Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саутърн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creole Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 75 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Кат Мартин. Креолско сърце

ИК „Атлантис“

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Алекс прекара целия ден на полето и се завърна едва привечер. Беше изпотен, капнал и мрачен. През цялото време бе мислил само за Ники и за героичната й съпротива. Осъзна, че всъщност се гордее с нея и дълбоко съжали, че не й призна истината.

Но може би дори тя не би я накарала да промени отношението си. Бел Шен беше негов дом. За него и за синовете му, на които един ден щеше да я остави, тя беше всичко. Как би могло едно младо момиче да разбере колко държи на плантацията? От къде на къде ще се подчинява на неговите амбиции? И все пак инстинктът му подсказваше, че ако й бе изложил съображенията си, тя щеше да го направи.

— Къде е тя? — попита той, едва пристъпил прага и така затръшна входната врата зад себе си, че кристалните капки на полилея над главата му зазвънтяха.

Мисис Леандър го погледна угрижено.

— Още не се е върнала. И каретата я няма.

— Какво?

— Моля ви, не кипвайте веднага. Нали познавате мис Клариса. Вероятно е възложила на момичето да свърши нещо за наказание. Не мисля, че това ще й навреди.

Клариса бе способна на подобно нещо. Алекс знаеше, че икономката сигурно е права.

— Господи, тази жена ще ме подлуди.

Той отиде в кабинета да си налее нещо за пиене и мисис Леандър го последва.

— Трябваше да отида с нея. — Мъжът свали кристалната запушалка от гарафата с бренди и напълни чашата догоре. — Ако не се върне преди мръкнало ще отида да я потърся. — И той обърна брендито на един дъх.

Мисис Леандър кимна.

— Ще ви известя, като пристигне…

 

Никол отвори със сетни сили вратичката на елегантната черна карета, която Укиа бе спрял пред черния вход. Още преди да докосне първото стъпало, той се втурна да й помогне. Имаше угрижен вид, но я държеше спокойно и здраво.

Тя благодари мислено на бога, защото едва се крепеше на крака. Дрехите й бяха пропити с пот и полепнали по тялото й. Червата й куркаха шумно. По врата й лепнеха кичури коса. Бандажът, с който пристягаше гърдите си, бе протъркал и изранил кожата й.

— Тая работа никак няма да се хареса на гу’син Алекс, да знаете.

— Не искам той да научи. — Ники се опитваше да успокои треперещите си ръце и непоносимата болка, която я пронизваше при всяко движение. — Обещай ми, че нищо няма да му кажеш.

— Щом искате, ще си мълча. Но да знаете, че правите голяма грешка.

— Благодаря ти, Укиа.

Негърът я изпроводи до стаичката зад трапезарията, която за щастие се оказа празна и тя се отпра за към задното стълбище. Вратата, отвеждаща към централната част на къщата, се отвори тъй рязко, че тя замръзна на второто стъпало.

За миг Алекс се втрещи, сякаш не вярваше на очите си.

— Какво стана, за бога?

— Простете, господине, но се опасявам, че нещо не съм добре. — Тя облиза попуканите си устни. — Позволете да отложим този разговор за по-късно.

— Кажи ми какво се случи.

— Нищо, мосю. Простете, трябва да вървя…

Коленете й се подгънаха и Алекс я прихвана. Изруга на английски и на френски, после я вдигна на ръце и я понесе нагоре по стълбата.

— Мисис Леандър! — викна той.

Ники обви с ръце мощния му врат и се сгуши в него. Не можеше да не си спомни как преди няколко години я бе носил по същия начин.

— Ще ви изцапам — прошепна тя, щом стигнаха на стълбищната площадка.

— Глупости.

Когато Алекс пое по коридора, вместо по стълбището за мансардния етаж, тя го погледна въпросително.

— Къде ме водите?

— Искам да те прегледа лекар. Държа да зная, че си наистина добре.

— Не! — извика Ники.

Алекс не я послуша. Ритна вратата на стаята и се насочи към високото легло с балдахин, покрито със сатенена завивка с дантели. Мисис Леандър се промъкна в последния момент, за да отдръпне навреме мрежата против комари.

— Моля ви — промълви Ники. — Нищо ми няма. Наистина.

— Кажете да приготвят ваната — нареди Алекс на икономката — и донесете чисти дрехи. — Жената излезе, за да изпълни заповедите му.

— Кажи ми сега какво стана — настоя той.

— Всичко вече е минало и заминало. Не може ли повече да не говорим за това?

— Какво ти стори Клариса?

Макар че би предпочела да не се вдига толкова шум, Ники много се зарадва на тази загриженост и му се усмихна. Той приседна до нея на крайчеца на леглото, тъй че дъските под мекия матрак изскърцаха. Едва тогава забеляза ръцете й.

— Господи! Какво, по дяволите… — Те бяха зачервени и подути. Избилите едри мехури се пълнеха с течност.

Алекс привдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Кажи ми. — Принудена бе да му се подчини.

— Клариса бе побесняла. Направо не можеше да говори от гняв. И извиненията ми не помогнаха — твърдеше, че били неискрени. — По устните й се плъзна усмивка. — И честно казано, беше права.

— Карай нататък.

— Каза, че не било достатъчно да й се извиня. Не съм си била научила урока. Накара един слуга да донесе тънка пръчка. — Тя потръпна, когато Алекс пое тънките й ръце в големите си длани, за да ги разгледа по-добре. — Трябваше да го направя по-рано — призна си тя, — но бях твърдоглава.

Лицето на Алекс потъмня от гняв.

— И какво стана след това?

— Когато свърши, нареди да ме затворят в бараката за инструменти.

Стомахът на Алекс се сви. Температурите навън бяха непоносими, но жегата в тясната колиба сигурно е била убийствена.

— Нямаше да се измъча толкова, ако вътре не гъмжеше от бръмбари и паяци — Ники неволно потръпна, а гърлото на Алекс пресъхна.

— Надявам се, че това е било всичко, защото ако чуя само още една дума, ще убия Клариса. — Ники не отговори, само го погледна така, сякаш смяташе това за напълно възможно. Алекс стана.

— Не исках да ти се случи нищо такова, малката ми. Бях ти обещал, че в Бел Шен нищо лошо няма да ти се случи. — И докато си мислеше, че всъщност бе искал да й предложи много повече, той се наведе и махна от лицето й една влажна къдрица. — Все пак държа да те прегледа лекар.

Мисис Леандър пристигна заедно със слугите, които носеха водата за банята и попречи на Ники отново да се възпротиви шумно.

— Искам да хапнеш и да поспиш — настоя нежно Алекс. — Аз ще поговоря с Клариса.

— Моля те, Алекс — прошепна тя, забравяйки, че не бива да се обръща към него по име, — не искам да създавам допълнителни неприятности.

— Този дом е мой, а не неин. Ти си част от Бел Шен. Така че аз отговарям за теб, не тя. Няма да търпя подобна намеса. — С тези думи той гневно излезе от стаята.

 

— Няма да търпя подобно нещо, Клариса — кресна Алекс. — Няма да допусна втори път да биеш слугите ми. — Той крачеше нервно по дебелия персийски килим. Под светлината на кристалния полилей тялото му хвърляше огромни тъмни сенки.

Решил бе да не изчаква до следващата сутрин, тъй като и без друго не би могъл да заспи, преди да е изяснил случая.

— Как си могла да направиш подобно нещо? — изкрещя той. Едва потискаше желанието си да я стисне за гърлото. Само щом се сетеше за безкрайните часове на мъчение, прекарани от Ники в тъмната колиба, той се изпълваше с болка и гняв.

— Честно казано — отвърна тя напълно невъзмутимо, — просто забравих за онази пикла. Имах толкова робота, че…

— Нито дума повече — Александър прокара пръсти през вълнистата си кестенява коса, опитвайки се да запази самообладание. — Ако искаш да станеш моя жена, трябва веднъж завинаги да се откажеш от телесните наказания. Обещай ми го тук и сега. Ако не се подчиниш на това мое искане, аз ще отменя венчавката ни.

— Алекс, мили. Направо не мога да повярвам, че това толкова те е разстроило. — Но като забеляза мрачния му поглед, Клариса придърпа плътно около тялото си тежкото кадифено наметало. Канеше се тъкмо да си легне, когато Алекс нахлу в дома им и настоя тя да го приеме.

— Но мис Клариса вече се оттегли — заяви камериерът.

— Няма значение. Кажи й да слезе веднага, иначе аз ще се кача горе и ще я смъкна.

И както си пролича, наистина бе готов да го направи. Никога не беше го виждала толкова бесен.

— Исках само да покажа на тази хлапачка какво значи дисциплина — оправда се тя. — Ако искаме да ни върши работа, ще трябва…

— Предупреждавам те, Клариса. Въпросът не подлежи на обсъждане. Трябва да решиш. Сега.

Тя преглътна на сухо. За първи път се запита дали наистина иска да се омъжи за Алекс. Знаеше, че трябва да се съобразява с него, но едва сега разбра колко много държи той на авторитета си.

— Нямам ли право да участвам в управлението на домакинството?

— Имаш, разбира се. Радвам се, че отсега поемаш задълженията си на съпруга. — Той въздъхна уморено. — Честно казано, имам нужда от твоята помощ. Но се безпокоя за хората, за които ще отговаряш. Държа да се отнасяш към тях вежливо и с уважение. Няма да приема друго поведение.

Явно нямаше да отстъпи по този въпрос. Но им предстоеше да прекарат дълги години заедно и тя все някога ще успее да му се наложи.

— Но аз ще решавам и занапред как да властвам в Елмтри, нали?

— Добре ще е и твоите хора да разберат някой ден какво означава човешко отношение, но това си е твоя работа.

— Тогава приемам условието ти и те моля да не извиниш за неприятностите, което може би съм ти причинила.

Извинение. Толкова е просто, а неговата малка крепостна толкова време отказваше да й се извини. И като го направи, прозвуча като подигравка. Нека си разправя Алекс каквото си ще, рано или късно тя ще се подчини на волята й, иначе ще я даде за продан.

— С това въпросът е приключен — заяви Александър. — Да не говорим повече.

— Искаш ли чаша чай? — попита Клариса, доволна, че свърши неприятния разговор. — Или предпочиташ бренди? — Тя напъха под нощната си шапчица една изплъзнала се светлоруса къдрица.

— Очаква ме тежък ден. Предпочитам да си тръгна веднага.

Алекс работеше здраво. Това много й допадаше. То бе една от причините, поради която му предложи да се оженят.

— Е, тогава ще се видим идната седмица — каза тя. — Има да се вършат толкова неща до годежа.

Алекс кимна. Той се поклони учтиво и се сбогува. През дантелените завеси тя го видя как се метна на едрия си, расов кафяв жребец. Як мъж, със силни ръце и мъжествени черти. Знаеше, че жените умират за него, знаеше, че си има любовница в града и приемаше, че в това отношение нищо няма да се промени и след сватбата.

Няма значение. Тя ще си изпълнява съпружеските задължения, ще му роди синове, ще отгледа деца на отечеството, но мисълта да споделя леглото му не я привличаше особено.

Не беше девствена. На седемнайсет години спа с един майстор от фабриката на баща й. Искаше й се да разбере в какво се състои особената притегателна сила, сбираща мъжа и жената, а не знаеше дали някога ще се омъжи и кога.

Нощта, прекарана с Уилям Лейки, беше живо разочарование. Никога няма да разбере какво харесват мъжете в това потно, несръчно отъркване на телата. От този момент нататък избягваше подобни преживявания.

Беше признала на Алекс истината. Разказа му цялата история и макар че в началото бе изненадан, той не се усъмни, че от години не е била с мъж. Изглежда държеше само да е сигурен, че той е баща на синовете си.

След това признание тя му направи едно предложение — да обединят чрез брак двете големи плантации и да увеличат богатството на нейното семейство чрез имотите на дьо Вилие. На другия ден той прие и двамата се заловиха с осъществяването на плана си.

На двайсет и четири годишна възраст Клариса бе постигнала всичко, което може да има една неомъжена жена. Сега й трябваше мъж. Като съпруга на Александър дьо Вилие щеше да разполага с повече богатство и власт, отколкото би могла да мечтае. Но не е изключено да има и повече проблеми, отколкото си мислеше.

 

През следващата седмица Никол се завърна в малката си мансардна стаичка. Мисис Леандър бе успокоила Алекс, че е напълно здрава и след седмица ръцете й зараснаха напълно, така че можеше отново да се залови за работа. Тъкмо метеше преддверието, потънала в мислите си, когато някаква суматоха при входната врата привлече вниманието й.

След енергично почукване Фредерик отвори и във фоайето влезе дребна, сивокоса жена, като прошумоля с елегантната си траурна рокля от черна коприна.

— Бонжур, Фредерик — каза тя. — Къде е внукът ми?

Фредерик се засмя радостно.

— Опасявам се, че е нейде по работа, мадам. Очакваха ви чак идната седмица…

— Добре, тъкмо ще си отдъхна, докато се, прибере. — Тя хвърли поглед на Никол, чиито вежда подскочиха.

Сивокосата дама се усмихна.

— Никол Сен Клер — каза тя на френски, който явно й бе най-привичен. — Какво за бога правите тук?

Метлата хлопна на пода. Ники стоеше като вкаменена, безмълвна, с широко отворени очи, докато възрастната дама се приближи до нея и я прегърна. В жеста й имаше искрена топлота и сърдечност. Тъй я прегръщаше някога майка й, за да я утеши. Внезапно нещо стегна гърлото й и преживяното през последните три години избликна като фонтан.

С тихо стенание, което премина в хлипове, Ники обгърна с ръце дребната французойка. По бузите й се стичаха сълзи. Цялото й тяло се тресеше и тихият й плач скоро прерасна в бурни ридания.

Рашел дьо Вилие я притискаше смаяна и й нашепваше топли, утешителни френски слова.

— Гран-мер е тук — успокои я тя. — Всичко ще се оправи.

— О, гран-мер — изхлипа Ники.

— Добре, добре, малката. Повярвайте ми, ще се погрижа за вас.

Ники само кимна. За първи път от три години насам не се чувстваше сама.

Тъй като фоайето едва ли бе най-подходящото място за доверителни разговори, а и Ники бе престанала да плаче, двете се качиха по стълбата до стаята, в която се настаняваше възрастната дама по време на гостуванията си.

Рашел я отведе до копринената софа пред камината от розов мрамор.

— А сега ми обяснете незабавно защо сте облечена като слугиня и защо метете къщата на внука ми.

Всичко избликна от нея с порой от думи и сълзи. Цялата ужасяваща история на нейния живот. Когато свърши, Никол се облегна на канапето, изтощена докрай.

— Нищо не знаех нито за вашите мъки, нито за затрудненията на баща ви. Александър ми писа, че Етиен починал, но дори не споменаваше за семейството му. Предположихме, че двете с майка си сте се върнали в Англия.

— Там вече си нямаме никого.

— И защо не ни помолихте за помощ?

— Когато нещата се влошиха, синът ви вече бе починал. Татко се обърна към Франсоа, но той не пожела да ни помогне. Каза, че Александър бил на същото мнение.

— Франсоа — възкликна старицата и с пренебрежителен жест изрази отношението към внука си. — Франсоа е по-друг от Александър. Нима сте помислили, че и той ще ви отпрати?

— В началото не знаех какво да мисля. После, като се изпълних с доверие към него, гордостта ми попречи да го помоля — един дьо Вилие не биваше да научи, че дъщерята на Сен Клер се е превърнала в крепостна и в престъпница. А щом разбрах за предстоящия брак между Клариса и Александър, не можех да понеса мисълта, че ще изгубя единственото място, което ми стана втори дом.

— Ах, защо не ме потърсихте, дъще?

— Не знаех дори дали сте още жива, нито пък къде да ви търся. — Нови сълзи напълниха очите й и потекоха по бузите. — Всичко така се обърка, не знаех просто какво да правя.

Рашел изсуши сълзите й с дантелена кърпичка.

— Няма значение. Сега оставете нещата в мои ръце — и възрастната дама се отправи към вратата с войнишка стъпка, така че надиплените поли на траурната рокля, която носеше в памет на починалия си преди три години син, се набраха. Тя започна да дава нареждания.

Скромните вещи на Никол бяха пренесени в една стая до нейната. Нареди да й приготвят баня и повика за следващия ден най-добрия шивач на Ню Орлиънс.

Никол не можеше да повярва на очите си.

— Ами Алекс? Какво ще каже, като научи?

— Фредерик ме извести, че заминал по работа и щял да се върне едва идната седмица.

— Вероятно е при Лизет — изплъзна се от устните на Никол и в следващия миг горчиво съжали за това.

— При любовницата си ли? — Рашел поклати глава и Ники я погледна учудено. — Не. Фредерик каза, че отишъл да продаде един товар захар. Ще се върне в сряда. Сигурно ще даде вечеря в моя чест. Ще се погрижим в нея да участвува и дъщерята на едно старо приятелско семейство.

Ники погледна смаяно.

— Искате да кажете, че ще си замълчите?

— Трябвало е да си отваря очите. А и — продължи тя с коварна усмивка — така ще е далеч по-забавно.

— По-забавно ли? О, боже! — простена Никол на английски.

— Аз ще се оправя с Александър — успокои я Рашел. Говореше с увереността на стара аристократка, каквато си бе. Но доверието към старата дама не разсея страховете на Никол.

 

— Бабо! — възкликна Алекс щом я видя на стълбите. Прегърна я горещо и шумно я целуна по бузата.

— О, синко, колко уморен изглеждаш. Прекалено много работиш, Александър. — И пак се прегърнаха.

— Но сега, след като си тук, имам повод да си поотдъхна за малко. Кога пристигна?

— Корабът ми дойде малко по-рано. Тук съм от миналата седмица.

— Надявам се, че не си скучала.

— Честно казано, това ми бе спестено, защото срещнах една стара семейна приятелка. Дъщерята на Етиен Сен Клер. Настоях да остане за вечеря.

— Тя тук ли е?

— Да.

— С майка си?

— Уви, майка й починала.

— О, съжалявам. Надявам се, че си й изразила нашите съболезнования и си й предложила да я подпомогнем.

— Да, точно така направих. — Тя му се усмихна сърдечно.

— Ще се радвам да я видя отново. Когато се срещнахме за последен път, беше още дете. Едва си я спомням.

— О, вече е пораснала. — Рашел прикри почти коварната си усмивка, като сведе глава и щипна едно конче от гънките на черната си рокля. — Ще я видиш на вечеря.

Алекс кимна:

— А дотогава ще си поговорим кой какво е преживял.

— Чудесна идея, Александър. Много искам да знам какво ти се е случило напоследък.

 

Никол започна да се приготвя по-старателно от всякога. Суетнята долу й подсказа, че Алекс се е прибрал. Едва устоя на изкушението да изтича при него. Предпочиташе сама да му каже истината, вместо да изчака, както й бе наредила възрастната дама. Не го стори, защото французойката изглеждаше толкова уверена в замисъла си, а и тя имаше огромно влияние върху внука си.

Ники се молеше старицата да успее.

Даниел влезе точно в момента, когато Ники си обличаше блузата след банята.

— Казаха ми да ви помогна, мадмоазел — заяви тя вдървено. — Тъй нареди мадам дьо Вилие, От днес съм ваша камериерка.

Ники сложа ръка върху рамото на закръгленото момиче.

— Аз съм си същата като преди, Даниел, Нали бяхме приятелки. Надявам се, че още сме.

— Естествено, мадмоазел.

— А тогава защо не ме наричаш Ники като преди?

— О, не, не мога.

— Жалко, бих се радвала.

Даниел я погледна неуверено.

— Ами какво ще каже херцогът?

М-да. Какво ще каже Александър…

— Остави това на мене — усмихна й се сърдечно Ники и й подаде ръка. — Разбрахме ли се?

Даниел се засмя, пое ръката й и видимо се поотпусна.

— Е, щом сме още приятелки, ще ти разкажа за последната си среща с Рьоне — Рьоне Бутийе бе годеникът й.

— Непременно. С всичките неприлични подробности.

Даниел захихика. Тя бе пищна и привлекателна хубавица. Много мъже бяха искали ръката й, но Рьоне й спечели сърцето.

— Добре. Всичко ще ти кажа.

След като изчерпиха темата, Ники позволи на Даниел да й помогне при обличането. Тя се въртеше нервно върху синята тапицерия на стола пред огледалото в позлатена рамка, докато Даниел превръщате косите й в кула от къдрици, които обрамчваха лицето й и се спускаха по раменете.

Щом се облече, гърдите й се подадоха съблазнително от дълбокото деколте на тюркоазносинята й копринена рокля. Модната кройка подчертаваше както ханша и бюста, така и тънката талия.

Никол погали нежно плата. От колко години не бе ходила в сатен и коприна. От колко години не се бе чувствала истинска, желана жена. Макар да се страхуваше от сцената, която Алекс навярно ще й устрои, тя все пак бе щастлива, че може да му се покаже като жена. Тайничко се надяваше, че това ще промени характера на връзката им.

— Вече всички са на масата — съобщи влязлата току-що мисис Леандър. — Мадам дьо Вилие каза да слезете като се приготвите.

Такъв бе замисълът им — Никол да се появи със закъснение, като по този начин принуди Алекс да я посрещне като своя гостенка.

— Добре ли изглеждам? — запита тя, макар образът в огледалото да й подсказваше, че е по-прекрасна от всякога.

— Изглеждате зашеметяващо — усмихна й се окуражително мисис Леандър. — Осланяйте се на мадам. Тя познава Алекс по-добре от всички други.

Ники пристъпи неуверено, но после внезапно се обърна и прегърна пълната икономка.

— Много ви благодаря за всичко.

Мисис Леандър я потупа по бузата.

— А сега бягай. И горе главата.

Никол само кимна и заслиза по стълбата. Събра цялата си смелост, за да отвори вратата към трапезарията.

— Мисля, че последната ни гостенка се появи — съобщи Рашел с дяволит поглед, който сновеше между Никол и нейния внук.

Седнал начело на масата, Алекс бе потънал в разговор с Томас Деминг, настанен заедно с Клариса от дясната му страна. Рашел седеше вляво, а до нея бе оставено място за Ники. От другата страна Франсоа се, бе опрял мрачно на резбованата облегалка на стола. Щом тя се появи на вратата, Алекс посегна към чашата с вино. Ръката му замръзна във въздуха.

— Позволете да ви представя моя внук Александър — каза Рашел с усмивка, която би могла да се нарече само тържествуваща.

— Как сте? — отвърна вдървено Ники.

Старата дама се обърна към жената вдясно от Александър.

— Това е годеницата му, Клариса Едикот.

— Струва ми се, че вече се познаваме. — Ники просто не устоя на изкушението да произнесе тези думи.

Клариса зяпна.

— Мосю, Томас Деминг, адвокат на внука ми и негов най-добър приятел — продължи Рашел.

— А това е другият ми внук, Франсоа.

— Радвам се да се запозная с вас.

Алекс скочи на крака. Кафявите му очи се плъзнаха по тялото й, погалиха медночервените къдрици, заоблената й гръд, която се привдигаше и спадаше при всяко нервно вдишване. Огледа я от глава до пети и отново заби поглед в лицето й. Тъмните му очи я приковаха. Леденият блясък на гнева бе толкова очевиден, че Ники преглътна.

— Не е редно да се взираш така, Александър — наруши тишината Рашел. — Защо не отведеш мадмоазел Сен Клер до мястото й?

В същия миг Франсоа и Томас отдръпнаха столовете си и станаха на крака.

— Спокойно, приятели — удържа ги Алекс, макар че гласът му трепереше от гняв. — Аз веднага ще помогна на госпожица… Сен Клер, но първо трябва да си поговорим с нея на четири очи.

Никол хвърли умолителен поглед към Рашел. Старата жена само й се усмихна.

Алекс тъй грубо хвана Ники за лакътя, че тя трепна.

— Извинете ни за малко — каза той и я избута от стаята. Отведе я в кабинета си, без да продума. Никол си спомни, че веднъж вече я беше отмъквал в това мъжко помещение с облицовани с кипарисова ламперия стени и страните й пребледняха.

Вдигна очи и видя, че Алекс я пронизва с поглед. Гледаше я сурово, а устните му бяха свити в хаплива усмивка.

— Коя си ти? — попита той.

— Баба ви нали каза коя съм.

Очите му я изследваха преценяващо, сякаш още не можеше да повярва, че девойката в тюркоазната рокля бе същата малка скитница, която бе спасила от затвора.

— Не ти вярвам.

Не бе предвидила това. Тя се изправи.

— Етиен Сен Клер ми беше баща. Маргарет Стоктън Сен Клер ми беше майка. Познавам баба ви от детските си години.

— Ники Стоктън — повтори той и бавно започна да проумява какво бе направила тя. — Никол Сен Клер.

— Да.

— Ти си онова момиче от Ла Ронда.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Тогава ми купихте една рокля, помните ли?

Алекс огледа елегантната тюркоазна дреха — в същия цвят като очите й, после тънката талия и пищната гръд. Кожата й бе мека и нежна, шията й се издигаше грациозно над изящните рамене. Тя въплъщаваше всичко, което си бе представял — и дори го надхвърляше.

— Май съм ти купувал и други.

Ники сведе поглед.

— Исках да ви кажа истината. Но не го направих заради…

— Заради проклетата си гордост — продължи той. — Така ли беше? Предпочиташе да страдаш мълчаливо и да се отнасят с теб като с обикновена слугиня, вместо да ме помолиш за помощ. А и така можеше да ми се надсмиваш и да ме правиш на глупак.

Ники вирна глава.

— Не знам за какво говорите.

— Ах, така ли? — изглежда отново побесня. — Ти си наполовина французойка. Владееш добре езика. Разбирала си всяка моя дума, още от първата ни среща.

— Обикновено говоря на английски. Вие сам решихте, че не зная френски.

С всяка своя дума сякаш разпалваше гнева му.

— Добре ли се забавляваше, докато те учех да яздиш? Умееше да яздиш, нали?

Тя отстъпи назад.

— Да, но…

— Обясних ти как се добива и обработва захарта. Но съм сигурен, че дъщерята на Сен Етиен много добре знае тези неща. — Изглеждаше толкова бесен, сякаш всеки момент щеше да я удари. За миг тя се уплаши, че точно това ще се случи и у нея се събуди старият страх.

— Не е така. Хубаво ми беше с вас. От години никой не бе разговарял тъй любезно с мен.

— Как ли си ми се присмивала! Александър дьо Вилие допусна една крепостна да го поучава.

Тя отстъпи към вратата, но той се доближи толкова до нея, че гърбът й опря в дървото. Усети по бузата си горещия му дъх. Долавяше мириса на вино и одеколон.

— Не сте прав — повтори тя и наистина изпита страх. — Не можех да ви призная всичко. Не знаех какво ще ми направите.

Алекс я дръпна за ръката, притисна я към себе ей и я изгледа с такова презрение, че тя едва устоя на погледа му. Когато той гневно дръпна ръка, девойката притвори очи и се сви под удара, който бе неизбежен. Очите й се напълниха с горещи сълзи и една от тях се изтърколи по бузата й. Когато Алекс разхлаби хватката, тя отвори очи и видя, че я гледа учудено.

— Е, междувременно сигурно си се убедила, че нищо няма да ти направя. — Гласът му звучеше по-меко. — Никога няма да ти причиня болка.

— Бяхте готов да ме продадете на Фортие — обвини го тя. Беше й неприятно, че отново е проявила слабост пред него. Не биваше да го допуска. Повече няма да се държи така. — Как тогава да ви вярвам?

— Та ти си дъщеря на Етиен Сен Клер, за бога. Аз щях да ти помогна.

— Не ме разбирате. За мен беше въпрос на живот и смърт. Всичко бях готова да кажа или да сторя. Вие не знаете какво е да се отнасят с вас като с добиче, да ви тъпчат и унижават. Ако всичко се повтори, пак бих постъпила по същия начин — независимо дали ви харесва или не! — и тя се разплака, но от гняв, а не от страх.

— Изобщо не знаете колко отвратителна беше онази дупка. Плъховете, мръсотията. И онова, което правеха с жените…

От горчивите й спомени гласът й стана дрезгав.

— Достатъчно е само това, че си затворен… — тя неволно опря длан под сърцето си. — Понякога все още ме боли…

Гневът на Алекс се уталожи.

— Не плачи, скъпа — Той я притисна към гърдите си. — Повече никакви сълзи. — Пълните й стегнати гърди се притиснаха изкусително към черния му вечерен фрак. Колко ловко се бе прикривала.

Копринените й коси блестяха. Искаше му се да издърпа фибите и да зарови пръсти в дългите, къдрави кичури. Искаше да впие устни в млечнобялата трапчинка на шийката й.

Разбра, че тялото му още от самото начало е бяло омагьосано от нейната женственост и че никога не бе изпитвал онова, което чувстваше в момента. Наложи се да напрегне цялата си воля, за да не я целуне и да обуздае страстта си.

— Никога нямаше да те продам на Фортие — призна той тихо. — Никога. И ако искаш ми вярвай, но аз наистина те разбирам.

Знаеше за какво говори тя. Сам той бе прекарал шест месеца от живота си в един алжирски затвор. Тогава бе само на двайсет години и вярваше, че Франция воюва за чест и слава. Макар да бе на друго мнение, баща му прояви разбиране към тези илюзии.

Войната го превърна в друг човек. Стана по-суров. По-циничен. В този затвор се научи как да оцелява. Принуден бе да върши какви ли не ужасни неща, само за да получи малко храна. Много добре знаеше какво й бе минало през главата — имаше представа как се отнасяха с жените в тези страшни дупки.

Алекс я притисна.

— Вече всичко свърши — каза той и привдигна лицето й така, че да го погледне в очите. — Ти отново зае подобаващото ти място и ще останеш тук.

Ники се поотдръпна, за да го огледа.

— Тук ми харесва. Още от самото начало.

Господи, колко бе очарователна. Хубостта й надминаваше и най-дръзките му мечти. Побесняваше само при мисълта за побоищата и изнасилванията, на които е била подложена. Но след като вече не бе девствена, сигурно — щяха да се разберат по-лесно.

Алекс се почувства отново виновен, щом прочете по лицето й доверие и привързаност към Бел Шен. Но по-подходяща ще бъде градската му къща — след като отпрати Лизет на село, Ники ще се настани там. При тази мисъл слабините му запулсираха.

— Време е да се връщаме при другите — каза той и гласът му прозвуча дрезгаво.

Никол избърса сълзите от страните си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Ти си прекрасна. — Това бяха най-хубавите думи, които бе чувала през живота си. — Но ако предпочиташ да се видиш в огледалото, аз ще сляза и ще поговоря с останалите.

Това я върна към действителността. Клариса не бе допуснала да я заблудят дори за секунда. Междувременно Франсоа и Томас Деминг също бяха научили коя е.

— Не съм гладна. Ако не възразявате, предпочитам да прекарам вечерта в стаята си.

Алекс се усмихна снизходително.

— Твърде далеч отиде, скъпа, тъй че ще трябва да извървиш пътя си докрай. Ти си дъщеря на Сен Клер. Винаги щом се почувстваш несигурна си припомняй този факт.

Никол се замисли и отвърна на усмивката му, макар че устните й леко трепереха.

— Благодаря, мосю.

— Можеш да ме наричаш Алекс. И без това не успя да се отучиш.

Ники се изчерви.

— Не знаех, че сте го забелязали.

— Почти нищо от вашето поведение не ми убягваше, скъпа.

Ники не бе сигурна какво точно иска да й каже, но й хареса погледът, с който придружи думите си. От него сърцето й се разтуптя и бузите й поруменяха.

Алекс й подаде ръка и тя се облегна на нея. Отведе я до стълбата за горния етаж, за да се поосвежи. Самият той слезе при останалите гости.

— Моля те, не се бави — рече й мъжът с поглед, нетърпящ възражение.

— Както обичате, Александър — прошепна девойката и побягна нагоре.

Алекс проследи леката заобленост на ханша й. Неговата малка крепостна се бе превърнала в чувствена жена, която скоро щеше да стопли леглото му.

Няма да бърза. Твърде много е изстрадала, сигурно е плашлива и недоверчива. Ще прояви търпение ще я ухажва, докато тя го пожелае. Нали сама каза нищо друго не й остава.