Линда Хауърд
Сенки от мрака (8)

Седма глава

Следващите няколко дни бяха същински ад.

Вниманието на цялата област Шоул, която се състоеше от Тоскана, Масъл Шоулс, Шефилд и Флоренция — четирите градчета, скупчени едно до друго там, където река Тенеси служеше за граница между областта Колбърт и Лодърдейл, беше приковано от извършеното кърваво убийство на член от семейство, принадлежащо към елита на обществото в областта Колбърт, както и от последвалото разследване на съпруга й като извършител. Уеб бе също толкова известен, макар и все още не толкова уважаван, както някога Маршъл Дейвънпорт, а и, разбира се, всеки с положение тук бе познавал Джеси, звездата на местното висше общество. Мълвата обикаляше необезпокоявана. Уеб не бе арестуван, а шериф Уотс бе казал само, че са го разпитали и освободили, но според мнението на всички заинтересовани, това бе напълно достатъчно, за да го сметнат за виновен.

Е, погледнете само как се отнася към него собственото му семейство, тръбяха слуховете. Лусинда се разплакваше всеки път, когато го видеше, и все още не можеше да събере сили да му проговори. Глория и Харлан Еймъс бяха убедени, че Уеб е убил Джеси и въпреки че не бяха се изказвали публично, бяха споделили съмненията си с някои от най-близките си приятели под формата на „да си остане само между нас двамата“. Повечето хора с морал не одобряваха поверително разпространяваните клюки, но това не пречеше те да плъзват като бързорастящи плевели.

Двете деца на Глория и Харлан — Бейрън и Ланет — се стараеха да държат високоуважаваните си семейства възможно по-далеч от Уеб.

Само майката на Уеб, Ивон, и леля му Сандра изглеждаха убедени в невинността му, но това бе съвсем нормално. Така или иначе винаги бе бил любимецът на Сандра, докато на практика тя бе пренебрегвала всички внуци на Глория. Семейството определено се разцепваше. А за Роана, открила тялото, се говореше, че била изпаднала в шок и се била усамотила. Винаги следвала Уеб по петите като послушно паленце, но дори тя сега не желаела да има нищо общо с него. Носеше се мълва, че от смъртта на Джеси не си били проговорили.

Тръгна любопитната клюка, че преди да бъде убита, Джеси била жестоко пребита, друг допълни, че била осакатена. Твърдяха, че Уеб бил хванат на местопрестъплението с малката братовчедка Роана, но хорската доверчивост не стигна чак дотам да го повярват. Може би наистина са го хванали, но точно с Роана? Та тя бе тънка като вейка и непривлекателна и нямаше ни най-малка представа как да стане по-интересна за мъжете.

Но очевидно Уеб бе хванат с някоя, така че мълвата спекулираше със самоличността на неизвестната жена.

Аутопсията на Джеси бе направена, но в очакване на новини около разследването, резултатите не бяха оповестени. Погребението беше подготвено, а на службата присъстваха толкова много хора, че църквата не можа да ги побере. Дори хора, които не я бяха познавали лично, дойдоха от любопитство. Уеб стоеше сам, досущ като статуя, около която всички се движат, но никой не докосва. Пасторът му изказа съболезнованията си. Никой друг обаче не го последва.

На гробищата беше същото. Лусинда бе съсипана и плачеше сърцераздирателно, втренчила поглед в покрития с цветя ковчег на Джеси, положен до прясно изкопания гроб. Беше горещ летен ден без нито едно облаче по небето. Жаркото слънце печеше безмилостно и скоро всички се обляха в пот. Носни кърпички и листчета хартия бяха използвани, за да раздвижват въздуха около потящите се лица.

Уеб седеше в единия край на първата редица сгъваеми столове, подредени под нанеса, издигнат за най-близките от семейството. Ивон седеше до него, стиснала здраво ръката му, а до нея беше Сандра. Другите членове на семейството бяха заели останалите столове, но, изглежда, никой не желаеше да седне точно зад Уеб. Най-накрая Роана седна на този стол, бледа като сянка, отслабнала още повече през дните, последвали убийството на Джеси. Веднъж поне не се спъна и не изпусна нищо. Лицето й бе бяло като платно, с безизразен поглед. Тъмната й кестенява коса, обикновено толкова рошава, сега бе силно опъната назад и привързана с черна панделка. Досега винаги бе потрепвала и помръдвала насам-натам, сякаш вътре в нея гореше прекалено много енергия, която не можеше да овладее, но сега бе странно неподвижна. Доста хора й хвърляха любопитни погледи, сякаш не бяха съвсем сигурни в самоличността й. Прекалено едрите й черти, някога толкова неподходящи за финото й лице, сега подхождаха на сдържаната строгост, която ги обгръщаше. Все още не бе красива, но имаше нещо…

Молитвите бяха изречени и опечалените тактично се отдръпнаха настрана, за да може ковчегът да бъде спуснат, а гробът — запълнен. Всъщност никой не напусна гробището, освен онези, които имаха работа и не можеха да висят наоколо в очакване нещо да се случи. Останалите се трупаха, стискаха ръката на Лусинда и я целунаха по бузата. Никой не се приближи до Уеб. Той стоеше съвсем сам, също като у дома, а после и в църквата, а изражението му бе сурово и затворено.

Роана издържа, колкото можа. Беше го избягвала, съзнавайки колко много трябва да я е намразил, по начинът, по който останалите се отнасяха с него, я влудяваше. Застана до Уеб и пъхна ръката си в неговата, притискайки студените си гънка пръсти към неговите — твърди и топли. Той сведе поглед към нея, а зелените му очи я огряха с топлината на леден айсберг.

— Съжалявам — прошепна тя толкова тихо, че само той можеше да я чуе. Съзнаваше прекрасно всички зорки очи, които ги следяха и си вадеха погрешни заключения от жеста й. — Вината е изцяло моя за това, че всички се отнасят така с теб. — Сълзи напълниха очите й, замъглявайки погледа й. — Исках само да разбереш, че не съм… не съм го направила нарочно. Не знаех, че Джеси идва към кухнята. Не бях говорила с нея, откакто разменихме няколко думи на обяд.

Нещо светна в очите му и той си пое дълбоко въздух.

— Няма значение — отвърна й нежно, но твърдо освободи ръката си от нейната.

Отблъскването бе като плесник в лицето й. Роана залитна под въздействието на удара, сякаш едва сега скръбта и отчаянието я обхванаха напълно. Уеб промърмори някаква ругатня под носа си и с нежелание протегна ръка, за да я хване, но Роана се дръпна назад.

— Разбирам — отвърна тя, все тъй шепнешком. — Няма да те притеснявам повече. — После се отдалечи плавно, като че не бе човешко същество, а безплътен, облечен в черно дух.

По някакъв начин тя успя да се овладее. Сега вече бе по-лесно, тъй като обгърналата я ледена кора сякаш я държеше да не се разпадне. Отблъскването от страна на Уеб почти бе разпукало леда, но след първоначалния удар кората се бе втвърдила и бе станала още по-здрава в опит за самозащита. Силното слънце сипеше лъчи върху нея, но Роана се съмняваше никога отново да може да се сгрее.

Почти не бе спала от нощта, в която бе открила тялото на Джеси. Всеки път, когато затвореше очи, кървавата картина се появяваше пред нея, сякаш нарисувана от вътрешната страна на клепките й така, че да не може да избяга. Вината и мъката не й позволяваха да преглътне повече от няколко залъчета на ден, вследствие, на което бе отслабнала още повече. Роднините се отнасяха по-мило с нея, може би заради собствената им вина за начина, по който я бяха изолирали веднага след като бе открила тялото на Джеси Тогава бяха решили, че Роана е убила братовчедка си. Сега обаче това нямаше никакво значение. Учтивостта им беше прекалено нищожна и прекалено закъсняла. Роана се чувстваше толкова отдалечена от тях, толкова отдалечена от всичко, та понякога й се струваше, че изобщо не е там.

След като гробът бе запълнен и огромните букети бяха подредени върху прясно изкопаната пръст, всички роднини и доста от другите опечалени се върнаха в Дейвънпорт. Бяха им забранили да се качват на втория стаж в продължение на два дни, а после шериф Уотс просто бе запечатал мястото на престъплението и им бе позволил да ползват останалата част от етажа, въпреки че отначало всички се чувстваха малко странно. Но само братовчедът Бейрън и семейството му бяха отседнали в къщата, тъй като повечето от останалите роднини живееха наблизо. Уеб не бе спал в Дейвънпорт след убийството на Джеси. През деня стоеше там, но нощем отиваше да спи в мотел. Леля Глория бе промърморила, че така е по-спокойна, тъй като не би могла да заспи, ако той е в къщата през нощта, а на Роана й се бе приискало да й зашлеви шамар. Само желанието да не тревожи баба повече я бе накарало да се въздържи.

Танси бе подготвила огромно количество храна, за да нахрани очакваната тълпа и се бе зарадвала на възможността да бъде непрекъснато заангажирана. Хората влизаха и излизаха от трапезарията, където бяха подредени масите, пълнеха чиниите си и се връщаха на малки групички, обсъждайки ситуацията с приглушени гласове.

Уеб се затвори в кабинета. Роана отиде в конюшните и застана до оградата, търсеща успокоение в гледката на кротко пасящите коне. Бъкли я видя и препусна към нея, провирайки глава през оградата, за да го погалят. Роана не бе яздила от смъртта на Джеси, всъщност това бе първото й отиване в конюшните. Почеса Бъкли зад ушите и му затананика напевно, но го правеше напълно несъзнателно и автоматично. Животното обаче не долови разликата и остана с притворени очи, а после изпръхтя доволно.

— Липсваше му — обади се зад гърба й Лоуъл. Беше свалил траурния костюм и сега бе облечен в обичаните каки панталони и ботуши.

— И той на мен.

Лоуъл се облегна на оградата и огледа царството си, а очите му засияха топло, докато наблюдаваше здравите животни с блестящ косъм, които обичаше безкрайно.

— Ти не изглеждаш добре — каза откровено той. — Трябва да се грижиш повече за себе си. Конете имат нужда от теб.

— Трудни времена бяха — отвърна уморено Роана.

— Да, така е — съгласи се Лоуъл. — Все още не мога да повярвам. Срамота е хората да се отнасят по този начин с господин Уеб. Защо, след като той е виновен за смъртта на госпожица Джеси точно толкова, колкото и аз. Всеки, който го познава поне малко, би трябвало да е наясно. — Лоуъл бе разпитван надълго и нашироко за нощта на убийството. Бе чул Уеб да напуска къщата и се бе съгласил с останалите, че това се е случило някъде между осем и осем и половина, и не бе чул никакво ръмжене на двигател до пристигането на шерифа и полицейските коли. Писъкът на Роана го бе събудил от дълбок сън — звук, при спомена, за който все още примижаваше.

— Хората виждат само това, което им се иска — каза Роана. — На чичо Харлан просто му харесва да слуша собствения си глас, а леля Глория е глупачка.

— Какво мислиш, че ще стане сега? Искам да кажа — след като всички те живеят тук.

— Не знам.

— Как се справя госпожа Лусинда?

Роана поклати глава.

— Доктор Грейвс я държи на слаби успокоителни. Тя много обичаше Джеси. И през повечето време все още плаче. — Лусинда бе съсипана от смъртта на Джеси, сякаш този удар бе прекалено голям дори за нея. Възложила бе всичките си надежди за бъдещето върху Уеб и Джеси, а сега, със смъртта на Джеси и положението на Уеб като главен заподозрян, плановете й изглеждаха унищожени. Роана продължаваше да чака баба да отиде при Уеб и да го прегърне, да го увери, че вярва в него. Но независимо от причината, тя не го направи. Нима не виждаше колко много се нуждае от нея Уеб? Или самата тя страдаше прекалено много и не забелязваше нищо около себе си?

Роана не очакваше нищо хубаво от бъдещето.

 

— Получихме резултатите от аутопсията — съобщи Були на Уеб в деня след погребението. Отново бяха в офиса на Були. На Уеб му се струваше, че откакто Джеси бе починала, е прекарал там повече време, отколкото където и да било другаде.

Първоначалният шок бе преминал, но мъката и гневът стояха все още заключени дълбоко у него, още по-безсилни предвид факта, че трябваше непрекъснато да се сдържа. Не смееше да се отпусне, тъй като гневът му щеше да се излее върху някого от така наречените му приятели, които страняха от него, сякаш е прокажен, върху някой от бизнес партньорите му, на част от които грижите му, изглежда доставяха скрито задоволство, негодници такива, и преди всичко върху любящото му семейство, което очевидно го смяташе за убиец. Само Роана се бе приближила до него и бе казала, че съжалява. Дали защото случайно самата тя бе убила Джеси и се страхуваше да си признае? Не знаеше със сигурност, въпреки подозренията си. Но твърдо съзнаваше, че Роана също го избягва, Роана, която винаги го бе следвала по петите, следователно определено се чувстваше виновна за нещо.

Не преставаше да се притеснява за нея. Виждаше, че не се храни и че е станала страшно бледа. Бе се променила и по друг, по незабележим начин, който в момента не можеше да анализира, тъй като се чувстваше толкова вбесен, че не можеше да се съсредоточи върху този дребни подробности.

— Знаеше ли, че Джеси е била бременна? — попита Були.

Ако вече не бе седнал, Уеб щеше да се строполи на пода. Погледна Були с мълчалив ужас.

— Предполагам, че не — продължи Були. По дяволите, този случай криеше изненадващи поврати. Уеб продължаваше да е главният заподозрян за убийството на Джеси, което само по себе си не означаваше нищо, тъй като липсваха доказателства. Освен това нямаше свидетели и мотив. Не можеше да обвини и буболечка с наличните улики. Алибито на Уеб се бе потвърдило, а със свидетелските показания на Роана се бе установило, че Джеси с била жива, когато Уеб е напуснал къщата, така че нямаха налице нищо друго, освен един труп. Труп, както се оказа, на бременна жена. — Според доклада е била в края на втория месец. Да е повръщала или по някакъв друг начин да й е личало?

Уеб поклати отрицателно глава. Устните сякаш не му се подчиняваха. В края на втория месец. Бебето не беше от него. Джеси го е мамила. Преглътна буцата в гърлото си, опитвайки се да проумее какво значи всичко това. Досега не бе подозирал, че му е изневерявала, а и не се бяха чули никакви клюки. В малко градче като тяхното нямаше начин да не се разбере, а и разследването на Були щеше да изрови нещо. Ако кажеше на шерифа, че бебето не е негово, това щеше да се сметне за вероятен мотив за убийството. Но ако любовникът й го е извършил? Без да има и най-малка представа кой може да е мъжът, нямаше начин да го открият, дори да предположеше, че Були ще го изслуша.

Премълчал бе, когато смяташе, че Роана може да е убила Джеси, и сега отново изпадна в същото положение. Независимо от причината — дали защото не можеше да причини зло на Ро, или защото не можеше да разкрие, че бебето на Джеси не е негово и по този начин сам да си докара още подозрения, убиецът на жена му щеше да си остане ненаказан. Безсилната ярост отново се надигна, разяждайки вътрешностите му като киселина — яд го бе на Джеси, на Роана, на всички, а най-много — на самия себе си.

— Ако е знаела — проговори дрезгаво накрая, — не ми е казала.

— Е, някои жени разбират от самото начало, други — не. Първия път например моята Беталин имаше менструация четири месеца. През цялото време се чудехме защо непрекъснато повръща. Не знам защо го наричат сутрешно неразположение, когато Беталин повръщаше денонощно. Тогава нямахме представа каква е причината. Но след това, при следващите бременности, сама разбираше. Предполагам, че се бе научила да познава симптомите. Е, съжалявам, Уеб. За бебето и всичко останало. И… а-а няма да приключваме случая, но честно казано, нямаме и сламка, за която да се заловим.

Уеб поседя минута, гледайки втренчено побелелите си кокалчета, докато стискаше подлакътниците на стола.

— Това означава ли, че вече не ме разследвате?

— Предполагам, да.

— Мога ли да напусна града?

— Не мога да те спра.

Уеб се изправи. Все още бе доста пребледнял. Спря се на вратата и погледна назад към Були.

— Не съм я убил — изрече той.

Були въздъхна.

— Това бе една от възможните версии. И трябваше да я проверя.

— Знам.

— Искаше ми се да открия убиеца заради теб, но сега не ми изглежда много вероятно.

— Знам — повтори Уеб и тихо затвори вратата зад себе си. Някъде по краткия път между полицията и мотела взе своето решение.

Събра дрехите си, напусна мотела и тръгна към Дейвънпорт. Огледа с горчивина внушителното старо имение, все още предизвикващо известни чувства у него с изящните си и благосклонно прострени нашироко криле, също като протегнати за добре дошъл ръце. Харесало му бе да живее тук — като принц в своето собствено кралство, със съзнанието, че един ден всичко това ще бъде негово. Щеше да работи до пълно изтощение за благото на царството си. Оженил се бе за избраната принцеса. По дяволите, не му бе липсвало желание да се ожени за нея! Джеси бе станала негова още от онзи далечен ден, когато бяха седели на люлката под огромния дъб и бяха провели първата си битка за надмощие.

Дали не се бе оженил за нея с чисто егоистична цел, твърдо решен да й покаже, че не може да играе игрички с него? Ако трябваше да бъде честен, то да, това бе част от основанието за постъпката му. Но останалата част се състоеше от любов, странна любов, състояща се от споделено детство, споделено положение в живота и сексуално привличане, което бе съществувало помежду им от пубертета. Сега вече знаеше, че това не с достатъчно основание за женитба. Силата на секса се бе изчерпала съвсем бързо, а старите им връзки се бяха оказали недостатъчно здрави, за да ги държат свързани, след като привличането си бе отишло.

Джеси бе спала с друг мъж. Или мъже, ако трябваше да бъде по-точен. Доколкото познаваше Джеси, съзнаваше, че вероятно го е направила за отмъщение, тъй като не бе се подчинил на всяко едно помръдване на малкото й пръстче. Когато се осуетяваха намеренията й, тя бе способна на какво ли не, но никога не бе очаквал да му изневери. Бе държала на репутацията си в Тоскана и областта Колбърт прекалено много, а и не живееше в огромен град, където човек може да има безброй любовници и никой да не забележи. Това тук бе югът и в някои отношения бе същият онзи стар юг, където все още се спазваха приличието и благовъзпитаните маниери поне в средните и висшите слоеве на обществото.

Тя обаче не само бе спала с друг мъж, но не бе взела противозачатъчни. Отново с цел отмъщение? Дали не бе смятала, че шегата ще бъде особено забавна, ако роди чуждо дете и го представи за негово?

За една дяволски кратка седмица съпругата му бе убита, целият му живот и репутация бяха разрушени, а семейството му се бе обърнало срещу него. От принц се бе превърнал в парий.

Всичко това вече му бе дошло до гуша. Днешната новина на Були бе последната капка в чашата. В продължение на години беше работил дяволски упорито, за да поддържа стандарта на семейството такъв, към какъвто бяха привикнали, т.е. луксозен и разточителен, жертвайки личния си живот, както и най-минималния шанс за истински брак с Джеси. Но когато се бе наложило семейството да бъде единно и да застане зад гърба му, за да го подкрепи, никой не се отзова. Лусинда не го бе обвинила, но не беше го и подкрепила, а вече се бе уморил да играе по свирката й. Що се отнасяше до Глория, Харлан и цялата им банда — да вървят по дяволите! Само майка му и леля Сандра бяха повярвали в него.

Роана. Ами тя? Не бе ли тя причината за задействането на целия този кошмар, предизвиквайки Джеси, без да помисли за неприятностите, които би му причинила? Някак си, по различен начин, го бе заболяло много повече от предателството на Роана, отколкото от предателството на останалите. Бе привикнал към обожанието й, към спокойното приятелство, което бе царяло помежду им. Закачливият й характер и волен език го бяха забавлявали, бяха го разсмивали дори когато бе смъртно уморен. „Гранд Прикс“, а, бива си го малкото дяволче.

На погребението бе казала, че не е предизвикала нарочно онази сцена в кухнята, но на финото й лице бяха изписани едновременно вина и отчаяние. Може да го бе направила, а може би не. Но тя също го бе избягвала, когато бе готов да продаде душа си на дявола за малко утеха от близките. Були не бе счел Роана за заподозряна в убийството на Джеси, но Уеб не можеше да забрави израза на омраза, който бе зърнал за миг в очите на Роана, или факта, че е имала възможността. Всички в къщата бяха имали възможността да го направят, но Роана бе единствената, която мразеше Джеси.

Просто не знаеше. Беше премълчал, за да я защити, въпреки че тя не го бе подкрепила. Премълчал бе факта, че бебето на Джеси не е негово, позволявайки на още един възможен убиец да се измъкне, тъй като самият той би се оказал най-вероятният заподозрян. Беше дяволски изморен непрекъснато да се чувства като в капан.

До гуша му бе дошло от всички.

Спря на алеята и се загледа в имението. Дейвънпорт. Въплъщението на амбициите му, символът на живота му, сърцето на семейство Дейвънпорт. Къщата излъчваше усещане за свой собствен характер, един стар дом, подслонявал в елегантните си крила поколение след поколение Дейвънпорт. Когато бе далеч и се сетеше за Дейвънпорт, мислено винаги си го представяше, потънал в цветя. През пролетта азалиите бяха отрупани е цвят. През лятото властваха розите. През есента — хризантемите, а през зимата — розово-белите камелии. Дейвънпорт винаги цъфтеше. Обичал го бе със страст, която никога не бе изпитвал към Джеси. Не можеше да обвинява за това изцяло другите, тъй като самият той също бе виновен. В крайна сметка беше се оженил по-скоро за завещанието, отколкото за жената.

До гуша му бе дошло и от Дейвънпорт.

Паркира колата и влезе през входната врата. Разговорът във всекидневната рязко прекъсна, както обикновено бе ставало през последната седмица. Изобщо не се огледа из стаята, пресече я и отиде в кабинета, където седна зад бюрото.

Работи часове наред, съставяйки документи и попълвайки формуляри, чрез които върна действителния контрол върху всички предприятия на Дейвънпорт в ръцете на Лусинда. Когато свърши, стана, напусна къщата и се отдалечи, без да погледне назад.