Линда Хауърд
Сенки от мрака (12)

Единадесета глава

Когато Роана се добра до дългата алея пред Дейвънпорт късно през нощта, изтощена от двата дни непрекъснато пътуване, тя изохка гласно, като забеляза светлините, които все още осветяваха голямото имение. Надявала се бе всички вече да са си легнали, така че да може да се възстанови поне малко, преди да я подложат на разпити. Надявала се бе дори да подремне като миналата нощ, въпреки че не бе много вероятно. Ако не можеше да спи, поне щеше да преживее отново онези бурни часове, щеше да си спомни усещането за голото му тяло, притиснато към нейното, целувките, докосванията, разтърсващите безкрайни движения вътре в нея. А когато се поуспокоеше, щеше да обмисли всичко останало, казаното от него, което я бе наранило, факта, че не я желаеше повече. Но тогава защо я бе целунал? Бе прекалено уморена, за да мисли разумно, така че анализите можеха да почакат.

Отвори гаража с дистанционното, а после, когато фаровете й осветиха друга кола, паркирана на нейното място, натисна спирачките. Въздъхна уморено. Отново Корлис, възползвала се от отсъствието на Роана, за да паркира собствената си кола. Самостоятелният гараж имаше само пет клетки, а те бяха разпределени между Лусинда, въпреки че самата тя вече не шофираше, Роана, Глория и Харлан. Ланет и Грег, всеки от които имаше собствена кола. От Брок и Корлис се очакваше да паркират колите си отвън, но Корлис имаше навика да пренебрегва негласното споразумение и да паркира колата си на всяко място, оказало се свободно.

Роана паркира колата си до тази на Брок и бавно изкачи стъпалата, мъкнейки малкия си куфар. Помисли си да мине през външните стълби и така да стигне до балкона пред своята стая, но преди да тръгне, бе заключила френските прозорци и сега не можеше да влезе. Вместо това реши да мине през кухнята и да се надява, че ще може да се добере до стълбите, без никой да я забележи.

Нямаше късмет. Когато отключи кухненската врата и влезе, Харлан и Глория седяха на масата и похапваха дебели резени от кокосовия кейк на Танси. Все още не се бяха подготвили за лягане, което означаваше, че сигурно гледат телевизия в кабинета.

Глория преглътна забързано.

— Не си могла да го намериш! — възкликна тя, като се радваше съвсем открито на факта, че Роана се връща сама. А после й хвърли потаен, съзаклятнически поглед: — Не, че си опитвала много старателно, нали? Знам, че Були не го арестува, но всички го смятаха за виновен, просто нямаше начин да се докаже…

— Намерих го — прекъсна я Роана. Чувстваше се замаяна от умора и искаше да направи разпета възможно най-кратък. — Трябва да се погрижи за собствения си бизнес, на ще се върне у дома до две седмици.

Глория пребледня и зяпна Роана. Трохите по брадичката на леля й убиха и без това липсващия й апетит. После изведнъж Глория проговори:

— Роана, как можеш да си толкова глупава? — С всяка следваща дума гласът й изтъняваше все повече, докато накрая се разписка: — Не знаеш ли какво губиш по този начин? Всичко това щеше да бъде твое, но Лусинда отново ще го прехвърли на него, помни ми думите! А ние? Та всички ние можем да бъдем убити в собствените си легла, също като горката Джеси…

— Джеси не бе убита в леглото си — апатично отбеляза Роана.

— Не ми противоречи, много добре знаеш какво имах предвид!

— Уеб не беше убиецът й.

— Е, шерифът го смяташе за виновен, а смятам, че той е много по-компетентен по тези въпроси от теб! Нали чухме как Уеб каза, че би направил всичко, за да се отърве от нея!

— Но също така го чухме да й казва, че може да получи развод, щом желае.

— Глория е права — включи се и Харлан, свивайки загрижено дебелите си вежди — Никой не може да каже на какво е способен този човек.

Обикновено Роана не спореше с тях, но сега бе изтощена, а всяка клетка в тялото й все още трептеше от срещата с Уеб.

— Това, което всъщност ви безпокои — започна безизразно тя, — е, че той ще си спомни как му обърнахте гръб, когато имаше нужда от подкрепата ви, и ще ви предложи да си намерите друго място за живеене.

— Роана! — ахна оскърбено Глория — Как можеш да кажеш такова нещо? Какво трябваше да направим, да скрием един убиец от закона?

С нищо не можеше да промени мнението им, а освен това бе прекалено уморена, за да продължи да опитва. Нека Уеб сам се справя с тях, когато се върне. Имаше само толкова енергия, колкото да помисли за перспективата. Ако го бяха смятали за страшен преди, какво ли щяха да кажат, след като разберат пред какво се изправят сега. Той бе много по-неотстъпчив и твърд от преди.

Като остави Глория и Харлан да изливат яростта си върху кокосовия кейк, Роана едва се качи по стълбите. Лусинда вече си бе легна, напоследък лесно се уморяваше, което бе още един признак на влошаващото й се състояние, и често към девет вече бе в леглото. Утре сутрин щеше да има достатъчно време, за да й съобщи, че Уеб си идва у дома.

Роана се надяваше, че самата тя ще успее да поспи малко.

Ако желанията бяха действителност… Няколко часа по-късно тя погледна светещия циферблат на часовника и видя, че наближава два. Очите й горяха от безсънието, а умората й така бе натежала, че не можеше да мисли, но сънят бе, както винаги, далеч от нея.

Бе понесла много нощи като тази, очаквайки безкрайната тъмнина да просветне в утро. Всички книги за безсънието съветваха потърпевшия да стане от леглото, за да не го превръща в място на своето страдание. Роана вече бе пробвала този начин, но книгата изобщо не й бе помогнала. Понякога четеше с часове, понякога редеше безкрайни пасианси, но през по-голямата част от времето просто стоеше в тъмното и чакаше.

Точно това правеше сега, тъй като бе прекалено уморена за нещо друго. Седеше свита в огромното кресло, достатъчно голямо да поеме двама като нея. Беше си го подарила сама за Коледа преди пет години и не знаеше какво би правила без него. Когато все пак успяваше да позадреме, колкото и рядко да й се случваше, то бе само в него.

Когато заспеше, никога не знаеше къде ще се събуди.

Не смяташе, че някога е напускала къщата. Винаги се бе оказвала вътре и стъпалата й бяха чисти, но все пак се плашеше от представата за себе си като за скитаща несъзнателно наоколо. Бе чела за сомнамбулите. Хората можеха съвсем спокойно да изкачват стълби, да шофират и дори да водят разговор, докато всъщност спят.

Ако някой изобщо бе забелязал нощните й скитания, то поне не й го е споменавал. Не вярваше да го прави всеки път, когато заспи, но, разбира се, нямаше начин да го проверя, а не искаше да притеснява семейството с проблемите си. Всички знаеха, че страда от безсъние, така че ако някой я бе видял извън стаята й посред нощ в очевидно будно състояние, то вероятно би заключил, че не може да заспи, и не би й обърнал внимание.

Ако станеше известно, че ходи насън… Не искаше да мисли лошо за хората, без да има доказателства, но не смяташе, че може да се довери на някои членове от семейството. Възможността да й причинят зло бе много вероятна, особено що се отнасяше до Корлис. В някои отношения Корлис и напомняше изключително много за Джеси. Въпреки че бяха само втори братовчедки, което означаваше, че нямат много общи наследствени гени, Джеси се бе оказала по-сдържана в мислите си, но по-темпераментна в действията си. Корлис не планираше нищо, тя действаше под напора на момента и не бе склонна към емоционални изблици. През по-голямата част от времето изглеждаше неспокойна и нещастна, склонна да накара и другите да страдат като нея. Каквото и да искаше от живота, не го беше получила.

Роана не смяташе, че Уеб ще намери общ език с Корлис. Мисълта за Уеб отново върна всичките й спомени от сутринта, но всъщност той не бе преставал да бъде в центъра на мислите й.

Не знаеше какво да очаква. Не бе добра в анализирането на отношенията между мъжете и жените, тъй като никога досега не бе имала връзка. Съзнаваше само, че Уеб се бе оказал ядосан и малко пиян. Ако не бе пил, вероятно нямаше да я накара да отстъпи, но всъщност фактът си оставаше — легнала бе в леглото с него без ни най-малко колебание. Обстоятелствата бяха унизителни, но дълбоко в съзнанието си тя бе приветствала възможността.

Не съжаляваше за станалото. Ако нещо хубаво не й се случеше до края на живота, поне бе лежала в ръцете на Уеб и имаше представа какво значи да прави любов с него. Болката се бе оказала много по-силна, отколкото си бе представяла, но не можеше да засенчи нито радостта, която бе изпитала, нито пълната удовлетвореност.

Първият, а може би и вторият път вероятно бяха повлияни от текилата, но какво да кажем за останалите? Със сигурност бе трезвен, когато бе посегнал към нея за трети път посред нощ и за четвърти — точно призори. Изпитваше странна нежност към болката в тялото си, тъй като й напомняше прекараните с Уеб мигове.

Той не беше егоистичен любовник. Може да бе ядосан, но въпреки това се бе погрижил да я задоволи, и то неведнъж, преди самият той да достигне върха. Ръцете и устните му се бяха отнесли много нежно с тялото й, като внимаваха да не й причинят допълнителна болка, освен тази, която вече бе изпитала, допускайки го в себе си.

Но после се бе измъкнат от леглото и я бе изоставил сама в малкия евтин мотел, сякаш беше проститутка. Така ли наричаха жената, която бе толкова грозна, че когато на сутринта мъжът се събуди и я погледне в ръцете си, по-скоро би отрязал собствената си ръка, за да се измъкне, отколкото да я събуди? Уеб поне й бе оставил бележка. Поне се бе върнал и не беше и се наложило да стигне до колата под наем, както намери за добре.

Беше казал, че се държала като проститутка, за да може Лусинда да постигне своето. Беше казал, че го е притеснявала цял живот, а от този коментар я бе заболяло много повече, отколкото от предишния. Независимо от всичко, винаги я бе крепила мисълта, че годините преди смъртта на Джеси са били най-хубавите, тъй като винаги го бе смятала за свой приятел и герой. В ужасната нощ, когато Джеси бе убита, беше проумяла, че той я съжалява и това почти я бе убило, но сладките спомени от миналото продължаваха да стоплят душата й. Сега бе покрусена от мисълта, че се е заблуждавала от самото начало. Добрината не бе едно и също с любовта, търпението не бе едно и също със загрижеността за човека, когото обичаш.

Уеб бе дал съвсем ясно да се разбере, че не очаква продължение на любовната им връзка в Дейвънпорт. Съвсем ясно и просто бе дал да се разбере, че представлението е еднократно. Нямаше да има нищо помежду им, освен отношенията между братовчеди.

Но после я бе целунал и й бе казал, че нещо не разбира. Без съмнение бе възбуден, а след току-що преживяната нощ тя познаваше много добре реакциите на тялото му. Ако не я желаеше, защо бе твърд като камък?

Но едно нещо бе сигурно — все още беше сърдит на всички.

Роана седеше, сгушена и креслото, наблюдаваше светкавиците, мислеше за Уеб и по някое време призори най-после задряма.

 

Глория слезе на закуска по едно и също време с цялото семейство — доста рядко събитие, но очевидно смяташе, че се нуждае от подкрепа. След обичайната безсънна нощ Роана беше отишла в стаята на Лусинда и й бе предала добрата новина. Оживена от вестите, тази сутрин Лусинда имаше повече енергия, а лицето й излъчваше жизненост, каквато от дълго време не бяха виждали. Повдигна изненадано вежди, когато забеляза тълпата около масата, а после се усмихна и намигна съучастнически на Роана.

Закуската бе на шведска маса и не бе нищо специално, защото бе малко вероятно дори двама души да слязат да закусват едновременно. Роана напълни две чинни — за Лусинда и за себе си, и седна на масата.

Глория изчака, докато всички започнат да се хранят, преди да изстреля първия залп:

— Лусинда, всички ние обсъдихме въпроса и бихме искали да премислиш тази твоя странна идея да сложиш отново Уеб начело на семейния бизнес Роана се справяше добре и всъщност ние изобщо не се нуждаем от него.

— Ние? — погледна въпросително Лусинда към сестра си в другия край на масата. — Глория, през изминалите десет години винаги съм била благодарна за компанията ти, но мисля, трябва да ти напомня, че става въпрос за делата на Дейвънпорт, а от присъстващите тук само Роана и аз сме от Дейвънпорт. Обсъдихме го и постигнахме съгласие, че искаме Уеб да заеме подобаващото си място в семейството.

— Уеб не е Дейвънпорт — изтъкна язвително Глория. — Той е Талант, един от нашето семейство. Парите и имението трябва да бъдат на Роана. Така е най-справедливо.

Прави всичко възможно да задържи Уеб настрана, помисли си Роана, Глория по-скоро би предпочела нейното семейство да получи наследството, но в краен случай би могла да бъде и Роана. Глория предполагаше, че може да манипулира и въздейства върху Роана, което не би било възможно с Уеб. Това беше основният проблем, проумя тя, а не някакъв преувеличен страх от убиеца Уеб. Всичко се свеждаше до парите и луксозния живот.

— Както казах — повтори Лусинда. — Роана и аз постигнахме съгласие по този въпрос.

— Роана никога не е действала разумно, що се отнася да Уеб — намеси се Харлан на страната на жена си. — На всички ни е известно, че не можем да се доверим на нейната преценка, когато той е замесен.

Корлис се наведе напред, надушвайки с блеснали очи назряващия скандал.

— О, точно така. Спомним си нещо за това как Джеси ги хванала да се натискат в кухнята.

Брок вдигна глава от чинията си и погледна намръщено сестра си. От цялото семейство на Глория Роана харесваше най-много него. Брок бе добродушен и работеше упорито. Не възнамеряваше да остане в Дейвънпорт цял живот, но използваше възможността, за да спести малко пари, така че да построи собствена къща. Двамата с дългогодишната му приятелка смятаха да се оженят до края на годината. Беше много по-енергичен от баща си Грег, който позволяваше на Ланет да командва в семейството.

— Мисля, че това бе напълно излишно — изрече Брок.

— Защо смяташ така? — попита Ланет, като се наклони така, че да вижда сина си. Корлис се усмихна, доволна за това, че е успяла да хвърли масло в огъня.

— Защото Уеб не е по флиртовете, нито е мошеник, и се радвам, че се връща.

Глория и Ланет приковаха едновременно с поглед предателя в редиците си. Брок престана да им обръща внимание и продължи да се храни.

Роана се съсредоточи отново върху закуската си и се постара да не обръща внимание на разговора. Нищо нямаше да достави по-голямо удоволствие на Корлис от това да я накара да й отвърне или да забележи, че е успяла да я разстрои. На Корлис й липсваше умението на Джеси да отправя хапливи забележки или може би реакцията на Роана се бе променила, но сега тя я намираше просто за досадна.

Устната престрелка продължи по време на цялата закуска, като Глория, Харлан и Ланет се редуваха да изтъкват очевидни според тях факти, които доказват нецелесъобразността на завръщането на Уеб. Грег не се интересуваше кой знае колко от спора и остави протестите на Ланет. Брок се нахрани и тръгна на работа.

Роана се съсредоточи върху храната, като се опитваше да отговаря едносрично, а Лусинда бе непоклатима като скала. Да върне Уеб у дома бе много по-важно за нея, отколкото всичко, което сестра й би могла да каже, и Роана не се безпокоеше, че Лусинда ще промени решението си.

Сутринта, когато Роана й бе предала добрите новини, Лусинда бе грейнала като коледна елха. Задавала бе въпрос след въпрос за Уеб: за това как изглежда, дали се с променил, какво е казал.

Не се бе притеснила видимо, когато Роана отбеляза, че той все още им се сърди.

— Е, разбира се, че ще е ядосан — беше се съгласила Лусинда. — Уеб никога не е бил ничия послушна марионетка. Представям си колко много неща ще ми изприказва, когато дойде тук, и сигурно доста ще ме заболи, но ще трябва да го изслушам. Въпреки всичко наистина съм изненадана, че се предаде толкова лесно. Знаех си, че ти си единствената, която може да го уговори.

Не се беше поддал на уговорките, а просто беше сключил сделка е нея и когато тя бе спазила своята страна от договора, той се бе почувствал длъжен да направи същото. За пръв път Роана се запита дали не е очаквал да му откаже рязко и дали не е предложил сделката, без да има намерение да я изпълни.

— Разкажи ми как изглежда — започна отново Лусинда и Роана го описа колкото може по-добре. Дали описанието й бе достоверно, след като го гледаше през влюбените си очи? Дали другите щяха да го намерят за по-малко властен, за не толкова силен? Едва ли.

Глория, разбира се, не бе настроена радостно към завръщането му. Държеше се много лицемерно, помисли си Роана, тъй като преди смъртта на Джеси Глория винаги се бе суетяла около Уеб, обявявайки го за своя любим племенник. Но после бе направила грешката да се обърне срещу него, вместо да го защити, и сега знаеше, че той не го е забравил.

— И къде ще спи? — попита провлачено Корлис, прекъсвайки баба си, за да хвърли още съчки в огъня. — Няма да отстъпя апартамента си, без значение, че преди това е бил негов.

Въпросът й имаше точно противоположния ефект на очаквания. Настъпи пълна тишина. След смъртта на Джеси Лусинда постепенно се бе съвзела достатъчно, за да поръча пълен ремонт и подмяна на апартамента — от пода до тавана. Когато Ланет и семейството й се бяха нанесли, Корлис веднага бе обявила апартамента за свой, като подхвърли небрежно, че не се притеснява да спи там. Типична за нейната безскрупулност бе дори самата мисълта, че Уеб ще изяви претенции към обитавания по-рано от него апартамент.

Апартаментът на Лусинда беше единственият друг апартамент с такава големина. Глория и Харлан заемаха доста по-малък, също като Ланет и Грег. Стаята на Роана бе доста просторна, но не беше апартамент. Тази на Брок — също. Оставаха четири обикновени спални. Проблемът беше дребен и незначителен, но разлика в общественото положение имаше и тя бе доста тънка и неуловима. Роана съзнаваше, че Уеб не се придържа строго към нея, но схваща заключенията, които следват, и знае как да използва символите на властта, за да доминира над останалите.

— Дори да не го желае, може да не му хареса мисълта някой друг да спи в него — каза Ланет, като погледна разтревожено дъщеря си.

Корлис се намръщи.

— Няма да си дам апартамента!

— Ще го направиш, ако Уеб поиска — отвърна твърдо Лусинда — Съмнявам се, че този въпрос ще го вълнува, но искам съвсем ясно да разберете, че каквото поиска, ще стане без никакви спорове. Ясно ли е?

— Не! — избухна сприхаво Корлис и хвърли салфетката си на масата. — Та той уби жена си! Не е честно да се върне просто ей така и да вземе…

Гласът на Лусинда изплющя като камшик.

— Още нещо, което искам да проумеете, е, че Уеб не е убил Джеси. Ако чуя още веднъж да се спомене това, ще помоля човека, който го изрече, веднага да напусне тази къща. Не застанахме зад него, когато най-много се нуждаеше от подкрепата ни, и точно от това се срамувам. Ще бъде посрещнат с добре дошъл у дома и лично аз ще се погрижа да бъде така.

Това недвусмислено изявление бе последвано от пълна тишина. Доколкото Роана знаеше, Лусинда за първи път споменаваше за изхвърлянето на някого от настоящите обитатели на Дейвънпорт.

След като се увери, че мнението й е ясно за всички, възрастната жена попи със салфетка деликатно устните си.

— Положението със спалните наистина е сложно. Ти какво мислиш. Роана?

— Нека Уеб сам да реши, когато дойде — отвърна тя. — Не можем да предвидим какво ще желае той.

— Правилно. Но просто искам всичко да е идеално подготвено за него.

— Не смятам, че е възможно. Вероятно той ще иска да продължим да живеем, както обикновено, и да не се суетим около него.

— Е, едва ли ще дадем парти в негова чест — хвърли още една стрела Глория. — Не мога дори да си представя какво ще говорят в града.

— Нищо, ако знаят откъде идва маслото, с което мажат хляба си — отвърна Лусинда. — Веднага ще изясня на всичките ни приятели и близки, че ако ценят дългото ни приятелство и искат то да продължи, по-добре е да се постараят да се държат любезно с Уеб.

— Уеб, Уеб, Уеб! — избухна гневно Корлис — Какво го прави толкова специален? Ами ние? Защо не оставиш всичко на Брок, ако си толкова сигурна, че Роана не може да се справи с нещата? Та ние сме ти толкова близки, колкото и Уеб!

После скочи и избяга от стаята, а след нея се възцари тишина. Дори Глория, която обикновено се славеше с дебелокожието си, изглеждаше притеснена от талкова явното меркантилно избухване.

Роана си самоналожи да преглътне още една хапка, преди да се откаже от усилията. Изглежда, завръщането на Уеб щеше да бъде още по-напрегнато от изпращането му.