Линда Хауърд
Сенки от мрака (13)

Дванадесета глава

Десет дни по-късно Уеб влезе през входната врата, сякаш притежаваше цялото имение, което всъщност не бе далеч от истината.

Беше осем сутринта и слънчевата светлина се лееше щедро през прозорците, придавайки на млечнобелите теракотени плочки във фоайето златистожълт отблясък. Роана тъкмо слизаше по стълбите. В девет часа имаше среща с брокера, който щеше да пристигне от Хънтсвил и да обсъди някои подробности с Лусинда преди пристигането на Уеб. Вече се бе облякла за срещата в летен копринен костюм с прасковен цвят, тъй като след това щеше да присъства на областно събрание на комисионерите. Обута бе с бежови елегантни обувки от змийска кожа, а от ушите й висяха кремави перли. Рядко носете други бижута, освен часовника си, но приятелките й от университета я бяха научили да носи изискани ненатрапчиви бижута на бизнес срещите.

Входната врата се отвори и Роана се спря на стълбите, заслепена за момент от ярката слънчева светлина, отразена от излъсканите плочки. Премига към тъмната фигура, чиито широки рамене и шапка изпълваха почти цялата рамка на вратата. Мъжът влезе вътре, затвори вратата и остави на пода един кожен куфар, а сърцето на Роана почти спря да бие, когато проумя кого вижда.

Бяха изминали десет дни, откакто я бе изпратил обратно вкъщи, а и не бе предупредил за пристигането си. Беше започнала да се бои, че в крайна сметка изобщо няма да се върне, въпреки че Уеб винаги бе спазвал обещанията си. А може би бе решил, че семейство Дейвънпорт не си струва труда и Роана нямаше да го обвини ако си го бе помислил.

Но той бе тук, сваляше шапката си и се оглеждаше с присвити очи, сякаш оценяваше промените настъпили през десетгодишното му отсъствие. Имаше няколко дребни неща, но на нея и се струваше, че той забеляза всяко едно. За миг погледът му дори се плъзна по килима, покриваш стълбите. Когато си бе тръгнал, бяха застлали бежов, а сега бе резедав и доста по-плътен.

Физическото усещане от присъствието му почти я зашемети. Да го види застанал там, излъчващ същата сдържана властност, каквато бе излъчвал и преди, сякаш никога не си бе тръгвал, й създаде странното усещане, че времето е спряло.

Но разликите в Уеб бяха ясно осезаеми. Причината не бе само във възрастта или в облеклото му — дъвки и ботуши вместо ленени панталони и мокасини. Преди бе смекчавал характера си с добродушието, присъщо на южняците, и на начина, по който те правеха бизнес. Но сега нямаше следа от него. Уеб изявяваше характера си с всичките му остри ръбове, сякаш не се интересуваше ни най-малко дали другите го харесват.

Гърдите й изведнъж се стегнаха така, че едвам можеше да си поеме дъх. Беше го виждала гол, бе лежала гола в прегръдките му. Беше галил с език зърната й, беше прониквал в нея. Чувството за нереалност отново замая главата й. След десетте дни, изминали от срещата помежду им, интимните мигове бяха започнали да й се струпат като сън, но един поглед й бе достатъчен и тялото й започна отново да тупти сякаш той току-що се бе отдръпнал от нея, а плътта й още тръпнеше от докосването му. Най-после успя да продума:

— Защо не се обади? Някой щеше да те посрещне на летището. Дойде със самолет, нали?

— Долетях вчера. Наех кола от летището. Двамата с мама прекарахме нощта в Хънтсвил с леля Сандра, а след това тръгнах насам.

После наситено зелените му очи се спряха върху нея, оглеждайки костюма и перлите, като вероятно сравняваха стилните й дрехи с облеклото на някогашната скарана с модата тийнейджърка. Или може би я сравняваше с голата жена, извиваща се под него и стенеща от удоволствие, когато я издигаше към върха. Беше я отблъснал достатъчно бързо, така че представата не би трябвало да бъде съблазнителна.

Роана се изчерви, а после почувства как кръвта се отдръпва от лицето й.

Не можеше да продължи да стои като препарирана. Внимателно овладя дишането си, слезе по стъпалата и спря до Уеб.

— Лусинда е в кабинета. Ще преглеждаме някои документи заедно, но тя със сигурност ще иска първо да поговори с теб.

— Върнах се, за да се погрижа за бизнеса — отсече кратко той и вече крачеше през фоайето към кабинета. — Ще се включа без предисловия. Посрещането може да почака.

По някакъв начин Роана успя да запази изражението на лицето си спокойно, докато го следваше. Не се хвърли разплакана на врата му с думите: „Най-после си у дома, най-после си у дома!“, въпреки че това беше първият й импулс не извика от радост, не заплака. Просто изрече зад гърба му.

— Радвам се, че се върна. Добре дошъл у дома.

Лусинда рядко сядаше на огромното бюро, зад което някога бе седял съпругът й, тъй като смяташе мекия диван за много по-удобен за старите й кости. И сега седеше там прелиствайки няколко разпечатки от последните сделки на борсата. Когато Уеб влезе, вдигна поглед и Роана забеляза смайването в избелелите й сини очи при вила на едрия и загрубял непознат, нахлул в царството й. После премига, а щом го позна, лицето й изведнъж светна и се зачерви от вълнение, прогонило за миг пергаментовата сивота — признак на влошеното й здраве. Изправи се бавно на крака и листовете се пръснаха върху дебелия персийски килим.

— Уеб! Уеб!

Точно за това ентусиазирано, сърцераздирателно — радостно посрещане бе копняла Роана. Но не можеше да му го даде. Лусинда се втурна към Уеб с разтворени ръце, като или не забеляза, или не обърна внимание на стъписаното му изражение. Той не разтвори своите, но това не я спря да го прегърне и да се притисне към него с плувнали в сълзи очи.

Роана се обърна към вратата с намерението да им даде възможност за малко усамотение. Ако тя и Уеб се бяха радвали на някакви по-специални взаимоотношения като малки, то той определено имаше много силна връзка с Лусинда, която съперничеше с чувствата към майка му. Въпреки че Уеб се бе върнал заради Лусинда, между двамата имаше доста неща, които трябваше да бъдат изгладени.

— Не, остани — изрече Уеб, когато забеляза движението на Роана. Хвана внимателно старите крехки ръце на Лусинда и я отдалечи леко от себе си, но продължи да я държи, докато я гледаше. — Ще поговорим по-късно — обеща той. — Сега имам доста да наваксвам. Може да започнем с тези. — И кимна към пръснатите листове по пода.

Ако Лусинда бе наясно с нещо, то това бе грижата за бизнеса. Тя избърса очи и кимна бодро.

— Разбира се. Брокерът ни ще е тук в девет. Двете с Роана обикновено преглеждаме борсовите си операции предварително, за да постигнем съгласие преди неговото пристигане.

Уеб кимна и се наведе да събере книжата.

— Все още Липскоум ли използваме.

— Не, скъпи, той почина преди около три години. Нали знаеш, семейството му има проблеми със сърцето. Сега брокер ни е Сейдж Уитън, от семейство Уитън в Бирмингам. Доволни сме от работата му, но понякога е малко консервативен.

Роана забеляза как Уеб се намръщи, докато се настройваше отново към нюансите на южняшкия бизнес, където всичко бе примесено с лична информация и семейни връзки. Може би бе свикнал на много по-открит начин на работа.

Вече погълнат от книжата в ръцете си, Уеб тръгна към бюрото и започна да се отпуска в масивното кожено кресло, когато изведнъж спри и погледна любопитно Роана, сякаш проверяваше реакцията й при това внезапно завземане едновременно на територия и власт.

Тя не знаеше дали да заплаче, или да се развика. Никога не й бе допадало да се грижи за бизнеса, но въпреки това бе очертала своя територия. Тъй като това бе единственото, за което се бе оказала необходима — на Лусинда или на някого другиго, — тя бе работила къртовски, за да се научи и усъвършенства уменията си. С връщането на Уеб губеше своето място и полезност. От друга страна, щеше да се отърве от безконечните съвещания и от взаимоотношения с бизнесмени и политици, които гледаха на решенията й с едва прикрита снизходителност. С радост щеше да се измъкне от задължението, но нямаше представа с какво да го замести.

Не позволи раздвоението да проличи по лицето й и запази безизразна фасада, която представяше на света. Лусинда зае мястото си на дивана, а Роана отиде до един от шкафовете, за да извади доста дебела папка.

Факсът иззвъня и започна да отпечатва някакъв документ. Уеб го погледна, а после прецени и останалата част от електронното оборудване, инсталирано след заминаването му.

— Изглежда, в крак сме с времето.

— Трябваше или да направим това, или да пътувам непрекъснато — отвърна Роана. Посочи към компютъра върху бюрото. — Имаме две отделни системи. Този компютър и принтер са за личните ни данни и документи. Другият — посочи към техниката в ъгъла, подредена на специално компютърно бюро — е за връзка със света. — Вторият компютър бе свързан с модем. — Имаме самостоятелна факс линия, електронна поща и два лазерни принтера. Ще ти покажа програмите. Разполагаме и с портативен компютър за времето, когато пътуваме.

— Дори Лоуъл вече има компютър — усмихнато каза Лусинда. — Кръвните линии са изцяло изведени, а неговите файлове включват време на развъждане, медицинска история и татуировки за идентифициране. Толкова е горд от системата, сякаш е четирикопитно, готово да изцвили.

Уеб погледна към Роана.

— Още ли яздиш толкова много, както преди?

— Нямам време.

— Сега ще имаш повече.

Не беше се замислила за това удобство от връщането на Уеб и сърцето й се разтуптя развълнувано. Конете й липсваха болезнено, но отговорът й бе самата истина: просто нямаше време. Яздеше, когато можеше, само за да поддържа мускулите си, но това изобщо не я задоволяваше. За момента щеше да се наложи да се занимава с предаването юздите на властта в ръцете на Уеб, но скоро — съвсем скоро! — щеше да започне отново да помага на Лоуъл.

— Доколкото те познавам — изрече бавно Уеб, — вече планираш как да прекарваш целия ден в конюшните. Да не си и помислила да струпаш всичко в ръцете ми и да се и измъкнеш. Ще трябва да се справям с целия бизнес тук, както и със собствеността си в Аризона, така че все пак ще трябва да вършиш част от работата.

Да работи с Уеб? Не бе помислила, че би искал тя да се върти около него или че все пак би могла да му бъде от полза. Сърцето й замря отново при мисълта всеки ден да бъде с него.

После се съсредоточи върху разглеждането на диаграмите и анализа на борсовите сделки, както и върху проектите им. До пристигането на Сейдж Уитън Уеб вече знаеше съвсем точно какви са позициите им на стоковата борса.

Господин Уитън не познаваше Уеб, но по стреснатото изражение на лицето му пролича, че е чул клюките. Ако бе смаян от обяснението на Лусинда, че оттук нататък Уеб ще се грижи за капиталовложенията на Дейвънпорт, доста добре го прикри. Но независимо от шушукането на хората, Уеб Талант изобщо не бе обвинен в убийството на жена си, а бизнесът си бе бизнес.

Срещата приключи по-бързо от обикновено. Господин Уитън едва си беше тръгнал и Ланет връхлетя в кабинета.

— Лельо Лусинда, във фоайето има някакъв куфар. Да не би господин Уитън… — Изведнъж млъкна и зяпна Уеб, разположил се зад бюрото.

— Куфарът е мой — Той дори не вдигна глава от компютъра, където разглеждаше историята на стоковите им дивиденти. — Ще го прибера по-късно.

Страните на Ланет порозовяха, но тя възкликна с пресипнала усмивка:

— Уеб! Не знаех, че си пристигнал. Никой не ни каза, че се очаква да си дойдеш днес.

— Никой и не знаеше.

— Е, добре дошъл вкъщи. — Тонът й бе точно толкова престорен, колкото и усмивката й — ще кажа на мама и татко. Те току-що закусиха, а знам със сигурност, че ще искат да те поздравят.

Веждите на Уеб се повдигнаха иронично:

— Така ли?

— Ще ги доведа — отвърна Ланет и избяга.

— Относно куфара… — Уеб се отпусна на стола и се извърна към Лусинда, която все още седеше на дивана — Къде да го сложа?

— Където пожелаеш — отвърна решително старата жена. — Предишният ти апартамент бе изцяло ремонтиран. Корлис го взе, но ако го искаш, тя може да се премести в друга стая.

Уеб отхвърли предложението с леко поклащане на глава.

— Предполагам, че Глория и Харлан са взели третия апартамент, а Ланет и Грег — четвъртия — Хвърли на Роана непроницаем поглед. — Ти, разбира се, си все още в старата си стая отзад.

Изглежда, представата не му допадаше, но Роана не можеше да разбере защо. Тъй като не знаеше какво да му отговори, тя замълча.

— А Брок е в една от спалните отляво — продължи Лусинда, потвърждавайки предположението му. — Но това не е проблем. Обмислих какво може да се направи и всъщност ще трябва само да свържем две от свободните спални, като отворим врата помежду им и превърнем една от стаите във всекидневна. Може да бъде изпълнено за не повече от седмица.

— Не е необходимо. Ще взема една от спалните отзад. Тази до стаята на Роана ще свърши работа. В нея все още стои леглото с кралски размери, нали?

— Сега всички стаи са с такива легла, освен тази на Роана.

Уеб я погледна изпод вежди.

— Не харесваш ли големите легла?

Мотелското легло, в което се бяха любили, беше обикновено. Беше доста тясно за двама, но когато единият е върху другия, нямаше нужда от повече място. Роана едва овладя изчервяването си.

— Нямам нужда от по-голямо. — Погледна часовника си и с облекчение се изправи, щом видя часа. — Ще трябва да вървя на събранието, а после ще обядвам с управителят на болницата във Флоренция. Ще се върна към три.

Наведе се и целуна сбръчканата буза на Лусинда.

— Карай внимателно — изрече, както винаги, Лусинда.

— Ще внимавам. — Внезапното й тръгване създаваше усещането, че иска да избяга, и от начина, по който я изгледа Уеб, разбра, че и той го бе забелязал.

 

След обеда Уеб и Лусинда се върнаха в кабинета. Той бе изтърпял престорените прочувствени приветствия на Глория и Харлан, бе пренебрегнал нацупената физиономия на Корлис и лошите й маниери и бе издържал оживената суетня на Танси и Беси. Беше дяволски ясно, че само Роана и Лусинда искат той да се върне. Изглежда, останалата част от семейството желаеше да си бе останал в Аризона. Причината за това бе също толкова явна, всички те се бяха възползвали от Лусинда с години и сега се страхуваха, че Уеб ще ги изрита. Което не беше лоша идея. О, не Глория и Харлан. Не му допадаше да са наоколо, но бяха над седемдесетте, а основанията за нанасянето им в имението, които бе изтъкнал преди десет години пред Роана, сега важаха с още по-голяма сила. Но що се отнася до останалите…

Не възнамеряваше веднага да предприема нещо по въпроса. Не знаеше в подробности живота им и бе много по-лесно да се осведоми за фактите, преди да действа, отколкото после да поправя последствията от едно неправилно решение.

— Предполагам, че искаш да си кажеш думата — изрече решително Лусинда и седна на дивана — Господ ми е свидетел, че го заслужаваш. Това е шансът ти да оставиш миналото зад гърба си, така че действай. Ще седя тук, ще слушам и ще държа устата си затворена.

Както винаги, беше неукротима, помисли си той, но едновременно с това бе отслабнала много. Когато го бе прегърнала, бе усетил изтънелите кости и сухата й старческа кожа. Цветът й не бе никак хубав, а енергичността й не бе същата. Беше разбрал от писмата на Ивон, че напоследък Лусинда не е добре със здравето, но не бе подозирал колко близо е до смъртта. Беше въпрос на месеци. Съмняваше се дали ще доживее до пролетта.

Лусинда се бе превърнала в крайъгълен камък в живота му. Беше го изоставила, когато бе имал нужда от нея, но сега желаеше да посрещне гнева му. Щеше да премери сили с нея, но по дяволите, още не бе готов да го направи! Облегна се на бюрото.

— Ще стигнем и дотам — каза той спокойно, а после продължи разпалено: — Но преди това искам да разбера какво, по дяволите, сте направили всички вие с Роана!

 

Доста време Лусинда мълча, а обвинението на Уеб висеше помежду им. Тя погледна през прозореца, плъзгайки поглед над огряната от слънце земя, прошарена тук-там от сенките на плуващите в небето пухкави облаци. Земя на Дейвънпорт, докъдето поглед стига. Винаги беше намирала успокоение в тази гледка и все още й харесваше, но сега, когато животът й приближаваше естествения си край, намирате други неща за много по-важни.

— В началото изобщо не забелязах — най-после проговори тя, все още зареяла поглед навън. — Смъртта на Джеси бе… Е, за това ще говорим по-късно. Бях толкова съсипана от собствената си скръб, че не забелязах Роана, докато едва не я загубихме.

— Как така загубихте? — Гласът на Уеб бе дрезгав и пресипнал.

— Едва не умря — събра смелост да му отвърне Лусинда. Брадичката й се разтрепери, но тя решително я овладя. — Винаги съм смятала, че Джеси бе тази, която отчаяно се нуждае от любов, за да компенсира обстоятелствата, при които бе родена… Не забелязвах, че Роана се нуждае от любов дори повече от нея, но не я изисква като Джеси. Странно, нали? Обичах Джеси от самото й раждане, но тя никога нямаше да ми помогне, както направи Роана, или да стане единствената ми опора. Роана е нещо повече от дясната ми ръка. През последните няколко години нямаше да мога да се справя без нея.

Уеб отмина всичко това безмълвно, съсредоточавайки се върху единственото изявление, което бе привлякло вниманието му.

— Как едва не умря? — Мисълта за смъртта на Роана го разтърси и той ужасено си спомни виновното й, нещастно изражение в деня на погребението на Джеси. Не беше се опитала да се самоубие, нали?

— Спря да се храни. Никога не е имала голям апетит, така че доста време не забелязвах, докато едва не стана късно. Всичко бе толкова объркано, почти никой не се хранеше в редовни часове и аз предполагах, че тя просто яде, когато реши. Освен това прекарваше по-голяма част от времето в стаята си. Не го направи нарочно — обясни тихо Лусинда. — Просто… загуби интерес. Когато ти си тръгна, тя се затвори в себе си. Знаеш, че се обвинява за всичко.

— Защо? — попита Уеб. Роана му бе казала, че не е създавала неприятности, но може би го бе признала на Лусинда.

— Доста време мина, преди изобщо да проговори за това, но преди няколко години ми каза за случилото се в кухнята, за това, че те е изненадала и импулсивно те целунала. Не знаела, че Джеси слиза долу и, разбира се в типичния за нея стил братовчедка й направи страхотна сцена, но според Роана тя била причинила всички неприятности с целувката. Ако не беше те целунала, вие с Джеси нямаше да се скарате, нямаше да бъдеш обвинен за смъртта на Джеси и имаше да напуснеш града. След като си тръгна — Лусинда поклати глава — Тя винаги те е обичала толкова много. Когато бе малка, й се присмиваше, смятахме, че те обожава като филмов герой и другарче по игра, но не бе точно така, нали?

— Не знам. — Но знаеше, каза си той. Когато ставаше въпрос за чувствата й към него, Роана бе напълно открита и беззащитна. А и не бе добра в увъртанията. Чувствата й бяха открити, а гордостта й — точно толкова ранима, колкото и гърнето й. Обожанието й винаги бе осветявало живота му като самото слънце и той бе разчитал на непрестанното му съществуване, въпреки че рядко му обръщаше внимание. Също като слънчевата светлина, беше го приемал за дадено. Точно затова бе дяволски вбесен, когато реши, че тя го е предала, за да си отмъсти на Джеси.

Лусинда го погледна проницателно, без да се заблуди от отричането му.

— След като Дейвид и Карън починаха, двамата с теб се превърнахме в основни стожери в живота на Роана. Тя се нуждаеше от любовта и подкрепата ни, но през по-голямата част от времето ние не й я давахме. Не, нека перифразирам, тъй като по-голямата вина е моя: аз не я обграждах с любовта и подкрепата си. Но докато ти бе тук и я обичаше, тя се справяше. Когато си тръгна, не й остана никой и тя се предаде. Беше си почти отишла, когато забелязах — тъжно продължи Лусинда. По сбръчканите и страни се търколи сълза, която тя избърса леко. — Беше станала трийсет и шест килограма. Трийсет и шест килограма! Та тя е висока метър и седемдесет и пет. Би трябвало да тежи поне петдесет и осем килограма. Не мога да ти опиша как изглеждаше. Но един ден я видях, наистина я видях и разбрах, че трябва да направя нещо — или ще изгубя и нея.

Уеб не можеше да продума. Стана и отиде до прозореца, пъхнал юмруци дълбоко в джобовете си. Стоеше гърбом, и тънат като струна, и едва дишаше. Изведнъж го обхвана паника. Мили боже, тя едва не бе умряла, а той не бе разбрал нищо за това.

— Ако просто й бях казала „Трябва да ядеш“, нямаше да помогне — продължи Лусинда, а думите се лееха от устата й, сякаш ги бе сдържала прекалено дълго и най-после можеше да сподели болката си. — Имаше нужда от причина да живее от нещо в, което да се вкопчи. Така че й казах, че се нуждая от помощта й — Спря и преглътна мъчително, преди да продължи: — Никой дотогава не й беше казвал, че се нуждае от нея. Не бях разбрала… Е, казах й, че не мога да се справя без нея, че работата ме затрупва и не мога да се оправя сама. Изобщо не подозирах колко истина има в думите ми — рече сухо Лусинда. — Тя се опита да се върне назад. Борбата бе дълга и в един момент бях ужасена, че съм закъсняла прекалено много. Но Роана се пребори. Мина цяла година, преди да се възстанови достатъчно, за да може да отиде в университета, година, преди да престане да събужда нощем всички ни с писъците си.

— Писъци? — попита Уеб. — Кошмари?

— За Джеси. — Лусинда говореше тихо и със свито от болка гърло. — Знаеш, че тя я намери. И пищеше по същия начин, сякаш току-що бе влязла и бе стъпила в кръвта на Джеси. — Гласът й потрепери, но Лусинда се овладя. — Кошмарите преминаха в безсъние, сякаш будуването бе единственият начин да ги избегне. Все още страда от него и понякога цели нощи не спи. Понякога просто подремва. Ако я видиш да задрямва през деня, каквото и да правиш, не я събуждай, тъй като това вероятно е единствения сън, който успява да си открадне. Заповядала съм никой да не я буди по никаква причина. Единствена Корлис го прави. Или ще изпусне нещо, или ще тресне някоя врата, като винаги се преструва, че е случайно.

Уеб се обърна с лице към баба си. Очите му бяха леденостудени.

— Може да го направи още веднъж, но ще й бъде за последен път — спокойно каза той.

Лусинда се усмихна леко:

— Добре. Мразя да говоря за собственото си семейство, но Корлис има подла безполезна душица. За Роана ще бъде добре, че отново си тук.

Но той не бе тук, когато най-много бе имала нужда от него, помисли Уеб. Беше си тръгнал, оставяйки я да се справя сама с ужаса, с кошмарите. Какво бе казала Лусинда? Роана беше стъпила в кръвта на Джеси. Не бе знаел, не бе предполагал на какво напрежение е подложена. Съпругата му бе убита, а самият той бе обвинен в престъплението. Преживяваше своя собствена криза и бе приписал стреса на вината й. Поне той трябваше да разбере, тъй като най-добре познаваше Роана.

Спомняше си как бе пренебрегнала всеобщото осъждане на града и бе плъзнала малката си длан в неговата на погребението на Джеси, за да го утеши и подкрепи. Предвид вихрещите се клюки за това как Джеси го била хванала с Роана, й бе необходим доста кураж, за да се приближи до него. Но тя го бе направила, без да се притеснява за репутацията си, тъй като смяташе, че той се нуждае от нея. Вместо да стисне ръката й или по някакъв друг начин да покаже, че й вярва, той я бе отблъснал.

Беше дошла заради него, но той не бе до нея, когато й бе потрябвал. Беше оцеляла, но на каква цена?

— В началото не я познах — изрече унесено Уеб. Погледът му не се отделяше от Лусинда. — Причината не е само в десетте изминали години. Напълно се е затворила в себе си.

— Така успя да се справи. По-силна е, отколкото изглежда. Мисля, че се изплаши, когато разбра колко е слаба и болна. Никога повече няма да допусне да изпадне и това състояние. Но се справи, като се отдръпна от всичко наоколо и се затвори в себе си. Сякаш се бои да чувства, затова не си позволява да чувства нищо. Не мога да стигна до нея, а Господ ми е свидетел, че се опитах, но това също е моя вина.

Лусинда изправи рамене, сякаш наместваше стар товар, толкова познат, че вече почти не го забелязва.

— Когато намери Джеси и изпищя, всички се втурнахме в стаята и я намерихме, наведена над тялото. Глория реши, че Роана е убила Джеси и точно това казаха двамата с Харлан на шерифа. Були нареди на свой подчинен да я охранява, докато ни разпитва. Всички ние седяхме в единни край на стаята, а Роана — в другия, съвсем сама, ако изключим охраната. Никога няма да забравя как ни гледаше, сякаш бяхме минали върху нея и я бяхме премазали. Трябваше да отида при нея, както тя дойде при теб, но не го направих. Оттогава не ме нарича баба — сподели тихо Лусинда. — Не мога да стигна до нея. Върши си работата, но Дейвънпорт изобщо не я интересува. Когато й казах, че ако успее да те уговори да се върнеш, ще променя завещанието в твоя полза, окото й не мигна. Исках да спори с мен, да се разсърди, да се притесни, но нищо подобно не стана. — В гласа на Лусинда прозвуча пълно неразбиране — как може някой изобщо да не го е грижа за нейния любим Дейвънпорт? — После и въздъхна тежко. — Помниш ли каква бе преди? Като навита играчка, чиято пружина никога не се развива? Тичаше нагоре-надолу по стълбите, блъскаше вратите, викаше… Кълна се, в нея нямаше капка благоприличие. Е, сега бих дала всичко да я видя да се пързаля, поне веднъж. Винаги казваше неподходящото нещо в неподходящия момент, а сега почти не говори. Невъзможно е човек да разбере за какво мисли.

— Смее ли се? — дрезгаво попита Уеб. Липсваше му смехът й, заразителният й кикот, когато замислеше някаква пакост, сърдечният й смях, когато й разказваше вицове, веселото кискане, когато гледаше как жребчетата скачат по пасбището.

Очите на Лусинда бяха изпълнени е тъга:

— Не. Почти не се усмихва, а още по-малко се смее. Не се е смяла от десет години.