Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Добри Жотев. Избрани творби за деца

Издателство „Български писател“, София, 1971

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Стоян Илиев


През една развилняла се зимна нощ кръчмата на Първан Черния беше претъпкана с народ. Надошлите от всички махали селяни разговаряха шумно, пушеха и чакаха да поутихне бурята, за да се приберат по домовете си. Но вместо да миряса, тя все повече и повече побесняваше. Селяните прекъсваха от време на време разговорите и неспокойно се ослушваха.

Наближаваше полунощ, когато вратата на опушената кръчма неудържимо се отвори. Виелицата нахълта и нанесе облаци вледеняващ сняг. Върху тъмния зев на отворената врата застана огромна човешка фигура. Хората се извърнаха:

— Кой си ти?

— Какво стоиш като омагьосан?

— Влизай де!

Новодошлият се разсмя гърлено. Тоя смях бе познат на всички.

— Я, Сандо Любин, затваряй, че измръзнахме бе, хаймана!

Сандо прекрачи, затвори с гръб и поздрави гръмогласно, сякаш беше на къра:

— Добра вечер!

Селяните го гледаха изумени. Калпакът и раменете му в сняг. По мустаците, по веждите, по огромния кривак проблясваха ледени висулки.

— Откъде се носиш, броднико? — запита полушеговито Ванчо Кривдата.

— От Гургулят — отвърна Сандо и отново неудържимо се изкикоти.

— Че ходи ли се по такова време, ще замръзнеш, на чукан ще станеш!

— Ами, ще замръзнеш ти, щото си се много наоблякъл!

Сандо Любин беше прав. И лете, и зиме той ходеше изпокъсан. Тук-там се виждаха месата му, но никога не простиваше. Спеше, където намери — на камъните, на снега, без да го хване и най-проста хрема. Кръгъл сирак, глуповат и силен, Сандо преживяваше като скитник. Днес поработи при един стопанин — ей така за хляба. Омръзне му — отиде при друг. Постои десет-двадесет дни на село и току задими нанякъде. Няма го месец-два, пак довтаса. Никой го не вика, нито го гони. Работи, колкото му се ще. Нали и сам той нищо не иска.

Сандо остави кривака в ъгъла, примъкна до печката ниско столче и простря ръце да се посгрее. Ванчо Кривдата го подкачи:

— Сандо, като идваше насам, чу ли да расне тревата, или има още много да чакаме?

Сандо не схвана шегата и съвсем сериозно рече:

— Мани ти тревата, Ванчо, ами като минавах край Иглевите кошари, ме налетяха Иглевите кучища (така наричаше кучетата той), та едвам се отървах!

Хората се смълчаха, защото знаеха, че Иглевите кошари от година-две са запустели и ни овчари, ни кучета има там.

— Какви кучища сънуваш привидяло ти се е! — избоботи някой.

Сандо го погледна накриво:

— Как да ми се е привидяло — десет, двадесет ли бяха, де да ги знам. То от виелицата не можех добре, да ги виждам, та камо ли да ги броя. Ти мани броя им, ами съвсем подивели, та се отучили и да лаят. Траят като риби и току налитат.

Ванчо Кривдата се почеса по тила, направи гримаса, която означаваше — картината е ясна, — и като на себе си продума:

— Виж го ти, празноглавеца, с какви кучища се срещнал!

Селяните се размърдаха. И най-незаинтересованите приближиха столовете си до Сандо и наостриха уши. Някой дрезгаво се обади:

— А бе, Сандо, как ще се отучат да лаят кучета, ти как я мислиш тая?

Сандо завъртя глава.

— Знам ли, Иглевите кошари са на диво място — подивели са!

— Ти си подивял, та хич те няма — пресече го Ванчо Кривдата. — Я кажи като как изглеждаха тия диви кучища?

Сандо се намръщи обидено:

— Авер, защо си биеш шега с мене? Казах ви, де ще ги видя в тая тъмница? А че бяха диви, диви бяха! Ти мани това, че се отучили да лаят, ами и не налитат като кучищата заедно, а едно по едно!

— Едно по едно! — възкликнаха неколцина едновременно.

Първан Кръчмаря заряза полуизбърсаната чиния, приближи се към печката и започна театрално да опипва тялото на скитника.

Сандо се дръпна учуден:

— Какво правиш? Да не съм теле за продан? Нещо да не си се мръднал?

Първан разтвори ризата на гърдите му:

— Рекох да проверя дали някъде не са те ръфнали дивите кучища, а то отървал си се без нищо!

— Я, ще се оставя да ме ухапят! Засили се някое право към мене, ха да ме хване за гърлото, па се откаже и само ме бутне с врата си. А едни дебели вратове — не ти е работа.

— Такааа — проточи Кривдата, а ти какво правеше, когато те бутне подивялото куче?

— Па какво — маам!

— Я гледай ти — мааш, а?

— Маам я! Като му стоваря един кривак, та свитки му излязат от очите!

— На кого изскачаха свитки, щурчо, на тебе или на дивото куче?

— На кучището бре, на мене какви ти свитки — притъмнява ми пред очите и ръцете ми изтръпват!

— Е, само едно ли куче те бутна? — продължи въпросите си Ванчо.

— Ами едно — едно по едно, та всичките! Изредят се, па почнат отначало. Първото — бух! — от едната ми страна, аз — прас! — по предницата. Второто — хоп! — от другата ми страна, аз — храс! — по задницата. Третото — бум! — отпреде ми, аз — туп! — по муцуната. Четвъртото — дум! — отзаде ми, аз — бам! — по тумбака. Халосам ли последното, почвам пак от първото! Що да правя, подивели, та чак оглупели — сами се врат под кривака ми!

— Е, колко време трая това, така да се каже, върти, не май се!

Сандо попримига:

— Знам ли, тамам се беше мръкнало, а сега е среднощ!

Изведнъж кръчмата се изпълни с разкъсан говор:

— Гледай ти, надделял им!

— Друг да беше, ще го изядат за едното чудо!

— Как няма да го изядат — шега ли е това!

— Лудо, та му лесно!

Ванчо Кривдата подвикна на хората да замълчат и отново взе думата:

— А ти не можа ли да се досетиш, че това са вълци, и то цяла-целеничка глутница?

Първан кръчмарят допълни:

— Лудньооо, Иглевите кошари са запустели от две години и ни куче, ни котка се мярка там! Вълци са били това, вълци, разбра ли? Вълците не лаят и един подир друг нападат!

Сандо Любин за миг остана неподвижен с вдигнати вежди и отворени уста. По лицето му мина бледнина. Почеса си брадата, поизкашля се и току отсече:

— Вълци ли? Па и вълци да са били, барем здравата им се отбих!

И той се разсмя така високо, с такива свойствени само нему хрипове, че беше невъзможно да го слушаш!

Навън бурята не стихваше.

Край