Линда Хауърд
Сенки от мрака (22)

Двадесет и първа глава

Корлис се вмъкна в стаята на Роана. Беше сама на горния етаж, тъй като всички останали или бяха тръгнали на работа, или бяха слезли на закуска. Беше се опитала да хапне, но при цепещото я главоболие и разстроен стомах само се бе престорила, че яде. Нуждаеше се от малко кокаин, съвсем малко, колкото да се почувства по-добре, но парите, които бе измъкнала по-рано, вече бяха свършили.

Когато Уеб и Роана бяха влезли в трапезарията, бе решила да стане и мълчаливо да напусне стаята в знак на накърнено достойнство, но мръсниците изобщо не й бяха обърнали внимание. Бе спряла отвън и се бе ослушала, като очакваше да чуе какво ще каже за нея. Но те изобщо не я споменаха, сякаш не бе достатъчно значима, за да я обсъждат. Уеб й бе наредил да напусне Дейвънпорт и — хоп! — просто ей така тя вече нямаше никакво значение. Вместо това бе съобщил, че двамата с Роана ще се женят.

Ще се женят! Корлис не можеше да повярва. При мисълта за това направо побесня от яд. Защо някой, още повече някой като Уеб, ще иска да се жени за префърцунената Роана? Корлис мразеше копелето, но него подценяваше. Въпреки казаното от него, тя все пак можеше да се справи с, Роана, сигурна бе. Но не можеше да се справи с Уеб. Беше прекалено твърд и подъл. Щеше да я изхвърли от Дейвънпорт. И точно затова трябваше да се отърве от него.

Не можеше да напусне Дейвънпорт. При перспективата направо й премаляваше от ужас. Изглежда, никой не се интересуваше от това, че тя има нужда да живее тук. Не можеше да се върне в онази малка къщурка в Шефилд, да бъде просто бедната роднина на богатите Дейвънпортови. Сега бе някой, бе госпожица Корлис Спенс от Дейвънпорт. Ако Уеб я изхвърлеше, щеше отново да се превърне в никой. Нямаше да има никакъв начин да си набави пари за дребния си, но изискващ средства навик. Мисълта за това бе непоносима. Трябваше да се отърве от Уеб.

Започна да претърсва стаята на Роана. Щеше да стигне до парите, но първо, искаше да поразрови тук-там. Първо се бе отбила в стаята на Уеб, като се надяваше да намери нещо негово, което да използва, но каква изненада! По леглото му не личеше да е спал там. Беше идеално оправено, без нито една гънка. Някак не можеше да си представи той сам да оправи леглото си, не и арогантният Уеб Талант.

Е, не беше ли той лукавият? Нищо чудно, че не бе пожелал предишния си апартамент. Бе избрал стаята до Роана, така че да могат да се гушкат сами тук, в задната, част на къщата.

След това бе отишла в стаята на Роана и естествено, леглото бе в безредие, а на двете възглавници имаше следи от глави. Кой би помислил подобно нещо за благовъзпитаната Роана, която дори не ходеше на срещи? Но като се има предвид леглото, със сигурност нямаше нищо против чукането. Доста, хитро от нейна страна. Макар и с нежелание, Корлис призна, че този път Роана се бе оказала по-умната. Беше се подсигурила да не кажат и на нея да изчезва, като му бе предложила удобен източник на секс и някак си бе успяла да го убеди да се оженят. Може би бе по-добра в леглото, отколкото изглеждаше. Самата Корлис щеше да легне с него, ако се бе сетила. Вбеси се сама на себе си, че не й бе дошло наум.

Влезе в банята и отвори вратичката с огледало на шкафчето с лекарства. Роана не държеше нищо интересно там — нямаше хапчета против забременяване или презервативи, нито спирали, а просто паста за зъби и други подобни глупости. Дори нямаше, някаква по-луксозна козметика, която Корлис да вземе назаем.

Погледна към малкото кошче и замръзна.

— О-хо! — възкликна тихо и се наведе да вдигне кутийката. Тест за бременност в домашни условия.

Е, значи Роана бе успяла да се справи по този начин.

Доста си я биваше, трябваше да й го признае. Сигурно бе обмислила нещата предварително и първото, което бе направила, щом бе стигнала в Аризона, бе да легне с него. Сигурно не бе очаквала да забременее толкова бързо, но какво толкова, по дяволите, понякога човек се възползва от случая и удря джакпота!

Дали Харпър Нийли нямаше да се заинтересува от това?

В края на краищата изобщо не стигна до парите. Новината бе прекалено добра, за да чака. Измъкна се бързо от стаята на Роана и се върна в собствения си апартамент. Харпър бе единствената й надежда. Той бе доста странен тип, плашеше я, но и я възбуждаше: Изглеждаше така, сякаш не съществуваше нищо прекалено низко или долно, нищо, което да откаже да направи. Странно колко много мразеше Уеб, почти не можеше да мисли за нищо друго, но това бе нейното предимство. Харпър два пъти се бе провалил, но щеше да продължи да опитва. Той бе като пушка, трябваше само да го насочи и да стреля.

Обади му се и си уреди среща.

 

Очите на Харпър заблестяха със студена, смъртоносна светлина, която накара Корлис да потрепери едновременно от страх и задоволство. Реакцията му бе по-силна от очакваната.

— Сигурна ли си, че е бременна? — попита тихо той, като се отпусна назад в стола си, чиито предни крака се вдигнаха във въздуха. Приличаше на хищник, готов за скок.

— Видях проклетия тест — отвърна Корлис. — Беше най-отгоре в кошчето, така че може би го е направила тази сутрин. После двамата слязоха долу усмихнати и Уеб обяви, че ще се женят. Какво става с парите ми?

Харпър й се усмихна, а очите му бяха сини и празни:

— Пари ли?

Обхвана я луда паника. Нуждаеше се от малко пари, бе бързала прекалено много, за да вземе от тези на Роана, а сега вече наистина се нуждаеше от едно-две смъркания кокаин, за да влезе във форма. Наистина бе на самия ръб. Оставаха й само два дни, преди Уеб да я изгони. Харпър трябваше да направи нещо, но очакването направо я убиваше. Нямаше да може да се овладее, ако не вземеше малко кокаин.

— Изобщо не си споменавала за пари — провлече той, а от усмивката му по гърба й пробягаха студени тръпки. Огледа се нервно наоколо. Никак не й харесваше. Всеки път се срещаше с Харпър на различно място, но винаги сред хора: на спирката или в някой бар. Освен това, с изключение на първата им среща, винаги се бяха виждали извън града.

Този път й бе дал указания как да стигне до една разнебитена малка каравана насред пустошта. Мястото бе гробище за стари коли, но можеха да се видят и нахвърлени безразборно стари столове, кашони и други вехтории. Караваната бе малка и се състоеше от тясна кухня с масичка и два стола, разбито канапе и телевизор, а отвъд тях се виждаше баня с размерите на тоалетна, и спалня, в която леглото заемаше почти цялото пространство. Навсякъде бе осеяно с използвани чинии, бирени бутилки, смачкани цигарени кутии, препълнени пепелници и мръсни дрехи.

Това не бе домът на Харпър. Върху пощенската кутия отвън беше изписано друго име, но не можеше да си спомни точно какво. Той бе казал, че караваната принадлежи на негов приятел. Сега се питаше дали „приятелят“ някога изобщо е чувал за Харпър Нийли.

— Трябва да ми дадеш малко пари — изстреля тя. — Такава бе сделката ни.

— Не. Сделката ни бе ти да ми подаваш информация за Талант, а аз, вместо теб, да се погрижа за проблемите ти.

— Е, доста добре се погрижи за тях! — отсече тя.

Харпър премига бавно, а студените му сини очи сякаш се превърнаха в късчета лед и Корлис със закъснение си пожела да бе държала устата си затворена.

— Отнема повече време, отколкото очаквах — поде с по-умолителен тон. — Съсипана съм, а имам нужда от толкова неща. Знаеш как са момичетата…

— Знам как са наркоманите — отвърна с безразличие той.

— Не съм наркоманка! — избухна тя. — Просто използвам по малко от време на време, за да успокоя нервите си.

— Разбира се, и лайното ти не мирише, нали?

Корлис се изчерви, но нещо в начина, по който Харпър я гледаше, я накара да не го вбесява повече. Стана нервно от кожената кушетката, като отлепи изпотените си бедра. Забеляза как той огледа краката й и си пожела да не, бе слагала шортите. Но просто бе толкова дяволски горещо, а и не бе очаквала да седи на кожено канапе. Искаше й се да не бе слагала точно тези шорти, но те бяха любимите й точно защото бяха толкова къси и впити, а и бяха бели, за да изпъква тенът й.

— Трябва да вървя — рече тя, като се опита да прикрие раздразнението си. Харпър никога не се бе пробвал с нея, но и никога досега не бяха попадали на подходящо място. Не че беше грозен, съвсем не, но изпитваше истински ужас от него. Може би щеше да бъде по-склонна, ако наоколо има хора или ако се намираха в мотел, където някой би могъл да я чуе, ако се развика, тъй като Харпър й приличаше на човек, който кара жените да викат.

— Не носиш бикини, нали? — констатира той, без да помръдва от стола. — Виждам космите ти под шортите.

Корлис знаеше това, именно по тази причина шортите й харесваха толкова много. Обичаше мъжете да се заглеждат в нея, после да свеждат очи и отново да се взират с толкова похотлив поглед, че едва не изплезваха езици като разгонени псета. Това я караше да се чувства секси, възбуждаща. Но когато Харпър я погледна, изобщо не се почувства възбуждаща, а уплашена.

Той килна още по-назад стола и бръкна в десния джоб на дънките си. Извади торбичка, пълна с около трийсет грама бял прах, която бе свита и вързана с червена панделка. Панделката привлече погледа й, задържа го. Никога досега не бе виждала торбичка за кокаин, завързана с червена панделка. Изглеждаше й екзотично, нереално.

Харпър завъртя малката торбичка на пръста си — наляво-надясно.

— Това ли искаш или пари?

Пари, опита се да каже тя, но устните й не можаха да произнесат думите. Наляво-надясно продължи да се клати малката торбичка, наляво-надясно. Не, можеше да отклони поглед от нея, хипнотизирана, възбудена. В малката торбичка имаше сняг, коледен подарък, привързан с червена панделка.

— М-може би само мъничко — прошепна тя. Просто мъничко. Само от това се нуждаеше. Малко смъркане, за да прогони нервността си.

Харпър се извърна небрежно и избута всичко от мръсната малка масичка, събаряйки вестниците, пепелниците и мръсните чинии на пода, където, те се присъединиха към останалия боклук и изглеждаха съвсем у дома си собственикът на караваната. Сигурно изобщо нямаше да забележи. После развърза червената панделка и внимателно изсипа част от белия прах на масата. Корлис нетърпеливо се устреми напред, но той я погледна студено и тя замръзна.

— Почакай! — рече той. — Все още не е готово за теб.

На пода лежеше малка картонена картичка за абонамент за някакво списание. Харпър я взе и започна да разделя мъничката бяла купчинка върху масата на прави линии. Корлис наблюдаваше бързите му, сигурни движения. И преди го бе правил, и при това много пъти. Изненада се, тъй като смяташе, че умее да разпознава наркоманите, а Харпър не притежаваше нито един от признаците.

Сега малките редички бяха съвършени, четири на брой. Не бяха много дълги, но щяха да свършат работа. Корлис потрепери, без да отделя поглед от тях, в очакване на позволение да се приближи.

Харпър извади от джоба си сламка. Беше обикновена сламка за сода, отрязана така, че бе дълга не повече от три сантиметра. Бе по-къса, отколкото й харесваше, толкова къса, че трябваше да се наведе над масата и да внимава да не бутне с ръка линиите и да не ги разпръсне. Но все пак бе сламка и когато той й я подаде, нетърпеливо я грабна.

Харпър посочи едно определено място на пода:

— Можеш да застанеш тук.

Караваната бе толкова малка, че трябваше да направи само една крачка. Корлис пристъпи, после погледна масата, а след това Харпър. Щеше да се наложи да се наведе напред и да се протегне, за да достигне белите линии.

— Прекалено далеч е — промълви тя.

Той сви рамене:

— Ще се справиш.

Тя се протегна и подпря лявата си ръка на масата, като внимателно държеше малката сламка в дясната. Наведе се напред, като се крепеше, надявайки се да не падне и да събори масата. Смръкна и вдигна сламката към носа си, очаквайки нетърпеливо тръпката, екстаза, който щеше да изпита, когато главата й олекне, блясъка…

— Не го правиш правилно — обади се Харпър.

Тя замръзна, а погледът й не се отделяше от сладките малки линии. Трябваше да ги има. Не можеше да чака повече. Но не смееше да помръдне, страхуваше се нещо да не стане, ако помръдне, преди Харпър да й е разрешил.

— Първо трябва да си смъкнеш гащите.

Гласът му бе безизразен, сякаш играеха на „Може ли?“. Но сега вече знаеше какво желае той и от облекчение коленете й почти омекнаха. Беше просто чукане, нищо важно. И какво значение имаше, че е по-стар от всички, които някога е чукала? Малките линии я зовяха и възрастта му нямаше никакво значение.

Забързано смъкна шортите си до коленете. После понечи да ги свали съвсем, но Харпър отново я спря.

— Остави ги така. Не искам да разтваряш краката си, по-тясна е, когато са събрани.

Тя сви рамене.

— Както предпочиташ.

Веднага щом застана зад нея, престана да му обръща внимание. Съсредоточена върху кокаина, се наведе напред и подпря лявата си ръка на масата. Връхчето на сламката докосна белия прах и тя вдъхна рязко точно когато той я тласна, влизайки дълбоко в нея, а от силата на тласъка му сламката падна върху, масата и разбърка правилните редички на кокаина. Не бе възбудена и затова я болеше. Но преследваше кокаина със сламката, а той я тласкаше непрекъснато и й пречеше да улучи. Корлис изхлипа, опитвайки се трескаво да остане неподвижна и да вдишва толкова силно, колкото можеше, за да смръкне всяка частица, до която се докоснеше сламката й.

Кокаинът бе пръснат по цялата маса. Нямаше смисъл да се опитва да улучи, само трябваше да разпредели вдишванията си успоредно с ритмичните му тласъци. Вече нищо нямаше значение, дори грубостта му, проклет да е, тъй като успяваше да вдиша достатъчно и блясъкът и блаженството обхващаха цялото й тяло. Вече не я интересуваше какво прави, ако можеше да й доставя кокаин и ако се погрижеше за Уеб Талант, преди това копеле да я изхвърли от Дейвънпорт.

 

Същия следобед, когато се върна от среща с историческото общество, Роана отвори вратата на гаража и забеляза, че Корлис се е върнала преди нея и се е възползвала от отсъствието й, за да паркира на нейното място. Въздъхна, натисна бутона на дистанционното, за да затвори, вратата и паркира отвън. Корлис щеше да си отиде след два дни, можеше търпеливо да изчака дотогава. Ако кажеше нещо, за гаража, щеше да се развихри поредният скандал, който щеше да разстрои Лусинда — нещо, което би искала да избегне.

Вървеше през двора към задния вход, когато нещо трепна в сърцето й, тя спря и се огледа. Бе един от най-красивите дни, които бе виждала. Небето беше наситено синьо, а въздухът бе необикновено чист, без обичайните влажни изпарения. Горещината бе толкова силна, че също като в оранжерия бе освободила наситения тежък аромат на розовите храсти, отглеждани от десетилетия и отрупани с цвят.

Долу, в конюшните, конете подскачаха наоколо и енергично мятаха лъскавите си гриви. Тази сутрин Уеб я бе помолил да се омъжи за него. А освен това носеше детето му под сърцето си.

Бременна. Наистина бе бременна. Все още бе малко зашеметена, сякаш това не се случваше с нея, и бе толкова разсеяна, че нямаше никаква представа какво бе дискутирано на срещата на историческото общество. Свикнала бе с мисълта, че единствено тя обитава тялото си. Как щеше да свикне с идеята, че някой друг живее в нея? Чуждо същество, което я плашеше. Как можеше нещо толкова странно да бъде толкова скъпо? Бе толкова щастлива, че й се искаше да заплаче.

Това също й се струваше странно. Беше щастлива. Внимателно се вслуша в усещането. Щеше да се омъжи за Уеб. Щеше да отглежда деца и коне. Погледна огромната стара къща и почувства да я заливат дълбоко въодушевление и чувство за притежание. Дейвънпорт беше неин. Сега наистина бе неин дом. Да, беше щастлива. Дори въпреки неизбежно наближаващата смърт на Лусинда, все пак бе изпълнена с чувство на задоволство.

Уеб беше прав, Джеси бе отровила достатъчно живота й, убеждавайки я, че е прекалено грозна и тромава, за да я обича някой. Е, Джеси се бе оказала злобна кучка и бе излъгала. Роана чувстваше увереността с всяка пора на тялото си. Тя бе способно и привлекателно човешко същество и притежаваше особени умения по отношение на конете. Наистина я обичаха, Лусинда я обичаше, Лоуъл я обичаше, Беси и Танси я обичаха. Глория и Ланет бяха загрижени за нея, когато бе ранена, а Ланет се бе оказала изненадващо услужлива в болницата. Брок и Грег я харесваха. Харлан — е, кой би могъл да каже за Харлан? Но най-вече Уеб я обичаше. Бе я обичал през целия й живот, точно както бе казал. А и определено го възбуждаше, което означаваше, че в крайна сметка външният й вид не е толкова странен.

Усмихна се с вглъбена лека усмивка, като си спомни как я бе, любил предната нощ и на сутринта, след като тестът за бременност се бе оказал положителен. Нямаше никакво съмнение във физическата му реакция към нея, както и той не можеше да се съмнява в нейното собствено страстно желание.

— Видях я — продума той откъм кухненската врата. Не беше го чула да я отваря. — Стоеше си тук и мечтаеше в продължение на цели пет минути, а току-що на лицето ти цъфна тази тайнствена усмивка. За какво мислеше?

Все тъй усмихната, Роана мина покрай него, а кестенявите й очи бяха притворени и с такова многообещаващо изражение, че дъхът му секна.

— За яздене — промърмори тя и нарочно потри тялото си в неговото. И за теб.

Собствените му очи се притвориха, а страните му се зачервиха. Това бе първото прелъстително движение на Роана, което моментално го възбуди. Танси също бе в кухнята и весело печеше и вареше ястията за деня. Но него не го интересуваше дали е забелязала възбудата му. Извърна се и тихо, преднамерено последва Роана.

Тя го погледна през рамо, докато се качваха по стълбите, а лицето й грееше обещаващо. После ускори крачка.

Вратата на спалнята едва се бе затворила зад тях и Роана вече бе в прегръдките на Уеб.

 

Женитбата включва преодоляването на доста препятствия, мислеше си Роана на следващата сутрин, докато караше по дългия частен път. Списъкът с гости за венчавката бе много по-малък от този за партито на Лусинда и включваше общо четирийсет души, заедно със семейството, но все още имаше доста подробности, за които трябваше да се погрижи.

Двамата с Уеб трябваше да си направят изследване на кръвта днес следобед. Сутринта бе уредила доставката на цветя и бе наела фирма, която да се погрижи за организирането на приема. Беше поръчала и сватбената торта. Обикновено приготвянето на сватбените торти отнемаше седмици, но госпожа Търнър, чиято специалност бяха сладкишите, бе обещала да направи една „семпла и елегантна“ торта за единайсетте дни, които оставаха до насрочената дата. Роана разбра, че „семпла и елегантна“ бе тактичен начин да се каже по-малко натруфена, но нали това и предпочиташе. Трябваше да се отбие в дома на госпожа Търнър, за да посочи модела на тортата.

Освен това трябваше да си избере сватбена рокля. Ако не можеше да намери нещо подходящо в Куад Ситис за толкова кратко време, щеше да се наложи да отиде в Хънствил или Бирмингам.

За щастие Ивон бе изпаднала във възторг от перспективата за втора женитба на Уеб. Бе търпяла Джеси, но всъщност никога не я беше харесвала. Роана й допадаше много повече и тя дори каза, че винаги си е пожелавала Уеб да бе изчакал Роана да порасне, а не да бърза да се жени за Джеси. Ивон се бе хвърлила ентусиазирано във вихъра на приготовленията, заемайки се с тежката задача по разпращането на поканите и изявявайки желание да се справи с организирането на всичко останало, след като Роана направи избора си.

Роана стигна до второкласния път и спря, изчаквайки една кола от насрещното движение да мине. Когато ги натисна, спирачките й се сториха меки и тя се намръщи, натискайки отново педала. Този път усети по-добро съпротивление. Може би нивото на спирачната течност бе спаднало, въпреки че поддържаше колата си добре. Напомни си да се отбие в сервиза и да провери спирачките.

Зави надясно по второкласния път и потегли към магистралата. Колата, която току-що бе минала покрай, нея, бе поне на трийсетина метра напред. Роана постепенно ускори, а мислите й се отнесоха по роклята, която искаше: нещо семпло, по-скоро с цвят на слонова кост, отколкото чисто бяла. Имаше перли със златист оттенък, който щяха да изглеждат великолепно на фона на рокля с цвят на слонова кост. А полите можеха да бъдат обрани и тесни, което щеше да й отива повече от пищните в стил принцеса.

Наближаваше завой, след който следваше стоп на кръстовището, където пътят се включваше в натоварената магистрала 43 с четири платна. Роана зави и видя колата отпред да спира на стопа. Левият мигач й мигаше, докато чакаше промеждутък в потока, за да излезе на магистралата.

В този момент по второкласния път зави една кола и се насочи право към нея. Роана натисна педала на спирачката, за да намали скоростта, но той хлътна до пода, без да окаже никакво съпротивление.

Изведнъж я обхвана паника. Натисна няколко пъти педала, но нищо не се промени. Колата сякаш увеличи скоростта си. Нямаше спирачки, а двете платна на пътя бяха заети.

Времето сякаш се сви и стана прекалено кратко. Пътят се простираше пред нея, а идващата насреща кола й се стори два пъти по-голяма от нормалното. През съзнанието й преминаха светкавично мисли за Уеб, за бебето. Отдясно имаше дълбока канавка, а ограничителните мантинели бяха току до шосето, нямаше достатъчно място да се шмугне покрай спрялата на кръстовището кола, дори да не съществуваше опасността от пресичането на четирилентовото платно с натоварено движение.

Уеб! Мили боже, Уеб! Сграбчи волана, а мъката почти я задави, докато секундите отлитаха и времето й изтичаше. Не можеше да умре сега, не и след като имаше Уеб, не и когато детето му тъкмо започваше живота си вътре в нея. Трябваше да направи нещо…

Но когато споменът проблесна като ярка светкавица сред ужаса, който заплашваше да я погълне, изведнъж осъзна, че вече знае какво трябва да стори. Беше се оказала ужасен шофьор и се бе наложило да изкара още един шофьорски курс — в колежа. Знаеше как да се справя със занасяне и лоши условия по пътя, както и какво да прави в случай на проблем със спирачките.

Знаеше какво да прави!

Колата летеше напред, сякаш се движеше по нанадолнище, а пътят бе намазан с масло.

В главата й прозвучаха думите на инструктора, спокойни и прозаични: „Не поемай пряк удар, ако можеш да го избегнеш. Не удряй челно нищо, тъй като тогава стават най-тежките произшествия. Обърни колата, плъзни се настрани към мястото на сблъсъка, убий скоростта.“

Пресегна се към скоростния лост. Не се опитвай да го изключиш, каза си тя, спомняйки си уроците отпреди толкова време. Инструкторът бе казал, че така или иначе няма да може да спре. Чуваше гласа му толкова ясно, сякаш седеше до нея: „Включи на ниски скоростна предавка и дръпни ръчната спирачка. Ръчната спирачка работи механично, а не зависи от пневматичното налягане. Загубата на спирачна течност няма да й окаже никакво влияние.“

Спрялата кола бе вече на не повече от петнайсет метра. А приближаващата отсреща бе още по-близо.

Включи скоростния лост на ниска предавка и дръпна ръчната спирачка с все сила. Металът изскърца, а от гумите се вдигна черен пушек. Миризмата на изгоряло изпълни купето.

Колата вероятно ще се завърти напред. Овладейте завъртането, ако можете. Ако нямате достатъчно място и виждате, че ще ударите някого или ще ви ударят, опитайте се да маневрирате така, че да избегнете прекия сблъсък. Много по-вероятно ще бъде да се разминете с по-малки наранявания.

Задният край на колата се завъртя в отсрещното платно точно пред идващата кола. Изсвири клаксон и Роана мерна вбесено, изплашено лице просто като неясно петно зад предното стъкло. Завъртя волана, за да овладее завъртането и почувства как колата поднася в другата посока. Бързо завъртя волана обратно, за да овладее и това занасяне.

Идващата отсреща кола профуча на сантиметри, а клаксонът й продължаваше да свири. Значи оставаше само колата в собственото й платно, която все още търпеливо чакаше на стопа с включен мигач.

Шест метра. Нямаше повече място, нито време. Лявото платно бе вече свободно и Роана профуча през него. От другата страна на пътя се простираше нива, хубава и равна царевична нива. Излезе от пътя и се блъсна в страничната мантинела, а колата продължаваше да се носи странично. Удари силно заграждението, дървото се разби и цяла секция падна. Автомобилът се гмурна във високата човешки ръст царевица, като подскачаше и трополеше по браздите и вдигаше облаци прах във всички посоки. Роана бе запокитена напред, а коланът се впи силно в тялото й, връщайки я назад, когато колата най-после спря.

Остана така, с клюмнала върху волана глава, прекалено отпусната и замаяна, за да излезе от колата. Безмълвно прецени състоянието си. Всичко, изглежда, бе наред.

Изведнъж осъзна, че трепери неудържимо. Беше го направила!

Чу някой да вика, а после се потропа на страничното стъкло.

— Госпожо? Госпожо? Добре ли сте?

Роана вдигна глава и погледна уплашеното лице на някаква девойка. Насили треперещите си крайници да й се подчинят, разкопча колана и се опита да излезе. Вратата заяждаше. Блъсна с рамо, а девойката задърпа отвън и двете успяха да я отворят достатъчно, за да се измъкне Роана.

— Добре съм — успя да промълви тя.

— Видях ви как излязохте от пътя. Сигурна ли сте, че сте добре? Ударихте се доста здраво в оградата.

— Оградата понесе по-тежката част от удара. — Зъбите на Роана затракаха и тя трябваше да се облегне на колата, за да не се свлече на земята. — Спирачките ми отказаха.

Очите на девойката се ококориха.

— О, боже! Вие сте отбили от пътя, за да не ме блъснете, нали?

— Идеята ми се струваше по-добра — промълви Роана, а коленете й се огънаха.

Момичето се хвърли към нея и я подхвана.

— Сигурно сте ранена!

Роана поклати глава, опитвайки се да овладее треперенето на коленете си, тъй като девойката сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

— Не, просто съм уплашена, това е всичко. Краката ми са като омекнали спагети. — Пое си дълбоко въздух. — В колата имам клетъчен телефон: Просто ще повикам някого…

— Ще ви го донеса — каза момичето, отвори вратата по-широко и се пъхна в купето, за да потърси телефона. След кратко ровене успя да го открие под предната дясна седалка.

Роана пое още няколко пъти въздух, преди да се обади у дома. Последното, което желаеше, бе да притесни ненужно Уеб или Лусинда, така че трябваше да овладее гласа си.

Беси вдигна телефона и Роана попита за Уеб. Той се озова на слушалката след секунди:

— Няма и пет минути, откакто тръгна — подкачи я той. — За какво друго си се сетила?

— За нищо — отвърна тя, като изпита, тайна гордост от това колко спокойно звучи. — Ела до кръстовището да ме прибереш, имах проблеми със спирачките на колата и излязох от пътя.

Уеб не й отвърна. Чу се само яростна приглушена ругатня, а после тракване и телефонът замлъкна.

— Тръгна — обясни на момичето и натисна бутона „Край“.

 

Уеб благодари на девойката за помощта й, отведе Роана до камиона си и я откара в Дейвънпорт толкова бързо, че тя трябваше да се държи за страничната дръжка, за да не залита. Когато пристигнаха в имението, той настоя да я внесе на ръце.

— Пусни ме! — изсъска тя, когато я вдигна. — Ще извадиш ума на всички от притеснение.

— Тихо — промълви той и я целуна силно. — Обичам те и си бременна. Да те нося на ръце ме кара да се чувствам по-добре…

Тя обви ръце около шията му и притихна. Трябваше да признае, че топлината и силата на едрото му тяло бяха много успокоителни, то сякаш попиваше част от нея през кожата си. Но както бе предвидила, фактът, че не използваше собствените си крака, събра набързо всички и те я затрупаха с притеснени въпроси.

Уеб я пренесе във всекидневната и я сложи на една от кушетките толкова внимателно, сякаш бе направена от фин порцелан.

— Добре съм, добре съм — продължаваше да повтаря тя на хора от въпроси. — Дори не съм натъртена.

— Донеси й нещо горещо й сладко за пиене! — нареди Уеб на Танси, която хукна веднага.

— Без кофеин! — извика след нея Роана, като мислеше за бебето.

След като се увери за десети път, че не е ранена, Уеб се изправи и й каза, че отива да огледа колата й.

— Ще дойда с теб — продума облекчено тя при перспективата да се измъкне от цялата тази суетня и се надигна, но веднага бе удавена, в протестите на женската част от домочадието.

— Категорично няма да отидеш, млада госпожице — изрече Лусинда като най-авторитетна. — Преживяла си шок и трябва да си почиваш.

— Не съм ранена — повтори отново Роана, като се питаше дали всъщност някой изобщо, я чува.

— Е, тогава аз съм тази, която се нуждае от това ти да почиваш. Ще ме уплашиш до смърт, ако тръгнеш да обикаляш наоколо, когато здравият разум ти диктува да дадеш възможност на организма си да се съвземе от шока.

Роана изгледа Уеб красноречиво. Но той повдигна вежди и сви рамене, без да показва ни най-малко съчувствие.

— Не мога да ти позволя да обикаляш наоколо — промърмори и сведе поглед към корема й.

Роана се отпусна, сгряна от мълчаливото им общуване, от споделената мисъл за детето им. И въпреки че Лусинда откровено използваше емоционално изнудване, за да постигне своето, все пак го правеше от искрена загриженост и Роана реши, че няма да й навреди, ако позволи да се посуетят около нея през останалата част от деня.

Уеб излезе и тръгна към камиона си, като се вгледа замислено към мястото, където бе стояла колата на Роана. На земята имаше тъмно, влажно петно, видимо дори оттам, където се намираше той. Приближи се и се наведе, разглеждайки известно време петното, преди да го докосне с пръст, а после подуши мазните остатъци. Определено бе спирачна течност, и то доста. В системата трябва да бе имало съвсем малко, а и тя е щяла да бъде изпомпана още при първото натискане на спирачките.

Можеше да бъде убита. Ако бе преминала през магистралата, вместо да скочи в онази царевична, нива, вероятно щеше да бъде сериозно ранена, ако не и убита на място.

Смрази го чувство на ужас. Неизвестният призрачен нападател може би бе ударил отново, но този път се бе насочил към Роана. А защо не? Нима не беше го направил предишния път с Джеси? При това доста по-успешно.

Не използва клетъчния си телефон поради незащитените му канали, нито се върна вътре в къщата, тъй като щеше да бъде посрещнат с неизбежни въпроси. Вместо това отиде до конюшните и използва телефона на Лоуъл. Треньорът изслуша разговора, а плътните му, побелели вежди се смръщиха, над очите му, заблестели от гняв.

— Смяташ, че някой се е опитал да навреди на госпожица Роана? — попита той веднага щом Уеб затвори телефона.

— Не знам. Възможно е.

— Същият човек, който влезе в къщата?

— Ако спирачките й са били умишлено повредени, ще трябва да се съглася с твърдението ти.

— Това ще означава, че е бил тук миналата нощ и се е въртял около колата й.

Уеб кимна с каменно изражение. Опита се да не отпуска юздите на въображението си, докато не се увери, че в колата на Роана наистина е било бърникано, но не можеше да овладее пристъпа на паника и гняв при мисълта за близостта на онзи човек.

Тръгна към кръстовището, като непрекъснато се оглеждаше наоколо. Не смяташе, че може да бъде капан, устроен, за да го изкара на открито, тъй като нямаше начин да се предвиди съвсем точно къде ще катастрофира Роана. Макар да съзнаваше, че приблизително на същото място бе стреляно от засада по него, този път се опасяваше, че атаката не е била насочена срещу него, а точно срещу Роана, може би тя не просто се бе озовала на неподходящото място в неподходящото време през онази нощ, когато бе ударена по главата? Може би просто бе извадила късмет, че е успяла да извика и да събуди цялата къща, преди копелето да може да довърши работата си.

Джеси бе убита, но, за бога, нямаше да позволи нещо да се случи на Роана. Нямаше значение какво трябва да стори, но щеше да я запази жива.

Паркира камиона до мантинелата точно преди съборената част и изчака шерифа. Скоро след том Бешърс се появи, а Були седеше на предната седалка до него. Двамата мъже излязоха и заедно с Уеб тръгнаха през повалените царевични стебла към мястото, където бе спряла колата. Всички бяха сериозни и мълчаливи. След предните два инцидента се искаше доста, за да повярва човек, че спирачките на Роана са се развалили сами — и всички го съзнаваха.

Уеб легна по гръб и се пъхна под колата. Счупените царевични стебла го деряха по гърба, а около ушите и носа му забръмчаха дребни насекоми. Миризмата на масло и спирачна течност изпълни ноздрите му!

— Карл, подай ми фенерчето си — обади се той и големият фенер му бе подаден под колата.

Включи го и насочи лъча му към спирачната тръбичка. Почти веднага забеляза разреза.

— Искате ли и вие да го погледнете? — покани ги той.

Карл легна и изсумтя, докато се пъхаше под колата, проклинайки заради бодежите от острите пречупени царевични стъбла.

— Твърде стар съм за това — промърмори той. — Ох! — Були отказа да се присъедини към тях, тъй като бе понапълнял след пенсионирането си и щеше да му бъде доста трудно да ги последва.

Карл се спря до Уеб и се намръщи, когато видя среза.

— Кучият му син! — изруга той, като повдигна глава, за да огледа по-отблизо, без да докосва нищо. — Почти е прерязан. Много хубав и пресен разрез. Дори да бе успяла да се качи нормално на магистралата, щеше да катастрофира, когато стигнеше до светофара на 157-а улица. Предполагам, било е чист късмет да отбие по този начин в нивата.

— Умение, а не късмет — отвърна Уеб. — Вземала е допълнителни шофьорски курсове в колежа.

— Без майтап. Бих искал повече хора да си направят този труд и тогава няма да се налага да събираме парчета от тях по магистралата. — Погледна към Уеб, забеляза стягането на челюстта му и продължи: — Извинявай.

Внимателно се измъкнаха изпод автомобила, въпреки че Карл отново заруга, когато едно стебло закачи ризата му и я скъса.

— Провери ли останалите коли в къщата? — попита Були.

— Погледнах набързо под всичките. Единствено тази на Роана е била пипана. Тя обикновено паркира в гаража, но снощи остави колата си отвън.

— Е, прекалено много съвпадения. — Карл се почеса по брадичката — знак, че размишлява — Защо не е паркирала в гаража?

— Корлис бе паркирала на нейното място. Напоследък имаме доста неприятности с Корлис и й казах, че трябва да се изнесе. Щях да я накарам да премести колата си, но Ро ме помоли да не я закачам и да не създавам излишни тревоги на Лусинда.

— Може би в крайна сметка е трябвало да създадеш тази бъркотия. Смяташ ли, че Корлис може да направи нещо такова?

— Бих се изненадал, ако различава спирачен маркуч от корда за риболов.

— А дали няма приятели, които биха свършили това вместо нея?

— Нямаше ме цели десет години — отвърна Уеб. — Не знам с кого се среща. Но ако намереше някой да бърника спирачния маркуч, щеше да бъде на моята кола, а не на Роанината.

— Но твоята е била в гаража.

— Корлис има дистанционно за вратите. Всички имаме. Ако тя стои зад това, нямаше да има значение дали колата е в гаража или отвън.

Карл отново потри брадичката си.

— Нищо не се връзва, нали? Сякаш имаме парченца от десет различни пъзела. Просто няма никакъв смисъл.

— О, има — сериозно рече Були. — Просто още не сме разбрали какъв.