаза положението Вена.

Коен се изненада, че менестрелът приемаше обстановката съвсем нормално.

— Израснал съм в планините — обясни младежът. — Там се свиква с височините.

— Ходил съм на всяко местенце, дето се вижда оттука — оглеждаше света Коен. — И там съм бил… и ей там… няма кътче, дето не съм се отбивал…

Менестрелът го огледа от главата до петите и като че започна да проумява.

„Знам защо го правиш. Слава на класическото образование! Как звучеше онзи цитат?“

— „И Карелинус зарида, защото не останаха му светове да завоюва.“

— Кой е тоя тип? И преди спомена името му — сети се Коен.

— Не си ли чувал за император Карелинус?

— Тцъ.

— Но… по-велик завоевател от него не е имало! Империята му се е простирала върху целия Диск! С изключение на Уравновесяващия континент и Четирите хикса, разбира се.

— Не го виня за туй. На единия няма да ти поднесат свястна бира и срещу молби, и срещу пари, а до другия се стига адски трудно.

— Както и да е, според преданията, щом излязъл на брега в Мунтаб, той се изправил пред вълните и заплакал. Един философ го уверил, че някъде има още светове, но никога няма да ги завладее. Ъ-ъ… това малко ми напомня за вас.

Коен повървя смълчан до певеца.

— Ъхъ — потвърди накрая. — Ясно ми е защо си го мислиш. Но не съм лигльо като него, личи си от пръв поглед.

— Остават — съобщи Пондър Стибънс — дванадесет часа до предстартовото обратно отброяване.

Настанилата се по палубата публика го гледаше с будно и любезно недоумение.

— Това означава — продължи Пондър, — че летящата машина ще мине над ръба на Диска утре малко преди зазоряване.

Всички погледнаха към Леонард, който наблюдаваше някаква чайка.

— Господин Да Куирм? — подкани го лорд Ветинари.

— Какво? О, да. — Леонард примига. — Да. Устройството ще бъде готово, макар че имам проблеми с тоалетната.

Лекторът по съвременни руни порови в широките джобове на робата си.

— Ох, къде ли се дяна, май си носех едно шишенце… и на мен морето ми действа така…

— По-скоро говорех за проблеми, свързани с разредения въздух и слабото притегляне — спря го Леонард. — За тях е споменавал и оцелелият от „Мария Песто“. Но днес следобед вече съм уверен, че ще създам тоалетна, която използва разредения въздух, за да постигне ефекта, обикновено свързван с нормалното притегляне. Ще използвам леко засмукване.

Пондър кимна. Беше много схватлив, опреше ли до детайли на механизми, и веднага си нарисува мислена скица. Сега предпочиташе да си има и мислена гумичка за триене на такива скици.

— Ъ-ъ… добре — смотолеви той. — Повечето кораби ще изостанат от шлепа през нощта. Дори при вятър, поддържан от магия, не смеем да доближим Ръба на по-малко от петдесет километра. Иначе теченията ще ни понесат и ще ни изхвърлят от Ръба.

Ринсуинд, който се бе провесил начумерен през борда и зяпаше водата, се озърна, щом чу тези думи.

— На какво разстояние сме от остров Крул?

— А, онзи остров ли? На няколкостотин километра — пресметна Пондър. — Трябва да стоим настрана от тамошните пирати.

— Значи… ще налетим върху Обиколната ограда, така ли?

Формално погледнато, възцари се пълна тишина, макар и наситена с нечутия шум на усилено мислене. Всеки беше зает да съчинява причина защо не е могло да се очаква точно от него да предвиди това, като изтъкне и защо всички останали са били длъжни да проявят прозорливост. Обиколната ограда беше най-голямото съоръжение, изграждано някога — заемаше почти една трета от световната окръжност. На големия остров Крул цяла цивилизация се препитаваше с това, което прибираше от Оградата. Хранеха се с изобилие от сурова риба и тяхната неприязън към останалия свят другите си обясняваха с вечното им лошо храносмилане.

В креслото си лорд Ветинари се ухили ехидно.

— Да, несъмнено — промълви той. — Простира се на няколко хиляди километра, както ме осведомиха. Но доколкото знам, жителите на Крул вече не поробват пленените моряци. Просто им съдират кожите от гърба с таксите си за спасяване на кораби в беда.

— Няколко огнени кълба… и от гадната измишльотина нищичко няма да остане — обеща Ридкъли.

— Но за да я унищожите, трябва да се намирате съвсем близо до нея — напомни Патрицият. — Тоест ще премахнете единственото нещо, което ще ви задържи да не паднете от Ръба. Твърде заплетен проблем, господа.

— Вълшебно килимче — заяви Ридкъли. — Много подходящо е в случая. Имаме едно в…

— Не и толкова близо до ръба, сър — унило го прекъсна Пондър. — Тавмичното поле е съвсем слабо, а въздушните течения са извънредно силни.

Чу се хрускаво шумолене — беше обърнат поредният лист върху голямата чертожна дъска.

— О, да — промърмори Леонард по-скоро на себе си.

— Моля? — погледна го Патрицият.

— Милорд, веднъж изобретих простичко средство за унищожаване на цели флотилии. Само като упражнение за ума, разбира се.

— Но с номерирани части и указания за употреба, нали? — уточни Ветинари.

— Ами да, милорд. Естествено. Иначе не би било никакво упражнение. И съм убеден, че с помощта на тези познавачи на магиите ще успеем да го приспособим за конкретните ни нужди.

Леонард им се усмихна лъчезарно. Те се вторачиха в рисунката. Хора скачаха от пламтящи кораби в кипнало море.

— Значи това ви е хобито, а? — изсумтя Деканът.

— О, да. Изобщо няма практическо приложение.

— Но не би ли могъл някой да го осъществи? — настоя Лекторът по съвременни руни. — Вие едва ли не слагате лепилото и ваденките в комплекта!

— Осмелявам се да предположа, че има и такива хора — стеснително изрече Леонард. — Но в същото време съм уверен, че властите биха прекратили заниманията им, преди да стигнат твърде далеч.

Вероятно дори Леонард да Куирм с цялата си гениалност не би успял да пренесе върху платното усмивката, която плъзна по лицето на лорд Ветинари.

С изключително внимание, защото дори не биха успели да осъзнаят, че са ги изпуснали, студентите и чираците нагласяха клетките с дракони под задната част на летящата машина.

Случваше се някой дракон да хлъцне. И тогава всички наоколо освен един човек се смръзваха. Изключението беше Ринсуинд, който в този момент клечеше зад купчина греди на много метри оттам.

Всички са преяли със специалната смеска на Леонард и ще са много кротки през следващите четири-пет часа — обеща Пондър и за трети път го измъкна от скривалището. — На драконите от първите две степени храната бе дадена във внимателно изчислени моменти, първите би трябвало да са в настроение за бълване на огън тъкмо когато се озовете над Ръба.

— Ами ако се забавим?

Пондър обмисли задълбочено хипотезата.

— Каквото и да правите, недейте да се забавяте — посъветва го накрая.

— Благодаря.

— II онези, които ще вземете със себе си в полета, може би ще имат нужда от хранене. Натоварихме смес от нафта, минерално масло и антрацитен прах.

— С която аз ще храня драконите.

— Да.

— В този дървен кораб, който ще бъде много, много нависоко?

— Е, да, от определена гледна точка.

— Хайде да разгледаме по-подробно тази гледна точка.

— Най-точно казано, няма да има никакво „долу“. Поне в буквалния смисъл. Ъ-ъ… Може да се каже, че ще се движите твърде бързо и няма да се задържите на никое място достатъчно дълго, за да паднете надолу. — Погледът на Пондър търсеше поне намек за просветление в очите на Ринсуинд. — С други думи, ще падате постоянно, без да се ударите в земята.

Над тях редица след редица дракони съскаха и цвърчаха доволно. Облачета пара се носеха през сенките.

— Така значи… — промълви Ринсуинд.

— Разбираш ли ме? — провери Пондър.

— Не. Но се надявах, че ако си мълча, ще престанеш да ми обясняваш.

— Как се справяме, господин Стибънс? — попита Архиканцлерът, тихичко примъкнал се начело на своите магьосници. — Как е нашето огромно хвърчило?

— Всичко върви според плана, сър. До старта остават пет часа.

— Нима? Бива. А до вечерята остават десет минути.

Ринсуинд беше настанен в малка каюта със студена вода и изобилие от плъхове. Пространството, което не беше заето от койката, се запълваше почти изцяло от багажа му. По-точно от Багажа.

Представляваше сандък, който щъкаше на стотици крачета. Ринсуинд предполагаше, че е вълшебен. Имаше го от много години. Багажът разбираше всяка негова дума. За нещастие се подчиняваше обаче най-много на една от сто.

— Няма място — натърти пак Ринсуинд. — Пък и знаеш, че всеки път, когато ти се издигаше във въздуха, накрая се загубваше.

Багажът го зяпаше по присъщия си безочлив начин.

— Значи ти оставаш тук с милия господин Стибънс, ясно? Разбрахме се. Бездруго никога не си се чувствал спокоен близо до боговете. Ще се върна скоро.

Безокият поглед не трепваше.

— Стига си ме гледал така, ако може — помоли Ринсуинд.

Лорд Ветинари огледа тримата… какво ли определение им подхождаше?

— Хора — спря се на най-безспорното, — на мен се падна задачата да ви поздравя за… за…

Подвоуми се. Патрицият не задълбаваше с удоволствие в света на техниката. Придържаше се към възгледа, че има две култури. Едната е истинската, другата принадлежи на хора, които обичат машинариите и се тъпчат с пици в най-нездравословните часове на денонощието.

— …за това, че сте първите, които ще напуснат Диска с твърдото намерение да се завърнат на него. Вашата… мисия е да кацнете на Кори Селести или в близката околност, да откриете Коен Варварина и неговите последователи и с всички достъпни средства да предотвратите осъществяването на техния нелеп замисъл. Сигурно има някакво недоразумение. Дори варварските герои обикновено се въздържат от унищожаване на света. — Лорд Ветинари въздъхна. — Защото в типичния случай не са достатъчно цивилизовани да имат подобни стремежи. Както и да е… Ще го призовем да се опре на здравия разум и така нататък. Варварите поначало са сантиментални. Опишете му как заради него ще загинат сладките малки кученца или нещо от този род. Друг съвет не мога да ви дам. Подозирам, че за класическата употреба на сила и дума не може да става. Ако беше лесно да убият Коен, отдавна някой да го е сторил.

Капитан Керът отдаде чест.

— Насилието винаги е последното средство, сър.

— Осведомен съм, че за Коен е първото — отбеляза Патрицият.

— Не е чак толкова лош, стига да не му изскочиш в гръб ненадейно — сподели Ринсуинд.

— Аха, чухме и мнението на специалиста в екипажа — отвърна лорд Ветинари. — Само се надявам, че… Какъв е този надпис на емблемите ви, капитан Керът?

— Девизът на мисията, сър — бодро отвърна Керът. — «Morituri nolumus mori». Ринсуинд го предложи.

— Не се учудвам — студено промълви лорд Ветинари. — Ще бъдете ли така добър да ни предложите и простичък превод, господин Ринсуинд?

— Ами… — Ринсуинд се колебаеше, но измъкване нямаше. — Ъ-ъ… приблизителното значение, сър, е «Ние, които сме обречени на смърт, не искаме да умираме».

— Много изразително. Смятам решимостта ви за похвална… Какво има? — Пондър зашепна нещо в ухото му. — А, да, както ми беше напомнено, скоро ще ви напуснем. Господин Стибънс ме увери, че има начин да поддържаме връзка с вас поне докато не доближите планината.

— Да, сър — потвърди Керът. — Счупеният омнископ. Изумително устройство. Всяко парче вижда всичко, което е достъпно за останалите. Смайващо.

— Е, аз съм убеден, че във вашата нова кариера ще има само възходи и никакви… ха-ха-ха… падения. Заемете местата си, господа.

— Ъ-ъ… Само за момент, сър, да направя една иконография — помоли Пондър, притичал с голяма кутия в ръце. — Да запазим мига за историята. Моля, застанете всички пред флага и се усмихнете… Ринсуинд, това означава ъгълчетата на устните ти да са извити нагоре… благодаря. — Като всички некадърни фотографи и Пондър направи снимката частица от секундата след всеобщото замръзване на усмивките. — Ще чуем ли последните ви думи?

— Тоест последните ни думи, преди да отлетим и да се завърнем ли? — сви вежди Керът.

— А, да. Естествено. Точно това исках да кажа! Защото вие, разбира се, ще се завърнете — забърбори Пондър твърде бързо, както се стори на Ринсуинд. — Изпитвам единствено непоклатимо доверие към уменията на господин Да Куирм, не по-малко от самия него, струва ми се.

— О, не, аз никога не си губя времето да изпитвам доверие към себе си — възрази Леонард.

— Нима?

— Направеното от мен просто работи, не е необходимо и да пожелавам това. Разбира се, ако се провалим, пак няма да е толкова зле, нали? Не се ли завърнем, поначало не би имало и къде да се завръщаме, нали? Така че всичко се обръща в наша полза. — Леонард пак се усмихна сдържано, но весело. — Отдавна съм се убедил, че в такива моменти логиката е голяма утеха.

— Лично аз — подхвана капитан Керът — съм щастлив и развълнуван от участието си в полета. — Потупа кутията в краката си. — И съгласно получените от мен указания нося иконограф и възнамерявам да направя множество полезни и затрогващи снимки на нашия свят от космическа перспектива, които може би ще накарат човечеството да го види в неподозирана светлина.

— Моментът подходящ ли е да си подам оставката от екипажа? — попита Ринсуинд, впил поглед в спътниците си.

— Не — охлади го лорд Ветинари.

— Ами ако изтъкна безумието като причина?

— За себе ли говориш?

— Вие изберете!

Ветинари го повика с жест при себе си.

— Някои биха казали — промърмори Патрицият на магьосника, — че е задължително да си безумец, за да участваш в това начинание. В такъв случай ти имаш необходимата квалификация.

— Тогава… да речем, че не съм безумец?

— О, като управник на Анкх-Морпорк мой дълг е да изпратя само хора с остри и хладнокръвни умове на толкова важна мисия.

Погледите им се срещнаха за миг.

— Май има някаква уловка — промърмори Ринсуинд, макар да знаеше, че загуби играта.

— Да — потвърди Патрицият. — Най-хитрата.