Арсений Тарковски
Първи срещи

На срещите ни всяко мигновение

празнувахме като Богоявление.

И сякаш вчера всичко е било —

по-лека и от птичето крило,

по стълбата почти като видение

политаше ти с пламнало чело

и водеше ме в своите владения —

отвъд, зад огледалното стъкло.

 

Помилван бях, когато нощ настана —

отвори се олтарната врата

и в тъмнината сякаш бе сгряна

с невидимо сияние плътта.

Събудил се: „Бъди благословена!“ —

шептях и знаех, че е дръзновена

речта ми. И щастлив бе твоят сън —

да те погали с цялата вселена,

протягаше се люлякът отвън;

докоснати със синева очите,

спокойни бяха в краткия си сън.

 

А във кристала стенеха реките,

гори димяха, падаха мъгли

и сферата кристална ти държеше

в ръцете си, на трона още спеше и

— господи — ти моя бе, нали?

И се събуди, в миг преобразила

като вълшебник речника ни стар;

гласът ти ясен с пълнозвучна сила

изпълни се; и смисъл нов открила

бе в свойто ти — и значеше то: цар.

 

В света преобрази се всичко, даже

най-простите неща — ведро и тас,

щом твърдата вода като на стража

на слоеве застана между нас.

 

И тръгнахме в незнайни светове.

Пред нас изникваха като миражи

по чудо сътворени градове

и правеше ни път сама тревата,

и следваха ни птици над полята,

и рибите в голямата река,

и в миг разтвориха се небесата…

 

Когато ни преследваше съдбата,

тъй както някой луд с бръснач в ръка.