Николай Некрасов
Буря

Не отстъпи дълго моята съседка,

но накрая рече: „Среща — при беседката.

 

Тъмно като стане — сещаш се, нали?…“

Чаках аз измъчен в нощните тъми.

 

Мойта кръв младежка кипна — без шега!

Гледам аз небето — страшно притъмня.

 

С облаци набързо цяло се покри…

Ливна дъжд пороен, взе и да гърми!

 

Аз намръщих вежди, тръгнах си унил —

„Хич и не помисляй днес за среща ти!

 

Люба белоръка, Люба е плашлива,

в тази буря вкъщи тя ще се е скрила.

 

Няма да я стреснат бурята, дъжда

само ако… толкоз ме обича тя?…“

 

Без надежда тръгвам пак към таз беседка,

стигам, що да видя — моята съседка!

 

Шубата, краката — цяла вир-вода…

Първа грижа беше да я подсуша!

 

И от тази вечер вежди аз не мръщя,

само се усмихвам, буря щом захваща.