Линда Хауърд
Сенки от мрака (6)

Пета глава

Роана лежеше, свита на кълбо, в леглото си. Въпреки топлата лятна нощ, се беше смръзнала от мъка, а сега сънят бе толкова далеч, колкото и тогава, когато бе избягала за пръв път горе по стълбите в стаята си.

Часовете, когато Джеси я бе хванала да целува Уеб, се бяха превърнали в кошмар. Врявата, разбира се, бе събрала останалата част от домакинството. Нямаше нужда от обяснения, тъй като Джеси бе проклинала на висок глас Уеб и Роана през цялото време, докато той я влачеше нагоре по стълбите, но въпреки това и баба, и леля Глория бяха засипали Роана с безкрайни въпроси и обвинения.

— Как си посмяла да направиш това? — бе попитала баба, гледайки Роана гневно и студено — като Уеб, но Роана не бе проговорила. Какво би могла да каже? Не трябваше да го целува, съзнаваше го. Обичта й към него не бе извинение, поне не такова, че да има значение пред всеобщото порицание, което я очакваше.

Не можеше да се защити, като разкрие действията на Джеси. Сега вероятно Уеб я мразеше и все пак не можеше да каже нещо, което щеше да го нарани толкова много и да го накара да направи нещо неразумно. По-скоро би поела цялата вина върху себе си, отколкото да рискува да го сполети нещо лошо. А в крайна сметка поведението на Джеси не извиняваше нейното собствено. Уеб бе женен мъж, не трябваше да го целува. Вътрешно се гърчеше от болка и срам заради неприятностите, причинени от необмисленото й, импулсивно действие.

Битката, водена на втория стаж, бе ясно доловима за всички останали. Върху здравия разум на Джеси мъчно можеше да се въздейства, когато се осуетяваха намеренията й, а ставаше два пъти по-трудно, когато бе засегната гордостта й. Крясъците й се носеха дори по-силно от плътния, боботещ глас на Уеб. Обиждаше го с всевъзможни цинични думи, използвайки език, какъвто Роана никога досега не бе чувала. Баба обикновено винаги си затваряше очите за деянията на Джеси, но дори тя се намръщи, когато чу използваните реплики. Роана чу да я наричат курва, малка проститутка с конско лице, както и глупаво животно, годно само за чукане в обора. Джеси бе заплашила да уговори баба да изхвърли Уеб от завещанието си. Като чу това, Роана бе погледнала ужасено баба си. Щеше да сложи край на живота си, ако станеше причина за обезнаследяването на Уеб, но при тази заплаха баба само изненадано и елегантно бе повдигнала вежди. Джеси бе заплашила и да уреди арестуването на Уеб заради наказуемото от закона изнасилване.

Разбира се, баба и леля Глория веднага бяха повярвали, че Роана е спала с Уеб и това отново бе предизвикало строгите гневни погледи и обвинения, въпреки че чичо Харлан само бе повдигнал плътните си сиви вежди, сякаш се забавляваше Роана, объркана и нещастна, мълчаливо бе поклащала глава, не знаейки как да се защити така, че да й повярват.

Уеб не бе мъж, срещу когото биха могли да се отправят безнаказано заплахи. Вече бе побеснял, но все още успяваше да се сдържа. После се чу трясък и звън от счупено стъкло, а после той изрева гневно:

— Ще се разведем, по дяволите! Ще направя всичко необходимо, за да се отърва от теб!

След това бе слязъл долу със сковано, но решително изражение, а зелените му очи горяха. Гневният му поглед се плъзна по Роана, очите му се присвиха и тя потрепери от страх.

— Уеб, почакай! — обади се баба, протягайки ръка да го възпре, но той не й обърна никакво внимание и затръшна входната врата. Миг по-късно видяха фаровете на колата му да осветяват моравата пред къщата.

Роана не знаеше дали се с върнал, защото от вътрешната страна на къщата само камиони можеха да бъдат чути. Очите й горяха, докато гледаше втренчено в тавана, а тъмнината я обгръщаше като задушаващо одеяло.

Най-много я болеше, че Уеб не й беше повярвал. Въпреки че познаваше Джеси достатъчно добре, бе повярвал на лъжите й. Как можеше дори за миг да се усъмни, че тя ще направи нещо, което да му навреди? Уеб бе центърът на нейното съществуване, единственият й идол. Ако се отвърнеше от нея, нямаше да има никаква опора, никаква сигурност на този свят.

Когато я бе погледнал, в очите му се четяха гняв и отвращение, като че ли вече не можеше да понася дори вида й. Роана се сви на топка, скимтейки от толкова непреодолима болка, сякаш никога нямаше да я преживее. Обичаше го и никога не би се отвърнала от него, без значение какво прави той. Но Уеб се бе отвърнал от нея и тя потръпна, като разбра откъде идва разликата: той не я обичаше. Цялото тяло я болеше, сякаш се бе насинила при това стремително сблъскване с бетонната стена на действителността. Беше я харесвал, беше го развеселявала, може би бе изпитвал някаква роднинска загриженост за нея, но не беше я обичал по начина, по който тя желаеше. С внезапна потресаваща яснота проумя, че той я бе съжалявал и унижението попари душата й. Не съжаление бе търсила от Уеб, а още по-малко — от някого другиго.

Беше го загубила. Дори да й предоставеше възможността да се защити и да й повярваше, никога вече нямаше да бъде същото. Уеб бе повярвал, че го е предала, а липсата му на вяра бе предателство спрямо нея. Мисълта за това щеше винаги да гори сърцето й — една вледеняваща болка, символ на загубата й.

Винаги се бе вкопчвала отчаяно в Дейвънпорт и в Уеб, съпротивлявайки се на всякакви опити да замине нанякъде. Сега, за първи път, помисли за раздяла. Тук вече нямаше нищо, така че би могла да отиде в колеж, както всички я убеждаваха, и да започне на чисто, някъде, където никой не я познаваше и никой не изпитваше предубеждения относно вида и действията й. Преди я ужасяваше самата мисъл да напусне Дейвънпорт, а сега изпитваше единствено облекчение. Да, наистина искаше да се махне от всички и всичко.

Но първо щеше да уреди проблемите на Уеб. Един последен жест на любов, а после щеше да загърби всичко това и да тръгне напред.

Щом стана от леглото, погледна часовника. Беше два и нещо, цялата къща бе потънала в тишина. Джеси сигурно бе заспала, но това ни най-малко не вълнуваше Роана. Поне веднъж би могла да стане и да изслуша това, което Роана имаше да й каже.

Не знаеше какво точно щеше да направи, ако Уеб бе там, но всъщност не очакваше да го намери. Когато излезе, той бе изпаднал в такова настроение, че вероятно още не се беше върнал, но дори да беше тук, нямаше да легне в едно легло с Джеси. Или щеше да е долу, в кабинета, или щеше да спи в някоя от другите спални.

Нямаше нужда от светлина, бе обикаляла Дейвънпорт толкова пъти през нощта, че познаваше всичките му сенки. Мина тихо по коридора, съвсем като призрак с дългата си бяла нощница. Е, наистина се чувстваше като призрак, и без това никои не я виждаше.

Спря за миг пред вратата на апартамента на Уеб и Джеси Вътре все още светеше, тънка светла ивица се процеждаше изпод вратата. Роана реши да не чука и натисна дръжката.

— Джеси, будна ли си? — попита тихо тя. — Искам да говоря с теб.

 

Пронизителен писък разцепи тихата нощ, продължителен и болезнен звук, който сякаш ехтеше и ехтеше все по-напрегнат, докато не се скърши дрезгаво. Във всички спални светнаха лампи, дори долу, в конюшните, където Лоуъл имаше свой собствен апартамент. Чуваха се откъслеци от сънливи и объркани гласове, които задаваха един другиму въпроси, както и нечие трополене.

Чичо Харлан пръв стигна апартамента и възкликна: „Всемогъщи боже!“ и поне веднъж прекалено уравновесения и сърдечен тон отсъстваше от гласа му.

Притиснала с ръце устата си, сякаш за да не позволи от нея да изскочи още един писък, Роана бавно се отдръпна от тялото на Джеси. Кафявите й очи бяха широко отворени и немигащи, а изражението в тях бе странно застинало.

Леля Глория се втурна в стаята, въпреки напразния опит на чичо Харлан да я възпре, а веднага след нея дойде Лусинда. И двете жени спряха като вкаменени, сякаш смръзнати от ужас и невяра при гледката на кървавата сцена. Лусинда не можеше да отмести поглед от драматичната картина, която представляваха двете й внучки, и всяка капчица кръв се отдръпна от лицето й. После започна да трепери.

Леля Глория я прегърни, като не преставаше да гледа обезумяло Роана.

— Мили боже, ти си я убила! — избухна тя, изпадайки в истерия — Харлан, повикай шерифа!

 

Алеята пред къщата и моравата гъмжеше от паркирани под най-странни ъгли коли, а нощта бе осветявана от призрачни сини светкавици. Всеки прозорец в Дейвънпорт светеше, а домът бе пълен с хора, някои от които носеха кафяви униформи, а други — бели.

Цялото семейство, с изключение на Уеб, седеше в просторната всекидневна. Баба хлипаше тихо, с приведени рамене, а ръцете й непрестанно усукваха една фина, избродирана носна кърпичка. Лицето й бе набраздено от мъка. Леля Глория седеше до нея, потупваше я и мърмореше утешителни, но безсмислени думи. Чичо Харлан стоеше точно зад тях и се поклащаше напред-назад, като важно отговаряше на въпросите и предлагаше собственото си мнение относно всяка теория или подробност, опивайки се от вниманието, с което го обграждаха в момента поради шанса му да се озове пръв на местопрестъплението — ако не броим, разбира се, Роана.

Роана седеше сама в другия край на стаята, далеч от всички. Наблизо бе заместник-шерифът. Напълно съзнаваше, че той стои на стража, но не можеше да се заинтригува от този факт. Седеше съвсем неподвижна, а очите й бяха като тъмни езера на фона на побелялото й лице. Погледът й бе едновременно празен и все пак сякаш обгръщаше семейството й в другия край на стаята, което гледаше, без да премигне.

 

Шерифът Самюел Були Уотс спря точно на прага на вратата и я погледна, питайки се притеснено за какво ли мисли тя и какво ли изпитва при това мълчаливо, по неумолимо отхвърляне. Прецени тънките й, крехки голи ръце и забеляза колко безплътна изглежда Роана в тази бяла нощница, която не бе кой знае колко по-бяла от лицето й. Пулсът в основата на шията й туптеше видимо, а ритъмът му бе прекалено бърз и едва доловим. С трийсетгодишния си опит на полицай той се обърна към един от помощниците си и му каза тихо:

— Доведи един от докторите, за да се погрижи за момичето. Изглежда, изпаднало е в шок. — Нужно му беше да откликва с ясен и бистър ум на въпросите му.

Шерифът бе познавал Лусинда през по-голямата част от живота си Дейвънпортови винаги бяха допринасяли значително за фонда за набиране на средства за избирателната му кампания. С времето бе направил доста услуги на семейството, но в основата на дългогодишните им взаимоотношения бе това, че те наистина му харесваха. Маршал Дейвънпорт се бе оказал твърд и ловък кучи син, но освен това бе и свестен човек. Були изпитваше дълбоко уважение към Лусинда заради вътрешната й твърдост, заради отказа й да промени поведението си пред лицето на съвременния упадък на нравите, както и поради проницателността, с която водеше бизнес делата си. През дългите години след смъртта на Дейвид, докато Уеб стане достатъчно голям, за да поеме част от товара, тя бе управлявала една империя, бе се грижила за едно огромно имение и бе отгледала двете си внучки — сирачета. Естествено бе разполагала с огромно богатство, което да я улесни, но емоционалният й товар бе огромен.

Лусинда бе загубила прекалено много любими хора, помисли си той. И двете семейства — Дейвънпорт и Талант — бяха изпитали много ненавременни кончини, отишли си бяха прекалено млади хора. Любимият брат на Лусинда, първият Уеб, бе починал на четирийсет и няколко години, ритнат в главата от разярен бик. Синът му, Хънтър, беше загинал на трийсет и една, когато малкият му самолет се бе разбил при свирепа гръмотевична буря в Тенеси. Маршъл Дейвънпорт бе починал едва на шейсет от спукан апендикс, който пренебрегнал, смятайки го за обикновено коремно неразположение, докато инфекцията бе плъзнала из цялото му тяло. После Дейвид и Джанет, както и съпругата на Дейвид бяха загинали в онази автомобилна катастрофа преди десет години. Това почти бе съсипало Лусинда, но тя бе изправила гръб и смело бе продължила нататък.

А сега това, не знаеше дали ще може да се съвземе от тази последна тежка загуба. Винаги бе обожавала Джеси, а и момичето бе пожънало изключителни успехи във висшето общество на областта Колбърт, въпреки че самият Були бе изпитвал известни резерви спрямо него. Понякога изражението й бе изглеждало странно студено и безчувствено, също като на някои от убийците, които бе срещал през годините натрупан при полицейската работа опит. Не, не бе му създавала неприятности. Никога не го бяха викали, за да потули някакъв скандал с нея. Каквато и да бе истинската Джеси, скрита зад кокетството и изисканите маниери, тя бе опазила репутацията си чиста. Джеси и Уеб бяха гордостта на Лусинда и старото момиче почти щеше да се пръсне от радост, когато двете хлапета се бяха оженили преди няколко години. Були мразеше това, което трябваше да направи. Бе достатъчно неприятно, че Лусинда бе загубила Джеси и без Уеб да бъде въвлечен, но такава му бе работата. Политика или не, случилото се просто не можеше да бъде потулено.

Търки Макинис, набит, едър лекар, влезе в стаята, отиде до Роана и клекна пред нея. Търки^[1], наречен така заради способността си да имитира крякането на пуйка без помощта на никакви помощни приспособления, бе едновременно компетентен и действаше успокоително на пациентите, и бе един от най-добрите лекари в областта. Були долови ненатрапчивия тон, с който той зададе няколко въпроса на момичето, преценявайки способността му да реагира, докато светеше с фенерче в очите му. После премери кръвното налягане и пулса. Роана отговаряше на въпросите му с равен, почти недоловим, изтощен и хриптящ глас. Отнасяше се към лекаря в краката си с пълна липса на интерес.

Извадено бе одеяло, в което я увиха, а лекарят я накара да легне на дивана. После й донесе чаша кафе, което Були предполагаше, че е силно подсладено, и я убеди да го изпие.

Були въздъхна. Сега, след като се бяха погрижили за Роана, не можеше да отлага изпълнението на тежките си задължения. Почеса се по врата, докато отиваше към малката групичка в другия край на стаята. Сигурно за десети път Харлан Еймъс разказваше собствената си интерпретация на събитието и на Були направо му прилошаваше от този угоднически, прекалено висок глас. Седна до Лусинда.

— Намерихте ли вече Уеб? — попита тя задавено, а по страните й продължаваха да се стичат сълзи. За първи път, помисли си той, Лусинда изглежда според действителната си възраст — седемдесет и три. Винаги бе създавала впечатление за гъвкавост и сила, също като най-добрата легирана стомана, но сега сякаш се бе смалила в нощницата и халата си.

— Все още не — отвърна й той смутено. — Търсим го. — Това бе доста сдържано изказване, ако можеше така да се нарече.

На вратата настъпи раздвижване и Були се огледа намръщено, но когато Ивон Талант, майката на Уеб, влезе с широки крачки във всекидневната, се успокои. По правило не допускаха никого, но Ивон бе от семейството, въпреки че се бе отдалечила преди няколко години, изнасяйки се от Дейвънпорт в своя собствена малка къщичка от другата страна на реката, във Флоренция. Ивон винаги бе запазвала известна независимост. Но точно сега на Були му се искаше да не се бе появявала, а и се запита откъде бе разбрала за неприятностите тук. Е, по дяволите, нямаше нужда да се безпокои и за това. Такива бяха малките градчета. Може би някой набързо се бе обадил вкъщи и бе съобщил на член от семейството си, който се бе обадил на свой приятел, който пък се бе обадил на братовчед, който бил познавал Ивон лично и се нагърбил да я уведоми. Обикновено нещата ставаха точно по този начин.

Зелените очи на Ивон огледаха стаята. Майката на Уеб бе висока слаба жена с побелели кичури в тъмната коса, една от онези жени, описвани по-скоро като красиви, отколкото като хубави. Дори в този час бе безукорно облечена с елегантни панталони и снежнобяла блуза. Когато забеляза Були, очите й светнаха.

— Вярно ли е? — попита дрезгаво тя. — За Джеси? — Въпреки задръжките на Були спрямо Джеси, тя някак си винаги се бе разбирала със свекърва си. Освен това семейство Дейвънпорт и семейство Талант бяха толкова близки, че Ивон познаваше Джеси от самото й раждане.

Лусинда сподави риданието си, а цялото й тяло потръпна. Були кимна в знак на съгласие към Ивон, която притвори очи, за да сдържи сълзите си.

— Роана го направи — изсъска Глория, поглеждайки гневно към малката, завита е одеяло фигурка, легнала на дивана.

Очите на Ивон изненадано се разшириха и тя погледна недоверчиво Глория.

— Не говори глупости — сряза я тя и нарочно отиде до Роана, седна до нея и погали разрошената коса над бледото лице, нареждайки нещо тихо и утешително. Мнението на Були за Ивон се вдигна с няколко пункта, въпреки че, предвид изражението на Глория, се съмняваше тя да го споделя.

Лусинда наведе глава, сякаш не можеше да погледне другата си внучка.

— Ще я арестувате ли? — прошепна тя.

Були взе ръката й в своята, чувствайки се като огромен тромав бивол, докато дебелите му пръсти обхващаха нейните, студени и тънки.

— Не, няма — отвърна той.

Лусинда потрепери леко, а част от напрежението сякаш напусна тялото й.

— Благодаря на Бога — прошепна тя, стиснала очи.

— Бих искала да зная защо! — пискливо попита от другата страна на Лусинда Глория, отърсвайки се като мокра кокошка. Були никога не бе харесвал Глория колкото Лусинда. Тя винаги бе била по-хубава, но Лусинда бе грабнала сърцето на Маршъл Дейвънпорт, Лусинда се бе омъжила за най-богатия мъж в Северозападна Алабама и завистта почти бе изгризала Глория.

— Защото не смятам, че го е извършила — отвърна той решително.

— Видяхме я да стои точно над тялото! Беше стъпила с крака в кръвта!

Були нервно се запита защо това би трябвало да има някакво значение. Опита се да се овладее.

— Доколкото можем да преценим, Джеси вече е била мъртва от няколко часа, когато Роана я е намерила. — Не се впусна в технически подробности относно степента на прогресивното вкочанясване на трупа, съзнавайки, че Лусинда едва ли се нуждае от това. Не бе възможно да се посочи съвсем точно времето на смъртта, освен ако нямаше свидетели, но все пак бе сигурно, че Джеси бе починала поне няколко часа преди полунощ. Не знаеше защо Роана е посетила братовчедка си в два сутринта — а щеше със сигурност да разбере, — но тогава Джеси вече с била мъртва.

Малката семейна групичка замръзна и го погледна втренчено, сякаш не можеше да проумее последното му изявление. Той извади малкия си бележник. Обикновено някой от местните детективи провеждаше разпитите, но това бе семейство Дейвънпорт, така че щеше да отдаде на случая цялото си внимание.

— Господин Еймъс каза, че тази вечер между Уеб и Джеси с имало скандал — започна той и забеляза острия поглед, който Лусинда хвърли на зет си.

После си пое дълбоко дъх, изпъна рамене и попи сълзите от лицето си с намачканата носна кърпичка.

— Да, имаха известни разногласия.

— За какво?

Лусинда се поколеба и Глория пое нещата в свои ръце:

— Джеси хванала Уеб и Роана да го правят в кухнята.

Белите вежди на Були се повдигнаха. Не че го изненада кой знае колко, но все пак доста се учуди. Погледна колебливо към крехката, свита фигурка в другия край на стаята. Роана изглеждаше ако не дете, все пак доста детски, а той не си представяше Уеб като мъж, който би могъл да се развълнува от нещо такова.

— Да правят какво?

— Да го правят — натърти с повишен тон Глория. — Мили боже, Були, да не искаш да ти го нарисувам на картинка?

Представата Уеб да прави секс с Роана в кухнята му се стори още по-неправдоподобна. Обикновено не се изненадваше от безкрайната глупост, която хора, доста умни според общото мнение, понякога разкривиха, но точно това изобщо не му изглеждаше вероятно По-скоро си представяше как Уеб извършва убийство, но не и флирт с малката си братовчедка.

Е, щеше да разбере истината за случката в кухнята от Роана. Нещо друго му бе необходимо от тези тримата.

— Значи са се карали. Дали при разправията не се е стигнало до някакво насилие?

— Разбира се — отвърна Харлан, прекалено нетърпелив да вземе думата и отново да се превърне в център на внимание — Те бяха горе, но Джеси крещеше толкова високо, че чувахме всяка дума. После Уеб й изкрещя да подаде молба за развод, каза й, че ще направи всичко необходимо, за да се отърве от нея, а после се чу звук от счупване на стъкло. След това Уеб слезе като хала и веднага тръгна нанякъде.

— Някой от вас виждал ли е Джеси след това или да я е чул да влиза в банята?

— Не, не сме чули нито звук — обади се Харлан, и Глория също поклати глава. Никой не се беше опитвал да говори с Джеси, знаейки от личен опит, че е много по-добре да я оставят да се успокои или гневът й ще се стовари върху ненавременния посредник. Изражението на Лусинда разкриваше все по-нарастващото й смайване и ужас, тъй като тя явно проумя накъде водят въпросите на Були.

— Не — отсече решително, поклащайки глава енергично. — Були, недей! Не може да подозираш Уеб!

— Трябва — отвърна той, опитвайки се да говори тихо. — Те са се карали жестоко. Всички знаем какъв кибритлия е Уеб, когато го ядосат. След като той е излязъл от къщата, никой не е чул нито звук от стаята на Джеси. Не е много приятно, но е тъжен факт — когато някоя жена е убита, обикновено това е извършено от съпруга или любовника. Много ми е неприятно, Лусинда, но всъщност Уеб с най-вероятният заподозрян.

Тя продължаваше да клати глава, а по набръчканите й бузи отново започнаха да се стичат сълзи.

— Не би го направил. Не и Уеб. — Гласът й бе умолителен.

— Надявам се да е така, но ще трябва да проверя. А сега: в колко часа приблизително излезе Уеб?

Лусинда замълча. Харлан и Глория се спогледаха.

— Осем? — предположи накрая неуверено Глория.

— Там някъде — кимна Харлан в знак на съгласие. — Онзи филм, който исках да гледам, точно започваше.

Осем часа. Були обмисли това, хапейки долната си устна. Патологът Клайд О̀Дел си вършеше работата едновременно с Були и бе доста добър в отгатването момента на смъртта. Имаше опита и вещината според степента на вдървяване на трупа и температурата да изчисли доста точно верния отговор. Клайд бе посочил времето на смъртта на Джеси така: „О, десет часът или някъде там“, като поклащането на ръката му бе подсказало, че действителният момент може да е малко по-рано или по-късно. Осем часът бе прекалено рано и въпреки че все още бе в границите на възможното, все пак създаваше известни съмнения във версията. Трябваше да изпипа дяволски добре случая, преди да го представи на областния прокурор, тъй като старият Симънс бе прекалено далновиден политик, за да се захване със случай, в който са въвлечени семейство Дейвънпорт и семейство Талант, освен ако не с абсолютно сигурен, че няма начин да се провали.

— Някой чу ли кола или нещо друго по-късно? Дали Уеб не се е върнал?

— Аз не съм чул нищо — продума Харлан.

— И аз — потвърди Глория. — Би трябвало да карате камион, за да ви чуем тук, освен ако не сме си легнали и не сме отворили вратите на терасата.

Лусинда избърса очите си. Були имаше чувството, че й се иска сестра й и зет й да млъкнат.

— Обикновено не чуваме, когато някои пристига с кола — обади се тя — Къщата е много добре изолирана, а и храсталаците допълнително заглушават шума.

— Значи той може да се е върнал, а вие да не сте разбрали.

Лусинда отвори уста, а после я затвори, без да му отвърне. Отговорът бе очевиден. Терасата на горния стаж, която опасва от всички страни огромната, елегантна стара къща, бе достъпна от външните стълби от страната на апартамента на Уеб и Джеси. Освен това всяка спалня имаше двойни френски прозорци, които се отваряха към терасата. Беше абсурдно лесно всеки да се качи по стълбите и да влезе в спалнята, без някой друг да го види. От гледна точка на безопасността Дейвънпорт бе истински кошмар.

Е, може би Лоуъл бе чул нещичко. Апартаментът му в конюшните може би не бе толкова звукоизолиран, колкото тази масивна стара къща.

Ивон се изправи, остави Роана и застана точно пред Були.

— Чух какво казахте — промълви тя тихо и спокойно, въпреки че зелените й очи сякаш щяха да го изпепелят. — Тръгнали сте по погрешна следа, Були Уотс. Синът ми не е убил Джеси. Няма значение колко ядосан е бил, той никога не би я наранил.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с вас — отвърна Були — Но тя го е заплашвала да накара Лусинда да го отстрани от завещанието си, а всички ние знаем какво означава Дейвънпорт за…

— Глупости! — отвърна решително Ивон, без да обръща внимание на Глория, чиито устни се свиха неодобрително. — Уеб не би повярвал нито за миг на заплахата й. Джеси винаги преувеличаваше, когато се ядосаше.

Були погледна Лусинда. Тя изтри очите си и промълви тихо:

— Не, никога нямаше да го обезнаследя.

— Дори да се бяха развели? — притисна я той.

Устните й трепереха.

— Не. Дейвънпорт се нуждае от него.

Е, един солиден мотив отпада, помисли си Були. Не че съжаляваше. Никак нямаше да му хареса да арестува Уеб Талант. Щеше да го направи, ако имаше достатъчно основания, но нямаше да му е приятно.

Точно в този момент от входа се дочуха оживени гласове и всички разпознаха плътния тембър на Уеб, който каза нещо остро на един от полицаите. Всички, с изключение на Роана, го проследиха с поглед, докато прекосяваше стаята, придружен от двама полицаи.

— Искам да я видя — отсече той. — Искам да видя съпругата си.

Були се изправи.

— Съжалявам, Уеб — каза той изморено, — но ще трябва да ти зададем няколко въпроса.