Линда Хауърд
Сенки от мрака (17)

Шестнадесета глава

Корлис трепереше, докато се качваше по стълбите, но треперенето бе колкото външно, толкова и вътрешно. Имаше нужда да вземе нещо, и то веднага. Влезе забързано в апартамента си и заключи вратата, а после започна трескаво да претърсва всичките си любими скришни места, малката пролука в дъното на дивана, празното бурканче от крем, долната част на настолната лампа, картонените подложки за обувките й. Намери точно това, което знаеше, че ще намери — нищо, — но толкова отчаяно се нуждаеше от дозата си, че претърси навсякъде.

Как смееше Уеб да й говори по този начин? Винаги го бе мразила, мразила бе и Джеси, мразеше и Роана. Просто не бе честно! Защо да трябва да живеят в Дейвънпорт, докато на нея й се бе налагало да мизерства в онази глупава малка къщурка? А понякога в училище се бяха отнасяли с нея като бедната роднина на Дейвънпортови. Но понякога наистина се случваха и хубави неща, като например убийството на Джеси и обвиняването на Уеб в престъплението. Корлис бе отпразнувала мълчаливо събитието. О, боже толкова трудно се бе оказало да се сдържи да не се разсмее при този обрат на събитията! Но се бе постарала да създаде подходящото впечатление и да изглежда тъжна и скоро след като Уеб си бе тръгнал, нещата се наредиха и нейното семейство се нанесе в Дейвънпорт, където така или иначе му бе мястото през всичките години.

Достатъчно умна бе да стои далеч от твърдите наркотици. Никакво боцкане. Тази гадост можеше да те убие. Обичаше да си пийва, но о-о обичаше и онзи сладък бял прашен. Едно смъркане и всички притеснения изчезваха, чувстваше се на седмото небе, най-добрата, най-красивата, най-сексапилната. Веднъж се бе оказала толкова дяволски сексапилна, че се бе захванала с трима мъже, един след друг, а после и с тримата заедно и ги бе изтощила всичките. Страхотно си бе поживяла, беше се държала фантастично, оттогава не бе правила такъв секс. Би искала да повтори изживяването, но сега й харесваше много повече да се възнася и предпочиташе да се наслаждава на това, а не да се съсредоточава върху чукането. Освен това няколко пъти бе имала леки закъснения в цикъла и трябваше да отиде до Мемфис, където никой не я познава, за да се погрижи по въпроса. Нямаше да позволи някой да й надуе корема и да й развали удоволствието.

Но всичките й скришни места бяха празни. Нямаше никакъв кокаин и никакви пари. Отчаяно обиколи апартамента, опивайки се да измисли нещо. Леля Лусинда винаги държеше доста пари в портмонето си, но то бе в спалнята й, а старата дама бе все още там, така че не можеше да ги докопа. Баба й и майка й бяха отишли да пазаруват и сигурно бяха взели всичките си пари. Но Роана спеше в кабинета… Корлис се засмя, измъкна се от апартамента и забърза по коридора към стаята на Роана. Може би в края на краищата щеше да се окаже добре, че Уеб й бе попречил да тресне онази врата. Нека скъпата малка Роана спи. Глупава кучка!

Тихо влезе в спалнята й. Тя винаги прибираше портмонето си в шкафа като добро малко момиченце. На Корлис й трябваха само няколко секунди, за да го грабне и да преброи парите. По дяволите! Само осемдесет и три долара. Дори разсеян човек като Роана щеше да забележи, ако няколко двайсетачки изчезнат от портмонето му. Точно по тази причина рядко претърсваше портмонето на Роана — тя обикновено не носеше много пари.

Погледна кредитните карти, но устоя на изкушението. Щеше да се наложи да се подписва, за да тегли от тях, а банковият чиновник можеше да познае, че жената пред него не е Роана. Това бе бедата на малките градчета, прекалено много хора се бъркаха в чуждите работи.

Но банковите автомати бяха нещо друго. Ако можеше да открие кода на Роана… Започна внимателно да вади разни листчета от малките отделения на портмонето. Никой не биваше да записва своя код, но всички го правеха. Намери малко, прилежно сгънато листче, на което имаше четири числа. Изкиска се на глас, взе една писалка и записа числата на дланта си. Може и да не бе кодът, но какво й пречеше да опита? Машината можеше само да откаже да й даде парите, но нямаше да се обади на Роана и да я издаде.

Пъхна усмихнато банковата карта в джоба си. Това бе много по-хубаво от измъкването на някоя и друга двадесетачка от време на време. Щеше да изтегли няколкостотин долара, да върне картата, преди Роана да разбере за липсата й, и да се позабавлява довечера. По дяволите, щеше дори да прибере и разпечатката за сумата на мястото, където Роана слагаше документите си, като по този начин, когато направеше рекапитулацията, тя нямаше да открие несъответствия. Планът бе чудесен, щеше да го използва пак, въпреки че щеше да бъде много по-хитро от време на време да използва и картата на леля Лусинда. Ако успееше да се добере до нея и така да редува двете карти, щеше да бъде прекрасно. Разнообразието бе есенцията на живота. Планът й намаляваше и вероятността да бъде хваната, което в края на краищата бе най-важното: също както и да вземе парите.

Към осем вечерта Корлис вече се чувстваше доста по-добре. След като направи посещение на банкомата, се полута, докато издири редовния си снабдител, но най-накрая го откри. Белият прах я зовеше, искаше й се да го смръкне наведнъж, но съзнаваше, че ще бъде много по-разумно да го раздели на порции, тъй като не се знаеше кога ще може отново да измъкне някоя банкова карта. Позволи си да смръкне само един път, достатъчно, за да я поотпусне малко.

После й дойде настроение да се забавлява. Отиде в любимия си бар, но никой от приятелите й не беше там и тя седна сама. Поръча си обичайното питие — ягодово дайкири, което харесваше най-много заради начина, по който барманът го приготвяше специално за нея, защото въпреки всичко чашата продължаваше да изглежда напълно подходяща за едно добро момиче.

Но колкото по-дълго седеше, толкова повече настроението й спадаше. Опита да се вкопчи в еуфорията, предизвикана от наркотика, но тя се изпари, както винаги досега, и изведнъж на Корлис й се доплака. Дайкирито бе хубаво, но алкохолът не й действаше по същия начин, както кокаинът.

Може би ако бе взела една по-стабилна доза, щеше да се почувства по-добре.

Часовете се влачеха един след друг, а никой от приятелите й не се появяваше. Нима тази вечер бяха отишли другаде и не й се бяха обадили? Почувства паника от усещането да бъдеш изоставена и самотна. Едва ли някой вече бе чул как Уеб я бе заплашил да я изхвърли от Дейвънпорт, все още не.

Отчаяна, отпи от дайкирито, като се опитваше да не избоде окото си с глупавото хартиено тюркоазно чадърче. Или сламката бе прекалено къса, или проклетото чадърче бе пораснало. С първите две чаши не бе имала такъв проблем. Втренчи се в бармана замислено, опитвайки се да отгатне дали не си прави майтап с нея, но той дори не я гледаше, така че вероятно нямаше нищо общо.

Другите две хартиени чадърчета лежаха пред нея. Едното бе жълто, а другото — розово. Ако ги събереше, щеше да се получи хубаво букетче. Уха! Може би трябваше да ги запази, за да ги сложи на гроба на леля Лусинда. Ето това се казва идея, докато дойдеше време старата гарга да пукне, сигурно щеше да събере достатъчно чадърчета, за да направи един наистина хубав венец.

Или можеше да ги натика в гърлото на Уеб Талант. Смърт, причинена от чадърче, звучеше й доста добре.

Следобед, когато я сграбчи изненадващо, негодникът я бе изплашил до смърт. А изразът в очите му — мили боже! Това бе най-студения, най-гадния начин, по който някой я бе поглеждал, и то за нищо! Госпожица Спящата красавица да си подремне и никой да не я безпокои! Като се има предвид, че заслужаваше да си го получи! Корлис се изкиска, но веднага щом си спомни отправените от Уеб заплахи, помръкна.

Мразеше го. Защо той да има всичко? Не го заслужаваше. Винаги се бе дразнила от това, че Уеб бе избраникът, защото не бе по-близък роднина от нея на леля Лусинда. Беше подъл и себичен, но старата кучка щеше да му даде целия Дейвънпорт, а той нямаше да я остави да живее там, след като леля Лусинда умреше. Просто не бе честно!

Колкото и да не харесваше Роана, тя поне бе истинска Дейвънпорт и нямаше да й бъде толкова неприятно, ако наследеше Дейвънпорт. Как ли пък не! Роана бе глупава повлекана и също не заслужаваше Дейвънпорт. Единственото добро нещо, което щеше да допринесе наследяването на имението от Роана, бе, че Корлис можеше да се справи с нея дори с една ръка. Щеше така да сплаши малката мишка, че Роана щеше да й предлага сама пари, вместо да се налага Корлис да й ги измъква.

Но изобщо не бе честно Уеб да получи Дейвънпорт! Леля Лусинда можеше и да не вярва, че Уеб е убил Джеси, но Корлис имаше свое собствено мнение по въпроса, а сега, след като бе видяла онзи поглед в очите му, беше още по-сигурна в правотата си. Вече не изпитваше ни най-малко съмнение, че той е способен да убие. О, за миг дори си бе помислила, че ще убие и нея, и то заради една шега. Просто възнамеряваше да затръшне вратата, а всъщност дори не го беше направила. Но копелето я бе сграбчило за врата, от което още я болеше.

Някой седна на съседното столче до нея.

— Струва ми се, че имате нужда от още едно питие — прошепна ласкав мъжки глас в ухото й.

Корлис погледна с пренебрежение мъжа до себе си. Доста добре изглеждаше, но бе малко старичък.

— Изчезвай, деденце.

Той се засмя:

— Не оставяй побелялата коса да те заблуди. Само защото има сняг по покрива не означава, че няма огън в огнището.

— Да, да, и преди сме чували същото — отвърна с досада Корлис. Отпи отново от дайкирито. — Сигурно си твърде стар да вършиш работа, но все още можеш да доставяш известно удоволствие. Колко покъртително! Изчезвай! И не се захващай повече с мен.

— Да не мислиш, че съм тръгнал да те свалям — отвърна той, като звучеше още по-отегчен от нея.

Корлис толкова се изненада от грубостта му, че наистина се вгледа в него. Забеляза гъстата му коса, която бе почти побеляла, и тялото му, все още пращящо от сила и жизненост, въпреки че отиваше към петдесетте. Но очите му бяха това, което прикова вниманието й. Те бяха най-сините очи, които някога бе виждала, очи с хипнотизиращ змийски поглед, стъклени, лишени от каквито и да било емоции. Корлис потреперя, но въпреки всичко бе заинтригувана.

Той кимна към чадърчетата, пръснати по бара:

— Явно пийваш на доста бързи обороти. Да не би да си имала лош ден?

— Не би могъл да си представиш и половината от него — отвърна тя, но после се разсмя — Но нещата тръгнаха на оправяне.

— Е, защо не ми поразкажеш — подкани я той. — Ти си Корлис Спенс, нали? Не живееш ли в Дейвънпорт?

Това бе един от първите въпроси, които й задаваха, когато я срещаха за пръв път. На Корлис й харесваше чувството за отличителност, което й придаваше фамилията, представата, че с по-специална личност. Уеб щеше да й я отнеме и точно за това го мразеше.

— Да, там живея — отвърна тя. — Поне още известно време.

Мъжът вдигна чашата към устата си. От цвета на питието можеше да се заключи, че е чист бърбън. Отпи, без да отклонява студените си сини очи от Корлис.

— Струва ми се, че вече се каниш да се изнесеш оттам. Сигурно с доста неудобно да живееш редом до убиец.

Корлис си спомни как ръката на Уеб се бе впила във врата й и потреперя.

— Истински негодник е — потвърди тя — Скоро ще се махам оттам. Днес направо ме нападна, и то без никакво основание!

— Разкажи ми за това — подкани я мъжът отново и протегна ръка към нея. — Между другото казвам се Харпър Нийли.

Корлис стисна ръката му и потръпна. Може и да бе малко старичък, но в него имаше нещо, което й въздействаше. В момента обаче просто желаеше да разкаже на новия си приятел всичко, което иска да узнае за омразния й Уеб Талант.

 

Роана съжаляваше за дрямката, която си бе позволила следобеда. В онзи момент ползата й се бе оказала неизмерима, но сега пред нея лежеше една безкрайна нощ. Беше се качила в стаята си в десет, беше минала през ритуалния душ, беше сложила нощницата си, измила зъбите си, бе легнала в леглото — и всичко това за нищо. Веднага бе разбрала, че тази нощ сън няма да има, така че бе станала и се бе свила в креслото. Взела бе книгата, която се опитваше да прочете от няколко нощи, и тя най-после успя да я заинтригува.

Уеб се качи в единайсет и Роана изгаси настолната си лампа, докато го слушаше как взема душ. Наблюдаваше светлината от стаята му и се чудеше дали ще застане между лампата и прозорците, така че да види сянката му на верандата. Не го направи, лампата угасна и в другата стая настъпи пълна тишина.

Светлината от нейната лампа привличаше комарите, затова Роана винаги, когато четеше, държеше вратата към терасата затворена. Така че не успя да чуе дали той отвори своята. Седеше тихо в тъмнината и чакаше, докато той заспи, като се надяваше, че сънят ще споходи и самата нея. Наблюдаваше флуоресцентните стрелки на часовника си, докато подминаха полунощ, и едва тогава включи отново лампата си и продължи да чете:

След около час се прозя и отпусна книгата в скута си. Въпреки че не можеше да заспи, се чувстваше толкова изморена, че искаше да полегне. Погледна навън и забеляза, че в далечината се задава буря, червени отблясъци от светкавици прорязваха небето, но толкова далеч, че не се чуваха гръмотевици. Може би ако отвореше вратата и легнеше в леглото, приближаващата буря щеше да донесе със себе си хладната влага на дъжда. Дъждът бе най-доброто приспивателно, което наистина я унасяше в спокоен сън.

Беше толкова изморена, че мина известно време, преди да проумее, че светкавиците не са червени. Нямаше никаква буря.

Някой стоеше на верандата и тъмният силует бе едва видим в сенките.

Той я наблюдаваше.

Уеб.

Позна го веднага, толкова бързо, че не успя да се изплаши от мисълта, че на терасата има непознат. Пушеше и цигарата му светваше, щом я вдигнеше към устните си. Когато дръпнеше, запаленият й край светваше още по-ярко и в този кратък миг по-скоро усещаше, отколкото виждаше чертите на лицето му, рязко очертаните му скули.

Беше се облегнал на парапета, точно извън осветения участък от нейните прозорци. Голите му рамене проблясваха в тъмнината. Носеше само някакви тъмни панталони, вероятно дънки.

Нямаше представа колко време е стоял там, пушейки, наблюдавайки я през стъклото. Вдиша дълбоко и изведнъж усети присъствието му болезнено силно. Бавно отпусна глава в креслото и го загледа. Почувства голотата на тялото си под скромната нощница: гърдите, който бе целувал, бедрата, които бе галил. Дали и той си спомняше онази нощ?

Защо не спеше? Беше почти един и половина.

Той се извърна и хвърли цигарата през парапета към влажната трева долу. Роана автоматично проследи движението, а когато го потърси отново, него вече го нямаше.

Не чу вратите да се затварят. Дали се беше прибрал, или се разхождаше по верандата? Тъй като нейната врата бе затворена, не би могла да чуе шума от неговата. Протегна се и изключи лампата, потапяйки отново стаята си в тъмнина. Без осветлението виждаше много по-ясно балкона, огрян меко от сребристата лунна светлина. Уеб не беше там. Когато се отпусна в леглото, леко трепереше. Защо я бе наблюдавал? Дали го правеше преднамерено, или просто бе стоял на терасата, бе пушил цигарата си и бе погледнал през прозорците й, тъй като лампата й беше включена?

Цялото тяло я болеше и тя скръсти ръце над разтуптяното си сърце. Бяха изминали две седмици от онази нощ в Ногалес и копнежът по горещата му плът, притисната към нейната я изгаряше. Болката от загубата на девствеността й отдавна бе отзвучала и Роана искаше да го почувства отново в себе си. Копнееше да отиде при него в тихата нощ, да се пъхне в леглото му и да му поднесе собственото си тяло.

Сънят никога не се бе оказвал по-далеч.

На следващата сутрин, когато влезе в кабинета, Уеб я погледна внимателно. Бе използвала грим, за да прикрие тъмните сенки под очите си, но резултатът бе минимален.

— Нощта не бе лека, нали? — рязко я попита той. — Успя ли изобщо да поспиш?

Роана поклати отрицателно глава, като се стараеше от изражението й да не проличи физическата й болка.

— Не, но рано или късно ще се изморя достатъчно, за да мога да поспя. Свикнала съм.

Той затвори папката, която стоеше на бюрото пред него, затвори програмата на компютъра и го изключи. После стана решително.

— Иди да се преоблечеш! — заповяда той. — Дънки и ботуши. Излизаме да пояздим.

При думата езда цялото й тяло затрептя нетърпеливо от прилив на енергия. Въпреки умората, самата представа й звучеше божествено. Да чувстваш равномерното движение на коня под себе си, да усещаш свежия бриз, който облъхва лицето ти и изпълва дробовете ти — какво повече би могъл да желае човек? Никакви срещи, никакви предварително уговорени ангажименти, никакво напрежение. Но после си спомни, че все пак имаше уговорки, както и срещи, и въздъхна безнадеждно.

— Не мога. Имам…

— Не ме интересува каква среща имаш — прекъсна я Уеб. — Обади се и кажи, че няма да отидеш. Днес няма да правиш нищо друго, освен да почиваш — и това е заповед.

Въпреки това Роана се поколеба. Цели десет години съществуването й бе съсредоточено върху задълженията й, върху непрестанната й грижа за бизнеса, върху опита й да запълни празнината, оставена от заминаването на Уеб. Трудно бе да обърне гръб на тези навици с десетгодишна давност.

Уеб отпусна ръце на раменете й и я обърна към вратата.

— Това е заповед — повтори твърдо и я тупна леко по задника, за да я отпрати: Уж щеше да бъде плясване, но вместо това докосването му постепенно се превърна в милувка. Отдръпна ръката си, преди пръстите му да обхванат стегнатото дупе, което току-що бе докоснал.

На вратата Роана се поспря и погледна към него. Той забеляза, че се беше изчервила леко. Защото я бе потупал по дупето?

— Не знаех, че пушиш — промълви тя.

— Обикновено не го правя. Една кутия ми стига за месец или дори повече. Накрая повечето ги изхвърлям.

Щеше да го попита защо бе пушил миналата нощ, след като обикновено не пуши, но премълча. Не искаше да му дотяга с лични въпроси по начина, по който го бе правила като дете. Тогава се бе отнасял много търпеливо с нея, но сега знаеше, че се е държала много досадно.

Вместо това тихо се качи, за да се преоблече, и то с приповдигнато настроение. Цял ден за самата нея, в който можеше само да язди! Истинско блаженство.

Уеб трябва да се бе обадил в конюшнята, тъй като Лоуъл вече ги чакаше с два оседлани коня. Роана го погледна изненадано. Откакто бе станала достатъчно голяма, за да се задържа на седлото, винаги сама се бе грижила за собствения си кои.

— Можех да си го оседлая и сама — запротестира тя.

Лоуъл се засмя:

— Знам, но реших, че по този начин ще ти спестя малко време. Напоследък не яздиш много, така че исках да ти дам още няколко минути.

Бъкли, старият й любимец, бе вече на петнайсет години и тя го яздеше само по лесни маршрути и при по-спокойни разходки. Конят, който Лоуъл й бе избрал днес, бе як жребец, не кой знае колко бърз, но с крака като от стомана и много издръжлив. Както забеляза, конят на Уеб приличаше на нейния. Лоуъл очевидно предполагаше, че не отиват на обикновена неделна разходка.

Уеб излезе от едно от отделенията, където бе погалил обитателя му — пъргаво жребче, което бе участвало в малко по-буйна игра с връстниците си и в резултат бе получило нараняване на крака.

— Мехлемът ти все още прави чудеса — каза той на Лоуъл. — Раната изглежда така, сякаш е отпреди седмица, а не само от два дни.

Взе юздите от Лоуъл, а после и двамата с Роана се метнаха на седлата. Тя почувства как тялото й се променя, как старата магия пропълзява по мускулите й, както винаги досега. Инстинктивно се нагоди към ритъма на коня още при първата му стъпка и силата му преля в гъвкавите й, грациозни бедра.

Уеб задържа своя кон на крачка зад нейния най-вече заради удоволствието да я наблюдава. Тя бе най-добрия ездач, когото някога бе виждал. Неговото собствено умение да язди бе толкова голямо, че ако бе имал желанието, би могъл успешно да се състезава в конни надбягвания или родео, но Роана бе по-добра. Понякога, веднъж на едно десетилетие, на сцената се появяваше майстор, чиито грациозни движения превъзхождаха тези на всички останали и превръщаха всяко съревнование, игра или състезание в произведение на изкуството. Точно това усещане изпитваше, когато наблюдаваше ездата на Роана. Дори когато яздеха просто заради самото удоволствие, тялото й сякаш плаваше и постигаше синхрон с всеки един нюанс от движението на животното.

Дали щеше да бъде същото, ако яздеше самия него? Дъхът на Уеб секва. Дали гладките й бедра щяха да се стягат и отпускат, да я повдигат, а после да я отпускат върху члена му, така че да го обгръща с едно гладко и плавно движение, докато тялото й се движи грациозно…

Изведнъж се сепна, тъй като почувства прилив на кръв към слабините си и помръдна, търсейки по-удобно положение. Да се възбудиш, докато яздиш, не бе много добра идея, но бе трудно да се отърве от представата. Всеки път, когато погледнеше Роана, виждаше извивката на ханша й и си спомняше как я бе докосвал и галил.

Щеше да си причини сериозни неприятности, ако не престанеше да мисли за това. Изтри капките пот от челото си и нарочно отклони поглед от задните й части. Загледа се в дърветата, в ушите на коня, с една дума навсякъде другаде, освен в Роана, докато възбудата му отмина и отново се почувства удобно.

Не си говореха. Роана и без това често мълчеше, а сега изглеждаше напълно погълната от удоволствието от ездата и Уеб не искаше да я безпокои. Самият той изпитваше удоволствие от свободата на движението. Откакто бе стъпил отново върху земята на Дейвънпорт, бе работил почти непрекъснато и не бе намерил време да се приспособи. Очите му бяха привикнали към завладяващите голи планини и безкрайното синьо небе, към кактусите и ниските храсталаци, към облаците прах и към въздуха — толкова чист, че погледът достигаше безпрепятствено до самия — хоризонт. Свикнал бе на сухата горещина и на речните корита, които съвсем внезапно се препълваха от неочаквания дъжд.

Забравил бе колко, дяволски зелена е природата тук, оцветена от Създателя във всички възможни нюанси. Очите му си почиваха, а всяка пора на тялото му попиваше успокояващата гледка. Въздухът бе натежал и наситен от влага. Широколистни дървета и вечнозелени храсталаци шумоляха леко от толкова слаб ветрец, че не можеше да го почувства, диворастящите цветя поклащаха камбанки, птиците се стрелкаха, рееха се и пееха, а насекомите бръмчаха.

Изведнъж сърцето му се сви от сладка болка. Наистина бе обикнал Аризона и никога не би се отказал от живота си там, но това тук бе неговият дом. Тук бяха корените му, пускани дълбоко в тази земя поколения наред. Родът Талант бе живял тук от почти двеста години и дори повече, ако се брояха предците им, дошли от племената Чероки и Кокти.

Когато напусна Алабама, не си бе позволил да изпита носталгия. Съсредоточил се бе единствено върху бъдещето и това, което можеше да построи с двете си ръце в своя нов дом. Но сега, когато се върна, сякаш душата му възкръсна. Щеше да се погрижи за роднините си, независимо колко лоши и неблагодарни бяха някои от тях. Не му харесваше идеята толкова много Талантови да живеят на гърба на Дейвънпортови и да не правят нищо, за да изкарват собствената си прехрана. Лусинда бе връзката между рода Дейвънпорт и рода Талант, а когато умреше… Погледна към стройната фигура, яздеща пред него. Семейството не бе многочленно, а ненавременната смърт на някои от членовете бе намалила цифрата допълнително. Роана бе единствената оцеляла Дейвънпорт, последната в редицата.

Независимо от усилията, щеше да запази наследството на Дейвънпорт непокътнато за нея.

Яздиха с часове, пропускайки дори обеда. Не би искал тя да пропуска храненето, но Роана изглеждаше толкова отпусната, с приятно зачервени страни, че той реши, че замяната си заслужава. Ако тя желаеше, щеше да направи всичко възможно да й осигури време за езда всеки ден, а и не би било лошо да приложи същото решение спрямо себе си.

Роана не бъбреше ентусиазирано, както би направила някога, говорейки непрекъснато и разсмивайки го с дяволитите си и непосредствени впечатления. Онази Роана вече никога нямаше, да се върне, помисли си Уеб с болка в сърцето. Не беше само травмата, която я бе превърнала в сдържана и овладяна жена, тя беше пораснала. Така или иначе щеше да се промени, макар и едва ли до такава степен, времето и отговорностите променяха хората по свой начин. Липсваше му палавото дяволче, но жената му харесваше по начин, по който никой друг не беше го привличал. Тази силно експлозивна смес от страст и желание за покровителство над нея го влудяваше, а двете чувства се бореха за надмощие в него.

Стоял бе на балкона предната нощ и я бе наблюдавал през прозорците, докато четеше. Обгърната бе от мек облак светлина, свита в огромното кресло, а крехкото й тяло се бе отпуснало удобно. Светлината изтръгваше червеникави отблясъци от кестенявата й коса, греещи с пищен и наситен цвят. Скромна бяла нощница покриваше тялото й от врата до глезените, но през тънката материя се виждаше сянката на зърната й, както и тъмният триъгълник в основата на бедрата й и Уеб разбра, че под нощницата й няма никакво бельо.

Съзнаваше, че ако влезе в стаята и коленичи пред нея, тя няма да протестира. Щеше да плъзне ръце под нощницата, да обхване хълбоците й и да я придърпа към себе си. Беше се възбудил до крайна степен само при представата за усещането, което щеше да изпита.

А после Роана бе вдигнала поглед, сякаш усещаше страстните му мисли. Лешниковокафявите й очи, тайнствени и тъмни вирове, се бяха вгледали в него през стъклото. Под бледия плат на нощницата зърната й бяха настръхнали като малки връхчета.

Тялото й бе реагирало по този начин. Само един поглед. Един спомен. Тогава можеше да я има. Можеше да я има и сега, помисли той, докато я наблюдаваше.

Дали бе бременна?

Прекалено скоро бе, за да й личи, но така или иначе му се искаше да я съблече, да обходи тялото й с длани, за да огледа всеки сантиметър от нея на ярката слънчева светлина и да я запомни така, че в бъдеще да може да забележи и най-малката промяна.

Щеше да полудее.

Роана дръпна юздите. Разходката я бе ободрила и развеселила, но мускулите й напомняха, че е минало доста време, откакто не е яздила толкова продължително.

— Трябва да походя малко — рече тя и слезе от седлото. — Схванах се. Ти можеш да продължиш, ако искаш.

Почти се надяваше той да го направи, такова напрежение бе да бъде сама с него, да яздят в такъв перфектен синхрон, както бяха правили преди. Отпусната, отслабила постоянната си защита, на няколко пъти тя едва не се обърна към него със закачлива забележка. Всеки път се бе овладявала, но близостта му бе изнервяща. Такова облекчение щеше да бъде да остане сама.

Но той също слезе от коня и тръгна с нея. Роана се взря в лицето му и бързо отклони поглед. Уеб беше стиснал зъби и гледаше втренчено напред, сякаш не можеше дори да я погледне.

Поразена, тя се запита в какво е сбъркала. Вървяха и мълчаха, а конете потропваха след тях. Изведнъж проумя, че не бе сбъркала в нищо. Почти не бяха говорили. Нямаше представа какво го безпокои, но отказа автоматично да поеме вината върху себе си, както бе правила преди.

Уеб сложи длан на рамото й и я спря.

Конете зад тях също спряха. Роана го погледна въпросително и замря. Очите му блестяха — наситенозелени, блестящи и горещи, но не от гняв. Стоеше много близо до нея, толкова близо, че чувстваше топлината на потното му тяло, а широките му гърди се повдигаха от задъханото му дишане.

Сякаш се блъсна в стена от мъжка похот и залитна. Замаяно се опита да разсъждава, да се отдръпне, но нещо вътре у нея отвърна напълно самоволно. Уеб я желаеше! Душата й запя от щастие, обля я златиста вътрешна светлина, която заличи цели години тъга. Юздите паднаха от изтръпналите й пръсти и тя се устреми към него, сякаш придърпана от невидими вериги, повдигна се на пръсти, обви ръце около врата му и поднесе меките си устни за целувка.

Само за миг той се скова в прегръдката й, после също пусна юздите, прегърна я и я притисна силно към гърдите си. По същия начин притисна и устните си към нейните, като плъзна езика си дълбоко навътре. Почти я хапеше, дивашката му целувка разраняваше устните й, а прегръдката му направо смазваше гръдния й кош. Роана почувства възбудата му.

Не можеше да диша, над съзнанието й сякаш се спусна мъгла. Отчаяно откъсна устни от неговите, а главата й се отпусна назад също като цвете, пречупено от крехкото си стебло. Цялото й тяло гореше и изобщо не я интересуваше какво щеше да й причини Уеб, само да я вземеше тук, веднага, на самата земя, дори без одеяло: Толкова много бе копняла за докосването му, за самия него…

— Не! — дрезгаво изстена Уеб, хвана я за хълбоците и я отстрани от себе си. — По дяволите, не!

Шокът бе също толкова потресаващ, колкото и откровената похот, която бе видяла в очите му. Роана се спъна, а разтрепераните й колене едва успяваха да я задържат права. Вкопчи се в конската грива, стисна с пръсти дългите косми и се отпусна върху животното с цялата си тежест. Изведнъж, когато погледна към Уеб, лицето й пребледня като платно.

— Какво? — едва прошепна тя.

— Казах ти — отвърна грубо той. — Това, което се случи в Ногалес, няма да се повтори.

В гърлото й заседна ледена буца. Мили боже, беше го разбрала погрешно. Беше я подвело изражението му. Той изобщо не бе я желал, просто бе ядосан. Толкова отчаяно й се бе искало да я желае, че бе пренебрегнала всичко, което й бе казал, и се бе вслушала само в своя вътрешен, безнадежден копнеж. Просто се бе оказала невероятна глупачка и сега й се струваше, че ще умре от срам.

— Съжалявам — успя да прошепне, докато се отдръпваше. Добре тренираният кон също се отдръпна, стъпвайки в синхрон с нея. — Не съм искала… Знам, че обещах… О, боже! — С това отчаяно проплакване тя се метна на коня и го пришпори в галоп.

Чу Уеб да вика нещо, но не спря. Сълзи изпълниха очите й, когато се наведе към коня. Не вярваше някога да може да се изправи пред Уеб, а й не знаеше дали някога ще се възстанови от това последно отхвърляне.

Уеб я проследи с поглед. Собственото му лице бе пребледняло, а дланите му бяха свити в ядни юмруци. Наруга се сам, използвайки всяка мръсна дума, която някога бе чувал. Господи, не би могъл да направи нещо по-лошо! Но през целия ден бе примирал от желание по Роана и когато се бе притиснала към него, направо бе загубен. Червената мъгла на похотта го бе помела и той просто бе престанал да мисли. Щеше да я повали на земята и да я вземе точно там, щеше да я оваля в прахта, но тя се бе отдръпнала от него, а главата й се бе отпуснала назад като яре.

Беше я принудил да легне с него в Ногалес, прибягвайки до изнудване, за да задоволи страстта си. Този път щеше да използва брутална сила. Беше се задържал на самия ръб, но едва бе успял. Боже, беше на самия ръб. Само я бе целунал, дори не бе докоснал гърдите й, нито я бе съблякъл, а едва не бе получил оргазъм. Чувстваше влагата по бельото си.

А после я бе отблъснал — Роана, която вече бе изстрадала и бе понесла да бъде отхвърляна толкова пъти, че се бе отдръпнала от всички, за да не им даде власт да я наранят отново. Само той все още притежаваше тази власт, той бе единствената й слабост и заслепено, с дивашко раздразнение я бе отблъснал. Беше поискал да й обясни, че не желае да се възползва от нея по начина, по който го бе направил в Ногалес. Искаше да поговорят за онази нощ, искаше да я попита дали месечният й цикъл вече не закъснява. Но недодяланите думи, изскочили от устата му, сякаш й бяха нанесли непоправим удар и тя бе побягнала, преди той да може да й обясни каквото и да било.

Нямаше смисъл да се опитва да я настигне. Конят й не бе най-бързото животно на света, но и неговият не беше шампион. Тя имаше предимството да тежи наполовина по-малко от него, а и бе по-добрият ездач. Да я преследва щеше да бъде напразно усилие, а и доста трудно в тази горещина.

Но трябваше да поговори с нея, да й каже нещо, което щеше да прогони този призрачен, отсъстващ израз от очите й.

 

Роана не се върна вкъщи. Искаше само да се скрие някъде, за да не й се наложи да погледне отново Уеб в очите. Вътрешно гореше от срам и болката бе толкова нова и силна, че не искаше да вижда никого.

Съзнаваше, че не може да го избягва вечно. Беше свързана с Дейвънпорт, поне докато Лусинда е жива. Някак си утре щеше да намери сили да го види и да се престори, че нищо не се беше случило, че не се бе хвърлила буквално в ръцете му за втори път. Утре щеше да възстанови защитната си обвивка, може би някои пукнатини щяха да показват поправката й, но стените щяха да издържат. Щеше да се извини, преструвайки се, че за нея това няма значение. Щеше да го понесе.

Остана навън целия следобед, отбивайки се под сенките до едно поточе, за да напои коня и го пусна да попасе от свежата трева наоколо. Седеше под дърветата и се опитваше да не мисли за нищо, оставяйки времето просто да тече — също като през нощта, когато бе сама и часовете на безсъние се точеха безкрайно. С всичко можеше да се справи, едно по едно, ако не си позволяваше да изпитва каквито и да било чувство.

Но когато пурпурните сенки на здрача започнаха да поглъщат светлината наоколо, разбра, че не може повече да отлага. С нежелание се метна на коня и тръгна към Дейвънпорт. Лоуъл притеснено я посрещна.

— Добре ли си? — попита той. Уеб се бе върнал в ужасно настроение, но Лоуъл не попита какво се е случило, това си бе нейна работа и ако желаеше, щеше да сподели. Но той искаше да разбере дали е добре физически и Роана успя да кимне.

— Добре съм — отвърна тя, без гласът й да потрепери, въпреки че бе малко предрезгавял. Странно, не бе плакала, а напрежението й личеше.

— Ти се качи вкъщи — промълви Лоуъл, смръщил загрижено вежди, — а за коня ще се погрижа сам.

— Е, два пъти за един ден! Явно защитната й обвивка не бе в толкова добро състояние, колкото й се бе искало. Достатъчно изморена и изтощена бе, затова просто отвърна: „Благодаря“ — и се затътри към къщата.

Помисли дали да не се промъкне отново през външните стълби, но й се струваше, че това изискваше премного усилия. Прекалено често в живота си се бе промъквала по тези стълби, вместо да се изправя лице в лице с проблемите. Така че се изкачи по стъпалата, отвори входната врата и тръгна нагоре по парадното стълбище. Бе стигнала почти до средата, когато чу звука от тежки ботуши и гласа на Уеб откъм фоайето:

— Роана, трябва да поговорим.

Усилието й струваше последните капки сила, но тя се извърна с лице към него. Поне и той изглеждаше напрегнат колкото нея. Стоеше в основата на стълбището, сложил ръка на перилото, а единият крак — на първото стъпало, сякаш бе готов да я последва, ако не се подчини. Очите му бяха мрачни, а устните — свити в сериозна гримаса.

— Утре — промълви тихо Роана и се извърна… и той я остави да си тръгне. На всяка крачка очакваше да чуе стъпките му след себе си, но стигна догоре, а после и до стаята си, без никой да я последва.

Взе душ, преоблече се и слезе за вечеря. Вътрешният й глас я съветваше да се скрие в стаята си, точно както преди й бе подсказвал да се възползва от задните стълби, но времето за това вече бе минало. Никакво криене повече, каза си. Щеше да посрещне смело това, с което трябваше да се сблъска, щеше да се справи с всичко, което й се поднесеше, и скоро щеше да бъде свободна.

Уеб я наблюдаваше мрачно по време на вечерята, но после не се опита да я въвлече в личен разговор. Тя бе изморена и по-изтощена от преди и въпреки че се съмняваше след случилото се днес да може дори да задреме през нощта, все пак й се искаше да полегне, трябваше да полегне. Каза лека нощ на всички и се върна в стаята си. Веднага щом се изтегна в удобното си легло, почувства да я обхваща странна замаяна сънливост. Дали от ездата, от натрупаното безсъние, от стреса или от комбинацията на всичко това, но скоро заспа дълбоко.

Не усети кога Уеб влезе тихо в стаята й през балконската врата и я провери, вслушвайки се внимателно в дълбокото й, равномерно дишане, за да се увери, че спи. Погледа я известно време, а после напусна стаята така тихо, както бе влязъл. Тази нощ Роана нямаше да стои будна и да наблюдава пъплещите стрелки на часовника.

Не си спомняше да сънува. Всъщност никога не сънуваше.

В най-тъмния час на нощта стана от леглото. Очите й бяха отворени, но странно невиждащи. Без да бързай, но и без да се колебае, стигна до вратата и я отвори. Босите й крака стъпваха сигурно и тихо по, килима, докато вървеше по коридора като призрак в бялата си нощница.

Не усещаше нищо до мига, когато внезапна болка прониза главата й. Чу някакъв отдалечен вик, а после настъпи пълна тъмнина.