Линда Хауърд
Сенки от мрака (2)

Първа глава

— Какво ще правим с нея?

— Един господ знае. Ние, разбира се, не можем да я вземем.

Гласовете бяха приглушени, но Роана така или иначе ги чуваше и знаеше, че говорят за нея. Сви малкото си слабо телце още повече, като притисна колене към гърдите си и с угаснал поглед се взря през прозореца към подстриганата морава на Дейвънпорт, дома на баба й. Моравата бе тъмнозелена и винаги й бе харесвало да тича боса по гъстата трева, сякаш ходи по жив килим. Но сега нямаше желание да излезе и да играе, искаше просто да седи в нишата на прозореца, този, който мислено винаги бе наричала своя „прозорец за мечти“, и да се преструва, че нищо не се е променило, че мама и татко не са умрели и че никога вече няма да ги вили.

— С Джасмин положението е по-различно — продължи първият глас — Тя е млада дама, а не малко дете като Роана Просто вече сме прекалено възрастни, за да поемем отговорност за толкова малко дете.

Искаха братовчедка й Джеси, но нея — не. Роана упорито премигна, за да удържи сълзите, докато слушаше как лелите и чичовците й обсъждаха проблема какво да правят с нея и изреждаха причините, поради които всеки един от тях би се радвал да приеме Джеси в дома си, докато Роана щяла да създава прекалено много неприятности.

„Ще слушам много“ — искаше и се да извика, но преглътна думите, така както бе преглътнала и сълзите. Какво толкова ужасно бе направила, че не я искаха. Опитваше се да бъде добро момиче, да казва „госпожо“ и „господине“, когато говори с тях. Дали причина за това не бе ездата на гърба на Тъндърболт? Никой нямаше да разбере, ако не бе паднала, не бе скъсала новата си рокля и не беше я изцапала, и при това на самия Великден. Мама трябваше да я заведе вкъщи, за да я преоблече, и се бе наложило да отиде със стара рокля на църква. Е, всъщност роклята изобщо не бе стара, а една от онези, с които обикновено ходеше на църква, но не бе разкошната й нова рокля, ушита специално за Великден. Едно от момичетата в църквата я бе попитало защо не с празнична рокля, а Джеси се бе разсмяла и беше отвърнала, че причината е в падането й в конско ако. Само че Джеси не бе казала ако, а бе използвала мръсната дума. Няколко момчета я бяха чули и скоро из цялата църква се разнесе мълвата за Роана Дейвънпорт, която била казала, че паднала върху купчина конски фъшкии.

На лицето на баба й се бе появил онзи укорителен поглед, а устата на леля Глория се бе свила така, сякаш току-що е гризнала кисел лимон. Леля Джанет само бе погледнала към нея и бе поклатила глава. Но татко й се беше разсмял и я бе прегърнал през раменете, споменавайки, че малко конски фъшкии не биха навредили на никого. Освен това малката му дъщеричка имала нужда от наторяване, за да расте.

Татко. Буцата в гърлото й нарасна, така че едва успяваше да си поеме въздух. Татко и мама си бяха отишли завинаги, а също и леля Джанет. Роана харесваше леля Джанет, въпреки че тя винаги бе изглеждала толкова тъжна и не обичаше много да я прегръщат. Въпреки това бе много по-мила от леля Глория.

Леля Джанет бе майката на Джеси. Роана се чудеше дали в гърлото на Джеси има същата буца като и нейното и дали е плакала толкова много, че очите й да смъдят, сякаш са пълни с пясък. Може би. Трудно би могло да се каже какво мисли Джеси Тя не смяташе, че мърляво дете като Роана заслужава каквото и да било внимание. Роана я бе чула да го казва.

Докато гледаше втренчено през прозореца, Роана забеляза Джеси и братовчед им Уеб да се появяват, сякаш ги бе материализирала със собствените си мисли. Вървяха бавно към огромния дъб в другия край на двора, на чийто най-нисък клон висеше люлка. Джеси е толкова красива, помисли си Роана с неподправеното възхищение на седемгодишно дете Беше толкова стройна и грациозна — като Пепеляшка на бала с тъмната си коса, завита на кок ниско на тила, и с лебедовата си шия, която се издигаше царствено над тъмносинята й рокля. Разликата между седем и тринайсет бе огромна — за Роана Джеси бе голяма, член на тази тайнствена, авторитетна група на възрастните, които могат да дават заповеди. Това се случи съвсем наскоро, тъй като въпреки че винаги дотогава Джеси бе смятана за „голямо момиче“, а Роана за „малко момиченце“, Джеси бе продължила да играе на кукли и от време на време — на криеница. Но вече не. Сега Джеси презираше всички игри, с изключение на монопола, и прекарваше по-голяма част от времето си в оформянето ма различни прически и в измолването на разни парфюми и козметика от леля Джанет.

Уеб също се бе променил. Винаги е бил любимият братовчед на Роана. Обикновено с желание се бореше с нея на килима или й помагаше да държи бухалката, така че да може да удари топката. Освен това също като нея обичаше конете и понякога приемаше да излязат заедно на езда. Но това доста го отегчаваше, тъй като на нея й позволяваха да язди само старото тромаво пони. По-късно Уеб вече изобщо не искаше да се занимава с Роана, казваше, че бил прекалено зает, но, изглежда, имаше предостатъчно свободно време, което да прекарва с Джеси. Точно затова се бе опитала да яхне Тъндърболт на Великден. Да докаже на татко, че вече е достатъчно голяма за истински кон.

Роана наблюдаваше как Уеб и Джеси седнаха на люлката, преплели пръсти. През изминалата година Уеб бе пораснал много. До него Джеси изглеждаше доста дребна. Той играеше футбол и раменете му бяха почти два пъти по-широки от нейните. Баба й, както бе чула да казва една от лелите, давала душа за момчето. Уеб и майка му, леля Ивон, живееха в Дейвънпорт с баба, тъй като бащата на Уеб също бе починал.

Уеб бе Талант от страна на бабиното семейство. Роана беше само на седем, но вече познаваше в дълбочина заплетените роднински връзки, попивайки на практика всичко по време на дългите си часове разговори на възрастните относно рода. Баба е била Талант, докато се е омъжила за дядо и е станала Дейвънпорт. Дядото на Уеб, чието име носеше Уеб, бил любимият брат на баба. Тя го обичала страшно много, също както обичала сина му — бащата на Уеб. Сега бе останал само Уеб, така че и него обичаше страшно много.

Уеб бе само втори братовчед на Роана, докато Джеси бе нейна първа братовчедка, което бе много по-близка връзка. Роана би искала да е точно обратното, тъй като би предпочела да е по-близка роднина на Уеб, отколкото на Джеси. Вторите братовчеди са толкова далечни, че се поздравяват по празниците с целувка, беше казала веднъж леля Глория. Тази мисъл толкова заинтригува Роана, че при последното събиране на рода бе наблюдавала старателно всички, като се опитваше да запомни кой кого целува, за да разбере кои роднински връзки са по-далечни. Констатирала бе, че хората, които се виждаха само веднъж в годината — на сбирката, — се целуваха най-много. Това я накара да се почувства по-добре. Тя се срещаше с Уеб непрекъснато и той не я целуваше, така че бяха по-скоро близки, отколкото далечни роднини.

— Не ставайте смешни — отсече баба в този момент, извисявайки глас над приглушените спорове относно това кой ще поеме отговорността за Роана. — Джеси, както и Роана, са Дейвънпорт. Разбира се, двете ще живеят тук.

Да живее в Дейвънпорт! Отчаянието в сърцето на Роана се измести едновременно от ужас и облекчение. Облекчение, че в крайна сметка все пак някой я иска и няма да се наложи да отиде в сиропиталище, както бе казала Джеси. Ужасът идваше от перспективата да бъде под строгия поглед на баба си всеки ден, и то непрекъснато. Роана обичаше баба си, но и малко се боеше от нея и съзнаваше, че никога няма да бъде толкова идеална, колкото очаква баба й. Винаги се изцапваше или късаше дрехите си, често изпускаше разни предмети и ги чупеше. Храната някак си винаги успяваше да се изплъзне от вилицата й и да падне в скута й, а понякога, когато се протягаше за млякото си, забравяше да внимава, буташе и чашата. Джеси казваше, че била като спънат кон.

Роана въздъхна. Винаги се чувстваше тромава и несръчна под зоркото око на баба си. Единствено, когато бе на кон, забравяше това усещане. Е, наистина бе паднала от Тъндърболт, но това се случи, защото бе свикнала с понито си, а Тъндърболт се бе оказал толкова дебел, че не бе успяла да го обхване добре с краката си. Но обикновено се залепяше за седлото като репей, както твърдеше Лоуъл, а той се грижеше за всички коне на баба, така че би трябвало да разбира от тези неща. Роана обичаше да язди почти толкова, колкото бе обичала мама и татко. С горната част от тялото си сякаш летеше, а с краката си чувстваше силата и мускулите на коня, сякаш самата тя бе толкова силна. Това бе една от добрите страни на живота с баба — щеше да язди всеки ден и Лоуъл щеше да я научи да язди големите коне.

Но най-хубавото бе, че Уеб и майка му също живееха тук и щеше да го вижда всеки ден.

Изведнъж скочи от прозоречната ниша, затича се през къщата и съвсем забрави, че е обута с хлъзгавите си неделни обувки, а не с маратонките, докато не се подхлъзна по паркета и едва не се блъсна в масата. Зад гърба й се чу строга забележка от леля Глория, но Роана не й обърна внимание и продължи да се бори с тежката входна врата, използвайки цялата сила на слабичкото си телце, да я отвори достатъчно, за да се промъкне навън. После се затича през ливадата към Уеб и Джеси, а коленете й повдигаха полите на роклята й на всяка крачка.

Внезапно мъката, стегнала сърцето й, сякаш разхлаби жестокия си обръч и Роана започна да хлипа. Уеб я видя и изражението на лицето му се промени. Пусна ръката на Джеси и протегна две ръце към Роана. Тя се притисна в скута му, разтърсвайки люлката. Джеси рязко й се скара:

— Роана, виж каква бъркотия предизвика. Върви да си издухаш носа.

Но Уеб я прекъсна:

— Ето ти моята кърпичка. — И сам избърса страните й. После просто я поддържа, докато тя криеше лице в гърдите му и хлипаше толкова сърцераздирателно, че цялото й телце се тресеше.

— О, боже! — възкликна Джеси с отвращение.

— Млъкни! — отвърна Уеб, като притисна Роана още по-плътно в прегръдките си. — Тя загуби родителите си.

— Е, и аз загубих майка си — изтъкна Джеси. — Но не ме виждаш да цивря в скута на всеки.

— Та тя е само на седем — каза Уеб, докато галеше разрошената коса на Роана. През повечето време тя бе истинска напаст, защото непрекъснато вървеше след по-големите си братовчеди, но все пак бе дете и по негово мнение Джеси би трябвало да проявява към нея повече съчувствие. Слънчевите лъчи падаха полегато над ливадата и през листата на дърветата, спирайки се в лъскавата кестенява коса на Роана, която блестеше в златисти или червеникави отблясъци. Преди малко бяха погребали трима членове от рода — родителите на Роана и майката на Джеси. Върху леля Лусинда бе паднал най-тежкият товар на мъката, помисли си Уеб, тъй като бе загубила едновременно двете си деца: Дейвид — бащата на Роана, и Джанет — майката на Джеси. През последните три дни огромната тежест на скръбта я беше привела, но не я бе пречупила. Тя продължаваше да бъде гръбнакът на рода и даваше опора и сила на останалите.

Роана се поуспокои, хлипанията й постепенно преминаха в хълцания. Главицата й се чукна в ключицата му, когато, без да поглежда нагоре, тя изтри лицето си с кърпичката му. Чувстваше се толкова крехка в силните му младежки ръце, костите й сякаш не бяха по-дебели от кибритени клечки, а гръбчето й бе широко само двайсетина сантиметра. Роана беше мършава, сякаш цялата съставена от дълги крайници, и твърде дребна за възрастта си. Уеб продължи да я гали, а Джеси го гледаше с многострадална физиономия, докато най-после две плувнали в сълзи оченца не надникнаха косо от сигурната позиция на рамото му.

— Баба каза, че и ние двете с Джеси ще останем да живеем тук — рече Роана.

— Е, разбира се — отвърна Джеси, сякаш всяко друго място щеше да бъде напълно неприемливо. — Къде другаде бих могла да живея? Но на тяхно място щях да те изпратя в сиропиталището.

Очите на Роана плувнаха в сълзи и тя скри лице в гърдите на Уеб. Той погледна Джеси, която се изчерви и отклони поглед. Джеси беше лоша. Напоследък поне през половината ден му се струваше, че тя има нужда от един хубав бой. Но през другата половина беше замаян от новите извивки по тялото й. И тя го знаеше. Веднъж през лятото, докато плуваха в басейна, беше оставила едната презрамка на банския си да се смъкне и да оголи едната й гърда почти до зърното. Тялото на Уеб бе реагирало с почти болезнената напрегнатост на младеж, наскоро преминал пубертет, и той не беше успял да извърне очи от гледката. Просто бе стоял там, благодарен на Господ, че водата бе над кръста му, но лицето му беше почервеняло от объркващите чувства на възбуда и безсилие.

Но Джеси бе красива. О, боже, наистина беше красива. Приличаше на принцеса с гладката си черна коса и тъмносини очи. Чертите на лицето й бяха класически, а кожата й — безупречна. И сега щеше да живее тук, в Дейвънпорт, с леля Лусинда… и с него.

Отново се обърна към Роана и я побутна.

— Не обръщай внимание на приказките на Джеси — промърмори той. — Тя просто философства, без много-много да му мисли. Никога няма да ти се наложи да отидеш някъде другаде, не мисля, че все още съществуват сиропиталища.

Роана отново погледна изпод вежди. Очите й бяха кафяви, почти като косите й, но без червеникавите отблясъци. Единствено тя от всички роднини от двете страни на рода — Дейвънпорт и Талант — беше с кафяви очи. Всички останали имаха или сини, или зелени очи. Веднъж Джеси я бе подразнила, като я уверяваше, че всъщност изобщо не била Дейвънпорт, тъй като цветът на очите й не бил като на другите и че била осиновена. Роана се беше обляла в сълзи, докато Уеб не бе сложил край на разправията, уверявайки я, че има очите на майка си. Добави и, че си спомня, как отишъл да я види в родилния дом веднага след раждането й.

— Нали Джеси само се шегуваше? — попита тя.

— Точно така — отвърна утешително той. — Само се шегуваше.

Роана не обърна глава да погледне братовчедка си, но едно малко юмруче се стрелна и удари Джеси по рамото, а после бързо потърси сигурността на прегръдката на Уеб.

Братовчед й се опита да прикрие усмивката си, но Джеси избухна гневно.

— Тя ме удари! — изпищя и вдигна ръка да зашлеви Роана.

Уеб се пресегна и хвана Джеси за китката.

— Недей! — отсече той. — Заслужи си го с това, което й каза.

Джеси се опита да се отскубне, но Уеб я държеше здраво, а потъмнелите му очи я уверяваха, че говори сериозно. Тя притихна, като го гледаше втренчено, но той безмилостно наложи волята и силата си и след няколко секунди Джеси мълчаливо отстъпи. Уеб отпусна китката й, а тя започна да я разтрива, сякаш наистина я бе наранил. Играта й му беше ясна, така че изобщо не се чувстваше виновен. Джеси доста добре манипулираше хората около себе си, но от известно време Уеб бе проумял що за характер има тя. Тъй като знаеше колко е проклета, мисълта, че я е принудил да отстъпи, му достави искрено удоволствие.

Внезапно, почувствал възбудата си, се изчерви, и отмести Роана малко по-встрани. Сърцето му се разтуптя от вълнение и усещане за победа. Беше нещо дребно, но изведнъж разбра, че може да се справя с Джеси. В тези няколко секунди взаимоотношенията им се промениха изцяло близките им роднински връзки и прекараното заедно детство преминаха в миналото, а мястото им заеха по-сложните и променливи страсти между мъжа и жената. Действието беше започнало в началото на лятото, но сега завърши. Уеб погледна нацупеното лице на Джеси с издута долна устна и му се прииска да я целува, докато забрави защо се сърди. Може би тя все още не разбираше, но той вече бе наясно.

Джеси щеше да бъде негова. Тя бе разглезена и намусена, а чувствата й бяха непредвидими и неуправляеми. Щяха да са му необходими много сили и енергия, за да надделее, но все някога щеше да се озове върху нея — чрез разума и тялото си. Имаше два коза, за които Джеси все още не знаеше нищо: силата на секса и съблазнителната примамка, наречена Дейвънпорт. Леля Лусинда си бе поговорила сериозно с него в нощта на катастрофата. Бяха седели почти цяла нощ сами, леля Лусинда се бе поклащала и тихо бе оплаквала смъртта на децата си, докато накрая Уеб беше събрал смелост да се приближи и да я прегърне. Тогава тя се бе разплакала, хлипайки така, сякаш сърцето й се къса — единствения миг, в който се бе отдала толкова пълно на скръбта си.

Но когато се бе съвзела, бяха продължили да разговарят тихо до ранни зори. Леля Лусинда имаше вътрешни резерви от сила, които призова, за да осигури бъдещето на Дейвънпорт. Обичният й Дейвид, наследник на Дейвънпорт, беше мъртъв. Джанет, единствената й не по-малко обична дъщеря, нито имаше наклонностите, нито желанието да поеме огромната отговорност. Джанет беше мълчалива и отнесена, а очите й бяха потъмнели от болка, която така и не отзвуча. Уеб подозираше, че причина за това е бащата на Джеси — който и да бе той. Джеси беше незаконородена и Джанет никога не бе съобщила името на бащата. Мама казваше, че скандалът бил страхотен, но Дейвънпортови се мобилизирали и висшето общество на Тоскана било принудено или да приеме майката с детето, или да се изправи лице в лице с отмъщението на Дейвънпортови. И тъй като Дейвънпортови бяха най-богатото семейство в северозападната част на Алабама, можеха да си го позволят.

Но сега, след като и двете й деца бяха мъртви, леля Лусинда трябваше да опази семейната собственост. Не ставаше въпрос само за Дейвънпорт — диаманта в короната, а и за ценни книжа и акции, недвижимо имущество, фабрики, права върху полезни изкопаеми и добив на дървен материал, банки, дори ресторанти. Цялата собственост на Дейвънпорт се нуждаеше от доста пъргав ум, който да е наясно с нея, както и от определена безмилостност, за да я управлява кадърно.

Уеб беше ни четиринайсет, но сутринта, след дългия среднощен разговор с леля Лусинда, тя бе поканила адвоката в кабинета, бе затворила вратата и бе определила Уеб за следващ наследник. Той беше Талант, а не Дейвънпорт, но бе внукът на обожавания от нея брат, а и тя самата бе Талант, така че пречката не бе кой знае колко голяма. Може би, тъй като Джеси бе започнала живота си с толкова явна всеобща неприязън, леля Лусинда винаги бе заявявала открито своето предпочитание към Джеси за сметка на Роана, но любовта на леля Лусинда не беше сляпа. Колкото и да й се искаше да не е така, тя съзнаваше, че Джеси е прекалено непостоянна, за да поеме юздите на едно толкова голямо предприятие. Ако й се удадеше възможност, най-много за пет години Джеси щеше да докара семейството до банкрут.

Роана, единствената друга пряка наследница, изобщо не влизаше в сметката. Първо, беше само на седем, и второ — бе напълно неуправляема. Не че детето бе непослушно, а просто сякаш имаше особената дарба да предизвиква неприятности. Ако някъде наоколо в рамките на петстотин метра имаше локва с кал, то Роана непременно щеше да намери начин да влезе в нея — но само ако бе облечена в най-хубавата си рокля. Ако носеше скъпи нови обувки, съвсем случайно щеше да стъпи в купчина конски тор. Непрекъснато преобръщаше, изпускаше или разливаше всичко, което попаднете в ръцете й или се намираше в близост. Единственият й неоспорим талант беше влечението й към конете. Това беше голям плюс в очите на леля Лусинда, тъй като самата тя обичаше животните, но за жалост влечението не даваше основание Роана да бъде по-приемлива за ролята на главна наследница.

Дейвънпорт щеше да бъде негов, Дейвънпорт и всичките многобройни имоти. Уеб погледна към огромната бяла сграда, разположена като корона в средата на буйното зелено кадифе на ливадата. Широки веранди заобикаляха цялата къща и по двата етажа, а парапетите бяха украсени с фини орнаменти. Шест огромни бели колони обхващаха предния портал, там, където верандата се разширяваше към входа. Къщата внушаваше усещане за благосклонност и удобство, придавано от хладните сенки на верандите и въздушния простор, загатнат от безкрайната шир на прозорците. Всяка спалня на горния етаж имаше двойни френски прозорци, а над централния вход величествено се извиваше огромен прозорец в римски стил.

Дейвънпорт бе на повече от сто и двайсет години, построен през десетилетието преди Гражданската война. Ето защо от лявата страна имаше пристроено стълбище, което да осигурява дискретното завръщане на гуляещите млади мъже през онова време, когато ергените в рода са спали в отделно крило. Различни преустройства през изминалите години бяха премахнали отделните крила, но външния вход към втория етаж бе останал. Напоследък самият Уеб бе използвал няколко пъти външното стълбище.

И всичко това щеше да бъде негово.

Изобщо не се чувстваше виновен, че е избран за наследник. Въпреки, че беше само на четиринайсет, Уеб съзнаваше невероятната амбиция, която движеше живота. Наистина искаше напрежението, властта над всичко, което влечеше след себе си Дейвънпорт. Щеше да бъде като да яздиш на живо най-дивия жребец, да го овладееш със силата на собствената си воля.

Не че Джеси и Роана бяха обезнаследени, съвсем не. Когато станеха пълнолетни, и двете щяха да бъдат добре осигурени млади жени. Но по-голямата част от капитала и властта, както и отговорността, щяха да бъдат негови. Вместо да се чувства уплашен от годините тежък труд, които му предстояха, Уеб усещаше прилив на безумна радост пред тази перспектива. Не само щеше да притежава Дейвънпорт, но щеше да получи и Джеси като допълнителен подарък към сделката. Леля Лусинда му бе подсказала нещо, но едва преди малко разбра напълно какво бе имала предвид.

Искаше той да се ожени за Джеси.

Тържествуващ, едва не се разсмя на глас. О, той познаваше своята Джеси, както я познаваше и лели Лусинда. Когато станеше известно, че Уеб ще наследи Дейвънпорт, Джеси веднага щеше да реши, че само тя и никоя друга ще се омъжи за него. Това не го притесняваше, знаеше как да се справи с нея и нямаше никакви илюзии по отношение на характера й. По-голяма част от неприятните й черти се дължаха на товара, който носеше от дете — положението й на незаконородена. Тя искрено завиждаше на Роана за съвсем законното й раждане и поради този факт я ненавиждаше. Но това щеше да се промени, когато се оженят. Той щеше да се погрижи, тъй като сега вече знаеше как да се справя с Джеси.

 

Докато стоеше до прозореца и наблюдаваше тримата млади, седнали на люлката, Лусинда Дейвънпорт престана да обръща внимание на продължаващия зад гърба й разговор. И тримата й принадлежаха, нейната кръв течеше във вените и на тримата. Те бяха бъдещето, надеждата ма Дейвънпорт, всичко, което й бе останало.

В началото, след като й съобщиха за автомобилната катастрофа, в продължение на няколко черни часа товарът на скръбта я бе притиснал толкова тежко, че се почувства смазана, неспособна да помръдне, да се загрижи за каквото и да било. И все още се чувстваше така, сякаш най-добрата част от нея е била откъсната, а от раните неспирно продължава да блика кръв. Имената ехтяха в майчиното й сърце. Дейвид. Джанет. Навестяваха я спомени за тях като бебета — кърмачета, като непослушни, току-що проходили дребосъци, като лудуващи деца, като тромави пубертети и чудесни зрели хора. Тя беше на шейсет и три и бе загубила много обични хора, но последният удар бе почти непосилен. Една майка никога не трябва да надживява децата си.

Но в най-мрачния час Уеб се бе оказал до нея, беше й предложил мълчаливото си съчувствие. Беше само на четиринайсет, но от детското му тяло вече се оформяше бъдещият мъж. Напомняше й много за брат й, първия Уеб. И той притежаваше същата упорита и почти безмилостна сила, както и вътрешна увереност, която му придаваше зрелост, нетипична за годините му. Не се беше уплашил от скръбта й, а я бе споделил с нея, давайки й да разбере, че въпреки огромната й загуба, тя все пак не е сама. И точно в този мрачен час я бе озарило прозрение и бе проумяла какво трябва да направи. Когато за първи път поде с него разговор за обучение и подготовка за поемането на предприятията на Дейвънпорт, за притежанието на самия Дейвънпорт, той не бе се изплашил. Вместо това, зелените му очи бяха блеснали при тази перспектива, при самото предизвикателство зад тази идея.

Беше направила добър избор. Някой от останалите й роднини щяха да бъдат недоволни, Глория и семейството й щяха да побеснеят, че е бил избран точно Уеб, а не някой от Еймисови, тъй като в края на краищата всички те бяха в еднакво близки роднински връзки с Лусинда. Джеси също щеше да има основателна причина да се сърди, тъй като тя бе Дейвънпорт и пряка роднина, но въпреки огромната си любов към момичето, Лусинда съзнаваше, че Дейвънпорт няма да бъде в добри ръце, ако премине в нейните. Уеб бе най-добрият избор, а той щеше да се погрижи за Джеси.

Наблюдаваше живата картина на люлката мълчаливо и с ясното съзнание, че Уеб бе спечелил тази битка. Момчето вече притежаваше типичната мъжка интуиция, при това на властен мъж. Джеси се сърдеше, но той не й обръщаше внимание. Продължаваше да утешава Роана, която, както обикновено, бе успяла да причини някаква неприятност.

Роана. Лусинда въздъхна. Не се чувстваше подготвена да приеме грижата за едно седемгодишно момиченце, но детето бе дъщеря на Дейвид и просто не можеше да позволи тя да отиде да живее някъде другаде. Опитала бе да не дели децата, но просто не обичаше Роана толкова много, колкото Джеси или Уеб, който дори не й беше внук.

Въпреки всеотдайната подкрепа за Джанет, забременяла без наличието на съпруг, Лусинда бе очаквала в най-добрия случай поне да търпи бебето, когато то се появи. Всъщност направо се опасяваше, че ще изпитва искрена неприязън към него поради срама, който им е донесло. Но вместо това, бе погледнала миниатюрното като розова пъпка личице на внучката си и в същия миг се бе влюбила в нея. О, Джеси бе своеволно и буйно дете с много недостатъци, но любовта на Лусинда никога не се разколеба. Джеси се нуждаеше от любов, от толкова много любов, че попиваше и най-малката искрица привързаност и одобрение, които срещнеше в живота си. В това отношение никога не е била лишавана — от самото си раждане бе милвана, целувана и обичана, но по някакъв начин любовта никога не й бе достатъчна. Децата имаха шесто чувство, когато нещо в живота им не е нормално, а Джеси бе много умна. Още когато стана на две години, започна да пита защо тя няма татко.

А съществуваше и Роана. Лусинда въздъхна отново. Да се обича Роана беше точно толкова трудно, колкото бе естествено да се обича Джеси. Двете братовчедки бяха пълна противоположност. Роана никога не се задържаше достатъчно дълго на едно място, за да може човек да я гушне. Ако я вдигнеше и я прегърнеше, тя веднага започваше да се върти, за да я пусне. А и не бе красива като Джеси. Странната смесица от черти някак не пасваше на малкото й лице. Носът й бе прекалено дълъг, устата — прекалени широка, очите — малки и скосени. Косата й, с този толкова не типичен за Дейвънпорт червеникав нюанс, беше винаги разрошена. Без значение с какво бе облечена, след пет минути дрехите й бяха изцапани и вероятно скъсани. Тя приличаше на рода на майка си, разбира се, но сред Дейвънпорт беше като плевел в добре подредена градина. Лусинда я бе наблюдавала старателно, но наистина не бе могла да открие в това дете нищо от Дейвид, а ако съществуваше, сега всяка една прилика щеше да й бъде още по-скъпа.

Но щеше да изпълни дълга си към Роана и да се опита да я превърне в някакво подобие на цивилизовано същество, с което Дейвънпортови да се гордеят.

Но надеждата й, както и бъдещето й, бяха в Джеси и Уеб.