Линда Хауърд
Сенки от мрака (20)

Деветнадесета глава

Приемът приключи, гостите се разотидоха. Оркестърът бе събрал инструментите си и също бе заминал. Персоналът от фирмата — доставчик бе почистил, измил и прибрал всичко в два камиона и си бе тръгнал, изморен, но добре платен.

Лусинда, изтощена от нечовешкото усилие, което бе положила тази вечер, си бе легнала веднага и скоро всички я бяха последвали.

Както обещаваше, бурята се бе развихрила с ярки светкавици, оглушителни гръмотевици и пороен дъжд. Роана наблюдаваше цялото представление от тъмната си и сигурна стая, сгушена удобно в креслото си. Вратите към верандата бяха разтворени широко, така че да може да се наслади напълно на свежия аромат на дъжда и да наблюдава как вятърът го навява на талази по земята. Свила се бе под леко меко одеяло, освежена от влагата във въздуха. Бе отпусната и леко сънлива, хипнотизирана от дъжда, а тялото й бе потънало в успокоителните дълбини на пълното спокойствие.

Най-силните пристъпи на бурята вече отминаваха и дъждът бе започнал да се лее равномерно и обилно, придружаван от случайни проблясвания на светкавици. Седеше доволна и си спомняше не сцената във вътрешния двор, а онзи миг преди тоста на Лусинда, когато двамата с Уеб бяха обгърнати от вълшебството, наситено със страст.

Наистина се бе оказала страст, нали? Сладка и гореща. Погледът му, изгарящ кожата й, се бе спуснал към гърдите й. Те се бяха разтуптели, а зърната им се бяха устремили към него. Не би могла да се заблуди относно намеренията му. Уеб я бе пожелал.

Някога щеше да отиде при него, нехаейки за всичко друго, освен за желанието си. Сега остана в собствената си стая и наблюдаваше дъжда: Не можеше да тръгне след Уеб отново. Той знаеше, че тя го обича, бе знаел през целия си живот. Сега топката бе в неговите ръце, той трябваше да реши дали да я ритне обратно, или да я пусне покрай себе си. Не знаеше какво ще направи той или дали изобщо ще направи нещо, но наистина бе имала предвид това, което му бе казала на приема. Ако не бе сериозен в намеренията си, по-добре беше да не започва.

Очите й се притвориха, докато се вслушваше в дъжда. Беше толкова успокоителен, толкова приятен, чувстваше се отпочинала, независимо дали щеше да заспи тази нощ.

Замириса й леко на цигарен дим. Отвори очи и видя Уеб, който стоеше пред отворените врати и я наблюдаваше. Погледът му проникваше през тъмнината на стаята. Редките проблясващи светкавици му позволяваха да види Роана. Виждаше очите й, засенчени и спокойни, тялото и — отпуснато и очакващо… очакващо.

В същите кратки мигове на светлина тя забеляза, че той стои, облегнал рамо на вратата, в една небрежна поза, която не скриваше нито напрежението в стегнатите му мускули, нито напрегнатия поглед, с който я приковаваше — като хищник, готов да скочи върху жертвата си.

Бе полуоблечен. Смокингът й връзката вече ги нямаше. Снежнобялата му риза бе разкопчана и висеше отгоре върху панталоните. Стискаше полуизпушена цигара между пръстите си. Обърна се и я хвърли навън в дъжда, а после тихо прекоси стаята с гъвкава, дебнеща походка.

Роана не помръдна, не каза нищо, не го приветства, не го и отблъсна. Този ход бе изцяло негов.

Уеб се отпусна на колене пред креслото и сложи длани на бедрата й, приглаждайки мекото одеяло. Топлината от докосването му проникна дори през завивката.

— Господ ми е свидетел, че се опитах да стоя настрана от теб — промърмори той.

— Защо? — попита тя тихо, но ясно и просто.

Уеб се засмя дрезгаво.

— Господ знае — повтори отново.

После издърпа одеялото и го пусна на пода до креслото. Нежно плъзна ръце под нощницата и обхвана глезените й. След това погали бедрата й и ги разтвори така, че да остане между тях.

Роана се пое дъх на пресекулки.

— Зърната ти втвърдиха ли се? — прошепна той.

Тя едва успя да проговори:

— Не знам…

— Нека да проверя. — И плъзна длани под нощницата и обхвана гърдите й. До този момент Роана не съзнаваше колко много е копняла за това. Изстена на глас от облекчение, от удоволствие. Зърната й набъбнаха в дланите му. Той ги погали с пръсти и се засмя тихо. — Вярвам, че вече са готови — прошепна нежно. — Спомним си вкуса им, усещането, когато ги докосвах с устни.

Гърдите й изпълваха ръцете му с всяко учестено и задъхано вдишване. Желанието, горещо и страстно, се надигаше в слабините й, отпускаше я, превръщаше плътта й в топла и податлива на докосването му материя.

Уеб повдигна нощницата й, издърпа я през главата й и я пусна до одеялото. Роана седеше гола пред него, а крехкото й тяло се губеше в огромното кресло. Отново проблесна светкавица, разкривайки за миг гърдите и слабините й, набъбналите й зърна и разтворените бедра. Дъхът му изсвистя през стиснатите му зъби, а широките му гърди едва си поеха въздух. Плъзна бавно ръце нагоре, разтваряйки бедрата й все по-широко, докато не я разтвори цялата пред себе си.

Влажният, нощен въздух я обгърна в прегръдките си, а лекият ветрец охлади разгорещената й плът. Чувството за пълно разкриване, за уязвимост бе прекалено силно, за да го понесе и с тихо, уплашено ахване Роана се опита да се отскубне от Уеб.

Ръцете му се впиха в бедрата й.

— Не — промълви той. Бавно се наведе напред, докосвайки я леко, а устата му се сключи над нейната със сладост и нежност, които я замаяха. Целувката бе нежна като крилцата на пеперуда и дълга като самото лято. С изключително внимание Уеб вкуси от устните й. Едновременно с това палавите му пръсти си проправиха път между бедрата й, отваряйки тайните гънки, които защитаваха скритото място в тялото й. Роана се изви безпомощно, изстена, без да отлепя устни от неговите, завладяна от възбуждащото чувство да бъде разтворена.

Уеб продължи да я целува, а сладостта на устните му я подготви за смелата атака на пръстите му. Усещането бе невероятно, този контраст събуждаше чувствеността й по един невероятен начин. Беше едновременно съблазнена и пленена, омагьосана и отвлечена.

Устните му се оттеглиха от нейните, оставиха горещи дири по шията й, а после се озоваха върху гърдите й. Роана потъна в тъмните дебри на страстта и затрептя от желание. Зарови пръсти в гъстата му, мека като коприна коса. Замаяна, опиянена от възбуда, вдишваше горещия мъжки аромат на кожата му. Той бе горещ, толкова горещ, че топлината му я изгаряше дори през ризата му.

Устните му се спуснаха по тялото й. Езикът му погали, плиткото й пъпче, а слабините, й се свиха от удоволствието, разляло се в тялото й. Долу, още по-надолу…

Той сграбчи хълбоците й, придърпа я към себе си, а после повдигна краката й върху раменете си. Роана ахна от страх, от безпомощно очакване.

— Казах ти — промърмори Уеб. — Толкова си сладка, че съм готов да те изхрускам.

После я целуна с влажни и горещи устни. Бедрата й се повдигнаха трескаво, а петите й се забиха в гърба му. Изстена силно и се опита да заглуши звука с ръка. Не можеше да го понесе, прекалено опияняващо бе — едновременно мъчение и екстаз — и бедрата й се отдръпнаха в напразен опит да избяга от усещането. Но Уеб я сграбчи и я притисна още по-силно към себе си, а езикът му се плъзна още по-дълбоко. Тя достигна върха и потрепери, захапвайки ръката си, за да не извика от разтърсващото я удоволствие.

Когато усещанията най-после се поуталожиха и я освободиха от тъмните си водовъртежи, Роана се отпусна безсилно в креслото. Не можеше да помръдне. Дори животът й да зависеше от това, нямаше нито силата, нито енергията поне да отвори очите си. Каквото и да поискаше да й направи сега, можеше да действа спокойно, тя бе открита, готова да отстъпи, изцяло подвластна на всички негови желания.

Уеб свали бедрата й от раменете си и тя усети движенията му, почувства кожата му, докато той събличаше ризата си. Опита се да повдигне натежалите си клепачи, докато той сваляше панталоните си и ги пускаше на пода. Нетърпеливостта му бе дива и необуздана. Придърпа Роана още по-напред, смъкна я от креслото, сложи я върху скута си и с един тласък проникна в нея. Прониза я толкова силно, че сякаш я рани. Плътта му бе толкова гореща, че сякаш я беляза. Нейната собствена тежест подпомагаше проникването му. Роана задавено изстена.

Уеб изпъшка и се отпусна назад на ръцете си, така че тялото му мощно се изви под нея.

— Знаеш какво да правиш — изрече през зъби. — Давай, язди!

И Роана го направи. Тялото й автоматично се подчини, повдигайки се и спускайки се плавно. Яздеше го бавно и с всяко следващо движение го завладяваше. Тялото й бе чиста магия, движеща се с онази плавна грация, която винаги го бе пленявала, обгръщаше го, а после го измъчваше със заплахата от отдръпването, докато се движеше нагоре и почти го оставяше… не, не… а после отново надолу, а той стенеше от неистово желание да бъде обгръщан и милван. Усещането се разгоря нетърпимо и тласъците му станаха още по-мощни. Роана извика безпомощно, а сладката й пулсираща женственост нежно го обгърна, докато не стигна отново до оргазъм.

Дрезгав стон се изтръгна от гърлото му и Уеб се надигна, отхвърляйки я върху креслото. Прикова я със собствената си тежест и продължи да прониква в нея отново и отново.

После се отпусна тежко върху Роана, разтреперан и облян в пот. Освобождаването му бе толкова изтощително, че не можеше да говори, нито да мисли. След известно време част от силата на мускулите му се възстанови и той се отдръпна, а от устните й се отрони безмълвен протест. Стана и изрита панталоните си, после вдигна Роана на ръце и я отнесе в леглото. Притисна я към себе си, а тя се сгуши в прегръдките му и заспа. Уеб зарови лице в косите й и също позволи на тъмнината да го обгърне.

По някое време по-късно Роана се раздвижи в ръцете му и стана от леглото. Уеб веднага се събуди, обезпокоен от липсата й. Премига сънливо към бледото петно на голото й тяло.

— Ро? — промърмори той.

Тя не му отвърна, а продължи да върви спокойно и целенасочено към вратата. Голите й стъпала потъваха в дебелия килим. Изглеждаше така, сякаш плува във въздуха.

Косата му се изправи от ужас и той скочи от леглото. Ръката му затисна вратата точно преди Роана да натисне дръжката. Взря се в лицето й. Очите й бяха широко отворени, а изражението й бе неподвижно и безизразно като на статуя.

— Ро — дрезгаво продума Уеб. Прегърна я и я притисна към гърдите си. — Събуди се, скъпа. Хайде, мила, събуди се. — Разтърси я леко.

Тя премига веднъж-дваж, прозя се и се сгуши още по-плътно в прегръдките му. Той я притисна по-силно и почувства как напрежението бавно обхвана тялото й, след като разбра, че е извън леглото, застанала пред вратата.

— Уеб? — Гласът й звучеше задавено и ужасено. Потрепери, а кожата й настръхна. Той я взе на ръце и я отнесе обратно в леглото, сложи я под топлите завивки и легна до нея. Притисна я към топлото си тяло и я поддържа така, докато тръпките постепенно отзвучаха. — О, мили боже! — прошепна Роана, а думите й бяха по-скоро въздишка без звук. — Отново го направих. Нямах никакви дрехи върху себе си. Едва не излязох от стаята си чисто гола. — Започна да се мята в ръцете му, опитвайки се да стане. — Трябва да си сложа нощницата — рече трескаво. — Не мога да спя така.

Уеб овладя движенията й и я притисна към леглото.

— Чуй ме — започна, но тя продължи да опитва да се отскубне от него, докато накрая собствената му тежест притисна крехкото и тяло към леглото. — Шшт, шшт — прошепна в ухото й. — С мен си в безопасност, скъпа. Събудих се веднага щом напусна прегръдките ми. Не трябва да се притесняваш, няма да те оставя да напуснеш тази стая.

Дишането й бе накъсано, а от очите й се търкулнаха две сълзи и попиха в косите й. Той потри влажните пътечки с брадясалата си буза, а после доизтри следите с устни. Тялото й бе толкова меко, че желанието да почувства близостта й се възобнови. Разтвори бедрата й.

— Тихо сега — прошепна той и потъна в дълбините й.

Тя изхлипа пак, но замря при проникването му. Уеб лежеше върху нея и чувстваше как тялото й постепенно се отпуска.

— Няма да ти позволя да станеш — прошепна той успокоително и започна да се движи в нея.

В началото Роана просто лежеше неподвижно и се подчиняваше на желанието му, а това му бе достатъчно. После жаждата му нарасна, пожела да получи нещо повече от, спокойно приемане, ускори ритъма и започна да прониква в нея така, че я накара да стене, запали неподозиран огън в кръвта й и предизвика собствения й страстен устрем към него. Тя достигна върха, а самият той потъна дълбоко в нея, пулсирайки от собственото си освобождаване.

После Роана отново се опита да стане и да сложи нощницата си, но той не я пусна. Трябваше да му се довери, да може да заспи със съзнанието, че ако се опита да стане, той ще се събуди, че няма да й позволи да обикаля къщата, безпомощна в съня си.

Роана се сгуши в него, опустошена от мисълта за това, което едва не се бе случило. Отново заплака, едно задавено хълцане, което се опита да задуши. От години не бе плакала, но сега не можеше да спре, сякаш огънят на удоволствието, което бе получила от любовта му, бе изпепелил защитните й стени и вече не можеше да сдържа никакви емоции.

Случилото се, откакто Лусинда я бе изпратила в Аризона да търси Уеб, бе прекалено много. Час след като го бе открила, вече лежеше под него й оттогава нищо не бе същото. Колко време бе минало от онази нощ? Три седмици? Три седмици, в които бе изпитала разтърсващ екстаз, и опустошителна болка, три седмици на напрежение, безсънни нощи и страх. Трябваше да прибави и последните дни, в които се бе почувствала променена отвътре, смело погледнала напред и по този начин — възродена за нов живот.

Обичаше Уеб, обичаше го толкова много, сякаш всяка частица от тялото й живееше заради него. Боготвореше го с цялата си душа. Тази нощ той я бе любил без никакъв гняв, с възбуждащо чувство за притежание и чувственост. Не тя бе отишла при него, а той бе дошъл при нея и я държеше в прегръдките си, сякаш изобщо не възнамеряваше да я пусне.

Но ако го направеше, ако когато дойдеше утрото, й заявеше, че всичко това се е оказало грешка, тя щеше да оцелее. Щеше да я боли, но можеше да продължи напред. Разбрала бе, че може да понесе почти всичко, че бъдещето все още лежи пред нея.

Странно, но щом проумя, че може да живее без него, близостта му й стана още по-скъпа. Плака, докато изворът на сълзите й пресъхна, а Уеб я държеше през цялото време, галеше косите й, шепнеше й успокоително. Изтощена емоционално и физически, Роана най-после заспа.

Беше шест часът, когато се събуди, а утрото бе окъпано и свежо от снощния дъжд. Бурята отдавна бе отзвучала, птиците пееха опиянено. Вратите към верандата все още стряха отворени, а Уеб се бе навел над нея.

— Благодаря на Бога — промърмори той дрезгаво, когато забеляза очите й да се отварят. — Не зная колко още щях да издържа. — После я притисна към себе си и тя забрави за утрото и за разбуждащата се къща. Въпреки нетърпението си, Уеб я любеше с бавна наслада, която не бяха успели да вкусят, през нощта.

Най-накрая я прегърна силно и избърса от очите й сълзите, този път предизвикани от удоволствие.

— Мисля, че намерихме лек за твоето безсъние — подразни я Уеб с дрезгав и напрегнат глас от собственото си освобождаване.

Роана се засмя задавено и захлупи лице на рамото му.

Той притвори очи и тихият и щастлив звук отекна в душата му. Гърлото му се стегна, а очите му овлажняха. Тя се бе засмяла. Роана се бе засмяла.

Тихият й смях замря. Тя продължи да притиска лице към гърдите му, а пръстите й се плъзнаха по тялото му.

— Мога да се справя с безсънието — Каза тихо. — Но да знам, че ходя насън… това направо ме ужасява.

Уеб погали гърба й, проследявайки всяко прешленче.

— Обещавам ти — отвърна той, — че ако си в леглото с мен, няма да ти позволя да излезеш от стаята.

Тя потрепери, но по-скоро от възхитителните усещания, предизвикани от нежните му пръсти, спускащи се гальовно по гърба й.

— Не се опитвай да отвлечеш вниманието ми — промълви тя. — Наистина ще се чувствам по-сигурна, ако нося нощницата си.

Уеб се повдигна така, че да я гледа в очите.

— Но аз не искам между нас да има нощница — заубеждава я той. — Искам да усещам кожата ти, гърдите ти. Искам да заспиш и да знаеш, че няма да позволя нищо да ти се случи, докато аз съм този, който е до теб.

Роана замълча и Уеб разбра, че все още не е успял да я убеди, но засега нямаше да спори повече. Бавно прокара пръсти през обърканите й къдрици, пускайки кичурите така, че слънчевите лъчи си играеха с тях, осветявайки ги в червено, в златисто, в наситено кафяво. Спомни си нощта, в която я бе имал за първи път, и се прокле за собствената си грубост. Спомни си безкрайно празните нощи, в които би могъл да я люби — и се прокле за глупостта си.

— Смятах, че постъпвам много благородно, като не се възползвам от теб — промълви той с мързелива и развеселена усмивка.

— Глупчо — прошепна тя и потърка буза в окосмените му гърди:

Уеб се опита да продължи с обясненията:

— Изнудих те още онази първа нощ. Не исках да мислиш, че нямаш избор.

— Глупчо. — Отметна глава назад и го погледна, а кафявите й очи бяха наситени с чувствено задоволство. — А аз мислех, че не ме искаш.

— Мили боже! — промърмори той. — И ти наричаш мен глупчо.

Роана се усмихна и отново отпусна глава върху гърдите му.

Уеб се замисли за изстрелите, които някой бе насочил към него предния ден, за опасността, пред която Роана вече се бе изправила заради него. Трябваше да се махне от Дейвънпорт и от живота й заради собствената й безопасност, както и заради тази на всички останали в къщата. Но не можеше, тъй като още преди да се върне в Дейвънпорт, вече бе пренебрегнал нейната безопасност.

Сложи ръка на корема й, измервайки тясното разстояние между хълбоците й. За миг се вгледа в контраста между голямата си, груба, почерняла от слънцето ръка и гладката й копринена кожа. Беше си създал навик винаги да предпазва жените от бременност, а и опасността от СПИН бе придала още повече смисъл на привичката му. Всичките му принципи бяха пометени, когато Роана се бе оказала под него, нито веднъж не бе ползвал презерватив — нито, в Ногалес, нито през изминалата нощ. Погали с длан корема й.

— Имала ли си менструация след онази нощ в Ногалес?

Тонът му бе равен, тих, но думите увиснаха помежду им.

Роана замръзна по типичния за нея начин, като не помръдваше, с изключение на вдишването и издишването. Най-после внимателно отвърна:

— Не, но и никога не е била редовна. Доста пъти пропускам по цял месец.

Искал бе сигурност, но още нямаше да я получи. Потри длан в корема й, а после обхвана нежно едната й гърда. Харесваше гърдите й, толкова твърди, стегнати и елегантно оформени. С чувствено удоволствие наблюдаваше как зърното й веднага се надигна, сякаш молеше за внимание. Дали зърната й не бяха малко по-тъмни, отколкото през онази първа нощ? Боже, харесваше му реакцията й, моменталният й отклик.

— Гърдите ти винаги ли са били толкова чувствителни?

— Да — прошепна тя, а гласът й пресекна от удоволствието, което я заливаше. Поне бяха, когато той ги гледаше или докосваше. Не би могла да потисне реакцията на тялото си, така както не би могла да спре изгрева и залеза на слънцето.

Самият той не бе имунизиран. Въпреки че не бе минало много време, откакто се бяха любили, възбудата му нарасна, докато наблюдаваше как гърдите и страните й леко порозовяват.

— Как успя да се опазиш девствена цели двайсет и седем години? — почуди се той и отново се притисна към голите й бедра.

— Теб те нямаше тук — отвърна простичко тя, а откровената честност на любовта й го смири.

Почувствал, че започва да губи търпение, вдъхна аромата на косата й.

— Можеш ли да ме приемеш още веднъж? — За да обясни какво има предвид, той се притисна още по-силно към нея.

Не чувстваше някаква спешна необходимост от оргазъм, а просто се нуждаеше от Роана. Лежаха заедно и се движеха в ритъм само за да поддържат усещането. Утрото преваляше, а шансовете да бъдат хванати голи в леглото все повече се увеличаваха. Разбира се, много по-вероятно бе днес всички да спят до късно и Уеб реши, че е относително безопасно да си позволят още малко взаимно удоволствие. Не искаше да я притеснява, но не искаше и да я пусне.

Харесваше му да бъде в нея, харесваше му да чувства близостта й. Роана можеше и да не вярва, но той би заложил ранчото си, че е бременна, и мисълта, че тя носи бебето му го изпълни с трепет и го изплаши до смърт.

Може би думите, които се канеше да произнесе, не бяха най-романтичните предвид ситуацията, но той повдигна брадичката й и я погледна право в очите, така че тя да разбере, че говори съвсем сериозно:

— Трябва да се храниш повече. Искам да добавиш най-малко още пет-шест килограма.

Сянка на несигурност помрачи очите й и Уеб прокле на глас дори в мига, в който потъваше в дълбините й.

— Не гледай така, по дяволите! След миналата нощ няма начин да се съмняваш колко много ме възбуждаш. Мътните го взели, а какво ще кажеш за момента? Желаех те, когато бе на седемнайсет, и съм дяволски сигурен, че те желая и сега. Но също така искам да си достатъчно силна и здрава, за да износиш детето ми.

Трябваха й няколко секунди след особено силния му тласък, за да си поеме дъх. Тя помръдна леко, едно съблазнително движение, за да се намести по-добре.

— Не смятам, че съм… — започна после замълча, а златистите й очи се разшириха. — Ти си ме желал още тогава? — прошепна тя.

— Ти седеше в скута ми — промърмори кисело Уеб. — Какво си мислеше, че нося желязна тръба в джоба си ли? — Последва нов тласък. — А и след начина, по който те целунах…

— Аз те целунах — поправи го Роана.

Лицето й порозовя и тя се притисна още по-плътно към него.

— Ти започна, но аз не те отблъснах, нали? Доколкото си спомням, трябваха ми не повече от пет секунди езикът ми да стигне до гърлото ти.

Тя изстена от удоволствие, може би от спомена, но по-вероятно от това, което й причиняваше сега. Приливът на възбуда му подсказа, че необходимостта от освобождаване изведнъж се е оказала много спешна и за двамата.

Когато най-накрая се измъкна от прегръдките й и стана от леглото, все още бе плувнал в пот.

— Трябва да престанем, преди някой да дойде да ни потърси — промърмори той. Облече се набързо, после се наведе и я целуна. — Ще се върна довечера. — Целуна я отново, изправи се, намигна й и излезе на верандата толкова небрежно, сякаш бе напълно естествено да излиза от стаята й полугол в осем часа сутринта. Роана не знаеше дали някой го е видял, тъй като скочи, грабна нощницата си и се втурна в банята.

Все още потреперваше от вълнение и удоволствие, докато вземаше душа. Кожата й бе толкова чувствителна след любенето им, че дори самото къпане напомняше любовна ласка. Не можеше да повярва, че е преживяла такава страстна нощ, но тялото й нямаше такъв проблем.

Ръцете й се спуснаха по корема й. Дали бе бременна? Бяха минали три седмици от нощта в Ногалес. Не се чувстваше по-различна, но тези три седмици се бяха оказали препълнени със събития и вниманието й не бе съсредоточено върху менструацията й. И без това цикълът й беше толкова нередовен, че никога не обръщаше внимание на календара или моментното си състояние. Но Уеб изглеждаше толкова странно уверен, че тя затвори очи и потрепери от сладката слабост.

Когато слезе в трапезарията, цялата сияеше. Уеб бе вече там и бе свършил наполовина с обичайната си обилна закуска, но вилицата му застина във въздуха, когато Роана влезе в стаята. Тя забеляза как погледът му се спусна бавно от лицето към тялото й. Тази вечер, каза си тя. Тази вечер, бе обещал той. Напълни чинията си повече от обичайно и направи усилие да изяде по-голямата част.

Беше събота, но имаше още доста работа. Уеб вече бе отишъл в кабинета, а Роана се бавеше над втората си чаша кафе, когато влезе Глория.

— Лусинда не се чувства добре — каза нервно тя и забоде вилица в чинията с бъркани яйца. — Миналата вечер бе твърде изморителна за нея.

— Тя искаше да го направи — отвърна Роана. — За нея бе много важно.

Глория вдигна поглед, а очите й бяха пълни със сълзи. Брадичката й потрепери, преди да се опита да я овладее.

— Толкова глупаво беше! — промърмори тя. — Всички тези грижи заради едно празненство.

Но Глория, както и всички останали, знаеше: това беше последното парти на Лусинда и тя бе искала да бъде незабравимо. То се бе превърнало в доказателство за усилията й да поправи злината, която чувстваше, че е причинила на Уеб преди десет години, отказвайки да застане в негова защита.

Лусинда бе забавила влошаването на здравословното си състояние единствено със силата на волята си, тъй като смяташе, че все още има доста неща, които трябва да довърши. Сега вече бе приключила с тях и нямаше причина да се съпротивлява. Снежната топка се спускаше надолу по хълма, набираше скорост и бързаше към неизбежния си край. От дълги, задушевни разговори с Лусинда Роана знаеше, че тя желае точно това, но не й бе лесно да се предаде, след като се бе превърнала в основния стожер на цялото семейство.

 

Були Уотс се обади на Уеб същия следобед.

— Карл ми разказа за случилото се — провлече той. — Дяволски интересно.

— Благодаря — рече Уеб.

Були се изкиска.

— И двамата с Карл наблюдавахме тълпата снощи, но не забелязахме нищо странно — освен малката сцена във вътрешния двор. Роана е невероятна, нали?

— Направо ме смая — промърмори Уеб и не мислеше само за любенето им по-късно през нощта. Тя се бе изправила насред тълпата, бе вдигнала високо глава, а гласът й бе прокънтял силен и ясен. Нито за миг не се бе поколебала да се хвърли в битка в негова защита и последната частица от него, която все още пазеше образа на малката Роана, се предаде. Тя бе по-силна, отколкото сама съзнаваше. Беше Дейвънпорт и по свой собствен начин се държеше точно толкова царствено, колкото и Лусинда.

Гласът на Були прекъсна мислите му:

— Сещаш ли се за някого, който може да ти има зъб от толкова време и да е така отмъстителен, че да предизвика убийството на Джеси?

Уеб въздъхна изморено:

— Не, измъчих се от напразни опити да измисля нещо. Дори прегледах всички стари папки, като се надявах да забележа някоя подробност, да си спомня нещо, което ще придаде смисъл на всичко това.

— Е, продължавай да мислиш. Точно това ме безпокоеше в убийството на Джеси от самото начало: просто изглеждаше така, сякаш в него нямаше никакъв смисъл, никаква видима причина. По дяволите, и за най-дребните престъпления се намират основания. Така че който и да е убил Джеси — а сега твърдя, че не вярвам ти да си го направил, я е убил поради причини, които никой друг не знае. Ако твоята теория е вярна, то тогава основанията съвсем не пасват. Някой е гонил теб, а тя се е озовала на пътя му.

— Открий мотива — каза Уеб — и ще намериш убиеца.

— За мен винаги е било точно така.

— Е, тогава да се надяваме, че ще можем да го открием, преди да се опита отново да стреля по мен или някой друг да попадне на пътя му.

Затвори очи и ги разтърка, като се опитваше да сглоби частите от пъзела, но те просто отказваха да паснат едно към друго. Протегна се и стана. Трябваше да отиде в града по поръчки, така че трябваше да вземе решение: да играе на сигурно и да тръгне по заобиколен маршрут или да използва обичайния си път и да се надява да стрелят по него, за да има още един шанс да хване въоръжения мъж, при положение че изстрелът му не улучи. Все пак имаше някакъв избор.

 

Лусинда слезе на вечеря същия ден, като излезе от стаята си за първи път след приема. Цветът на лицето й бе восъчноблед, а треперенето на ръцете й — още по-страшно от преди, но тя ликуваше от успеха на празненството. Няколко от приятелите й се бяха обадили през деня и й бяха казали, че всичко било чудесно, което означаваше, че бе постигнала целта си.

Всички бяха на масата, с изключение на Корлис, която бе излязла по-рано и все още не се бе върнала. След като поговори оживено няколко минути, Лусинда погледна Роана и рече:

— Скъпа, толкова много се гордея с теб. Това, което каза снощи, наистина помогна.

Всички, с изключение на Уеб и Роана, изглежда, се почувстваха неудобно. Лусинда рядко пропускаше нещо от събитията около себе си, въпреки че за случилото се във вътрешния двор сигурно се бяха погрижили да я уведомят някой от приятелките й.

— Моля? — попита Глория, като погледна от Лусинда към Роана и обратно.

— О, Кора Кофелт направи грозен коментар за Уеб, а Роана се изправи в негова защита. Тя накара всички да се почувстват засрамени от себе си.

— Кора Кофелт? — ахна Ланет. — О, не? Тя никога няма да прости на Роана за причиненото неудобство.

— О, напротив, самата Кора ми се обади днес и се извини за невъзпитаното си поведение. Да признаеш, че не си права, е отличителен белег на една истинска дама.

Роана се почуди дали думите не са предназначени за Глория, тъй като тя със сигурност никога досега не бе признавала, че може да е сгрешила в нещо. Лусинда и Глория се обичаха и в кризисни моменти винаги бяха разчитали на взаимната си подкрепа, но в отношенията им имаше доста ръбове за изглаждане.

Очите на Уеб срещнаха погледа на Роана и той й се усмихна. Бавно, като се изчерви леко, тя отвърна на усмивката му.

— Номер шест. — Засмя се победоносно той.

Входната врата се отвори с трясък и нечии токчета затракаха неуверено през фоайето.

— Е-х-о-о! — изписка Корлис. — Къде сте всички? Е-х-о-о…

По дяволите! — възкликна ядосано Уеб, като бутна стола си назад. Алармата се включи, пищейки като хор от триста дяволи в ада. Всички скочиха й затиснаха ушите си. Уеб излезе тичешком, а след секунда го последва й Брок.

— О, не, конете! — извика Роана и хукна към вратата. Когато алармата бе пробвана, конете бяха подивели от страх. Уеб бе обсъдил намаляването звука на алармата, но в крайна сметка бе избрал безопасността на семейството си пред нервността на конете.

Когато Роана стигна до коридора, ужасният шум престана и на негово място се разнесе високото налудничаво кикотене на Корлис и ругатните на Уеб. Брок се извърна към Корлис и извика:

— Млъкни!

Всички останали се струпаха в коридора зад Роана точно когато Корлис се опитваше да се задържи права, хванала се за огромния централен стълб в основата на стъпалата. Лицето на Корлис почервеня от яд и тя заплю брат си.

— Не ми казвай да млъкна! — подигра му се тя. Плюнката не успя да улучи Брок, но той погледна мокрото петно на пода с отвращение.

Ланет погледна ужасено дъщеря си.

— Ти си пияна! — ахна, тя.

— Е, и? — попита войнствено Корлис. — Просто малко се позабавлявах, какво лошо има в това?

Уеб й хвърли поглед, от който би могъл да замръзне и антифриз.

— Тогава може да се забавляваш някъде другаде. Предупредих те, Корлис. Имаш една седмица, през която да си намериш квартира, а после не искам да те виждам повече тук.

— О, така ли? — изкиска се тя. — Не можеш да ме изхвърлиш, чичко. Леля Лусинда може и да е с единия крак в гроба, но докато не стъпи и с двата, това място все още не е твое.

Ланет ахна и прикри устата си с длан, гледайки втренчено Корлис, сякаш не можеше да я познае. Грег пристъпи заплашително напред, но Уеб го спря с поглед. Лусинда се стегна, а лицето й доби строго изражение, докато чакаше Уеб да се справи с положението.

— Три дни — каза той сериозно, на Корлис. — И ако си отвориш устата още веднъж, крайният срок ще стане утре сутрин. — Погледна към Роана. — Хайде по-добре да отидем и да успокоим конете.

Веднага щом излязоха навън, чуха конете да цвилят уплашено, а тези, които бяха затворени в конюшнята, ритаха и тъпчеха обезумяло в боксовете си. Лоуъл и неколцина от помощниците му все още не бяха си тръгнали и се опитваха да успокоят ужасените животни, като им говореха и се опитваха да ги усмирят. Всъщност думите, които изричаха, бяха цветисти ругатни, но произнесени с най-милата интонация.

Роана се втурна в конюшните и се включи в дружния хор със своето монотонно тананикане. Конете отвън бяха също толкова уплашени, колкото и тези в конюшните, но поне нямаше да се наранят, тъй като имаше къде да тичат. Повечето от животните вътре бяха наранени или болни и имаше опасност да си причинят още повече наранявания в паническия си опит да избягат.

— Тихо! — нареди Лоуъл на помощниците си и всички млъкнаха, оставяйки Роана да тананика. Продължиха да галят животните, но гласът на Роана притежаваше уникалната способност да привлича вниманието на всички животни в конюшнята. Тя имаше тази дарба още от дете и Лоуъл неведнъж я бе използвал, за да успокои някой уплашен, нервен кон.

Уеб вървеше покрай боксовете и като всички останали, галеше лъскавите, изпотени конски шии. Роана пееше тихо и вървеше от бокс на бокс, повишила глас точно до необходимата височина, така че конете наостряха уши, сякаш се опитваха да уловят всеки тон, който излизаше от устните й. Пет минути по-късно всички обитатели бяха все така запотени, но спокойни.

— Момчета, донесете кърпи — промърмори Лоуъл. — Хайде да изсушим бебчетата.

Роана и Уеб помогнаха и в това, докато Лоуъл проверяваше едно по едно животните за нови наранявания.

— Не ми харесва това дяволско пищене — заяви категорично той. — А и конете няма да свикнат с него, прекалено силно и пронизително е. Наранява слуха им. А и моя, ако трябва да бъда откровен. Какво, по дяволите, стана?

— Корлис — изрече Уеб с отвращение. — Беше пияна и не набра кода си, когато влезе.

Лоуъл се намръщи:

— За какво ли е мислила госпожа Лусинда, когато е пуснала тази малка кучка, извинявай за израза, да се нанесе в Дейвънпорт — направо не знам.

— И аз, но, тя се изнася до три дни.

— Не е достатъчно скоро, ако питаш мен.

Уеб се огледа и забеляза Роана в другия край на конюшните.

— Имаме известни неприятности, Лоуъл. Докато не се разрешат, ще задържа алармената инсталация, тъй като е достатъчно силна, за да събуди дори теб тук, а може да се окаже, че се нуждаем от помощта ти.

— Какви неприятности, шефе?

— Някой стреля по мен вчера. Мисля, че е същият човек, който влезе в къщата миналата седмица, а може би дори е същият, който уби Джеси. Ако след като Корлис си тръгне, алармата, се включи, значи, ситуацията наистина е сериозна. В най-лошия случай ти може да се окажеш единствената ни надежда за помощ.

Лоуъл го погледна замислено, а после кимна отривисто.

— Предполагам, че в такъв случай ще трябва да почистя и заредя пушката си — промълви той.

— Ще го оценя подобаващо.

— Госпожица Роана нищо не знае за това, нали?

— Никой — освен мен, шерифа Бешърс и Були Уотс — не знае. А сега и ти. Трудно е да се хване някой, ако е предупреден и очаква изненади.

— Е, надявам се този безобразник да бъде хванат наистина скоро, защото няма да спя спокойно, като знам, че тази дяволска сирена може да се задейства по всяко време и да накара конете да полудеят.