Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

I.

1.

Чичо Хенри отвори вратата на барачката и излезе на верандата. Загледа се в утринната гора, усмихна се и лицето му, набраздено от ситни бръчици, грейна. Всъщност „чичо“ беше прозвище останало от годините, самия Хенри отдавна беше прехвърлил седемдесетте. Живееше сам в своята барачка сред вековната гора. В младата си възраст той беше дървар, след туй времената станаха по-модерни — получи титла лесничей и така полека, кротко и тихо годините си минаваха, времената се меняха, но Чичо Хенри беше на поста си. Малко след като жена му почина, той се пенсионира. Вероятно от уважение към белите коси и вярната служба му подариха лесничейската барачка, в която живееше сега. От тогава сякаш потъна в забвение. Дъщерите и внуците му бяха далеч на изток, други близки в околността нямаше.

Не му и трябваха. Неговите близки бяха тук — високи стройни дървета, уханната трева, гъстите шубраци — искрящият му младежки поглед продължаваше да се усмихва. Сгряваше душата му и това, че колчем отидеше в града, винаги срещаше хора, които се радваха да го видят — млади и стари. Той не предполагаше, но дори съществуваше странното поверие, че да срещнеш Чичо Хенри носи късмет. Добротата и загадъчността, които излъчваше привличаха хората. Често майки разказваха на малките си деца, че Чичо Хенри е последният останал от рода на добрите горски духове, бдящи над щастието на хората. Не пречеше на никого, затова и никой не му пречеше. Живееше тихо на своята полянка, заобиколен от природата. Той я обичаше и беше обичан.

Близо до неговата барачка имаше още няколко изоставени сгради, ползвани от горските работници. Никой не се бе сещал за тях от години, затова в свежата сутрин Чичо Хенри бе сам сред прекрасната свежест на гората.

— Е-е-е-е-ейййй! — провикна се старецът юнашки. От години вярваше, че така поздравява гората и тя му отговаря и… май така беше, защото тя наистина зашумоли, като че ли в отговор. Нямаше човек, който да може да убеди Чичо Хенри, че това не е така, че подухва ветрец или има друго логично обяснение. Никой не бе и опитвал, защото никой не знаеше — това беше неговата малка тайна.

Чичо Хенри притвори вратата и слезе пъргаво по стълбичките на верандата.

— Ех-ех-ех… чакай сега да ида да видя гадинките, пък после другите работи, има време за всичко… — запъти се към схлупена паянтова постройка, като се усмихваше на себе си и помърморваше от време на време нещо — Хайде, миличките ми, хайде, хе-хе и вие цяла нощ не сте яли — захихика се ситно — еееее, хей-сега, хей-сега, хайде, хайде — говореше непрестанно, докато подхвърляше жито на кокошчиците, подскачащи пред него — и на тебе ще дам и на тебе, проклетнико, хе-хе — хайде — На! — извади от джоба си парченце колбас, което хвърли на лъскавочерния котарак, разхождащ се важно около него, увивайки се с мъркане из краката му.

Котката се втурна и сдъвка енергично парчето, след което се загледа нахално и очаквателно в Чичо Хенри.

— Аа, калпазанино, още искаш — не тук — знаеш къде ти е паницата, хайде марш натам! — нахока го престорено старият човек и се запъти към килерчето зад барачката. Щракна ключа на лампата, обходи с поглед тясното помещение и поклати глава — хм, дръвца трябва да се събират, Хенриии, дръвца, иначе ще се мре от студ! — подръпна големия си мустак, загаси и се отдалечи, като продължи да хихика ситно.

Всъщност тези особености на Чичо Хенри го правеха мил старец и загадъчна личност. Честото подхилкване — незлобливо и весело — радваше хората, а подръпването на мустака беше ритуал, който ги респектираше. Създаваше впечатление за някаква мъдрост, до която само Чичо Хенри бе в състояние да се докосне.

Докато още поклащаше глава, старецът напълни купичката с вода на Робърт — така се казваше котарака, след което се изправи.

— Е-е-е-е-еййййй! — гората сякаш пак му отговори.

С блеснали очи Чичо Хенри се радваше на живота. Подскочи на верандата, младеж сякаш живееше под тежкия грим на годините. Чаят бе готов. Сложи димящата чаша на масата, донесе си сирене, наряза хлебец и доволно се изтегна в плетеното от самия него кресло на верандата. Сутрешният ритуал бе спазен и чичо Хенри бавно и с наслада започна да се храни. Не бързаше. Нямаше за къде, а и така само увеличаваше вкуса на удоволствието да побъбри после с най-добрия си приятел.

Не говореха винаги за едно и също нещо. Беседваха надълго и нашироко за всичко, за което се сетеше чичо Хенри. Често за живота, често за нещо, което бе прочел в някой стар или не толкова стар вестник, често за спомените — общо взето това бяха сакралните мигове за стария човек — неговата приказна вселена сред този почти девствен горски рай.

— Как си, старче? — попита чичо Хенри докато присядаше на земята — кога се върна — продължи човекът, намествайки се удобно до голям корен, оголен от времето и дебел колкото младо дърво — еееех, старо, стабилен приятел си ти, все ме е страх някой ден, че няма да си се върнал.

Чичо Хенри потупа грапавата кора на могъщия бор и топло го погали.

Всеки ден идваше тук и водеше дълги разговори с вековното дърво. За него борът беше живо същество, негов доверен и верен приятел. Старецът вярваше /според него знаеше със сигурност/, че борът нощем отива някъде и на сутринта се завръща, затова често си говореха за там, както и за други неща, които чичо Хенри предполагаше, че борът беше видял или направил. Преди години си беше мислил да се събуди някоя вечер и да го последва. Дори се бе приготвил веднъж. После размисли и реши, че ще е подло и приятелят му ще се разсърди. Стигаше му, че го изслушва и му помага. Чичо Хенри вярваше в това и нищо не можеше да го убеди в противното. Когато имаше някаква болка — споделяше я и ако не знаеше как да постъпи — питаше бора. Отговор веднага не получаваше, но не след дълго той сам се появяваше в мислите му, за което Чичо Хенри беше благодарен на своя приятел, вярваше му безрезервно и никога не сбърка.

За приятеля си пред хората старецът никога не бе говорил. Нямаше и намерение да го прави. Това си беше неговата тайна — неговия свещен оазис, далече от всичко и всички. Така ден след ден тяхната дружба крепнеше и пускаше дълбоки корени в душата на стария човек.

— Мълчиш, а? Знам те аз… голям хитрец си ти, чакаш да си разкрия картите и тогава ще отсъдиш мъдро — засмя се ситно — хайде, добре, днес аз ще съм първи, но утре… няма милост — ще разказваш, та пушек ще се вдигне!

— Някакво предчувствие, братко, а то нивга не ме лъже, ми казва тия дни, че хабер от Чарли ще имам. Сигурно се е сетило моето момче за вехтия Хенри, тук в пущинака, хе-хе-хе-хи, мълчииш, а? Е-е, не казваш нищо, нека, нека, ще видиш като се случи, тогава ти ще черпиш по едно. — Старецът отдавна не пиеше нищо освен изворна вода, но един от любимите му изрази беше „ще черпиш по едно“ и огромно доволство го спохождаше винаги, когато му се отдадеше случай да го използва. Поседя мълчаливо за кратко и продължи — Хубаво временце днеска, топличко, оная фурия — зимата — още е далеч — още малко и после като ни подхване, душицата ще ни изкара от студ, ама на теб какво ти е, кожуха си ти е все така здрав и зиме и лете, хе-хе-хи — захихика дядото, потупа кората на огромното дърво и подръпна мустака си.

Сякаш в отзвук на одевешните му думи гората се изпълни с далечно пърпорене. От време на време сякаш ставаше различно, по-басово и на пресекулки, но в момента, в който чичо Хенри го чу, беше отчетливо. Позна го и грейна.

— Казах ли ти, казах ли ти аз, старий дяволе, ето го пощальончето, пърпори с моторетката насам, хабер от Чарли ми носи, хи-хи-хи — старецът се запъти към барачката, като подтичваше.

Младо момче на не повече от двадесет и две — двадесет и три години, паркира малкия мотоциклет и докато вадеше от чантата си пощенски плик, поздрави:

— Добра среща, чичо Хенри! — Хората, говорещи с него, несъзнателно използваха неговия поостарял начин на изразяване. — Хабер ти нося, от внучето.

— Знам, знам си аз, чаках те, жив да си и здрав, такива вести да носиш! — старият човек кимна и пое писмото внимателно, сякаш да не го счупи.

Младежът усмихнато наблюдаваше стария. Чувстваше се някак специален, че общува с Чичо Хенри и щастлив в същото време, че чудатия горски жител го благославяше с дълбокия си, мек си глас. Сякаш старият вълшебник пръскаше шепа добро върху му.

— Хайде, чичо Хенри, довиждане и пак ще се видим, кога да мина за отговора? — специална услуга, която самият пощальон осигуряваше, без да има такова задължение.

— Не се притеснявай, моето момче, благодаря ти, но ако ще отговарям, аз ще дойда до вас, хем ще ви видя, хем ще разходя старите кости, сполай ти, жив да си! — махна и с весел поглед изпрати пощальона.

Момчето запърполи с машинката си и помаха пътьом, докато чичо Хенри вече бързаше към своя приятел, горящ от нетърпение да прочете писмото. Далечното басово боботене, продължи насищайки въздуха и след като моторчето заглъхна, но старецът не му обърна внимание, погълнат от получаването на скъпата вест.

— Ха, сега виж какво, ми пише моето момче, ти само дето не вярваше одеве. — Старецът пъргаво приседна в уютната прегръдка на дървото. Чарли беше любимият му внук, чийто любим дядо беше и той и вестите от него бяха цяло събитие в живота на стария лесничей.

— Слушай! — тържествено каза Хенри, като погледна строго — „Здравей, дядо!“ — хм, приветливо е момчето, виждаш ли — „Не съм ти писал отдавна, за което надявам се не ми се сърдиш“ — не си писал, ами! Не, не, че му се сърдя — погледна бора и додаде — добре, спирам, хайде, само ще чета — „А в противен случай се надявам, че няма да е за дълго, защото смятам да намина. Ще постоя няколко дена — да те видя и да си почина, че напоследък се чувствам доста изтощен. Тук нашите са добре, сестра ми също, но трудно ще намерят време да прескочат, нали знаеш, забързан живот… Ако не бях още студент, сигурно щяхме да се виждаме на 105 години веднъж.“ — хе-хе виж го ти моето момче — сръга бора с лакът, — зевзек като дядо си. — Огромното дърво сякаш забуча в отговор. — Добре, де, не се сърди, продължавам. — „И така, ако няма да ти преча, не ми отговаряй, ами се готви за събиране на дръвца, зимата иде! На онази пантера Робърт прати много поздрави, а на нашия приятел — специални! Хайде, до скоро виждане, пристигам в петък, на 14-ти. Чао!“

— Ха! — възкликна чичо Хенри едва свършил. — Помислих, че е забравил да пише кога пристига — петък, петък, 14-ти, кога се пада това… я да видим… — погледна косо и запресмята, като присвиваше око — след три дни, видя ли и теб поздравява, специално — върна се към писмото дядото.

Всъщност само на внук си бе споделил за дървото, но понеже бяха толкова близки, не отчиташе дори, че някой друг знае тайната му. При всички случаи, дори да бе отбелязал, че е забравил този факт, чичо Хенри го подмина с достойнство. Колко по-важни работи от това имаше — Чарли пристигаше скоро! Старецът просия.

Излезе вятър, пожълтяващите тревички полегнаха, гората зашумя, а огромният бор на Чичо Хенри сякаш запя. Приседнал в него старият човек препрочиташе скъпото му писъмце и кимаше доволно, а на най-важните според него места утвърдително. Прочете го трети път, да не би да бе пропуснал нещо — такъв си беше Чичо Хенри. Без да усети, довърши последните думи от писмото с шепот, вдигна глава и се загледа в отсрещния пейзаж, но без да го вижда. Бе далеч, далеч, там, където само той можеше да стигне в мечтите си. За разлика от повечето си връстници, той все още мечтаеше. Мечтите, му не бяха конкретни, а мечти за мечти, които държаха душата му млада и силна. Несъзнателно Чичо Хенри прегъна внимателно листчето на четири, също толкова внимателно го сложи във вътрешния джоб. До сърцето си. С блажена усмивка се отпусна назад и не след дълго се унесе. Борът сякаш го загърна и на човек дори можеше да му се стори, че кротко го полюшва.