Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

На Джоуи ДиМайо

To Joey DeMaio

1.

Джонатан Дейвис беше висок, едър мъж, с големи, дълги мустаци, чиито два края завършваха някъде под линията на челюстта му. Големият му корем опираше в също така големия волан, който той придържаше небрежно с едната си ръка. Нищо от тези неща не само, че не беше нетипично, но дори от определена гледна точка можеше да се каже, че беше задължително за човек като него. Той беше шофьор. Шофьор на камион. Доста голям камион.

В кабината неочаквано се разнесе телефонен звън, което автоматично намали безвкусното кънтри, пращящо от говорителите, пръснати из кабината. Тъкмо навреме, защото колеблива честота и без това го дразнеше. Кънтри — то също.

— Джо, избързваш, ще объркаш целия график и после ще трябва аз да се пека на бавен огън заради магариите ти — разнесе се остър глас в пространството около него и Джо позна диспечерката от централата на фирмата си. А и нямаше кой друг да бъде. Навигационната система май вършеше работата си и в случая я вършеше в негова вреда. Това никак не го притесни.

— О кей, Кели, спокойно, не се гипсирай, шефът няма да те пече нито на бавен, нито на бърз огън заради мен, ще вляза в график — отвърна той, като съвсем леко натърти последната дума и всмукна от преполовената цигара.

— Не се гипсирам, а и не ми говори така — гласът на Кели звънна във фалцет — внимавай да не объркаш нещо! Чу ли?!

— Да, да, чух, ти чу ли? — без да крие подигравката си отвърна Джо — Знаеш, че никога не съм „обърквал нещо“, какво има, май пак ти се заяжда и аз пак съм ти под ръка? — едрият човек гледаше напред и караше спокойно, въпреки, че така наречената Кели никак не беше спокойна.

— Това, че си върша работата като те карам да си вършиш своята, означава, че се заяждам, така ли? — въпросната Кели беше готова за война.

Джонатан отпуши пак и дълбок, бавен смях забълбука в гърлото му.

— Кели, скъпа, ти не успя да свикнеш с безразличието ми — недей, мила, не бива… не мога — вече съм обвързан — смехът му леко ускори темпото си и Джо се затресе като мечок, определено му беше забавно.

От отсрещната страна се разрази буря. Това ставаше не за пръв път. Кели по принцип беше достатъчно нервна, за да позволява на Дейвис да я дразни. Но имаше и друго. Тя самата беше част от стратегията на фирмата за преустройство, а Джо пък беше част от историята на фирмата, обект на преустройството, поради което сблъсъкът помежду им беше неизбежен. Опитният шофьор приемаше нещата от комичната им страна, но сравнително младата и не особено привлекателна, ако се съдеше по гласа и, жена в централата смяташе за въпрос на чест и въпрос на дълг да сложи „този простак“, както го наричаше тя, на място. Всъщност нещата бяха още по-прости, но се объркваха не по вина на Джонатан, просто ставаше дума за „въпрос на рейтинг пред шефовете“, като в случая този който правеше толкова лоши неща, докато Кели правеше толкова добри, беше именно Джо. Той разбираше прекрасно всичко това, не се сърдеше на „момичето“, както той я наричаше, но и никога не пропускаше случай да се пошегува с нея.

— … невъзможен, невъзможен. Ужасно е, че трябва да общувам с такива… с такива… хора… докато толкова неща ме чакат, толкова неща зависят от мен! — ни най-малко притеснение не се прокрадна в гласа и при това гръмко изявление — Дейвис, ще подам оплакване, ще…

— Да, бе, да — заплахата за оплакване беше дежурна — Спокойно, мила, ще се преборим за световния мир и за всичко друго, което зависи от теб — това „мила“ и особено допълнението след него, наляха още масло в огъня и Кели продължи да крещи, гласът и усилен от колоните кънтеше в кабината на камиона. Шофьорът направи кисела физиономия за момент, след което се усмихна.

— Кели, Кели, губя те… губя те — Джонатан замачка със свободната си ръка празна опаковка от „Сникърс“ пред микрофона — губя те, успокой се, спирам да заредя и ще ти се обадя, ало… ало… — помачка обвивката още десетина секунди, след което прекъсна връзката.

Никога не се интересуваше дали този номер върши работа или не — правеше го винаги, когато му станеше досадно и за него самия определено „вършеше работа“.

В дясно от магистралата се показаха постройките накацали около малка бензиностанция, сгушени една в друга, сякаш търсещи закрила след последния порив на торнадо в района. Джонатан не обичаше големите комплекси с лъскавите им магазинчета и други глупости. Беше на 48 години и по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал зад волана на големи камиони, кръстосвайки континента във всички възможни посоки. Сякаш изкачвайки стълба, той бе следвал развитието на научно-техническия прогрес, като през определени периоди на време поемаше управлението на нови машини, зареждаше гориво във все по-модерни комплекси. Изобщо вършеше доста неща, които времето, в което живееше година след година изискваше от него. Това обаче определено не означаваше, че тези неща му харесваха и се чувстваше длъжен да ги приеме. Напротив.

Поради тази причина, въпреки че прекрасно знаеше за съществуването на тази бензиностанция, се усмихна радостно, сякаш я виждаше за пръв път. Бензиностанцията на Стария Рос. Усмивката останала след разговора с Кели, стана още по-широка.

Камионът приближаваше отбивката. Джонатан погледна за ремаркето последователно и в двете огледала, намали плавно и зави към бензиностанцията.