Реймънд Фийст, Стив Стърлинг
Джими Ръчицата (6)

Глава 5
Спасяване

Лари се ококори.

— Албан Ашър е пиянде! — На дребното му личице се беше изписала по-скоро паника, отколкото негодувание, а тонът му беше по-скоро изненадан, отколкото ядосан.

„Всъщност и аз бях реагирал така, ако Лари беше дошъл с такова предложение“ — помисли Джими.

— Не говориш сериозно! — продължи Лари.

— Отчаяни сме. — Джими му даде знак да млъкне. Майчиното не беше толкова претъпкано, колкото преди да съобщят последната заповед, но все пак беше по-пълно от обикновено. Повечето хора, които по това време трябваше да са на улиците, спяха. — Отчаяните времена искат отчаяни мерки. — Джими беше чул някъде тази фраза и много му допадаше: обикновено вървеше, когато човек трябваше да намери сериозно оправдание за нещо.

— Отчаяни, но не тъпи! — опъна се Лари.

— Отчаяните мерки често изглеждат тъпи, преди да си ги приложил — обясни авторитетно Джими. — Това е исторически факт, можеш да погледнеш в кралските архиви, ако не вярваш.

— Не мога да погледна в кралските архиви, а и освен това не мога да чета! — възкликна Лари. Лицето му беше почервеняло, очите му бяха лъснали от отчаяни сълзи. — Но ако можех, бас слагам, че щях да докажа, че не си прав! — Той преглътна и попита унило:

— И какво ще правим сега?

— Първо — каза Джими, — спри да ревеш. Гледат ни.

Всъщност никой не гледаше. Но пък Шегаджиите, като опитни мошеници и крадци, рядко зяпаха някого. Винаги обаче бяха с наострени уши, а Джими не можеше да си позволи да го подслушат. Тъй или иначе думите му като че ли накараха Лари да се стегне. Джими често бе забелязвал, че казаната в подходящия момент глупост може да направи чудеса — стига да е подходящата глупост.

— Извинявай — изломоти момчето. — Аз само…

— Лари — тихо каза Джими. — Ако имаш по-добра идея, кажи ми я. Искам да я чуя.

Приятелят му бавно поклати глава.

— Добре. Виж, ако не успеем, няма и да се провалим. А и Ашър може да е пияница, обаче все пак има репутацията на човек, който си знае занаята. — Потупа момчето по рамото и се усмихна. — Ако не беше така, някой от Гилдията отдавна да му е клъцнал гърлото. Което пък означава, че сега нямаше да ми съдейства.

Лари се усмихна все така унило.

— Взе ли въжето? — попита Джими.

Момчето кимна.

— Скрих го в тунела малко зад свлачището и го затрупах с камъни.

— Добре. — „Трябва да е скрито добре“, помисли Джими. Беше оставил там няколко парцала и бутилка с оцет, преди да дойде в „Шегаджийска отмора“ и Лари не ги беше видял. — Добре, да вървим — каза той и стана.

Лари се облещи така, сякаш очите му щяха да изскочат.

— Сега?!

— Колкото по-рано, толкова по-добре — мъдро каза Джими. — Защо не?

Лари поклати глава.

— Посред бял ден?

— Тъкмо няма да ни очакват — отвърна Джими и му смигна.

— Но ще има повече пазачи, нали? — проплака Лари.

— Че защо? Железните решетки да не би да са по-слаби през деня?

— Не, ама ще са будни, ще обикалят из цитаделата. Ще пазят.

Джими го изгледа с досада.

— Искаш ли да го направим, или не?

— Искам! — отвърна енергично момчето, а Джими го погледна в очите и рече:

— Тогава да тръгваме.

И закрачи към изхода, без да се обръща назад. След миг се усмихна, защото чу стъпките на Лари след себе си. Щяха да успеят и името му щеше да се превърне в легенда сред Шегаджиите завинаги. Грижливо се постара да не мисли за алтернативата — с разните там въжета, остри и нажежени до червено неща, или още по-остри и нажежени до червено железа и още по-остри и нажежени до още по-червено железа и как горят най-нежните части на тялото му.

Джими Ръчицата още нямаше и четиринайсет, общо взето, и като повечето младоци на тази възраст си въобразяваше, че ще живее вечно. Но като повечето Шегаджии, беше виждал доста много смърт — не толкова, че да събуди у него чувството за тленност, но достатъчно, за да го научи на предпазливост.

 

 

Единственото, което можеше да направи Джими, бе да се вмъкне в полусрутения тунел и след това да пропълзи в шахтата, водеща към главната килия на крондорската тъмница. Повечето си невръстен живот бе изкарал в скитосване в миризливи канали и вонящи задни улички, тъй че беше свикнал на мръсната миризма и на плътната като кадифе тъмнина. Но ако наистина можеше да съществува ужасна воня, то тя беше тук. Вонята като че ли се беше вкопчила в него. Беше космата, със зъби и зли малки очички, все едно че беше оживяла твар, много зла жива твар, впиваща се в душата му почти физически. Но като повтаряше, че никога повече няма да му се наложи да прави всичко това, Джими успя да надмогне предизвикателството й. Върза накиснатия в оцет парцал около лицето си и напъха вързопа с парцали и бутилката с оцет под ризата си за другите. Знаеше, че пристъпът на гадене по пътя надолу може да принуди някой да се смъкне долу много по-бързо и в по-лоша форма, отколкото е редно. Не че миризмата на оцет помагаше кой знае колко, но всичко беше по-добре тук, отколкото да си с открито лице.

Навлече си някакви ръкавици, стегна въжето около гърдите си и се закатери.

Този път стана по-бързо, тъй като вече знаеше какво да очаква, но въпреки това молитвите му към Рутия не бяха по-малко трескави. Щом се добра до зазиданото конусовидно отверстие, опря стъпала и рамене в стените на шахтата, смъкна едната ръкавица, извади шишенцето от кесийката, вързана на колана му, и счупи оловния печат с нокът. После огледа за място, където да излее невидимата капка.

Замазката малко над него беше гладка и Джими си спомни предупреждението на Ашър да внимава да не се покапе. По-нависоко на зидаря като че ли му беше омръзнало или пък му беше станало по-трудно да бърка, защото повърхността ставаше по-грапава, с малки вдлъбнатини и издатини — беше удобно да се капне. Но това означаваше да набута ръката и рамото си по-навътре в мазната дупка. Само от представата в какво бърка му се догади, затова вдиша няколко пъти, бавно и дълбоко, насили се да надмогне вонята и да се съсредоточи върху целта.

„Освобождаваш Шегаджиите. Ставаш прочут. Всички момичета ще ти се възхищават… след като си вземеш прилична баня“. Стомахът му постепенно се успокои.

Част от проблема бе в това, че все още не бе успял да види нищо в проклетото шишенце и вярата му в пияния магьосник изобщо не беше кой знае колко силна, въпреки собствените му уверения пред Лари. Повече се боеше, от провала, отколкото че ще ги хванат и ще ги обесят.

„Хайде де, направи го“ — изръмжа си Джими наум и стисна зъби. Бездруго не разполагаха с нищо по-добро.

Прехапа устни и натика ръката си в дупката към една по-голяма издатина, до която смяташе, че ще стигне, но слепешком, защото ръката му затулваше светлината от килията.

„Скъпа Рутия, моля те, не позволявай това да капне върху мен“, замоли се той. Опря здраво рамене в стената, бързо измъкна запушалката от малката стъкленица, килна я по-настрана от лявата си ръка и опря отвореното гърло в цимента. Задържа го така неподвижно няколко дълги секунди, зачуден как ще разбере дали стъкленицата се е опразнила. Най-сетне реши, че вече трябва да е празна.

Беше го направил. Оставаше само да изчака и да види дали магията ще подейства. Затаи дъх, запънал ръце и крака в стените на шахтата. Не знаеше какво точно да очаква.

Пропусна първите изсипващи се песъчинки от мазилката, но след това един камък падна и го удари по бедрото. Не му беше хрумнало, че ще падат камъни; после си спомни за желязната решетка точно над главата си и бързо се смъкна долу — някаква частица от него виеше възмутено, че ще трябва да се катери пак.

След по-малко от минута тежката решетка, покриваща шахтата, рухна с трясък върху купчината камъни и пясък, в която се беше изсипала доскорошната здрава зидария.

Джими въздъхна от облекчение, отново намокри с оцет парцала, който бе свалил от носа и устата си, и отново се закатери. Щом стигна горе, видя кръг от лица, няколко ръце се протегнаха да го издърпат. Той примига — макар и осветена съвсем слабо, килията изглеждаше ярка в сравнение с тунелите долу. По влажната слама на пода се разшаваха боси стъпала и той по-скоро усети, отколкото видя струпалите се около него приятели.

— Джими!

Беше Флора. Тя притича до него и го прегърна. После се ококори и хубавичката й уста се сви от погнуса. Въпреки окаяното състояние на килията и обитателите й гримасата й бе твърде красноречива.

— Знам — кротко се извини той. — Тихо, ако не искате стражите да нахълтат! Миризмата е неизбежна. — Измъкна парцалите и оцета изпод ризата си. — Това ще я пресече, но друг изход за навън не можахме да намерим.

— Не мога да сляза там — изхленчи един сакат просяк.

— Да сляза през това? — попита един от слепците.

— На който му трябва помощ, можем да го спуснем с въжето — каза Джими.

Разви го, огледа се за какво да го върже и се спря на решетките. Погледна притеснено към коридора, но не видя никого.

„Добре“. Щом възбудата, предизвикана от появата му, не беше привлякла стражите на бегом, може би бяха в безопасност, поне засега. Но пък защо стражите да внимават толкова с килия без изход?

— Защо го правиш всичко това? — попита го шепнешком Флора. Усмихна му се и поклати глава, явно объркана. — Знаеш, че няма да ни държат тук цяла вечност.

— Няма — отвърна Джими навъсено. — Утре или вдругиден се канят да избесят вас, момичетата, а на просяците ще им ударят по петдесет камшика.

Флора го зяпна ужасено.

— Но защо? Какво толкова сме направили?

— Това, което сте правили винаги — отвърна той. — Просто законът е променен.

Тя присви очи.

— Заради принцесата, нали?

— Или просто защото дел Гарза е полудял — отвърна ухилено Джими. — Все едно. След няколко минути тук няма да остане никой, когото да обеси. Освен ако не реши да си избеси пазачите, че са ви изтървали.

Тя го изгледа и бавно отвърна на усмивката му, очите й блеснаха лукаво.

— Ами добре. Тогава да слизаме, а?

Щом чуха какво ги очаква, Шегаджиите и дори няколкото непознати между тях се раздвижиха нетърпеливо. След като въжето беше стегнато здраво, Джими каза:

— Щом стигнете до каналите, се пръскате. Никой да не изчаква, освен ако не помагате на тези, които не могат да се справят сами. Аз ще съм последен. Вървете в „Шегаджийска отмора“, но внимавайте много. Щом се разбере, че сте се измъкнали, работите в града ще станат още по-лоши.

Пусна първо Джералд, по-малкия брат на Лари Ушето. Най-вече за да уталожи страховете на Лари, но и отчасти за да покаже на момичетата колко лесно е спускането. Като се изключеше вонята. Благоразумно премълча за нея. Но пък бегълците със сигурност нямаше да поискат да се изкатерят обратно, нали ги чакаше бесилката. Е, някои можеше и да я предпочитат.

Накрая останаха само двамата с Флора. Джими я погледна и каза с възбудена усмивка:

— Трябва да направя още нещо, преди да тръгна. — Тя го изгледа озадачено, но му кимна да продължи. — Въртят се слухове, че дел Гарза е тикнал в тъмницата и принц Ерланд. Имаш ли някаква представа къде го държат?

— Откъде да знам?

— Но трябва да е някъде наблизо, нали?

— Предполагам. Щом се носят слухова, че е в тъмницата, значи трябва да е някъде тук. — Килна глава на една страна. — Какво си намислил?

— Ще го измъкна.

— Да не си полудял? — изсъска тя. — Знаеш ли какво ще стане, ако го направиш? — Ококори се ужасена. — Праведника! — И закри уплашено уста с ръка. — Дел Гарза може и да не те хване, но от Праведника не можеш да избягаш!

— Сигурно ще е много доволен — отвърна Джими убедено. По-убедено, отколкото всъщност се чувстваше. „Праведника бездруго не ми вярва много“.

Тя облиза устни и попита:

— Сериозно мислиш да го направиш, нали?

— Че защо не? — отвърна той с блеснали от възбуда очи. — Какъв по-добър шанс за всички? Кой родолюбив гражданин на Крондор би го пропуснал?

— Добре — отвърна тя без дъх. — Ще ти помогна.

Това го стъписа. Не беше си и помислял да я привлича на своя страна.

— Ще се справя сам — заяви той твърдо. — Няма нужда да рискуваш да те хванат отново.

— Но нали казват, че е болен, Джими. Може да ти потрябва помощ.

Изгледа го твърдо и най-сетне той кимна с неохота. После се захвана с ключалката на килията. Оказа се по-здрава, отколкото очакваше, но нали все пак трябваше да държи обикновени затворници, а не специалисти по отваряне на врати с пълен комплект принадлежности. Заопипва я по усет и за първи път в живота си благослови Дългия Чарли за всички досадни упражнения. Флора стоеше до него, изтръпнала от страх, и току хвърляше по едно око навън за тъмничарите. Накрая ключалката изщрака, отвориха вратата и потръпнаха от скърцането на пантите.

— Сега накъде? — зачуди се Джими.

— Нас ни доведоха оттам — каза Флора и кимна наляво. Оскъдна слънчева светлина идваше от тясна дупка в тавана. — Преди нашата килия имаше още две, големи, но почти нищо друго. Затова мисля, че трябва да е насам. — Тя посочи надясно и бързо пое натам.

— По-добре аз да съм първи — спря я Джими. — Имам нещо, което мога да използвам, ако срещнем някого.

Флора повдигна вежда, ала не възрази.

Джими тръгна пред нея с неловкото усещане, че макар казаното да беше истина, главната причина да държи да е първи беше, хм…

„Защото искам да съм първи“. И подозираше, че Флора го разбира.

 

 

Коридорът беше тъмен и тесен. Джими не можеше да си обясни защо са го направили точно такъв, освен ако не бяха очаквали обитателите му да са бухали и котки. Реши обаче, че това е само в тяхна полза, защото им осигуряваше прикритие, когато трябваше да надникнат иззад някой ъгъл, за да видят дали напред е чисто. Дотук никой не ги беше забелязал. Всяка килия, която бяха проверили, беше празна.

Това го изненада — беше сигурен, че дел Гарза хвърля в тъмницата всички наред. А като се имаше предвид и нравът на Джоко Радбърн, беше още по-сигурен, че ще завари зад решетките половината град. Поне официалната половина.

Започваше да губи търпение — бяха вървели толкова дълго, че имаше чувството, че вече са обиколили цялата цитадела.

После на мигащата светлина на запалената пред поредната килия факла се открои фигурата на пазач. Гвардеец на Батира, ако се съдеше по черно-златистата униформа, и заспал, въпреки че стоеше прав, подпрян на алебардата си, ако се съдеше по клюмванията и резките трепвания на главата му. Да можеш да спиш прав, изглежда, бе едно от основните войнишки умения.

Джими приклекна, и даде знак на Флора да направи същото. После извади от кесията си малката торбичка, която беше купил от Ашър, и я развърза. Чак тогава му хрумна, че няма представа колко от веществото трябва да използва. Намръщи се. Беше мислил не за каквото трябва — вместо да попита колко да използва и колко ще трае, го беше интересувала само цената.

Реши да се промъкне и да духне една щипка в лицето на климащия тъмничар. После, ако трябва, да продължи процедурата, докато пазачът не се смъкне на пода. Сви рамене. Планът изобщо не изглеждаше съвършен, но все нещо трябваше да се получи. В края на краищата дотук нещата вървяха съвсем добре по системата с опита и грешката.

Обърна се към Флора и мълчаливо й даде знак да стои на място. Тя кимна и му махна да върви. Преди да й обърне гръб, Джими извъртя очи към тавана и й се изплези — физиономия, на която не си беше мислил, че е способен. Но мразеше да му казват какво да прави. Особено когато идеята си беше негова, нали така.

„Съсредоточи се“.

Тръгна напред пъргаво, но без да бърза, стъпваше като котка. Пазачът беше изпаднал в поредната клюмаща фаза на дрямката. Джими щипна с два пръста от магическия прашец и го духна в лицето му тъкмо когато той вдигаше стреснато глава. Тъмничарят изгрухтя като прасе, смъкна се на пода като чувал с картофи и младият крадец успя да хване алебардата, преди да издрънчи на плочите.

Флора пристъпи до него и двамата смаяно погледнаха хъркащия в краката им страж.

— Какво използва? — прошепна момичето.

— Едно нещо, купих го от магьосник — отвърна най-небрежно Джими и издърпа връзката ключове от колана на тъмничаря. — Ще взема да си купя повечко. Полезно вещество! — Измъкна торбичката изпод ризата си и й я подаде. — Ако дойде някой, духваш му една щипка в лицето и гледаш да не вдишаш и ти от нея. — Тя кимна и пъхна торбичката под елечето си. — Дай да отворим вратата.

В малката килия беше тъмно като в рог, така че взеха факлата. Беше по-студено от коридора навън и миришеше на плесен и човешки изпражнения.

На пода имаше тънък мръсен сламеник, а на него, завит с дрипаво одеяло, лежеше мъж. Лицето му беше бледо като восък, очите и бузите — хлътнали дълбоко, а дъхът му — хриплив и болезнен, сякаш всяко вдишване му струваше усилие.

Флора изохка съчувствено и се наведе до затворника. Хвана едната му ръка и започна да я разтрива.

— Съвсем е измръзнал, Джими! — Обърна се и го погледна. — Иди вземи наметалото на пазача.

Джими учудено вдигна вежди — не беше очаквал, че е способна на състрадание към когото и да било. Но ако това беше принцът, трябваше да побързат, ако искаха да го измъкнат оттук. Той постави факлата в скобата до вратата и излезе.

Щом се върна, тя му прошепна:

— Дай да го завием и отдолу; сламеникът изобщо не го пази от пода.

Джими кимна, но го отчая това, че мъжът все още беше в безсъзнание. Как да разберат, че е затворникът, когото търсеха, като не можеше да им каже? Младият крадец беше виждал принца само веднъж и от разстояние, но тогава той беше много по-здрав от този окаяник.

Пъхна ръката си под главата и раменете на затворника, надигна го и само дето не го отпрати във въздуха — изобщо не тежеше, все едно че беше направен от пръчки и въздух.

— Е, ако се наложи да го носим, поне ще можем — измърмори той.

— Но той е много болен, Джими — промълви Флора, докато загръщаше наметалото около измършавялото тяло. После отчаяно вдигна ръце. — Чуваш дишането му, нали? Явно е пневмония, има и треска.

— И не знаем дали е принцът — отвърна навъсено Джими.

— Кои сте вие, деца? — прошепна мъжът и бавно отвори блесналите си от треската очи.

След това закашля силно и продължително и се присви, докато спазъмът отмине, с изкривено от болка лице. Щом кашлицата свърши, отново се отпусна в постелята и въздъхна. Двамата му кандидат-спасители го гледаха съчувствено. Накрая той отново отвори очи.

— Е?

— Шегаджии сме — отвърна Джими. — Вие кой сте?

Мъжът оформи думата „Шегаджии“ на устните си, но не я изрече. После направи усилие да се усмихне и мършавото му бледо лице се разкриви ужасно. Заговори почти без дъх, между думите имаше дълги паузи:

— Аз… съм… принц… Ерланд… Крондорски… — говореше с гордост, въпреки окаяното си състояние.

— Взел ли си нещо за пиене? — попита Флора. — Устните му са съвсем сухи.

Джими поклати глава.

— Ще пребъркам пазача.

Върна се след секунди и й подаде един мях.

— Мисля, че е вино.

Флора повдигна главата на принца и поднесе меха към устните му.

— Благодаря — промълви Ерланд, след като отпи, и вдигна вежди учудено. — Доста е добро. Нищо не са ми давали, откакто ме преместиха тук тази сутрин.

Може и да беше от въображението му, но на Джими му се стори, че цветът на лицето на принца малко се пооправи. Ерланд показа с очи, че иска да пийне още, и Флора му даде.

— Дойдохме, за да ви измъкнем оттук, ъъъ, ваше височество.

Поне си мислеше, че „височество“ е подходящото обръщение. Беше съвсем сигурен, че „величество“ няма да е никак на място.

Но принцът поклати глава и им се усмихна.

— Няма смисъл. Не че не оценявам усилията ви, младежи. Но… — Замълча, колкото да си поеме дъх. — Но няма да живея много дълго. — Закашля се и в очите му се изписа страх. След това продължи: — От дълго време боледувам и съм изтощен. Тази килия само ще ускори смъртта, но тя бездруго идва, където и да съм. — Притвори очи и поклати глава. — Жреците и лекарите направиха всичко, което можаха, но тази болест в дробовете ми бавно ме изяжда. — Лицето му беше толкова изпито и пребледняло, че като че ли беше стоял затворен тук години, а не часове и Джими реши, че наистина е много близо до смъртта. — Твърде изтощен съм, за да се опитвам да бягам. — Усмихна им се. — Но вие трябва.

Джими разбра, че принцът е прав. Смъртта просто се виждаше изписана на лицето му.

— Жена ви! — каза Флора. — Можем да й помогнем да избяга.

— Тя е под стража в жилището ни — отвърна Ерланд. — Изобщо не можете да стигнете до нея. — Вдиша бавно и дълго, мъчеше се да не се закашля отново. — Дел Гарза заповяда да ме тикнат тук, когато дъщеря ми избяга от замъка. Крие се някъде из града. Смята, че като ме заплаши с бърза смърт, тя ще се върне, без да му се наложи да съсипе града и да предизвика бунт.

— Не, сър — каза Джими. — Не е в града. Дъщеря ви е на три дни път с кораб към Крудий, с принц Арута.

— Арута! — възкликна Ерланд и кашлицата отново го преви на две. Когато отново можа да си поеме дъх, попита: — Но как се е озовал тук принцът на Крудий?

Джими разказа набързо каквото знаеше — как Арута и приятелите му бяха дошли в Крондор, за да потърсят помощта на принца в кампанията следващата пролет срещу нашествениците цурани и как бяха заварили града под военно положение и под властта на Ги дьо Батира. Как се бяха постарали да се скрият, докато преценят какво става в Крондор, и как се бяха озовали под наблюдението и на тайната полиция на Радбърн, и на Шегаджиите.

Привърши бързо разказа си с описанието на нощната битка на пристанището и успешното отплаване на „Морска лястовица“, и че Анита най-вероятно е жива и здрава и далече от Крондор.

— Благодаря ви за тази вест — въздъхна принцът. — Това е истинска утеха за мен. Ако дьо Батира се върне и научи, че дъщеря ми е извън града, почти със сигурност ще ме върне на топло в жилището ми и под добрите грижи на жена ми. Не бих могъл и да се моля за по-добра вест от това, че дъщеря ми е в безопасност със сина на Боррик Крудийски. Но… но вие трябва да тръгвате. Пазачът ще се събуди, или ще дойде друг и не бива да сте тук. Върнете меха и наметалото, както сте ги намерили. Пазачът трябва да си помисли, че е заспал. Каквото и да стане, никой не бива да научи, че сте ме видели. Ако из града се разчуе, че съм близо до смъртта, някои хора от глупава лоялност може да се опитат да ме освободят. Кръвопролитието заради някой, който скоро ще издъхне, е безсмислено. Обещавате ли, че няма да кажете на никого за това посещение?

Двамата го увериха, че ще си мълчат. Принц Ерланд настоя, с изненадваща сила:

— Няма да говорите за това дори помежду си, за да не подслуша някой. Закълнете се!

Джими примига от изненада, но отвърна:

— В името на Рутия и Банат, заклевам се, ваше височество.

Флора повтори същата клетва и принцът се поотпусна.

— Добре. Сега вървете.

Джими бързо върна наметалото и меха на пазача, като поля малко вино по лицето и куртката му, за да не е склонен много сержантът му да вярва на истории за „необяснимо заспиване“. Преди да затвори вратата на килията, погледна за миг принца. Той се беше свил, сякаш бе станал още по-малък. Нещо го жегна в сърцето.

Двамата Шегаджии бързо се върнаха в голямата килия, без да срещнат никого по пътя си. Завариха пода покрит с пясък.

— Откъде се появи това? — учуди се Флора. — Заклевам се, че го нямаше.

Джими погледна нервно към тавана. Изглеждаше здрав. После надникна в дупката в средата на килията и видя, че пясъкът се сипе в нея. Сърцето му изстина. Ашър му беше изломотил за „нещо…“ Явно „нещото“ бе, че е забравил колко точно се използва от течността. Може би само половин капка, а Джими беше излял всичко! Явно отварата бе много по-силна, отколкото очакваше.

А това можеше да означава, че таванът всеки момент ще се срути!

— Да се махаме! — каза той и подбутна Флора.

Тя му обърна гръб.

— Хайде, Флора! Преди таванът да се срути върху главите ни!

Момичето го зяпна ококорено.

— Магия! Ти си използвал магия!?

— Че какво друго? — Джими сви рамене и тикна въжето в ръцете й. — Хайде, тръгвай!

Докато се обърне към него, беше затънала до кръста в сипещия се пясък.

— Само не ми казвай, че си ходил при Албан Ашър.

— В този момент съм готов да ти кажа всичко, което искаш, Флора! — Махна й с ръка да слиза. — Тръгвай! За да мога и аз. Моля те!

Последното, което му каза, докато се скриваше в шахтата, бе:

— В името на Банат, Джими, но той е пияница!

— Знам де — измърмори Джими и се хвана за въжето. — Щеше да е един от онези случаи, когато заклинанието на магьосника не е подействало според очакванията. Не точно както го беше намислил, за да стане името му легендарно. Но след като общо взето цялото начинание бе минало успешно, Джими реши, че може да се примири с това малко неблагополучие. Дръпна парцала над лицето си, затвори очи и се спусна във вонящата дупка.

 

 

Смеещия се Джак го зашлеви толкова силно, че го събори, после го стисна за яката и го разтърси.

— Стига — каза Нощният господар.

Джак се озъби и изръмжа.

— Стига, казах — кротко повтори Нощният господар, вече рязко. Смеещия се Джак пусна Джими и той залитна.

— Можеш да си вървиш.

Джак кимна, изгледа ядосано Джими, обърна се и излезе, като затръшна вратата.

Бяха в горната стая на една уж изоставена къща в Бедняшкия квартал и чуваха как подът скърца под тежките стъпки на Нощния страж.

Нощният господар поклати глава и цъкна с език.

— Мноого си смел, Джими Ръчицата. Знаеш ли, че половин кула се е срутила днес? Цяло чудо е, че никой не е убит.

Лицето на Нощния господар беше строго, но Джими долови в гласа му усмивка. Нищо не можеше да направи, освен и той да се усмихне.

— Говори се, че ти си в дъното на тая бъркотия — продължи мъжът. — А Праведника е най-ядосан, че отново си нарушил преките му заповеди. Знаеш ли какви бяха тези заповеди?

Джими реши, че ще е най-добре да отрече, че знае, затова поклати глава.

— Да се криеш и да не вършиш нищо. Не помниш да си го чувал ли? Колко странно, след като имам свидетели, че си бил там, когато тези заповеди бяха огласени. — Нощният господар се наведе над масата и сплете пръсти.

— Поставил си Праведника в трудно положение, Джими. Съзнателно си нарушил заповедите му, но в същото време си спасил над трийсет Шегаджии от сигурна смърт. — Крайчецът на устата му се кривна нагоре. — Да не говорим, че си успял да прикриеш бягството им. Ще минат месеци, докато дел Гарза разбере, ако изобщо разбере, че под целия този камънак няма трупове. При толкова много плъхове там долу, които да оглозгат телата, докато се наводнят главните канали от пролетните дъждове, какво пък, дори и кокалите ще се отнесат в морето, преди работниците да стигнат, дотам. — Нощният господар успя да сдържи усмивката си и добави: — Ти направи противника ни на пълен глупак, макар той още да не го знае.

Нощният господар разпери ръце.

— И въпреки това, какво можем да направим? Праведника ти е благодарен, че спаси трийсетима от своите братя и сестри, но въпреки това трябва да ти клъцне гърлото и да те хвърли в залива. Ако такова нарушение на заповед мине безнаказано, тогава и други ще повярват, че и те могат да правят каквото си щат. Други, по-малко умни или късметлии от тебе. А по този път е мрак и хаос. — Потърка горната си устна и се вторачи в Джими. — Разбира се, ако не можеш да бъдеш намерен и наказан, всичко ще се забрави и нищо няма да се направи по въпроса. В края на краищата Праведника от време на време дава обща амнистия. — Отпусна гръб на стола, без да откъсва очи от момчето.

Джими кимна. Амнистията се даваше на всички, които сами са се явили и са признали нарушенията си. Обикновено се изискваше всяка плячка, която не е разделена както си му е ред, да бъде поднесена с обещанието, че това повече няма да се повтаря. Според Джими идеята беше добра, защото всеки получаваше по нещо отгоре, след като Праведника и другите шефове от екипа му си вземат своето, а и по този начин Дневният и Нощният господар по-лесно научаваха кого да държат под око заради двойни игри. Освен това така Праведника се освобождаваше от необходимостта да избие всички Шегаджии, тъй като рано или късно всеки член на гилдията нарушаваше едно или друго правило. Но в неговия случай щеше да се приложи за нарушение на заповеди!

— Не мога да бъда намерен ли? — попита Джими. — В смисъл, не мога да бъда намерен, или не мога да бъда намерен, защото съм паднал в залива с камък на шията?

— Първото. Ако решиш да напуснеш Крондор и малко да попътуваш… Казват, че пътуването образова, а в твоя случай ще е и много добре за здравето ти.

Джими усети, че примката се затяга, и нещо натежа в гърдите му. Заломоти:

— Н-но аз н-никога н-не съм напускал Крондор!

Нощният господар отново се надвеси над масата.

— Ще ти го кажа по следния начин: или се разкарваш, или си понасяш каквото ти се полага. Ясен ли съм?

— Абсолютно. — Джими се постара да се успокои. Толкова ли лошо щеше да е? Хората се оправяха някак с живота и извън Крондор. Цял свят навън можеше да изучи!

Но му беше и мъчно.

— Тогава можеш да си вървиш. — Нощният господар го изгледа изпод вежди. — И като казвам „да си вървиш“, имам предвид много далече. В случай, че не си ме разбрал от първия път.

— Слушам.

Джими изхвърча навън. До полунощ трябваше да си прибере златото, после да се промъкне до кервансарая при източната порта. Все някак щеше да мине покрай стражата — не се съмняваше в способностите си за това, — а после да си изпроси или плати пътя с първия керван, тръгнал на изток или на север. Казаха му да иде някъде далече, но щеше да си остане все пак в Кралството. Нямаше да рискува из пустините на Велики Кеш.

Много изнервен и не по-малко възбуден, той за последен път забърза през каналите на града.