Линда Хауърд
Сенки от мрака (7)

Шеста глава

Джеси бе мъртва.

Не му позволиха да я види, а той отчаяно се нуждаеше от това, защото докато сам не се убедеше във факта, струваше му се невъзможно да повярва. Чувстваше се объркан, не можеше да се ориентира в мислите и чувствата си, много от тях — противоречиви. Когато Джеси му бе изкрещяла, че иска развод, не бе почувствал нищо друго, освен облекчение при перспективата да се отърве от нея, но мъртва? Джеси? Разглезената, изпълнена с енергия и страст Джеси? Не можеше да си спомни ден от живота си, в който Джеси да не е участвала. Бяха израснали заедно, братовчеди и другарчета в играта, а после треската на пубертета и страстта ги бяха вкопчили в една безкрайна борба за надмощие. Женитбата им се бе оказала грешка, но шокът от загубата и бе ужасен. Скръб и облекчение подеха битка в сърцето му, разкъсвайки го на две.

Честно казано, изпитваше и вина заради чувството на облекчение. През последните две години Джеси бе направила всичко възможно да превърне живота му в ад, разрушавайки системно чувствата му към нея в своето неуморно търсене на нямото обожание, което смяташе, че заслужава.

А после съществуваше и вината му пред Роана.

Не трябваше да я целува. Тя бе само на седемнайсет, по дяволите, и освен това бе съвсем неопитна. Не трябваше да я взема в скута си. Когато внезапно бе обвила ръце около врата му и го бе целунала, трябваше внимателно да я отмести, а не да отвърне на желанието й. Вместо това, бе почувствал меките й, срамежливи устни до своите и бе изпитал възбуда от невинността й. По дяволите, и без това вече бе възбуден от усещането за закръгленото й дупе в скута си. Вместо да прекъсне целувката, той я бе задълбочил, налагайки се, превръщайки я наистина в сексуална. Бе притиснал Роана към себе си в желанието си да почувства допира на малките й, деликатни гърди, притиснати в своите. Ако в онзи миг Джеси не бе връхлетяла, сигурно щеше да сложи ръка върху гърдите й, а устните му щяха да обхванат тези сладки настръхнали зърна. И Роана бе възбудена. Мислеше я за прекалено наивна, за да знае какво прави, но сега преценяваше нещата по-различно. Неопитна не значеше наивна.

Без значение какво би сторил, той се съмняваше Роана да вдигне ръка или да проговори, за да го спре. Можеше да я има на кухненската маса или в скута си. Щеше да му позволи всичко.

Нямаше нищо, което Роана не би направила за него. Знаеше го. И това бе най-ужасната от всички мисли. Нима Роана бе убила Джеси?

Беше побеснял от яд към двете, а и към себе си, че е позволил да изпадне в такова положение, Джеси й бе крещяла мръсни обиди и изведнъж така му бе дотегнало от нея, че бе разбрал — това беше краят на брака им. Що се отнася до Роана — никога не би си и помислил, че е способна да устрои сцената в кухнята, но когато я бе погледнал след злобните обвинения на Джеси, бе забелязал не шок в откритите й изразителни очи, а вина. Може би усещането бе причинено от същото смайване, което бе почувствал и самият той, тъй като не би трябвало да се целуват, но може би… може би имаше и още нещо. Освен това за миг бе зърнал и друго чувство — на омраза.

Всички знаеха, че Роана и Джеси не се разбират много добре, но от известно време той самият бе забелязал: враждебността на Роана наистина бе неприкрита. Причината за това също бе очевидна. Само слепец не би забелязал обожанието, което изпитва Роана към него. Не бе направил нищо, с което да я насърчи, но също така не беше я обезкуражил. Обичаше малката хлапачка и нейното сляпо боготворене определено бе поласкало мъжкото му его, особено след безкрайните битки с Джес. По дяволите, предполагаше, че обича Роана не по начина, по който тя искаше. Обичаше я със забавната загриженост на по-голям брат, притесняваше се за липсата й на апетит и я съжаляваше, когато изпадаше в неловко положение заради собствената си несръчност в обществото. Никак не й бе лесно винаги да бъде отхвърляна като грозното патенце в сравнение с красивия лебед Джеси.

Дали не бе повярвала на онази абсурдна заплаха, отправена от Джеси за отстраняването му от завещанието на леля Лусинда? Той бе наясно, че това са глупости, но дали Роана го знаеше? Какво би направила, за да го защити? Дали не бе отишла при Джеси, за да се опита да я вразуми? Самият той от личен опит бе наясно, че вразумяването на Джеси е напразно загубено време. Щеше да се нахвърли върху Роана като куче върху кокал, щеше да я засипе с още по-груби обиди и злобни заплахи. Дали Роана би могла да стигне чак до такава крайност, за да спре Джес? Преди сцената в кухнята би отговорил, че няма начин това да се случи, но вече бе видял изражението на Роана, когато Джеси се нахвърли върху тях, така че сега не бе сигурен.

Казваха, че тя е открила тялото на Джеси. Съпругата му бе мъртва, убита. Някой я бе ударил по главата с железния ръжен от камината в апартамента. Дали Роана го бе направила? Би ли могла да го направи преднамерено? Доколкото я познаваше, отговорът бе отрицателен, поне на втория въпрос. Роана не бе хладнокръвна. Но ако Джеси я е подиграла, ако се е присмяла на вида и чувствата й към него, ако е отправила някоя и друга глупава заплаха, може би тогава би могла да загуби контрол и да удари Джеси.

Седеше сам в офиса на Були, захлупил лице в дланите си, и се опитваше да въведе някакъв ред в обърканите си мисли. Очевидно той бе главният заподозрян. Предполагаше, че след разправията между него и Джеси това с напълно логично.

Не бяха го арестували и не бе много притеснен, поне не за това че беше убил Джес, така че докато не изфабрикуваха някакво доказателство против него, нямаше начин да докажат, че той го е направил. Трябваше да се прибере вкъщи, тъй като се налагаше да се погрижи за доста неща. От краткото впечатление от вида на леля Лусинда бе разбрал, че тя е опустошена, не би могла да се погрижи за подготовката на погребението. А Джес бе негова съпруга, искаше да й направи тази последна услуга, да потъгува за нея, да поскърби за момичето, което бе преди, и за съпругата, на която се бе надявал. Не се бе получило между тях двамата, но все пак тя не заслужаваше да умре по този начин.

Сълзите горяха очите му и се стичаха между пръстите му. Джес. Красивата, нещастна Джес. Бе искал тя да бъде по-скоро негов партньор, а не паразит, който непрестанно изисква все повече и повече, но не е способен да дава. На света нямаше достатъчно любов, която да я задоволи, така че постепенно той бе спрял дори да се опитва да задоволи жаждата й.

Вече я нямаше. Не можеше да я върне обратно, не можеше да я защити. Но Роана?

Нима тя бе убиецът на жена му?

Какво трябваше да направи сега? Да разкрие на Були подозренията си? Да хвърли Роана на вълците?

Не можеше да го стори. Не можеше да повярва, че Роана би могла да убие преднамерено Джеси. Да я удари — да. Ударът може дори да е бил нанесен при самозащита, тъй като Джеси бе напълно способна наистина да нападне Роана. Ро бе само на седемнайсет, непълнолетна и ако я арестуваха, осъдеха и признаеха за виновна, присъдата й за престъплението щеше да бъде лека. Но дори лека присъда за нея щеше да означава смърт. Уеб знаеше съвсем сигурно, че Роана няма да преживее и една година присъда в затвор за малолетни престъпници, бе твърде крехка и уязвима. Щеше да престане изобщо да се храни. И щеше да умре.

Спомни си сцената в къщата. Бяха го извели набързо, преди да може да говори с някого, въпреки че майка му се бе опитала. Но видяното в онзи кратък миг бе запечатано в съзнанието му, Ивон, готова пламенно да го защити и да се бори за него, но той и не бе очаквал нещо друго от смелата си и непоколебима майка, леля Лусинда, погледнала го с неизразима скръб, леля Глория и чичо Харлан, ужасени, с нямо обвинение в очите. Без съмнение те го смятаха за виновен, проклети да са! И Роана, бледа и вцепенена, изолирана в другия край на стаята, без дори да повдигне глава, за да го погледне.

Бе прекарал последните десет години, закриляйки я. Това му бе станало навик. Дори сега, въпреки яда си, не можеше да попречи на естествения си импулс да я прикрие. Ако смяташе, че го е направила преднамерено, щеше да бъде различно, но не вярваше в това. И така ето го — човек, който с мълчанието си защитаваше момичето, вероятно убило съпругата му. Горчивината от този избор изпълваше душата му.

Вратата зад гърба му се отвори и Уеб се стегна, избърсвайки набързо влагата от очите си. Були заобиколи бюрото И се отпусна тежко в скърцащия кожен стол, а проницателните му очи забелязаха следите от сълзи по лицето на Уеб.

— Съжалявам за всичко това. Знам, че е голям шок…

— Да. — Гласът му бе дрезгав.

— Но все пак трябва да ти зададем няколко въпроса. Чули са те да казваш на Джеси, че ще направиш всичко, за да се отървеш от нея.

Уеб прецени, че най-добрият начин да мине през това минно поле е да каже истината — до момента, в който най-добре ще бъде да си замълчи.

— Да, наистина го казах. Веднага след като й предложих да подаде молба за развод. Имах предвид, че ще се съглася на всякакви условия.

— Дори да се откажеш от Дейвънпорт?

— Дейвънпорт не е мой, за да се отказвам от него, а е на леля Лусинда. Решението ще бъде нейно.

— Джеси е заплашила да накара Лусинда да те извади от завещанието си.

Уеб поклати рязко глава:

— Леля Лусинда няма да направи нищо подобно само заради един развод.

Були преплете пръсти зад тила си. Изучаваше внимателно младия мъж пред себе си Уеб бе едър и атлетичен, природно надарен с физически сили, т.е. можеше да разбие черепа на Джеси само с един удар, но дали го беше направил? Були рязко промени темата:

— Да предположим, че Джеси те с хванала заедно с Роана в някаква конфузна ситуация в кухнята. Искаш ли да ми разкажеш за това?

Очите на Уеб светнаха, загатвайки за студения свиреп гняв, който сдържаше дълбоко в себе си.

— Никога не съм изневерявал на Джес — отвърна кратко той.

— Никога? — Були позволи в тона му да проличи леко съмнение — Тогава какво точно видя Джеси, което да я разгневи толкова много.

— Една целувка — Нека Були узнаеше голата истина, точно както се бе случило.

— Целунал си Роана? За бога, Уеб, смяташ ли, че е малко млада за теб?

— По дяволите, разбира се, че е твърде млада! — отряза Уеб. — Не беше точно така.

— А как беше? Каква по-точно бе връзката ви?

— Нямахме никаква връзка — Неспособен повече да се сдържа, Уеб скочи на крака. Були нервно сложи голямата си ръка на кобура, но се отпусна, когато Уеб започна да се разхожда напред-назад из малкия офис.

— Тогава защо си я целунал?

— Не съм. Тя ме целуна. — Първоначално бе точно така. Нямаше нужда Були да знае останалото.

— Защо би го направила?

Уеб потри врата си.

— Роана ми е като по-малка сестра. Беше разстроена.

— Защо?

— Леля Глория и чичо Харлан се нанесоха днес, а тя не се разбира много добре с леля Глория.

Були изръмжа одобрително, сякаш напълно я разбираше.

— И ти си я… успокоявал?

— Да, а освен това се опитвах да я убедя да се храни. Ако е разстроена или нервна, не може да се храни. Така че се притеснявах до какво може да й доведе това.

— Смяташ, че тя страда от — как беше думата — анер — нещо си, че нарочно се уморява от глад.

— Болестта с анорексия. Да, може би. Не знам. Казах й, че ще говоря с леля Лусинда и ще накарам останалите да не се заяждат с нея, ако обещае да се храни. Тя ме прегърна и целуна. Джеси влезе и всичко отиде по дяволите.

— За първи път ли те целуна Роана?

— Да, като изключим леките целувки по бузата.

— Значи между двамата няма някаква романтична връзка?

— Не — отсече Уеб.

— Чух, че тя си падала по теб. Сладко младо момиче като нея — е, доста мъже щяха да се съблазнят.

— Откакто родителите й починаха, тя е доста привързана към мен. И това за никого не е тайна.

— Джеси ревнуваше ли от Роана?

— Не, доколкото знам. Нямаше основание да ревнува.

— Въпреки че се разбираш толкова добре с Роана? Както подочух, вие двамата с Джеси изобщо не сте се спогаждали напоследък. Може би с ревнувала точно от това.

— Подочул си доста неща, Були — отърва уморено Уеб. — Джеси не ревнуваше. Просто гърмеше и трещеше, когато го не ставаше на нейното. Беше побесняла от яд, че сутринта отидох в Нашвил и когато видя Роана да ме целува, това просто й послужи за извинение да се развихри.

— Разправията с била доста сериозна, нали?

— Да, хвърлих една чаша и я счупих.

— Удари ли Джеси?

— Не.

— Удрял ли си я някога?

— Не. — Замълча и поклати глава — Наплясках я по дупето веднъж, когато бе на шестнайсет, ако това се смята за бой.

Були едва сдържа усмивката си. Сега не бе време да се смее, но отупването на праха от задните части на Джеси бе нещо, което би му се искало да види. Доста хлапета в днешно време — и момчета, и момичета — щяха само да спечелят от подобна обработка. Тогава Уеб сигурно с бил едва на седемнайсет, но той винаги с бил по-зрял за годините си.

— Какво стана после?

— Джеси ставаше все по-неконтролируема. Махнах се, преди нещата да загрубеят.

— Кога напусна къщата?

— По дяволите, не знам точно. Към осем, осем и половина.

— Върна ли се същата вечер?

— Не.

— Къде отиде?

— Покарах малко наоколо, към Флоренция.

— Видя ли те някой, когото познаваш, така че да може да го потвърди?

— Не знам.

— Какво правеше? Просто караше по пътищата ли?

— Известно време — да. После отидох в „Уафъл Хът“ на магистралата Джаксън.

— По кое време стигна там?

— Може би към десет часа.

— В колко часа си тръгна?

— Някъде след два. Не исках да се прибирам, преди да съм се успокоил достатъчно.

— Значи си бил там около четири часа? Предполагам, че сервитьорката ще си те спомня, пали?

Уеб не му отвърна. Смяташе го за доста вероятно, тъй като тя се бе опитала няколко пъти да завърже разговор, но той не бе в настроение да си бъбри с когото и да било. Були щеше да го провери, сервитьорката щеше да свидетелства за посещението му и с това щеше да се приключи. Но върху кого тогава Були щеше да прехвърли подозренията си? Върху Роана?

— Можеш да си вървиш вкъщи — обади се Були след минута. — Предполагам, не е нужно да ти напомням, че трябва да се навърташ наоколо. Да не напускаш града по работа или нещо подобно.

Погледът на Уеб бе студен и суров.

— Едва ли ще пътувам по работа, когато трябва да погребвам съпругата си.

— А що се отнася до този въпрос, като се има предвид начинът, по който е починала, ще трябва да се направи аутопсия. Обикновено това забавя погребението само с ден-два, но може и да отнеме повече време. Ще те уведомя веднага щом разбера. — Були се наведе напред, а лицето му с квадратна челюст бе самата честност: — Уеб, синко, ще ти кажа съвсем ясно. Не знам какво да мисля. За съжаление, когато една жена бъде убита, обикновено извършителят е или съпругът, или любовникът й. Е, ти никога не си ми приличал на такъв човек, но същото бих могъл да кажа и за доста от хората, които съм арестувал. Нормално е да те подозирам и да проверя всичко. От друга страна, ако самият ти имаш някакви съмнения, с удоволствие ще ги чуя. Семействата винаги имат свои собствени проблеми и тайни. Питам се защо твоите роднини бяха сигурни, че Роана с убила Джеси, и се отнасяха с нея като с презрян парий, докато не им казах, че не смятам нея за извършителка?

Були бе обикновен, прям и простодушен човек, но бе прекарал в полицията доста време и познаваше човешката природа. По свой собствен начин той използваше същата тактика, която Коломбо бе направил толкова известна чрез телевизията — обикаляше съвсем непреднамерено и водеше небрежни разговори, а после постепенно сглобяваше парчетата от мозайката. Уеб устоя на поканата да се довери на шерифа, като вместо това рече:

— Сега вече мога ли да си вървя?

Були махна с месестата си ръка.

— Разбира се. Но както казах, навъртай се вкъщи. — После стана от стола. — Бих могъл и аз самият да те закарам до вас. Вече е сутрин, така че няма да имам възможност да дремна.

 

Роана се криеше — не по начина, по който го бе правила като малка, пълзейки под столовете и масите или скривайки се в килера, но въпреки това се бе изолирала от мрачната, потискаща шетня из къщата. Бе се оттеглила в нишата на прозореца, откъдето някога бе наблюдавала Уеб и Джеси, седнали на градинската люлка, докато останалата част от семейството бе обсъждала какво да прави с нея. Все още бе увита плътно в одеялото, дадено й от доктора, и стискаше краищата му е вкочанясали, побелели пръсти. Седеше и наблюдаваше бавно изгряващото слънце, пренебрегвайки напълно жужащите наоколо гласове, изключвайки напълно съзнанието си.

Опитваше се да не мисли за Джеси, по никакво усилие не можеше да изтрие кървавата сцена от ума й. Нямаше нужда да се замисля за нея, тя просто си стоеше там, също като прозореца. Смъртта бе променила Джеси толкова много, че отначало Роана просто бе стояла там, втренчена в тялото, без всъщност да разбира, че всичко това се случва в действителност, и дори не бе разпознала братовчедка си. Главата й бе със странно променена форма, изравнена около огромната отворена рана, където зееше дупката в черепа й. Тялото й бе проснато в някаква странна поза, с изкривен на една страна врат, тъй като главата й бе отпусната върху постамента на камината.

Когато бе влязла в апартамента, Роана бе включила осветлението, бе примигнала, докато се опитваше да привикне към светлината, и бе заобиколила дивана на път към спалнята, за да събуди Джеси и да поговори с нея. Буквално се бе спънала в проснатите крака на Джеси и известно време бе стояла втренчена, с безмълвно изумление, преди да може да разбере какво точно вижда и да започне да пиши.

Много по-късно осъзна, че всъщност стои на пропития с кръв килим и голите й стъпала са изцапани. Не можеше да си спомни как са се оказали чисти — дали тя ги бе измила, или някой друг го бе направил.

Стъклото отразяваше стаята зад гърба й, тълпата хора, които непрекъснато влизаха и излизаха. Цялото семейство бе пристигнало, допълвайки въпросите и сълзите си към общото объркване.

Беше дошла леля Сандра, лелята на Уеб от страна на баща му, която бе племенница на баба й. Леля Сандра бе висока, тъмнокоса жена с типичната за семейство Талант красота. Никога не се беше омъжвала. Вместо това бе следвала в университет и бе завършила физика, а сега работеше за НАСА в Хънтсвил.

Дъщерята на леля Глория — Ланет, и съпругът й — Грег Спенс, бяха пристигнали с двете си деца — Брок и Корлис. Корлис бе на възрастта на Роана, но двете никога не бяха се разбирали добре. В мига, в който пристигнаха, Корлис се промъкна до Роана и прошепна:

— Ти наистина ли си стояла в кръвта й? Как изглеждаше тя? Чух мама да казва на татко, че главата й била разцепена като диня.

Роана бе пренебрегнала настойчивия, нахален глас и бе продължила да гледа през прозореца.

— Кажи де! — настоя Корлис. Злобно ощипване по ръката напълни очите на Роана със сълзи, но тя продължи да гледа право напред, отказвайки да обърне внимание на братовчедка си — Накрая Корлис се бе отказала и бе отишла да тормози някой друг за кървавите подробности, за които копнееше.

Синът на леля Глория, Бейрън, живееше в Шарлот, той, със съпругата и трите му деца се очакваха по-късно. Дори без тях във всекидневната се бяха струпали десет души, които говореха или отиваха до кухнята за по едно кафе и отново се връщаха.

Все още на никого не бе позволено да се качва на втория етаж, независимо от това, че Джеси отдавна бе отнесена, тъй като детективите продължаваха да снимат и да събират улики. С всички полицаи и останалите роднини голямата къща бе просто препълнена с хора, но въпреки това Роана успяваше да ги изключи от съзнанието си. Чувстваше студ, странен хлад бе обхванал всяка клетка от тялото й и я бе обвил в защитен пашкул, който изолираше всички останали.

Шерифът бе отвел Уеб и тя почти се бе задушила от мъка. Всичко се бе случило по нейна вина. Само ако не го бе целунала! Не бе го направила нарочно, но коя ли от бъркотиите, които създаваше, бе предизвикани нарочно?

Уеб не бе убил Джеси. Знаеше го. Искаше й се да се разкрещи на всички, че са могли дори да си помислят нещо толкова грозно за него. Сега леля Глория и чичо Харлан говореха само за това колко ужасно било всичко, сякаш вече го бяха признали за виновен и осъдили. Само преди няколко часа бяха също толкова убедени, че убийцата е Роана.

Уеб не можеше да извърши подобно нещо. Не можеше да убие, Роана бе сигурна, че Уеб ще направи необходимото, за да защити хората, които обича, но убиването при такива обстоятелства не бе същото като хладнокръвно убийство. Независимо колко злобно се бе държала Джеси, независимо какво бе казала или дори да го бе нападнала с ръжена, той не би я наранил. Роана го бе виждала да помага нежно и внимателно на жребче да се появи на бял свят, да седи цяла нощ край болно животно, да отменя Лоуъл и да разхожда кон с колики в продължение на безкрайно дълги часове. Освен това Уеб сам се грижеше за своя кон.

Вината не бе нейна, че Джеси е мъртва, но тъй като Роана обичаше Уеб и не можеше да контролира глупавите си импулси, тя бе задействала верижна реакция от обстоятелства, довели до обвиняването на Уеб за смъртта на Джеси. Нямаше ни най-малка представа кой е убил Джеси, а и мисълта й все още не бе достигнала до това. Само съзнаваше, че не е извършено от Уеб. С всяка частица от тялото си знаеше, че той не би го направил, също както знаеше, че всичко се бе случило по нейна вина и че той никога няма да й прости.

Когато шериф Уотс бе отвел Уеб за разпит, Роана се бе парализирала от срам, не бе способна дори да вдигне главата си и да го погледне, тъй като бе сигурна, че ако братовчед й случайно я погледне, няма да види нищо друго, освен омраза и презрение в очите му, а знаеше, че няма да може да го понесе.

Никога не се беше чувствала толкова самотна, сякаш бе обгърната от невидим балон, който я изолираше от всички останали. Чуваше тъжното хлипане на баба си, както и тихото, утешително редене на леля Глория, опитваща се да я успокои, но това изобщо не я засягаше. Не знаеше къде е чичо Харлан и не я интересуваше. Никога нямаше да забрави как я бяха обвинили в убийството на Джеси, как се бяха отдръпнали от нея, сякаш е чумава. Дори когато шериф Уотс бе заявил, че не смята нея за извършителка, никой от тях не се бе приближил да се извини. Дори баба, въпреки че Роана бе чула тихото: „Благодаря ти, Боже“, откъснало се от устните й, когато шерифът бе казал, че я смята за невинна.

През целия си живот се бе опитвала толкова упорито да спечели любовта на тези хора, да бъде достатъчно добра за тях, но така и не бе успяла. Нищо в нея не бе достойно да се равнява със стандарта на семейство Дейвънпорт и семейство Талант. Не бе красива, дори не бе прилична. Беше тромава, небрежна и имаше неприятния навик да казва най-ужасяващите неща в най-неподходящото време.

Нещо дълбоко в нея се бе пречупило. Тези хора никога не бяха я обичали и никога нямаше да я заобичат. Само Уеб го бе грижа за нея, а сега бе объркала и това. Бе толкова самотна, че чувстваше огромна празнота вътре в себе си. Бе съсипващо да съзнава, че ако просто излезе от тази къща и никога не се върне обратно, никой няма да се развълнува. Сега вече се бе примирила безмълвно с отчаянието, с което се бе сблъскала по-рано, когато бе разбрала, че Уеб не я обича и не й вярва.

Добре, това, че не я обичаха, не означаваше, че тя няма достатъчно любов, скътана в сърцето си. Обичаше Уеб с всяка частица от тялото си и това нямаше да се промени, без значение какво изпитва той към нея. Обичаше и баба, въпреки явното й предпочитание към Джеси, тъй като в края на краищата точно тя бе заявила твърдо: „Разбира се, Роана ще живее тук“, успокоявайки едно ужасено седемгодишно дете, което внезапно е загубило всичко. Въпреки че по-често срещаше неодобрение, отколкото насърчение от страна на баба си, все пак изпитваше чувство на уважение и обич към несломимата възрастна жена. Надяваше се някой ден да бъде също толкова силна като нея, а не тромавата, несръчна и нежелана глупачка, каквато бе сега.

И двамата обичани от Роана хора бяха загубили скъпи за тях близки. Е, самата тя бе презирала Джеси, а баба и Уеб — не.